събота, декември 30, 2006

Камера помътняла - Филип Дик

Както някои от вас знаят, Камера помътняла ми беше препоръчана от най-високо (да не кажа правителствено) ниво. С една разлика - препоръката важеше за едноименния филм. До него още не съм стигнал, защото като праведен фен на книжнината се обърнах първо към първоизточника. От Филип Дик познавах май само за андроидите и електроовцете, от които останах с много добри впечатления, т.е. имаше вече подготвена благодатна почва за Камерата. Рекламата (на корицата и не само) обещаваше много - нови наркотици със загадъчни свойства, агенти под прикритие, борба с пипалата на наркомафията и едва ли не вездесъщ хепиенд, което за пореден път доказва, че често резюметата за тези реклами се пишат по преразказано от хора, които си нямат и понятие за какво става дума. Или пък четат, както казва един познат, по "вентилаторната система" и подминават основни участъци на висока скорост...
Оказа се значи, че книгата е доста по-сериозна от подсказаното на корицата. С напредване на сюжета схващаш, че ченгета и престъпници са външни, несъществени неща. Същественото е човек да остава човек и с тялото, и с разсъдъка си.
Филип Дик бил постмодерен пророк, пише на гърба. Моля? Как може да си пророк, ако говориш не за нещо предстоящо, а за отминало?
Единствено съм съгласен с критиката, че авторът е "зловещо детайлен в описанията на наркоманите, безделниците и живите мъртъвци" (които думички за мен са почти синоними). Как няма да е детайлен, като и той го е преживял всичко това? И много добре тактически е направил, че посвещението и краткото списъче с имена на приятели е поместил в края на романа, та да се уплашиш от истината, чак когато си прочел всичко, а не да стигнеш до първата страница и да се откажеш.
Книгата се появява на пазара в много удачно време. У нас до скоро за пристрастявания и свързаните с тях психически увреждания не можеше да се говори, защото болшинството от хората бяха пристрастени предимно към беднотия, а тогава човек насила разсъждава най-реално. В последните 5 години обаче работата не е точно такава, вече и средствата, и мотивите, и възможностите за пристрастяване към нещо приятно са достатъчно достъпни за масата български граждани...
Е, какво пък, това е сполетяло братята американци още през 70-те и не са загинали, а всичко, което не ни убива...;)

Мили бате!...: Писма на един дакел - Станка Пенчева

Ще се позова на класиката – голям човек е дакелът!

И друг път съм си мислил, че трудното на това, да се пише литература за деца, е че възрастните забравят как разсъждават децата и пишат от своята си гледна точка, която на тях може и да им изглежда детска, ама за самите деца е смотана. И номерът е, според мен, човек да не се е променил с възрастта и някаква част от съзнанието му още да работи по оня, детския начин. Тогава той ще може да я впрегне и да прекарва през нея всичко, което иска да разкаже на детската аудитория, та наистина да звучи детско. Като един вид превод на друг език.

(Джери напуска столицата.)

Писмо първо: Сбогом навеки!

3 април 1993, София

Бате, мили бате, ще се видим ли пак някога? Сбогом навеки!

Помни своя верен до гроб приятел

Джери

Писмо седемнадесето

18 юли

Мили бате, забелязваш ли – откакто съм тук, все ми се случва нещо интересно. Пък като тръгвахме от София, всички ни се чудеха: “Какво ще правите в това загубено село!” Хич даже не е загубено. Тук е място за приключения!

Така. Това беше засилката. Сега ако не се откажете и скочите през оградата на собствените си предразсъдъци, ще се бухнете в един обрасъл селски двор във Воденичане. Там ще чакат баба ви Станка и Джери.

понеделник, декември 18, 2006

Ние, децата-чудо - Хуго Хартунг

Напишете ми по-долу, че сте чели нещо от Хуго Хартунг и ме изненадайте. И докато се мъчите да си спомните, аз ще ви подложа на лека пропаганда за каузата "Ние, децата-чудо".

Много хубава книга. За два дни я прочетох, което само илюстрира колко леко и приятно се чете. Истории за Германия между двете войни и малко след това бях чел и преди (предимно от Ремарк), но този начин на поднасяне на същата материя беше осезателно по-човечен, по-лесно смилаем... (Трябва да е било заради хумора.) Препратката с Ремарк не беше никак случайна. А вие какво бихте си помислили, ако главният герой е журналист, който за нищо на света не би носил кафява риза, не страда от антиалкохолни скруполи и неизменната раздяла с любимото му момиче се случва, защото тя се разболява от туберкулоза и заминава на санаториум в Швейцария?! Точно, и аз реших, че тука някой е преписвал безогледно, и че тоя филм вече гледан. И добре, че не се поддадох на тая временна заблуда и продължих да чета, защото щях да пропусна:

- по-реалното представяне на характера на немците (ако той, характерът, изобщо зависи от националността);
- заменянето на най-грозните моменти от войната със смелите опити за оцеляване на едно младо семейство;
- и на последно по ред, но на челно по важност - немския хумор (да, има такова животно, много е красиво и дори не е на изчезване).

Иронии, с които поразяваме само най-близките ни, защото за страничен човек биха били прекалено жестоки. Сещате ли се? Леки, но постоянно срещащи се из романа шеги с всичко, и най-вече на автора със себе си, които не те карат да се заливаш от смях и да не можеш да си поемеш дъх, а които поддържат усмивката ти и радостта от четенето до края на книгата. Да се хваща за последната дума на събеседника, езикови игрички и каламбури, обикновени пре-преувеличения и шутовщини, но казани с мярка, на място и пред човек, който ще ги оцени, знаете колко е лесно и приятно…

Вие можете ли да разкажете един от най-тъжните периоди от историята на страната си истинно и то под формата на дневник на един гад и на весела хумористична творба едновременно? Повярвайте, не е лесно…

Във фатерланда наричали Хуго Хартунг "забавно-сатиричния класик на немската следвоенна литература".
Прима, Хуго!

четвъртък, декември 14, 2006

Фонтаните на Рая - Артър Кларк

"Тейпробейн се простира в радиус от сто и петдесет километра около Рая, въпреки това навсякъде може да се чуе плисъка на фонтаните на Рая..."

Подейства ли ви религиозно зарибяващо? Леко мистериозно и леко фентъзи, а? Е, нищо подобно няма! Само така подвеждащо започва...
Честно да си кажа, аз от една страна бях привлечен от името на автора, а от друга отблъснат от абсурдостта на основната идея в книгата - космически асансьор. И така балансирайки между прозаичното пльосване на Земята и скоропреходното отлитане в Космоса изтекоха кажи-речи два месеца в четене. Продължавам да имам възражения към теорията, макар да допускам, че могат лесно да бъдат оборени от човек, който е по-навърте от мен в материята. Художествената страна пък ми се видя още по-хлабава - имаше толкова пушки висящи на стената, които чакаш да гръмнат, чакаш, а след края се оказва, че авторът изобщо не си е дал труда да ги зареди. Космическият пратеник също ми се видя пришит изкуствено и освен двете глави с него, лепнати като кръпки върху здрава тъкан, не биде споменат на друго място. Заради поуката в края на баснята ли беше всичко? Не знам... Според мен можеше Артър да си каже поуката и без да намесва чужд разум в историята. Лелеяният Контакт ми се струва прекалено важно събитие, за да се свира в сянката на някакъв хасансьор, пък макар и космически...
Ван Морган обаче беше на ниво, не може да му се отрече на автора. Обичам такива герои и сюжети, където един-единствен е the allmighty grand master of ultimate spell. Той коли и беси, а всички други му дишат прахта от подметките. Може да изглежда простоват тоя модел, ама пък е реалистичен, действащ и най-важното - според мен така и трябва да бъде. Ясно е, че книгата е писана заради желанието на автора да се похвали на всички какво е изобретил, а не да се впуска във вълнуващи обрати на действието, човешки драми и диалози плетени на две-три куки.
Не се дразнете, драги фенове, ако плюнките, които сипя, ви се сторят повече от потупванията по артъровото рамо. Такъв изглежда ми е подходът - щедрост към критиката на недостатъците и пестеливост при раздаването на заслужени комплименти. Това е така само за неща/хора, които наистина ценя...
п.п.
Пардон за корицата, така и не намерих българската.:)

петък, ноември 24, 2006

Господарят на светлината - Роджър Зелазни

Неблагодарно момче се оказа тоя Зелазни. Аз му давам шанс за поправителен след като се изложи с Хрониките, посягам към роман, за който е взел “Хюго” през 68-ма, и който доста хора ми препоръчаха, за да си оправя вкуса след Амбър, а той ми се подиграва.
Книгата ми заприлича на извратен сериал, в който сериите не само свършват на най-интересното (това донякъде прощавам), ами и всяка следваща все едно е от друг филм. Е, аз няма на всяка глава да почвам да се запознавам с действието и героите отначало, я! Искам книгата като захване веднъж, да си кара ако не със забързващо, то поне със същото темпо до края. Какви са тия несериозни похвати, свърши ми – почни ми?! Ако ще прескача от една сюжетна линия на друга, то поне като го прави, те да са на една фаза на развитие, та да не ми угасва желанието за четене. От най-прекрасните битки, той ме праща в отнесени размишления за природата на човека и религиите му. Не че са лоши, напротив, доста мъдри неща има в тях, а и добре е наредил думите в устите на подходящите богове, ама защо го прави като леден душ?
И Атрибутите на боговете също малко ме … разсейваха. Можеше преводачът да избере и друга дума, като че ли…
А тоя диалог между Кали и Яма направо ме уби. Все едно си приказват Брук и Рич в 2719-та серия…

— Господарю мой…
— Ти се колебаеш?
— Всичко е толкова неочаквано, Яма.
— И ти се замисляш дори и за миг върху това предложение?
— Длъжна съм.
— Кали, ти ме измъчваш.
— Нямах такова намерение.
— Настоявам, да се откажеш от това предложение.
— Аз съм пълноправна богиня, а не само твоя жена, Бог Яма.
— Какво значи това?
— Че сама взимам решенията си.
— Ако приемеш, Кали, това ще означава, че между нас всичко е свършило.
— Няма съмнение.

И още, само че тук са Себастиан де Мендоса и Лусесита…

— Приветствам те, Кубера.
— Приветствам те, Ратри.
— Защо седиш тук в усамотение?
— Защото нямам с кого да споделя самотата си. А ти защо идваш — сама?
— Защото нямах с кого да разговарям — до този момент.
— Разговор ли търсиш, или съвет?
— И двете.
— Седни.
— Благодаря ти. Страхувам се.
— И може би си гладна?
— Не.
— Вземи си плод, ще ти налея и сома.
— Добре.
— От какво се страхуваш и как да ти помогна?
— Видях Бог Яма да излиза оттук…
— Да.

Но пък битките бяха прелестни, не може да се отрече. Имаше и персонални двубои, и титанични сблъсъци на грамадни армии. Въобще – изпипана работа. Защо ли не се е ориентирал Зелазни към писане на специализирана военна фантастика?
Много ми допадна като цяло средата на действие и героите – въплътени в образите на източни богове. Тяхната философия винаги ме е блазнела (“винаги” – откакто съм съзнателен човек – след 20-тата ми годишнина – и след като се запознах с другите господстващи религиозни течения и видях, че не струват;). Забелязъл съм, че и други писатели са се изкушавали от разкоша на будисткия начин на мислене и успешно са го прокарвали в книгите си. Току виж, наистина се окаже водещата философия на близкото бъдеще. За мои лични фаворити мога да обявя Сидхартха, Кришна, Ратри и Яма. В този ред и без да обяснявам защо.

Май нямам повече думи.

Маскарад - Тери Пратчет

Някой твърдеше, че Тери Пратчет е най-великият жив британски писател, и аз за пореден път се убедих в това. Последно бях чел “Нощна стража” и “Чудовищна команда”, ама “Маскарад”-а ги бие. Едва ли има нужда да споменавам, че седях сам в празна стая и си се смеех на глас, и то при изчетени всички други от серията за вещиците. Какво толкова пък ново ще може да измисли? Може, може…
Крими елементът при мен винаги действа. Той може да разкраси и да придаде гледаемост/четимост на безкраен сапунен сериал, на безмозъчен екшън, на детска анимация, па ако щеш и на мемоарите на червен номенклатурчик. За мен винаги е предизвикателство да се боря с увъртанията на автора и да откривам престъпника преди той да го е разкрил. И си признавам чистосърдечно, че в тая книжка не познах. Сега съчетайте кримито с традиционното отношение на вещиците към света и обитателите му и разбърквайте бавно на тих огън. Може да се сервира наведнъж (няма да ви стане тежко), а може и да си я подслаждате цяла седмица (повече няма да издържите). Много приятно поднесена, добре развити действие и герои, а езикът – ех, мечти…
Вие си го знаете Тери, няма нужда от коментари, достатъчно е да се спомене, че и тук не се е изложил. Хвала!

вторник, октомври 31, 2006

Деветте принца на Амбър - Роджър Зелазни

Реших се най-накрая. Гнетеше ме едно чувство, че съм пропуснал момента, когато хората около мен четяха масово Стивън Кинг, Дийн Кунц и други едни тънки шарени книжки с недодялано оформени корици с космически кораби на тях, а в резюмето на гърба ме убеждаваха, че в Свободния свят тоя автор бил много продаван. В тоя период ми се вписват “Хрониките на Амбър”.
Та, рекох си, да наваксам пропуснатото.
Изненада обаче. Оказа се, че добре съм направил като съм го пропускал толкова години и в това време съм се кланял на немскоезични каубои.
Много една такава наивно-детска и разпокъсана ми се видя, още повече, че то реално нищо не се случи в нея, а само се поставиха разни завръзки и се начерта картата, където ще се развива действието. Ако никога не си писал книга, вземеш един посредствен разказ, разводниш го набързо до 114 страници и чат-пат споменаваш думата “Амбър”, мисля, че ще получиш продължение от същата класа. Стори ми се писана насила и с толкова много изкуствени места, че ми заприлича на етикет на чифт “памучни” чорапи – 10% памук и 90% еластан. И тия пришити изкуствени места пък бяха нахвърляни така на едро, без никакво увещаване за достоверност, плавни преходи и връзка със сюжета, че направо звучаха обидно за читателя. Ама аз понеже не съм много обидчив и я дочетох, все пак стотина странички бяха… Нека не се сърдят феновете, ама тоя Зелазни е гола вода като разказвач и останалите парчета от Амбър ще ги чета, само когато попадна на самотен остров и водата ги довлече като единствена читаема хартия. Хау!

вторник, октомври 24, 2006

Светове - Владимир Зарев

Владимир Зарев. Отначало мислех да пиша по вдъхновение, ама за всеки случай рекох да поразровя, за да разсея първоначалните подозрителни съмнения. Като я захванах тая книга имах разни чуденки какъв е тоя, как така изведнъж бухна такава грамадна книга на пазара, защо няма коментари. Все пак, на картинката имаше някакъв човек на възраст, не може това да му е първият роман, пък и така да е, издаващите писатели в България не се толкова много, трябваше все нещо да съм чул. За да не насилвам работата обаче, тук ще пиша само за книгата. Ако много държите да си развалите впечатлението, питайте гугъла кои са световете на Владимир Зарев.
Книгата е средна работа според мен. Има добри страни, но и някои неприятни (поне за мен). Вярно е, че е готова за филмиране и не бих се учудил, ако стане приличен филм. Ще поживеем и ще видим…
На моменти обаче ми се стори преразтегната, като че писана за обем. На други места пък лъхаше прекалено силно на его, Юнг и отнасяне на авторовата мисъл някъде в неясните тютюневите облаци на високото самомнение. А пък си имаше и откровено недодялани места. Груби сцени бол… Не ми хареса и колко голямо внимание беше отделено на алкохолопиенето. Тия ракии някак не ми се вписваха, или поне не в такива количества. Не беше в духа, който например Ремарк докарва… И при него се пие много, ама там е друго. А пък циганите на пътя за морето бяха като пришити с електриков конец.
Хареса ми, че представяше що-годе вярна картинка на едни смутни времена, за които може би още няма свястни хроники. Хареса ми разминаването на финала, а също и че авторът все пак намери как да свърже толкова различни светове.
И ако не бях прочел кой е автора, щях да дам даже 75% одобрение. Предубеден съм, това е…

четвъртък, октомври 19, 2006

Говорителя на мъртвите - Орсън Скот Кард

Така. Вчера го довърших на юруш, защото така беше набрал скорост, че не се издържаше вече. Хубава е книгата, макар да отстъпва леекичко на "Играта на Ендър", но това май можех и да го прескоча, защото естествено нищо не може да се сравнява с Ендър.
И в Говорителя ми хареса как действието започва плавно и постепенно се увеличава и скоростта му, и емоционалния заряд. Хепиенд било имало... Ми ще има, разбира се, тия истории просто си плачат за хепиенд.
На тия работещи деца-полугенийчета обаче ми се струва, че по-добре да не им беше давал такива сериозни роли. Децата показаха какво могат в първата книга и мисля, че спокойно можеше да ги остави на мира. Също бих се зарадвал, ако беше обърнал повече внимание на Джейн и сестра си, като възродения Демостен, ама ней се. Може пък всичко да е било нарочно и човекът да си е оставял мегдан за писане на третата книга...?
Малко ме подразни и "магията", с която от дърветата се получаваха готови инструменти, и дори предполагам, че и самият автор не е много доволен от себе си по тая точка. Не може да няма и по-елегантен изход, си мисля, тоя е много ... "дървен"!;)
Добре измъкна накрая и главния герой от ситуацията "винаги разделени със сестра му от 20 години". Честно, не го очаквах, нищо, че беше толкова лесно за сещане.
За чифтосването между растения и животни не мога да кажа с ръка на сърцето, че съм се сетил, обаче имах силни подозрения в тая насока.:)
Хареса ми и гледната точка на Кард, че на зараждащи се разумни цивилизации е не само разрешено да се помага, а даже е необходимо. Щото и по тоя въпрос фантастите май никога няма да се разберат...
Книгата е добра и феновете на Ендър трябва да я почетат. (Не, не съм изпуснал р-то.) Ще им поразведри самосъжалителната картинка от завършека на първата книга.

сряда, октомври 11, 2006

Човекът в калъф - Антон Чехов

Мдаа, Чехов… Трудна работа е да се пише за Чехов. Хем трудна и отговорна, а някакси и не спори. Преди малко погледнах в Уикипедията и видях, че той е живял само 44 години, можеш ли да си представиш? А неговите разкази звучат някак тежко, сякаш обременени от възрастта на поне 60-годишен дядо. Да?

Но пък едно не може да му се оспори – той е най-блестящият разказвач, който съм чел. Винаги ми се е струвало, че най-голямото майсторство е да напишеш читав кратък разказ. В романите има време и място за всичко, те са друга песен. Ама в разказчето трябва всичко да е премерено, всяко изречение, всяка дума даже… А той просто го умее това, може историята да е нищо и никаква, обаче така ще ти я представи, където трябва ще забави, където има нужда ще пришпори, ще въздъхне тук-там, ще погледне през прозореца кой минава и накрая така ще го извърти, че ако не си подготвен и не внимаваш, има да се чудиш откъде ти е дошло. Нека не ти звучи недостойно, обаче разказите му ми приличат на някакво кротко домашно животно. На добитък някакъв, който и в радостта, и в страданието си е един такъв кротък и примирен и е естествен, естествен. Но у който винаги има някаква искра остатъчно електричество, която чака едва ли не последния момент, за да се прояви...

Голяма работа е тоя човек. Хич нищо друго на не ти се чете и да не си чел, пробвай с неговите разкази и ще ти е достатъчно да се водиш вече в графата на културните и образовани хора. Да?:)

вторник, октомври 10, 2006

Приказки - Ръдиърд Киплинг

Какво знаеш ти за Ръдиърд Киплинг? Книга за джунглата, нали? И нищо друго, нали? Естествено, това никак не е малко, обаче какво пиршество за душата те чака...:) И за да не съм повече така ехидно-обещателен, ще ти подметна какво намерих аз, малко човече.

"Хъм, детски приказки!", ще си кажеш. О, да, приказки! И то какви!
От тях ще научиш какво става, когато пеперудата тропне с крак (не, не е тайфун в Китай), защо устата на кита е такава, защо слонът има толкова дълъг хобот, защо леопардът е на петна, защо е набръчкана кожата на носорога, защо котката е толкова различна от другите домашни животни (тук ще издам малко - защото договорът и е такъв!) и други полезни неща. Ами рисунките и коментарите им, как можах да забравя! Та те не само илюстрират и украсяват, ами и продължават историята и добавят още няколко степени по скалата на нарастване на кефа.
Голям автор и голям преводач...

И за завършек, ще ти поднеса едно малко десертче, пък макар и от друга книга. Естествено, като толкова добро то се предлага и среща на много места, но този вариант аз лично намирам за най-добър. И моля те, ако изобщо го четеш, чети го внимателно и до края. Аз също не уважавам много лириката, и за да се спра на нещо римувано, значи наистина е по-особено. Така че, моля, уважи желанието ми.



Ако

Ако владееш се, когато всички треперят,
а наричат теб страхлив;
Ако на своето сърце едничко
се довериш, но бъдеш предпазлив;
Ако изчакваш, без да се отчайваш;
наклеветен - не сееш клевети;
или мразен - злоба не спотайваш;
но... ни премъдър ни пресвят си ти;
Ако мечтаеш, без да си мечтател;
ако си умен, без да си умник;
Ако посрещаш краха - зъл предател -
еднакво с Триумфа - стар циник;
Ако злодеи клетвата ти свята
превърнат в клопка - и го понесеш,
или пък видиш сринати неща,
градени с кръв - и почнеш нов градеж;
Ако на куп пред себе си заложиш
спечеленото, смело хвърлиш зар,
изгубиш, и започнеш пак,
и можеш да премълчиш за неуспеха стар;
Ако заставиш мозък, нерви, длани
и изхабени да ти служат пак,
и крачиш, само с Волята останал,
която им повтаря: "Влезте в крак"!
Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,
в двореца - своя прост човешки смях;
Ако зачиташ всеки, но не лазиш;
ако от враг и свой не те е страх;
Ако запълниш хищната Минута
с шейсет секунди спринт, поне веднъж;
Светът е твой! Молбата ми е чута!
И главно, сине мой - ще бъдеш Мъж!

1895, Ръдиърд Киплинг

сряда, октомври 04, 2006

Омон Ра - Виктор Пелевин

Така. След "Дайрето на долния свят", което беше първото, което прочетох от Пелевин (като най-кратко и безопасно, а то пък какво излезе...), дойде ред и на Омон Ра. Нека картинката не те подвежда - това е корицата на руското издание, а пък аз четох българския превод от монитора. (И не ме е срам, ами направо съм горд от постъпката си, ама това е друга тема...)

Много е добра. Това само ще кажа. Така хубаво те насмита и така на едро, че въобще не дразни колко преувеличава, ами направо ти е драго. И колкото по-зле става положението на героя - по-драго...
Супа с макаронени звездички, кокошка с ориз и компот. Консерви свинско, колело "Спорт", одеяло на патенца. С такава екипировка се покорява междузвездното пространство. И най-вече с хора.

Винаги съм се чудел как хората не забелязват, че в тая гигантска "братска" държава всичко по-значимо винаги е било постигано с жертването на хора. На много хора. Там човешкият живот и сега има много по-малка стойност, отколкото навън... Не знам, страшно е да се помисли...

Много силна книга и разбирам, защо много читатели не я одобряват. Те не могат да схванат това мазохистично чувство на славянския агнец, който не само, че доброволно, ами и с желание, се труди усърдно, за да улесни палача-татюшка. (Това последното излезе много високопарно.:) Книгата е просто готина!)

вторник, октомври 03, 2006

Хакери на човешките души - Иван Попов

В читателската ми биография периодично се мяркат такива ярки петна, които ме карат да чета до малките часове, а на другия ден да досаждам на всичките си познати как не бива да допускат да живеят повече и ден, без да са прочели въпросната книга.
Е, Иван Попов е написал такава книга.
Така очарован и приятно замаян от киберпънк съм се чувствал само след невромансърската трилогия на Гибсън и първата Матрица...
В началото леко ме притесняваше стила с дългите изречения, които все пак не бяха от типа "забрави ми началото", но докарваха впечатлението, че е писано предимно за собствено удоволствие. (А не са ли най-добрите книги точно такива?)
Приятни ми бяха и кибер страната на сюжета, и жаргона, и това, че така умело и на място намеси "мърлявата ни татковина".

Идеята за езиковото инженерство обаче направо обра точките!
Това ми се струва, че е от ония точни попадения, за които си казваш, че ако не е бил той да ги открие, то аз със сигурност скоро бих се сетил сам. А като добавиш и това, че някой може да програмира мозъците на хората и да ги кара да му решават задачки, без те дори да заподозрат...

Свалям ти шапка, Иване!

петък, септември 29, 2006

Войната на Ъплифта - Дейвид Брин

От доста време ми стоеше на втория ред, зад "Галактиките", и може би защото ми беше подарена (т.е. не съм я търсил страстно), а може и защото беше от червената поредица на Бард (към които имам силни предубеждения), не и бях обръщал внимание. Нооо...! В страницата на наградите Хюго и Небюла забелязах, че тоя симпатяга Дейвид Брин е награждаван таман за тая книга! (Тогава от вълнение не обърнах внимание, че е трилогия...:)
Много неща ми харесаха. И самата идея за ъплифт, и това, че бяха подбрани шимпанзета, делфини и горили... Харесаха ми описанията на партизанската война и как извъртя работата така, че да прати приматите да бродят пак голи и боси из горите. Въобще, човека си го бива да разказва увлекателно.
И като казвам, че ми е била интересна идеята за ъплифт, да не решиш, че я споделям? Чъвчем не! Силно се надявам в другите му книги Брин да е прокарал идеята, че човеците сами са се справили, без "помощ от приятел".
Като цяло книгата е добра и лично я препоръчвам.

вторник, септември 05, 2006

Като за начало...

Ами, това е. Да са живи и здрави Алвинатора и Виктор, че са направили такива хубави сайтчета, та да се зарибя и аз. Дано излезе нещо свястно или най-малкото практично.

...

Донесъл чукчата свой роман в една редакция. Редакторът го прочел и му казва:
- Разберете, слабо е. Трябва да четете класика. Чели ли сте Достоевски, Толстой, Тургенев?
- Не! Чукча писател, не читател.