сряда, ноември 30, 2016

Под прикритие - Харлан Коубън

Криминална загадка и баскетбол? Че какво по-хубаво!:) 

Майрън Болитар е бивш баскетболист и нереализирана звезда в НБА заради едно счупено коляно, но понастоящем е юрист и спортен агент. Поканен е от собственика на нюйоркски баскетболен клуб да издири изчезнал играч, който е сред най-големите знаменитости и близък познат на Майрън. Всичко трябва да бъде извършено тихо и дискретно, сакън да не научат медиите. Нещата се заплитат сериозно, когато в аферата се включва и неизвестна брюнетка с големи бомби, известни количества пролята кръв и няколко стари гаджета. Това все пак е Ню Йорк, там такива работи са ежедневие, да не кажем и еженощие! Има доволни количества шарени емигранти, бездомници, стара терористична нишка и какво ли още не, а Майрън Болитар на всичкото отгоре трябва да играе с отбора, за да изкопчи някаква следа от съотборниците. Униженията на терена обаче бяха най-миловидното нещо, което го сполетя, защото неприятните изненади валяха от най-неочаквани места. Все пак, на тях нали това им е работата.

Действието, както вече споменах, се развива в Ню Йорк сред всичките му номерирани авенюта и булеварди, паркове и плъхове, лимузини и хинди-говорящи таксита, небостъргачи и мазни закусвални. А пък остроумните лафчета приличат на онези от "Белите не могат да скачат", нали се сещате - "Майка ти е толкова дебела, че...". Не, всъщност са още по-добри, те са като от по-добрите ситкоми като "Бар Наздраве", "Такси" или "Приятели", "Луд по теб" и т.н. Хитри, бързо разменени реплики по конкретна ситуация и толкова, продължаваме към следващата такава. Толкова бъзици и смешки в криминале никога не съм чел! То не бяха подигравки, то не бяха иронии. Ами сравненията - кое от кое по-нестандартни и удачни. Най-забавната криминална история, която някога ми е попадала!

Прекрасното и наситено с подтекст оригинално заглавие Fade Away се е превърнало в безличното Под прикритие. А фейдауей е ето това:


Няма нищо по-мрачно и безжизнено от празна спортна зала.
***
Жените не представляваха предмети за Уин. Предметите понякога получаваха неговото уважение.
***
Майрън откри телефонния секретар в стаята, която навремето се наричаше дневна, а сега кръщаваха с разни измислени имена като „калифорнийска стая“ или „главната стая“.
***
Слуховете твърдяха, че е черен, но беше трудно да се забележи каквато и да била следа от кожа под творбите на художника, който го бе татуирал.
***
Кип носеше карирано сако, около три номера по-малко от необходимото. Ръкавите му бяха прекалено къси, шкембето му стърчеше напред. Приличаше на фермер, издокаран за ежегодните танци.
***
Майрън влезе и бе посрещнат от познатата и все пак неопределена миризма на манхатънски ресторант. Из въздуха витаеше мазнина. Поеми си дълбоко дъх и някоя от артериите ти ще се запуши.
***
Майрън се огледа наоколо с най-доброто си отегчено изражение. Беше го научил, докато чакаше на опашка в отдела за моторни превозни средства.
***
По принцип Майрън не мразеше рап. Знаеше, че има и по-лоша музика — Джон Теш и Яни го доказваха всеки ден.
***
Ванът бавно приближи към него. Някакъв мъж излезе от близката кооперация и без колебание също се приближи. Носеше черно поло под черно палто. Той насочи пистолет към Майрън. Ванът спря и страничната врата се отвори.
— Влизай вътре, задник — заповяда мъжът с пистолета.
Майрън посочи към гърдите си.
— На мен ли говориш? — запита той.
— Веднага, задник. Мърдай!
— Това поло ли е или жабо? — попита Майрън.
Мъжът с пистолета пристъпи по-наблизо.
— Казах вече. Веднага!
— Няма защо да се ядосваш — каза Майрън, като пристъпи към вана. — Ако е жабо, въобще не си личи. Изглежда съвсем спортно.
***
Различните хипотези се въртяха в главата на Майрън като гумени патета във вана. 

Великият Майкъл Конъли казал, че Коубън е майстор на остроумния език и сюжети и светът на криминалетата имал нужда от него. Заклевам се, че е така!

неделя, ноември 27, 2016

Десет малки негърчета - Агата Кристи

На частен остров близо до английския бряг срещу Девън са поканени по различен повод десет души, които привидно нямат нищо общо един с друг – възрастен съдия, млад любител на автомобилите и високите скорости, семейство от готвачка и иконом, военен, полицай, лекар, гувернантка... Поканите са любезни, всички герои се отзовават с радост и надежда за няколко приятно прекарани дни като на курорт. Посрещането наистина е безупречно, къщата на острова се вписва в категория лукс, а ястията и напитките – изобилни. Липсват само каквито и да е други хора, освен поканените. Остров с десет души, които не знаят кой точно ги е поканил. Защо ги е поканил се разбира съвсем скоро, когато гостите чуват запис на грамофонна плоча, в който се изброява доста точно кой от тях какво убийство е извършил и как това му се е разминало. Разбира се, всички започват да отричат, лодка за напускане на острова не се очаква скоро, а порцелановите фигурки на негърчета, подредени в гостната, започват една по една да изчезват в пълен синхрон със „случайно” загиващите един по един гости. Кавичките около случайно са там, защото още първите случаи със загинали гости подозрително точно съвпадат с детската песничка, която намират оставена там:

Десет малки негърчета похапваха добре,
задави се едното, сега са девет те.
Девет малки негърчета до късно поседяха,
заспа едното непробудно и вече осем бяха.
Осем малки негърчета пътуваха из Девън,
едното там остана и върнаха се седем.
Седем малки негърчета сякоха дърва,
съсече се едното, остана без глава.
Шест малки негърчета гощаваха се с мед,
жилна го пчела едното – ето ти ги пет.
Пет малки негърчета правото увлече,
едното стана съдия и четири са вече.
Четири малки негърчета поеха по море,
заплесна се едно и три са само те.
Три малки негърчета с животните играят,
мечокът смачка там едно, та две са най-накрая.
Две малки негърчета подскачат край водата,
едно издъхна на брега – такава му била съдбата.
Едно малко негърче останало само,
обеси се и ето вече, че няма ни едно.

Ако десетимата са сами на острова, то кой от тях е мистериозният убиец, защо ги наказва и как ще завърши всичко?

"Десет малки негърчета" (Ten Little Niggers) се счита за най-продаваната книга на Агата Кристи. Класическо криминале, майсторски потапящо ни казан от страх, подозрения и изненади, поднесено този път в аудио вариант. Чете Катрин Кунчева. Благодаря!

Тук и там можете да прочетете още интересни неща за Агата Кристи и негърчетата. 

вторник, ноември 22, 2016

Патриотични игри – Том Кланси

Човек може да бъде полицай или войник, но не и двете.

Джак Райън, бивш лейтенант от морската пехота, а сега преподавател по история във военната академия, е на екскурзия в Лондон с жена си и дъщеря си. В този роман все още сме в началото на опитите на Джак Райън да служи на родината и предложенията от ЦРУ засега не са го изкушавали особено. Още през първия си лежерен ден в Англия той става случаен свидетел на въоръжено нападение над луксозен автомобил и понеже се намира най-близо, решава да помогне – обезврежда единия нападател, с оръжието му застрелва другия, третият избягва и като краен резултат Джак се оказва ранен в рамото и спасител на ...(драматична пауза)... престолонаследника, жена му и детето им! И тогава се започва една дълга и широка, защото излиза, че терористите от ИРА и сродните им крила и формации освен перфекционисти в организацията на атентати, са и доста злопаметни. Дори в сърцето на Америка педантичните злодеи могат да организират чудовищни акции. 

В началото трябваше да изчета близо 200 страници, за да препусне действието така, както го обичам. Дотогава имаше твърде много подготовка, завръзка, запознаване със ситуацията, героите и местата, въобще – малко по-скучна работа, но като цяло книгата е на характерното за автора супер ниво и те грабва с лекота. Прекрасна смес от разузнаване, тероризъм, див екшън с преследвания и престрелки и много други вълнуващи моменти. Не се продават току-така стотици милиони бройки...

Ще се чете още, като следващата най-вероятно ще бъде Кардиналът от Кремъл.

По Патриотични игри има доста успешен филм с Харисън Форд, Шон Бийн и Самюъл Джаксън от 1992.

Благородството е душевно състояние, а не идва с титлите.
***
Провериха и Райън, който беше толкова изненадан от интимността на претърсването, та поиска да каже на офицера, че като за първа среща отива прекалено далеч.
***
За щастие Господ пази глупаците, пияниците и малките деца.
***
След още два-три дни щяха да наместят костите на счупените й крака.
— Ще остане ли саката? — тихо попита Джек.
— Не. Не се тревожете. Детските кости — ние имаме поговорка, че ако детските кости са поне в една и съща стая, ще зараснат.
***
Омразата не е хубаво нещо. Тя може да ти стори неща, за които да съжаляваш, неща, които могат да променят това, което си.
***
Когато лоши хора се сговорят, добрите трябва да се съюзят; в противен случай ще паднат един по един, а това е безсмислена жертва в една низка борба.
***
Там, където има пари и добър адвокат, се задават малко въпроси.
***

Съвестта е цената, която плащаме за това, че имаме морал, а моралът е цената на цивилизацията.

Когато Том Кланси си е отишъл без време през 2013 само на 66 години в Инвестор и Аз чета са написали интересни неща за него. 

понеделник, ноември 14, 2016

Златното божество – Роберт ван Хюлик

Млад енергичен и амбициозен съдия избира назначение в съдилище извън столицата, директно в дълбоката провинция на мястото на убития му предшественик. Първото и най-важно нещо е да открие кой, как и защо го е извършил. Ще кажете, какво толкова, в днешно време криминалета да искаш. И тук е заровено кучето, защото действието се развива през първата половина на 7-ми век в Китай. Нали си представяте на какво е приличала по това време България? О, пардон, то тогава още не е имало България. А в тази книга за фон на загадката забелязваме  още и сложна държавна структура, разделение на властите, законодателство, литература...

Убийството на предшественика на съдията Ди се оказа обвързано с някои други загадъчни събития, които нашите герои започнаха лека-полека да разплитат. Срещнахме малко привидения, известни клопки, контрабанда, плаващи по реката бардаци, още убийства, малко страст, малко повече чест, преследвания, издебвания и отзвуци от скорошната неуспешна завоевателна война в Корея. Накрая, разбира се, съдията разкри всичко и виновниците си получиха заслуженото. Невинно пострадалите пък бяха овъзмездени.

Историята има много характерен източен привкус. Това не е просто криминале, в което имената на героите са заменени с китайски. Тези персонажи мислят, разговарят и действат по онзи екзотичен начин за нас, който и сега озадачава западняците, и предполагам, че това е заслуга не само на дуото Буда&Конфуций. Много ми хареса и тази тяхна правораздавателна система, в която съдията е и следовател, и прокурор, и полицай. Има си служители, които праща да арестуват, преследват, подслушват и разузнават, а накрая решава и отсъжда сам.

След кратка справка се оказа, че съдията Ди е истинска историческа личност, която авторът Роберт ван Хюлик е използвал, за да надгради в романите си. Ще кажете, а на него пък какво му разбира главата от китайски приказки? Работата е там, че биографията на ван Хюлик (1910-1967) е не по-малко интересна от самия роман. Най-накратко човекът е забележителен холандски интелектуалец и дипломат, който е живял и работил твърде дълго из Източна Азия, за да не остане незасегнат от тамошния тип познание и отношение към света. Оказва се, че едно от хобитата му е било да се опита да напише истории в духа на традиционния китайски съдебен роман, за да изтъкне колко по-високо стои той в сравнение с евтините криминалета, които заливали пазара по негово време. Трябва да му се признае, че не просто е успял, ами е постигнал нещо изключително. Чак ми се иска веднага да започвам следващата история за съдията!

(Помощниците на съдията Ди ми звучаха като Маджун и Цял Алтай. По-лесно ми беше да ги запомня.)

Аудио книга, прочетена отново от Тъпанар Дрънкар. Благодаря му и дано да продължи да записва!:)

сряда, ноември 02, 2016

Над дъгата 2 – Авторски колектив

Над дъгата 2 е книжка с комикси, нарисувани от авторите на някогашното списание и представлява сантиментално изкушение за онези, които напразно проверявахме по 100 пъти в книжарницата дали случайно не е излязъл предварително новият брой на списание Дъга. И досега голяма част от познанията ми за великите географски открития са от Дъгите... Ами Билбо и Фродо, колко хора знаеха кои са те преди Питър Джаксън да се развихри из Нова Зеландия? Ами ЕЛО-сите, Дарко, Добромир, Спартак? Ех, пуста е младост, мале...

Идеята за съживяване на безследно изчезналия качествен български комикс проблясна за кратко през 2012, когато се появи първата такава книжка – Над дъгата. Както може би не знаете, микроскопичният тираж е бил изчерпан почти веднага след представянето. А почитателите на това напълно липсващо по нашите книжарници изкуство не смеехме да повярваме, че отново ще се наслаждаваме на нещо толкова любимо. И чакахме ли, чакахме...

В тази нова книжка, която си самоподарих за рождения ден и изчетох на един дъх (голям формат, високо качество срещу 35лв), ще можете да прочетете за и от:
  • Патент 64246 от Сотир Гелев е май единствената история която има завършен вид – тайна организация, привлекателно алтернативна реалност и един обикновен сив човек, на когото му се случват супер странни неща.(!!!)
  • Еак Разрушителя от Евгени Йорданов - конанско фентъзи с един як, дето ги бие (!)
  • Краят на Бенковски от Владимир Коновалов - омръзнало ми е малко от темата за Априлци, а и стилът на рисуване не ми е от най-любимите (!)
  • Зона Б18 от Димитър Стоянов-Димо и сценарист Сотир Гелев - постапокалиптичо, приключения, сайфай (!!!)
  • Дамга от Петър Станимиров – отново фентъзи, но по-добро, изразително и даже заразително (!!)
  • Миташки и небесната джаджа от Румен Чаушев – прекрасно, уж детско, обаче с бясно действие сай-фай приключение от бъдещето (!!!!)
  • Тамара на Пенко Гелев – в Шедоуденс споменават, че се усеща дъх като от Междузвездни войни, и са толкова прави. Пустинна планета, изгнаници, властници, които спекулират с властта, помощ от неочаквано място, чуден стил. (!!!!)
Легенда:
! – зарибяващо
!! – супер е
!!! – баси якото
!!!! - АААААИСКАМОЩЕВЕДНАГА

Във фейсбук Над дъгата 2 също си има свое място, а ето тук пък има интересно интервю с един от авторите. Още заслужени похвали за същия проблясък при Стеф, Марин Трошанов и на страниците на Шедоуденс.

Чакаме Над дъгата 3 с едно-две предложения към авторите, пък те да си преценят доколко са удачни – дали не би могло да се снижи леко качеството на хартията и печата, ако това ще намали цената? А да излиза по-често, например няколко пъти в годината, а не веднъж на петилетка? А да се преиздаде първата книжка с изчерпания тираж?:)