петък, февруари 26, 2016

Ламаринени работи с тенекиени дръжки - Никола Василев

Кратък сборник с още по-кратки хумористични творби. По-голямата част са коментари на класически приказки с разсъждения какво им куца от днешна българска гледна точка. Допустимо ли е една млада жена да живее в гората сама със седем мъже, па макар и джуджета? Златна ли е златната ябълка или ламята нещо менти? Как всички искат да преметнат някого да им свърши работата и по силите ли е на една мишка да извади сама ряпата? В чизмите си котаракът има ли партенки?

Друга по-малка част е историческо-автобиографична, а най-малката част се състои от крилати фрази и афоризми.

Смехът на Никола Василев е философски, пък макар и на моменти да идва леко по страдалчески разочарован от неприятната страна на превратностите на живота е оригинален и е приятно да се проследи. Лафовете му не са като тези на професионалния хуморист, който може от една удачна ирония да изгради цял разказ, а по-скоро приличат на онези на добронамерения зевзек, когото всички припознават като душата на компанията. Изобилни са смешките му и нека това да продължава, за да прочетем скоро и нова негова книга. :)

Защо в природата рога имат само животните, които имат харем?
***
Цял живот чета книги, четири години учих филология и така и до ден-днешен не разбрах защо тримата мускетари са четирима и защо ги наричат мускетари, като нямат мускети?
***
Защо му викат парно, като работи с вода?
***
Дали стоножката може да бъде хваната в крачка?

неделя, февруари 21, 2016

Девет живота - Сборник с фантастични разкази

Не съм вярвал, че някога пак ще чета такава главозамайваща и опияняващо хубава фантастика. Заблуждавах се, че всичко качествено вече е прочетено, и разкошотиите от най-силните години на великите майстори никога вече няма да се повторят. Да, ама не.

Сборникът произлиза от мътните за книгоиздаването времена от началото на 90-те. Освен характерните за периода кусури от рода на липса на редакторско-коректорска намеса, оформление и т.н. дреболии, сборникът има много важен плюс – той съдържа едни от най-качествените истории, които са излизали изпод перото на титани като Рей Бредбъри, Хари Харисън, Робърт Хайнлайн, Урсула Ле Гуин, Клифърд Саймък, Роджър Зелазни, Робърт Шекли, Айзък Азимов. Внушителна компания, нали?

"Девет живота" на Урсула Ле Гуин, който е дал и името на сборника, е просто великолепен! Толкова чиста и ясна мисъл и съждения за философията на "аз" и "ние", за силата на всяко от тях... Само фантастиката е способна да проиграе с примери такива абстрактни и важни неща. Какъв човек може да се жертва за "аз" и какъв за "ние"? Ами невероятният "Ордер за убийство" на Шекли? В типичния му стил да те подканя да се присмееш сам на себе си и същевременно да си направиш равносметката, че нищо не пречи да съществуват и такива хора, които ги е срам, че в целия град нямат даже един крадец като хората, пък да не говорим за убиец. Ами прекалено старателният робот-полицай на Хари Харисън? Ами жестокостите на тераформаторите от "Ключове за декември" на Зелазни? Колко е ценен животът и може ли да се разпореждаш безотговорно със зараждащ се такъв? "За безследно изчезналите" на Джак Фини, който така сладко те изкушава с онзи лелеян шанс, който се пада веднъж в живота, да зарежеш всичко и да заминеш за там, за другаде, където всичко е различно. Толкова приятният "Септември има трийсет дни" на Робърт Иънг с характерния мирис на училище и ваканция. И не на последно място "Двестагодишният човек" на Айзък с неговото трагично търсене на най-същественото от това да си човек.

Толкова истини, така трогващо и искрено разказани, както могат да звучат само от устата на най-големите майстори. Техните истории ме карат да се чувствам млад, да съм сигурен, че най-интересното тепърва предстои.

На човек не му стига време и да запомня, и да изобретява; човек трябва да избира.
***
Всеки живее сам. Какво да прави, ако не протегне ръка на другия в мрака?
***
Младите и много старите винаги са самотни. Младите - защото още не са си създали връзки в обществото, а старите - защото вече са ги загубили.

неделя, февруари 14, 2016

Бой на тигри - Александра Маринина

Нова порция московски престъпления и разкрития, но без познатите ни милиционерки и детективки.

Различни двойки московчани (сестри, приятели, съпрузи, майка и дъщеря, колежки...) с някакви средно тежки проблеми ненадейно получават солидна сума като завещание от напълно непознат човек. Уловката е, че тези милиони рубли ги получава само единият от двойката. Какво ще направи той - ще ги изхарчи за себе си, ще помогне на другарчето в беда, заедно ще решат какво да ги правят или пък, не дай си Боже... Дилемите са доста и разнообразни. И понякога тежки за решаване. Кой може да каже какво е правилно и какво не? 

За моя вкус бяха намесени твърде много герои, но като цяло историята беше традиционно поучителна и приятно да бъде прочетена. Нестандартен мотив и престъпление, както и необичайна група разследващи.  

Имам едно неприятно чувство всеки път, когато Александра Маринина ми разказва за съвременните руснаци. То, разбира се, е измамно и подвеждащо, но винаги се появява и разваля образа им на нормални граждани на света. Това е жаждата на бедния и по-ограничен човек за пари. Независимо какво е моралното, общественото и финансовото състояние на героите, това неприятно усещане, този вечен акцент върху финансовата стойност на благата ме дразни. Те винаги са в час с модерните марки, предпочитат се стоки и услуги само защото са скъпи или вносни, почивките в чужбина трябва да са в луксозни хотели по скъпи дестинации. Аз дори не мога да изброя всички знаци на това вторачване във финансовата стойност, но май и не държа да задълбавам, дано сте ме разбрали.   

Посееш ли постъпка - ще пожънеш навик, посееш ли навик - ще пожънеш характер, посееш ли характер - ще пожънеш съдба.
***
Човекът може изобщо да не се промени. Човекът може от почтен и спокоен да се превърне в чудовище. Всичко може да се случи, вариантите са безброй. Само едно не се случва и определено не може да се случи: низостта и духовната бедност никога няма да се превърнат в благородство с помощта на парите. Лошият не може да стане добър.

четвъртък, февруари 04, 2016

Целуни момичетата - Джеймс Патерсън

Наведеш ли се, ще те стъпчат, изправиш ли се, ще те застрелят.
Вашингтонска поговорка

Нови главозамайващи приключения с детектив Алекс Крос в главната роля. Злото този път предпочита само ослепителни красавици и ги избира в малките университетски градчета Дърам и Чапъл Хил. Там освен характерния южняшки дух се помещават и световноизвестните университети „Дюк“ и „Северна Каролина“, което означава море от красиви млади жени. За зла участ едно от изчезналите момичета е Нейоми, любимата племенница на Алекс, за когото залавянето на убиеца вече не е само професионално предизвикателство. Кой е убиецът? Къде държи отвлечените момичета? Не е ли сгрешил все някъде и някога? Стотици страници местната полиция, ФБР и Крос не могат да дадат правилен отговор. Докато накрая педантичното обикаляне и трупане на сведения не започва да подсказва нещо. Признавам си откровено, че подозирах съвсем друг човек, Патерсън е адски добър в посяването на заблуди, от които да поникнат опасности и напрежение и да върже екшън-развръзка.:)

В „Касъл“ (приятен високооборотен сериал, който гледам напоследък) писателят на криминалета и главен герой Ричард Касъл чат-пат играе покер с приятелчета от гилдията. Около масата разпознах физиономиите на Майкъл Конъли и Джеймс Патерсън, което ми се видя адски готино. От една страна фактът, че съм им научил физиономиите, а от друга и това, че те явно си допадат и се забавляват заедно.

В романите си Патерсън изглежда не се взима чак толкова на сериозно, героят му винаги има и чувство за хумор, прави оригинални сравнения и не е чак такъв киселак като Хари Бош. Да, от това не изглежда чак толкова истински, по-скоро се превръща в един от онези супер-герои, за които си сигурен, че винаги побеждават, но пак е приятно да четеш за черната планина от мускули с добро сърце.

Музиката, която слушахме, бяха джаз стандарти в изпълнение на Сара Вон, Били Холидей и Беси Смит, а тук-там се дочуваха и блусове от Робърт Джонсън. Прилагам един брой от произведенията на последния, а вие си представете улиците с дебели магнолии и разклонени дъбове и къщите с пет спални и веранди отпред.
Мразовитият нощен вятър ни раздаваше яки плесници.
***
Никога не съм харесвал хотелските стаи, дори когато съм в отпуска.
***
„Дюк“ — този „Харвард на Юга“.

И последно 10 – във финалните редове научихме, че Гари Сонеджи от „Когато дойде паякът“ е избягал от затвора. А честито!