вторник, март 22, 2016

Междинна станция - Клифърд Саймък

„Междинна станция“ идва от чудните времена след края на Втората световна, когато фантастиката е била едновременно и фантастична, и хуманна. Осъзнаването на реалната опасност от самоунищожение на цялата човешка цивилизация е породило купища въпроси. Вече чуденето „Сами ли сме?“ се е развило до „А щом не сме, какво правят другите, можем ли да живеем заедно, при условие, че не е ясно дали ние въобще ще просъществуваме с всичките тези ядрени оръжия?“. Същият този хуманизъм, с който се отличаваха Азимовите роботи, заема централно място и тук.

Един мъж някъде в горите на Америка не остарява. Защото е управител на междинна станция от галактическа система за транспорт. Той поддържа инсталацията, посреща и изпраща пътуващите инопланетяни, събира знания. Възнаграждението му – почти не остарява, но и няма право да сподели каквото и да е от наученото с нищо неподозиращото човечество, което е заето да се кара помежду си, да ръмжи и да дрънка оръжия. Следва инцидент, завръзка и няколко варианта как да се разреши конфликтната ситуация.

Има ли стойност хуманността в по-общото си значение на универсална ценност, а не непременно на оприличаване с човека? Добротата, смирението, разбирателството и безкористното даряване на другия с духовна сила – имат ли смисъл те и защо е нужен такъв източник. На това място аз направих някакъв неволен паралел с един от най-любимите ми разкази на Шекли – „Специалистът“. Ами ако наистина силата на човеците е точно там, в засега необяснимото, в трудната за дефиниране смесена област на въображението и любовта?

Изключително четиво, пълно с идеи за размишляване и емоции за съпреживяване. Ако бях аз, какво бих направил? Заслужена награда „Хюго“ през 1964.

Стефан е споделил впечатления за същата книга.

Отивам да се упражнявам в стрелба с пушка.

Човек, каза си той, трябва да принадлежи на нещо и да бъде верен на това, с което се отъждествява.
***
Няма предел за съвършенството.
***
Това е нещо, което по никакъв начин не може да бъде описано - и майчина любов, и бащина гордост, и обожанието на любимата, и близостта на приятеля, всичко това и още много други неща. С него и най-дългите разстояния изглеждат близки, сложното става просто, изчезват всички страхове и мъки и едновременно с това човек изпитва едно особено чувство на дълбока тъга, сякаш усеща, че до края на живота му не ще има друг такъв миг и само след малко ще го загуби и никога няма да може да си го възвърне. Но това не става, защото този сублимен момент няма край и няма край.

петък, март 11, 2016

40 разказа за прочути композитори - Драган Тенев

След като на млади години бях силно впечатлен от разказваческото майсторство и богатата обща култура на Драган Тенев от книгата му „Малки разкази за велики художници“, тази година дойде ред и на тази за композиторите. Очаквано г-н Тенев не разказва за най-важното в живота на композиторите и пак стилът на всеки разказ е различен. Един е спомен за нещо лично преживяно, друг е сякаш разказан от самия музикант от първо лице, трети прави някаква съвсем случайна и странична връзка, но всички допълват с нещо ново стерилната представа за великите майстори, която бихме имали, ако прочетем за тях в енциклопедията. Единствено леко дразнеха отделните моменти, които беше посветил на комунистическия идеал, работниците, Интернационала и други такива глупости, но както и да е - времена, нрави и т.н., няма заради тях да си разваляме хубавите впечатления.

Какво запомних аз:
  • Флорентинецът Жан Батист Люли, бащата на френската опера, фаворитът на Краля Слънце, като малък свирил по дъната на тенджерите в кухнята, а после научил на ноти кралския оркестър, който дотогава свирел по слух.
  • Никой не е пророк в собствения си град. Дори слепият Хендел, родом от Хале, минал през Флоренция и разбрал това чак в Лондон.
  • Историята за Менделсон, сина на богатия берлински месар и старите ръкописи на Бах. А също и как Хегел си натопил ръкава в супата.
  • Пътят на Бах към слепотата. Бах се родил в Айзенах, учил в едно училище с Мартин Лутер, който пък после се възкачил в замъка Вартбург, за да пише истините си. 
  • Кристоф Глук накарал музикантите да свирят без ръкавици и да идват за репетиции навреме. Скандално поведение като за Париж, ама нали е бил австриец и протеже на Мария-Антоанета...
  • Малкият Моцарт бил изпратен от баща си да занесе някакви ноти, обаче по пътя ги похабил, и за да не му се карат, купил нови листове и на тях написал нов менует, който излязъл по-хубав от оригиналния.
  • Как се слуша „Вълшебният стрелец“ на Карл Мария Вебер на дъното на чешка долина от радиото на закъсал за бензин москвич.
  • Как Росини написал набързо „Севилския бръснар“, когато бил на зор да връща похарчен вече аванс. А операта е харесана чак на второто представление, когато дошли да я гледат и слушат не тези, които имат пари за премиери, а тези, които разбират от хубаво.
  • Братът на Гаетано Доницети бил осъвременил турската музика и оркестри и дори е написал химна им. В това време самият Гаетано се състезавал с Росини и Белини да пише опери за под 8 дни.
  • Брамс и Щраус са са били приятели, като първият като дете се е учил да свири по кръчмите в Санкт Паули.
  • Бородин е бил крепостен, незаконен син на княз и състудент по химия на Менделеев.
  • Иля Репин е бил приятел с Мусоргски и го е нарисувал на портрет в последните му часове.
  • Чайковски е умрял, след като е пил вода от чешмата. Холера. 
  • Как заради мъгла в Копенхаген може да кацнеш в Берген и да разгледаш вилата на Григ, шотландец по баща.
  • Как Рахманинов е страдал по потъпканата от хитлеристката инвазия родина. От вилата си. В Лонг Айлънд.
  • Морис Равел е бил ветеран от Вердюн приятел с Витгенщайн.
  • За това как Гершуин е писал музика за хората на Америка. Толкова е просто.
Сборникът с истории за големите композитори изслушах под формата на аудио книга. Удачен експеримент, който препоръчвам.  Качеството е много високо, а текста изключително професионално чете Офелия Лазарова - с чувство, златен глас, изразителност и интонация.

сряда, март 09, 2016

Червей под есенен вятър - Любомир Николов

Сами можете да се убедите, че Любомир Николов си е създал сериозно име в българската литература – най-малкото с великолепните преводи на Толкин. С тази негова авторска книга обаче, с която навремето е спечелил сума награди, нещата стоят малко по-различно.

За времето си (1986) вероятно идеята е била особено оригинална, но твърдението, че е изпреварила световното начало на киберпънка, вече клони към не особено обективна фенска пристрастност. Най-малкото защото освен идея, аз напразно очаквах да открия в книгата и добра реализация.

По-голямата част от обема на книгата е някакъв кошмар от лутания на главния герой и неговата разумна пантера. Толкова уморително начало! Изброяват се какви ли не подробности и нищо не се случва. Как може пантера, пък макар и разумна, да борави с огнестрелно оръжие? А последвалият потоп от необяснен и дразнещ хаос? Каква цел може да оправдае десетки страници газене в кошмар от несвързани картини? Ами Мики Маус? Това просто не е сериозно. Хаотични подскоци из разни светове, в които героят се потапя благодарение на някаква чужда воля, и съвсем скоро след това ги напуска, за да попадне на ново място, с нови закони, ограничения и заплахи.

Накрая в сбит вид под формата на телевизионно интервю с автора на революционна технология ни се сервира обяснението, че този човек от началото на книгата не е бил истински, а той, световете и действията му са били генерирани от компютър. Изненадата е, че технологиите са позволили такава детайлност, че телевизионният герой да се осъзнае (макар и не класово) и да се превърне в нещо като изкуствен интелект. Хрумването е наистина нестандартно, но за моя вкус беше сервирано в не особено апетитна текстова форма. Така трудно се чете.

Силно сходно с моето мнение е споделил Алвин още през 2011.

В Уикипедията има интересен портрет на автора:


Това беше най-хубавото на света — да знаеш, че имаш работа, но няма защо да бързаш. 

понеделник, март 07, 2016

Метро 2033 - Дмитрий Глуховски

Получих за подарък книга, когато старателно отбягвах. Тя има много почитатели и е получила награда за дебют на Еврокон 2007. Радва се на прилични тиражи и продажби, както и на искрена фенска възхита дори в България. Аз също глътнах съдържанието за два дни, развръзката беше удовлетворителна, но въпреки всичко лекото раздразнение, което книгата като цяло предизвика у мен, ще бъде непропорционално на броя и вида слабости, които искам да отбележа.

Митя Глуховски започнал да пише „Метро 2033“, когато е бил на 18, а когато е вече на 23, го публикува на части на собствения си сайт. Това е първият му роман. Уикипедията казва, че този експеримент е привлякъл 3 милиона читатели от цял свят.

Аз виждам нещата по-скоро така – един младеж страшно иска да пише. Написва нещо по тема, която познава – метрото в Москва. Романът му е свален 3 млн. пъти. От кого? От руснаци, разбира се, кой друг би го прочел на руски...

Кой може да напише интересен и оригинален роман на 18? Ако вие знаете, аз не знам. Какво може да напише такъв човек? Много екшън, преследване и приключения на главен герой, който е приблизително на същата възраст. Той ще люби страстно своите и ще мрази враговете. Какъв свят може да изгради такъв писател? Очаквано светът на оцелелите от ядрения апокалипсис московчани, които са се намърдали в тунелите на метрото, е съшит от парчетата, които са впечатлили автора – фракции от комунисти, фашисти, религиозни фанатици, отричащи технологиите и науката, търговци, рекетьори, добри по душа и яки по тяло командоси... Крайности-паразити, мяркали се някога си из човешката история, които обаче нямат никакъв принос за създаване на устойчиво общество. Да не говорим пък за мъчително оцеляване с години под земята. Аз обикновено разчитам фантастиката да ми предложи нещо ново, а не сбор от кръпки от отдавна омръзнали ли изтъркани партенки. Когато ги срещам отново, те не ми създават радостно чувство, те дразнят.

Достоверност липсва не само при описване на устройството на подземното общество. На мен първата ми мисъл беше какво ще ядат тези хора? Растенията на повърхността са загинали, а под земята не могат да растат. Ти, приятелю Митя, имаш ли представа колко храна изяжда един човек годишно? А един град, а за много години? А прасетата и  кокошките? Гъби? Хайде да не се разсмиваме...

Ами въздухът, кой ще вкарва чист въздух в тунелите? А пречистването на водата? Нали всичко, което идва отвън, е заразено. Как стават тези работи?

Ами еволюцията? Как стана така, че в рамките на двайсетина години радиацията вместо да убива, което й е основното действие върху живите клетки, изведнъж произведе такова многообразие от видове, които агресивно и в огромни количества искат да навлизат във владенията човешки? Зверове страшни и опасни, които се появяват единствено, за да стреляме по тях. Дали авторът се е замислял колко хиляди или милиони години трябва да изминат, за да се появи нов вид?

Постройката на романа пък прилича повече на елементарен шутър от първо лице. Вървиш по тъмни тунели, стреляш по гадините, оставяш планини от трупове и продължаваш към финала. Там пише GAME OVER. Това е. Ама няма герои, съдби, развитие на характери, промени, обрати. Една статична картина, по която ние препускаме.

За света след евентуална ядрена война сме чели много пъти. Този опит ни запозна със спирките на московското метро.

Повече плюсове в същата книга са намерили Тери, Христо, Копо и Флориан.

сряда, март 02, 2016

Мошеникът - Стивън Канел

Някои лъжи са по-правдоподобни от истината.
Циганска поговорка от анонимен автор

Писателят на криминалета Рик Касъл от сериала „Касъл“ в някои от сериите обичаше да ходи да играе покер с няколко други приятели-писатели – Майкъл Конъли, Джеймс Патерсън и Стивън Канел. Творбите на първите двама любя страстно и милея, докато третият ми беше напълно непознат. До скоро и за много кратко.

„Мошеникът“ (или King Con в оригинал, играта на думи за жалост е пропаднала) разказва историята на Биано Бейтс, най-личната издънка от огромното семейство измамници Бейтс. Биано е известен като Кралят на измамите и фигурира в топ 10 на най-издирваните престъпници в САЩ. След злощастен челен сблъсък с братята-мафиоти Рина обаче Биано е пребит като куче, а братовчедка му – една от малкото с почтени професии – е убита. И всичко би приключило тихо, ако Биано не беше отказал да умре след побоя, а с делото не беше натоварена нахъсаната млада прокурорка Виктория Харт. На Негово величество този път му се налага да изиграе едно от най-сложните си и рисковани представления, и то за пръв път в дует.  

Толкова оригинално, свежо и наситено действие, така удовлетворяваща развръзка скоро не бях чел. Това е книга, която е замислена да те забавлява, и без каквото и да е усилие преизпълнява задачата си в порядъци. Лее се леко и приятно като женски вокал от Сан Ремо. Без да е лигава, без да е излишно опасна или кървава. Когато действието го изисква, тя е точно такава, каквато трябва. Ако не е направен досега, по нея може да бъде създаден филм с Джордж Клуни в главната роля, който филм да си върне инвестицията за максимум две седмици и да остане в сърцата на зрителите с години.

В трети сезон на сериала заедно с финалните надписи прочетох, че Стивън Канел без време си е отишъл от този свят. Прочетох за него в Уикипедията и пак се трогнах колко невероятни неща може да се случат в този свят на едно загубено момче с дислексия от бедно семейство някъде из провинцията. Стига да има амбиция и да си вярва.

— Гълъбче — провлечено каза той, — изглеждаш по-добре от петдесет декара с бременни свине.
***
В цял свят казината нямат часовници и прозорци, за да не виждат играчите кога е нощ и кога ден.