четвъртък, ноември 29, 2012

Реторика – Бранислав Нушич

Бранислав Нушич е добре познат на почитателите на качествения хумор, но освен това навремето в родината си е бил и уважаван лектор и капацитет по реторика. Той е написал и тази книга, която има вид по-скоро на учебник, но учебник не за ученици, а за всички възрастни, които желаят да се изразяват по-сръчно и по-ефикасно, когато говорят пред хора – медийни фигури, политици, адвокати, военни, духовни и корпоративни лидери. И не на последно място, тя е за всички нас, които предпочитаме да задаваме тона при общуването си с другите, а не да се водим по чуждите воля и мнение. Има подробни инструкции и примери как се пише завладяваща реч и в коя нейна част какво и по колко да се казва. 

Реториката е много красиво нещо, с което все по-малко хора се занимават достатъчно сериозно. Робърт Пърсиг се е занимал, но колцина освен него? Сама по себе си тя всъщност може и да не е чак толкова интересна, но крайният ефект, който има прилагането й върху слушателите, е забележителен. В общуването си съвременните хора все по-често клонят към това да се превръщат в единаци в разрез с природата си на глутнични животни. Затова този, който овладее реториката, би имал голямо предимство да убеждава слушателите си в своята истина. 

Книгата представлява изключителна ценност. На достъпен език тя осветлява материя, за която няма особено много източници, а камо ли пък качествени. Това, че е писана толкова отдавна (1934), не е нейна слабост, защото обектите (хората) и инструментите на реториката (речта) не са помръднали съществено от хилядолетия. 

Последната третина на книгата, в която се изброяват значимите оратори през различните епохи, според мен е излишно суха и отстъпва по стойност на началото, но вероятно може да представлява полза за някой изследовател с чисто научни интереси. В тази връзка интересна статия за същата книга през академичния поглед на проф. Донка Александрова може да се види тук

Нито една страст не е такъв неприятел на разума, както гневът. 
Квинтилиан
*** 
Истинският човек е нищо, ако не утешава тъжните и не помага на бедните. 
Гаутама Буда

четвъртък, ноември 22, 2012

ХЕЙЛО – Падането на Рийч – Ерик Нюланд

Ерик Нюланд (не озъбения, другия) е писател, който работи за Майкрософт и пише книги по техни хитови игри. Това може да звучи евтино, продажно или с ниско качество. Как може човек да Твори по поръчка, на заплата и то при най-големите злодеи на света? Та нали писането на вдъхновяваща фантастика почива единствено на божествената искра, която озарява малцина щастливци? Е, нищо подобно. Човекът си е написал първокласен екшън-роман, който увлича и създава интрига. Приключения, военни операции, тактики, извънземни раси и техните нашествия, опасности, футуристични оръжия. Присъствие на жени = 0, освен ако не са по-бързи и по-смъртоносни от мъжете. 

Книгата разказва главно за Спартанците – елитен отряд от подобрени с импланти войници, които нямат аналог в човешката история. Създаване на отряда, тренировки и първи намеси в конфликта с новопоявилата се извънземна заплаха – Съглашението. Отблизо проследяваме съдбата на командира на отряда на Спартанците – Джон-117, който в едноименните игри е по-известен като Master Chief. Хронологически това е първата книга от вселената на Хейло и всъщност до загадъчните структури със същото стигаме буквално в последните страници и дори не научаваме за епохалното значение на находката. 

И вие, хората от филмовата индустрия, които редовно четете тук, да знаете, че толкова години долни лъжи, че най-накрая ще направите филм по Хейло 3, стигат. То Хейло 4 излезе тоя ноември, а ние още филма си чакаме... Ще ни останат май само онези велики трейлъри с дядките. Могъщи!

пп
Между 1 000 000 и 2 000 000 благодарности на the young padawan, който ме снабди с книгата, на която се канех от толкова много време.

сряда, ноември 21, 2012

Законът на Бош - Майкъл Конъли

"Изгубена светлина" - така е оригиналното заглавие и пак няколко самосвала подтекст са си заминали безвъзвратно при фриволната му замяна. Аман вече, ще направя протест на Орлов мост срещу заменките на заглавия в криминалната литература! Стига издателски произвол!:)

А сега по същество. След седмици изтезания с книги, които не спорят, започнах да чета тази, която ми беше подарък от колегите от работата. Две нощи и свърши. Толкова със скуката.

Заварихме Хари напуснал полицията, но не и останал без работа. Разследва стар случай, но сам, без значка, с по-малко приятели, които да му помагат, правят неофициални справки и издават трохички вътрешна информация. И всичко това пак е прекрасно, докато в дирите му не влизат едни едри фигури, пред които "извинявайте, аз неволно" не важи и след рандеву с тях просто изчезваш. Като цяло заплетена работа, но човек може и да се ориентира в кълбото привидно случайни събития, ако си зададе правилните въпроси. Като например: Защо е нужно при снимките на стандартна холивудска продукция в кадър да бъдат използвани истински два милиона на пачки? След 9/11 властта и опасностите в свободна Америка са като куршум с изместен център. А после "най-случайно" отидохме до Вегас, защото там е ти_знаеш_коя, научихме теорията за единствения куршум и за финал Хари беше възнаграден с толкова неочакван подарък, че нямаше повече накъде.

Музикалният избор в романа беше в традиционния стил - бели хора свирят джаз като черни, или иначе казано, 5 диска Арт Пепър. От тях в програмата ще чуете само Арт Пепър с Джак Шелдън – You'd Be So Nice To Come Home To, Арт Пепър с Лий Кониц – The Shadow Of Your Smile, Високо напрежение  (когато Кизмин го предупреди, че лошите са по петите му) и Straight Life, когато описваше проблясващите спомени на учителя му по саксофон. В старческия дом бившият музикант Шугър Рей се беше оказал най-подходящият учител за Хари, просто защото нямаше никаква представа как да преподава.

Аз вярвам в теорията за единствения куршум. Можеш да се влюбваш и да любиш много пъти, но има само един куршум, на който е гравирано името ти. И ако извадиш късмета да те прострелят с този куршум, раната никога не заздравява.

четвъртък, ноември 15, 2012

Сборник с разкази, първи том - Чудомир

Чудомир е явление, той е достатъчно голям майстор, за да е обсебил така умовете на читателите си, че те да не могат и да не смеят да си помислят да променят, добавят или коментират написаното от него. То им е предостатъчно. 

Докато за пореден път препрочитах този том сигурно десетина пъти спирах да чета и докато си бършех сълзите от смеха, препрочитах пасажът-причина на който се случеше в стаята. Чудомир трябва да бъде споделян, той не е за самостоятелно четене. И знаеш ли защо? Защото пише за изключително интересни и смешни хора, хора като мен и теб. Четеш, наблюдаваш ги през насмешливото му око и си викаш: Ей, ама тоя е също като мен оня пък, когато... И в бъдеще, ако попаднеш пак в подобна нелепа тъжно-смешна ситуация, се сещаш първо за Чудомировата такава и твоята се превръща моментално само в смешна.

Сравненията. Те са едно от най-важните оръжия в арсенала на хумориста, а Чудомир е извел генерирането и употребата им на "качествено различно ниво", както е прието да се казва. На страница по 2-3 и то много точно поразяващи.

Сигурно знаете, че Чудомир е бил художник. Със съответното образование, опит и талант. В книгата има вмъкнати негови рисунки на някои от по-главните персонажи. Само на хора, там му е най-голямата сила и майсторство, както в рисуването, така и в описването им с думи. Гигант, титан! Просто... нямам достатъчно думи за възхвала.

Интересна е забележката в края на книгата, че Чудомир сам е помолил как да бъдат подредени разказите в тези три тома събрани съчинения. Не са хронологически, не са тематично или по общи персонажи, а по някаква негова логика, съдържаща почти недоловима разлика в нивата и вида на хумора.

Ще отида в Казанлък и Турия на поклонение. Няколко пъти. И даже не ми се чака до пролетта.

Цитати няма да има, така или иначе навсякъде е пълно с тях.

вторник, ноември 06, 2012

Черни дупки и бебета вселени и други есета - Стивън Хокинг

Книгата е интересна за четене (или слушане под формата на аудио книга), защото е разнообразна. Състои се от 16 речи, лекции или някакви други такива слова, които през годините авторът е държал някъде. Може да не обичате физиката - тогава четете историите от детството на Хокинг, през студентството и разболяването му от АЛС. Какво може да постигне един обикновен човек с достъп до добро образование, как той може да се бори с тежко заболяване и да се занимава успешно с научна работа. Може би един от най-приятните отговори, които науката не е могла да даде в неговия случай, е точно колко нютона е силата на интелекта и на желанието за живот. Чудно ми е, но тази част ми беше по-интересна. Чел съм и други негови книги, но все за Вселената, Черните дупки и как е стигнал до познанието за тях, а тази личната част ми беше непозната. 

Безспорно приносът на Стивън Хокинг към съвремената наука е голям, но още по-голям е към това да я обяснява на неспециалистите на популярен език. Така че и аз, и ти да можем да разбираме най-новите достижения и когато някъде стане дума за Хоризонт на събитията, сингулярност или какво е било преди Големия взрив, да можем със самочувствие да се включим в разговора. 

Направи ми приятно впечатление отношението му към Струнната теория, сравнително често споменавана от хора, които не са особено запознати с материята. "Математически може да е добра, но тя не е направила нито една прогноза, която после да е потвърдена с експеримент." В превод за мен това означава: А бе я не ме занимавайте с глупости!:) 

А по повод твърдението на Айнщайн, че Бог не играе на зарове, Хокинг допълва: "Не само, че играе, ами понякога така ги хвърля, че не можем да видим какво е хвърлил."