четвъртък, май 22, 2008

Грубо в мозъка – Пиер Пьоло

Преди няколко годинки си приказвахме с един добър приятел и познавач на “Галактиките” и се открои следното. Ако вземете пет произволни книжки от тази библиотека, сред тях ще има две уникално гениални произведения, две хубавки и една наистина слаба.

Тази е хубава книга, макар и да не е пример за незабравима гениалност.

В бъдеще, в което всички живеят предимно виртуално, вглъбени с информацията, с която ги заливат персоналните им приемници за Отклонен парадоксален сън от трето поколение, се появява човек, който има природната способност не да внушава мисли, а съмнение. Детската мечта на този човек е била да стане писател-хакер, в иванпоповия смисъл на думата, а тази му способност му идва дюшеш. И човек започва да се пита какво би направил той, ако има такава тайна способност.

Имаше много любими моменти, но за мен силно беше основно началото на книгата. Много силни и оригинални първи стотина страници, последвани от бозава среда. “Очевидно писана за пълнеж, да си довърши книгата, защото се е изписал”, мислех си аз. До последните две страници. Когато разбрах, че всичко е било част от Плана. Мислел съм си така, защото ТОЙ е искал така. И много умело ме е бутал в желаната посока.

Как се ражда интелект в миньорско градче, какви са дрязгите, перспективите и шансовете там. Може ли дете да осъди родителите си? Докъде трябва да се простират грижите за безнадеждно болните ни близки?

Силен завършек. Много умело ми беше приспано вниманието, та дори аз, който толкова обичам неочакван обрат за финал, бях искрено изненадан.

И друг път съм го казвал – френската фантастика си е по-специална, по-нестандартна.

А, и много точно заглавие.

И един друг прочит.

сряда, май 14, 2008

Операция “Риба” - Петър Копанов

Нямаше начин просто. Мислих го няколко пъти как да намеря да кажа и някоя добра дума за книгата и освен, че заслужава похвала трудът, който е хвърлен за издирването на “жълтите” истории на римските императори и въобще на владетелите от древността, друго не можах да измисля.

Книгата е тържество на посредствеността. Онази, родената от разочарованите комсомолци, плюещи всичко и всички под общ знаменател, когато в разцвета си са се оказали без почва под краката. Жълт, нощен или пък някакъв друг цвят вестник “Труд”. Демокрацията, евреите и народните представители са ни виновни за всичко. И най-вече евреите. А ние ли? Ние можем да караме на инхалации от нафталинени съветски униформи и да прелистваме старите средношколски учебници по история с надеждата да изровим някой по-пикантен пасаж и до второто пришествие.

Разбирам, че е модерно да се изкарват на пазара нови трактовки на историята на християнството, Дан Браун също е бил наясно. Обаче това вече на нищо не прилича.

Детска радост, шарено бонбонче.

Просто не ми го побира главата как такова безумие е излязло в Терата. Сигурно авторът е роднина на издателя и го е изнудил, знаейки някоя негова нелицеприятна тайна. (В такъв дух са всичките “разкрития” и аргументи на Афраний.)

Криптоистория ли? Може, но не и клюко-история.

И още едно мнение.

неделя, май 04, 2008

Малкият принц - Антоан дьо Сент-Екзюпери

Така. Редно е човек все някога да се изпокара с останалите хора. Според мен това си е в човешката природа. Обещавам да не споменавам общоприетите клишета, не защото се стремя да съм оригинален (а аз и без друго съм, всеки е), а защото наистина ми хрумват различни неща преди и след прочита.
Защо изобщо я четох тази книга? Защото не я бях чел, защото е от тези, които останалите хора четат и цитират под път и над път, защото е малка, защото ми бяха омръзнали прехвалени четива, които не спорят, защото имах 3-4 неща наум за нея, защото имам по-добра представа от повечето хора кой и какъв е бил Антоан дьо Сент-Екзюпери. И понеже мисля, че го разбирам, реших, че ще знам защо е написал това, което всички цитират, при условие, че той е бил доста различен от тези всички.
Аз предпочитам да гледам на него другояче, в друг контекст. Дьо - Тулуза - “Казабланка” – Латекоер – Консуело де Гомес.
Чувствителен и благовъзпитан млад човечец е в изгнание няколко години далече от родината си и си драска равносметка на последните пет години. Нищо особено, само дето го е казал културно, на моменти забавно и с ясно четим болдван подтекст на метафорите. Халва за народа.
А книгата е женска лиготийка. Не детска, не мъжка. В нея няма дълбок смисъл според това, което аз влагам в думата, и нова философия за живота, което пък е любима залъгалка на повечето мъже.