сряда, септември 23, 2009

Историите на живота ти и други – Тед Чианг

...as self-knowledge increases, all emotions become exponentially more complex...

Тед Чианг е много странна птица. От азиатски произход е, може би второ поколение американец. Публикувал е всичко на всичко 11 разказа, но по-странното е, че почти всичките са награждавани с възможно най-престижните награди в областта – 3 пъти Хюго, 4 Небюли, 3 Локуса, BSFA и какви ли не други. Очевидно момчето не се хаби залудо и публикува само най-оригиналните си идеи и то в най-изпипан вид.

Всичко това обаче аз също като вас изобщо не го и подозирах, а просто случайно разглеждах наградените с Хюго за 2009. Аз по принцип трудно се наемам да захващам книжки в оригинал, но когато има и аудио-книга нещата стоят различно. Някой старателно и изразително ми чете в слушалките, а пък аз само плъзгам поглед по редовете и така върви по-бързо и приятно. Та и този път така, попаднаха ми две файлчета, едно аудио и едно текстово, и се запознах с нещо съвсем прясно наградено от наистина модерен автор, както казва за него Armydreamer-a – един от малкото майстори на късия разказ. „Издишване” се казва и е много особено. Представя записките на един учен, който провеждайки изследване над собствения си мозък, прави логични общи заключения за света, който обитава. Приятна логическа гимнастика с неочакван край. И никъде не съм казвал, че ученият е човек.:) Ето, дори не мога да го преразкажа като хората, добре че не съм кандидат-гимназист... И понеже ми хареса много, взех та издирих още няколко разказа.

  • Подобен по структура е и „Вавилонската кула“ - личните размишления, пътешествия и открития на един миньор, който копаеше тунел нагоре в гранита на небесния купол. Много обичам неочакваните му завършеци!:)
  • „Търговецът пред портата на алхимика”. Приятна арабска приказка с неочакван край и няколко образцови поуки.
  • „Деление на нула” е пак в сферата на мозъчната каланетика с привкус на абстрактни гатанки. Съвършено изведеното и абсолютно вярно доказателство, че 1 е равно на 2. Или на което и да е друго число. Което плюе в лицето не само на познатата ни алгебра, но и на здравия разум изобщо.
  • „Какво се очаква от нас” е прекрасна илюстрация за майсторска работа по въпроса за свободната воля само в рамките на една страничка. И то запомняща се, интересна, такава, която може да преразкажеш в компания.
  • „Разбирам” е много добра, много убедителна умствена гимнастика. От едната страна на везната са главоломно нарастващите способности на един случаен невинен, но жаден за сила човешки интелект. От другата... какво би могло да бъде от другата, какво би могло да се противопостави на ум, който е осъзнал и подложил на разумно управление всяка частица от себе си?
  • „Адът е липсата на Бог” - твърде много ад, твърде много Бог, твърде много дефиниции на любов и липси.
  • В "Историята на твоя живот" пак има забележителна логическа игра с неочакван (поне за мен) завършек. Освен това има и разгадаване на странна извънземна писменост и разбира се любимата на автора спортна среща между отборите на Предопределеност и Свободна воля.
  • „72 писма (букви?)“ също не са за пропускане – магия, алхимизъм. Макар аз да ги пропуснах и да ги оставих за по-добри времена.

The individuals are tragically like marionettes, independently animate but bound by a web they choose not to see; they could resist if they wished, but so few of them do.

Много различен, с рядко нестандартни идеи, да зяпаш с уста и да го слушаш какви интересни работи измисля, защото такива никъде не си чувал. Обича различни логически противопоставяния. Все ще измисли как да обори някой основен постулат, на който се крепи животът такъв, какъвто го познаваме. И после ще те попита небрежно – „Как е, как ти понася?”.
И те така.

Линкове с хиперкратки мнения за историите.

вторник, септември 15, 2009

Трима мъже в снега – Ерих Кестнер

Толкова изящна, толкова лека, толкова премерена!:)

Ерих Кестнер е изключителен майстор на величествен хумор, истински професионалист. Просто не е човешко да се пише толкова добре. Дори добре не е думата, това е... над... то е като да гледаш някакво изумително красиво природно творение и да му се възхищаваш понеже е грандиозно и прекрасно, а човек никога няма да може да го доближи. Човек не, но Ерих Кестнер – да. Този тип е бог, макар да съм сигурен от коя митология.

Преразказана, историята може да се стори някому изтъкана от плоско недоразумение от шекспиров тип, но всъщност е пълна с всичко необходимо и то в точната мярка. Има си блестящи диалози, твърди и весели характери, лукс и мизерийка, бедняци и милионери. Последните са много важни, защото според автора те били вече (1934г.) на изчезване. След тази застраховка вече никой не би могъл да го обвини в неправдоподобност, просто защото милионерите или наистина са изчезнали, или никой от нас не ги познава лично и отблизо.

Ексцентричен милионер участва анонимно и печели второ място в конкурс за рекламно послание, който конкурс се организира от собствените му заводи. Наградите за първо и второ място са десет дни в луксозен алпийски курорт. Така предрешеният милионер и първенецът (безработен ерген, доктор по рекламно дело) прекарват няколко много весели дни в необичайна и за двамата обстановка. Както виждате, няма нищо чак пък толкова странно, но номерът е, че е така смешно разказано, че ще ви паднат шапките.

Моя много любима книга, която обичам да препрочитам. И преди да я започнете, си сложете някаква шапка, за да има какво да пада.

- Как се проявява новата прислужница?
Госпожа Кункел стана.
- Няма да остарее при нас. Защо ли всъщност тая особа се нарича Изолда?
- Майка й е била пламенна почитателка на Рихард Вагнер - обясни Йохан.
- Какво? - извика икономката. - Значи на всичко отгоре тази Изолда е и извънбрачно дете?
- Нищо подобно. Майка й е била омъжена.
- За Рихард Вагнер ли?
- Но не...
- А защо тогава е поискал детето да бъде кръстено Изолда? Какво му е влизало в работата?
- Рихард Вагнер не е имал дори и понятие за цялата тази история. Така е искала майката на госпожица Изолда.
- И бащата е знаел за това?
- Естествено. И той е обичал Вагнер.
Госпожа Кункел сви пълните си ръце в юмруци.
- С какво ли не съм се примирявала - каза глухо тя. - Но това вече е прекалено!

Още – тук.

понеделник, септември 14, 2009

Noware – Уве Пост

Разказ, второ място в тазгодишните награди за фантастика на DFSP, излязъл е в "Нова", списанието за фантастика на Михаел Иволайт. Попаднах на него в търсене на първенецката, но понеже тя – Карла Шмид – се оказва засега по-трудно откриваема, залъгах глада с това.

Интересна версия как ще дойде технологичният апокалипсис и цивилизацията ще се затрие за известно време. Терористи с ислямска нишка бяха взривили „само” основните комуникации на модерна Европа и Америка, но това като че ли става все по-достатъчно, за да възцари образцов и необратим хаос. Метрополиите рухват без интернет, мобилни комуникации и телевизия. Последваха средновековни порядки и IT-специалисти на греблата на галери по Рейн. Канибализъм. Мърляви феодали, които се учат да управляват подопечните си мародери благодарение на РПГ-игрици върху плячкосани лаптопи. Без хепиенд, а по-скоро с още гадория там, където се очакваше някаква форма на спасение.

Не мога да кажа, че е нещо изумително, имало е и по-силни втори места през други години, но минава за най-добрата творба на автора.:)

сряда, септември 02, 2009

По пътя – Джак Керуак

Прибирах се у дома през октомври. Всеки се прибира у дома през октомври.

Джак Керуак. Прословут идеолог и вдъхновител на бийт-модата. Канадски писател-трамп. Икона на хипстърите. Така представен, звучи може би солидно и за много хора значимо. Навсякъде има вдъхновени статии за изтъкване на гениалността му.

Понеже съм добронамерен, допускам, че всички тези хора са прави, а просто аз съм попаднал на единствената му книга, която не струва и хартията на която е написана. Изключително блудкава, безидейна, празна, скучна. Нали знаете онзи тип блогчета на отегчени ученички – „ох, днес пак нямам идея за 5 пари какво да напиша, но ще се отчета все пак”? Е, абсолютно същото е. Гръм и мълния направо!

Действията и разговорите на един превъзбуден идиот, който се пада най-добър приятел на разказвача. Какво ми дават те? Нова представа за Америка, за свобода на духа, за пътуване? Нищо подобно, а само предадената с учудващо старание последователност на буйстването на няколко души с психически заболявания и още няколко просто слабоумни. Абсолютно безсмислено словоблудство. Бедна история със скучни герои, които освен коли, дрога, пиене и първите попаднали им жени не виждат и съответно не описват нищо друго. А че книгата разказва за Америка, се познава единствено по отделни вметки от рода на „Хей, хайде да идем до Денвър!” или „Омръзна ми тук, хайде да се връщаме в Ню Йорк.”.

За да илюстрирам богатството на езика и мислите на главния герой, който се явява едновременно и първа дружка и идол на автора, ще приложа няколко представителни негови реплики:

Точно така, братче, давай така — давай така!
Давай, всичко, което правиш, е голямо нещо.
Браво! Точно така! Иха-а! Страшен си!
Точно така, братче, добре го каза.
Давай, братче, я дръпни по-здраво!

...ще успеем, я удари още една бира, давай, давай!

Давай, братче, давай, братче.

Да… да… да.


Тази красота на изказа очевидно не му е била достатъчна на Джак и затова е посегнал за още малко стил и блясък към музиката. От какво мислите се възхищаваха и опиваха тези отговорни и трудолюбиви левенти? Боп! Точно така, от една от най-неслушаемите страни на джаза, в която липсата на мелодия е норма, надрусаният изпълнител – също, а целта е да се направи просто нещо ново и необичайно, пък нищо че не става за слушане и за повтаряне.

Пустота, Чапаев, пустота... Разбира се, има и други мнения.