Пътища в светлината – Михаел К. Иволайт

Тази светлина от заглавието не бива да подвежда. Това всъщност е една доста тъмна и мрачна история. Мрачна, не защото действието се развива слез залез слънце, а защото те потиска и натъжава. Няма от никои от познатите ми чудовища, няма и от смехотворните и така модерни напоследък вампири, а само обикновените жители на крайбрежния град Армагост. Действията на хората вътре обаче са такива, че всеки не особено изобретателен диктатор, който в свободното си време обича да се развлича с някаква форма на геноцид, има от какво да се поучи.

Идеята като че ли е да се зададе един основен (може би философски?) въпрос и от него да произтичат останалите. Ако по някакъв начин човечеството вземе че успее да постигне безсмъртие и всички бъдат заразени с този вирус, кое мислите, че би станало основна цел и смисъл в „живота” на безсмъртните? И докато следим съдбата на главния герой и борбата му с основния въпрос, сами да си задаваме и отговаряме на съпътстващите. Много размишления, стряскаща жестокост, осезаема тъга, малко и протяжно действие, почти никакви разговори.

Една от финалните фрази в новелата е: „С това, че смъртта отново е окончателна, тя връща смисъла на живота ни.” Което извадено от текста е доста общо и даже звучи тъпо. Обаче ако си изчел внимателно една доста черна версия на свят, в който никой никога не може да умре, нещата стават по-различни. „Пътища в светлината” внесе смут в тийнейджърската ми мечта да искам да живея вечно.

Произведението излиза в сборника на Волфганг Йешке „Любовта на влечугите” и печели Немската награда за научна фантастика за 2002 в категорията „Къс разказ”.