Първи впечатления от последно прочетеното

WWW.MUTANTI.COM – Кръстьо Кръстев

2012-02-01T11:13:00.003+02:00

Имам фантастична версия за образованието на бъдещето. Когато един ден в далечното и съвършено бъдеще учебниците на децата бъдат прочистени от овехтелите и безвкусни автори, с които са пълни сега, и овакантените места бъдат заети от забавни и смислени съвременни майстори на перото, един от тях без съмнение ще бъде Кръстьо Кръстев.

Завършил съм журналистика в Софийския университет - една специалност, която не ме научи на нищо хубаво, освен на това какво мисли Ленин за печата. Все пак, имахме един преподавател, когото много обичам - проф. Стефан Брезински; той ме научи къде се пише пълен и къде - кратък член, къде се слагат запетайки, и това ми върши работа и до ден днешен. Иначе, винаги съм се занимавал с писане на разкази и фейлетони.

В тази електронна книжка Весел Цанков е събрал и сглобил перипетиите на мутанта Крум, които иначе Кръстьо Кръстев е издавал като отделни фейлетони. Идеята да се разкаже смешна история подобна на действието от играта „Принцът на Персия” прилича на повестта на Виктор Пелевин „Принцът от Госплан”. В този случай обаче фонът не е запустял институт, а боклучава България от разцвета на прехода.

Честно казано, когато във вестник „Стършел” излизаха неща за Крум, аз ги прескачах без да се замислям особено. Струваха ми се леко пресилени и като че ли излишно ми натякваха за нещастията на съгражданите ми от корабокруширалата ни държава. Сега ми харесаха, но въпреки всичко ми се струва, че това не е най-доброто му постижение и може да се отложи или поне да не започваме с нея запознанството си с Учителя под Редутския кедър.

Fuck! - каза той, за да не се чувства самотен.
***
Човекът пъхна пръсти в устата си и изсвири химна на Европейската общност, известен също като Ода на радостта от глухия немски композитор Бетовен, по стихове на немския поет Шилер, който също не е бил лишен от физически недостатъци.
***
Ракия! - викна Кросното - Повече ракия!
***
- БЕМ ГО! - казва Евстати - Докога ще ги гнявиш тия мръвки у тоя тиган! Заприличали са на кюмюр!
Жена му Памела, в оригинал Цеца, изразява с гърба си презрение по метода на Станиславски.
***
И ЩЕ СЕ ИЗПЪЛНИ ВСИЧКО, КОЕТО Е КЛИКНАТО!
***
Какво можеше да се прави с една Принцеса? Да бъде открадната, да бъде омъжена насила, да бъде оставена да се превърне в стара мома, докато се търкаля из възглавниците и се посипва с пудра захар от локума си.
***
Беше една от онези есенни утрини, когато небето се вдига високо и всичко добива прелестна яснота и контраст като картина на японски монитор.

Смях по български

2012-01-27T10:00:00.003+02:00

Това е може би най-представителната компилация с най-добрите български хумористи, която съм срещал. Кои по-известни, кои не толкова, но всичките са доста добри. Дадена е почит на архаични звезди като Алеко, когото аз лично не харесвам особено, но явно и без това не може. Голяма част от хората са писали през разни периоди за вестник „Стършел”. В тази своеобразна алея на хумористичната слава са се наредили писатели като Чудомир, Елин Пелин, Ивайло Петров, Йордан Радичков, Георги Мишев, Странислав Стратиев, Петър Незнакомов, Генчо Узунов, Ясен Антов, Йордан Попов, Кръстьо Кръстев, Михаим Вешим, Чавдар Шинов, Весел Цанков и други, и други...

Хубава корица, хронологически подредени автори. За всеки от тях има по малко инфо, което включва освен кратка биографична справка и някакъв лаф или смешна случка с него. Книгата е чудесна и е много хубава като за подарък.:)

Такива разкази не могат да се преразказват. Кратките хумористични истории се построяват така, че са смешни само в този си вид. Не можеш да преразказваш виц. Затова ще препиша само малко цитати, пък дано все някой да я оцени.

В края на селото го срещна стара жена с коза и го попита кого търси. „Търся скандинавеца – каза полякът, - като че вдън земя е пропаднал.” Старата жена му каза: „Затуй требе да се връзва. Ако не го вържеш, после няма да го намериш.”
Радичков за изгубилия се турист в едно село
***
А там, където има привързаност, не може да няма и малко тъга, драги читателю! Радичков
***
Учителя Кръстев често поглеждал календара с голата манекенка, опечалявал се и размишлявал. Пийвал чай с гроздова и казвал:
- Старостта също има някои предимства.
После клател глава и добавял:
- Но младостта ги има всичките!
Кръстьо Кръстев
***
Когато рибарите хванат първия паламуд, когато в кафене „Пъци” започнат да сервират мелбите без малките кокетни чадърчета от разтегателна хартия, когато щъркелите се извият над плажа и тръгнат на юг, а баничарят край пощата започне да се успива сутрин, сезонът е свършил. Старият град натежава от есента като узряла смокиня.
Кръстьо Кръстев

Ей тука младите професионални книгоиздателки първи са казали добри думи за книгата.

Шпионинът, който дойде от студа - Джон льо Каре

2012-01-20T10:19:00.004+02:00

В разгара на Студената война Берлин е фрашкан с шпиони като куче с бълхи, които се надпреварват да прескачат Стената час по час ту в едната посока, ту в другата. Британското разузнаване в един момент почва стремглаво да губи всичките си агенти, които биват разкрити на секундата от талантливия изверг, който седи начело на службите в ГДР. Решението на проблема е лесно – мекерето трябва да се премахне, трябва да бъде убит. Реализацията обаче е трудна и започва много отдалеч. Толкова далече географски и времево, че е много съмнително дали врагът въобще ще клъвне.

Освен приятните за проследяване разходки на главния герой из лондонския център едно от големите достойнства на автора е, че успява да развива сюжета си с доста подробности, но без да бъде предвидим, както ми беше подсказано ето тук.

Аз лично накрая доста се оплетох във финтовете на двете агентури. От едни момент нататък вече нямах представа кой е свой и кой чужд. Мундт или Фидлер? И двамата са лоши, или двамата са наши? Накрая дори не разбрах защо пуснаха Лиймас и момичето. И ако толкова искаха да ги спасят, защо ги зарязаха под прожекторите на Берлинската стена? Малко разочароващ мелодраматичен завършек, още повече, че аз очаквах шпионинът наистина да се завърне от студа, за какво иначе ще му слага такова заглавие на романа.

На едно място се споменаваше, че квартирата на главния герой била облепена с фотографии на Кловли и с бележка на преводача беше обяснено, че той е известен съвременен английски фотограф. Стана ми интересно и разузнах по темата (нали е шпионски роман, трябва да се разузнава), но не намерих и намек за такъв фотограф. За сметка на това намерих, че в Девън на брега на Бристолския канал има живописно английско село, което минава за курорт. Прилагам фотография.
Лиймас никога не бе предполагал, че може да има жена за началник.
Че кой нормален човек би желал?:)

пп
Българската корица е от 1991, така че можете да си представите колко е отвратителна.

Блондинка в бетона – Майкъл Конъли

2012-01-16T13:59:00.004+02:00

Никой на този свят не е такъв, какъвто казва, че е. Никой.

Бях започнал да чета книгите за Хари Бош хронологически. В един момент разбрах, че съм пропуснал една поради разминаване на поредността на писане и издаване у нас. А да четеш криминалета и да пропускаш важни следи, значи да се отнасяш абсолютно несериозно към материята. А този път тя беше следната:

Преди години Хари е издирил и убил Майстора на кукли – сериен убиец, който гримирал убитите от него проститутки със собствените им гримове. Годините минават, но изведнъж вдовицата на убиеца решава да съди Хари за превишаване на права. Съответно на него му се налага да дреме безучастен в съдебната зала, а в това време най-ненадейно се появява нова жертва на Майстора. Дали Бош не е сгрешил навремето и наистина не е застрелял невинен човек, както твърди обвинението? Или има имитатор, който повтаря всичко до най-малките подробности?

Докато дремеше в някакъв бар и не му се прибираше вкъщи да товари хубавата си жена със своите гнусотии от работата, Хари изслуша следните три парчета на Били Стрейхорн -
Lush Life, Blood Count и Raincheck. Беше изнервен, притеснен и полупиян и му дойдоха много добре. По-добре можеше да бъде само, ако бяха изкарали и "Take the "A" Train".:)

Книгите, които героите четоха, бяха пак „Денят на скакалеца“ на Натаниел Уест (във връзка с бунтовете след случая на Родни Кинг) и „Големият сън” на Чандлър (препратките бяха към Холивуд, евтините филми, евтини актриси, наркотици и насилствена смърт, които неща там винаги са били едно цяло).

Този път не познах кой е убиецът, но въпреки това бях много доволен, може би дори по-доволен, отколкото, ако бях уцелил. Със сигурност не е най-вълнуващата книга от серията, но е много важна, ако искаш да разбираш мотивите и действията на Хари.

Онзи, който се бори с чудовища, трябва да внимава да не се превърне сам в чудовище по време на борбата. Когато погледнете в бездната, тя също ви наблюдава…
Фридрих Ницше
***
Черното сърце не бие самотно.
***
Всяко ченге знаеше, че най-добрата защита е добрата ключалка или куче. Или и двете.

Леопардът от Рудрапраяг - Джим Корбет

2012-01-06T11:53:00.008+02:00

Тази страхотна книга се води „четиво за юноши”, моля ви се! Един вид – детска работа, измишльотини, не е достатъчно сериозна за възрастни читатели. А съм сигурен, че е по-истинска и реална от почти всичко, което е излязло в България същата година. И не само.

Аз всъщност до съвсем скоро изобщо не подозирах, че на български има и друга книга от Джим Корбет, и си препрочитах за тигрите човекоядци до откат. Докато случайно не се поразтърсих из интернет и не изскочи и тази за леопарда от Рудрапраяг. Първоначално само подмятания от форумни капацитети, а после и самият текст цъфна в Читанката.

През 20те години на миналия век прочутият още тогава ловец е натоварен от властите да кръстоса джунглите на Индия, и по-конкретно на окръг Рудрапраяг (80 кв. км), за да убие най-опасния леопард-човекоядец, който в продължение на години е избил стотици местни хора. (Самоувереността на животното стигнала дотам, че разбивал вратите на паянтовите селски къщи и изваждал хората отвътре, за да ги изяде.) Задача се оказва с повишена трудност и в не един и два случая ролите се сменят и ловецът се оказва в ролята на плячка. Редицата неуспехи, провалените от невероятен малшанс засади, счупени капани, капризи на времето и голямата хитрост на животното са толкова изумителни, че не е чудно, че индийците провъзгласяват човекоядеца за зъл дух, когото не го лови ни куршум, ни отрова. До онзи последен изстрел в тъмнината край моста на Алакнанда, където и досега има паметна табела, местните всяка година правят курбан на 22ри май, а огромният резерват тигри наблизо е кръстен Национален парк "Джим Корбет".

Самият град Рудрапраяг (повторете си го на глас на срички няколко пъти и ще му свикнете) е особено място. Там се събират двете големи индийски реки Алакнанда и Мандакини, от които се образува свещената река Ганг. През Рудрапраяг, но в посока на север, нагоре в Хималаите, пък минава прочутия маршрут за поклонения на Шива в Кедарнат.

Банален извод, но ми е драго да го кажа: От книги като тази научаваш по интересен и качествен начин повече за света, животните, растенията и хората, отколкото при зубрене на учебници, само защото ще те изпитват върху тях.

Още едно мнение за книгата има при Петьо.

Движението, топлата вода и храната имат невероятно успокоително въздействие върху всякакви горчиви мисли.

И едно леко дълго, но пък хубаво пасажче, за края на човекоядеца от Рудрапраяг, което добре онагледява красотата на текстовете на Джим Корбет.

След като с Ибътсън измерихме и прегледахме леопарда, го оставихме на сянка под едно дърво и през целия ден хиляди мъже, жени и деца се извървяха покрай него, за да го видят.
Когато нашите планинци отиват на гости с някаква определена цел, например, за да изразят своята признателност и благодарност, те имат обичая да не изпълняват своята мисия с празни ръце. Една роза, едно невенче или дори само няколко венечни листенца от тези цветя са достатъчни за целта. Подаръкът се поднася с длани, събрани така, че да образуват нещо като чаша. След като получателят докосне подаръка с крайчеца на пръстите на дясната си ръка, този, който го поднася, прави движение с ръцете си, сякаш изсипва подаръка в нозете на получателя, както би направил, ако в шепите му имаше вода. И при други случаи съм бил свидетел на признателността на хората, но нищо не може да се сравни с това, което се случи тогава в Рудрапраяг, най-напред в инспекторския пост, а сетне и при посрещането ми на пазара.
— Той уби нашия единствен син, сахиб, а ние сме вече стари и нашата къща сега е пуста.
— Той изяде майката на моите пет деца, а най-малкото, е само на пет месеца. Няма кой да се грижи за децата и да им готви.
— Синът ми се разболя посред нощ, никой не посмя да отиде до болницата за лекарства и той умря.
Трагедия след трагедия и докато слушах с чувство на състрадание, земята в краката ми се покри с цветя.

Ако знаете само как ми се ходи в североизточна Индия...

Ловни разкази – Дончо Цончев

2012-01-05T10:23:00.003+02:00

Това е една от най-странните книги, които съм чел, и ако не ми беше подарък и не засягаше лова, обидените ми пръсти щяха да й дръпнат такава критика, че да стане годна само за пълнене на конфети.

Помня, че някъде из тъмните дебри на основното образование в безметежните часове по изобразително изкуство г-жа Раленекова ни обясняваше и показваше как се прави всяка книга. Оформяхме, подреждахме, шихме с конец. Беше си интересно и сътветно съм позапомнил това-онова. После все се е случвало в ръцете да ми попадне някоя и друга книга, случи се дори да участвам във физическото създаване на 1-2.

Издателят на тази книга явно не само е бил при друга учителка, ами и през живота си усърдно е странил от книжнината. Като следствие произведението му си няма нищичко - издателство, тираж, година, редактор. Корица и веднага след нея първа страница. След последната страница – пак корица. Правописните грешки щом на мен са ми направили впечатление, значи са били повече от 1-2 на страница, а техническите и тези от форматиране бяха в пъти повече. Имена и нови изречения с малка буква, голяма буква в средата на думата и т.н. Текстове, които започват и не завършват, след 50 страници се повтарят и вече завършват, разместени абзаци. Силно се съмнявам тази книга да е издадена от Дончо Цончев, защото каквото и да си говорим, дори той не би допуснал такава работа през пръсти.

Единственото ми оправдание защо я дочетох е, че имаше няколко наистина интересни разказа.

Преустановявам интервенциите с творчеството на Дончо Цончев за неопределено време. Хау.

61 часа – Лий Чайлд

2012-01-02T14:13:00.008+02:00

Книгата беше със специална препоръка като най-добър криминален роман на миналата година от ето тук (всъщност беше от един чудесен блог, който за съжаление вече май не съществува, но авторката е същата). На същото място може да се види за какво става въпрос най-общо. А това е моментът с наградата:

Като се поразрових, излезе, че Лий Чайлд бил всъщност британец, нищо че ползва такъв подвеждащ псевдоним и историите за любимия му герой се развиват все в Щатите. Приключенията на Джак Ричър ми бяха непозната територия и затова малко се изненадах от леко клиширания му образ, но пък всяка подобна поредица си иска своето и трябва да има изявен супер-герой – висок, як, непретенциозен, борави с всякакви оръжия, има ум като бръснач и някаква необяснима странност за чар. Джак Ричър няма дом и багаж. Живее просто така. На няколко дни си купува нови дрехи и хвърля старите, защото е изчислил, че поне за момента разходите за къща и пералня надхвърлят тези за нови дрехи.

Доволен бях от себе си, когато преди Джак се сетих, че шерифът е нашето момче, и че в старата сграда всъщност няма инсталация за производство на амфетки. Не ми дойде на акъла, че са стари държавни запаси, просто защото не знаех, че през войната официално са давали на пилотите дрога, за да ги държат във форма през дълги дежурства.

Книгата не блести с кой знае какви оригинално измислени неща като герой, местопрестъпление, оръдие или мотив, но пък е образцов пример за това как трябва да се изпипва един трилър. Изключително майсторска изработка. Премерено напрежение на точните места в правилните дози. Неизвестност, неочаквани опасности, причинени от мексикански престъпен бос и неговия таен наемник, и тук-там дупки от старинни револвери .38 калибър.

Плановете на аматьорите обиждат професионалистите.
***
В деветдесет и девет от сто случая надеждата е просто губене на време.
***
Плановете отиват по дяволите в момента, когато проехти първият изстрел.

Най-търсеният човек – Джон льо Каре

2011-12-26T10:51:00.005+02:00

Не помня скоро да съм подхождал към друга книга с толкова голяма кошница, както към тази. След висотите на Джон льо Каре във „Вечният градинар” си бях втълпил, че името му е достатъчна гаранция за висококачествен емоционален и интригуващ трилър. Тук имаше нещо такова, но не съвсем.

Млад чеченски емигрант пристига нелегално в Хамбург (същия Хамбург, от който тръгват част от атентаторите от 11.09.), за да си получи наследството, което баща му – висш военен от времената на СССР – е откраднал и заделил за черни дни при разпада на системата. Младият Иса и скромните му $12 000 000 обаче привличат вниманието на доста служби, на една алтруистична адвокатка, която обикаля Хамбургския Алстер с дънки и колело, и на един застаряващ британски банкер с нежно сърце. Следват най-добронамерени договорки, игри и инсценировки и всички те са с идеята да се преборят 5-те % зло у един иначе благочестив мюсюлманин. А колко процента е злото у всички останали хора? Колко зло могат да донесат 5% от $12 000 000?

Освен шпионажа, немските служби и действията на радикалния ислям, тази книга е и за Европа. Европа с безкрайните й игри на дипломация и безбройни нива на уговорки между безчетни служби. Отчитане на дейност, робуване на историята при пълна неадекватност към актуално случващото се в момента по света. Това са неща, които ужасно ме дразнят в Европа, не само във връзка с действието в този роман, а и по принцип – във връзка с нереализирани клишета като ЕС, общата валута, единното управление. Европа никога няма да стане една държава като САЩ, както на мен толкова много ми се иска. Или поне не и в обозримо бъдеще.

Още малко за книгата има тук и там.

Но когато жена на половината от годините ти се втурне в живота ти и се обяви за твоя морална водачка, нямаш друг избор, освен да се стегнеш и да я слушаш. Още повече пък, ако се окаже най-привлекателната и интересна жена и най-невъзможната любов в целия ти живот.

Призрачна музика - Александра Маринина

2011-12-15T08:41:00.005+02:00

Една бизнес-дама е взривена в колата на мъжа й, тя самата не може да шофира и на практика няма никаква работа там. Как пък никой не се сети, че мишената е бил той? И понеже беше крайно неприятен тип, та дай насила да го направим и престъпник, демек, той е поръчал убийството на жена си.

Мислех си за една голяма разлика между следователите на Александра Маринина и тези на американските, да кажем, криминални автори. Тя винаги така ги представя нещата, все едно руските детективи са едни ангели небесни, трудолюбиви като пчелички и честни като мен. И когато фактите сочат, че някой от тях се е сдушил с бандитите, това моментално се отписва като невероятно и невъзможно. Не е хубаво така, другарко Маринина, чак толкова наивни криминалета никому не са приятни.

Издателство "Хермес" празнували 20 години дейност и по този повод ми попадна някакъв проспект с техните автори и заглавия. Не беше голяма изненада, че освен Джеймс Патерсън и Александра Маринина, другите са много далече от моите интереси. Но все някой трябва да издава и Нора Робъртс, нали?

За съжаление, Русия все още беше доста дива страна.
***
Всеки трябва да плаща сам за глупостта си, иначе никога няма да поумнее.

Диви разкази – Николай Хайтов

2011-12-02T13:03:00.005+02:00

Едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто — да го направиш.

Знаеш ли защо Николай Хайтов може да ти разкаже толкова интересни неща за родопските села, до които няма даже път, и за горските стражари там? Ами много просто, защото там е роден и е работил като такъв. И, разбира се, защото има талант да подбира драматичните моменти в живота и да ги разказва стегнати и пременени. Сборникът „Диви разкази” му е най-прочутото нещо, а вероятно и най-качественото. Защото е автентика в първо лице, единствено число. Сборникът е преиздаван 9 (според други източници - 18) пъти в сравнително големи за България тиражи.

Много обичам разкази, повече от романите. Но не винаги харесвам какво се получава, когато ги филмират. Поради късия обем се налага да се добавят разни неща според вкуса на режисьора, който много пъти е различан от моя.

„Дърво без корен” го имало и на филм, обаче аз никога няма да го гледам. На разказ е едно да го прочетеш – кратко е и го забравяш. Обаче час и половина да го сечеш тоя корен и да я пиеш тая мъка, вече не е човешко.

„Козият рог” пък не го обичам, още откак го гледах на филм, изкуствена драма, фалшива работа. Натруфените и прекалено крайни работи не са ми особено интересни. Виж, може да ми разкаже и друго - как комшията му е откраднал жената ("Дервишово семе") и до края на живота си я е виждал само през дупка в дувара, докато новата му жена в това време реве вкъщи, защото го знае много добре какво зяпа там. Това ще го разбера от първия път. И обучението на дивите селяндури, дето ги водили в саята да гледат колко внимателно руския мериносов коч ухажва всяка една овца, която му доведат за заплождане, и него ще го разбера и одобря. Че това трябва да се включи в задължителната учебна програма!

Харесах много и "Изпит", във филма Филип Трифонов го играе толкова добре, че все едно е писан за него - за оня млад майстор на каци, дето беше направил най-здравата каца на света с лескови обръчи и беше обръснал ходжата.

"Мъжки времена" също ми е от фаворитите. От него е и крилатата фраза горе вдясно. Филмът е с Григор Вачков в главната роля, която роля му лепва като ръкавица.

Аз на два пъти влизах във война: в първата – фронтално, а във втората – като дивизионен обоз, и да ти кажа, от войната не умрях, нито се уплаших, но мога да ти кажа, че от мир човек преспокойно може да си умре.
И ще ти кажа как: слагаш човека в апартамент, оставяш го без работа, храниш го с майонеза, говориш му от дъжд на вятър и той е свършен!
„Дърво без корен”

В такова време ти се ще да имаш две сърца — едно за чест, друго за мерак, — а то, опустялото — едно: разсечи го, разкъсай го — пак едно!
„Мъжки времена”

Раждането го не зная как е, ала жененето беше мъчно.
„Сватба”

В женското още от дете жената си я има. Дали е под миглите, или под ноктите, ала си я има, докато с мъжете не е същото. Един мъж, дето си няма брада, за да прежули една женска буза – не е никакъв мъж.
„Дервишово семе”

Изключителни истории, може би най-хубавите разкази, писани от българин. Мъжки, диви, нежни и смешни едновременно.

Още малко цитати, кой от кой по-хубави.

Пеликан в Бландингс - П. Г. Удхауз

2011-11-23T11:24:00.007+02:00

Поредна оздравителна доза в тези грипави времена от най-висококачествената проба английски хумор. Удхауз е във вихъра си, макар книгата да е писана късно - чак през 1969 г.

Безценното спокойствие на Кларънс, деветия граф Емсуърт, е нарушено от завръщането в родния замък на един брой огнедишаща сестра, нейната приятелка американка, безцеремонен херцог с обноски на носорог и още 2-3ма навлеци, всеки от които с най-разнообразни проблеми - предбрачни, съдебни, сантиментални, търговски и разбира се роднински. Като фон и фриволен повод за половината от получилите се заплетени ситуации се мярка една картина с гола дебелана, рисувана от някакъв прочут французин. (Този път не е кравешка сметаниера.:)) Но както и да е, накрая всичко завършва благополучно, младите се взимат, а на старите са им натрити носовете. Ролята на веселия гений, който скроява невероятните комбинации, които ще решат всичко, е поета от Галахад, брат на Кларънс и също така най-виден Пеликан. А кои са Пеликаните, ще разберете чак когато се насладите на този прекрасен екземпляр от гениалното творчество на Удхауз, защото аз повече и дума няма да издам.

Това е от изключително значение, Бийч. Ако няма много мармалад в пудинговото руло, не си струва да се яде.
***
Брат му Галахад беше казал веднъж, че да имаш сестри безспорно е божие наказание.
***
Но и толкова богат, той все е нащрек да стане още повече. Никога не изпуска момента. Ако му се предостави възможност да търчи два километра в чепици с три номера по-малки от неговите, само и само да изменти някого с пет гроша, запретва ръкави. Не мога да разбера какво толкова намират тия хора в парите, че да хвърлят толкова пот по тях.
***
Когато брат ти те вика на помощ, не можеш да го пренебрегнеш. Заминавам за Замъка Бландингс със сутрешния влак.

пп
За илюстрация на това защо не харесвам импровизациите на случайни аматьори в отговорния бранш по оформяне на корици на книги, прилагам корицата на оригиналното издание. Съ-вър-ше-на!

Ние, врабчетата – Йордан Радичков

2011-11-17T13:17:00.007+02:00

Пиук, пиук, мустакат турчин пуши с чибук.

Йордан Радичков разказва много приятно. И е голям писател не защото нищо не му се разбира, а напротив - всичко при него е ясно, просто и естествено. На по-млади години е експериментирал с разни новаторски по онова време писателски хватки и някои дори са излезли доста сполучливи. Не мога да преценя дали „Ние, врабчетата” е от тях, но при всички случаи е сполучлива и различна. Много е трудно да измислиш такъв текст, който е смешен за деца, за възрастни и седи толкова естествен. За големите има достъпна и ненатрапчива философия, а за децата - уроци за живота под формата на смешки. А те, смешките му, са особени, уж за сериозни работи разправя, а пък все смешни. Когато разказва той, едни нищо и никакви сиви и скучни врабчета може да се окажат толкова интересни, че направо да се влюбиш в тях и да започнеш да мислиш и за себе си като за врабче.

Има едно фамозно аудио на тази велика книга ето тука. Този, който чете, за мен е намерил призванието си в живота, защото по-добър глас и интонация за такава роля просто не мога да си представя. Евалата!

Мравките са големи майстори на такива тънки работи.
***
Е, и се развъртя там смрадовранката, огледа цялата сбирка, всяко яйце назовава, щото пък и много знае, навсякъде скита, всякакви журнали чете и предимно едно френско списание от 1903 година, пълно като нея с фльонги. Щом стигна до гуменото яйце, смрадовранката се замисли като какво ли ще е това яйце. Докато тя мислеше, реши, че ще е по-добре да не мисли мълчаливо, а да ни разкаже някоя и друга история. Мисли тя, попоглежда яйцето и ни разказва, че възнамерявала да купи трабант, та да се вози с него.
***
Какво да правя, каза костенурчето. Аз все ходя по места, дето няма ни ханчета, ни хотели, а като замръкна, нали трябва някъде да преспя. Затуй си нося къщата, та като ме настигне нощта по пътя, влизам вътре, заключвам срещу разбойниците и лягам да спя. Щом ни обясни това, костенурчето попита къде има вода за пиене и ние му посочихме реката. Костенурчето се прехвърли през гнездото заедно с къщата си, тупна в тревата и се запъти с бясна скорост право към реката. Месец подир туй го видяхме отново, то вече бе презполовило пътя до реката.
***
Чику си запретна ръкавите, провери всички яйца от колекцията си, от едно паешко яйце излязоха сто паяка и продължиха да излизат още, но ние можехме да броим само до сто, та останалите не броихме. Всеки случай те бяха много повече от сто. Паешка работа — каза Чику, старовремска работа! Една птица никога няма да тури сто врабчета в едно яйце, та да се бутат вътре, да се застъпват в краката или да се блъскат с лакти, както хората се блъскат в трамваите.

пп
Не пропускайте и шантавите собственоръчни рисунки, с които Радичков е украсил и допълнил тази голяма малка книга!
пп2
Тази книга трябва да я има във всеки дом, редом с Речника на чуждите думи в българския език, Домашно консервиране и Записки по българските въстания.

Пир за врани – Джордж Р. Р. Мартин

2011-11-15T09:05:00.008+02:00

— Лъжеш. Всички лъжат, когато ги е страх.

Очаквано или не стигна се и до момента, когато Джордж Мартин се изложи безвъзвратно, а аз се разочаровах от книгите му дотолкова, че вече спирам да ги чета. Дори и моето търпение си има граници.

Този том от „Песен за огън и лед” беше толкова разводнен, както никой друг досега. Средняшко начало с някакво съдържание все пак, за да си припомним кой какъв беше и какво се беше случило последно. Отвратително бозява среда, в която на практика не се случи абсолютно нищо, само се въведоха още няколко хиляди непотребни герои, като една част от предишните такива благоразумно бяха изклани. Лека интрижка за финал, която дразни още повече, отколкото ако я нямаше. Значи можеш да пишеш интересно, ама 500 страници преди това ни правиш на идиоти и ни сервираш блудкавия си буламач? Е, аз пък вече няма да те чета, продажен наглец!

Отделните пикантни сцени се превърнаха в откровена порнография, а каруцарският речник се наложи повсеместно, от кралици до мародерстващи дезертьори.

Бриен я биха зверски, един гад дори й отхапа ухо и половин буза, накрая я окачиха на въжето, но до редакционното приключване на тома още риташе. Корава е, харесва ми. Джайм взе да тренира бой с меч с лявата ръка и напредва подозрително бързо. Церсей го загази сериозно, но липсваше онази лаконичност, с която Мартин отписва непотребните вече герои, та затова предполагам, че мръсницата и този път ще се измъкне. Последно я оставихме заключена боса и полугола в една килия на септата. Аря, Санса и Сам бяха споменати колкото да кажем, че още мърдат. Имаше някакво движение и около Кат, което се очакваше, защото макар и подло и старателно заклана, за нейната съдба имаше неясноти и липса на свидетели.

А върхът на всичко беше, че цял том ни занимава само с половината герои! Ти представяш ли си още един такъв том с редкаш за останалата половина?!

Когато дойдоха да му кажат, че кралят е мъртъв, пророкът тъкмо давеше мъже на Голям Уик.
***
Колко може да струва една корона, щом една врана може да се угощава с крал?
***
Никога, никога не беше пяла… а й се беше искало, искало…
***
— Как е могъл да научи? Толкова внимавах. Как е могъл да научи?
— Някой е казал. — Хота сви рамене. — Някой винаги казва.
***
Церсей се пресегна над масата и стисна ръката му.
— Аз… бих спала по-спокойно нощем, ако можех да чуя, че… че сир Брон е сполетян от… злополука… по време на лов може би.
Сир Балман помисли за миг.
— _Смъртоносна_ злополука?
„Не, искам да си счупи кутрето на левия крак. — Трябваше да прехапе устна. — Враговете ми са навсякъде, а приятелите ми са глупаци“.
— Моля ви, сир — прошепна Церсей. — Не ме карайте да го казвам…
— Разбирам. — Сир Балман вдигна пръст пред устните си. И ряпа щеше да го схване по-бързо.
***
— Държиш се глупаво. Дойдох да ти помогна.
— Да ми помогнеш да вляза в гроба. Казах да се махаш. Или ще ме принудиш да повикам тъмничарите да те извлекат, жестока, коварна, зла кучко? [Последното е разговор между Церсей и Марджъри Тирел.:)]

Повелителят на осите - Михаил Вешим

2011-11-13T18:34:00.004+02:00

Зa Михаил Вешим кoлeгитe му oт вестник "Стършeл" кaзвaт, чe e нaй-звучнo смeeщият сe рeдaктoр в истoриятa нa вeстникa. Кoгaтo Вeшим сe зaсмee в рeдaкциятa, счeтoвoдитeлкaтa, кoятo живee прeз три прeсeчки, гo чувa и тръгвa нa рaбoтa.

Михаил Вешим е истински класик в българската хумористична проза, или поне много скоро ще се превърне в такъв. Разказва много смешни истории и вече е достолепно плешив - две основни изисквания са налице. Трябва да му се признае също, че си разбира от работата и хуморът му е професионално изпипан. Умее да се шегува с всичко, но най-добре със себе си и собственото си семейство. С такава серия фейлетони открива той този си сборник. После под ножа на безпощадния му хумор падат приятелите, лекарското съсловие, животните, криминалната действителност, а последен е разнородният цикъл "Капризи на съдбата". Общо 56 фейлетона - весели, симпатични, благовъзпитани и премерени.

Браво, г-н Вешим, продължавайте все така, а пък ние в замяна ще продължаваме да ви четем книгите и да се абонираме за вестник "Стършел"!:)

Животът ми така се стече, че в свободното си време, когато други ходят на Витоша или пийват с приятели, аз отглеждам дете. Детето е само на месец и отказва да се грижи само за себе си, а се е оставило на моите грижи. Най-странното е, че иска и да яде - не само през деня, ами и нощем. Нощното му хранене е моят кошмар. Когато си потънал в най-сладките бездни на съня, изведнъж те стряска бебешки рев, ставаш като сомнамбул, за да премериш в разграфено шише с мерителна лъжичка нужните 60-70 грама. Аз по принцип имам набито око за милилитри - без проблем различавам малката водка от голямата. Така сервирах и на детето, на око - малко петдесет грамово мляко, ако продължава да реве - сипвам му сто грама. Но оптималната доза на мойто бебе се оказа по средата - някъде около 70 грама. Много трудно уцелвам тия 70 грама на око, на заспало око нощем.
- Откажете нощното хранене! - посъветва ме една позната.
Лесно е да се каже: откажете! Как да обясниш на едномесечно бебе, че не е здравословно да се тъпче нощем. Познавам човек на петдесет и осем години, който не може да откаже нощното хранене, та бебето ли!

Тази книга ми беше любезно подарена от Ицо Блажев. Коментарът след неговия прочит може да се види тук.

Ваканциите на малкия Никола - Госини и Семпе

2011-10-30T10:22:00.007+02:00

Трудна работа е да се открехне някой подрастващ към четенето. Тази година обаче бях свидетел как едно такова полунеграмотно дете се зариби по книгите чрез щуротиите на малкия Никола. Така че вече може да се счита за доказано и клинично изпитано - смешките за Никола действат на всички възрастови групи.:)

Тук има едно писмо от Колибри с малко подробности за българското издание и предстоящите за издаване части.

Следват два дребни фрагмента за илюстрация на гения на Госини да окарикатурява френския темперамент.

Неприятното с момичетата е, че хич не умеят да играят, плачат непрекъснато и винаги оплескват нещата.
***
Татко ми показа как да намокря памучето и как да сложа лещата отгоре.
- Сега - каза татко - слагаш това нещо в чинийка на перваза на прозореца и след време ще покарат стъбла и листа.
И той отново легна на канапето.
Аз направих, каквото каза татко, и зачаках, обаче не виждах от лещата да излизат стъбла и започнах да се питам какво се е объркало. Понеже не знаех, отидох при татко.
- Какво има пак? - извика татко.
- От лещата не излизат стъбла - казах аз.
- Абе ти бой ли искаш? - извика татко, а аз казах, че ще се махна от къщи, че съм много нещастен и никога няма да се върна, че ще им бъде мъчно за мен, че това с лещата са глупости, и накрая мама дотича в хола.
- Не можеш ли да бъдеш малко по-търпелив с детето? - обърна се мама към татко. - Аз трябва да подредя къщата, нямам време да се занимавам с него, струва ми се...
- На мен ми се струва, че човек поне вкъщи трябва да има право на спокойствие! - отвърна татко.
Права беше бедната ми майка - каза мама.
- Няма какво да месиш тук майка ти и нейната беднотия! - извика татко.
- Добре - каза мама, - можеш да обиждаш и майка ми!
- Аз ли съм обидил майка ти? - викна татко.
Мама се разплака, татко започна да обикаля из хола и да вика, а аз казах, че ако веднага не накарат лещата ми да порасне, ще се самоубия. Тогава мама ме напляска.
Тия родители са наистина непоносими, като се върнат от почивка!

Мисия Земя: Планът на нашествениците - Л. Рон Хабърд

2011-10-05T10:16:00.005+03:00

Лека и ненатоварваща. Липсва всякакъв гъдел от неизвестното, но това е нарочно, защото от самото начало ни е казано какво ще се случи, само не знам през колко и какви перипетии ще мине главният герой и разказвач Солтан Грис, докато се провали окончателно. Логиката е на нивото на детски анимационен филм, заснет от името на някой като Уили Койота. Вечните му зли планове се провалят гръмовно, а в повечето случаи дори се обръщат срещу него, докато наивният и симпатичен на всички Роуд Рънър безгрижно си бибипка и цепи хоризонта.

Такива са взаимоотношенията между офицера от Апарата на Волтарианската империя Солтан Грис и чаровния и нищо неподозиращ Джетеро Хелър – прочутата звезда от флота. Солтан е мразен от всички, като повечето му познати се опитват и съвсем заслужено да го убият, докато щом някъде се мерне Джет и моментално притичват репортери, жените започват да припадат, а мъжете се натискат да са му приятели.

Та на тези двама сладури е възложена мисия да заминат за планетата Блито-3, наричана от местните Земя, и да проведат там секретна акция по дискретно ограмотяване на населението преди то да е изчерпало ресурсите и да е отровило собствената си планета до дупка. Някои волтариански интриги за трона внасят и допълнителни подусловия, които още усложняват живот на главния разказвач и подготовката за заминаването. Точно така, в този том само се подготвяме, защото Л. Рон Хабърд си е направил труда да напише още цели 9 книги по темата "Мисия Земя", които аз едва ли някога ще прочета.

Малко цитати за илюстрация на типа хумор:

А този ми се стори такъв здравеняк, че вероятно се бръснеше с бластер.
***
Полковник Стинкинс остави след себе си пет чудесни деца. Не можахме да се свържем с двете най-големи, тъй като са затворени в изправително училище.
***
Снощи машина, заявена преди това като открадната, се е стоварила от небето върху Болницата на добросърдечното милосърдие. Нейният управител, доктор Мъф Чъф, който не е бил там по време на инцидента, каза, че щетите са минимални и се ограничават само с отделението за бедни деца. Тъй като покривът е рухнал, точният брой на жертвите още не е известен. «Все едно, смятахме да зарежем това отделение, сподели управителят. Нужни са ни повече средства и повече лекари. Сега ще подадем искане за увеличаване на фондовете.»…

пп. Весел момент беше, че по технически причини във всички псувни най-нецензурните думи са заменени с „бибип”. Например:

Всъщност си беше тъпак, да го „бибип“. *** И без номера, да ти го „бибип“! *** Ти, отвратителен „бибип“ такъв! *** Махнете си тия „бибип“ ръце от моя „бибип“ врат и свалете тия „бибип“ белезници от моите „бибип“ ръце!

Един наивник на средна възраст – Богомил Райнов

2011-09-26T15:23:00.005+03:00

Историята беше просто кошмарна – злият агент на вражеското разузнаване, който разказва от първо лице, беше наказан от собствената му разузнавателна структура да отиде да работи в забравеното от Бога посолство в София, след като се провали да организира елементарен преврат в размирна африканска държавица и задигна торба злато. (Чуждите разузнавачи така правят, не като нашите - да се борят на тихия фронт за едната чест.) За негова изненада се оказа, че в София контраразузнаването е толкова силно, а гражданите толкова съвестно се борят с подмолните действия на агресорите, че е на практика невъзможно да се направи каквато и да е завера! Беше му останало да вербува само отявлени отрепки като малкото наркомани, които тогава са се броили на пръстите на едната ръка. Разбира се, причините тези нещастници да изпаднат до там са пак западни, откъде-накъде на българите да са им присъщи такива слабости?

Пак ги има любимите ми философско-цинични лафове, но оставени сами за себе си без да го има вълнението от напрежението и обратите в сюжета, смешките остават кухи.

Слаба работа. Изглежда като нещо, писано за бройка. Да е над n страници, само за да може да се каже където трябва, че професионалният писател Б. Райнов и тази година е издал роман(че). А най-лошото е, че чак към края се усетих, че и друг път съм си губил времето със същата книга.

Старгейт - Дийн Девлин, Роланд Емерих

2011-09-16T09:05:00.002+03:00

Книгата е написана по филма от самите му автори. Има си всичко като за блокбъстър – древна загадка, смотан гениален учен, глупави военни, всемогъщ злодей, нови светове, екзотична хубавица за очилаткото, катарзис за тъпия военен и хепиенд за всички. А, да не забравяме и че спасихме света!

Елементарна история, която Девлин и Емерих сигурно са скалъпили в малкото междучасие, но пък е лека и забавна – точно като за кино с кола и пуканки. Ще ти бъде интересна, ако не си гледал филма, иначе почти няма тръпка.

Естествено, от такова четиво не може да се очакват крилати фрази, освен в ироничен смисъл.

Вечният градинар – Джон льо Каре

2011-09-12T09:16:00.006+03:00

Жените, приятел, те са единствената надежда на Африка.

Джъстин Куейл от британската мисия в Найроби, Кения, се жени за доста по-млада от него жена. Той е позастарял ерген, добряк, обременен с възпитание, чувство за дълг, скъпо образование и богати родители, обича да отглежда цветя. Владее се до съвършенство. Теса Куейл пък е огън и жупел, страст на кристали, острото й чувство за справедливост не търпи компромиси. Работи с хуманитарните организации, просвещава африканките, бори се с корупция, безхаберие и престъпност, но сама, за да не застраши кариерата му. Африканките й викат „майко”, нищо че е по-млада. Не спира да пътува и да спасява.

Една сутрин в Найроби пристига съобщение, че Теса е намерена заклана далече на север край езерото Туркана. Светът на Джъстин се пръсва на парчета и останал не на себе си от болка той се чувства длъжен да разбере какво е станало. Защото това очевидно не е обикновено убийство, около трупа се мяркат прекалено много сенки - на огромна корпорация, фармацевтичен гигант, две правителства и „Дипракса” - едно чисто ново лекарство против туберкулоза.

Книгата напомня по нещо на „Английският пациент”. Сигурно е заради Африка и силното английско нещо, което хлуе от страниците. А може би и заради обречеността, заради нещастната съдба. Или заради Ралф Файнс, който играе главните роли и в двата едноименни филма? След такава книга се умислям, гледам разфокусирано надолу и искрено съжалявам за нещастието на цял един континент, който по някакви рудиментарни причини цялото човечество чувства за свой.

Изключителен роман. Езикът, историята, драмата, атмосферата на Африка и на британската дипломация са предадени по изумително въздействащ начин. Разбира се, ще издиря още, ако не и всичко от същия автор, но не веднага. Първо ще оставя този да попие добре. Вече го издирвам на хартия.

Твърде си млада, твърде съвършена си за мен — каза й той. Трябваше да те оставя на свобода. _Глупости_ — отвърна му тя нежно и той веднага се почувства много по-добре.
***
Теса правеше ясна разлика между видяна и споделена болка. Видяната болка е за журналисти и дипломати. Видяната болка е за показване по телевизията, тя трае, докато гледаме, и изчезва веднага след като щракнем копчето. Според Теса тези, които само виждат болката и не правят нищо, за да я предотвратят, с нищо не са по-добри от онези, които умишлено я причиняват. Това са лошите самаряни.
***
Пътуваш с бавни провинциални автобуси или с пътнически влакове. Обличаш се незабележимо, бръснеш се всеки ден, не поглеждаш никого в очите. Не наемаш коли, в никакъв случай не пътуваш със самолет, дори по вътрешните линии.
***
Противотуберкулозните препарати се продават на черния пазар в Африка като средства за лечение на венерически болести. Световната здравна организация настоява лекуваният пациент да се наблюдава, докато глътне таблетката. Резултат: на черния пазар таблетките се продават „сухи“ или „мокри“ в зависимост от това дали вече са били в устата на някого.
***
— Разбираш ли от медицина? От химия? Може би малко от биология?
— Боя се, че образованието, което съм получил, е прекалено скъпо, за да включва подобни предмети.

Юрски парк - Майкъл Крайтън

2011-09-05T18:15:00.002+03:00

Забелязал съм, че сегашните деца най-много от всичко обичат да си играят с бакогани, гормити, покемони, тук-там някой спайдърмен за цвят и разбира се с динозаври. Тази странна модна страст към динозаврите според мен се зароди точно след филмирането на "Джурасик парк". Според един от героите от романа децата харесват динозаврите, защото те са големи и силни и нищо не е по-голямо и силно от тях. Логиката е като за клентелата на бате Енчо, така че - нищо чудно.

Иначе ако има някой, който е пропуснал динозавроманията от последните 20 години, в книгата се разказва как с методите на модерната наука може да бъде изкуствено създаден всеки организъм само от една изходна негова клетка. Тази клетка от динозавър главните герои бяха взели от от корема на комар, който в юрския период е ухапал някое гигантско влечуго и както си е бил напит с динозавърската кръв, е бил залят от смолата на някое праисторическо дърво и се е превърнал в красиво кехлибарено сувенирче. Вече е въпрос на технически спекулации дали кръвта в корема на комара е годна и достатъчна, за да възстановим цял динозавър, но като за екшън-трилър методът върши работа. По този начин създадените динозаври бяха нагъчкани един остров с добитък с цел там да се направи праисторически зоопарк и да се печелят пари от показването на животните на туристи.

Хареса ми едно разсъждение на главния организатор на парка. Човекът обясняваше за какво трябва да се използват силите на модерните (био)технологии. Не за създаването на лекарства против коварни болести, нее, там навлизаш в света на нелоялни конкуренти, патентно право, експерименти траещи 8-10 години и милиарди инвестиции. Защо да се забъркваш във всичко това? Използвай новите инструменти на науката и прави забавления! Така хем ще ти паднат повече пари, хем никой няма да те осъди, че му взимаш $2 000 за билет. Докато ако пуснеш новото си суперефикасно лекарство против малария за същите пари и цялата общественост ще те изяде с парцалите и ще те заклейми като спекулант с човешкото нещастие. Не, благодаря.

Книгата е малко странна спрямо познатия ни маниер на писане на Крайтън. Науката и дилемите са доста по-малко за сметка на чистия екшън, но пак става. Крайтън си е Крайтън.:)

Единственият цитат, който сякаш надскачаше зрелищния екшън и казваше на читателя нещо, върху което да се замисли:

Университетите вече не са интелектуалните центрове в страната. Тази представа е абсурдна. Университетите са в застой. Защо се чудите! Не казвам нищо ново. След Втората световна война всички действително важни открития са направени в частни лаборатории.

Лора от сутрин до вечер - Димитър Коцев-Шошо

2011-08-23T11:46:00.009+03:00

Кой е Димитър Коцев? За нуждите на този блог ще се ограничим с това, че е добър писател, добър режисьор и син на Константин Коцев.

Коя е Лора? Една обикновена столична патка, на която обаче й се случват едни такива невероятни работи, каквито обикновено се случват на обикновените граждани само по комиксите.

Това е книга от преди няколко години, която обаче е била издадена и разпродадена тихомълком и е била забелязана от миниатюрно количество читатели, предполагам главно приятели на автора. След успеха на едноименния филм (финансиран с 10 бона лични пари, без субсидия от държавата и заснет с фотоапарат), режисиран от същия човек и с Миленита в главната роля, книгата беше преиздадена и доби популярност. Не знам как се получава така, обаче книгата изглежда все едно е писана, за да бъде изиграна точно от Миленита, толкова много й пасва. Ведра, руса, слаба, бойна, нахилена*. (*Елитните столични безделници говорят така.) Ето такава:

Защо е хубава тази книга? Това съм сигурен, че е вярно, но при поставяне на въпроса ребром не можах веднага да се аргументирам. Ще се опитам да потърся причините.

Книгата съдържа едни от най-прекрасните монологични описания на градски пейзажи и градски хора, които съм чел от български автор. Четейки тези пасажи в главата ти нахлуват цветове, звуци и миризми и разбираш с непоколебима точност „какво е искал да ти каже авторът”.
Книгата се разказва за и е предназначена да бъде четена от едни и същи хора – около 30-годишни офисни труженици, които имат познати в повечето нощни заведения в идеалния център, клиенти са на ранните сутрешни таксита, сменят си работата по-често от доставчика на трева и винаги имат тайфа приятели. Разбира се, тези парти-тигри са посредствени загубеняци във всяко едно отношение. Смучат водки и амфетки за "Добър вечер!" и при всеки възникнал проблем първа работа им е да дръпнат по един джойнт.
Книгата има комикс-дух и това не е само заради лентата в дъното на всяка страница с рисувани с химикал кадри от действието. Самото действие е наситено и накъсано, сякаш гледаш отделни картини. Всяка е пълна с детайли, герои и балони с диалог, но не се преливат плавно една в друга, а прескачат. Комикс-атмосферата е приятна, а за мен и много ценна. Обичам го това усещане.
Книгата е лека и забавна. Това последното е целено, постигнато е и за мен е изключително ценно. Това трябва да бъде цел на българските творци от всички жанрове, защото на всички ни е писнало от неуспешни дълбокомислени и драматични сюжети. Аз изобщо не искам да знам за сериозните житейски проблемите на героите ви, а искам да ме развличате и забавлявате! Искам да ме разсмивате!:)

За илюстрация на горното прилагам и малце цитати:
Септември в родния град на Лора беше самата красота. В сравнение с абитуриентската свежест и превъзбуда на май септември спираше дъха с овладяната прелест на независима жена, която се връща от морето с пестелив загар и нараснало самочувствие.
***
Организмът й я заливаше с адреналин и всякакъв вид друг естествен допинг в количества, за които ти отнемат златния медал, изхвърлят те от олимпиадата и години наред те клеймят в общественото пространство. В това състояние тя можеше да скочи три метра нагоре и дванадесет напред, без да си събува ботушите на високи токове. Тя обаче предпочете повторно гримиране и цигара пред високия скок. И сгреши.
***
Часът отиваше към три и градът работеше на пълни мощности. ... На улицата бяха дори онези, които можеха да си позволят разточителни обеди. Те се познаваха лесно сред останалите - ходеха по-бавно, изглеждаха объркани, а погледите им казваха: "И сега какво? Откъде да подхвана нещата? Май не трябваше да я пия тая бира с телешкото..."
***
Циганското лято държеше да покаже, че не е плод на въображението на шепа писатели от началото на миналия век и беше мобилизирало цялата топлина, която можеше да се събере. В настъпилата пладнешка жега хората си мислеха, че ще живеят хиляда години, но уличните кучета безпогрешно усещаха, че това е последната аванта от природата и затова бяха налягали по слънчевите тротоари и събираха енергия за предстоящата есен и зима.
***
[За летните ваканции] Малки групички смели момчета, следвани от любопитни момичета, чертаеха картата на града. Една по една малките централни улици се сдобиваха с имена и история.
***
Улесненията в нашия живот се роят като спортовете в олимпийската програма. И най-често тези постижения на науката и техниката са напълно безсмислени. По-коварни са предметите, без които сме убедени, че вече не можем. На първо място в тази класация стои безспорно мобилният телефон. Фактът, че можеш да бъдеш намерен навсяскъде и по всяко време, може да те радва само ако си момиче на повикване.

Други мнения за същата книга могат да се видят при Деси и Облачето.

Отменена присъда – Майкъл Конъли

2011-08-18T08:54:00.004+03:00

Най-неочаквано се оказа, че книжарницата от приспания от августовска жега зимен курорт съдържа истинско изобилие от ранните романи на Конъли. Динамични, близки и все за Хари Бош. Освен това съдържаше и продавачка от най-правилния тип – достойна жена в зряла възраст с дълбоко деколте и също такива познания върху съвременните творби в криминалния жанр. От тези хора, на които възпитанието им позволява да ти кажат само „Добър ден!” и да те оставят да си ровиш на спокойствие из рафтовете. (За разлика от нервозните тийнейджъри от някои столични вериги, които от вратата започват да нахалстват с тяхното „Да Ви помогна с нещо?”, при условие, че изобщо не са в състояние да го направят.)

Та избирам си аз предоволен нещо старо, което съм чел от монитора, но държа да запозная с него и други фенове, и отивам към касата. Разменяме 2-3 любезни думи за Майкъл Конъли, при което жрицата в храма на Гутенберг дискретно ме уведомява:

- А ние имаме и най-новата му книга.
- „Адвокатът с линкълна”? – подхвърлям кратко аз, като оставям в интонацията ми да се долови и лек самодоволен триумф. Не само, че съм чул заглавието, ами и преди месец го четох в оригинал.
- Не – изненадва ме за втори път тя, – „Отменена присъда”.
- Обаче тя не е за Хари Бош – плахо отвръщам аз с вече топящата се надежда да се отърва от неочаквано удвоения разход за книги, – а сигурно е за Мики Холър. (В личната ми класация Хари Бош има 30 от максимални 10 точки, а Мики Холър само 20 от 10.)
- Не – държи на навика си да ме изненадва тя, като от тона й личи, че й е неприятно да опровергава запален клиент, – за Мики Холър [кратка, но драматична пауза] и за Хари Бош е.

Двайсетачка, каса, разбиращи усмивки, оркестърът отвън на площада надува бузи на "Sing, Sing, Sing", завесата пада.

А иначе книгата се разправя за единствения случай, когато Мики Холър работи като прокурор, а следовател по случая му е Хари. (Хари освен това му е доведен брат, нали помните?) Обвиненият в убийството на 12-годишно момиче е шантав, опасен и е пуснат под гаранция, а и Мики, и Хари имат дъщери на подобна възраст. Адвокатът на защитата се оказва талантлив гад, а пък обвиненият започва да води странен и двойнствен нощен живот.

Ритъм и съспенс, тези работи Майкъл Конъли ги умее, както малко други писатели. Знае абсолютно прецизно кога и колко да ти каже, за да увеличава темпото и нагнетява напрежението до самия финал и да те кара да четеш до 1 часа през нощта.

Ето тук има малко по-подробно за съдържанието.

Нощен патрул - Сергей Лукяненко

2011-08-13T14:00:00.011+03:00

Има някои теми в литературата, които са ми силно безинтересни и дори обидни с безсмислието и нелепостта си. Сред тях са такива видни недоразумения като Алиса, Малкият Принц и вампирите. Вампири, върколаци и т.н. приказни същества за мен са изключително смехотворни и като такива не се наемам да се занимавам подробно с модерните им напоследък появи в литературата. Заради Лукяненко обаче направих изключение със заключени пръсти зад гърба. За да мога после с чиста съвест да кажа: "Ахаа, знаех си, че за нищо не стават!"

Книгата е очаквано много увлекателна до степен човек да забрави предразсъдъците си поне до средата на романа. Разправя се за борбата на Тъмните и Светлите магически сили на територията на Москва. Оказва се, че преди неясно колко време, двете фракции са сключили договор-примирие, в следствие на който се контролират едни други, за да има мир и благоденствие за масовия народ, който си няма и представа за наличието на такива могъщи сили. Светлите патрулират през нощта и ни пазят от Тъмните, а през деня ролите им се разменят. Така никой няма надмощие, а вампирите те хапят само, ако са лицензирани. Разказвачът, разбира се, е от страната на Светлите и така от първо лице проследяваме няколко битки за надмощие между Светлина и Мрак.

Без никакво съмнение могат да се обобщят следните дребни наглед, но важни за мен негативи.

Книгата е очевидно по-слаба от поредицата за Дълбината и ако нейните продължения, както гласи мълвата, са още-по слаби, то не мога да си представя на какво би приличал последният том. На Стефани Майер?
Сложните избори на етичния човек/Различен? Хайде няма нужда, да не сме Стругацки през Перестройката.
Главният герой трябваше да изглежда особено добродетелен, когато избра да отмени опита за промяна на съдбата на човечеството към повсеместно добро, за да угоди на това, което смяташе за единствената си любов. Моля, извинете, но това руска фантастика ли е, или погрешка съм влязъл в салона, в който прожектират третокласни холивудски романтични комедии?
Щабът и въобще работата на Светлите прилича точ в точ на руската милиция, включително с намеците за недостиг на средства, кадри, офиси и компютри.

Чете се бързо и увлекателно, накара ме да му простя дори вампирите. Не мога да кажа, че е слаба, но при всички случаи е незадоволителна за нивото, което умее. Леко и забавно четиво, но не е от тези прозрения на автора, които ти бъркат в малкия мозък и като затвориш книгата да не знаеш на кой свят си.

- Антоне, ти си длъжен...
- Не съм длъжен с нищо на никого. Само на Светлината в мен.

Ето и още две мнения. Алвин пак е бил благородно снизходителен.:)

Ловни разкази

2011-07-29T13:32:00.004+03:00

Това е някакъв стар сборник от соц времената, който ми попадна случайно в един форум за ловци. Заради времето, в което е издаван, в него има разкази само от братските европейски социалистически страни. Които, оказва се, са родили писатели с двата редки таланта – да уважават и да се възщават от лова и да умеят да разказват красиво. Досега не се бях замислял, но сигурно двете неща винаги са свързани, защото повечето стари ловци, които познавам, са толкова интересни събеседници, че неведнъж съм излизал с тях само за да ги слушам.:)

Открих също, че има неизвестни за мен български автори (Атанас Георгиев, Ради Царев), чиито разкази ми харесаха наравно с разказите на прочути в жанра майстори като Емилиян Станев, Дончо Цончев, Хайтов и Радичков.

Имаше и няколко разказа, които бяха само атмосфера, само дух, без да разказват почти никаква случка - „За диви патици край голямото езеро”, „Нощ край езерото”, „Резнак”, „Лгов” от Тургенев, „Ловец” на Чехов и може би те ми харесаха най-много. От тях лъхаше най-силно на кал, бурени, мокра козина и барут. А това са неща, които не се помнят, но пък са от най-важните. Да знаеш кой си, колко можеш и къде ти е мястото. Излизаш, отиваш в дивото, сливаш се с него, погледаш, послушаш, възхитиш се и се прибереш подновен.

Ловните разкази са много особена категория.

Старият Валицки отдавна се беше пенсионирал. Живееше самотно в това селце, за да бъде близо до гората. Обработваше парче земя край къщата, събираше гъби и орехи, дялкаше лъжици от мекото стъбло на трепетликата.

пп
Корицата много ми хареса.:)

Пипи Дългото чорапче – Астрид Линдгрен

2011-07-21T13:27:00.009+03:00

Историите за Пипи са от такава висша хумористична и премъдра класа, че за съжаление в момента изобщо не мога да измисля как да ги коментирам и възхваля достойно. Затова ще се огранича с цитати. Което също не е лека задача, да не си помислите обратното. Защото всъщност цялата книга си е един голям цитат и е ужасно трудно да си подбереш представителна извадка.

В този миг през портата нахълтаха двама полицаи в пълна униформа.
— Ой — възкликна Пипи, — и днес май че ми върви. След плодов крем най-много обичам полицаи.
И тръгна към тях с грейнало от радост лице.
— Ти ли си момичето, което се е настанило във Вила Вилекула? — попита единият полицай.
— Напротив — отвърна Пипи. — Аз съм една мъничка лелка, която живее на третия етаж в другия край на града.
Тя само искаше да се пошегува с полицаите. Но те решиха, че това никак не е смешно, и й казаха да не бъде нахална. После й съобщиха, че добри хора в града са уредили да й се даде място в детски дом.
— Аз вече си имам място в детски дом — каза Пипи.
— Така ли, уреди ли се вече? — попита единият полицай. — Къде е този детски дом?
— Тук! — отвърна гордо Пипи. — Аз съм дете, това е моят дом и следователно е детски дом. В него имам място, и то много място.
— Мило дете — усмихна се полицаят. — Не можеш да разбереш. Ти трябва да идеш в истински детски дом, където ще се грижат за теб.
— Може ли човек да си заведе кон във вашия детски дом? — попита Пипи.
— Не, разбира се — отвърна полицаят.
— Така си и мислех — каза мрачно Пипи. — А маймуна?
— Ами! Как може! — Аха — каза Пипи, — тогава търсете си другаде деца за вашия детски дом. Аз там няма да ида.
— Ти не разбираш ли, че трябва да ходиш на училище — каза полицаят.
— А защо трябва да ходя на училище?
— За да се учиш на разни неща, естествено.
— Какви неща? — настояваше Пипи.
— Най-различни — отговори полицаят. — Цял куп полезни неща, като например таблицата за умножение.
— Девет години съм се справяла без някакви си таблици за уморение — каза Пипи. — Така ще си карам и занапред.
— Помисли си обаче колко тежко ще ти бъде, ако останеш неука. Нали когато пораснеш, някой може да те попита коя е столицата на Португалия и няма да знаеш какво да му отговориш?
— Как да не зная какво да му отговоря — възкликна Пипи. — Ей така ще му отговоря: «Щом като толкова ти се е приискало да узнаеш коя е столицата на Португалия, съветвам те да напишеш едно писмо до Португалия и да попиташ!»
— А няма ли да ти е мъчно, че ти самата не знаеш това?
— Твърде е възможно — допусна Пипи. — Понякога нощем, когато съм будна, ще се чудя и мая: «Ееех, как ли се казва столицата на Португалия?» Но в края на краищата човек не може да се забавлява — продължи Пипи и за разнообразие застана на ръце. — Между другото била съм в Лисабон с баща си — продължи тя, както си стоеше с главата надолу, защото и така можеше да говори.
***
— Защо държиш кон на верандата си? — попита Томи. Всички коне, които знаеше, живееха в конюшни.
— Хм — отговори замислено Пипи. — В кухнята само ще ми се пречка, а пък в гостната не го свърта.
***
— Пипи — каза задъхано Томи, защото беше тичал много бързо. — Пипи, искаш ли да дойдеш с нас на цирк?
— Мога да дойда с вас къде ли не — каза Пипи. — Но дали мога да дойда на цирк, не знам, защото нямам представа какво е това цирк. Боли ли там?
— Колко си смешна — засмя се Томи. — Как ще боли! Знаеш ли колко е весело. Коне и палячовци и красиви жени, които ходят по въже!
— Но струва пари — каза Аника и разтвори ръчичките си, за да провери дали лъскавата монета от две крони и двете по 50 йоре са още там.
— Аз съм богата като вълшебник — заяви Пипи. — Все ще мога да си купя един цирк. Макар че ще стане тясно, ако имам повече коне. Палячовците и хубавите жени някак ще набутам в килера. Но тая работа с конете ще бъде по-трудна.
— Щуротии! — каза Томи. — Кой ти казва да купуваш цирка? Трябва да си платиш, за да гледаш, разбираш ли?
— Гледай ти! — възкликна Пипи и зажумя. — Та нима гледането струва пари? А аз по цял ден се разхождам и зяпам! Кой знае колко пари имам да давам за това!
След малко тя внимателно отвори едното си око и започна да го върти на всички страни.
— Да струва колкото си ще — каза тя, — но просто трябва да погледна!
Най-сетне Томи и Аника все пак успяха да обяснят на Пипи какво е това цирк и тя отиде да вземе няколко златни парички от своята чанта. После си сложи шапката, голяма колкото колело, и тримата се запътиха към цирка. Навалицата се блъскаше пред купола, а пред гишето за билети се виеше дълга опашка. Постепенно дойде ред и на Пипи. Тя вмъкна глава в прозорчето, впери поглед в добродушната стара дама, която седеше зад гишето, и попита:
— Е, колко струва да те погледа човек?
Но старата жена беше чужденка, тъй че не разбра какво й каза Пипи, а отвърна:
— Малко момиче, штрува пет крона на хубав място, три крона на по-лош място и една крона на правощоящ.
— Аха — каза Пипи, — но тогава ще обещаеш да ходиш и по въже.
Тук се намеси Томи, който обясни, че Пипи иска билет от по-евтините. Пипи подаде една златна паричка и старата жена я заоглежда недоверчиво. Дори я захапа, за да се убеди дали наистина е златна, и едва тогава Пипи получи своя билет. Освен това получи и много сребърни пари като ресто.
— Какво ще ги правя тия грозни малки бели монети? — негодуваше Пипи. — Я си ги задръж, а аз ще те погледна два пъти. На правощоящ.

пп
Маюшке, тези цитати са и специален поздрав за теб, защото доскоро тази книга беше кажи-речи единствения ми извор на познание за Швеция и нейните обитатели.:)

Адвокатът с линкълна - Майкъл Конъли

2011-07-18T11:40:00.008+03:00

„Няма по-страшен клиент от невинния.“

Особена история, поне за мен. Романът, подобно на другите 4-5, които съм чел от Майкъл Конъли, пак е фрашкан с действие, неочаквани разкрития, обрати и опасни престъпници. Приятно ми беше да видя, че съгласно всички изисквания за съвременен трилър, главният герой съвсем примерно загази в личния си живот още в края на първата третина от книгата. Неочакваното този път беше от коя страна на престъплението бяхме ние с него този път - страната на адвокатът защитник на престъпниците. В предишните истории за детектив Хари Бош нещата бяха малко по-леко смилаеми и горе-долу в духа на кучешката логика: там някъде има престъпник - намери го и го хвани. Тук обаче събитията бяха пренесени в любимата на целокупния американски народ съдебна зала. Хитър и опитен защитник, млад и злобен прокурор, брутален съдия и обвиняем плейбой, който е толкова нееднозначно да бъде съден, а още по-трудно да бъде защитаван. Засукана работа.

Нашето момче този път е адвокат и се казва Мики Холър. Защитава единствено и само платежоспособни отрепки. Отявлени и доказани престъпници, срещу които обаче органите на реда в някой момент са действали незаконосъобразно, било то неволно или не. Тези пукнатини ползва Холър, за да печели делата си. Освен това има и наследената от баща му (също адвокат) слабост понякога да защитава с съда за без пари арестувани проститутки. Противно на молбите на втората му бивша жена, която работи при него като секретарка.

По кината до скоро вървеше едноименен филм с някакъв симпатяга в главната роля (оказа се Матю Макконъхи), за който запознати споделиха, че се бил вживял и ролята му паснала идеално.

Любимите песни на главния герой пак са много ключови, защото най-изненадващо нашето момче се оказа, че редовно слуша албум на 2Pac, подарен му от клиент. Другите хора се стряскат, не вярват и мислят, че се шегува, че слуша такава музика, но всъщност тези песни просто помагат на Мики Холър да разбира клиентите си по-добре.

Трябва да се споменат и трите еднакви линкълна, които притежава Мики, като номерът на този, който е в движение е: "NTGLTY".:)

Publishers Weekly казва, че Майкъл Конъли е еквивалентът на Достоевски в модерната криминална литература. Което не знам дали на мен ми звучи изобщо похвално. Защото всъщност Конъли е много по-добър от това.:)

Каква е разликата между сома и адвоката?
— Хммм, не знам, детектив.
— Единият обира лайната по дъното, а другият е риба.

Вихър от мечове – Джордж Р. Р. Мартин

2011-06-14T18:00:00.005+03:00

Според предварителната информация третият том от „Песен за огън и лед” щеше да е много спорен. Хората или го хвалеха, или го заплюваха горещо. Разцеплението в страстите се оказа напълно оправдано. (Ако не искаш да знаеш какво точно ще се случи, не чети следващия абзац.)

Войните на топящите се рояци новоизлюпени крале из Вестерос продължаваха, но за мое огромно съжаление, все с лек превес на скапаните Ланистъри („скапани Ланистъри” е устойчиво словосъчетание). По островите Денерис се заигра с едни неприятни типове-робовладелци, но успя да ги надцака с мега слаби карти и в следващия момент се оказа предводителка на десетки хиляди освободени роби от бойните ями, с които овърша свободните градове на юг. Момето трупа сила за тържествено завръщане, но още е рано. Останките от рода Старк продължиха да се борят самосиндикално за оцеляване в пълно неведение за съдбите роднините си. Аря така и не успя да избяга кой знае колко далеч и единственото й постижение беше да попада от едни разбойници на други. Санса отбеляза по-голям напредък, защото хем успя да избяга от натрапения й безнос съпруг Тирион, ами и за огромнейша моя радост присъстваше и дори неволно участваше в убийството на отвратителното лигавото добиче „крал” Джофри. Предстои да видим какви ядове ще бере тепърва с Кутрето, който уреди нейното спасяване и бягство до Орлово гнездо. Роб и Кат отнесоха най-големия дял от жестокостите на автора – това, да те изколят предатели барабар с цялата ти армия по време на специално нагласена за целта сватба, вече на нищо не прилича. Съдбите на Бран и Рикон в тази книга тактично спряхме да следим още откакто ги обявиха за умрели. Джон Сняг обаче превзе симпатиите ми, пребори се с диваците на Манс Райдър на север, прегреши с една червенокоса дивачка (този цвят сигурно се очакваше да го оневини донякъде в очите на читателите), удържа Вала и на всичкото отгоре Черните плащове го избраха за лорд-командир! Изобщо, той ми оправи настроението след батака с роднините му.

Истината е, че с „Вихър от мечове” наистина рискувате да се откажете навеки от поредицата. Привидно изглеждаше, че Джордж Мартин си вкарва страхотен автогол – кой е толкова луд, та да избие фамилията, на която ни накара да симпатизираме от самото начало, единствените носители на повече добродетели и извършители на по-малко мискинлъци. Което, като се замисли човек, може да излезе и доста хитър ход, защото прекалено добродетелните хора никому не са драги. Ситуацията на войни и кралска немилост не би им позволила продължително време да са все така добри и затова авторът им спести мъките. Изпитвам и неясните подозрения, че тези Старки, които все пак оцеляха, ще станат най-жестоките палачи на този онеправдан континент. Просто толкова много хора в тази история сами си го просят...

***
- Кой си ти? – попита портата.
- Аз съм мечът в тъмнината – каза Самуел Тарли. – Аз съм стражът на стените. Аз съм огънят, който гори срещу студа, светлината, що носи зората, рогът, що разбужда спящите. Аз съм щитът, който пази владенията човешки.
- Мини тогава – каза портата.
***
Има стари наемници и храбри наемници, но няма стари храбри наемници.
***
Дръж винаги враговете си объркани. Ако никога не знаят кой си или какво искаш, те няма да разберат какъв ще е следващият ти ход. Понякога най-добрият начин да ги объркаш е като правиш безцелни ходове или дори като действаш против себе си.

Големият сън – Реймънд Чандлър

2011-05-04T16:30:00.005+03:00

Всеки си има любим номер. И може изобщо да не е луд, а да е виден писател на криминалета. Номерът на Чандлър са смешките. Уж всичко е сериозно, опасно и драматично, а частният детектив Филип Марлоу ръси лафове с лекота и вдъхновение, все едно са го наобиколили впечатлителни гимназистки.

Смешките му биха били перфектни като за моренце, плаж, чадъри и задрямали паузи, в които да подхвърляш на компанията оглозгани цитати като този:

Тъмносивите й очи ме гледаха и както обикновено създаваха впечатлението, че надничат иззад дулото на пистолет. Тя се усмихна. Малките й остри зъби блеснаха.
— Готина съм, а?
Казах грубо:
— Готина си като филипинец в събота вечер.
Отидох до един лампион и го светнах. Върнах се да загася лампата на тавана и отново пресякох стаята до шахматната дъска, поставена на масичката за игра на карти под лампиона. На дъската бях наредил шахматна задача с шест хода. Не можех да я реша, както и толкова много от проблемите си. Протегнах ръка и преместих един кон, сетне си свалих шапката и палтото и ги хвърлих някъде. През всичкото това време тихото кискане продължаваше да се чува откъм леглото, съшият този звук, който ми напомняше за мишки зад ламперията в някоя стара къща.
— Бас държа, че не можеш дори да се сетиш как се вмъкнах.
Изрових една цигара и я изгледах мрачно.
— Бас държа, че мога. Влязла си през ключалката също като Питър Пан.
— Кой е тоя?
— Ами един образ, който навремето познавах от игралния дом.

Иначе работата е такава. Марлоу е нает от пенсиониран генерал да се справи с някакъв тип, който изнудва дъщеря му. Само че докато нашето момче разузнае какво става и започват да валят трупове. Другата дъщеря на изветрелия генерал също се е замесила с някакви мафиози, мяркат се компрометиращи снимки, револвери и един безследно изчезнал зет за фон. Марлоу за нула време разнищи работата като не пропусна да се накваси порядъчно, както външно, така и вътрешно, без обаче по никакъв начин да посяга на сестрите. Джентълмен същий.

Та така с Филип Марлоу. Лъже, бие, стреля и пие от сутринта. Все е смачкан, мокър от дъжда, недоспал, понабит и не спира с майтапите.

Другото обаче е по-слабо. Другото, което аз търся в едно криминале, е загадка, логика в разследването, интрига, която и аз мога да следвам. Изобретателност, набито око, навързване на фактите, докато заедно с детектива разкрием престъпника. Това му е по-слабо на Чандлър, но какво пък, човекът си е избрал друга ниша.

Ейнджълс Флайт – Майкъл Конъли

2011-04-29T13:50:00.008+03:00

Гневът и насилието запълват празнотата, оставена след загубата на надеждата.

В центъра на ЕлЕй има хълм, Бънкър Хил, по който върви смешна старовремска железница, казва се Ейнджълс Флайт. Състои се от една къса и права отсечка по склона на хълма и две мотриси, които са вързани с въже. Когато едната се качва, другата слиза и се разминават по средата. Едната се казва Синай, а другата Оливет. Стари вагончета, корави дървени пейки, в едната посока е 25 цента, романтика.

Защо го разказвам всичко това? Защото и тази книга четох с отворен Гугъл Мапс и Стрийт Вю и вече познавам района също толкова добре, колкото и холивудското управление на ул. Уилкокс, всичките полицейски кафенета, паркинга отзад, на който ченгетата излизат да пушат. Всички описани пресечки, автомивката на Сънсет, където беше работил заподозреният, автобусната спирка до долната спирка на Ейнджълс Флайт, забутаната звезда на Синатра на Вайн стрийт, сградата с офиса на убития, дори изрисуваната на отсрещния калкан физиономия на Антъни Куин. Какво ли не. Мисля си, че по-подробно впечатление бих имал единствено, ако съм лично в Лос Анжелис. С кола.

Преди да заключи влакчетата на Ейнджълс Флайт една вечер пазачът намира в Оливет два трупа. Простреляните са една отрудена чистачка-мексиканка и най-скандалният адвокат в града. Винаги защитава само чернокожи престъпници, съди полицаите и прави луди пари. Черните в бедните квартали веднага настръхват, медиите подклаждат работата и само питат: Полицай ли го е убил? Нали е полицай? Тогава се намесва Хари Бош и започва да разплита нещата. Щом една посока се окаже без перспективи, веднага скача на следващата най-вероятна и продължава да рови. Започват да изплуват нови заподозрени, нови престъпления, неподозирани мръсници, нови опасности. Само че Хари не се дава.

Харесва ми отношението на Майкъл Конъли към музиката, живописта, а вече и към литературата.:)

Хари споменава на едно място сравнение на бунтовете в ЕлЕй с нещо прочетено - Денят на скакалеца на Натаниъл Уест. Намира се в топ 100 на англоезичните книги евър и се учи в американските училища. Което му изписва вежди макар той да се оправдава с бившата си приятелка от Черен лед, която помним, че беше учителка по литература, демек, тя била виновна. Това обаче не е всичко.

— Хумбърт Хумбърт… — замислено повтори Бош.
— Това е литературен герой — или поне някои хора го смятат за литература — каза Ентренкин. — От „Лолита“ на Набоков.

Песента този път е Lullaby на Франк Моргън от вече споменавания албум Mood Indigо, явно е любим на Майкъл Конъли.

пп
Внушенията за летящи ангели са толкова много, целенасочени и важни, че е грехота книгата да се издава на български със затрогващото с простотата и безсмислието си заглавие Хари.

Сблъсък на крале - Джордж Р. Р. Мартин

2011-04-24T20:21:00.005+03:00

Властта е там, където хората вярват, че е.

Мътна и кървава. Това е обобщението на тази увлекателна и бърза за четене книга.

Защо мътна? Защото малко или направо никоя от започнатите в първата книга нишки не беше завършена. Нещата само се дозаплетоха и отложиха. Имаше, разбира се, някакви междинни решения и приключения, но основните въпроси останаха. Какво ще дойде от север със зимата? Кой от владетелите ще оцелее и ще стане крал? Какво ще стане с трите дракона? Ами Аря, вълчищата?

Защо кървава? Многото секс и насилие в първата част от „Песен за огън и лед” бяха изненадващи, но нищо чак толкова фрапиращо. В тази вече те са основен елемент. Много клане, много изнасилени, много нещо и то предадено в смущаващи детайли. Като че ли не беше необходимо, но все пак човекът има тиражи да продава.

Обобщението може да бъде и друго. (Ако не искаш да знаеш какво точно ще се случи, не чети.)
Денерис продължи безотговорно да се мотка в тежка чужбина с невръстните си дракончета, без изгледи от някъде да намери пустата армия, дето й трябва, за да се върне вкъщи и да набие всички. Братята на умрелия крал Робърт излязоха същите рогачи, сбиха се помежду си и изпоизмряха, вместо да се обединят и да разкарат гадните Ланистъри от Кралски чертог. Аря Старк се запиля в пълна анонимност между фронтовете. Зимен хребет беше предаден, завзет и опожарен заради неблагодарното шиле Теон Грейуотър. Джон Сняг замина на експедиция отвъд Вала, но намери само още загадки, колегите му бяха избити, а той самият най-доброволно се присъедини към ордите на Манс Райдър, които масово се изселват и тръгват на юг. Гнъсното джудже Тирион напук на всичко продължава да си разиграва коня и да преуспява във всичките си начинания.

Казват, че третата книга била най-добра и е в интерес на Джордж Мартин това да е така, защото в противен случай спирам да му чета обидното на моменти протакане. Долен печалбар! А пък разни изменници с по 11 тома бозяви продължения пък хич не мога да ги разбера. Нито пък читателите им.

Пред очите на Аря пожарът погълна едно дърво, пламъците пропълзяха по клоните му и то изпъкна на фона на нощта, облечено в халат от побеснял оранж.
***
Най-много всички да измрем. Това ще спечели време за братята ни на Вала. Време да се попълнят гарнизоните и да се замразят портите. Време да се наточат брадвите и да се поправят катапултите. Животът ни ще е добре похарчена монета.
***
Дотраките не се доверяваха на солената вода и на нищо, което се движи из нея. С вода, от която конят не може да пие, не искаха да си имат работа.
***
Ако Валът падне, ще загаснат всички огньове.

Старо мнение, но пък фенско.

Не се страхувайте – Александър Кат

2011-04-18T09:20:00.005+03:00

Първото по-дълго произведение на Кат е приятно оформено като безплатна електронна книга с оригинални шрифт и постройка.

Програмистчето, което е и главен герой, вижда над Витоша нещо, което най-вероятно не е със земен произход и се свързва с някои стари приятели, за да разплетат нещата. Любознателните им намерения идват леко наивни на фона на последвалата бъркотия от труп във вана, преследване, отвличане, истински ИИ и една оставаща загадка. Цялата история обаче служи и за фон на противопоставянето на Инженера срещу Философа и присъщите им начини на мислене.

Езикът. Хареса ми, че програмистките неща бяха обяснени нормално и разбираемо за лаици като мен. Харесах и разговорните думички и изрази от диалозите на Инженера и Любопитния, които придават достоверност на ситуациите. Че кой би очаквал такива герои да си говорят на висок стил?

Хареса ми как се поддържа интересът на читателя и напрежението до края с отделни малки случки като тази с бягството от сауната. Сигурно всеки е сънувал кошмари как го преследват непознати костюмирани типове и не може да се изплъзне от преследвачите. Или поне е гледал филми за това. Затова номерът на Инженера в сауната с кърпата върху панталон с навити крачоли ми се видя хитър.

Номерът с периодичните бележки в тефтера беше як, до края им се чудих. Малко се разочаровах от самата развръзка, очаквах нещо по-конкретно, но сигурно е защото все пак съм малко повече инженер и по-малко философ.:)

Изобщо цялата идея с два непримирими един с друг образи е доста ловка като писателска примамка, защото един от популярните и лесно приемани митове е, че човек не може да бъде едновременно и любопитен творец с развинтено въображение, и логичен и последователен прагматик. Хората лесно кълват на това. Има обаче едно „но”...

В действителност в инженерната мисъл задължително трябва има малко философия, за да не се превърне тя в обикновено занаятчийство. Инженерът трябва да разбира смисъла, да знае отговора на въпроса „защо”, а не само да копира нещата по начина, по който са ги правили предците му. Разбирането на принципите на нещата му позволява да тласка приложната наука напред.

Философът пък, ако държи да бъде смислен и да прави философия за хората извън тесния кръг негови колеги, задължително трябва да има от инженерната приложност. Иначе размишленията му го отнасят в някакви негови си измерения, където може да се забавлява с какви ли не умствени гимнастики, които обаче за жалост нямат никаква връзка с действителността. А философията е нужна и важна, защото, както казва Лонганлон, тя дава начина по който разсъждаваме и по който стигаме до познанието и вземаме решения.

Харесаха ми и много отделни пасажи, които придават достоверност на действието, от рода на:

Сауната беше градски еквивалент на риболов - оправдание да си седиш половин час без да правиш абсолютно нищо.
***
Странно е, но се чувстваме истински свободни, само когато сме далече от нормалната ни среда. Пътуването е приятно. А най-приятният вид пътуване е пътуването към дома...
***
Който не желае да бъде третиран като част от цялото, ще направи така, че да се диференцира от него.

По-голямата сила на Кат засега като че ли още са разказите с неочакван край. Неговото „Момиче на име Иванка”, което за пръв път видях в Капитал Лайт, продължава да е първото негово нещо, което хваля на незапознатите.

Божията формула - Жозе Родригеш душ Сантуш

2011-04-13T09:04:00.005+03:00

Животът е софтуер.

Насам, народе! Португалският Дан Браун ще ви обясни нещата! Нерде науката, нерде религията. От мухлясала Португалия през умопобъркан Техеран, та чак до вмирисания на биволско масло Тибет просторите са все негови! Има разбити супер яки шифри от две думи на кръст, взлом по нощите в иранско министерство и разшифроване на най-важната тайна на Все... wait for it ...лената! И всичко това, извършено от задръстен университетски преподавател!

Изпитвам безпочвените подозрения, че авторът наскоро е бил огрян от изцелителната сила на обучението по физика в горните класове на гимназията и магията на наученото го е опиянила дотолкова, че е решил да престане да ограничава разказваческия си талант до журналистически дописки и е прехвърлил възхитата си от физиката в истински дебел роман. Само че книгата прилича на роман само по дебелината си. Липсва почти всякаква художествена стойност, фабулата е съшита с бели конци, а диалозите... о, диалозите са просто прелест. В общи линии представляват следното:

Герой А: Една страница монологичен плътен текст с история на физиката.
Герой Б: Нима?
Герой А: Една страница монологичен плътен текст с история на физиката.
Герой Б: Аха, разбирам.
Герой А: Една страница монологичен плътен текст с история на физиката.
Герой Б: Ясно.
Герой А: Една страница монологичен плътен текст с история на физиката. После мъдрецът с физичните познания логично се изморява и отива да спи. На другия ден инквизицията продължава.

Въпреки всички подозрения Герой Б не е селския идиот, а се зове професор Нороня - преподавател и стар ерген по съвместителство. Безценното светило на португалската криптографска наука се оказа вербуван едновременно от иранските тайни служби и ЦРУ за „разшифроването” на секретен документ, писан от самия Айнщайн по поръчка на Бен Гурион. По всички подозрения това трябваше да е рецепта за създаване на евтина гараж-мейд атомна бомба, но се оказа нещо къде по-тривиално – „доказателство” за съществуването на Бог, разбираш ли.

Не мога да се сдържа и да не обърна внимание на колектива, който е имал грижата тази белетристична перла да украси рафтовете и на българските книжарници. 5 души са си написали имената на предпоследната страница и 5те са мацки. Не, че е нещо, ама да бяха дали поне на един мъж със средно образование да прочете книгата и да им обърне внимание на някои очевидности. Феминизацията вече достига такива размери, че дори природният газ от страница 35 вече е сменил резбата и сега си тече като природна газ.

Някъде из блогосферата преди време срещах следната крилата мисъл, която доста точно пасва на господина душ Сантуш. Който не е чел фантастика на младини, после му се налага цял живот да живее в нея.

Обобщение: Рядко наивна и некадърна книга, която на места откровено лъже, като се маскира зад уж научни истини.

Един бърз сърч постфактум показа някои изненадващи и дори подвеждащи данни за същата творба. Ел, честно, не го очаквах от теб.:)

Ченгета – Майкъл Конъли

2011-04-08T10:41:00.005+03:00

...тъмно като в душата на лихвар.

Майкъл Конъли в този блог вече ще бъде известен и като Ел Магнифико. Така те оплита в разследването, че до края на романа тичаш покрай детектив Бош като послушно куче. Не можеш да избързаш пред него, защото повествованието е много интензивно и постоянно се случват нови неща, старите хипотези се зарязват и тръгваме по нова следа. Същевременно обаче не можеш и да изостанеш от него, защото е адски интересно. Гатанки за ума, персонални опасности, едрогабаритна мафия ти диша във врата, нагазил си до ушите в стриптизьорки, перачи и евтини холивудски филми. Добрата новина беше, че Хари най-после си намери другарчета в работата, които да му уйдисват на дивия нрав и се съгласяват да вършат нелегални разследвания, докато са отстранени официално.

Започва по почти тривиален за ЛА начин. На един от пустите баири над открития амфитеатър Холивуд Боул седи бял ролс ройс с бос мъж в багажника, който от своя страна има златен ролекс с диаманти на китката и два куршума .22 в тиквата. Сиво ежедневие, един вид. Обаче следите водят основно към Вегас, а Хари се направи на нахален и отседна в „Мираж”, нали управлението плаща командировките. Чудех се сега коя и с какъв номер ще му завърти главата и почти се изненадах от дежа вю-то. В тая серия симпатягата с мустака яде съвсем малко бой, но затова пък хвърли доста повече. Добрите почти не можаха да бият лошите, защото лошите сами се биха още повече, Хари запази малко чест за финала и... не, айде поне него да не преразказвам.

Важен момент пак беше музиката. В тази книга Майкъл Конъли тотално се изложи, когато отказа да даде малко джазец за душата, и пусна Менделсон до дупка. Както и да е, ще продължавам да го чета, сигурно издателите са го натискали и затова е прибързал с лесна развръзка.

Той отпи от чашата със студено кафе, която бе донесъл със себе си в кабинета. От кофеина ръцете му трепереха, но знаеше, че ако престане да подхранва звяра, бързо ще грохне от умора.
***
Знаеше, че за истинските комарджии нямаше значение печалбата или загубата, а само очакването.
***
Подробностите бяха двигателната сила на всяко разследване.
***
Всичко това в град, в който проститутките по булеварда се задържаха по-дълго от повечето ресторанти.

пп
Заглавието за пореден и вече традиционен път магически се е превърнало от съдържателното Trunk Music в безличното Ченгета.

Зюден и обетът на падналия ангел - Фридрих Ани

2011-03-28T10:19:00.005+03:00

Всички лъжат, на това те учат още в полицейското училище.

Това е първият роман на Фридрих Ани от поредицата за детектив Табор Зюден. Някъде авторът пишеше, че по различни причини насилието и кървищата не му допадат и затова неговият детектив разкрива само случаи за изчезнали хора.

В случая беше изчезнал един обущар, който никога никъде не е ходил, не обича да пътува и най-далечната му дестинация е кръчмата в края на улицата. Улицата пък се намира в мюнхенския квартал Швабинг. Историята допълнително се заплете, когато жената и балдъзата на изчезналия (житейско указание: трябва много да се внимава с балдъзите!) получиха съобщение от полицията, че обущарят се е обадил с недвусмислено указание да престанат да го търсят и да го оставят на спокойствие. В същия момент от банката съобщиха, че е изтеглил 20 000 марки, равняващи се на половината от семейните спестявания. Жената реве, Зюден нищо не вдява, после ролите леко се размениха...

При Фридрих Ани се наблюдава достойно за уважение внимание към и разнообразие в пиенето. То не беше бирено многообразие, шампанско, концентрати, а върхът беше, когато една сутрин се събуди на пейка в заключената кръчма, грижливо завит с одеяло. Силно, силно.

Всеки, който се случеше да пътува с Мартин, си спестяваше парите за двуседмичен престой в будистки манастир. Никъде нямаше да видите повече смирение и търпение, отколкото в опела, каран от главен комисар Хойер.
***
Така, както нямах мобилен телефон, нямах и часовник. Времето просто си съществуваше, а аз си взимах от него колкото ми потрябва.
***
Er trank einen Jägermeister, und weil nur Flamingos auf einem Bein stehen können, noch einen zweiten. (Сори за последното, хареса ми много, ама така и не успях да го преведа.)

Любимата дума на Зюден е обезателно.

Мечките откриват огъня – Тери Бисън

2011-03-25T14:04:00.003+02:00

Заради името си този разказ отдавна ми е трън в окото. В смисъл, че ми е много интересен. Накрая се взех в ръце, издирих го и проверих защо.

„Мечките откриват огъня” без малко да изпадне от графата фантастика. В него фантастичното допускане е толкова кратко и явно още от заглавието, че дори някак се губи. Мечките в сума американски щати откриват (или пък може би си припомнят?) огъня, започват да си светят и да се топлят и вече не спят зимен сън. През зимата голяма част от тях дори започват да мигрират на юг успоредно на магистралите и огньовете им могат да се видят в шубраците през няколко километра. Толкова с фантастиката. Обаче това, което е прочуло разказа, предполагам е супер странната атмосфера, която създава. А тя е някак необяснимо фантастична. Уж историята е на главния герой, който се гордее със старовремски провинциални добродетели като умението да оправя гуми, на неговия малък племенник с флоберката и на една бабичка, която вече е пътник, а пък всичко се оказва наситено с някакво неописуемо мечо настроение, спокойствие и увереност. Да разбираш всичко, да не говориш много-много, да не бързаш, да правиш нещата както трябва.

Разказът излиза през 1990 в августовския брой на прочутото списание Asimov's Science Fiction и за оставащата половин година и за следващата 1991 успява да спечели само Хюго за къс разказ (1991), Небюла за къс разказ (1990), Наградата на читателите на Азимов'с (1991), Наградата на името на Тиъдър Стърджън (1991), Локус (1991) и наградата на SF Chronicle (1991). Скромно.

Орсън Скот Кард го е включил в своя антология заедно с истории от други 26 автора, които според него са най-добрите разкази на 20ти век.

Разказът може да се чуе ето тук в Старшип Софа - Наслада за слуха, вол. 25.:)

Последният койот – Майкъл Конъли

2011-03-22T10:31:00.004+02:00

Или всеки е от значение, или никой няма значение.

Отново страхотен Майкъл Конъли! Макар този път да имаше малко повече фатализъм и разчистване на лични сметки, разследването на случая пак беше на ниво. За да ни е още по-интересно Хари Бош яде бой този път с железен бокс по тиквата, а пък докато беше във Флорида две вечери се забавлява със самотна художничка. (Макар че авторът вероятно трябваше да ни спести клиширания открит фолксваген кефер на художничката.) Пак имаше хубав джаз и живопис. Майкъл Конъли може да ви впише толкова красота в един роман за грозни престъпления, че ще има да се чудите как изобщо е възможно. Но да караме поред на номерата.

Хари беше отстранен от работа за неопределен срок и го задължиха да ходи на задължителни срещи с психоаналитик (Год блес Америка!), защото разби стъкления офис на Паундс с главата на последния. Последният също така му се явяваше шеф. Видял се изведнъж с много свободно време и психически претоварен [общината напираше да му събори пострадалата от последното земетресение къща (да, оная на пилоните), жената от предния роман го заряза и побегна чак във Венеция, Европата, назначиха му заместник в работата и тероризиран от настоятелната шринкаджийка (все си мислех, че ще й налети и на нея)], Хари се зарови в миналото. Да разчепка убийството на майка му от преди 30 години.

Какво слушаше Хари този път?

Willow Weep for Me от албума на Клифърд Браун Clifford Brown with Strings от 1955. Просто тъжен, мирова скръб.
Do Nothing till You Hear from Me. Жената му избяга без обяснения.
What a Wonderful World на Луис Армстронг. Прекрасен, няма що. Бит, пиян, излъган и зарязан от всички, просто чудесен...
„Шехеразада“ – Римски-Корсаков. Това също беше излишно като кабриото и затова не получава линк. Какъв смисъл има включването на намеци за балет в роман за Хари Бош? То бива арт, ама чак пък толкова...
Blue Valentines на Том Уейтс. Събориха му къщата, нанесе се в долнопробен мотел, умряха хора.

Влагата го обгърна като мокра кърпа още щом излезе от самолета и заслиза по стълбичката.
***
Нищо не сближава хората така, както изстрели в покрайнините, помисли си Бош.

Българското заглавие на първото издание от размирните времена на 90те се е поддало на импулса и беглите намеци във финала, импровизирало е със заглавие "Последната мисия", и разбира се е сгрешило. Това съвсем не е последното приключение на Хари.

Когато боговете се смеят – Александра Маринина

2011-03-11T08:50:00.003+02:00

Пореден за Настя случай през едно необичайно горещо и задушно лято. Жертвите са младежи, които са се подиграли на някаква певица от слабо известна местна група. Престъпникът явно е болезнено докачлив фен, който плюс това е и влюбен до уши в певицата. Освен това имаме случайно наглед момиче, което поради физическа прилика със същата певица започва да получава писъмца от Фена. Бащата на момичето пък се оказва, че изповядва доста тиранични възпитателни похвати, докато в същото време лично той никак не е цвете. Всички дотук споменати в момента имат разни лични проблеми, които временно им усложняват живота и им помагат да правят пропуски при разплитането на нишката.

Считайте, че с всичко това не съм издал почти нищо, защото историите на героите (включително и на убиеца) започват да се разказват паралелно от самото начало и тръпката е само как разследващите ще изскочат от своя коловоз и ще намерят някакво разклонение, което да води към дирите на престъпника. Или пък не? Може би гледат в грешната посока и не очакват да видят нещо толкова неразбираемо като глупостите на Павлик Морозов?

The Bro Code – Барни Стинсън

2011-03-07T13:59:00.008+02:00

Барни Стинсън е един от главните герои в популярния сериал „Как се запознах с майка ви”, който се явява нещо като подобрен наследник на „Приятели” или поне го гледат същите хора. Ако питате него, Барни, най-вероятно е единственият главен герой и освен това е awesome. Винаги носи костюм (дори пижамата му е такава) и винаги лъже 22-годишни кифли (от Айова, напр.) по баровете.

Дотук, нищо общо с книги. Освен когато им разправя, че е нобелов лауреат или нещо подобно. Обаче Барни е характерен и с друго. Постоянно цитира разни измислени от него правила, които да оправдаят маловажни прегрешения спрямо приятелите му, леко унизителното му отношение към мацките и други такива принципни дреболии. За тази цел Барни винаги се позовава на (най-вероятно измисления от него, макар да твърди друго) Кодекс на братята. И ето, воала, през 2008 заедно с четвъртия сезон на сериала (препоръчвам!) е излязло и хартиено издание на този прочут кодекс. На мен ми попадна съвсем наскоро под формата на аудио-книга, четена от самия Барни Стинсън и съпроводена с някои забележки в неговия awesome стил. (Посвещението на книгата е: На мен.)

Само от цитатите (известни повече като „Простотиите на Барни”) едва ли човек може да добие представа за таланта на Барни Стинсън, но може да опита. Suit up!

Whether he cares about sports or not, a Bro cares about sports.
***
A Bro never sends a greeting card to another Bro.
***
A Bro will drop whatever he’s doing and rush to help his Bro dump a chick.
***
Bros do not share dessert.
***
A Bro never dances with his hands above his head.
***
A Bro should be able, at any time, to recite the following reigning champions: Super Bowl, World Series and Playmate of the Year.
***
When flipping through TV channels with his Bros, a Bro is not allowed to skip past a program featuring boobs. This includes, but is not limited to, exercise shows, women’s athletics, and on some occasions, surgery programs.
***
When wearing a baseball cap, a Bro may position the brim at either 12 or 6 o’clock. All other angles are reserved for rappers.
***
Unless he has children, a Bro shall not wear his cell phone on a belt clip.
***
When questioned in the company of women, a Bro always decries fake breasts.
***
A Bro never cries.
EXCEPTIONS: Watching Field of Dreams, E.T. or a sports legend retires.*

* Applies only to the first time he retires.
***
A Bro never wears pink. Not even in Europe.
***
Even in an emergency that requires a tourniquet, a Bro never borrows from or lends clothes to another Bro.
***
A Bro shall honor thy father and mother, for they were once Bro and chick. However, a Bro never thinks of them in that capacity.
***
A Bro never spell-checks.
***
A Bro automatically enhances another Bro’s job description when introducing him to a chick.
***
A Bro leaves the toilet seat up for his Bros.
***
A Bro shall stop whatever he’s doing and watch Die Hard if it’s on TV.
COROLLARY: Ditto The Shawshank Redemption.
***
Bros shall go camping once a year, or at least attempt to start a fire.

NOTE: Attempt to start a fire outside.
***
The mom of a Bro is always off-limits. But the step-mom of a Bro is fair game if she initiates it and/or is wearing at least one article of leopard print clothing… provided she looks good in it… but not if she smokes menthol cigarettes.
***
When a Bro is with his Bros, he is not a vegetarian.

p.s.
Най-вероятно The Bro Code не може да бъде преведен по приемлив за който и да е Bro начин. Или поне няма да е лесно. И скоро. Сори.

Разкази – Петър Тушков

2011-03-01T08:35:00.004+02:00

Съвестно ми е, че се позабавих с този сборник. Първо изслушах разказите, на които авторът така любезно беше направил прелестни подкасти, и чак тогава зачетох останалите. Мисля, че много помага да се хванат акцентите и емоциите, които авторът е замислил.

Петър Тушков разказва красиво и стилно като в хитово пълнометражно японско сай-фай аниме (в моя ум това минава за голям комплимент).

Тя хвърля последен поглед на изпепелените от бомбардировката развалини от тази страна на жилищния блок и тръгва из обезобразеното поле от дзифт и усукана арматура на плоския покрив в търсене на асансьорна шахта. Когато я намира, коленичи на ръба, включва лъча на фенера и осветява вътрешността й към кънтящия търбух на сградата. Част от ръждивите въжета все още висят от приклещена между етажите стоманена греда. Момичето изсипва шепа автоматични скаути в шахтата и се вслушва в бръмченето им, докато един по един оживяват по етажите и се стрелват из мрачните коридори долу, след което се изправя и скача леко в чернотата на ямата след тях.

Усещането за време е странно, приятно различно и придава фантастичен нюх. Авторът приказва бързо, героите му действат бързо, а езикът, на който говорят всички те, е богат (ей, търсих една дума в уикипедията!) и носи толкова много чувства.

Темите са най-различни, но на повечето места ползват за среда неща от уютната класическа фантастика от времената на Шекли и Лем - космически кораби, други планети и астронавти. (И повече да не скромничи, когато го сравняват с Лем.;)

Поезията. Вижте само с какви заглавия е украсил разказите си: „Луната брои останалите зелени листа”, ”Залезите все така очите ви” или пък „Космонавтът в океан безбрежен”. Прилича донякъде на Брин, нали? Само че е по-съвременно и високо технологично, долавя се някаква уравновесеност и източен покой. Почти очаквах да видя някъде облаци жълти пеперуди в бамбукови гори. Тези разкази имат толкова поетични заглавия, че сигурно би било приятно човек да им се наслаждава с периферното си зрение, ако заглавията стояха като хедър на всяка страница, за да оставят подсъзнателно внушение през цялото време.

Сборникът е прекрасно доказателство за това, че интрига, изненади, неочаквани завършеци може да има дори в толкова кратки неща като ”Залезите все така очите ви”, „Репликантът”, „Всичко, дори това” или „Космонавтът в океан безбрежен”.

Номерът на това да разказваш интересно вероятно се крие там, винаги да оставяш малко недоизказано. Споменавай много, но не обяснявай всичко. Така се създава впечатление за мащабност, за свят, в който е толкова истински и нормален, че подробностите в него са известни всекиму и изобщо не е нужно да се обясняват. Има риск да се случи така, че човек да не разбере някои неща от смисловата нишка, но това не дразни и разказите остават леки (за четене) и замайващи (въображението) като хубаво розе.:)

Похвалите на armydreamer за същата книга - тук. Това е страницата на автора, където можете да намерите и самата книга, а от тук дори можете да си я купите в електронен вид и на съвсем символична цена.

Изворът – Айн Ранд

2011-02-23T08:22:00.005+02:00

Добрата версия

Доста увлекателно четиво! Четеш и не можеш да се спреш, което е трудно да се повярва (и постигне) за целия обем на нещо с дебелина от 800 и кусур страници. Признавам на авторката майсторството да пише интересно и да заинтригува читателите си. Да провокира емоции. Да харесаш тези герои, които тя е избрала за положителни, и да намразиш отрицателните.

Лошата версия
Айн Ранд е взела силните и горди мъже от Севера на Джек Лондон и ги е превърнала в клиширани карикатури, епичното житие от „На изток от Рая” на Стайнбек и го е посадила сред никнещите нюйоркски небостъргачи на О’Хенри. Поляла е цялото нещо с насилена и безсмислена в крайността си псевдо-философия и го е декорирала с 1 бр. жена с неустоима красота, която за съжаление е лишена от всякакви други достойнства. Архитектите обаче са си нейни, на Алиса Зиновиевна. Не познавам никой, на който би му хрумнала самоубийствената идея да пише роман за архитекти и същевременно да храни надежди за продажби.

Доста изненадващо огромна част от повествованието почива на странното и изумително в своята погрешност схващане, че архитектите са центъра на света. Ето още няколко от ударно прокарваните заблуди: трудът им е особено важен, те са най-творческата професия, животът е немислим без оригиналната им мисъл, вестниците неспирно пишат за тях, а хората живо се интересуват от работата им. Както сами виждате – нищо общо с красивата ни реалност. *** Тя се закова и ръцете й останаха назад. Облегна длани на касата на вратата. От това разстояние не виждаше подписа, но веднага разпозна единствения човек, способен да проектира по този начин. *** Ха-ха, айде бе!;)

Книгата спокойно можеше да бъде с 500 страници по-къса и да запази абсолютно всичките си достойнства, плюс още едно – краткост.

Разбирам защо книгите й са бестселъри. В тях все пак се залага на неща класически примамливи за пролетариите, които харчат суха пара за книги – власт, хубави жени, пари, хубави жени, слава, хубави жени... Засега обаче още не мога да разбера прословутата й философия. Може би все пак трябва да прочета и знаменитата реч на Джон Голт.

Отегчената версия
Още една женска книга, не ми се занимава повече с нея.

На моменти романът доста ме подразни с плоските си и наивни възгледи, но някои места пък доста ми харесаха. Като тези, които следват по-долу.

Предназначението, мястото, материалът определят формата.
***
Спорът, г-жо Гилеспи – каза той, - е сред най-излишните и най-неприятните неща. Оставете го на умните мъже.
***
Знаеш, че хората копнеят да бъдт вечни. ... Как очакват да са вечни, след като не са постигали постоянство дори за миг.
***
Да продадеш душата си е най-лесното нещо на света. Хората го правят непрекъснато, през целия си живот. Ако поискам да си запазиш душата... ще разбереш ли защо е много по-трудно?
***
За хората втора ръка. Това е важно.
Те не се интересуват от факти, идеи, работа. Интересуват се само от хората. Не питат: „Истина ли е?” Питат: „Това ли е истината според другите?” Не разсъждават, а папагалстват. Де действат, а създават впечатление, че действат. Не творят, а се показват. Не се стремят към съзидание, а към приятелство. Не търсят изява на способностите си, а влияние. Какво ще стане със света, ако ги няма онези, които действат, мислят, работят, произвеждат? Те са егоистите. Не можеш да мислиш с чужд мозък или да работиш с чужди ръце. Откажеш ли се от способността да мислиш самостоятелно, отказваш се от съвестта си. А да заглушиш съвестта си е все едно да прекъснеш живота. Хората втора ръка нямат усещане за реалността. Тяхната реалност не е в самите тях, а някъде в пространството, което разделя едно човешко тяло от друго. Няма цялост, а свързаност, но тя не се опира на нищо. Не мога да разбира тази празнота у хората. Тя ме е спирала винаги, колчем съм се изправял пред комисии. Хора без его. Мнение без мислене. Движение без спирачки или двигател. Власт без отговорност. Човекът втора ръка действа, но изворът на неговото действие е пръснат сред всички хора. Той е навсякъде и никъде. С него не можеш да разговаряш разумно. Не е в сътояние да разсъждава. Излишно е да му говориш – той не чува. Заставаш пред съда, но съдиите ги няма. Изправяш се пред вилнееща сляпа маса, която те мачка без мисъл и цел. Стив Малъри не можа да назове чудовището, но го разпознаваше. Страхуваше се от лигавия звяр. От човека втора ръка.
***
Гейл, мисля, че единственото същностно зло на земята е да се интересуваш на първо място от другите хора.

I am the Messenger - Markus Zusak

2011-02-20T13:51:00.007+02:00

"The gunman is useless.
I know it.
He knows it.
The whole bank knows it.
Even my best mate, Marvin, knows it, and he's more useless than the gunman"

Получих я като подарък. Приятна книга. Прочетох я с удоволствие.

Историята започна многообещаващо, а пък свърши малко нещо мелодраматично и предвидимо. Нашето момче е деветнайсет годишен таксиметров шофьор, който се носи по течението в депресиращо безперспективен град в компания от приятели, които досущ като него не чувстват нуждата да избягат от него. След като в пристъп на необяснима (дори за него самия) самоотверженост предотвратява банков обир, ежедневието му се разнообразява под вещата ръка на неизвестен извършител. Промяната води до преосмисляне на заобикалящото и накрая героят е променен. Малко, но достатъчно.

"I have one housemate. He's called the Doorman, and he's seventeen years old. He sits at the flyscreen door, with sun painted onto his black fur. His old eyes glow. He smiles. He's called the Doorman because from a very early age he had a strong penchant for sitting by the front door.
...
I love the hell out of him anyway. But Christ, he stinks."

Стилът на писане ми хареса много - лек и динамичен, а циничното отношение на главния герой към живота, действаше много освежаващо. На моменти звучеше, като уморен и вечно неуспял полицай, пред пенсия, който е на прага да разкрие престъплението на живота си. Малко анахронистично, предвид на това, че Избраният едва е завършил училище.

"I cook.
I eat.
I wash but I rarely iron.
I live in the past and believe that Cindy Crawford is by far the best supermodel."

"I feel like I'm outside myself.
I watch myself drag Gavin Rose into the bush and beat him down to the grass, the dirt, and the fallen tree branches.
My fists clutter on his face and I put a hole in his stomach."

Препоръчвам я на звездобройци и безделници, които търсят малко меланхолично гимназиално настроение.

Престъпелние и наказание - Фьодор Достоевски

2011-02-09T11:44:00.009+02:00

Втори сблъсък с руската литература - този път не челен, както беше с "Майстора и Маргарита". Дори бих препрочел някои пасажи, след някоя и друга година, ей така, от чисто любопитство, за да видя дали ще имат същия ефект.

Историята е богато разстлана в петстотин страници, без да има ясна повествователна причина за това. Останах с впечатлението, че Достоевски е имал за цел да улови всичко перфектно, до най-малката подробност - от това в какво здравословно състояние и разположение на духа е главният герой сутрин, през какво са облечени и какви са реакциите на хората, с които се среща, техните характерни черти и истории, до какво се случва вечер с нашето момче. Разбира се, доста опростено казано. На практика, плетеницата от действия е извънредно умела в своята хаотичност.

Изключително силен Порфирий Петрович - следовател, хибрид между Ханибал Лектър и Шерлок Холмс, и много разочароващ Свидригайлов - безделник, перверзник и пройдоха. Главният герой - Расколников - е един прекрасно непостоянен и ирационален в действията си млад човек, усърдно зает с това да бори посредствеността във всичките и форми. Беше ми безусловно симпатичен през цялото време и на моменти (особено в началото) успя така добре да ме увлече, че успях да погледна през неговия отвратен от света поглед.

Изпипани диалози (добър превод) - винаги е удоволствие да се чете такова нещо. Хубави описания на Петербург - подтискащата атмосфера, беднотията и мърсотията, повсеместната лудост, богатството, еснафлъка и тук-таме някоя напредничава за времето си идея за общественото устройство. Последните не бяха нещо ново и изключително. Бавното действие, присъщо на времето, този път не ми дотежа, даже накрая имаше малко напрежение. Краят като цяло е силно подозрителен. Не мога да реша, кое точно не ми хареса в него - фактът, че Достоевски на практика с лека ръка помилва Грешника или това, че Родя най-позорно предаде каузата на недосегаемите хора, на които всичко им е позволено.

"Лъжата е хубаво нещо, защото води към истината."

"Щом човек започне да се пита: Имам ли право да притежавам власт? - това значи, че няма право да притежава власт."

ПП. Преводът е на Георги Константинов.

Последният от вида си – Андреас Ешбах

2011-02-02T16:49:00.007+02:00

Андреас Ешбах се води за най-титулувания немски фантаст. След тази книга вече съм сигурен, че е с право.

Малко преди първата война в Залива американските служби започват работа по проект за „подобряване” на елитни войници чрез импланти в телата им. Идеята е силите и възможностите, които ще им дадат модерните технологии, да ги направят почти непобедими и идеални за специални операции в тила на врага. Проектът е форсиран заради наближаващата война, само че на практика за мнозинството от доброволците дефектите на „пилотната серия” се оказват фатални.

Историята разказва един от шепата оцелели зверските операции и присаждания на всевъзможна електроника. Човек, който си е пожертвал здрава ръка, око, половината храносмилателна система, за да бъдат заменени с високотехнологични заместители. Тъжен киборг, който е пенсиониран без да е използван нито веднъж, и намира утеха в четенето на Сенека. Млад, но вече бракуван, той се е сврял в някакво малко ирландско градче и ... просто живурка. Една несравнима бойна машина, превъзхождаща всеки друг човек, се руши като стара сграда.

Силата на романа не е само в техническите нововъведения, които е измислил и вградил в своя киборг, а по-скоро в настроението и нагласата, с които би живял един такъв човек. Уж всемогъщ, но окастрен от съдбата с голямата брадва.

Има традиционни примамки – срамежливият киборг се оказва влюбен до уши в червенокосата управителка на местния хотел, беше въвлечен в няколко убийства и е преследван от неизвестни хора. Кои са безизразните мъже със залепените за ушите им телефони? Какво искат от него? Защо картата му е блокирана, а пратките със специална храна вече не пристигат? Няма начин да не стане интересна книга, нали?

Романът излиза през 2003, а през 2004 печели и двете големи награди за фантастика в Германия – Немската награда за научна фантастика и Наградата „Курд Ласвиц”.

Капан за сънища – Стивън Кинг

2011-01-24T08:40:00.003+02:00

SSDD - Same Shit, Different Day

Установих, че е много тъпо да се опитвам да преразказвам за какво разказва Стивън Кинг. Излиза детско и безинтересно. А когато го разказва той е толкова убедително и вълнуващо.

Този път историята е за четири момчета от Дери, приятели за цял живот, буквално. Животът им е силно повлиян от петия в компанията – Дъдитс, момче със синдром на Даун, което четиримата спасяват от гаврещи се с него гимназисти. (Сега как да разкажа за Дирята от миналото, която започват да виждат те, за наченките на телепатия помежду им, за капана за сънища в ловната им хижа? По-добре да не ги казвам, че ще изглежда несериозно.) После действието се пренася след 20 години, когато в района, където момчетата традиционно всяка есен ходят на лов, пристигат извънземните – разумна плесен, която ползва хората като гостоприемници. Разбира се военните веднагически отцепват района и избиват мало и голямо, за да не се разпростре заразата. Има много стрелба, бойни хеликоптери и един главен и неоспорим злодей. Някой умира, някой оцелява, злото е преборено със сетни сили.

Предизвикателствата са обичайни - средностатистически провинциални момчета спасяват безпомощните, спасяват света, жертват себе си за приятелите. Неща, които са се случвали на всеки, и сигурно затова емоциите на замесените изглеждат толкова истински.

Хубава книга, но само за фенове на автора и жанра. По-сериозно и по-подробно за нея – тук.

Академик Невиждан У. – Тери Пратчет

2011-01-11T10:07:00.007+02:00

Поредна здравословна доза свеж Пратчет. Прясно-прясно преведен пак от достопочтения de Cyrvool и пак за безмерна радост на масите. Леко е наивно да се смята, че човек може да добави нещо смислено към завършените философско-хумористични бисери на Пратчет и затова за пореден (но не и последен) път само ще поцитирам в захлас. А този път светът (на Диска) е футбол! Алилуя!:):)

пп
Простете, но не можах да се сдържа с цитатите, такава наслада са.:)
пп2
Имаше и още, ама някак успях да орежа... половината.

Да работиш тук (в свещоливницата) означаваше, че вече нямаш достатъчно представителност за да си просяк.
***
- Бихме могли да поспестим пари, ако спазваме здравословна диета от зърнени храни и пресни зеленчуци. Това би ни позволило да запазим платото със сирената с избор от, примерно, три вида сирене.
- Три вида сирене не е избор, а издевателство! - възмути се Лекторът по Съвременни Руни.
***
Според някои шери не трябвало да се пие рано сутринта. Тези някои грешат.
***
В сърцето на един магьосник винаги има място за готвачки, защото то е близо до стомаха му.
***
Обикновено островърхата шапка в съчетание с роба и жезъл разчистваха пътя по-бързо и от трол със секира.
***
Теоретически погледнато той беше експерт по любовната поезия през вековете и я беше обсъждал надълго и нашироко с Госпожица Церикаишова, библиотекарката на замъка. Беше се опитал също да я обсъди и с Милейди, но тя само се изсмя и каза, че тя била твърде фриволна, макар и доста полезна като инструмент за обучение по използването на езиковото богатство, мерената реч, звукосъчетанията и чувствата в качеството им на средство за постигане на крайната цел, а именно да бъде докарана дадена девойка до това да остане съвсем без дрехи.
***
Гленда не можа да чуе нищо, защото някой наблизо занитваше някакви дрехи. (Джуджешкото модно ателие.)
***
Аз съм изцяло за свободното споделяне на информация, стига те да са тези, които свободно споделят тяхната информация с нас. Архиканцлерът
***
Писмото изглеждаше все едно някой беше отворил кранчето на поезията, забравил го така и заминал на ваканция.
***
- Хайде, двама капитани две крачки напред. Не ми пука кои ще са.
Това отне повече време, отколкото би могло да се очаква, защото тези, които не се бяха измъкнали по терлици от Залата, осъзнаваха, че постът на капитан на отбор предлага забележителния шанс да се окажеш на прицела на язвителния гняв на Архиканцлера. Накрая две жертви бяха изблъскани отпред и не съумяха да си пробият път обратно в редиците на колегите си.
- А сега, пак повтарям, избирайте поред играчи за отборите си, - той си свали шапката и я метна на земята
- Хайде де, това всички поначало си го разбираме! То си е момчешко нещо! Като с момиченцата и розовото е! Знаете как е! Всеки избира по един играч, така че накрая на единия се пада хърбата, а на другия дебелака. Някои от най-скоростните математически изчисления на всички времена са били постигани от капитани на отбори, мъчещи се да не им се падне хърбата... Стой си на мястото, Ринсуинд!
***
Хенри, с пъргавина изобщо не очаквана от магьосник толкова нагоре по главната последователност на диаграмата на Кръцврънк-Съсел, бързо посегна и хвана цигарата, мърморейки си нещо в смисъл „да не вземе да се изцапа”.
***
- Разбира се оттогава изтече много вода, - каза Ридкъли и след още една пауза добави
- Случайно да ти се е припило нещо?
- И да ми се е припило, не е случайно, - отвърна бившият Декан.
***
Пондър Стибънс веднъж беше взел на сто процента изпит по ясновидство като се яви на него предишния ден.
***
- На ограничен бюджет сме, - обясни Архиканцлерът на Бързнек – Нали разбираш, държавно финансиране.
Магьосниците се смълчаха. Беше все едно някой току що да ти е казал, че майка му е починала.
***
Когато двамата началници си тръгнаха, по-старшите преподаватели си отдъхнаха. Повечето бяха достатъчно възрастни за да си спомнят последните две ожесточени битки между магьоснически групировки, най-страшната от които беше едва-едва доведена до край от Ринсуинд размахващ половин тухла в чорап...
Пондър хвърли един поглед към Ринсуинд, който подскачаше неловко на един крак мъчейки се пак да си обуе чорапа. Пондър реши да се въздържи от коментар. То вероятно беше същият онзи чорап.
***
- Какво става тук?
И номерът мина. Изрече ли го с правилния тон жена скръстила ръце пред гърдите си и един неподготвен мъж все нещо ще отговори преди да има време да помисли и дори преди да има време да измисли някоя лъжа.
***
- Женският ум несъмнено е коварен, милорд.
Ветинари погледна изненадано секретаря си:
- Е да, разбира се. Нали трябва да се оправя с мъжкия.
***
Някъде в този момент тя разбра, и то цялото й тяло разбра, че е на път да изригне в потоп от сълзи. Вместо това се зае да мете.
***
- Какво е орк? - не доразбра жената до него.
- А, едно време в Юбервалд ли, май там беше, те са разкъсвали хора и са ги изяждали.
- Чужденци, какво да ги правиш, - изкоментира жената.
***
Зората съумя накак си да надзърне покрай необятната пушилка, издигаща се денонощно над Анх-Морпорк, Града на Градовете, илюстрирайки почти до края на наличното пространство, че димът е белег на прогрес, или поне на това, че някакви хора палят нещо.
***
Прогресът на историята се нуждае от касапи не по-малко отколкото от пастири.
***
Искам от вас да подходите към случая в най-добрите спортсменски традиции на Невиждания Университет, а именно, да мамите само като не ви виждат.
***
- По време на почивката, както разбирам, ще се състои показно шествие на Анкх-Морпоркския акордеонен оркестър, но съм сигурен, че ще посрещнем това изпитание с чест.

Рицари и пекинези – П. Г. Удхаус

2011-01-02T12:55:00.003+02:00

Несравнимият талант на Удхаус при завързването и развързването на особено заплетени годежи с участието на задръстени английски стари ергени и капризни госпожици и този път не го е изоставил, никак даже. Напротив, човекът е дал най-доброто от себе си, за да развеселява хората, които се възстановяват от кулинарните излишества на прословутата коледно-новогодишна нощ излегнати с романче до кухненската печка.

Природата не понася вакуум. Самюъл Марлоу беше чувствителен младеж и в продължение на много месеци сърцето му беше необитаемо, добре пометено и излъскано, с приветствен надпис „Добре дошли” на изтривалката. Това момиче като че ли се втурна вътре и го изпълни.

Има двама-трима ергени, които периодично се сгодяват за една и съща червенокоса мома. Действието, разбира се, се развива основно в провинциално наследствено имение, пълно с автентични доспехи, американски милионери, хладнокръвни ловци на диви животни и икономи със слабост към ненужно сложните планове. Както се вижда, това е обичайната среда, за да стане мега-весело и да бъка от „напълно случайни” смешни недоразумения.

Трафик – Майкъл Конъли

2010-12-17T09:38:00.007+02:00

Жестока книга! Майкъл Конъли пак е прескочил всевъзможната конкуренция и ги е оставил да му дишат прахоляка. Вълнуваща, със загадки, изненади и обрати до самия край, който, ако си добър в реденето на пъзели, имаш шанс да сглобиш и сам. Но не разчитай много на това, защото най-вероятно Хари Бош ще се сети преди теб. Много му сече акъла. Не си срещал друг детектив, дето толкова качествено да подрежда фактите и да ги слепва.

Този път бях решил да чета с по-опознавателна цел. Отворих пред мен картата на Холивуд в Google Maps с имената на булевардите и магистралите, намерих си „Песента за метрото” на Колтрейн, която се споменава още на втора страница, и почнах. Бавно и с обръщане на внимание на детайлите, без да бързам. После се включи и Франк Морган с "Mood Indigo" от 1989.

Бош реши, че не познава нищо по-истинско от звука на саксофона.

На мексиканската граница има две градчета, едното е в САЩ, другото - в Мексико. Американското се казва Калексико, а мексиканското е Мексикали. От първите части на съответните места. Някога това може и да е било забавен експеримент. Сега са само тъжни места без собствен живот. Повечето хора минават транзит, но все някой живее и там.

После по някое време забелязах Зихуатанехо. Ти помниш ли го? Защото щом го срещнах тук сред многото други градове с мексикански заглавия и веднага ми се заби в мозъка като цветно кабърче. „Слънчево място, което няма памет.” Така го описваше Анди Дюфрейн. В тази книга обаче мексиканските градчета имаха много памет. Разни стари истории, които бяха предопределили съдбите на героите. Дали да бъдат светци или грешници. Quien eres? Правилният отговор е татуировка със символа на клана, грешният – скоропостижно погребение. Ако изобщо те намерят.

Историята пак е прекалено лична, отколкото се предполага за един детектив, разкриващ убийства. Пак беше с неподходящата жена, но в края се оказа, че май само времето е било неподходящо. Но Хари Бош си е като квартален пес – вечно подозрителен към мъжете и „обичлив” към жените - и предполагам затова читателите го харесват.

Не разбирам защо е нужно да се измислят нови заглавия на книгите на хората, като може чисто и просто да се ползват оригиналните. Какво му е лошото на „Черен лед”, та са го издали като „Трафик”? Цяла книга се говори за черния лед и после изведнъж...

Сега познавам булевардите и пресечките в Холивуд около полицейското управление, без да съм стъпвал там, но вече много, ама много ми се ще да ида.

На автобусните спирки седяха елегантно гримирани жени, които всъщност не бяха жени и не чакаха автобуси. (Булевард „Холивуд”)
***
На „Уестърн“ Бош сви на север и пред себе си видя мигащите синьо-жълти светлини на патрулни коли и ослепителните светкавици на телевизионни камери. В Холивуд такава гледка обикновено означаваше насилствен край на нечий живот или филмова премиера. Хари обаче не знаеше нещо да излиза за пръв път на сцената в тази част от града, освен тринайсетгодишни проститутки.
***
В банята до спалнята ваната бе мръсна, на пода лежеше четка за зъби, а в кошчето се търкаляше празна бутилка от уиски, чиято марка бе или прекалено скъпа, или прекалено евтина, тъй като Хари никога не беше я чувал. Подозираше обаче, че ще се окаже второто.
***
Плешивата му глава се бе покрила с петна от слънцето и бе набраздена вследствие многото неправилни решения, минали през нея.

Несъществуващият вирт – Георги Малинов

2010-11-17T09:06:00.004+02:00

Всички инстинкти бледнеят пред бога на удоволствията.

Тази книга, появила се в края на 2010, изглежда като нещо ново, което авторът е сглобил от свои по-стари произведения (съответно от 2002, 2004 и 2005), а поводът може би е дългоочакваното създаване на еКниги – пряката връзка между автори и читатели. А може би не. Не че това има някакво значение, аз не бях чел нито едно от тях и сега бях тотално зашеметен от ударната вълна на качествения български постапокалиптичен киберпънк.

Парчетата в книгата са три – Вирт (повестта, в която издирваме тайнственият наркотик вирт в руините на следреволюционна София, Еврокон за дебют, 2003), Несъществуващият (много динамичен киберпънк с прелестна военна окраска и полунеочакван край) и Хакери на генома (разкошна високотехнологична история за ... хакери, които хакават геноми и създават ... живи същества с 47 хромозоми). Последната ми заприлича по нещо едновременно на Гибсънов разказ и на онази поредица хумористични истории за премеждията на руските учени от секретни институти след промените.:) И трите истории обаче са много приятни, увличат дори предубеден към жанра читател като мен и те карат да искаш още от същото. Всичко е написано изключително професионално и ... а бе просто са страхотни! 3 пъти ура за Жоро Малинов и да го дава все така!:)

Направи нещо за родината си – напусни я.
***
Q-снарядът стига до целта си и се пльосва върху бронята на субмайката като сурово кюфте на кухненски плочки. Изпразва де що гадости има по себе си и доволен се взривява. Субмайката ожесточено опитва да се измъкне. Пуска около себе си енергиен щит и се опитва да даде команда на елементите си за безпощадно съсичане и дълбока оран. Сиреч да превърнат всичко около себе си в радиус от стотина метра в първичен бульон. Само че кюфтето се е изплюло вече в софтуера на машината и всичките ѝ системи са обхванати от остра форма на скоротечна електронна множествена склероза.
***
Спомените се срутват върху мен като стари вещи от счупен тавански капак.

На всичкото отгоре книгата може да се свали безплатно и напълно официално от въпросната книжарница. В случай, че ви хареса, има начин да се върнете и да си я платите. Както направих аз.

пп
Това на корицата трябва да е Витоша с цвят на син камък. В повестта е станала такава заради киселинните дъждове след войните.

Търговска къща – Джеймс Клавел

2010-11-14T19:24:00.005+02:00

Авторът безспорно си струва, някога неговият „Шогун” ме впечатли така, както са успявали малко други книги. Но тази книга ще заеме бележито място в този скромен блог по други заслуги – първата недочетена. А няма да я дочета, защото има съществен за моя вкус дефект. Прочетох стотици страници от нея и продължава да прилича на сериал с всички негативи за тази категория. Днес можем да обвиняваме само сериалите в бозявост, но някога е имало и такива романи.

Кое ме отказа:

Раздути диалози, които не служат за нищо друго, освен да придават обем.
Периодично преповтаряне на част от действието за опресняване.
Неспирно вкарване на нови и нови герои. Това май не е характерно за сериалите, но пак ме дразни.
Повърхностно прескачане от тема на тема без да се задълбочава в никоя от тях.
Всички герои, с изключение на изявено отрицателните, са млади, слаби, руси и красиви. И много богати.
Една тема от действието се обсъжда от всички, включително и от тези, които нямат нищо общо, обикаля се от сто места и развръзката се оставя за после. Някой друг път, неясно кога. И така 600 и кусур страници, а чух, че има и продължение.

Иначе темите са интригуващи, или поне така изглежда отстрани – могъщи хонгконгски корпорации, битки за власт, банки и борси, много пари, отвличания, съперничество между супер-мъжаги, кражби на секретни документи, ЦРУта, ФБРта и КГБта се прескачат едни други, опасна политика и контрабанда на ръба на Китай. Може и да звучи интересно, но така раздутото и разводнено изпълнение е изпитание за човешките нерви и аз не мога повече. Този начин на разказване не е за мен.

Човекоядците от Кумаон – Джим Корбет

2010-11-04T22:58:00.002+02:00

Кумаон е област в северна Индия, която от север граничи с Тибет, а от изток – с Непал, а човекоядците са тигри, които заради някакви необичайни обстоятелства са започнали да убиват хора, а не естествената си храна. Често пъти тигрите стават човекоядци, когато по тях е стреляно и тигърът е ранен, но не е доубит. От зле зарастнала рана тигърът може напримр частично да окуцее и вече да не е в състояние да гони естествената си плячка. В началото на миналия век в тази област в Индия е имало доста такива тигри, които са издавили стотици хора. Местната власт се принудилаа да извика и наеме ловци, които да избият тези тигри, като най-прочутият от тези ловци е Джим Корбет. В тази своя книга в отделни разкази той описва ловът на всеки един от тигрите, които е бил натоварен да убие.

Книгата съм я чел и препрочитал няколко пъти и всеки път ми е много интересна. Това обаче не се дължи на писателските похвати или на стила на автора. Напротив, на много хора може би няма да им хареса как сухо обяснява, все държи да описва с точни факти каква е била ситуацията, колко високо дърво е имало там, на колко метра разстояние е било, по коя пътека се стига до него. Няма я художествената измислица. Има прости, но страхотно красиви и истински места, хора и събития. Има преследване на ранени тигри в джунглата, засади, дебнене по цяла нощ край някой труп. Има истории за обикновена човешка смелост и необикновено голяма такава. И има тигри, много тигри!

И един тотално нехарактерен за книгата цитат, който обаче много ми хареса:

Когато в Индия се срещнат непознати хора и искат да узнаят един от друг нещо по някакъв въпрос, те по стар обичай се въздържат да говорят по този въпрос, който ги е събрал – било случайно или нарочно, - до последния момент. Междувременно те си задават въпроси за частните и семейните си работи, като например дали сте женен и ако сте женен, колко деца имате, момчета или момичета и по на колко години са те, с какво се занимавате, каква ви е заплатата и пр. Въпроси, на които другаде по света едва ли биха ви удостоили с отговор, в Индия, а пък особено в нашите планини, се задават така просто и на всяка крачка, че на човек, който е живял с тези хора, и през ум не му минава да се обиди от тях.

Черното ехо – Майкъл Конъли

2010-11-02T09:20:00.006+02:00

— Ти вярваш ли в съвпадения? — запита Бош.

— Не знам. Аз…
— Съвпадения няма.

Ужасно добър роман! Прекланям се пред майсторството на този човек да пише толкова увлекателно и да буди толкова емоции у читателя. Истински майстор! Чак съжалявам, че ми идват толкова малко похвални думи. Прочетете тази книга и ще се влюбите в начина на разказване на Майкъл Конъли. Също като мен.

Повечето писатели на криминални истории си имат любим детектив. Този на Конъли се казва Хари Бош. От ЕлЕйПиДи, Убийства. В един момент си мислех: При условие, че умовете на съвремените хора са промити с толкова холивудски криминалета и кой от кой по-успешни сериали, какво по-различно би могъл да ми каже този човек, та да ме заинтересува? Оказа се, че много.

От една страна детектив Хари Бош е много силен характер, интересен като човек, като история и като начин на мислене как да напредва разследването. От друга страна пък и самото действие е много напечено – започва с убийство, обран банков трезор, единственият свидетел беше заклан, а корените на аферата се протягат назад към Виетнамската война. На всичкото отгоре в разследването се намесва и ФБР в лицето на...:

Хари се обърна. Тя беше висока и стройна, с падаща по раменете чуплива кестенява коса, тук-там изпъстрена с руси кичурчета. Имаше вид на вряла и кипяла и може би малко отегчена, като се има предвид, че денят едва започваше, точно както изглеждат жените ченгета и проститутките. Беше облечена в кафяв костюм и бяла блуза с шоколадена западняшка фльонга. Хари проследи несиметричните извивки на бедрата й под сакото. Носеше нещо малко от лявата страна, може би „Рюгер“, което беше необичайно. Бош винаги беше смятал, че жените детективи носят оръжието си в чантичките.

Какво е ежедневието на Хари преди този случай?

„Алкохол и джаз — помисли си Хари, докато отпиваше. — Да спиш с дрехите! Ти си едно тривиално ченге, Бош. Разтворена книга.

После обаче въртележката го увлича и преди да се усети вече има налице един убит другар от фронта - тунелен плъх, един от онези откачалници, които влизат в тунелите под джунглата на виетконгците и собственоръчно прочистват района. За гарнитура се сдобива с вътрешно разследване срещу самия него и глождещото чувство, че зад това примитивно убийство има нещо по-голямо, което засега му убягва. И така обиден от безпочвени подозрения и психически изтощен „съвсем случайно” се оказва в апартамента на ФБР-ейката с ненатрапчивата хубост.

Тя каза на Бош да седне в хола, докато приготви вечерята.
— Ако обичаш джаз — рече Уиш, — ей там има един компактдиск, който скоро си купих, но още не съм го чула.
Той отиде до стереоуредбата, разположена върху рафтове близо до библиотеката, и взе новия диск. Беше „Да се влюбиш в джаза“ на Сони Ролинс.

Още тогава трябваше да се сетиш, Хари, глупако, както казваш ти - съвпадения НЯМА!:)

Много хора не спират да мрънкат как „навън” всичко им е уредено, а у нас, видите ли, няма пари за нищо. Затова ето една автентична картинка от полицейското управление в ЕлЕй, годината е около 1992:

В разгара на работния ден пишещите машини в оперативната бяха като злато. Участъкът разполагаше с дванадесет пишещи машини за тридесет и двамата детективи, това число механични и няколко електрически, които сякаш имаха нервни тикове и сами прескачаха редове или отмерваха по няколко интервала между буквите.
***
Малкото помещение беше по-населено и от детективската стая. Бюра и картотеки за пет мъже и една жена бяха натъпкани в стаята с размери на втора спалня във венециански апартамент.

По време на прочита си пусках „Да се влюбиш в джаза“ на Сони Ролинс, а за тапет ми седеше „Нощни птици” на Едуард Хопър. И ще поседи известно време.

Тя го изпрати до вратата и го целуна, сякаш беше съпруга, която изпраща на работа своя мъж счетоводител.
***
Когато няма нужда да разговаряш, за да се чувстваш удобно, значи това е най-добрата компания.

Малазанска книга на мъртвите. Лунните градини – Стивън Ериксън

2010-10-25T15:46:00.004+03:00

Единствената смърт, от която се боя, е да умра в невежество.

Татърсейл, "Лунните градини"

Увлекателна история за подготовката и завладяването от Империята на последните два свободни града на новия континент. Десетки планове се кроят и прекрояват, агентурни мрежи и професионални убийци се надцакват с арбалети по покривите на град, който е сякаш изваден от Ориента. Амбициите за власт на различни могъщи люде стават на пух и прах заради играта, която си устройват чрез тях разни богове – вселяват се, отселяват се и объркват всичко и всички, които са се надявали за поне малко някакъв ред и логика. Сбъдването на шансове „едно на милион” в 9 от 10 пъти си намира своето обяснение – шегичка на Опонн, боговете-близнаци, които отговарят за късмета.

В началото доста се подразних от това изобилие на богове, демони и какви ли не други свръхестествени чудовища, които се прескачаха по страниците и определяха посоката на действието. Едно, че не обичам детерминизма, а и не е честно да разказваш заплетени истории и винаги да имаш удобно извинение за измъкване с позоваване на паранормалните способности на героите. И така първите 100-200 страници. После Ериксън реши да обърне внимание на повече детайли за перипетиите на човешките персонажи, а пък и аз вече претръпнах на всемогъщи магове и нахални богове и продължих да поглъщам страниците без други особени проблеми.

С тази книга епичното във фентъзитата придобива ново измерение. Финалната битка във Властелина и клането при бродовете изглеждат като игра на баскет на един кош. Можеш да различиш отделните персонажи, отделни двубои. В битките на Малаз всичко се случва в по-големи мащаби, жертвите са в хиляди, десетки хиляди. Взводове, роти, отделения, команди. Атаката на крепост отнема години. Три години хора живеят в тунелите, докато подкопават стените. И всичко това се ръководи от волите на шепа хора (и десет шепи богове).

Има много магия, ама наистина много. Това сигурно е най-магьосническото фентъзи на света. Мечовете са малко, но пък са все уникални, старинни, изковани от изключително рядък метал по изгубена от хилядолетия рецепта. Много ефикасни и винаги кървави.

Доста сложни религиозни системи, гилдии, касти. Човек почва да се обърква кое беше име, кое секта, кое пост във властта, кое е раса, кое географско място. Ако изобщо е успял да се оправи.

Пътуването, на което ви праща Майстор Барук, на хълмовете Джадроуби. Там отново покълва Древна магия, след толкова време. Тя е Телланн — от Имасс, — но онова, което докосва, е Омтоуз Феллак — Лабиринт на Джагът. Круппе, стой настрана от тях. И на всяка цена опази Монетодържача.

А?!? Може би това ме бъркаше най-много и то ще ме спре да чета следващите томове. А съвсем отделно, че имаше много важни елементи, които така и не разбрах. Като например Лабиринтите, с които си служеха магьосниците кажи-речи на всяка страница. Здраве да е.

Точно сега обаче сцената, която отново и отново се изправяше пред очите й, беше на празните брони на билото на хълма — и гризеше сърцето й. Онези мъже и жени бяха тичали към нея, от нея бяха потърсили защита от ужасите, вихрещи се в равнината. Актът им беше отчаян, фатален, но тя го разбираше. На Тайсхрен му беше все едно за тях. Не и на нея. Тя беше част от тях. В предишните битки се бяха били като побеснели псета, за да попречат на вражеските легиони да я убият.
***
Седеше и гледаше ядосано коня си, който кротко хрупаше трева на десетина стъпки от тях. Вече беше избълвал дузина мръсни ругатни по адрес на животното и Крокъс подозираше, че отношенията им са, както сигурно щеше да се изрази Круппе, невъзвратимо компрометирани.

Други за същото.

Фантастика на ФРГ, Австрия и Швейцария

2010-09-29T11:18:00.005+03:00

Тегава работа. Томчето го издирвах заради един разказ от Волфганг Йешке, за който ми беше подсказано преди време в коментарите. Казва се „Кралят и майсторът на кукли” и е едно от малкото неща, които си струват. Пътуване във времето с неизменно свързаната с това врътка, че трябва много да се внимава с причинно-следствените връзки, когато пипаш нещо в миналото. Хареса ми идеята за поставяне на „пломби” назад във времето, за да се блокират някои важни участъци, които не е добре да се променят.

Сред последните разкази имаше истории (Йорг Шпилман – Убийствени сънища, Петер Щатшнайдер – Спиране на времето), които ми напомниха на мотиви от Генезис. Някой зацикля в „сън”, друг трябва да влезе при него и да го изведе. Или пък конструирането на специален сън, записването му и употребата му след това за военни цели. Не беше точно същото, но приличаше, и понеже филмът ми хареса, та и разказите ми оставиха приятно впечатление. Може и Кристофър Нолан да ги е чел.:)

Тонът на останалите ми звучеше леко наивен, престорен и безидеен като в сума други подобни централно- и източноевропейски бози от същото време. Накратко – фалшив. Сякаш са подражавали на някой, само за да може да се каже, че, видите ли, и ние пишем фантастика. И у нас си имаме достатъчно такива самодейни автори. Имаше и някои откровено груби истории, които дори са замислени да бъдат гадни. Кому е необходимо? Не може ли да се наслаждаваме на нещо весело и оптимистично, вместо да четем за мъчителната смърт на търговския агент Грегор, който се превърна в хлебарка (Франц Кафка - Преображението) или за идиота, чието хоби беше да събира записи на предсмъртни стонове (Ерих Фрид - Правото на глас)? Ами онзи, който ядеше хора в кухата колона за афиши (Петерфон Трамин - Канализационният съветник)? Психопати!

Дочух, че и другите подобни сборници с фантастика на разни далечни народи са били също толкова посредствени и мисля да си остана в прелестно неведение по въпроса. Не знам дали цялостният ефект се дължи на подбора на съставителя (Любен Дилов, чието творчество аз лично не харесвам особено), или просто толкова си могат хората.

Туп! – Тери Пратчет

2010-09-23T08:49:00.004+03:00

Особеното този път е това, че след години суша от ИК "Вузев" успяха да изкарат нещо, което не нагарча. Истинска хартиена книга от Пратчет на български! Преводът, срещу който предния път всички толкова мрънкаха, си е съвсем нормален (на мен ми хареса дори и онзи момент с Гроздеберито:), самата история не блести кой знае колко, но пак има загадка, напрежение до последния момент на разкриването и обичайните пратчетски смешки. Имаше някои прозрения като това за умопомрачителната танцьорка на пилон, която се пада приятелка на Ноби (на Ноби!!!), и за четенето на приказки на невръстния отрок на Сам Ваймс.:) Последното го разбирам много добре в смисъла му на нещо, което си обещал да вършиш и след n на брой повторения то започва да се превръща в ритуал и ненарушимо табу.

Разбира се, за пореден път почти всички ме превариха с точни коментари по темата.

- They have dwarf bread?
- I'm afraid so.
- Isn't it illegal to give that to prisoners?!
***
No excuses. No excuses at all. Once you had a good excuse, you opened the door to bad excuses.
***
- Certainly we need to talk to you, said Carrot. Do you want a lawyer?
- No, I ate already.

Прозрачните витражи - Сергей Лукяненко

2010-09-02T10:23:00.004+03:00

Трета и като че ли последна част от така любимите ми истории за Дълбината. Пак се убедих колко майсторски разказва Лукяненко, така ти влиза под кожата, че не можеш да оставиш книгата. Това парченце беше кратичко и като че ли повече за приключване на темата, но все пак...

В Дийптаун направили затвор. И тук възниква логичният въпрос – какъв е смисълът да правиш затвор в мрежата? Та там е като изпитателна площадка за всевъзможни авантюристи, на тях първата им работа ще бъда да намерят начин как да си влизат и излизат от този смехотворен затвор както си поискат? Някакви такива въпроси се въртят в главата на главната героиня Карина, инспекторка, която е пратена там на проверка. (Много ми е интересно, когато писател успее да направи достоверен женски образ и обратно –> писателка – мъжки.) Намесват се секретен експеримент, пробити защити и разбира се – дайвъри. Има и от така приятните моменти, които са се случвали на всеки, но сега са предадени от Лукяненко така, че да имат подтекст конкретно свързан със сюжета. Например – като малък редиш пъзел, много голям и много труден. Редиш го дни и дори седмици. Нареждаш го целия и се оказва, че ти липсва едно парченце. Само едно и е някъде в средата на картината. Това парченце така и не се намира, но никога няма да го забравиш, цял живот, лично гарантирам. И Лукяненко като изключително умел майстор вплита такива познати всекиму носители на някакви трайни емоции в нещо по-голямо като вълнуващ роман за Дълбината, за да ги експлоатира за собствени цели. Нещо подобно съм забелязвал при Стивън Кинг, макар по този начин той да дърпа по-често струните на страха и напрежението, а руският му колега да си позволява да извиква и по-нежни чувства. Руска душа, какво да го правиш. Може и да греша, но подозирам, че затова и в западния свят няма да го разберат и оценят по достойнство.

Шофьорът заобикаля камиона. Приближава се към децата, поглежда ги, вади смачкан пакет „Прима“, пъха цигара в устата си, но забравя да я запали и крещи:
— Бип! Бип бип ваш’та мама! Да ви бип! Бип!
Може би се е досетил къде е камерата. Може и да е случайност — но той гледа право към нас.
— Бип! — злобно казва Томилин. — Кой бип е включил звуковият цензор?
— Но това е общо изискване за всички държавни учреждения! — оправдава се Денис.
Шофьорът е изпуснал цигарата и вади друга. Сяда на асфалта и запалва, гледайки носещите се за никъде велосипедисти.
— Махнете… това. — нарежда Томилин. — Карина, моля за извинение.
— Бип. — казвам аз с усмивка. Именно „бип“ исках да кажа.

Доклад на малцинството - Филип Дик

2010-08-29T21:10:00.004+03:00

„Наличието на мнозинство логически предполага наличието на малцинство“.

Това е новелата на Филип Дик от 1956та година, по блед мотив от която е направен страхотният филм "Специален доклад" (2002) с Том Круз в главната роля. Като за филм опростеното заглавие може и да върши работа, но за новела не става по никой начин. С каква дума ще обясним другите доклади, тези на мнозинството, защото те бяха не по-малко важни?

Общото между двете се оказа май само идеята за предпрестъпленията. Някога в бъдещето след англо-китайската война, когато човечеството вече живее на няколко планети, хората на Земята откриват трима идиоти, които макар и да са тотално непригодни за нормален живот, всички имат едно много важно качество - виждат на кратка дистанция напред в бъдещето. От полицията успели да създадат нужната техника, която да пресява виденията им и да издава "карти" с присъди на хора, които в най-близко бъдеще са щели да извършат престъпление. Арестите се случват преди престъпленията и така обществото заживява в един блажен свят без насилие. До момента, в който създателят на цялата precrime-система не получава от машината карта, на която пише неговото собствено име, че даже и името на жертвата (напълно непознат човек), която ще убие. От тук нататък в творбата на Филип Дик (и за разлика от тази на Спилбърг) играта е да се открие каква е логиката на събитията, кой е прав, кой лъже, има ли предопределеност и можеш ли да откажеш да извършиш нещо, което гадателите на бъдещето казват с вот двама на един, че ще извършиш. Решава логиката, също като в разказите на Айзък за законите на роботиката.

Много приятно за четене и слушане, а разликите с филма го правят още по-интересно, защото и до края не знаеш колко голяма точно ще бъде разликата.

Диамантената ера – Нийл Стивънсън

2010-08-27T13:48:00.004+03:00

„Добродетелта е коренът, богатството е резултатът.“

Роман, за който казват, че е за епохата след тази на киберпънка. Югоизточна Азия е все така бурна и размирна, само че за разлика от при Гибсън, сега интересното е в Китай. Там се раждат най-новите нанотехнологии, които не са екзотика, а ежедневие – храната, дрехите и въобще всичко от първа необходимост се произвежда от Синтетичните компилатори. Историята се точи десетина години, през които различните сюжетни линии на заговори, революции, улична престъпност, благородници на бъдещето и семейни драми все някак успяват да се срещнат. Картинката прилича на дърво, което постепенно разглеждаме от най-тънките му клончета надолу към ствола. Отделните линийки се срещат и обединяват, кои по-рано, кои по-късно, докато накрая не остане само една, най-важната. Тя е подплатена с големи количества конфуциански размисли на двама от героите, които придават на това пътешествие към корена изисканост и правят купищата информация за бъдещето по-лесно смилаеми, когато ги пречупиш през оптиката на късите универсални мъдрости на Учителя. Момиченцето, което е вербувало вниманието ни от самото начало, успява да се превърне в истинска главна героиня с всичките и полагащи се права, бонуси и негативи. Нейната приказна епопея завършва с нещо, което напълно подобава на ценностите от приказките и пак подобно на тях оставя много важни второстепенни въпроси без отговор.

Нийл не се помайва особено много, когато реши, че действието му е заорало. Веднага насипва достатъчни количества секс и насилие, за да върне вниманието на читателя от буренясалия черен селски път обратно на магистралата без ограничения на скоростта. Демек – по-голямата част от книгата се чете много бързо, но има моменти, които те приспиват с половин страница. Изглежда в книгата са събрани повече неща, отколкото може да побере един роман, без да се разпокъса на несъбираеми парчета и да озадачи читателите си. Има изобилие от подтемички, за които си викаш: Е, това пък за какво му беше?

Книгата ми се вижда по-слаба като идеи и начин на поднасяне от „Снежен крах”, но може и да ми се е сторила такава просто защото не е засегнала темите, които са ми по-интересни.

Конфуций е голяма работа.

Няколко цитата за схващане на атмосферата при Ел.

И няколко от мен:
Увеличаването на знанията е коренът на всички други добродетели.
***
Беше почеркът на възрастен човек, който разбира превъзходството на гравитацията над всичко останало и който - след като е установил границите на собственото си достойнство - предава повечето от посланията си посредством нюанси.
***
Но както бяха осъзнали повечето мъже, които за пръв път ставаха бащи, имаше нещо във вида на едно действително бебе, което просто те кара да се съсредоточиш. В един свят на абстрактни неща няма нищо по-конкретно от едно бебе.
***
Такова облекчение е да не носиш нищо, което се страхуваш, че може да загубиш.
***
В една епоха, в която абсолютно всичко може да бъде наблюдавано, единственото, което ни е останало, е учтивостта.

Човекът, който се усмихваше - Хенинг Манкел

2010-08-25T08:44:00.005+03:00

Хенинг Манкел е особен автор - възрастен, може би вдетинил се до наивност идеалист, който дори присъстваше на борда на един от корабите от злополучната флотилия турски кораби, която опита да пробие израелската блокада около Газа заради едната медийна популярност. Но въпреки това изглежда по някакво стечение на обстоятелствата се оказва много добър продавач на стоката си. Една страхотна статия за Манкел и немските екранизации на романите му тук.

За феновете на Манкел казват, че обичали тежката меланхолия на шведските детективи, техните пороци и невротични изблици. Комисарят Курт Валандер привличал най-вече с човешките си недостатъци. Защото той всъщност е един тъжен, застаряващ и леко алкохолизиран комисар, който работи до пълно изтощение.

Хенинг Манкел разказва бавно, мудно, меланхолично. Героите в романите му често са тъжни и на ръба на отчаянието. Разказва простичко, в престъпленията, които описва, няма нито нещо изобретателно, нищо особено кърваво. Та нали обикновено това привлича читателите? Защо тогава тези делнични криминалета се радват на такава огромна популярност? Защото героите са близки на шведската и немска публика? Защото създават тръпка на надвиснала опасност дори там, в най-подредените европейски държави? Аз поне не знам.

А историята този път е за нелегална търговия с човешки органи за трансплантации на черно. Почеркът при първите три жертви е доста странен - с №1 е инсценирана автомобилна катастрофа, №2 просто е застрелян трикратно от упор, а №3 получава противопехотна мина заровена сред розите в градината й. Изящество и почти забележима последователност в стила.

Не знам за другите фенове, ама на мен не ми хареса особено.

Големият удар – Пол Ердман

2010-08-18T12:12:00.004+03:00

Money can buy anything.

Когато политиците на грамадна страна като Щатите решат да променят курса злато/долар заради някакви си свои вътрешни нужди и съвсем случайно информацията изтече до ушите на няколко спекуланти от различен мащаб, плановете излизат от контрол и времената стават мноого интересни. Романът е една изящна история за това как се печелят много-много пари за много-много кратко време. Още за това как обикновено малките играчи отнасят негативите от играта си с големите. За това как хората от часови зони +2 и нагоре рядко оставят възмездието в ръцете на съдбата. Или по-скоро това са нещата, които ми харесаха на мен. Защото всъщност това е история за банки и финансови операции.

Самият Пол Ердман (името е достатъчно еврейско, нали?) не ги разказва току-така тези клюкини от кухнята на швейцарските банки и неговото не са просто красиви приказки за халифи, валути, злато и зтавори. Бил е президент на швейцарска банка през 60те, която обаче успява зрелищно да фалира след спекулации със сребро и какао. За голяма изненада на роднините му от родния американски континент, в Швейцария той е обвинен, осъден и пратен в затвор. Полежал там осем месеца, след което го пуснали под гаранция, при което първата работа му била да хване самолета за Щатите. Естествено, получил допълнителни няколко години към присъдата, но така и повече не се върнал в Швейцария, за да благоволи да си ги излежи. Отвъд Голямата вода го ударил на писателство и се превърнал в най-голямата звезда на фронта на финансовите трилъри.

Холандия? Опитахме и там. Условията не са лоши. Но хората са тъпи и коварни. Холандецът се ражда с мошенически инстинкт, който се утвърждава с възрастта. Пробвахме и при французите. Твърде сложно. При германците. Прекалено германско.
***
Финансовата паника е интересен процес. Като никое друго събитие измъква на повърхността плъха, скрит в човешката природа.

Много приятна книга, на която си струва човек да сипе малко морски пясък между страниците.

Шапка от небето – Тери Пратчет

2010-07-16T13:17:00.004+03:00

Отново покъртително добър превод от de Cyrvool, да е вечно здрава клавиатурата Му! Всеки е наясно какво самоубийство е това да се превежда Пратчет, а той за пореден път се е справил блестящо. И няма такова нещо като „непреводима игра на думи”, всичките му са удачни.:)

Това е втора книга за Тифани. След като в първата наби Кралицата на феите с тиган, сега беше пратена да чиракува и трябваше на чужда територия да се бори с роилник, за който всички знаят, че не може да бъде убит. Нак Мак Фийгъл помагаха самопожертвователно (те нали само така могат), а накрая дори Баба Вихронрав удари едно кокалесто рамо.

Добра, много добра, Пратчетска.

Кръг от тишина последва Тифани и мис Тик надолу по пътеката, защото нещата, които обикновено шумолят из плетищата, гледат да са много тихи, когато наблизо има Нак Мак Фийгъл.
***
Не е лесно да говориш с някой, който не престава да внимава. Това направо те скапва.
***
Вече беше овладял първите две правила на писането, както ги разбираше той:
1. Открадни си малко хартия.
2. Открадни си молив.
За нещастие това не стигаше.

- Ми ние тука тъкмо я развивахме литратурната дейност.
***
Джейни потропваше с краче. Ръцете и все още си бяха скръстени. И се усмихваше с онази специална усмивка, която жените научават също така приблизително когато рекат да се омъжат и която като че ти казва: „Да, наистина си загазил, но аз ще те оставя да се закопаеш още повече”.
***
Винаги се изправяй срещу страховете си. Носи си достатъчно пари, но никога твърде много, както и малко канап. Дори когато вината не е твоя, отговорността е твоя.
***
Ако вземеш да се превъзбудиш и да се развикаш и да удариш козата (при което да си удариш ръката, защото то е все едно да зашлевиш чувал със закачалки).
***
Те се спогледаха. Това беше безумен, отчаян план, много опасен и рискован и изискващ неимоверна сила и смелост за да сполучи.
А щом като се постави въпросът по този начин, [Нак Мак Фийгъл] веднага се съгласиха с него.
***
Мястото й си беше на Варовитище. Всеки ден тя казваше на хълмовете какво са били. И всеки ден те й казваха коя е тя.
***
- Вие да не би да я шпионирате... исках да кажа да не би да я наблюдавате през цялото време? – леко се поужаси г-ца Здравомислова.
- Епа да, - подтвърди безметежно Роб Секигоопрай – Ма не и у кенефо, оно се най. И у спалнята й също оно станá по-мъчно, оти она е запушила доста от фугите, кой я знае оти.
- Изобщо не мога да се сетя защо ли, - вметна предпазливо г-ца Здравомислова.
- И ние не мо’ем, - кимна Роб – Викаме си дека мо’е па да е, да не й дуе течение.
***
- Как че я освестим големата бабаяга бре? - зачуди се Голем Йън.
- Чувал съм, дека требе да й се тури чутурата между нозете, - рече неуверено Роб.
Прост Уили въздъхна и си изтегли меча:
- Я викам дека туй е мънечко драстично, ма само некой да ми я държа да не мърдоли...
***
- Тогава защо с мис Тик ме изпратихте при нея? - поиска да знае тя.
- Защото тя обича хората, - отговори старата вещица крачейки бързо напред - Грижа я е за тях. Дори и за онези тъпите, гадните и изкуфелите, за немарливите майки със сополивите им отрочета, за нехранимайковците и за глупаците и за онези идиоти, които се отнасят с нея като с някаква слугиня. Ей на това му викам аз магия: да виждаш всичко това, да се занимаваш с всичко това и все пак да продължаваш. Това е да бдиш цяла нощ до някой беден старец на смъртно легло, облекчавайки колкото болка смогнеш, утешавайки ужаса им, грижейки се да си тръгнат леко по пътя... а после да ги измиеш, да ги спретнеш за погребението и да помогнеш на разреваната вдовица да почисти и да изпере след него, а това, да ти кажа, не е задачка за слабонервни, и да продължиш да бдиш и следващата нощ до ковчега преди погребението, а когато най-сетне се прибереш вкъщи да не можеш да поседнеш и пет минутки преди да довтаса да тропа на вратата ти с гневни викове някой мъж, щото жена му имала затруднения с първото си раждане, а акушерката не знаела какво да стори, а ти да станеш, да си вземеш торбата и пак да потеглиш на път... Всички го правим това, всяка по свой си начин, а тя го прави по-добре от мен, ако си сложа честно ръка на сърцето. Това е основата и сърцевината, душата и средоточието на вещерския занаят, това е то. Душата и средоточието! - Госпожа Вихронрав заби юмрук в дланта си подчертавайки с по един удар всяка дума - Душата ... и ... средоточието!
***
Сигурна съм, че можех ... да се оправя все някак си, да спестявам...
- Живеем в нечестен свят, детето ми. Радвай се, че имаш приятели.
***
БААЛОНЧЕТООООО!”, което беше традиционният звук на мъничко детенце, току що научило, че с балоните, както и с живота като цяло, е много важно да знаеш, кога да не му отпускаш края. То балоните за друго не стават, освен да учат малките дечица на това.
***
- Сбогом... Артър.
Тя почувства, как роилникът потегли. Нямаше много по какво да се усети - тук помръднат няколко песъчинки, там избучи нещо във въздуха - но той бавно се заплъзга през черния пясък.
- И да пукнеш дано и да се не повратиш! - изкрещя след него Роб Секигоопрай.
***
Не са важни вещите. Хората са всичко.
***
Защо да си тръгва? За да се върне пак тук. Така че да може да види мястото откъдето е тръгнала с други очи и в нови разцветки. А и хората виждаха нея по нов начин. Да се върнеш откъдето си започнала, не е същото като никога да не си заминавала.

Още един глупак - Джеймс Хадли Чейс

2010-07-12T09:59:00.005+03:00

Не го познавах Чейс. Май съм чел 1-2 неща, но не помнех нищо. Заради американското действие в романа реших, че и той е американец, макар от постройката да лъхаше на нещо като леко осъвременен Едгар Уолъс.

Основната идея беше плоска – да се инсценира отвличането на дъщерята на един милионер и откупът да се подели между организаторите, включая въпросната дъщеря. Ето, още от самия замисъл се вижда, че нещо няма да се получи както е замислено и аз нямах търпения да видя какво точно.

Хареса ми как дребни случайности могат да оплескат всеки не особено законен план за забогатяване. Има ли дори минимален шанс нещо да се обърка, тогава да знаеш, че с гаранция ще се случи точно на теб и то точно когато най не трябва. А на всичкото отгоре тези дребни и непровокирани вредни случайности все едно се търсят една друга като капки живак и започват да се окрупняват в големи проблеми. Като да се окажеш с труп в багажника, счупена скоростна кутия и двама военни, които напират да ти разбият ключалката на багажника, ако не го отключиш сам. А ти си невинен като... абе няма значение като какво, щом в щата има смъртно наказание за отвличане.

Хубава книжка, лека, настройва те към съпричастност към глупаците от рода на главния герой. Чете се за отрицателно време. Филмът „Палмето” (1998 с Уди Харелсън и Елизабет Шу) е направен кажи-речи дословно по книгата, може затова историята да ви звучи познато.

Представете си само разликите на оригиналната корица с българската: ярки цветове привличат погледа, автор с име Chase и заглавие „Just Another Sucker”! Е как да не си я купиш? Би била перфектно четиво, ако си английски аристократ и си хванал влака, за да идеш на гости в пронциалното имение на твое другарче от училище, но пък може би става и за нещо като отегчителен презокеански полет или спокоен августовски плаж.

Няколкото думи за Чейс в нашата блогосфера може да се видят ето тук при Алвин.