Фантастични светове, 3/2021 - Сборник

Тазгодишният брой на сборника "Фантастични светове" затвърждава добрата традиция от предишните висоти на клуб "Соларис" да представя за пръв път на български някои от най-пленяващите разкази на световните майстори в жанра.

Отново ще се изненадате приятно от това колко качествена фантастика все още не е била превеждана на български. Разказите са разнообразни, има наука, магия, Марс, извънземни, бъдеще и минало, смях и гибел. Предполагам, че подборът на съставителите си заслужава отделна звезда.

Най-много харесах разказите на Франк Хърбърт и Харлан Елисън, но това си зависи от възрастта и момента, в който ги четете, защото имам доказателства, че хора като Клифърд Саймък, Кир Буличов и Рей Бредбъри също са способни да ми взимат ума с разказите си.

• "Шива в сянка" - Нанси Крес. История с доста физика на ниво черна материя и също такива дупки, която изненадва и приятно замъглява ума, докато си припомняме кои бяха оригиналите и кои копията на изследователите.
• "Планините на Магнац" - Джак Ванс. Продължаваме пътешествието на Кугел, който попадна в селце, което точно си избираше Страж, който да бди да не се появи Магнац. Кой и какво е Магнац и може ли изобщо да се появи?
• "Хвани високия път" - Франк Хърбърт. Кратък, но много готин разказ за това как интуицията може да ти изкрещи нещо, за което сетивата уж не долавят дори шепот. Внимавайте с пътища, които вървят по билата и пресичат реките перпендикулярно!
• "Сърцето на стария Гарфилд" - Робърт Хауърд. Индианска мистика в гърдите на бял човек.
• "Джефти е на пет" - Харлан Елисън. Нали се сещате как Стивън Кинг обича да пише за малки момчета в провинциални градчета как се сблъскват с предизвикателства, които сякаш не са от този свят? Е, този е от същата каса с бира.
• "Новите дрехи на рекетьора" - Кир Буличов. Руски хумор от след падането на комунизма - рекетьори, манекенки, чуждестранни инвеститори и смахнат учен.
• "Любовна история" - Рей Бредбъри. За човешките чувства на един от последните останали марсианци към мацката, която беше дошла да покорява планетата му. Автентична история от "Марсиански хроники", която по някакви причини не е намерила място в познатия ни сборник.
• "Житието и страданията на Мирон Блумберг, дракон" - Майк Резник. Ежедневните съпружески битки не спират, дори когато човек започне да се превръща в дракон.
• "Операция «Смрадльо»" - Клифърд Саймък. За странния скункс, който дърт пияница спаси от кучетата, за неочаквано полетялата бричка на последния и редно ли е скунксовете изобщо да мъркат от задоволство.

Благодаря, братя фантастофенове, и до нови броеве!:)

Девет живота - Сборник с фантастични разкази

Не съм вярвал, че някога пак ще чета такава главозамайваща и опияняващо хубава фантастика. Заблуждавах се, че всичко качествено вече е прочетено, и разкошотиите от най-силните години на великите майстори никога вече няма да се повторят. Да, ама не.

Сборникът произлиза от мътните за книгоиздаването времена от началото на 90-те. Освен характерните за периода кусури от рода на липса на редакторско-коректорска намеса, оформление и т.н. дреболии, сборникът има много важен плюс – той съдържа едни от най-качествените истории, които са излизали изпод перото на титани като Рей Бредбъри, Хари Харисън, Робърт Хайнлайн, Урсула Ле Гуин, Клифърд Саймък, Роджър Зелазни, Робърт Шекли, Айзък Азимов. Внушителна компания, нали?

"Девет живота" на Урсула Ле Гуин, който е дал и името на сборника, е просто великолепен! Толкова чиста и ясна мисъл и съждения за философията на "аз" и "ние", за силата на всяко от тях... Само фантастиката е способна да проиграе с примери такива абстрактни и важни неща. Какъв човек може да се жертва за "аз" и какъв за "ние"? Ами невероятният "Ордер за убийство" на Шекли? В типичния му стил да те подканя да се присмееш сам на себе си и същевременно да си направиш равносметката, че нищо не пречи да съществуват и такива хора, които ги е срам, че в целия град нямат даже един крадец като хората, пък да не говорим за убиец. Ами прекалено старателният робот-полицай на Хари Харисън? Ами жестокостите на тераформаторите от "Ключове за декември" на Зелазни? Колко е ценен животът и може ли да се разпореждаш безотговорно със зараждащ се такъв? "За безследно изчезналите" на Джак Фини, който така сладко те изкушава с онзи лелеян шанс, който се пада веднъж в живота, да зарежеш всичко и да заминеш за там, за другаде, където всичко е различно. Толкова приятният "Септември има трийсет дни" на Робърт Иънг с характерния мирис на училище и ваканция. И не на последно място "Двестагодишният човек" на Айзък с неговото трагично търсене на най-същественото от това да си човек.

Толкова истини, така трогващо и искрено разказани, както могат да звучат само от устата на най-големите майстори. Техните истории ме карат да се чувствам млад, да съм сигурен, че най-интересното тепърва предстои.

На човек не му стига време и да запомня, и да изобретява; човек трябва да избира.

***

Всеки живее сам. Какво да прави, ако не протегне ръка на другия в мрака?

***

Младите и много старите винаги са самотни. Младите - защото още не са си създали връзки в обществото, а старите - защото вече са ги загубили.

451 градуса по Фаренхайт - Рей Бредбъри

Време за мълчание и време за говорене.

През годините няколко пъти я започвам тази книга и все неуспешно. Явно в неподходящи моменти, а и самата тя не е особено грабваща и завладяваща, поне в началото. Пресилен менторски тон от самия старт, съчетан с парадиране на книжната любов. Ах, колко черен е Монтег и колко бяла е роклята на невинната му съседка. А когато впечатлени читателки започнат да споделят как обичат миризмата на книгите и как електронните просто не са книги, на мен нещата ми идват леко в повече. Особено, когато я прочета най-после тази и в моето съзнание тя извика съвсем други представи и внушения, и реша за себе си, че в този роман горенето на хартиени книги далеч не е най-важното.

Ами отчуждението на хората, информационната лавина, огромните екрани, опростяването на общуването, медийното осакатяване на съдържанието, което се сервира на сетивата ни? Това не е ли по-актуално и по-истинско от преекспонираната важност на изчезването на хартиените книги - този анахронизъм в 21-вия век? 

Толкова нехарактерна ми е тази книга на фона на другите, които съм чел от Бредбъри. Твърде стереотипна, даже клиширана, опростенческа, някак безредна. С безспорно хубави и важни послания, но ми изглеждат сякаш изоставени в средата на магистрала - на прекалено очевидно място, където ще ги видят всички, но никой няма да се спре да ги огледа и обгрижи. Ех, да бяха малко по-прикрити...

Дядо ми казваше, че всеки трябва да остави нещо след себе си, когато умре. Дете или книга, или картина, или къща, или стена, която е построил, или чифт обувки, които е изработил. Или пък градина, която е посадил. Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, когато умреш. И когато хората погледнат дървото или цветето, които си посадил, ще те видят в тях. Няма значение какво правиш, казваше той, стига само с докосването си да можеш да превърнеш едно нещо в нещо, което не е било преди, в нещо ново, което ще прилича на теб, след като отдръпнеш ръцете си. Именно в докосването се крие разликата между човека, който само коси полянката, и истинския градинар, казваше той. От косача няма да има и следа; градинарят ще остане там цял живот.

По-подробно и по същество за тази книга има при други читатели като Преслав, Найт, Ангел.  

Сбогом, лято – Рей Бредбъри

Много внимавах докато я четох. Постоянно имах 101 на ум: ей сега вече ще ме разочарова. Защото, съгласете се, не е възможно 55 години след първата част на една прекрасна история да напишеш също толкова прекрасно или поне сносно продължение, просто не може. Да, ама май се е получило. Писал, събирал още идеи през годините, те си отлежавали, а феновете чакали. После в ума му се избистрили метафорите и в един хубав ден през циганското лято (интересно, че там, отвъд Голямата вода, му викат „индианско лято”) на 2006та зарадвал читателите си.

„Сбогом, лято” е в типичния рейбредбърски носталгичен дух. Носталгичен не по далечно място, а по време, което, естествено, никога няма да се върне. В този случай обаче макар всички да отбелязват как това е продължение на дивотиите на Дъг и Том от Онова паметно лято от „Вино от глухарчета”, има и нещо друго. Има старец, който играе главна роля. Имам чувството, че макар Рей да не е забравил напълно онези дребни за околните и страшно важни за момчетата от малките провинциални градчета неща, той вече се е поизтощил и изплашил. Също като Куотърмейн, ама съвсем по същия начин. И е бързал да напише и издаде, докато още е на крак.

Книжката е с може би излишно едър шрифт и дебела хартия, но все пак като ти искат 10 лв на касата, трябва в замяна поне да стискаш нещо с обем като за толкова.

Кротко, уютно четиво. С някои странности, но какво пък, все някога дори и генералите от дерето биват целувани.:)

Ето тук още мнения, преразкази или иначе казано фенски виждания по вездесъщия въпрос какво, аджеба, е искал да каже авторът.

пп
Много гадно нещо е да свършва лятото, едно от най-гадните и нищо не можеш да направиш.