Гроздовете на гнева – Джон Стайнбек

„Гроздовете на гнева“ разказва тъжната история на едно фермерско семейство, което губи земята си, и се принуждава да тръгне да търси спасение в лелеяната Калифорния. Пътят и целта в един момент се сливат, защото излъганите надежди са най-малкото зло, което им се случва във върволицата от неприятности.

Това не е веселият Стайнбек, който ни разсмиваше с безгрижните си пияници или с любовните неволи на най-добрия им приятел. Това е друг Стайнбек – тъжен, отчаян, омерзен. „Гроздовете на гнева“ разказва за Голямата депресия, кризата на кризите, която помита съдбите на стотици хиляди хора. Водовъртеж от мътната вода на времето, отломки от животи и мръсна пяна от най-долните кьошета на човешката душа. Фермерски семейства, които губят земята си, къщите си и всичко друго и тръгват отчаяни по Път 66 да търсят спасение в Калифорния. Хора умират, други мизерстват, оцеляват сред глад и унижения, семействата се разпадат. В Златния щат, перлата в короната на съюза, където „Оки“ (като човек от Оклахома) става най-обидната дума.

От друга страна Стайнбек си е същият, същото остро око за детайлите, за важните неща, които имаме за даденост и затова забравяме. За загубите, които може да понесе семейството, за цената на оцеляването, за смелостта и решителността на майките, които се проявяват чак когато бащите са се стъписали от безизходица. За социалните конфликти между малоимотните и тези, които вече нямат съвсем нищо. За озверяването, болестите и гладната смърт, когато край на нещастията не се вижда и не се вижда...

Политическите нюанси, които са намерили в книгата мнозина читатели, които държат да търсят лявото и дясното във всичко, просто няма да коментирам.

Толкова тъжна книга скоро не бях чел. Още за нея в Аз чета и при Лидия.

Няма грехове и добродетели. Има само това, което хората вършат. (There ain't no sin and there ain't no virtue. There's just stuff people do.)

***

Muscles aching to work, minds aching to create - this is man.

***

Така е, викаха арендаторите, но земята е наша... Тя е наша, защото сме се родили на нея, обработвали сме я, умирали сме на нея. Това прави човека собственик, а не някаква си там хартийка с цифри по нея. (Sure, cried the tenant men,but it’s our land…We were born on it, and we got killed on it, died on it. Even if it’s no good, it’s still ours….That’s what makes ownership, not a paper with numbers on it.)

***

Целият живот на жената е в ръцете. А на мъжа — в главата. (Woman got all her life in her arms. Man got it all in his head.)

***

Забелязала съм, че мъжът живее някак си на тласъци: роди се дете, умре някой — ето ти тласък; купи си ферма, изгуби я — друг тласък. А животът на жената тече равномерно като река. Тук-таме заобикаля някой въртоп, някъде се стича от някой камък, но течението е равномерно… Реката все си тече, тече. Ето как гледа на живота жената. Ние няма да умрем. Народът ще живее — едни хора идват, други си отиват, но животът му продължава вечно.

Благодатният четвъртък – Джон Стайнбек

Познавате ли американските писатели? Ако днес случайно изпитвате безпричинна щедрост и сте в добро състояние на духа, бихте могли да ми направите една услуга. Забравете ги. Забравете ги и прочетете нещо от следните три на Стайнбек – „Тортила Флет“, „Улица Консервна“ и „Благодатният четвъртък“, ако не и всичките три. Не знам дали Америка има други велики писатели, но гениалността на този е предостатъчна.  (Отличията му в литературата са от времената, когато с Нобелова награда и Пулицър все още са награждавали само изключително добрите писатели.) От него прелива толкова проста и натурална доброта, че за нула време те покорява и обезоръжава. Ще се смееш и ще плачеш с него дори и за емпатия да си чул само в сутрешния блок на телевизията.

„Благодатният четвъртък“ е история за любов и още почти нищо. Най-неочаквано може да се окаже, че едни от най-ценните и практични препоръки за щастлив семеен живот може да ги даде Фауна, съдържателката на публичния дом „Мечешко знаме“. Парадокс, нали? И не е само той. Само изключително добър приятел може да те обича толкова, че да ти строши ръката с бейзболна бухалка докато си спиш, просто защото се налага.

Една от причините книгите на Стайнбек да са толкова прекрасни е, защото са естествени. Нямат фалшиво място, в чиято достоверност да искаш да се усъмниш, а истините му са леки, приемливи и незабележимо лични като дишането. И не е нужно да си работил в публичен дом или в биологична лаборатория, да си живял в захвърлен парен котел или да си пропадал алкохолически до най-долно възможно стъпало, за да си сигурен, че гледан оттам светът е точно такъв, какъвто ти го представя той.

И да кажа нещо по принцип. „Благодатният четвъртък“ има прекрасен компактен вид. Смятам, че е срамота и писателско неумение, ако не можеш да си разкажеш историята в рамките на 200, максимум 300 страници. И за теб важи, мистър Джордж Мартин.

Ето тук един хубав цитат, за да добиете представа за чудните описания, с които Стайнбек те въвежда в нова глава или промяна в действието. Такава книга не се чете бързо, защото има прекалено много детайли за изпускане.

Фауна гледаше на брака с благосклонно око. Той бе не само желателно обществено положение, но й осигуряваше и едни от най-редовните клиенти.

***

Док заговори на гърмящите змии, а те наизвадиха раздвоените си езичета и заслушаха:

- Пред себе си виждате един глупак – почна той. – Аз съм човек разумен, човек сравнително образован, с коефициент на интелигентност 182, завършил Чикагския университет с докторат и други титли. Човек сведущ в своята област и не профан в други области. Виждате ли го? Ще прави официално посещение на едно момиче, което живее в парен котел! Купил й е четвърт шоколад! И трепери от страх. Защо? Ще ви кажа защо. Страх го е, че момичето няма да го одобри. От нея го е страх. И знае, че това е смешно, ала не може да се смее.

Останалите цитати ще наблъскам като коментари, за да не става прекалено дълго тук. Картинката по-горе е корицата на най-първото издание.

Тортила Флет - Джон Стайнбек

— Шоколадовите бонбони са вредни за човека — каза Пабло. 

Началото на предговора от самия автор отговаря достатъчно за какво ще се разказва в книгата и всеки опит за субективен преразказ трябва да бъде посичан ниско, защото има прекалено голяма вероятност само да развали нещата. 

Това е историята на Дани, приятелите на Дани и къщата на Дани. Тая история разказва как тия три неща станаха едно, така че, ако в Тортила Флет заговорите за къщата на Дани, никой не ще мисли, че имате пред вид само дървената постройка, отдавна измазана с вар и обрасла в листата на древната, неподрязвана кастилска роза. Не, когато заговорите за къщата на Дани, всеки ще разбере, че имате пред вид едно цяло от хора, от което блика нежност, радост, благодеяния и, най-сетне, мистична скръб. Защото къщата на Дани прилича на Кръглата маса, а приятелите на Дани приличат на нейните рицари. Тази история ни разказва също и за това, как тяхната група се появи, как разцъфтя и израсна в едно красиво и мъдро общество. Тази история се занимава с приключенията, които са имали приятелите на Дани, с техните мисли и стремежи. И най-сетне тази история, разправя как погина техният талисман и как цялата група се разпръсна. 

Стайнбек е нетрадиционен разказвач, артист с особено око за добродетелите на хората обичащи живота. По душа неговите герои са някакви мелези между невинни деца и грижовни ангели, на които обаче се налага да живеят труден живот на прозаично място като бедняшкия квартал Тортила Флет в Монтерей. На много места в интернет има ревюта и мнения за книгата, но не съм убеден, че ми харесва как е представена. Усещам нещо като ревност, защото според мен Стайнбек заслужава много повече признание. Уважавам мъже, които са достатъчно силни, за да не отричат, когато понякога нежната страна на живота ги завладява и надвива. 

Книгата е изключително весела и непременно ще изпитате умиление към съдбите на милите нещастници от Тортила Флет. Тя е първата успешна на Стайнбек и скоро е последвана от Улица Консервна, която е написана в същия благороден хипарски дух, но е още по-изпипана откъм иронии и смях с любимите ни вече безделници от Монтерей. 

Ето тук има една прекрасна аудио версия на книгата на български. Насладете й се и няма да съжалявате. Преводът е на Цветан Стоянов, чете Офелия Лазарова. 

Най-случайно през 2012 се навършват 110 години от рождението на Стайнбек. 

 

Най-сетне Дани се надигна от пода, удари с глава едното момиче в стомаха, то излезе навън и заквака като жаба. Другото задигна две тенджери и го последва. Известно време Дани и Пайлън ридаха над женското коварство. 

— Ти не знаеш какви змии са жените — каза мъдро Дани. 

— Знам — каза Пайлън. 

— Нищо не знаеш ти! 

— Знам! 

— Стига си лъгал! 

Последва ново сбиване, но не толкова хубаво. 

*** 

— Е та що от това на колко години е — философски забеляза той. — Кръвта й е гореща. Има си къща и двеста долара в банката. 

*** 

Целият Монтерей постепенно почна инстинктивно да се подготвя за нощта. Мисис Гутиерес наряза люти чушлета в своята енчилада. Рупърт Хоган, питиепродавецът, наля вода в джина и го остави настрана, за да го сервира след полунощ. После си сложи малко черен пипер в своето вечерно уиски. В танцувалния салон на Ел Пасео Булет Розендал отвори кутия бисквити и ги нареди като груба кафява дантела върху чиниите от официалния сервиз. Дрогерията „Палас“ прибра навесите над витрините си. Една малка група от хора, прекарали следобеда пред пощата в разговори с познатите си, се отправи към гарата да посрещне делмонтския експрес, който идеше от Сан Франциско. Преситените чайки се дигаха от консервните фабрики и полетяха към крайбрежните скали. Пеликани в редици заскачаха упорито над водата, за да прекарат там нощта. В рибарските лодки италианците навиха мрежите си на големи макари. 

*** 

Слънцето отиваше на запад и доби оранжева руменина. Под розовия храст в двора на Торели Пабло и Пайлън привършиха първия галон с вино. Торели излезе от дома си и премина през двора, без да съгледа своите стари клиенти. Те почакаха, докато той се изгуби по пътя към Монтерей, след това влязоха в къщата и със съвършено умение изкопчиха по една вечеря от мисис Торели. Те я потупваха отзад, наричаха я „сладко патенце“, позволяваха си малки ухажорски свободи с личността й и накрая я оставиха, поласкана и леко разрошена. 

*** 

Тъкмо бяха почнали второто шише, когато Джизъс Мария нахълта вътре. Той се хвана за вратата, за да не падне. Ризата му беше скъсана, а лицето — окървавено. Едното му око беше синьо и изглеждаше твърде зловещо на светлината и свещта. Пабло и Пайлън се спуснаха към него. 

— Бедният ни приятел! Наранен е. Паднал е от скала! Влак го е блъснал! 

В думите им нямаше ни най-малка нотка и присмех, но Джизъс Мария разбра, че това е най-смъртоносният вид присмех. Той се взря в тях с удареното си око, което все още имаше волята да се отваря и да гледа. 

— И на двамата майките ви са крави, крави без вимета! — забеляза той. 

*** 

Разказът постепенно се оформяше, Пайлън обичаше така да се разказва. Историята нямаше да прилича на нищо, ако се избълваше бързо. Добрият разказ се състои от полуизречени неща, които слушателят попълва от своя собствен опит. 

*** 

— Тя не е жена, на която да се правят подаръци — отсъди той най-после. — Много често ние сами се връзваме за жените, като им подаряваме копринени чорапи. 

*** 

Големият булдог на Галвес изскочи с ръмжене от двора и Пайлън му заизрича ласкави комплименти. 

— Хубаво куче — каза той нежно, както и — мило куче — и двете неща: ужасни лъжи. Все пак те направиха впечатление на булдога, защото той се върна в двора на Галвес. 

*** 

Когато войната свърши и всички войскови части бяха разпуснати, Големия Джо имаше все още да излежава присъда от шест месеца. Обвинението беше: явил се на пост в пияно състояние. Ударил един сержант с газена тенекия. Отричал самоличността си (той не можеше да си я спомни, затова бе отричал всичко), откраднал два галона с варен фасул и яздил коня на майора извън казармата, без да има отпуска. 

*** 

От това, което днес стана, ние научихме, че какъвто и да е подаръкът, особено за дама, той не трябва да довежда до даването на втори подарък. Ние научихме също така, че е грешно да се дават подаръци с голяма стойност, защото те могат да докарат до алчност. 

пп

Приложил съм корицата на оригинала, защото българските нямат особени художествени достойнства. Демек - грозни са.
пп2
Знам, че прекалих с цитатите, обаче всички са толкова прекрасни.:)