четвъртък, юни 23, 2016

Крадецът на праскови – Емилиян Станев

Аз не харесвам особено Невена Коканова и затова и едноименният филм не ми е сред любимите. Написаната история обаче ми прозвуча по-различно, малко по-нормална и човешка. Тя си е пак същата - за жената на киселия полковник, която върти тайна кърска любов със сръбски военнопленник в лозето на полковника до Търново по време на Първата световна война. Бърза и драматична развръзка, да не кажа нелепо злощастна.

Емилиян Станев разказва много хубаво, толкова хубаво, както малцина български автори умеят. Бавно, красиво, с достатъчно внимание към детайлите, които сами те вселяват в света му без да са нужни много обяснения. Представяш си жегата, лозето, осите, птиците, комшиите. Разказва сякаш рисува живопис и веднага виждаш цветовете, усещаш миризмите, дори температурата в момента на действие. Не е никак случайно, че този човек е написал толкова красиви ловни разкази – та нали в тях това е основното, а не кой какво е казал или си е помислил.

Има и някаква характерна кротост, чувстваш се ок, безопасно и незастрашен от нищо сред страниците и героите му.

Цитати няма да има.

понеделник, юни 20, 2016

Килимените хора – Тери Пратчет

Смешна книга от най-ранните години на Пратчет. Този път действието не е в света на Диска, а се разиграва върху Килима и касае мъничките народи, които щъкат из него. Космите на Килима са гори, износените места – равнини, а из праха му изгряват и процъфтяват цивилизации. Или поне докато не се появят Фрей и мунрунгите. Насладих се на истории за смелост и хитрост, приключения, истории за малките и големите, за тайни вратички за влизане в непревземаеми замъци, за същества, които помнят бъдещето, за умници и глупаци, за несправедливи владетели и епична битка за финале гранде.

Весело и напрегнато повествование с характерните любими смешки. Донякъде ми липсваше онази типична за автора многопластовост от по-късните му книги, в която успява да съчетае освен смешки и трилър също и философия, множество сюжетни линии, справедлива кауза, може би дори наука, истинско познание. Тази книга е може би най-близкото му произведение до определението фентъзи.

Прилагам няколко любими цитата.

Погледнеш ли нещо, ти го променяш.
***
Повечето армии всъщност се командват от сержантите — офицерите ги има само за да придават известен цвят на картината да пречат войната да се обърне в проста махленска свада.
***
— Съдбата е нещо, дето си го правиш самичък, ей така, докато си живееш — рече Снибрил. — От собствен опит го знам.
***
— Не трябва да убиваш врага, ако е захвърлил оръжието си — обади се Бейн.
— А, тъй ли било? Човек се учи, докато е жив… Винаги съм си мислил, че точно тогава е най-удобният момент!
***
Ако не полагаш грижи за знанието, то си отива. 

вторник, юни 07, 2016

Фиаско – Станислав Лем

Това е роман от времената, когато фантастиката можеше да бъде и научна. Не знам защо, но съвременните автори вече старателно избягват тази част. Може би по-добре се продават сказания за умишлено опростени откъм наука светове (фентъзи), а не за умишлено усложнени такива (научна фантастика). Лем обаче борави с лекота с най-модерната наука за края на 80-те и то дотолкова умело, че човек като мен не разпознава докъде е границата на реално съществуващите факти и достижения и откъде нататък вече са авторови спекулации. Това е образцов пример как може да ти завъртят главата с научни теории, а тук те са много. Похватът, чрез който може да бъдат обяснени на читател от 20-ти век наука и технологии от 30-ти век (примерно), е познат и умело използван – чрез един съживен герой от предишна епоха, на когото всичко се обяснява бавно и опростено. Какво да му обясняваме ли? Ами то това е темата на романа - подробностите по откриването на чужда цивилизация някъде там в далечния космос в подходящия от развитието й момент и осъществяването на бленувания първи контакт с нея.

Неколкократното споменаване на Клаузевиц и неговия труд не е случайно. Основният обем от повествованието касае разсъждения по темата „Какво би направил онзи отсреща, ако аз направя това и това?“. Интересът ми беше ангажиран с цялата поредица от догадки просто защото ставаше дума за първият контакт с чужда цивилизация. Как да се разбереш с някой, който е принципно различен във всяка област от теб? Възможно ли е да идеш с мир, а да те посрещнат с война? Може ли някое случайно недоразумение да бъде изтълкувано като принципно застрашаваща позиция? Колко са големи очите на страха?

Малко ме подразни прекалено продължителна фаза на гадаене и неоткриване на кой знае какво чрез наблюдения или експерименти, но предполагам, че всичко това е било умишлено и такава е била целта на автора.

Какво ми остана от прочита - от един момент на развитието си нататък човек може да се изкуши да борави с някакви модели (не непременно достоверни), които умът му създава, а не с реалните факти, които постъпват от заобикалящата го среда. А това е тооолкова погрешно...

Докато технологията се развива с параболично ускорение и наближава точката на насищане, културата винаги закъснява — регламентирано — в създаването на нови правни и нравствено-етични норми. Технологията прави възможно онова, което културата забранява или смята за неприкосновено.
***
Не можеш да опознаваш света, без да му вредиш. 
***
Драги мой, физиката е тясна пътечка, ограничена от бездни, недостъпни за човешкото въображение.
***
Какво представлява окончателната истина? Краят на пътя, където няма повече нито тайни, нито надежди. Където вече не може да се пита за нищо, понеже всички отговори вече са дадени. Такова място не съществува. Космосът е лабиринт, изграден от лабиринти. Всеки разкрива следващия. Там, където не съумяваме да се доберем лично, стигаме чрез математиката. От нея си правим колички, с които се придвижваме из нечовешките територии на света. С математически методи може да се конструират и извънкосмични светове, все едно дали съществуват или не. 

Конкретно за мен тази книга имаше и друго важно значение, напълно противоположно на заглавието й. Тя беше победа и успех – последната, която ми липсваше, за да си попълня колекцията от емблематичната Библиотека „Галактика“ – това най-голямо бижу на българското фантастично книгоиздаване. Всички знаете какви са неоспоримите достойнства на тази поредица, още повече във времената, в които е излизала, както и за премеждията на ентусиастите от издателство „Георги Бакалов“. Когато през 90-те аз започнах да чета фантастика, открих първите 10-20 Галактики в домашната ни библиотека. После през годините започнах една по една да издирвам останалите от кашоните на антикварните търговци, а най-последните и дефицитни екземпляри открих чак тази пролет. Днес всичките 121 броя изглеждат ето така:
Сърдечно благодаря на Милан Асадуров, Агоп Мелконян, Текла Алексиева и всички други, които са имали принос за издаването на тази чудесна поредица!:)

сряда, юни 01, 2016

На светофара – Доротея Петрова

Приятна и незатормозяваща съзнанието на читателя книга. В нея ще проследите романтичната история на запознанството и началото на връзката между  Нея (Зоя) и Него (Тони). На случаен светофар в Лондон се запознават нашите главни герои, за които предстои да четем ту глава за единия, ту за другия. Попрехвърлили първата младост, натрупали някакъв опит, образование и душевни белези хората продължават да търсят. Лесно ли е, трудно ли е да се сближат българка и грък на уж чуждо и за двамата място? През какво ще преминат и, разбира се, ЩЕ СЕ ОЖЕНЯТ ЛИ НАЙ-НАКРАЯ?:) 

Любимо мое мото е намерило реализацията си в тази книга - пиши за това, което познаваш. В случая това е основно Лондон (и малко по-малко остров Корфу) с неговите квартали, улици, места, линии на метрото, радиостанциии. Ненатрапчиво се създава идентичност, която настоява, че и всичко останало е истинско. Интересно ми беше да прочета как живеят българи в Лондон. Харесвам града, познавам хора, които продължават да работят и живеят там и винаги ми се е виждал много специално място. Олицетворението на думата city, този съвременен Анкх-Морпорк.

Диалозите! Книгата просто прелива, пръска се по шевовете от приказки. Говорене и пак говорене, кога с нужда, кога без, героите не спират да приказват. Не мога да кажа дали героините са представителна извадка от цялото женско царство, обаче Зоя, колежките и приятелките й са нещо като клиничен случай.:)

Действието е сервирано свежо и леко разместено във времето. Има глава напред, друга – назад, но човек не се обърква и е приятно да се проследи фабулата така. Хем си подготвен донякъде в каква посога ще се върви, но не знаеш нито подробностите, нито най-окончателната развръзка.

Стилна корица, която ни препраща към красотите от рафтовете на западноевропейските книжарници. Подозирам, че авторката вече е събрала опит и  чужди препоръки и ако се престраши да продължи да пише отново след успеха на тази книга, следващите й заглавия няма да отстъпват по вид и съдържание на това.

ПластИлин – това е думата, която научих от тази книга.

Авторката и книгата си имат свое място в интернет ето тук.

Благодаря на авторката за така любезно предоставената книга! Успех и до нови издания!:)

Например голям процент от източноевропейците смятат, че обувките и чантата трябва да са в един цвят и от еднаква материя. Косата им в повечето случаи е няколко сезона или години назад от тенденциите в прическите за момента, а гримът – под всякаква критика.
***
Странни хора, всеки изглежда различно и мисли различно... По принцип е така, а всъщност всички имаме едни и същи тревоги и проблеми – работа, секс, пари, връзки, здраве...
***
Всъщност тук не е много по-чисто, отколкото е в България.