петък, януари 30, 2015

Кан Тервел – кошмарът на халифата – Емил Димитров

Не съм вярвал, че ще дойде ден да прочета книга по препоръка на лицето Божидар Димитров, но ето, че се случи, и на всичкото отгоре съм супер доволен. Скоро след като ислямистите нападнаха и избиха художниците от „Шарли Ебдо“ духовете в Европа доста се разбуниха и в нестройния хор на възмутените се чуха какви ли не обвинителни гласове. Тогава случайно попаднах на статия, в която се казваше, че не Карл Мартел (който и да е той) трябва да честват европейците, а кан (според най-последна информация правилното наименование на българските владетели от това време е кан) Тервел, понеже той е спрял през 718г навлизането на исляма в Европа. Авторът на статията беше Божидар Димитров. Нови за мен факти, които или изобщо не съм знаел, или добре съм забравил, но след проверка се оказаха достатъчно верни, за да ме зачовърка темата. Какво друго можех да направя, освен да си поръчам и изчета на един дъх единствената книга, която намерих.

Книгата е роман и като такъв не може да му се дири сметка за прецизната фактология на събитията, но съм сигурен, че дори и човек да има едно на ум, пак ще придобие достатъчно вярна представа за събитията от онова време. Защото фактите са си факти – след като ислямът е завладял Близкия изток, цяла Северна Африка и Иберийския полуостров, в подножието на стените на Константинопол той се сблъсква с едни диви образи на коне, които така го напляскват по чаршафите, че го пращат да си ходи там, откъдето е дошъл. И никой не може да каже какви биха били историята и бъдещето на Европа, че и на света, ако Тервел не беше победил. Да, Тервел. По-късно църквата го е канонизирала за светец — свети Тривелий Теоктист, спасител на Европа.

Много бях доволен, че в книгата е отделено достатъчно място за така любимите ми битки и стратегии. Може действието да е предадено в дух като за по-младежка публика, но според мен това не само, че не отнема от достойнствата на романа, ами дори го прави подходящ за по-широка група читатели.

Книгата си има и местенце във фейсбук ето тук.

понеделник, януари 26, 2015

За ползата от алкохолизма - Михаил Булгаков

Неизмеримо смешни фейлетони и разкази, които младият тогава Булгаков е писал през 20-те години на миналия век. Невръстните години на любимия на целия български народ Съветски съюз вероятно са били така странни и страшни, че спокойно може да ги наречем Най-великия експеримент на века. Объркват се нрави, граници, общество, ред, променя се какво ли не, но страстната любов на руския човек към пиенето си остава непоклатима. Тя е и обобщаващото начало на разказите в сборника и понеже ни е така позната и разбираема, веднага разказите придобиват свойски смешен вид. Те дават съвсем различна и донякъде нова за повечето хора гледна точка на оцеляването на руския народ в тези години.

От две прочетени негови книги, които са така различни една от друга („Майстора и Маргарита“ и тази за пияните руснаци), не мога да преценя коя е типичната за Булгаков и коя е изключението, но силно се надявам по принцип да е писал както в този сборник, защото страшно ми се чете още от същото. Препоръчвам я с две ръце!

Ех, може, разбира се, да възникнат недоразумения с жената, след втората бутилка например. Но и не ставай магаре. Бе не я влачи по улицата за косата! Кому е притрябвало? Жената обича да я бият вкъщи.
***
Изобщо Жуков е интелигентен човек, съзнателна личност, той даже е абониран за вестник, може ли той истински да удари? А сега вижте пазачката _(всички гледат с любопитство пазачката)_. Това пред нас какво е? Физиономия… _(Разперва ръце на цял аршин)_. Ей такова физиономище! Ами ръцете! Краката! Не жена, а същински чугунен паметник. Бе нея, ако я удариш с юмрук, юмрукът ти ще окапе. Нея с ръжен трябва да я бият!
***
С влаковете винаги е така: пътува, пътува и току се забие в някой толкова затънтен край, че там няма друго освен гори и културни дейци.
***
Нашият живот, ако и да не е столичен, е все пак интересен, възлов живот, понеже при нас стават невероятен брой произшествия, едно от друго по–смайващи.
***
Пред него изплувало личицето на законната Мария и гласчето й попитало:
— Ти к’во се разхождаш по долни гащи бе, идиот?
— Ти само виж, Манюшка, какви ботуши ми отпусна вълшебникът — кротко изписукал Хикин.
— Вълшебник ли?! — извикала съпругата. — Ох, майчице, на тоя пияница вече вълшебници му се привиждат. Не гледаш ли, че си бос като насекомо, алкохолик нещастен. Я се огледай в някоя локва.

За същите произведения коментари можете да прочетете и при други хора – например Копо, Сула и в Книгостен.

петък, януари 02, 2015

Един ден на Иван Денисович – Александър Солженицин

В по-студените дни около празниците ми се стори особено подходящо да почета Солженицин. Стана така, че колкото повече температурите падаха под нулата, по-интересно ми беше да чета за Иван Денисович. Понякога ми се доспиваше, задрямвах, после ставах да сложа дърво в печката, и продължавах да чета.

Толкова искрена и интересна проза не помня откога не бях чел. Без егоистичните труфила като самоцелно оригинален стил, без претенции към постройка, без измислици-премислици като „моята сила са героите и езикът” или други такива. Защо изобщо са нужни, когато човек може да разказва естествено? Да прочетеш как живеят хората, които освен живота си, друго общо взето нямат. И именно как достойно го живеят. Пък било то и в концентрационните лагери в Сибир на така хуманния, братски и любим наш Съветски съюз. Ще се опитам повече да не коментирам, да не давам оценки, точно както го е направил Солженицин. Лежал е там, държали са го гладен, болен, унижаван, тормозен и бит. Години наред е работил ежедневен тежък физически труд при температури от порядъка на – 30°. На такива места не си никой, там си нищо, дори и човек не си, само буква и номер: Щ-854. Присъдите по онова време, за да попадне човек там, са били два варианта – 10 и 25 години. Изтърпялите ги докрай – трагично малцинство. Причините за раздаването им – своеволна и безконтролна злоупотреба с политическа власт.

Силният човешки дух - може би това е най-простото, което обединява повестта и останалите разкази в книжката. Другото е, че задължително трябва да бъдат прочетени. Би било хубаво това да стане и като „Един ден на Иван Денисович” бъде включен в задължителната програма в гимназиалния курс. Не се плашете, достатъчно кратко е, все пак е „само” един ден.

Две загадки има на тоя свят: как съм се родил – не помня, как ще умра – не зная.
***
Корицата на българското издание от 1990 изглежда като груба и нарочна подигравка с автора, ако се има предвид този негов критичен цитат от началото на разказа „Великденско кръстно шествие”:
В днешно време познавачите ни учат, че с маслени бои не трябвало да се рисува всичко точно както си е. Че затова си имало цветна фотография. Че с разкривени линии и със съчетания от триъгълници и квадрати се предавала мисълта на предмета вместо самия предмет.

Текстът можете да го прочетете тук, а коментари за него – тук и при Лора. Припомням, че това е книга от 1962 (няколко години по-късно Солженицин получава Нобелова награда за литература, скоро след това е изгонен от СССР), и която книга по обясними причини е издадена у нас чак през 1990.