четвъртък, март 21, 2019

Съдбата на Убиеца - Робин Хоб

Протакането на действието, очакването, пътят и страданията докато героите стигнат до Клерес и не причинят развръзката, за която са предопределени, беше тегаво. Робин Хоб го умее това нагнетяване на емоции, но още по-приятно беше, когато макар и в малко страници нашите се развихриха и показаха на лошите, че са си направили криво сметката. Накрая по очакван начин любимците ни се отърваха с достатъчно малко поражения, като изключим Фиц. Той беше орисан да страда през цялата многология и финалът й трябваше да бъде и негов финал. Дори това, че накрая авторката ни върна там, където започнаха перипетиите му, явно не е било случайно. Трябвало е да заприлича на затворен кръг.

Имам една любима теория за образа на Малко момиченце™ в литературата и киното. То е нещо, което по потенциал и могъщество далеч надскача друго утвърдено понятие като Немощен старец™ в кунг-фу филмите, Междузвездни войни и други такива леко приказни феерии. Посланието е следното: никога да не подценявате слабите и да не спекулирате с привидната им неспособност да се защитят. Защото има и такива малки момиченца, които няма да ви оставят дори да съжалите за злините, които сте им причинили. Когато времето настъпи, Пчеличка не им даде шанс.

Убиването е нещо важно. Наскоро някъде срещнах форумен капацитет да обвинява света, човечеството и в частност мъжете като източник на агресия и причинители на над 80% от престъпленията. Как трябвало да се поправи всичко това. Не само, че не може, ами и не трябва. Убиването е част от живеенето, питайте Робин Хоб. Ако не го умееш, си овца, ако ли пък се справяш, ти си вълк, така казва тя.

Това беше най-бавно прочетения том от всички досегашни с любимите ми герои. Очакването на развръзката и съдбовните събития не ми попречиха със седмици да припадам вечер след две прочетени страници, докато накрая не се взех в ръце и й отделих нужното време. Не знам, подозирам, че може и подсъзнателно да не съм искал всичко това да свърши.

Както подобава на всяко окончателно сбогуване, и това не беше нито особено лесно, нито особено приятно. Когато трябва да погребеш герои, с които си свикнал и които си заобичал в продължение на хиляди страници, няма как с лека ръка да ги изоставиш. Тъжно е, все едно се прощаваш със заминаващи за дълго истински приятели.

Благодаря ти за всичко, г-жо Хоб!

понеделник, март 11, 2019

Богат татко, беден татко - Робърт Кийосаки

Господ няма нужда да получава, но хората имат нужда да дават.

Крайно популярна книга от жанр и автор, към които не бях посягал досега. Мога да потвърдя стойността й най-малкото като силно средство за мотивация, а не толкова като практически наръчник за забогатяване.

Като стил и литературни качества има още какво да се желае от книгата, но тя се цели в нещо съвсем друго. Да посади внушения, да поощри и възпита дух на предприемчивост, с подходящи и разбираеми за всички примери да обясни и прикани всеки човек да подобри финансовото си здраве и воля. Защото финансовата независимост е мечта за много хора, но наистина много малко от тях я превръщат от мечта в цел, която се преследва делово и последователно. Както и в много други начинания, и тук въпросът е човек да се престраши и да започне. Най-вероятно ще има своите върхове и падения, но както гласи популярното клише, нали никой не се е научил да кара колело, без да падне поне веднъж?

Струва си да се прочете, за категорията си е доста добра. Вярвам, че всеки читател може да намери в тази книга нещо ценно за себе си.

Основната причина за бедността или финансовите затруднения са страхът и незнанието, а не икономиката, правителството или богатите.
***
- Ако дойдете с мен, ще забравите да работите за пари и ще научите как да карате парите да работят за вас.
- И какво ще получим, ако тръгнем с теб? Какво ще стане, ако се съгласим да учим от теб? Какво ще получим? - попитах аз.
- Свобода.
***
Повечето хора работят за всеки друг, само не и за себе си. На първо място работят за собствениците на компанията, след това - за правителството чрез данъците, които плащат, и най-накрая - за банката, от която са взели заем за покупка на жилище.
***
Не слушайте бедни или изплашени хора.

петък, март 08, 2019

18% сиво - Захари Карабашлиев

Не бях чел друго от този автор и дълго отлагах книгата заради подозрения в нечитавост. Единственото нечитаво, което мога да потвърдя след края й, е на места мяркащи се вулгарни сцени или по-волна употреба на цинизми. Такъв език не е в услуга на никой автор. Обаче действието, героите, диалозите са си ок, а в крайна сметка това е същественото.

Не знам дали някой друг български автор е писал за българите в Америка. Как, кога, защо са емигрирали, как се справят и за какво се борят. Какви демони се блъскат в главите им, български или американски? Когато загазят, как се държат?

Има трансконтинентално пътешествие с кола, опасности, различни видове загуби, гонене на една малка американска мечта (да продаде случайно попаднал му чувал с марихуана), която героят преследва почти фанатично с надежда да го измъкне от дупката, в която се е озовал. А кризата идва основно от загубата на любимата жена и сцените на пътешествието от Калифорния до Ню Йорк се редуват със спомени от запознанството с нея, та до смъртта й. Пътят ни среща с най-различни хора - мексиканци, продавачки, рокери, дилъри, милионери и какви ли още не, като междувременно авторът обръща внимание колко много са думите в Америка, които значат "път". И как в българския същото разнообразие от думи го има, когато човек се опита да опише различните роднински отношения и връзки. Постройката на романа е приятна и проследяването на завоите из действието ни води до един логичен и обясним завършек. Обичам да става така, финалът да бъде изграден тухла по тухла в хода на действието, а не да се оставя в ръцете на случайността.

Авторът в прав текст споделя на едно място чуденето си за това, на кого му е нужна още една книга за раздяла. Много размишления без конкретни отговори. Твърде много изкуство, картини и фотографии, твърде много за моя вкус, разбира се. За героите това са професии и призвания, но на мен ми идват леко позьорски и претенциозни занимания. Дори заглавието идва от специфичната за тази среда терминология.

Приятно беше, но не бих чел/слушал още произведения в този дух.

ps
Забравих да спомена, че докато четох тази история за Америка, в която главният герой е изгубил своята Стела, нямаше как да не се сетя за джаз-стандарта "Stella by Starlight" - песен от 40-те години, която през десетилетния си живот е била обичана от толкова много музиканти. Ето версията на Майлс Дейвис: