Не се наказва вината, а куражът - Илия Бешков

Хуморът е абсолютна свобода. Той обезвредява престъпника.

Наскоро ми станаха любопитни творчеството и личността на Илия Бешков. Открай време имам слабост към карикатурите като сплав между сатира и художествено изкуство, а излезе, че Бешков е бил от най-първите властелини на тази магия у нас. Този албум с над 400 негови карикатури е доказателството.

За сравнително краткия си живот (1901 – 1958) Бешков е нарисувал и написал толкова много, положил е такива основи, че е направо невероятно за сам човек без примери пред него. Пътува из Европа, учи се от най-добрите, общува на равна нога с тях. Рисува карикатури на всички, включително на царя, Хитлер, Сталин, Чърчил, местни политици, без да се плаши от политическа саморазправа. За него важното е да знае, че е прав, че истината е на негова страна. След 1944 обаче комунистите убиват брат му, а засипват самия него с почести, пари, привилегии, правят го професор в Академията. Така постепенно страстта, с която е осмивал кусурите на царския режим, и надеждите му за по-добро развитие на страната след комунистическия преврат, търпят жестоко крушение. Вече не може да критикува. Сами може да се досетите колко голямо е било разочарованието му по това, че след девети септември той на практика спира спонтанно да рисува, не коментира, не осмива. Малкото бележки, показващи позицията му и какво е било в душата му, са в личните му бележници. Не успява да намери решение на този вътрешен конфликт да вижда, но да не може да осмива, той доброволно се оттегля от живота.

Разкази - Йордан Радичков

Някои от разказите помнех от преди, когато съм ги чел като ученик, тогава много се радвах, че съм открил Радичков. Други пък не ги помнех и сега им се зарадвах като за пръв път. Голяма част се оказаха от леко партизанския "Барутен буквар", други бяха от сибирските обиколки на автора, събрани в "Неосветените дворове", трети пък бяха от рода на "Суматоха", "Януари".

Интересно беше и това, че разказите в тази аудиокнига се оказаха прочетени от някои от най-големите български актьори от миналото. И на Парцалев много му е работа, ама пък на Константин Коцев как му отива да ги чете! 

Харесах малко повече:

• "Бойци" - за селските петли, които винаги налитали на бой, и все без да се съобразяват. Което ми напомни за един съседски петел, който беше много ербап, и все скачаше по децата, а комшийчетата се отбраняваха с големия черпак за изгребване на водата от казана за варене на буркани.
  
• "Каруцата" - за яташките приключения с изрисуваната каруца на бай Флоро, на която майсторът бил нарисувал Ботевата чета. Тя ме подсети за някои джипове, върху капаците или багажниците на които може да се види я Левски, я Ботев, я някой патриотично-кръвожаден възрожденски цитат.
• "Ямурлукът" - "Германката е само комбинизон и ластик!"
• "Нежна спирала" - за ловците, за кръвта на гълъба, за снега и магията на живота.
• "Късни спомени" - за 'Араламби, когото бяха пратили на село с карабина за елементи, а после го бяха разпръснали, защото направил голяма араламба в града. Много смешен!:)
  
• "Циганско петле" - за папуняка, който беше кацнал върху свинята на Татарина. И по-скоро за свинята, която пропадна. И най-вече как Татаринът избира прасе. "Тоя човек разбира от стока!" Един от най-смешните!:)
  
•  "Скитащи театри" - за циганските номера на преминаващия катун. "Айде вие живейте, а па ние да мреме!":)
• "Трикракото столче" - симпатичната история за един от онези неугледни домашни предмети, които са сякаш неуязвими, и с разни перипетии биват ползвани с десетилетия от разни поколения хора.
• "Спомени за коне" - стилът ми се стори твърде мелодраматичен, но добре познах идеята му. Онова опиянение, което конете дават на човека, жажда за свобода и сила.
• "Ние, духовата музика" - ами, духова музика, как да я закриеш.:)

В заключение, Радичков си е майстор от най-големите. С това надали ще изненадам някого, но ми се искаше да го кажа. Прочетете разказите му и се посмейте с него, защото просто си личи, че страшно се е забавлявал, когато ги е писал.

Вещерът, книга 1: Последното желание - Анджей Сапковски

Люляк и касис.

"Последното желание" е първи том от поредицата на полския писател Анджей Сапковски за вещера Гералт от Ривия, която още преди години пожъна такъв успех, че и Нетфликс направиха сериал по нея с Хенри Кавил в главната роля.

"Вещерът" е малко по-различна от повечето стандартни фентъзита, съсредоточени предимно в средновековни версии на англоезичния свят, защото тя е някак по-централноевропейска. Работата на Гералт е да издирва и ликвидира такива зли същества, каквито могат да се открият в други приказки и митове. Да, джуджетата и елфите са си тук, но освен тях той има да се разправя с кикимори, випери, стриги, котолаци, силвани и какви ли още не. Предполагам това е една от причините авторът да е по-популярен у нас, отколкото в Америка, да кажем.

Различните приключения на Гералт са малко разхвърляни из книгата. Отделните глави са ту за нови подвизи, ту за храма на Мелителе, пак убит звяр, после за виолетовите очи на магьосницата Йенефер, с която всъщност се запознаваме чак в последната глава. В рамките на първата книга така и не научаваме много за самия него, какви са тия вещери, кой ги е направил и защо. Само знаем, че те обикалят да ликвидират чудовища за пари.

Макар да заспивах един месец над половин страница, после седнах да я чета с бодър мозък и я изчетох за отрицателно време. Увлекателно четиво, не си губете времето да се измъчвате с него на уморен ум. Така ще пропуснете и интересните приключения, и забавните подмятания на трубадура Лютичето.

Злото си е зло, Стрегобор. По-малко, по-голямо, средно - всичко е едно и също, пропорциите са условни, а границите - размити. Аз не съм свят отшелник, не съм вършил само добро през живота си. Но ако трябва да избирам между едно зло и друго, предпочитам да не избирам изобщо.

***

Може да се направи всичко, въпрос е само на цена.

Вълчата царица - Петър Бобев

Приказка за млада хайдутка, която има да отмъщава на кръвожадния турчин, който тормози селото им, а единствен съюзник има в лицето/муцуната на една вълчица. 

Досега не бях чел нищо от Петър Бобев и имах нагласата, че това са четива с някак изкуствен тон, писани насила и неувлекателни. Е, тази книга ме опроверга, че и отгоре. Да, пълна беше с традиционните за жанра клишета, за изедници, конаци, душмани, чорбаджии и клети сиромаси, обаче нишката за вълците, поведението и нравите им беше чудесна. Толкова детайлно и натурално описана, че за мен беше главният плюс от цялата история.

Аудио книгата може да бъде чута тук.