понеделник, септември 10, 2018

Градове за хората - Ян Геел

Предполагам, че и вие като мен знаете думата урбанист от Тодор Колев в "Опасен чар": Ястребовски — свободен архитект, урбанист и еколог! След тази книга вече познавам още един и съм доста по-наясно какви са тези хора и какво вършат. Най-общо те мислят и дават отговори на това как да се проектират градовете, за да са добри и удобни за живеене за хората. Защото през последните десетилетия на модернизъм в строителството се оказва, че голяма част от построеното има античовешки облик и отблъсква хората, затруднява живота им в такава среда или най-малкото го прави по-неприятен. А градовете могат да са толкова хубаво място за обитаване и Ян Геел разнищва подробно и в детайли кое прави един град удобен за хората, а не за колите. Авторът е едно от най-големите имена в тази област и от дългия си опит с проектиране из различни градове по Земята той е установил най-различни зависимости, които е изложил в книгата си.

Ако градската среда (улици, площади, сгради, алеи, паркове и т.н.) е съобразена с човешките мащаби и сетива, то тя е много по-приятна за обитаване. Ако по тротоарите има повече място за ходене, колоездене, има къде човек да приседне, да поговори, да си почине, погледите да се спират на интересни фасади, всяка следваща врата, магазин или някакъв офис от приземните етажи да е различна от предишната – това е, което авторът нарича „мека контактна среда“. Там, където е прекият контакт на човека със заобикалящата го среда, там трябва да му е удобно, а 50-тият етаж на небостъргача спокойно може да е скучен. Ако същите тези зони, където се движат хората, бъдат пресечени от високоскоростни булеварди, детелини, подлези, надлези, дълги и монотонни стени, най-различни стълбове и светофари, пейзаж без дървета, без чешмички и пейки, без нищо, което да привлече погледа и да те покани да се спреш и да надникнеш, този градски пейзаж говори единствено за провала на архитектите и проектантите, които са го допуснали. Вървейки из града човек не бива да се чувства като преследван беглец, който гледа само как да се скрие някъде.

Книгата е доста интересна не толкова за четене, колкото като храна за размисъл. Какво би могъл човек да подобри сам, в своето място на живот, своя начин на придвижване и кои квартали, предпочита да посещава. Осъзнаването на една ценност я прави по-лесна за защитаване. Осъзнайте сами защо ходенето пеша и колоезденето са добри за вас и тогава никога повече няма да излезете с несъстоятелни твърдения като „Нямам достатъчно време.“ или „Няма достатъчно велоалеи.“, Ян Геел може да ви помогне в това.

Човек за човека е най-велика радост. – Стих от хилядолетна исландска поема „Хавамал“
***
Да бяхме помолили проектантите да проектират градове, които усложняват ежедневието и отблъскват хората от общите градски пространства, едва ли щяха да се справят така ефективно, както с модернистичната идеология.
***
Пустата улица е като празен театър: явно нещо не е наред с представлението, щом няма публика.
***
Най-студената зима в живота ми бе едно лято в Сан Франциско. Марк Твен
***
Дубай, където само за няколко години изникнаха огромен брой високомерни небостъргачи, е друга една голяма градска зона, в която усилията се концентрират върху големия мащаб и зрелищните конструкции, и почти върху нищо друго. Градският пейзаж чисто и просто няма какво да предложи на тукашните жители.

четвъртък, август 30, 2018

Леопардът - Ю Несбьо

Глезотии като сауна и джакузи са запазена марка на парвенютата.

От цялото кълбо сюжетни линии като че ли има две-три, които тормозят Хари повече от всичко - баща му умира от рак в местната болница, отделът му в полицията се конкурира с друго звено, което при успешно разкрит случай ще ги закрие и ще изземе функциите им, и последно - "Кавалерът", автор на няколко садистични убийства, който успешно разиграва всички разследващи.

Чичо Ю стана вече леко предвидим и клиширан с това да осигурява нова млада и красива полицайка за компания нощем на Хари Хуле. Вече не е никакво предизвикателство, а само въпрос на време, както и очакването да й се случи нещо лошо след това. Винаги така става с жените на старши инспектор Хуле. 

Освен из различните квартали на Осло, сега препускахме още до Хонконг, норвежките заснежени планини, Кигали и Гома, съответно в Руанда и Конго, и като цяло географски романът беше доста удовлетворителен и дори познавателен.

Имам чувството, че от "Мълчанието на агнетата" насам авторите се чудят вече какви гадости да измислят, и в резултат убийците в романите имат кой от кой по-недостоверен вид и са като извадени от телевизионен криминален сериал, но пък е доста интересно за проследяване. Гарантирано непреодолимо предизвикателство е човек да се опита сам да разкрие кой е убиецът.

Вкусът на Ю Несбьо за музиката и алкохола не е особено претенциозен и е на принципа на Пернишката печка – гори всичко. Героите му пиеха каквото има, а слушаха следното:
  • Кейти Мелуа, чийто глас наричаха сладникаво-лепкав;
  • Speed King на Дийп Пърпъл;
  • Flamenco Sketches от албума Kind of Blue на Майлс Дейвис в оригиналния вариант, записан без обработка;
  • Трейси Чапман с Fast Car, разбира се, какво друго.
  • Концерт на Лусинда Уилямс от Остин;
  • И за капак Ханк Уилямс, когото нарочно оставих на последно място, за да мога да му обърна повече внимание. Той се оказа изключително интересна фигура и музикант за направо невръстните 29 години, които е успял да изживее. Преди няколко години за него има направен биографичен филм със заглавие „I Saw the Light“ с Том Хидълстън в главната роля, който непременно ще се гледа!

Завъртя крана на чешмата. Коленете му се опряха о вратата на долапа под мивката. "Джим Бийм" шепнеше името му отвътре.
***
Кучетата дърпаха ожесточено веригите. Виеха, ръмжаха, лаеха, късаха вътрешностите му със зъби. Този път пусне ли ги, няма връщане назад. Ала почне ли пак да пие, не би успял да се откаже от алкохола.
***
В малки нации като Белгия човек трябва да се научи да гледа отвъд границите на родината си, а не навътре.
***
Хари гледаше Белман с възхищението, което човек изпитва към хлебарка в тоалетна чиния. Колкото и пъти да пуснеш водата, тя пак изплува. И накрая завладява света.
***
Мъгла забулваше фиорда и града. Автомобилите се промъкваха крадешком с жълтите си котешки очи.
***
Когато мъжете започват да цитират бащите си, значи навлизат в старостта.

вторник, август 21, 2018

Снежния човек - Ю Несбьо


Алкохолизираният детектив Хари Хуле има нова стая, нова колежка и нова загадка за решаване - Норвегия изглежда се е сдобила с крайно предпазлив и също толкова ужасен сериен убиец.

Според статистиката в страната всяка година безследно изчезват хора. Никому не прави впечатление обаче, че от един момент изчезват повече омъжени жени, които имат деца. Защо, къде, как, какво е общото между тях? Неизвестните, напрегнатата атмосфера и изненадващите обрати държат човек да не може да остави книгата, както и универсалната рецепта от премерени дози секс и насилие. Хари продължава да не може да се справя с жадните кучета в стомаха му, а жените в живота му са друга съществена опорна точка на действието. Ще потвърдя единствено, че този път самият Хари си изпати доста по-сериозно и след развръзката вече не е цял.

Много ми харесва как в книгите за Хари Хуле разследването прескача в различни посоки. Никога заблудата не е само една, никога не е толкова просто. Не е като да ни е повел веднъж по грешна следа, само за да ни изненада после с нещо неочаквано. Не, тук неочакваното е още в началото, после е друго неочаквано, после трето и четвърто... Съвсем дребни трошички ми подсказваха, че поредната следа и заподозрян не са верните, но най-вече, че имаше още много до края на книгата, подозрително много.:)

Не мога да кажа дали Ю Несбьо е най-голямата звезда на скандинавските криминални трилъри, но които и да са претендентите за титлата, трябва да са адски добри, за да го доближат.

По мотиви от книгата миналата година е направен филм с участието на Майкъл Фасбендър и Ребека Фъргюсън, а трейлърът му е обещава достойна версия на написаните страхотии.

По принцип групите със задължителното ръмжене, хриптене, сатанински знаци и бесни барабани предизвикваха насмешката му.
***
Пусна чешмата и изчака водата да се изстуди, сви длан в шепа и пи. Винаги му се услаждаше повече, когато пие от шепа, от собствената си кожа.
***
Глутница жадни кучета в стомаха, които лаеха като полудели. Всичко го тласкаше към минибара.
***
Хари не вярваше във вдъхновението, в прозренията свише или в телепатията. Осланяваше се обаче на късмета. Наричаше късмет не ориста за сполука в живота, а успеха, който възнаграждава системните усилия и съпровожда онези, изплели с цената на неуморен труд толкова гъста мрежа, че рано или късно обстоятелствата заработват в тяхна полза.

понеделник, август 20, 2018

Два вида истина - Майкъл Конъли

В Лос Анжелис, където изписването на опиати с рецепта е сериозен бизнес от десетилетия, има нова схема. Наричат ги капери. Те наемат пристрастени към болкоуспокояващите старци, зареждат ги с фалшиви рецепти и ги разкарват с бус из аптеките из целия град. После им взимат лекарствата, дават им по едно, колкото да ги поддържат зависими, а останалото продават на черно. На другия ден пак. Оксикодонът е хит. И така чак, докато баща и син аптекари не са разстреляни показно, заради опитът на младежа да напусне схемата. Това се случва в Сан Фернандо, където след пенсионирането си Бош ходи да помага на доброволни начала и да разнищва стари случаи.

Чак сега ми направи впечатление как Конъли винаги е внимателен със старците. Героите му се държат видимо много уважително със старци в старчески домове, изслушват ги, носят им нещо забранено, но пък любимо за ядене, говорят си с тях за миналото, което обикновено им е много по-ясно запечатано от настоящето. Добри хора, така трябва.

Пак имаше джаз и лосанжелиски ресторанти, Хари пак беше рязък с много хора, да не кажа груб. Срещнахме се с бившия му партньор Джери Едгар, който сега дреме на някаква административна службица извън системата, но веднага се хвърли да помага. Жените вече са сравнително далече от дневния му ред, но работните му принципи си остават същите. Правдата е на първо място, опасността на второ и горко на този, който понечи несправедливо да го натопи по първия параграф. Ново беше и за Хари, и за нас да го виждаме да работи под прикритие, но не беше неприятно. Мики Холър също се мяркаше, като подхвърляше шеги за Матю Макконъхи, който го изигра в "Адвоката с линкълна".

Приятна история, като единственото тъжно е, че трябва да чакам година за следващата.

вторник, август 07, 2018

Мога да прескачам локви - Алан Маршал

За да живеят достойно, хората трябва да побеждават своите слабости.

Алан Маршал е австралийски хуморист от близкото минало, но вие това вероятно си го знаете. Превеждан е обилно още през комунизма и е бил доста популярен у нас.

Централната фигура в този негов автобиографичен роман разбираемо е самият той и борбата му с живота, след като като малък се разболява от детски паралич и остава сакат. Когато обаче си позитивен човек и отвътре повече ти идва да се смееш, а не да плачеш, дори животът с патерици може да бъде смешен, а когато околните видят как приемаш нещата, те също попиват от теб това ведро поведение, спират да те съжаляват и те приемат за равен. Или поне децата го правят, те са по на "ти" с емпатията.

Страшно приятни истории за детството на Алан във фермата, където баща му обяздва коне, а той ходи за риба с приятели, да ловят зайци с примки, да гледа конете, а чат-пат и да ходи на училище. Премеждията му в болницата, с патериците, по-късно с инвалидния стол, как тайно се учи сам да плува и да язди пони. За всички симпатични хора и животни, за природата, скитниците, песните.

Втората половина от книгата му е вече като току-що дипломиран счетоводител, който се мъчи да си намери работа в големия град, където се сблъсква челно с предразсъдъците на възрастните. Горчив опит и унизително отношение, които обаче вероятно са били нужни, за да се кали волята му и да придобие нужния за писателското поприще широк поглед върху хората и отношенията им.

Когато чета хубави книги за деца никога не мога да се начудя как някои хора и като възрастни още помнят начина, по който разсъждават децата. Това го намирам за изключително интересно и дори обикновени случки започват да ме развеселяват и ми е много интересно да ги чета.

Въобще, Алан Маршал е голяма работа и няма да съжалите, ако посегнете към негова книга. Гаранция!:)

По-късно видях някъде една съвсем хубава на вид котка, изхвърлена от някого. Нейната вкочанена неподвижност ме изплаши. Обясниха ми,  че е мъртва.
***
Веднъж татко след като свали някакви нови ботуши, които разтъпкваше, и нахлузи старите, с ластични кончови марка "Джилспай", възкликна: "Тези ботуши са божествена работа." Затова смятах, че Исус носи ботуши марка "Джилспай".
***
Мислех, че когато станеш мъж, страхът, болката и нерешителността просто престават да съществуват.
***
Под влияние на татко аз често сравнявах хората с коне и сестрите, които припкаха нагоре-надолу из отделението, ми приличаха на понита.
***
Уважавах мъжете. Смятах, че са способни да преодоляват всякакви трудности, че притежават голяма смелост, могат да оправят всичко, знаят всичко, силни са и на тях може да се разчита. С нетърпение чаках да порасна и да стана мъж.
***
Когато Алан слушаше как дърварите си говорят за живота:
Смешно, но човек никога не може да се ожени за жена, толкова добра, колкото майка му. Десетки пъти съм се убеждавал! Днес всички жени са еднакви. Може да се каже, че от ден на ден стават все по-лоши. Влез в килера на моята стара майка, например. Дявол да го вземе! И мишка не можеше да си проправи път сред бурканите с туршии, конфитюри, бутилките със сокове и бира. И всичко е направено от нейните две ръце. Помоли жена си днес да ти свари гърне сладко... - той махна презрително с ръка.

понеделник, юли 23, 2018

Приказки - Александър Пушкин

Друго пътешествие този месец ме изстреля към неподозирани места в руската шир, където освен мачове от световното и безаналогова техника, са оказа че има и друго.

И понеже с предишното пътешественическо книжно предизвикателство с мускетарите видях доста зор с обема, реших да не се нахвърлям примерно на "Война и мир", а леко да си отдъхна с нещо кратко. Така четенето на четири приказки сред жегата на каменния Петербург ми дойде бир таман. По принцип имам силни предубеждения към мерената реч, а в частност към приказката за рибката и неизлечими травми от назубрянето й наизуст в четвърти клас, но чисто по християнски реших да дам още един шанс за поправителен на Пушкин и не сгреших. Приказките се оказаха много приятни.
  • Приказка за цар Салтан, за неговия син, славния и силен княз Гвидон Салтанович и за прекрасната княгиня Лебед. (Тук заглавието ме отменя и ми спестява почти изцяло усилията да казвам кои са героите, какви са отношенията помежду им и какво ще стане накрая.)
  • Приказка за рибаря и златната рибка. (Рибешката история за мен вече няма зловещ привкус и ужасът от изпитването е изличен. Остана само поуката какво се случва на алчните бабички, както и защо не трябва да се уйдисва на всяка женска прищявка.)
  • Приказка за мъртвата царкиня и за седемте юнаци. (Тази беше по-скучна.) 
  • Приказка за златното петле. (Не бъдете неблагодарни, защото това не води до нищо добро, и внимавайте на кого какво обещавате.)

вторник, юли 17, 2018

Тримата мускетари - Александър Дюма

Нощем всички котки са сиви.

Едно инцидентно служебно пътуване из парижките потайности ме подсети да си припомня историята за мускетарите и техните лафове и приключения. За по-пълно потапяне в местната атмосфера, така да се каже.

Вярвам, че историята за премеждията на четиримата лекомислени младежи е позната малко или повече на всички, така че няма да досаждам с излишни преразкази, а само ще обърна внимание на това, как книги, които имат характеристиката да са интересни, мъдри и забавни едновременно, трудно остаряват. Вероятно и с хората е така.

Както ще се уверите от приложените цитати (доста са, но си струват), не е никак чудно защо тази книга е била любимо четиво на много поколения мъже още преди "Швейк" и "Кръстникът" да започнат да претендират за същото. Героите са млади, лекомислени, бият се за щяло и нещяло, ядат и пият на поразия, посягат на чуждите жени и харчат на широко. Как да не им завидиш?:)

Освен това господин дьо Тревил печели десет хиляди екю годишно, следователно той е много голям благородник.
***
Капитанът на мускетарите вдъхваше възхищение, страх и обич, което е върхът на човешкото щастие.
***
Виждате ли, драги приятелю, вие нямате никаква работа, но аз съм много зает.
***
Със слугите е като с жените: трябва да ги поставиш веднага на мястото им.
***
Жената е създадена за наша гибел и от нея произлизат всичките ни нещастия.
***
Ние сме вярващи като мохамедани и неми като гробове - заяви Атос.
***
Повтарям ви, пазете се, жената винаги ни е погубвала и ще ни погубва и в бъдеще.
***
Господине, не смесвайте предпазливостта със страха. Предпазливостта е добродетел.
***
В същото време на огъня се печаха нанизани на шиш яребици, а от двете страни на голямото огнище кипяха две тенджери, откъдето се носеше смесената миризма на задушен заек и риба с винен сос, които приятно дразнеха обонянието.
***
Дребна работа е това, дребна работа... Това беше любимият израз на Атос.
***
- Вижте какво, драги Арамис, - рече д'Артанян, който ненавиждаше стиховете почти колкото латинския, - прибавете към трудността и краткостта и бъдете положителен, че вашата поема ще има още две достойнства.
***
Не познавам жена, която да заслужава труда да я търсиш, ако си изгубил следите й.
***
Човек играе с всеки, но се бие само с равни на себе си.
***
Аз не вярвам на жените, платих си за това, и най-вече на русите жени.
***
"Дявол да го вземе!" - помисли си Портос. - Това е много жалко. Уважавам старостта, но никак не я обичам варена или печена."
***
По онова време хората не се стесняваха толкова много както днес.
***
Атос, както винаги, нито го разубеждаваше, нито го насърчаваше. Той беше привърженик на свободната воля. Не даваше никога съвети, без да му ги искат. При това трябваше да му ги искат два пъти.
***
Аз съм много доволен, че убих онзи обесник, момчето ми, защото да убиеш англичанин е свято дело.
***
Всичко може да се случи - животът е броеница от малки неволи, които мъдрецът със смях отронва една по една.
***
Така, позволявам ви да не ми благодарите.
***
Не познавам човек, който заслужава да бъде оплакван цял живот от някой друг човек.
***
В девет часа вечерта, както знаем, улиците в провинцията са почти безлюдни.
***
- Вие сте млад - отвърна Атос - и има време горчивите ви спомени да станат приятни!

понеделник, май 28, 2018

Илюстрираните правила на голфа - Наръчник

Тази книга попадна у мен привидно най-случайно, но то е само за да потвърди, че книгите най-добре намират читателите си, а не обратно.

Като се замисли човек, на кого би му била интересна такава странна книга? Да четеш правила? И то за голф? Че то тая игра освен английски старци практикува ли я някой? Пфу, глупави предразсъдъци! Изненадващо или не, но книгата попадна у мен, когато ми беше най-необходима. Запалих се по голфа от телевизията, докато прещраквах каналите ми стана любопитно, после започнах да гледам с все по-голямо увлечение. Попитах в един сравнително близък голф-клуб за курсове за начинаещи, но близо година не получих никакъв хабер от там. И в момента, когато най-после ми звъннаха и се записах, получих тази книга като подарък от близък приятел, който обаче изобщо не подозираше за най-новото попълнение в списъка ми от хобита. И така книгата уцели и момента, и човека от раз. Hole-in-one, както се казва в някои други среди.:)

Изданието е направено с много илюстрации, снимки и примери от действителни състезания. Чудесни хартия и оформление, но както казва един познат книжен плъх - текста няма да го коментираме. Защото на моменти точките, параграфите и алинеите стават на мишмаш, а печатните грешки са сервирани на килограм. Да не говорим за превода, зад който прозира вездесъщата ръка на Гугъл преводача.

При всички случаи е полезно четиво, но ако случайно има второ коригирано издание, то със сигурност ще има какво да се подобри в него.

четвъртък, май 24, 2018

Фабиан. Историята на един моралист - Ерих Кестнер

Днес една случайно срещната приятелка ми каза, че ще й бъде интересно какво ще ми е впечатлението щом дочета "Фабиан". И това е любопитно не заради мен, а защото книгата е такава, особена.

Това не е Ерих Кестнер от детските му романи. Не е и забавният титан на хумора от "Трима мъже в снега". Този роман е написан съвсем малко по-късно, но вече и времената, и писателят са други. През 1931-ва в Германия кризата набира скорост, икономика, нрави, семейства се рушат, а гвардията от безработни никога не е вещаела нещо добро. На този фон проследяваме съдбата на един любим за автора персонаж - млад доктор по крайно непрактична за онзи момент специалност като рекламата, който още в зората на трийсетте успява да съчетае аскетичното си оцеляване с донякъде романтичен морал. Но докъде ще го доведе всичко това?

Фабиан е странен характер с още заплетени от финиша на младостта решения и преценки. Романтизмът не прощава не само на него, макар повечето пъти той да успява да се справя с несгодите с характерния остър и безкомпромисен хумор. Но с правдата, жените, политиката, държавното управление и въобще всички други неща, за които се палят мъжете след третата чаша, виж, там се взима на сериозно и си носи всичките последици от това.

Вкусът е като от "Тримата другари" на Ремарк. На завърнали се от фронта интелектуалци, които се мъчат да оцеляват в цивилния живот, докато заглушават с пиене алармите на собствения си морал. Да, има необикновена млада жена, която героят да спечели и изгуби, близък другар, безработица, вишновка. Трябва да проверя дали и на други хора им прави впечатление колко си приличат всъщност Ремарк и Кестнер. И съвсем между другото - "Фабиан" е една от книгите, които са горени пред Берлинския университет от нацистите само няколко години след издаването й.

Положително най-подходящата възраст за четене на книгата е след края на двайсетте и преди началото на четирисетте. Тогава ще има най-много неща, които да откриете за себе си в характера и преживелиците на Фабиан. Особено днес, пък макар и засега да няма икономическа криза. Отлагането на брака, разменянето на младостта и морала срещу други ценности. Издигането в кариерата или жертването й за нещо друго. Изтичащото през пръстите време.

Може и да е само в моето око, но в този малко по-късен Ерих Кестнер като че ли се забелязва пръв полъх от нещастните му старини. А може би всичко е могло да бъде и другояче...

Тази корица не е нещо особено, но българската е направо потресаваща.

- Разумните няма да дойдат на власт - каза Фабиан, - а още по-малко справедливите.
***
- Истински позор е - подхвана той след известно време. - Тоя бивш стажант си има жилище, градина, професия, жена с лунички и какво ли още не. А пък ние вегетираме като някакви скитници, все още нямаме установена професия, нито установен доход, нито установена цел, нито дори установена приятелка.
- Но нали ти си имаш Леда!
- И което ме възмущава особено - продължи Лабуде, - такъв един тип си има собствено, лично свое дете.
***
Родителите на Лабуде обитаваха в Груневалд голям старогръцки храм. Собствено това не беше храм, а вила. И всъщност те съвсем не обитаваха вилата. Майка му постоянно пътуваше и се застояваше най-вече на юг, в една курортна къщица край Лугано. Първо, край Лаго ди Лугано й харесваше повече, отколкото край Груневалдското езеро. И второ, бащата на Лабуде намираше, че крехкото здраве на неговата съпруга се нуждае от южен климат. Той много обичаше жена си, особено когато я нямаше. Чувствата му към нея се увеличаваха пропорционално на квадрата на разстоянието помежду им.
***
За нацистите:
- Окъде намирате тая наглост да обричате на гибел шестдесет милиона души, само защото страдате от честолюбието на обидени пуяци и обичате побоищата?
- В световната история винаги е било така - каза твърдо Венцкат и изпразни до дъно чашата си.
- Да, точно тъй изглежда световната история от началото, та до края си! - извика Фабиан. - Човек просто го е срам да я чете. И хората би трябвало да се срамуват да набиват в главите на децата тия неща. Защо трябва винаги да се прави същото, което е било правено някога? Ако тоя принцип беше провеждан с последователност, ние и до днес щяхме да си живеем по дърветата.
- Ти не си патриот - заяви Венцкат.
- А ти пък си тъп като говедо - извика Фабиан. - Това е още по-жалко.

четвъртък, май 03, 2018

Антарктида - студеният юг - Христо Пимпирев

Христо Пимпирев е лицето на българските експедиции до Антарктида. В тази книга той е разказал за континента и първите му откриватели, както и за първите 25 български експедиции до нашата база на остров Ливингстън. Книгата е наистина луксозно издание в голям формат, твърди корици и плътни гланцирани страници с великолепни фотографии от българските следи из студения юг. За трудното начало на ентусиастите, за безкористната помощ от страна на съседите, за какви ли не открития и перипетии в борбата с природата, даже и за един пингвин на име Гошо.

Много българи са имали шанса да видят лично суровата красота на Антарктика, сред тях учени, политици, фотографи. Благодарение на последните и текста на Пимпирев и ние простосмъртните можем да придобием поне бегла представа за това колко различна може да бъде природата на същата тази планета. От първа ръка ще научите за животните, планините, върховете, снеговете и ледовете, за базите и постиженията на другите държави, за ожесточената надпревара до полюса и съдбите на първите изследователи, за трудностите и жертвите. 

Знаете ли, че средно Антарктида е най-високият континент от всички? Или че някога през палеозоя част от нея се е намирала на екватора? А че е по-голяма по площ от Европа? А че температурите там приличат на тези на Марс?:)

Много приятна книга, която основно се разглежда и по-малко се чете. Вероятно това също помага възприемането й да бъде толкова емоционално и на всички да ни се приисква още повече някой ден лично да видим всичко това.


сряда, май 02, 2018

Домашна бира? Това е лесно! - Авторски колектив

Малко е необичайно, но следващите няколко книги, които ще се появят в този блог, не са художествени. Любопитни и крайно интересни неща има във всички тях, защото засягат някое от моите хобита.

"Домашна бира? Това е лесно!" е второ издание на оригиналната книга от Асоциацията на домашните пивовари в България (АДПБ). Както вероятно знаете, през последните години в България има разцвет, а може би и ренесанс, на домашното пивоварство. Защо ренесанс ли? Защото хората варят и пият бира от хиляди години, а вероятно само през последните сто или двеста тази функция е била иззета от фабриките. Преди това всеки се е справял както може в домашни условия. В развития свят варенето на бира вкъщи си е съвсем обичайно занимание, както приготвянето на зимнина. Дори Барак Обама беше варил в Белия дом.:) Домашната бира съдържа всички полезни вещества, които са отнети от купешката, за да я направят по-трайна, а най-приятното е, че домашната можеш да си я направиш точно каквато ти харесва. Морето от бири от тип лагер в България е в състояние да удави всяка жажда за нещо по-различно. Е, край с това, тук вече ще се пие ейл!

Както и да е, да се върнем на книгата. Тя представлява кратичък, но много подробен и изчерпателен практически наръчник как да си направиш бира вкъщи. Има инструкции, биохимични обяснения, картинки, таблици и дори рецепти на най-популярните видове бири. Асоциацията си има и форум, където любезно обясняват на всеки кое как става, а пък от електронния им магазин може да се набавят всички съставки, които в крайна сметка не са и толкова много - малц, хмел и дрожди, а вода ще си налеете от чешмата.:)

Много полезна книжка, която се надявам да насърчи още хора да се престрашат да се пробват в домашното пивоварство. Лесно е, а е и много приятно! 

четвъртък, април 19, 2018

Нощна стража - Алистър Маклейн

Леко ретро криминале, което разглежда открадването и намирането на една от най-известните картини в света  - "Нощна стража" на Рембранд. Отначало не знаем нито кой, нито как е изчезнала картината. А тя е огромна - 3,60х4,40m, не е карфица, та да падне някъде... С отговарянето на тези въпроси започват да се занимават агентите на една специална международна организация със забавната абревиатура ЮНАКО. В нея са събрани бивши кадри от ЦРУ, КГБ, Делта Форс и какви ли не други разузнавателни или направо ударни звена от различни държави. Още в самото начало на действието специалистите от ЮНАКО установяват кое и как е станало, като им остава нелеката задача да открият къде е сега картината и как да я върнат обратно. Тук вече действието се развихря и екшънът загрубява, защото ни запраща от Ню Йорк, през Амстердам, та директно в жегата на карнавала в Рио. Тук клишето за злия милиардер, който има непревземаема база някъде в дивотията на Южна Америка, вече ми дойде в повече, но пък методите на героите и самите им действия бяха много приятно разказани. Дали има хепиенд? Можете да не се съмнявате! А, да, действието имаше и още една малко по-шпионска нишка, ама за нея няма да ви казвам, та да остане поне малко загадка.;)

Защо на корицата има бяла котка с кървава дупка в челото подозирам, че не би могъл да обясни никой, включително художникът.

Малко любопитни факти за картината: 
Нарисувана е през 1642. (Нали се сещате каква дивотия е била по нашите земи тогава?) Днес е изложена в Райксмузеум в Амстердам, а истинското име на картината е „Ротата на капитан Банинг Кок“. Тъй като престояла дълги години в мазе, тя била почерняла, и когато я открили, решили, че ще се нарича "Нощна стража" заради тъмния фон, с което име е по-известна и днес. Макар и една от най-известните картини в момента, в миналото не е била одобрена от поръчалите я, защото очаквали хората да бъдат нарисувани в редица, като портрет, какъвто бил обичаят по онова време, и не била изложена на показ. С тази картина започнало финансовото падение на Рембранд.

четвъртък, април 12, 2018

Над дъгата – Авторски колектив

Най-накрая доброто надделя, първият брой на "Над дъгата" беше преиздаден и аз се сдобих с него! Нали помните "Над дъгата 2"? Е, сега говорим за предшественика му, който се беше свършил още в деня на премиерата, и който любезни люде след това разпространяваха апокрифно чрез имейли (мерси!) и обезпаразитени флаш-памети.

След много кандърми и ниски метани, ритуални танци и димни сигнали щастието изгря и на нашата улица в лицето на куриер, който достави насъщното за задоволяване на комиксовия глад. Само онзи, който никога не се е опивал от комикси с истории за приключения, опасности, смелчаци и злодеи, принцеси и открития, само той не знае що е комиксова абстиненция! Да чакаш до следващия брой, докато си преговаряш предния до качество на наизустяването, каквото не могат да постигнат и пълчища учителки по български с техните безумни искания да принуждават децата да учат наизуст глупави стихотворения. Но както и да е, слава, слава пеем днес...

В този брой ще намерите следните истории:
  • “Дичo Πъдapя тpябвa дa yмpe” – тeĸcт Coтиp Гeлeв, pиcyнĸи Πeнĸo Гeлeв (!!!)
  • “Ян Бибиян” – пo Eлин Πeлин, pиcyнĸи Poceн Maнчeв (!)
  • “Mитaшĸи и нeбecнaтa джaджa” – тeĸcт и pиcyнĸи Pyмeн Чayшeв (!!!)
  • “Hиĸи Bнyчeтo и Poли Kyчeтo” – тeĸcт и pиcyнĸи Hиĸoлaй Дoдoв (?)
  • “EЛO – Лeгeндa зa Чepнитe Apxaнгeли” – тeĸcт Любoмиp Чoлaĸoв, pиcyнĸи Димитъp Cтoянoв (!!!)
  • “Kpaят нa Бeнĸoвcĸи” – пo Зaxapи Cтoянoв, pиcyнĸи Bлaдимиp Koнoвaлoв (!)
  • “Дaмгa” – тeĸcт Mapин Tpoшaнoв и Eвгeни Πpoйĸoв, pиcyнĸи Πeтъp Cтaнимиpoв (!!!)
  • “Tpимaтa Mycĸeтapи” – пo Aлeĸcaндъp Дюмa, xyдoжниĸ Eвгeний Йopдaнoв (!!!)
  • “Πpизpaĸ” – тeĸcт и pиcyнĸи Coтиp Гeлeв (!)
Като цяло, както се вижда от удивителните, които щедро наръсих, историите са супер яки, с някои малки анахронични изключения като Ян Бибиян и други внучета. Чашата на щастието обаче не само не е наполовина пълна, ами е направо до ръба и аха да прелее. Разбира се, с тази доза авторите само ни приканиха да чакаме следващ брой, какво друго? И-искаме о-още, бис!  Авторите на "Дъга" - президенти!:)




вторник, април 10, 2018

Армагедони - Антология

Сборник с разкази с различни варианти на това как би могъл да свърши светът. Книжката е излязла около двехилядната година, когато беше особено на мода да се плаши населението с разни видове апокалипсис. Е, явно не се получи, но пък това изобщо не значи, че заплахите са били фалшиви. Някои от тях са си от съвсем космически характер и в момента човеците не можем да направим особено много против тях, но някои си бяха чисто човешки глупости, които с малко повече мисъл спокойно може да бъдат избегнати. 

Разкошна книжка, в която някак са се наместили прекрасни истории на някои от най-големите:

Фредерик Пол - Ферми и ледовете (защо Исландия е добро място за оцеляване след ядрен апокалипсис)
Грегъри Бенфорд - Уравнение на отчаянието
Нанси Крес - Еволюция
Ричард Коупър - Послание до краля на Бробдингнаг (да, още ги подобрявайте растенията, за да издържат на какво ли не!)
Хауърд Уолдроп - Светът, какъвто го знаем
Гарднър Дозоа - Миротворецът (този беше гаден, не обичам такава фантастика)
Фриц Лейбър - Кофа въздух (може ли с подръчни средства да борим космоса)
Алън Данциг - Голямото море Небраска (какво остава, след като придойде Голямата вода)
Лари Нивън - Непостоянна луна (много як!)
Джофри А. Ландис - Последният залез
Уилям Бартън - Долу в мрака (за главен герой с малко име Ходжа, който става свидетел на новия живот)

Малко беше смешно съставителя да го пишат като Гарднър Дозойс, като той е Дозоа и на всичкото е доста известен тип - прословут издател на антологии, 20 години е бил редактор на Азимовс, няколко награди Хюго, Небюла и Локус и на всичкото отгоре е включен в Залата на славата на научната фантастика. Но както и да е.

Обадете се на момиче посред нощ, накарайте го да излезе навън и да погледне към луната - то може да си помисли, че е романтично, или пък може да побеснее, ала няма да предположи, че сте се обадили вече на шест други.
***
Въображението не изгражда нищо. Нито дори знания за това как да се гради. Не, докато не успееш някак си да го проектираш в реалния свят.

събота, април 07, 2018

Късното шоу - Майкъл Конъли

Конъли изненада феновете с нов главен герой - Рене Балард, детектив от ЛАПУ, която работи само нощни смени. Всъщност, да създава успешни изненади на него това му е работата и тук пак се е справил добре. В познатата ни от преди вселена сега има нов герой с чепат характер, трудно минало, супер странно настояще и любопитно бъдеще. Единаците му ги познаваме, винаги следват инерцията на разкритията, дори понякога в конфликт със своите хора и интереси. Важното е единствено, че там някъде има зло, което трябва да бъде спряно.

В този първи епизод от приключенията на Балард имаше и усложнена с една степен постройка. Нали знаете как Конъли (пък и не само той) обича да преплита две нишки - личен проблем и професионална загадка. Смесва ги така, че действието добива заряд по всички линии. В началото приличат на две фазово разминати синусоиди, интересните моменти се редуват ту от едната, ту от другата, докато накрая фазите не съвпаднат и резонансът им доведе до пика на историята. Е, тук нишките бяха три - открадната и източена кредитна карта, полумъртва от бой транссексуална проститутка и пет жертви, застреляни насред популярна дискотека. И Балард можеше да си го отнесе заради всичките, колкото и да изглеждат различни и може би дори безобидни. Къде загази най-много и защо? Ще си го прочетете сами.:)

"Късното шоу" е нарицателно за нощните дежурства и носи нотка от черния полицейски хумор. И в този роман срещаме някои от реторичните въпроси, характерни за гилдията според Конъли: Можеш ли да гледаш бездната, без тя да погледне в теб? Може ли да не си циничен, ако си в това шоу всяка нощ толкова години подред?

От мерак си бях поръчал книгата предварително. Дойде в деня на премиерата и беше прочетена за един ден. Предполагам, че това е достатъчен атестат за това, че Конъли има още какво интересно да ни сподели. Е, тук може вече да няма джаз и популярни ресторанти, но Лос Анжелис не е само това, нали?

вторник, март 27, 2018

WarCraft: Дуротан - Кристи Голдън

Това е една доста ранна история от света на Уоркрафта. Започва с още младия Дуротан, син на вожда на клана Фростулф, и пристигането на оркския шаман Гул'дан и робината му Гарона с първата му оферта целият им клан да се присъедини към него и Ордата му. Обещава им да преминат в щедър и богат нов свят, където да се спасят от загиващия Дренор. Разбира се, предложението е отказано, защото злото около Гул'дан макар и засега неясно е достатъчно сигурно. Ледените вълци решават да се борят сами за оцеляването си, въпреки все по-големите трудности, с които се сблъскват. Цялата природа и дори себеподобните им са станали неузнаваеми - суша, глад, вулкани и канибализъм ги превръщат отново в номадски народ, който в бягството си стига чак до края на света, за да вземе там най-тежкото решение.

Книгата на Кристи Голдън ми беше много приятна, но имаше два момента, които бяха още по-важни лично за мен. Едното е, че и тук, както във филма, който излезе миналата година, беше обърнато много внимание на Дуротан и човечната страна на орките. Те още нямат оня кръвожаден и зверски облик, а са просто същества в беда, които се борят с всички сили за спасението си и за най-общите и универсални ценности, които споделяме всички. Доброта, чест, справедливост, живот в хармония с природата. Другият важен момент беше, че тук за пръв път срещнахме Оргрим Дуумхамър, пръв приятел от детинство на Дуротан, и описание на едноименния му боен чук, към който чук имам специални сантименти. 

Неочаквано за мен се оказа, че книжките за Уоркрафта са се превърнали в страхотна библиографска ценност, след като тиражът на издателството се е изчерпал, и не мога да си обясня защо не пуснат една допечатка, след като търсенето е толкова интензивно.

Още за книгата при Екатерина.

Друга чудесна книга от същата авторка беше коментирана тук.

За раса, при която честта означава всичко, обаче, оръжията бяха далеч по-важни от броните. А оръжията на орките бяха огромни.

неделя, март 25, 2018

Ще ми платиш за това - Джеймс Хадли Чейс

Нюйоркски комарджия се оттегля на спокойствие в южно крайбрежно градче с двайсет хиляди долара в кутия от пури и пистолет. За съжаление, вестта за това навява глупави идеи на някои неприятни, но пък за сметка на това влиятелни, хора в градчето, които решават да  си разчистят собствените проблеми и да лепнат на прочутия тип още едно убийство. Да, ама не. Нашето момче не е от тези, дето си оставят магарето в калта, още повече, когато ролята на магарето тук се изпълнява от ослепителна блондинка, която решава да избере неговата страна в конфликта. Така е то в Америка, свестни блондинки с добри сърца валят под път и над път, стига да си бърз с пистолета и да имаш кутия от пури.

Има една категория стари криминалета с много характерен главен герой - все е наперен, винаги го обръща на шеги, дори когато лошите го ритат в главата. Интелигентен, смел, действа бързо, радва се на всяка довяна от вятъра на съдбата случайна хубавица, харчи щедро, бие се за принципи и без да мисли за последиците, убива, когато се налага. Такъв герой лесно печели симпатиите на читателите, но винаги ми е изглеждал леко фалшив и недостоверен. Кой би живял толкова рисковано? Тази книга ми намекна за едно възможно обяснение, което като се замислих, го намерих да се потвърждава и на други места - Втората световна война. Всички такива герои на Чейс, Чандлър, че даже и Дани Оушън от оригиналния филм, са ветерани от войната с всичките последици върху физиката и психиката им. Действието в тези книги винаги е съвсем скоро след завършека на войната, когато тези хора са се върнали към нормалния цивилен живот, но са се сблъскали челно с него. Принципите, новите умения, оцеляването в опасна за живота среда могат отново да бъдат полезни и в тъмните улички на Америка, само че вече за други цели. 

Това е втора книга от серията за Кейн след прочутата "Няма орхидеи за мис Бландиш". Тази също е била посрещната доста добре, става бестселър и съвсем скоро по нея също е направен филм. Джордж Рафт играе ролята на комарджията с бързия пистолет. На снимката по-долу е с Марлене Дитрих.
Картинката най-горе изобразява корицата на първото издание. Също така промених заглавието, защото аудиокнигата твърдеше, че това е "Дванайсет куршума в кожата", докато съдържанието разказваше за "Ще ми платиш за това". Дано не съм сгрешил.

Червената ѝ коса беше изкуствена като усмивката на адвокат.
***
Къщата беше чиста като нова монета.

петък, март 16, 2018

Спасителя - Ю Несбьо

Хари Хуле продължава да разкрива най-заплетените криминални загадки на нашето време, а чичо Ю не го жали и го изправя пред все по-големи предизвикателства. И леснодостъпните жени и алкохол бяха нищо в сравнение с новите изкушения.

Прочут хърватски наемен убиец има една последна поръчка преди да се оттегли на заслужен отдих. За негово съжаление и наша радост тази поръчка е в Осло, теренът на Хари. Убиецът е с напълно обикновена външност и това е най-голямата му сила - всички го виждат, но никой не може да го запомни. Задачата е да елиминира един набожен младеж от Армията на спасението, като никой не може да обясни защо и кому е навредил. Лесна работа, ще кажете, като да настъпиш божа кравичка. Предварително изпипаният му план обаче се разваля по напълно норвежка причина:

— Значи такъв е бил първоначалният план. Кое се е развалило?
— Онова, което винаги се разваля — отвърна Хари. — Времето.

По-лошото е, че и поръчителят е имал план, а жертвите валят, без да има напредък по който и да е от плановете. Хари пак загуби скъп човек, борбата му с пиенето е все така неравна, но все като че ли е на прав път. Ръфаха го не само кучетата вътре в него, а и съвсем обикновени дворни кучета. Уреди се с мацки, коя от коя по-засукани, което е направо невероятно като се има предвид какъв алкохолизиран грозник е той. Пътува до Загреб, сключва споразумения на честта с бандити, като дори развръзката беше нестандартна като за детектив от полицията. Неочаквано, но пък напълно удовлетворително, имаше и тънка нишка, която да ни препрати към събитията от предишните романи и престъпленията на Принца. 

Накратко, сложна плетка, но пък много топли душата.

Който никога не е изпитал любов, е имал празен живот, но още по-празен е животът на онзи, който никога не е изпитал болка.
***
Праволинейната почтеност е присъща на мързеливите хора без визия за бъдещето.

пп
Погледнете пак корицата и отместете поглед. Какво запомнихте от човека на нея? Само едно червено шалче, нали? Ето така се чувстваха всички, които някога са срещали Спасителя.:)

четвъртък, март 08, 2018

История славянобългарска - Паисий Хилендарски

Когато се чете по задължение, това е една скучна и неразбираема книга. Твърде стара, наивна, недостоверна, на всичкото отгоре написана на толкова стар български, че никой нормален човек не може да го прочете. (Който не вярва, да кликне върху картинката и да се пробва.)

Тези дни попаднах на прекрасно направена аудиоверсия и реших да й дам нов шанс. Защо аудио? Защото самият автор си го е написал в предговора: Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български...
Оказа се, че още по-голяма част от ореола е опадал, докато съм се превръщал от дете във възрастен.

Прави са хората, които са преценили, че е крайно време да се премахне това четиво от задължителната учебна програма по литература и да си остане само в тази по история. Тази книжка си е имала своята безспорно важна роля, но това е било преди два-три века. Изслужила си е службата и нека да я оставим на спокойствие и на вниманието само на крайно отдадени изследователи. За какво може да послужи тя днес на обикновения човек? Да ни изненада с информацията, че българите са имали своя държава, царе и военни победи? Че това го знае вече всяко дете и то от по-достоверни източници и с повече подробности. Дори от вестниците и телевизиите ни заливат ежедневно с доволно много излишни (псевдо)исторически сензации. Защо не се обърнем като нормални модерни хора предимно към настоящето и бъдещето? Не съм съвсем сигурен за някакви днешни ползи от такъв текст, обаче пък ми направиха впечатление някои по-забавни страни в тогавашната лексика, които днес изглеждат смешни. Само заради тях пак не си струва да се чете цяла книга, но пък "повдигат" настроението.:):)

Цар Лев повдигнал война срещу България, но не могъл нищо да успее.
***
Симеон Лабас пак се повдигнал и разорил гръцката земя.
***
Гръцкият цар Никифор Урания се повдигнал с войска срещу цар Самоил, надвил и го ранил в сражението.
***
Повдигнал се един овчар на име Лаган. Станал воин, след малко време станал барон на Константина.
***
Сърбите по това време държали римската ерес.
***
Така и сърбите, които са поданици на турчина, са много по-прости и по-бедни от българите.
***
Турците избили многоброен български народ по градовете заради християнската вяра, но хората поради простота и безгрижие не описали страданието им.
***
Така Симеон Лабас с божия воля сторил много пакост на гърците и постоянно воювал срещу тях. По-късно тръгнал срещу хърватите. В това време се разболял от стомах и умрял.
***
Никифор му отговорил: „За честта на гръцкото царство не мога с такъв непотребен народ да правя война и крамола.“
***
Но свети Кирил и Методий по-късно били поставени за епископи на славяните в Морава, не сръбската Морава, която тече през Шумадия, но друга Морава, при Окиан-море, което се нарича Балтинско море, при Брандибур.

вторник, март 06, 2018

Монахът, който продаде своето ферари - Робин Шарма

Щастието идва чрез добрата преценка, добрата преценка идва с опита, а опитът идва чрез лошата преценка.

Това е книга от доскоро подценяваната и дори на моменти презирана от мен категория за самопомощ и самоусъвършенстване. Знаете ги, пазарът е наводнен от всевъзможни наръчници от благи чичовци, чиято втора основна цел е да ви обяснят как сами да станете свои собствени лидери, как можете със силата на волята да постигнете всичко и то си зависи само от вас. Първата им цел обикновено е собственото им забогатяване. Тази не е такава, тази е в състояние да помогне много и да ви промени в положителна посока, стига да го искате.

Тази книга разказва историята на успешен нюйоркски адвокат, истинска акула, който получава инфаркт в съдебната зала, оцелява, разпродава цялото си имущество и заминава за Индия да търси спасение, защото се убеждава, че ако не промени нещо радикално, начинът на живот, който води, ще го убие. А той е ежедневен стрес, гонене на кариерни висоти, преследване на победи в съдебната зала, богати клиенти, печелене на още повече пари, ферарита, манекенки, яхти, знаете как е. Някои от клишетата като фераритата и Индия може да ви подразнят, но те са само щрихи от цялостната картина, познати образи, които да ви успокоят и да повярвате на внушенията, които ще сподели адвокатът-монах, щом се завърне. А след завръщането си той е напълно променен, здрав, млад, спокоен, уверен и отива направо при младия си колега, който е тръгнал по неговите стъпки, за да го предупреди и да му помогне чрез новопридобитото си знание. И тук стигаме до същината, заради която дадох максимума от 5 звезди на тази книга в goodreads. Защо тя е толкова добра?

Защото споделя внушенията си по лесен за усвояване начин - разделена е на глави, всяка с отделна история, поука, полезно умение или навик и прости стъпки за усвояването му. Не е никак трудно да се убедите в полезността на съветите на монаха - ако следвате препоръките му ще живеете по-добре, ще бъдете по-здрави, по-уверени, по-успешни, по-щастливи, по-спокойни, по-добри. Кой не иска да бъде такъв? Единствената трудност е в това да спазваш редовно всяка от препоръките.:) Ставайте по-рано, яжте по-малко, мислете за целите си, за положителни неща, отсявайте отрицателните мисли още в зародиш, упражнявайте волята си, концентрирайте се, бъдете добри с другите. Казани в едно изречение нещата звучат прости и безобидни, но проследени в текста ви убеждават, че наистина са важни и могат да променят много у всеки от нас и то за добро. Сигурен съм.

Характерът е по-висш от интелекта.
***
Трудолюбие, състрадание, скромност, търпение, честност и смелост.

петък, февруари 23, 2018

Сестри - Даниел Стийл

Някой ме попита защо съм почнал да чета женски книги, а аз даже не можах да обясня каква е тази, щом не е женска. Най-кратката версия вероятно би била, че това е книга за едно семейство с четири големи дъщери. Да, всъщност това я прави доста женска.

В тази книга няма нищо невероятно, изненадващо, странно. Тя разказва плавно и равномерно за напълно делнични неща в живота на едни обикновени хора. Е, в самото начало имаше една катастрофа, която остави сестрите без майка, а едната от тях ослепя, но това беше само нужното побутване, което да промени досегашния им живот и ние да проследим какво ще стане с тях. Могат ли четири големи жени, всяка с живота и професията си, временно да заживеят заедно, за да се опитат да помогнат на пострадалата, и какво ще стане с баща им, който е бил болезнено зависим в ежедневното си съществуване от жена си?

Наистина гледната точка, от която са представени героите и действието като цяло, е малко по-различна, отколкото ако разказваше мъж и героите бяха братя, но това е само забележимо, без да прекрачва в дразнещо. Нормалността на разсъжденията и реакциите на героите е като живителна струя, която успокоява читателя и потвърждава собствените му подозрения и съмнения в подобни житейски ситуации. Чрез героите си Даниел Стийл най-общо казва: "Не се притеснявай, това при теб е нормално, виж на колко други хора се случва, не е голяма работа, ще се справиш. Може дори да е било за добро." И на човек му олеква.

Наистина авторката и героините й обръщат доста внимание на неща като кой с каква коса е, с какви дрехи, как му стоят, на бижута и интонации. На срещи с мъже, кой колко яде, кариери, домашни помощнички, ревюта, адвокати по разводите. Неща, които са ми чужди или защото са твърде женски, или твърде американски. Но пак да повторя, защото е важно, разсъжденията и реакциите на героите са нормални и човек се успокоява, като вижда, че и други мислят като него.

Та така. Браво на Даниел Стийл, но ако може да ги пише по-кратки, би било още по-добре.:)

понеделник, февруари 19, 2018

Бьорнстад - Фредрик Бакман

Нямам представа кой е Фредерик Бакман, защото умишлено избягвам да се информирам за модните имена. Схващането ми е, че ако някой пише добре, то написаното и след години ще е добро. По тази причина не мога да кажа "Бьорнстад" в типичен за него стил ли е, или е изключение. Обаче повече не искам да чета такива книги.

Да, довърших я, прочетох я за един ден и стоях до три през нощта, но в това имаше доста инат и нездравото любопитство като когато човек изпитва интерес да знае за нещастията на другите. А аз не обичам това.

"Бьорнстад" е малко шведско градче, затънтено някъде из горите, в което няма нищо интересно, освен хокея. Мъжете, децата, че даже и жените са обсебени от живота на местния клуб и лягат и стават със случващото се в него. Това е гледната точка, от която ни се представя действието, и как след години без каквито и да е успехи, най-после се е задало поколение младежи, които ще станат шампиони, след това градът ще живне с построяването на нови школи, зали, откриване на работни места и т.н. Още тук човек можеше да се сети, че това е абсурдна гледна точка (хокеят, та хокеят, голяма работа!), още повече, че в първото изречение на романа ние научаваме бруталния му край, както и че въпросният блян на хокейните фенове просто няма как да се случи. Романът разказва защо и как.

Със "защото" аз бях донякъде ок. Винаги съм любопитен да знам какво причинява нещата, с уговорката, че ако това ще събере деца, насилие и психопати в едно изречение, любопитството ми се изпарява яко дим.

Бакмановото "как" обаче вече ми дойде в повече. Не искам да вярвам, че цял град от възрастни хора могат да бъдат такива психопати, да мислят и да се държат толкова глупаво. Да, развръзката беше донякъде облекчаваща, но и там надеждата идваше все от различните: твърде млади, твърде пострадали, имигранти, обратни, алкохолици, наркомани, кой бит, кой изнасилван. Не, благодаря.

Ако всичко това беше на филм, щях да съм сменил канала отдавна. Цитати и препратки няма да има.

понеделник, февруари 12, 2018

Кралят на зимата - Били Стефанов

Били Стефанов е млад автор, тази книга е първият му фентъзи роман, а може да се каже и сбъдната мечта. Повече за Били и неговия роман можете да прочетете в блога му.

Романът вероятно може да се определи като класически екземпляр от типа меч&магия. Норсевите (north и север, двойно, да е ясно) са яки, грамадни и огромните им оръжия не знаят прошка. Обаче не така опасни изглеждат те, когато срещу тях се изправи ужасната некромансърска магия на вещицата Кела, която има поставена специална задача. Ще може ли нещо да й се противопостави? Какво ще се случи с малцината герои, на които спонтанно започваме да симпатизираме? Защо и как ще се променят съдбите и характерите им? Злодеите раждат ли се или обстоятелствата ги правят такива? Може ли човек да се спре, когато веднъж е тръгнал по наклонената плоскост на злото?

Дори и непрофесионално око като моето беше в състояние да забележи, че това е творба-дебют с всичките бонуси и ограничения на понятието. От една страна я има свежата мисъл, която още не се е изчерпала от писане на безкрайни поредици, от друга страна липсва и школуваното писане, с което от една първоначална идея може да се стигне без проблем до вече споменатите безкрайни поредици. Компетентна коректорска и редакторска намеса е нещото, което видимо липсва, и което би подобрило още повече нивото на романа. И от самолет се вижда какъв мащабен щорм е бил в главата на автора, въображението му е завихрило няколко разновидности злодеи и пострадали от злодеи в разпознаваема структура, която ни води към еднозначна развръзка. Не са много фентъзитата, в които добрите губят с нокаут, а злото тържествува. Е, за финал имаше успокоителен намек, че вероятно това няма да е всичко, но все пак...

Всички достойнства на историята обаче биха могли лесно да бъдат пропуснати, ако човек още в самото начало се откаже да се бори с вадещи очите отделни елементи като неподходящ изказ на места, отнесени размисли на героите, които не допринасят с нищо към действието или атмосферата, а липсващите запетайките и пълен член пък са най-дребното, което не подобава на сериозно издаден роман. Но къде бихме стигнали, питам аз, ако не поощрим начинаещите автори, които имат хъса и смелостта да премерят сили с най-добрите на любимото си поприще? Когато никое издателство не смее да те подкрепи, когато си сам срещу пазара? Можете ли за миг да си представите колко трудно е това? Може въпреки съвпадението на инициалите Били Стефанов да не пише като Брандън Сандерсън, но все трябва да се започне отнякъде, нали?:)

Неочаквано за мен се оказа, че доста хора вече са прочели и коментирали книгата, като например Петър, Ради, My fantasy experience, Делиян, Донко и много други.

Успех, Били, и до нови срещи!:)

петък, февруари 02, 2018

Водачът на керваните - Зейн Грей

Понякога човек може да се разочарова, когато чете книги извън възрастта, за която са най-подходящи. С тази случаят не беше такъв, с искрен интерес проследих житието на Клинт Белмент от невръстно момче, което пътува с родителите си към Дивия Запад, през всичките му перипетии на опасния и труден живот, загубата на най-близките, та чак до възмъжаването, когато ще се превърне в едно от най-прочутите имена сред ловците, траперите и керванджиите, което внушава сигурност и доверие.

На обръгналия на какви ли не брутални телевизионни гледки днешен читател романът може да се стори леко наивен или детински, въпреки всичките жестокости на съдбата, през които минава животът на „Бъф“ Белмент. Те обаче като че ли ни връщат към едно по-нормално русло, в което в ценностите и поведението на хората има доста повече стойност. Припомняме си, че достойнство, справедливост, смелост, отговорност са си едни доста важни и хубави понятия, особено ако възпитаваме подрастващи. А и за повечето възрастни не са никак излишни. Не бива да се подвеждате, че това е захаросан епос, в който на добрите винаги им се разминава и те никога не нараняват врага, а само човеколюбиво го обезвреждат. Не, това не е Карл Май, Зейн Грей не взима пленници. Който е влязъл в битка трябва да е наясно, че си е заложил живота, защото загубилите са само два вида: избягали или мъртви.

Когато на стари години чета уестърни, неволно все се случва да съпоставям какво се е случвало в България по това време - 1850 - 1870 г... Нелепо е, но обяснява например наличието на каубойски уинчестери в музеите за Априлското въстание.:)

Преводът на тази книга е от 40-те години на двайсти век, което ми даде по-интересен поглед върху езика от онова време. Индианците навсякъде фигурираха като "индийци", а американските имена на героите винаги завършваха на "е", когато са използвани като обръщение - Томе, Джиме, Клинте и т.н.

В заключение, това е доста приятна и дори възпитателна книга.

понеделник, януари 29, 2018

Червената клетка - Марк Хеншоу

"Червената клетка" е специално звено в ЦРУ, което има задачата да мисли извън канона, да предлага алтернативни обяснения задачите, върху които мислят останалите. Тяхната работа е своеобразна застраховка, че разузнавателната общност в Америка няма да пропусне някоя опасност, независимо колко невероятно би изглеждала.

В това звено се озовава младата агентка Кира, след като на косъм се измъква от компрометирана операция в Каракас. Там се очаква тя да бъде оставена на спокойствие за известно време, докато се възстанови, но не така се случват нещата. Традиционното напрежение между Тайван и Китай се изостря още повече заради политическите амбиции на тайванския президент, а пък един дълбоко законспириран американски агент в китайското правителство докладва за нещо крайно обезпокоително в развойната дейност на китайската отбрана. Напрежението се натрупва, припламналите искри заприличват все повече на истинска война, а Кира е захвърлена в далеч по-опасни и непознати води. 

Малко самолетоносачи в действие, малко повече стелтове, разиграване на китайското контраразузнаване на негов терен, а бе имаше си доста вълнуващи моменти. Не мога да кажа, че е на нивото на Том Кланси, може би защото съм пристрастен, но определено е интересно четиво.

Най-неочаквано се оказа, че авторът наистина е бил дълги години в ЦРУ и е работил точно в такива звена. Странен бизнес.

Късметът е за хора, които не притежават умения.
***
Работата на един политик зависи от усмивките.

вторник, януари 23, 2018

Ковчег от Хонгконг – Джеймс Хадли Чейс

Изключително интересен роман, който ме изненада много приятно. Отдавна знам, че Чейс си е класа, от онези майстори, които създават собствена разпознаваема атмосфера и стил, но този път е надскочил себе си. Плюс ненатрапчивия хумор, който винаги е на правилните места.

Частният детектив Нелсън Райън получава обаждане в офиса си в Пасадина да проследи нечия съпруга, докато мъжът й е в командировка. И той отива на адреса, дреме в колата цяла нощ пред тъмната къща и чак на сутринта научава от разносвача на млякото, че там от месеци не живее никой. Не е разочарован, защото си е получил парите предварително, само е учуден защо го разиграват. Това учудване обаче е нищо, в сравнение с онова, когато заварва офиса си отворен, на стола му седи непозната китайка с дупка в челото, а пистолетът му го няма в бюрото. И тук вече въртележката на събитията тръгва със 100 от място.

След челен сблъсък с некадърната полиция и личния интерес към разследването на местен милиардер, действието ни отвява в Хонгконг с цялата му екзотика от рикши, шотландски полицаи, компаньонки, плажове, странни ястия и не на последно място – дрога. Опасностите са гарнирани с цицини, а единственото сигурно е, че всички лъжат, само дето не се знае защо. Завръщането на финала обратно в Калифорния е само, за да наместим най-последното парченце от пъзела.

Интересна, твърде интересна. Искам да детективствам в югоизточна Азия!

петък, януари 19, 2018

Кукувица кука - Георги Божинов

Това са разкази без действие, само с описания. На хора, села, колиби, планини, дерета, рекички, пътеки. На забутани места, които имат своя красота, на изпаднали хора, които имат своя доброта. Тонът не е идиличен, няма възвеличаване, не е и като за нещо безвъзвратно отишло си, за което човек да се чувства длъжен да каже или добро, или нищо. Тук всичко е поднесено документално, всяка махала, всяка човешка история. Това не са разкази за най-високите върхове, най-смелите хора, най-дългите реки, не, тези са най-обикновени. Ще попитате какво тогава прави тези разкази различни от статии в Уикипедия или друга някоя енциклопедия и аз ще ви кажа. Това е любовта, с която Георги Божинов говори за хората, които е срещнал и местата, които е посетил. Същите тези запустели села и баири може да са извор на тъга и съжаление за отминали времена и младост, но може и да са истинско богатство за очи, уши и умове, които са жадни за свойски споделените богатства, каквито още се намират там. Дали старец ще ти разкаже за някогашен приказно необичаен лов, или за актуалните си болки, или ще се разговориш с някой друг непознат, докато чакате автобус на несъществуваща официално горска спирка. Може проблясъкът да е за куче, което ходи да се мокри в реката и после идва при теб да си изтръска козината, може да е за узряла джанка или за набедена мечка-стръвница, или за помашки майстор-дюлгерин, няма значение, във всички тях личи внимание и сърдечна усмивка, човещина сред дивото. Да харесваш нещо, дори и когато не е най-, а само защото го чувстваш свое.

Харесах всичките разкази, а някои повече от другите, като например онзи, за младежа, който беше успял да купи гайда от човек, който няма гайда, както и "Дири се куче свинар", който започва така: Капчуците заломотиха изведнъж, зачукаха с точки и тирета. Нали си го спомнихте този звук, то направо си се чува. Езикът на Георги Божинов навсякъде из книгата е видимо много звучен, ако прочетеш изреченията му на глас и веднага ще чуеш звуците, които е искал да опише, шумовете, животните, гората.

Оттам, от нея (природата) тръгва всичкото онова хубаво и добро, което завинаги остава в пътната житейска торба на човека като мярка за хубавото и доброто.
***
Гори, а в горите се заселил българинът. Колиби тук и там, разсеяни из най-скритото, най-дивото. Дивото си останало пак диво, като го гледаш отстрани. А като го разгърнеш, виждаш: българинът го опитомил. Тук овошка забол, там нивка лепнал в брега - то Господ го дал да бъде бряг, а не нива. Но българинът поправил Господ. Всичко огледал, премерил на око, опипал и опитал всичко. Може да се живее, рекъл българинът. И заживял.