Полунощ в Ел Ей - Майкъл Конъли

След като последните романи на Конъли не можаха да ме грабнат особено, този път авторът си навакса, че и отгоре. В "Полунощ в Ел Ей" Рене Балард разследва две свързани с общи гилзи убийства (старо и ново) и престъпленията на двойка серийни изнасилвачи. Разбира се, отново е сама, Америка страда от Ковид, от съкращения, от бунтове след убийството на Джордж Флойд, нападението срещу Капитолия, а единственият, който е на нейна страна е дядо ви Хари Бош. Търси, слухти като старо куче, проверява скучни бази данни, прави връзки. Отново харесах, че по стар обичай героинята не се довери на стандартното правосъдие, а сама взе нещата в ръце. Подава оставки, стреля, укрива улики и всички престъпници си получиха каквото им се полага. Допадна ми и завършекът, в който тя получи визита от високо равнище, която се предполага да я върне обратно на работа.

Тъмните часове за Америка от оригиналното многопластово заглавие (The Dark Hours) са изпаднали някъде и е останала безличната българска версия. Има анонс, че до края на годината трябва да излезе и следващият роман, в който Рене и Хари продължават да раздават справедливост - Desert Star.

По едно време Бош слушаше John Legend, The Roots - Compared To What и на Рене ѝ направи впечатление, че е твърде съвременно за неговите навици. 

Как да пътуваме зад граница - Джеръм К. Джеръм

Двама лондонски лентяи се вдигат да гледат опера в немско селце. Останалото са щедро разкрасените им перипетии по пътуването и присмехулното им отношение към чужбинските нрави и порядки.

Най-накрая поспах. Не в леглото, с което тъй държах да се сдобия, не бих спал в онзи душен салон, даже да ми предложеха сто паунда като награда. Не че някой ги даваше; не че някой ме искаше там. На това заключение ме наведе фактът, че на влизане (след като пропълзях до вратата) ме посрещна ботуш. Всъщност въздухът бе изпълнен с обувки. Вътре спяха шейсетина мъже - тоест мъчеха се да спят. Някои по леглата, други по масите, трети свити под тях. Е, поне един спеше - и хъркаше като хипопотам с много лоша настинка и пресипнало гърло, - а останалите петдесет и девет мъже се надигаха да го замерят с обувки. Само че не се знаеше откъде идва звукът. Никой не беше сигурен от коя точно койка в това зле осветено, миризливо местенце се разнасяше той. Ту извиваше жално откъм лардборда, ту ту бухтеше откъм старборда. Затова който можеше да си стигне обувките, ги запращаше наслуки с надеждата провидението да ги насочи и стовари по точната цел. 

Наблюдавах една-две минути тази смайваща сцена, след което додрапах до палубата, подвих крак и заспах върху купчина намотано въже. Сутринта ме събуди морякът, който искаше да запрати въжето по един човек, стоящ си невинно и кротко на пристанището в Остенде.

***

Само че в три часа, в мразовита утрин като тази, чувството за морал още не е развито. Съвестта на средностатистическия човек не успява да заработи преди осем или даже девет - преди времето за закуска. Затова и към три през нощта вършиш глупости, пред които в три часа следобед би изтръпнал от ужас.

***

Тишината помага. Всяко нейно докосване ни възвръща живота.

***

Немският обичай да не пуснеш човека да види нищичко без пари е широко разпространен из Германия.

***

Когато немският кондуктор се почувства самотен и не знае какво друго да прави, той минава из влака, кара пътниците да си показват билетите и се връща в купето си весел и освежен. Някои хора обичат залези, планини и платната на старите майстори, но за немския железничар няма по-вдъхновяваща и прекрасна картина от вида на продупчен билет. 

Затова ако видехме немски жп служител тъжен и уморен, хуквахме да му покажем билетите си. Той веднага засияваше и забравяше всички грижи. Ако нямахме в себе си билети, отивахме да си купим. Обичайно и прост третокласен билет до съседната гара го изпълваше с щастие, но ако ни се стореше извънредно посърнал, взимахме двупосочен втора класа.

***

За щастие намерихме нашият хазяин, достоен фермер, да ни чака с една разнебитена бричка (между циркова колесница и стол за баня) и два видимо яки жребеца. Отпътувахме с нея след отчаяна схватка между нашия кочияш и тълпа от поне двайсетина туристи, които уж я бяха объркали с омнибус и се мъчеха да я превземат.

Докато галопирахме, с Б. успяхме да се насладим в кондензирана форма на всички радости, обичайно изпитвани при преплаване на Ламанша в бурен ден, при возене с влакче в лунапарк или при подхвърляне с одеяло - твърдо, с гадни ъгълчета и режещи ръбове одеяло.

Копринената буба - Робърт Галбрейт

_Защото не го е извършила тя_ — дойде простият отговор. — _Защото е невинна._

След запознанството ми с толкова интригуващи герои като еднокракия Корморан и червенокосата Робин, нямаше как да ги оставя в калта/кишата на Лондон и скоро-скоро се нахвърлих на втората книга за общите им приключения - "Копринената буба". 

Корморан Страйк е нает от съпругата на скандален писател да го открие, защото от дни не се е прибирал. Е, откри го, почти целия, но като част от най-ужасяващата сцена от последния му роман, в който са описани всички - роднини, приятели, колеги, конкуренти, които са подобаващо изтръпващо шокирани. Ако трябва да бъдем честни - не всички. Защото някой от тях е убиецът, но е изпълнил всичко толкова хладнокръвно и педантично, че няма никакви следи.

Корморан се намеси отново безкрайно компетентно, Робин взе още по-сериозно участие като помощник-детектив, помири се с годеника си, а развръзката на криминалните събития отново беше подсилена с лек екшън из лондонските улици и леки телесни травми за добрите. Да, постройката по разкриването на загадката отново беше умишлено така скроена, че читателите да не могат да се сетят сами, просто защото ключовите факти им бяха съобщени постфактум. В началото на запознанството ми с маниера на Джоан Роулинг да пише криминални романи ме подразни, но после го оцених и приех.

пп. Робин има познания по приложна психология, хубаво лице и златисто-червеникава коса. И винаги е имала желанието да се занимава с детективство. За какво го живеем тоя живот, ако не можем да си позволим да сбъднем някоя и друга детска мечта?:)

От нея се носеше аурата на величественото достойнство, което замества сексуалната притегателност у успелите по-възрастни жени.

***

- Два дни поред? Не може постоянно да се возим таксита и да обядваме навън - възрази Робин.

***

Най-сигурният начин да се предотврати изтичането на секретна информация беше да не се споделя тя с никого.

***

Докато брат му с викове се опитваше да обясни защо лежи върху шейсетгодишна жена, облеченият и изтощен детектив се отпусна в таксито до партньорката си и против волята си и правилата на добрия вкус избухна в смях.

***

Страйк си мислеше колко малък става Лондон, когато достигнеш известна височина и оставиш зад себе си онези, които не биха могли лесно да си осигурят маса в най-добрите ресторанти и клубове.

Срещи с Буров - Михаил Топалов-Памукчиев

Когато след преврата на девети септември Буров е арестуван, при него изпращат един младеж да му записва спомените и мнението по всевъзможни политически и не само въпроси. Комунистите вероятно са очаквали да получат признания, тайни сведения за политици, неща от кухнята, които да уличават в греховност и престъпност всички, управлявали преди тях. Има и такива неща, но ако може да се обобщят излиянията на Буров в едно изречение, това са по-скоро клюки за тогавашния хайлайф, приказките на едно жадно за внимание его, изтъкването на собствената значимост. Как Буров говори, пие, яде, с кого, как ходи по жени, как бие, как издига и унижава. "Аз, Буров!"

Добре се получи, че се запознах с книгата в аудио вариант, защото в текстов вид не знам дали бих я завършил. Да, интересна е, има любопитни истории за известни политици и творци, псувните на Буров придават известен колорит, философските му обобщения също често са интересни, макар понякога сам да си противоречи, а пък аз невинаги да ги споделям. Има изобилие от истории за министри, за Вазов, Яворов, Славейков, за Стамболийски, Муравиев, Ляпчев, не мога да ги изредя всичките. Ако човек се интересува от периода между двете войни, има сериозен шанс тази книга да му допадне.

Как е възможно авторът (българин) да има две фамилни имена? Това разминаване с досегашното ми познание и здрав разум ме подтикна да потърся малко повече за него, за когото от самата книга научаваме единствено, че е млад човек, който се занимава с писане и журналистика. Неговата роля е само да задава въпросите, да предразполага Буров, да му угажда, за да е доволен, и да разказва интересни неща от бурния си живот. Както обикновено, загадката се оказа нещо тривиално - човек на име Михо Памукчиев си измислил артистичен псевдоним Михаил Топалов. Оказа се, че е имал и предаване по СКАТ.