четвъртък, декември 25, 2008

Записки на ловеца – Иван Тургенев

„О, младост! Младост! Може би цялата тайна на твоята прелест се състои не в това да имаш възможност да направиш всичко, а във възможността да мислиш, че ще направиш всичко.“

“Записки на ловеца” или още как Иван Сергеевич подвежда читателите от 1852г насам.

Често ми се е случвало да чувам интелигентни млади хора да се изпълват с негодувание, когато стане дума за лов, а още повече, когато някой иска да разправя истории за лова, вместо да се срамува в ъгъла. Предполагам затова тези, които са чели въпросния сборник на Тургенев, може да са останали озадачени от един важен момент. В тези разкази той гордо и с желание разправя за ловни кучета, коне, каручки, селски имения, най-различни странни помешчици, трепетликови гори и поля от елда, рекички и блата, водачи, ботуши, дъждове и огньове. Още повече клюки има за неповторимите сърдечни драми на селяните и кариерите на тези, които карат зимата в московските си къщи, а лятото – на село. И всичко е нормално, понякога смешно и интересно, понякога просто досадно, също както се полага на истински живи хора. Едно нещо липсва само – лов.

На пръв поглед ловът смущава и разбунва младежта. Познавам хора, които са или силно “за”, или от дъното на сърцето си “против”, но не и такива, които започвайки с желание история за лов, могат директно да я изоставят сиротна и да продължат да разказват как се поболял от любов по слугинята (секретарката?) си някой имотен дворянин (бизнесмен?), например. Защото принципно по-важни неща, често могат да бъдат забулени от страстта към нещо доста по-повърхностно. Добре ли е човек да може да контролира страстите си и да ги използва за други цели?

Тургенев станал по-известен точно с тези разкази, които е писал някъде като 30годишен, което по съвременните представи може и да влиза в категорията млад човек. И макар да пише с плам и впечатлителност, които да потвърждават това, историите звучат по-скоро като писани от поуморен възрастен, който по случайност още гледа на света по младежки. И така при такова заглавие на сборника, на него не трябва да се гледа осъдително (“Виж го ти, безделника, животни тръгнал да убива!”), ами като свидетелство какви работи може да види човек, който се мъкне с пушка, куче и малко пари в джоба с път и без път из околията. Той е по-скоро като ловец на бисери, клондайкски златотърсач, който успява да чуе забележителни истории от първоизточниците и да ги запише, само защото е дегизиран като нещо нормално за обстановката – на ловеца винаги ще му дадат хляб, чай, сушина. Ще го подиграят, че нищо не е застрелял, и ще започнат да си откриват душите пред неудачника с подгизналите дрехи. Така по-директна версия на заглавието на сборника би могла да бъде още “Какво може да види и чуе човек, когато обикаля провинцията и се представя за ловец”.

„Древните гърци не случайно казвали, че последният и най-голям дар на боговете за човека е чувството за мярка.“

неделя, декември 14, 2008

Звездна вълна се надига – Дейвид Брин

Абаносов полумесец се надига от море,
откъдето идва полумракът син,
откъм далечни брегове.
Хей, делфин! Делфин!

Хамиш Макларън

Никога досега не ми се беше случвало толкова много да искам да чета книга само заради това как ми звучи заглавието. Естествено, аз имах някаква представа за какви ъплифти обича да пише Брин, обаче тази я четох само заради заглавието. (И заради най-любезно заетия ми екземпляр от Горан, разбира се.;) “Звездна вълна се надига” – чува се красивата поезия, силата, нали?

Много пленителен роман. От тези, дето нямат оставяне, докато не ги довършиш. Много пространна история, в един момент ми се струваше, че така щедро се развиват разни нови линии и герои (по едно време взех да ги обърквам кой кой беше, ей!), че никога няма да могат пак да се съберат. Напразни притеснения, защото авторът си знае работата. Леко горда, леко героична, повече приключенска, почти не военна и научна.

От какво друго произлизат героите,
ако не от мъже и жени,

които, като нас,

се опитват…


Иначе заигравката е такава. Първият изследователски кораб с неоделфини (т.е. ъпгрейднати до разум от човеците) и малко хора в персонала намира някаква изоставена архаична флотилия някъде си в космоса. И всичко е добре, докато не съобщават на Земята за находката по радиото. Защото в следващия момент всевъзможни враждебно настроени раси, владеещи космоса от милиони години по-рано, започват да ги гонят и стрелят със съвсем не приятелски намерения. Бегълците кацат на случайно изпречила им се планета, която за удобство се състои почти изцяло от океани и има кислородна атмосфера. Идеята е само там да се скрият и поремонтират, а всъщност цялото разнообразие на напрегнатото действие се развихря именно там. Приключения и изненадващи открития. Няма почти никакви философски прозрения за Живота и Смисъла му, но от това книгата само печели. Наистина много приятна за четене.

Ето как вижда нещата с ъплифта Облачето, а пък Шедоуденса пак се е изцепил в своя характерен стил речетативен.;)

Стоя аз и чакам,
когато дългът ми го изисква,

докато вълната

се надига…


Романът е награден с Хюго - 1982г., Небюла - 1983г. и премията на списание Локус - 1983г.

неделя, декември 07, 2008

Мостовете на Медисън – Робърт Джеймс Уолър

04.12.08
Тази история не е на Робърт Уолър, нито е на Мерил Стрийп и Клинт Ийстууд. Тя си е на Робърт и Франческа. Тъжно ми е, ще пиша друг път.

07.12.08
От една страна, трезво погледнато, това може да бъде просто историята на общите четири дни и три нощи на двама непознати. И толкова. Но това вероятно би ми навлекло справедливия гняв на еманципираните домакини от десетките страни, в които е издавана книгата. Защото може да бъде и нещо по-възвишено, което и аз, и те сме усетили, въпрос на настройка и впечатлителност. Представете си ги само двамата герои - никой от не е и подозирал, че другият изобщо съществува. Никога в бъдеще няма пак да се видят. Какво толкова, ще каже някой, та то половината свят си живее на one night fun, описва подобни “завоевания” и после прави филми от тях, които да бъдат изконсумирани от другата половина. Сигурно затова ми е толкова трудно да обясня защо тази книга е толкова различна.

Сигурно всеки двама влюбени си въобразяват, че техния случай е единствено по рода си космическо събитие или поне хормоните им говорят така. Не знам, не мога да преценявам през чужди очи, обаче съм сигурен, че съвсем не младите Франческа и Роберт са перфектното олицетворение на случая с мълнията от разговора на Чарли и Том от “Четири сватби и едно погребение” (виж първия коментар). Почти без думи, напълно взаимно, дълбоко и неподатливо на последвалите десетилетия.

На едно място Робърт казва, че през целия си живот двамата все едно са пропадали нанякъде без път и посока, докато накрая не се е оказало, че всъщност просто са летели един към друг. Перфектното до невъзможност съвпадение на две умствени настройки, които се срещат по чиста случайност, само за да разберат, че след четири дни и три нощи никога повече няма да се видят. Ето за това ме беше яд. Защото е грехота, защото е много жестоко, а се случва сравнително често.

Книгата е написана за 11 дни и е абсолютна авторова измислица.

понеделник, декември 01, 2008

Моето семейство и други животни - Джералд Даръл

Понеже ми идват за казване толкова много други неща, които обаче изобщо не са представителни за книгата и за да не добие някой погрешно впечатление, просто ще цитирам началото. Това ще бъде и отговор на въпроса “За какво се разправя?”, на който никога не мога да реша колко изчерпателно да отговарям, за да не издам случайно нещо важно от сюжета.

Това е разказ за петте години, които аз и моето семейство живяхме на гръцкия остров Корфу. Първоначално възнамерявах книгата да представлява леко носталгично описание на флората и фауната на острова, но направих фатална грешка, защото още на първите няколко страници въведох и моето семейство. След като се видяха черно на бяло, близките ми продължиха настойчиво да си завоюват място и да канят различни приятели, с които да споделят главите.

Забавна книга, съставена от различни типове забавност, на които обикновено им се наслаждавам в отделни книги. Основно владее английският хумор (Джеръм Джеръм?). Само на една идея зад него са смешките, които се случват във всяко многодетно семейство с характерните конфликти помежду децата (Алън Маршал?). На трето място, но не и по важност, идва детският вид хумор, разминаването в разбирането на едни и същи неща между възрастни и деца (братя Мормареви?). Много уважавам и самоиронията (М. Вешим?), с която Джери обяснява собствените си дивотии през тази нескончаема лятна ваканция. Имаме и нещо като балканска доза хумор – Чужденците vs. Местните, която включва и някои чисто езикови каламбури (Кустурица?). Книгата е богата и със сигурност може да се измислят и още сполучливи хумористични категории. Донякъде може да бъде и образователна, макар образованието (Б. Нушич?) на самия автор да излиза доста спорно, според това, което е написал. Но може пък точно това да я прави толкова привлекателна за четене от деца?:)

Хубава книга, струва си да се прочете няколко пъти. На мен например ми обясни някои очевидности у мои приятели, за които не съм можел да си намеря обяснение. Обаче доколкото разбрах от биографията му, дори и да бях чел книгата в по-невръстна възраст, не би имало начин да харесам Джералд Даръл като човек или професионалист. Ще обикаля света да събира редки видове в зоологически градини, моля ви се! Лично на мен най-скучни ми бяха оскъдните странички, където въпреки всичко авторът настояваше да пише за “природата” и понякога излишно грубото му отношение, според мен, към невръстните деца на въпросната природа. Претупвах ги набързо и чаках с изплезен език кога ще стане дума пак за семейството му. Въпрос на приоритети.:)

Ето и други виждания по въпроса.

неделя, ноември 23, 2008

Der Steppenwolf - Херман Хесе

Подозирам, че за някои хора "Степният вълк" е класика. За мен беше странна и на места ужасно тегава книга. Не изключвам, разбира се, това да се дължи на недостатъчния ми опит в четенето на "сериозна литература", както и на особения характер на езика (скромното ми мнение е, че немският намира идеално приложение само в техническата литература).

На мисълта да прочета книгата ме наведе похвалата на един приятел, който по правило заема алтернативни позиции по всевъзможни въпроси и с това навежда хората на полезни размисли. Ако не беше горещата му препоръка, едва ли някога доброволно бих се хванал с текст на немски с толкова малко диалог.

Първите десетина страници ме запратиха с шут обратно в 10ти клас, когато неведнъж измъчван от непоносима скука, чаках с нетърпение да свърши часа по Немска литература. Безкрайните изречения, смотаният словоред и глаголите с по хиляда представки, стремящи се да заместят диференциалните уравнения при описването на физическия свят, убиваха всяко желание за живот у крехкия тийнейджър. Изненадващо за мен, в случая със "Степният вълк", тези инструменти на инквизицията описват перфектно мъките на главния герой, изнервят обстановката до крайност и въвеждат умело бедничкия читател в истеричното съществуване на Хари Халер. До тук бяха и моите емоции и съпричастност. Оттук насетне започна читателската мъка. Обсебеността на Степния вълк със собственото му аз, натоварва необратимо и без това мършавия сюжет. На този фон, без каквито и да било описания на околния свят, се прокарват твърде плахо, според мен, парчета от източните философии. Не успях да намеря и обяснение на непрекъснатото изтъкване не Моцарт и Гьоте - идолите на Халер. Изглеждаше така, все едно авторът иска да просвети немския читател, но за да не го обиди, споменава от време на време и немските класици. Трудна книга, с много неясни идеи, без съмнение нахвърляни на хартия в труден за Хесе период. Въпреки театъра в края, не останах с впечатлението, че отношението на Хари Халер към живота се е променило съществено. Очаквах по-силен край.

Присъдата ми гласи: Ако целта на книгата е била просто да нахвърля някои вече съществуващи философски идеи и да остави читателя да се позамисли над тях, то книгата си е изпълнила предназначението. Просто не казва нищо ново на хората, които вече са се потили над въпросите за Живота, Вселената и Всичко останало. За мен печалбата беше, че си наваксах поне от части проспаните часове от гимназията.

събота, ноември 22, 2008

Върколашки метаморфози - Виктор Пелевин

Зайо, Лиса и Кумчо Вълчо играят карти. По някое време Зайо казва:
- Някой лъже здраво тука и само да разбера кой е ще му смачкам рижавата мутра!

Повечето хора сигурно знаят, че Пелевин е особена порода и книгите му са също толкова странни. Включително и тази. Тя до известна степен прилича на виц за животните в гората, само че само с вълка и лисицата и то много, ама много по-пиперлив от горния. Виктор Олегович явно много се впечатлява от върколашката тематика, че даже си е въвел и такива лисичи образи (като главната героиня) и им е измислил оригинален механизъм за превъплъщенията. Ако щете вярвайте, обаче опашките на върколаците били антени, с които те внушавали на околните хора разни работи. Също тези пелевински върколаци дневна светлина, трепетликови колове, сребро и подобни архаизми хич не ги плашат, развяват си коня спокойно измешани сред нормалните хора и си ги ръководят през епохите както си поискат. И понеже живеят по много хиляди години, така са се ошлайфали в манипулациите и така са се издигнали в разни йерархии, че даже нефтът, който блика на пресекулки от Сибир, зависи от тях.

Като всеки път има много находчиви и силни размисли за общочовешки въпроси, които хората с удоволствие цитират. Аз обаче няма да приложа нито един, защото се подразних от фриволността, с която Пелевин ръси този път особено много глупости. Количествата вулгарност бяха очевидно прекалени и макар да дочетох книгата, това не бива да е сигнал за опрощение на този грях. Аз просто исках да разбера развръзката на действието, за която беше намекнато в предговора. Имам силни подозрения, че колкото пъти е решавал да пише по тази книга, авторът е сядал с шише водка и тогава е започвал да се труди. Дано е това, а не да се е изписал и да се чуди как да си отбива номера.

четвъртък, ноември 13, 2008

Големият влаков обир – Майкъл Крайтън

Тези дни били съобщили, че Майкъл Крайтън е умрял от рак на 66 години. А аз точно по това време четех негова книга, най-случайно…

За мен Крайтън е много голям, почти несравним с други фантасти (да, фантаст е!), и това го казвам не за да му отдавам някаква посмъртна почит, ами защото това винаги е била обективната истина в главата ми. Не смея да твърдя като други, че е изобретил жанрове или че е направил прогностични открития, които скоро след това са се сбъднали. Но за мен той има гигантски принос за довеждането на съвременната наука по достъпен, достоверен и изключително пленителен начин до съзнанието и разбирането на водопроводчика Джо, или както е по-известен у нас – до “чичо на село”. Важно е това как го прави, защото хем не лишава читателя от истинска наука, хем езикът и средствата му не изпростяват в желанието му да бъде разбран от всички. Той е особено добър в правенето на преходите между всепризнатата наука, съвремените още недоказани теории и съчиненото лично от него. Винаги започва убедително с неща, които всеки знае, и постепенно те отвежда в неговите си измислени води, но номерът е, че читателят така и не разбира откъде нататък вече здраво го лъготят, и си остава с чувството за достоверност и вяра във фабулата до края. Истински майстор!:)

При него има и друг важен момент, който установих, че е впечатлил не само мен. Пише си той “Щамът Андромеда”, аз я прочитам, и после съм впечатлен от познанията му за вируси, лаборатории и защити. Много задълбочен по темата, все едно цял живот това е работил. После обаче чета например “Сфера”, а там показва изумителни познания в друга област, в трета книга – в трета област, и т.н. Все книги с различни теми, все различни области, където показва висока компетентност, а няма как да е работил цял живот във всяка от тях.:)

Крайтън ми е като запазена марка за гарантирано качество. Излезе ли нова негова книга, аз съм абсолютно сигурен, че мога да я купя без предварително разузнаване и после да ми хареса супер много.

Благодаря ти, мистър Крайтън, че ми даде толкова много!

Тази е за Големия влаков обир в Англия от 1855г. Оказа се, че откраднатата сума не е бил чак толкова Голяма, но пък всичко е протекло с много обстойна организация и предварителна подготовка, а и медиите го раздухали, та може би затова така е останал. Идеята на организатора била да се откраднат парите за заплати на армията в Кримската война, като за целта се наложила фалшификация на четири различни ключа за сейфовете. Много рискована работа, защото всеки един от ключовете се съхранявал на уж недостъпно място. Дотогава обществената нагласа била, че престъпленията се вършат от мизерстващи дегенерати, а не от интелигентни представители на хай-лайфа. Една друга картинка на особено интересното ми викторианско общество и доста напечен трилър, разбира се. В началото даже си мислех, че това не е писане в стила на Крайтън, а по-скоро на сър Артър, толкова беше английско и криминално.:)

… Това обяснявало също и навика и да носи грим през деня, когато нито една уважаваща себе си почтена жена не би допуснала козметични препарати дори да се докоснат до кожата и.
***
По това време хората явно смятали разделителната линия между проститутките и актрисите за съвсем тънка.

четвъртък, ноември 06, 2008

Избрани разкази - О’Хенри

Сигурно от 15 години я чета и препрочитам тази книга, а от 29 ми я разказват, цитират и ми дават примери от нея. Тя си е като евангелие у нас. Допускам, че други хора може и да са ги укротявали с “Мечо Пух” например, ама мен пък ме възпитаваха с “Благородния мошеник”. И понеже напоследък си препрочитах само разказите от този цикъл, плюс “Сърцето на Запада” и “Четири милиона”, та рекох да си опресня целия сборник този път. Сега пак успях да намеря незабелязани преди (или незапомнени?) ценни моменти в “Превъплъщенията на Джими Валънтайн”, “Хиляда долара”, “Палачинки по Пимиентски”, “Как Бурията стана човек”, “Как се стриже вълк”, “Катедра по филантроматематика”, “Зелената врата” и останалите.
Много пъти се спекулира с това, че е авторът е бил в затвора, което трябва едва ли не трябва да омаловажава качествата на разказите му. Всъщност историята казва, че не е съвсем сигурно дали е бил виновен за счетоводните проблеми на банката, в която работи, и за които отива в затвора. На всичкото отгоре, в деня преди процеса той офейкал за Хондурас (където измисля популярната оттогава фраза “бананова република”) и е щял да си остане там по живо, по здраво, само дето здравото се оказало недостатъчно. Жена му се разболяла от туберкулоза и човечецът се видял принуден да се прибере при нея в Остин, Тексас, където скоро го арестували и осъдили. В затвора обаче моментално получил самостоятелна стая в болничното крило, защото като дипломиран фармацевт поемал нощните смени. И така три години и 14 разказа.
О’Хенри е просто класа. Много стил, много оригинални идеи, много оптимизъм и човеколюбие. И като се замисля, сред сега живите писатели които познавам, май не съм срещал толкова качествени творби. Няколко пъти съм се чудил как да похваля разказите му на незапознати, та да схванат поне малко от красотата им. И никога не успявам да измисля ефикасен начин. Неволно съм успявал да накарам познатите ми да четат какви ли не литературни глупости, а волно... Затова започнах да преразказвам самите разкази и ако не ме прекъснат с “Аа, това го знам, в училище го имахме на диктовка.”, накрая усмивките най-често са искрени.
п.п. Оня с банджото на корицата трябва да е О’Хенри. Като млад свирел в някаква група от провинциални серенадисти с тънки мустачки.

събота, ноември 01, 2008

Дребнио волен народ – Тери Пратчет

Наскоро пробутвах някому прясната ми идея, че понеже хората са различни, трябва да се измисли начин как да носят различна отговорност. Един например може да отговаря само за себе си, друг може за двама, трети може за един клас/град/държава, а пък някои и за себе си даже не могат. И после точно на това място в разсъжденията прочетох “Дребнио волен народ”, където има някои сходни моменти:
Които могат, трябва да вършат работа и зарад тия, които не могат. А някой трябва да говори и зарад тия, които нямат свой глас.
А и някои още по-хубави. И друг път съм забелязвал, че Тери обича да разправя за страха и за гнева в съседни изречения. Страхът е хубаво нещо, помага за оцеляването, в критичните моменти те напомпва с всичко необходимо, за да реагираш светкавично. Но гневът е по-добър, защото има остър ръб.
Другото ми любимо е собственическото чувство, с което вещиците гледат на света наоколо им. Това не е егоцентризъм, мания за власт или нещо подобно, та те дори не искат да им се плаща за вещерските услуги. Но когато кажат “Това е моето село! Моят брат! Моята земя!” е по-добре да си потърсиш масивно прикритие, защото с казването на подобни неща само довършват точенето на въпросния режещ ръб. Та идеята ми беше, че и на мен ми действа много вдъхновяващо, когато мисля за нещо мое, като изобщо не е нужно да го притежавам. Важното е да мисля така за него.
Много се зарадвах на книгата, не само защото е от серията за вещиците, която пък ми е най-любимата, но и заради хъса на преводача. Да е жив и здрав и да илядИ ! Хвала на такъви!:)
Един хубав овчарски цитат:
Увиха Баба Болежкова във вълнено платнище и закачиха за него кичур сурова вълна. Това нещо беше специално за овчари. Щеше да каже на всички богове, които биха могли да бъдат замесени, че покойникът е бил овчар и че е прекарал много време по хълмовете и че, понеже покрай агненето и покрай това онова не е имал как да отдели достатъчно време за религия, и понеже горе на бърдото няма църкви и храмове, то като цяло можеше да се надява, че боговете ще разберат и че ще погледнат благосклонно. Трябва да се каже, че никой не е виждал Баба Болежкова през живота си да се е молила на когото и да е за каквото и да е, и всички бяха съгласни, че дори и сега тя не би отделила време за никой бог, който не би разбрал, че агненето първо, всичко останало после.
И последно, една кратка, изящна, ама много актуална в национален мащаб фраза:
…и у целото место пропада секакъв ред.

петък, октомври 24, 2008

Третата вълна – Алвин Тофлър

Нека започнем с един прост въпрос, който обаче е редно да разбуни духовете. Сегашното общество разпада ли се? Според някои хора – очевидно да. Обществено-политически, психологически, икономически, пазарно, образователно, промишлено, морално. Всякак. Как да оправим нещата тогава преди всичко да е рухнало? Можем ли да спасим света сами (защото Брус Уилис вече май събра точките за пенсия)?

Според мен, основен проблем при писането на всякакви визии за бъдещето (за бъдещето винаги трябва да са “визии”, така пише по вестниците) е това, че всеки автор се опитва да махне оттам всичко, което не му изнася в настоящето. Не е задължително да има обективни причини, а само лични. И така се получава едно бъдеще…, дето не е за разправяне. Докато тази книга си е съвсем сериозно обосновано нещо.

В тази си книга (защото тя не му е първа и последна по въпроса за бъдещето) авторът се опитва да предскаже какво ще бъде обществото на Третата вълна (ако приемем, че навлизането на земеделския начин на живот е Първата, а индустриалната революция – Втората). Според него от 50те години започват да се виждат първите признаци, че индустриалното общество започва да се изчерпва. И го е написал през 1980та година. Много пространно (близо 600 страници), в някои области доста задълбочено. Все принципни положения, а не отделни изолирани факти. Интересно ми беше, че някои негови предположения са толкова смели, че и аз, който от години размишлявам по темата на по чашка с приятели, не се бях сещал за нещо подобно.:)

Някому може и да се стори странно, но да се чете архаична прогностика също може да бъде интересно. Най-малкото, за да схване човек кой тип прогнози се сбъдват и кой – не. Кое е предположение с реални шансове и кое е смехотворна глупост. Защото голяма част от прогнозите вече се сбъдват (също като в “Капитал”), а пък за тези, които не се, като че ли изобщо няма надежди.

Много идейни глави, но за жалост често пъти в тях само са поставени въпроси, без да се дават отговори. Много мразя така.

- Архитектурата на цивилизацията

- Индуст-реалността

- Отвъд масовото производство

- Демасифициране на медиите

- Електронната къщичка

- Семействата на бъдещето

- Появата на протребителя (производител и потребител в едно)

- Разпадането на нацията

- Новата психосфера

- Политическият мавзолей

и т.н.

Странно за мен беше, че нито за миг не беше допуснал, че комунизмът няма да пребъде през вековете, ами час по час и за него нещо предполагаше, мир на праха му. На комунизма, де.

Добър пример как се пише книга за обществото на бъдещето, ще го имам предвид.

Ето една табличка, която що-годе вярно представя вижданията на Тофлър по разни въпроси в различните фази на прибоя. Но ако разчитате само на табличката, най-много да добиете погрешна представа за иначе съвсем сериозната книга.

И последното, което остана да ме човърка след прочита – след като ентропията се стреми да увеличи хаоса, а еволюцията – подредбата в света, какво по дяволите ще излезе от това? Коя от двете е по-силна? Или има и някоя трета? Досега не се бях сещал да ги състезавам…

събота, октомври 18, 2008

Заедно (и нищо повече) - Анна Гавалда

Така си позволих да преведа заглавието. На български книгата се появи като "Заедно" (c'est tout е изпаднало някъде по линията на Ориент Експрес). Това е последният роман на Анна Гавалда. Отделям специално внимание на авторката, защото ми се струва, че не е достатъчно позната у нас. Надявам се да е само временно.
30+, като всеки съвестен Парижанин пресича на червено (в съзнанието на парижаните май често витае мисълта, че всичко им е позволено), работи в издателство, била е и учителка по френски, купува си картини за удоволствие, отглежда две дъщери и пише книги... Има издадени един сборник с разкази и три романа. Всичките на съвременна, френска тематика. "Заедно" (Ensemble, c'est tout) е издадена на френски в джобен формат и 99 999 екземпляра, преведена на над 30 езика, филмирана през 2007 от Клод Бери.

"Когато съм в провинцията, тъгувам за Париж,
когато съм в Париж, ми се иска да съм на село."

Сампе или Госини


Филибер е собственик на апартамент с изглед към Айфеловата кула и проблеми с топлата вода. Освен това е аристократ, който си търси съквартиранти.
Франк Лестафие се грижи за баба си, работи като готвач, кара мотор и различни момичета. Франк е от американската мода като още няколко хиляди Джонатан, Уилям, Джесика и Дженифер, родени през 75-85.
Камий носи името на госпожица Клодел и това може би не е случайно. Тя е талантлива и асоциална... художничка.

Тези персонажи се оказват Заедно в апартамента с проблемната вода. Всъщност, водата ще им е най-малката грижа. Основен източник на разнообразие и център на внимание е бабата. Полет! Която изпуска ключове като плете, но все пак плете шалове на метър и после подарява шалове с дупки. Пада редовно в банята, но за нищо на света не декларира синините. Нуждае се от лекарства, очила, разбиране, жонглиране с работното време, социални помощи... Това е всичко? А, и крем за ръце. Присъствието й изглежда неуместно в един Париж на динамични, млади и влюбени хора. А може би само на пръв поглед. В едно по-друго време и Полет е имала голяма любов и по-малки омъжени сестри, а най-накрая и тя се задомила.


Историята е обикновена, трогателна, малко смешна, трудна, истинска. Разказана е така естествено, както могат да се случват подобни неща - няма залитане по театрални сцени, диалозите са динамични, но в разговорен стил и без синтезирани мъдрости за наизустяване. Действието излиза извън апартамента, за да се разходите до някои културни и не чак толкова места из Париж и околията - с Камий на изложба и на нощен сеанс по почистване на офиси, с Филибер на музей и аматьорски театър, с Франк на ресторант и на село за клането на прасето, с Полет в градината на семейната къща и стаята от старческия дом.


Струва ми се, че втората част от заглавието е важна - да са заедно, далеч не означава всичко, но и това им стига. За колко време и на каква цена? Прочетете сами.

четвъртък, октомври 16, 2008

Роня, дъщерята на разбойника – Астрид Линдгрен

“Има един период от живота, който няма нужда да бъде развалян от безпокойство и отговорност. Начинът, по който се събуждаме, е важен, защото трябва да се справим с всеки дълъг ден. Нашето детство е нашето утро.”

Туве Янсон


За гениалността на Астрид Линдгрен няма какво да си говорим, то е все едно да обсъждаме гравитацията, ползата от озоновия слой или от Слънцето. Просто директно може да я причислим към чудесата на природата. Всички знаем забавни цитати от нейните романи и ухилени си ги рецитираме при всеки удобен случай.

С Роня обаче работата е по-друга. Драмата не е чак толкова сериозна, както при “Братята с лъвски сърца”, не ти се свива гърлото, докато четеш, но все пак има нещо, за което другите детски писатели избягват да споменават. При нея има нещо почти неуловимо, някаква трудна за казване истина, с която сме съгласни, но която не можем да обосновем. На първо време ще я кръстя свобода. Колко струва тя? Струва ли си да се изпокараш с близките си, за да имаш свобода? И това не е онази глупава американска версия, да се изнесеш от къщи като тинейджър, за да “трупаш житейски опит и да се справяш сам”. Пфу, плюя аз на този опит! Но друго се опитвах да кажа - да живееш заради лятото, докато все още то е най-важното нещо. Да прекарваш дните си в реката, да носиш храна на кучката, която се е окучила в мазето на училището, да си направиш най-майсторската прашка, за да не убиеш после нито едно врабче, защото ти сам решаваш, че “така трябва”. Да се противопоставяш на близките си, защото твоята вътрешна правда го иска. Разбира се, това са искрените и импулсивни решения на детството, но те са нужни, за да растем с открити сърца и чисти умове. Да бъдем щастливи и доволни от живота още от сутринта.

"В днешно време не се излиза на глава с децата. Правят си каквото си знаят и не ти остава друго, освен да свикнеш. Но не е лесно!"

четвъртък, октомври 09, 2008

Бледа синя точка - Карл Сейгън

Карл Сейгън ми влезе в очите заради филма “Контакт”, който е направен по неговата книга. И заради програмата SETI, към която и аз дадох скромния си принос. Странен и интересен човек е бил той – едновременно сериозен изследовател, смело в любопитството си дете и удивително вдъхновяващ оратор, който сам чете тази аудио книга. Тя е научно-популярен разказ за миналото, настоящето и бъдещето на Земята и човеците и едва ли има другаде къде да се прочете всичко в толкова синтезиран вид. Това е история за това кои сме, какви сме и къде сме. Колко е голямо това къде? История на опознаването на Слънчевата система, коя програма и кой апарат с какво са ни обогатили. Скъпо ли е да се платят няколко милиона долара за апаратура, като в замяна получаваме само няколко фотографии с шарени кръгчета? Тераформирането етично ли е? А кога ще ни стане по силите? Вече можем ли ефикасно да се предпазим от случайно връхлетял ни астероид? Или пак като в терциера 95% от видовете ще измрат? А ние в 5те% ли ще сме? Какъв е шансът за живот другаде из Вселената? Наистина ли Те са някъде там?
Само факти, чистата истина.

Когато през 1989та Вояджър подминал и последната планета в Слънчевата система и се запътил към необятната чернота на междузвездното пространство, на Сейгън му дошло на ума да обърне камерите назад и да изпрати заснетото към Земята. На черния фон свети един единствен пиксел. Бледа синя точка в средата на лъч отразена от апарата светлина.

"Пак погледнете тази точка. Това е тук. Това е нашият дом. Това сме ние. На нея са изживели живота си всички, които сте обичали, които познавате, за които сте чували, абсолютно всички човешки същества. Всичката радост и страдание, хиляди самоуверени религии, идеологии и доктрини, всички ловци и събирачи, всеки герой и всеки страхливец, всеки създател и всеки унищожител на цивилизации, всеки крал и всеки селяк, всяка двойка влюбени, всички майки и бащи, всяко дете, всеки изобретател и изследовател, всеки моралист и всеки корумпиран политик, всички “суперзвезди” и водачи на масите, всеки светец и всеки грешник в историята на нашия вид, всички те са живели тук – на една прашинка, закачена на слънчев лъч.”
С глобализирането на света, става необходимо човек да мисли глобално, планетарно. Мислейки планетарно лесно се решават много проблеми, които иначе от взиране в самите тях от векове са ни изглеждали важни, спорни, трудни и без решение.
Една от най-често срещаните думи в книгата е необятен.

вторник, септември 16, 2008

Те не вярват в приказки – Мартин Петков

Хубава книжка от две парчета, май се казват новели. Или повести, никога не съм бил много наясно. И първото, което си записах, докато я четях, беше: Много приятна книга, изпитвам удоволствие да я чета.:)

Ценното и интересното за мен бяха най-големите и най-малките идеи. Най-едрите са тези, които са някакви принципни житейски позиции, които си мислил и градил повечко години и които в един момент са достатъчно важни и определящи, за да си кажеш: “Ей, ама от това може да излезе цял роман!”. Най-ситните идейки пък са тези, които срещаш из текста като хрумвания на някой от героите или пък изкристализират из диалозите и ти изведнъж се ухилваш и си викаш: “Виж колко добре казано и съвсем на място.”. И после ги забравяш. Като тази например:

Има някаква надежда да се спасят. [Отнася се за възпитаниците на учителката.] Просто трябва да им се протяга ръка. Тъпо и упорито. И когато ти отблъскват ръката, вместо да правиш фасони, пак да я протягаш. Даже насила да ги дърпаш! И така, докато не измъкнеш поне един. За да може после той, на свой ред, да измъква други.

Хареса ми като цяло и отношението на главния герой (естествено, защото съвпадна донякъде с моето) към повечето важни въпроси - политика, образование, престъпност, война, жени. Все някаква комуникация, но с различни средства, а както се оказа, даже и не чак толкова различни. Хареса ми и мотивчето за адвоката и учителката.:)

Авторът е сред малобройната група пишещи фенове на фантастиката, които са едновременно спокойни, уравновесени, не крещят и са с всичкия си. Интелигентен млад човек, той може да ти разкаже всичко и да изглежда увлекателно.

П.п. Второто произведение повече ми хареса. И не заради правдоподобност на действието, а заради истинността на емоциите.

четвъртък, септември 11, 2008

Преди студа – Хенинг Манкел

Хенинг Манкел и неговият инспектор Курт Валандер са доста известни на феновете на криминалните романи не само в Швеция, ами и по останалия цивилизован свят. У нас обаче май че е издавана само една книжка от приключенията на Валандер от издателство “Колибри”.
Този път историята ми заприлича на съвременните немски криминалета, но с една съществена разлика – доста по-психарска, по-жестока и без вездесъщия инспектор-хубавец с наресан перчем. (Впрочем, има купища страхотни съвременни немски криминални сериали, в които се залага на загадката и логиката на разкриването, а не на стрелбата и кървищата, и които спокойно може да се дават след ранните новини, обаче по неустановени причини нашенските телевизии проявяват наздравословен инат да ни развличат с подобна качествена европейска продукция.)
А в тази книга някакви религиозни фанатици готвеха нов марш на радикалното християнство по света, като за целта си постилаха пътя с обезглавени жени, които някога са правили аборт. Впоследствие се оказва, че предводителят им съвсем не е луд и просто е имал други цели, които е гонел и чрез посочените овощарски методи. Излезе толкова способен, че си остави и място за поне 2-3 продължения на историята, която без предстоящите обяснения на неясните му досега действия изглежда глуповата и без сериозни мотиви. 100 на 100 това не е най-добрата книга на автора. Но пък може да му се признае, че много умело посажда костилките на страха у читателя, който в един момент вече не е много убеден, че му се чете точно тази книга в тъмна стая преди заспиване.
В прийомите на Валандер, а в тази книга и на дъщеря му Линда, има някаква характерна студенина или може би скандинавска дистанцираност. Инспекторът изглежда постоянно като страничен наблюдател, а не като емоционално впрегнат в разследването. Обикновен разведен чичка с проредяла коса и прилично шкембе, които умее да прави логически връзки между разпокъсаните факти, които са му известни.
Не бих чел продължението. Или поне не скоро. А книгата даже е филмирана и се играе из немските театри. На германците сигурно им харесва да видят, че някой е по-касапин от тях.;)

събота, септември 06, 2008

Вертеп - Емил Зола

Преди все съм си представял, че произведенията на класика Зола се четат само от бабки със слабост към неколкочасови клюкарски маратони, които следобед ходят на гости на други такива бабки и се черпят с кафе и локумки или в краен случай сладко от вишни в малки чинийчета. Също и от млади госпожици в гимназиална възраст с черен молив около очите, които след 50 години ще ходят следобед на кафе и сладко. Като кажеш “Аа, Зола ли?” е някак авторитетно, после имаш право спокойно да попълваш “Нана” в кръстословиците, защото можеш да обясниш коя е тя и какви са и били проблемите, а не да го предъвкваш тихомълком сред останалите пастирски жерави и опери от Цумпе.
Любимото занимание на Зола се оказа да описва може би излишно натурално как някой с надежди за светъл живот пропада и затъва финансово, морално и всякак. Ако човекът си е бил отрепка и продължи да се “развива” в тази посока, никому няма да е интересен - няма клюки, няма сплетни. Обаче всеки който се е опитал да живее почтено и после е фалирал, семейството му се е разпаднало и е приключил из вертепите, е достоен за височайшето му внимание в рамките на поне 400 страници. Пиянството и развратът на гладачките и тенекеджиите в Париж – ах, колко забавно! Вестниците “Шок” и “Уикенд”, ама без картинките…
Ужасна книга, по-гнусно нещо не може да си представи човек. Героите са едни жалки, лакоми, пипкави, самовлюбени, нищи дребнави хора. За тях никога не можеш да кажеш с умиление: “Милите нещастници!”, както например би отивало на стайнбековите нещастници от Салинас. Защото тези са откровено гадни.
Извратеното мрънкане на Зола ми се стори удивително постоянно и настойчиво. Почудих се защо някой толкова би настоявал да “разобличава” греховете на другите и помията, в която живеят и мрат. Какви ли пък са били неговите проблеми? Защото не мога да приема, че човекът си е нормален и просто се упражнява в такива гнусни похвати в рамките на 20 свои книги, да кажем. Е, Уикипедията внесе малко светлина. Най-лошите ми предположения не можаха да се сбъднат, само защото Зола всъщност е бил още по-зле.
П.п. Голяма кочина е бил Париж преди два века, еей! А “Вертеп” се оказа името на една от по-долните парижки кръчми по онова време.

петък, август 29, 2008

Истината – Тери Пратчет

Няколко пъти по различни поводи съм се чудил по въпроса за истината. Голямата истина една за всички ли е или всеки човек си има някакви негови малки истини? Изхарчил съм часове от времето на мои приятели, за да се убеждаваме един друг в правотата ту на голямата обективна, ту на малките части истини.
Тази книга е сред малкото от поредицата за Диска, които не са сканирани и пуснати за свободно четене из мрежата. Цитати от нея не фигурират в дългите списъци с крилати пратчет-лафчета. Никой фен на Пратчет няма да ви я похвали. Освен аз.:)
Намерих едно интересно размишление, пак принципно, за хората и обществото.
Значи то [обществото] е нещо различно от обществеността и хората? Да разбирам ли, че обществото не е същото като хората, които срещаме на улицата? И се оказва, че обществото се занимава с големите, умерени, разумни мисли, докато хората само се размотават и вършат дребни глупости.
И, разбира се, поуката от финалните редове, когато лампите светват, хората нетърпеливо се бутат да излизат, персоналът пали фенерчетата и тръгва между редовете, а в същото време биг бендът дава всичко от себе си и твори единственото нещо, заради което си е струвало да се отиде на този филм:
Защото нищо не е задължително да си остане вярно завинаги. Стига и да е достатъчно задълго. Истината ви казвам.
Хубава книга, кара те да се съмняваш в изначалните неща и да тормозиш познатите си с глупави въпроси като на всичкото отгоре настояваш за смислени и обосновани отговори.

п.п. А книгата се разправя за това, как в Анкх-Морпорк започва да излиза вестник.;)

понеделник, август 25, 2008

Фалшивите огледала - Сергей Лукяненко

Общо взето ние сме добри. Просто игрите ни са глупави.
Наскоро по друг повод Алмаак ме укори, че се радвам, когато срещна у някой автор изразени моите собствени мисли и вярвания. А не четем ли всъщност точно заради това?
В “Огледалата” пак има много философски постановки, за които съм си мислил преди и не съм намирал еднозначно решение. А тя всъщност е книга-продължение, но за радост не от онези, които след успеха на оригинала вече нямат какво да кажат. Установих, че Лукяненко е имал идеи в излишък, които не са се побрали в “Лабиринта” и затова се е получила пак много хубава книга. Увлекателна, поставяща въпроси, даваща и някои отговори в здравословното съотношение за всяка неправилна дроб.
Действието естествено пак се развива в Дълбината, но този път си играем с някои нови герои и нови, по-сериозни опасности. Ако условно наречем виртуално оръжие, което убива вашето виртуално “аз”, оръжие от първо поколение. Няма проблем, нали? Ще започнем играта от начало или от последния сейв. Ако под оръжие от второ поколение се разбира такова, което нанася поражения по хардуера, с който влизате в мрежата? Лошо, но прежалимо, ще си спестим от закуските за нов процесор. Ами какво ще кажете тогава за оръжие от трето поколение? Такова, което щом убие героя ти в мрежата, умираш и самият ти. В реалния живот. На живо, еднократно и безвъзвратно. Какво място би станал виртуалният свят? По-близък до реалния може би? Може би ще излезе от детската си възраст, когато там всичко е било позволено и на всеки му се е разминавало безнаказано. Може би ще бъде за негово добро, но ти би ли дръзнал пак да влезеш там?
А в дългия пасаж по-долу пък има още няколко дози обективна истина. Нека несъгласните да ги приемат като специален поздрав от мен. Това е част от моята кампания за отрезвяване на откъсналите се от природата борци на интелектуално-офисния фронт.;)
В Дийптаун редовно ходят към трийсет милиона души. Така да се каже, интелектуалният елит на обществото, каймакът на науката и изкуството. И все пак това е много тънък слой. Ако всички тези хора ненадейно загинат — светът ще изреве от болка, ще потрепери… но ще устои.
Защото все пак светът се крепи на други. На полуграмотните китайци, сглобяващи на конвейер компютри. На пастирите, дето никога в живота си не са виждали същите тези компютри. На строителите, които след работа се прибират в къщи, при жените и децата си. На политиците, за които Дийптаун е просто модна играчка… те и без друго могат да се излежават на хавайските плажове и да дават приеми за стотици хора.
Ние сме само една обособена каста. Сраснала се с измисления си свят и почти забравила за истинския.
Открих и едно друго откровение за мен и много мои познати, само сменете “дълбина” с “интернет”.
Аз мога да изляза от _дълбината_ — във всеки един момент. Просто вече не обичам да го правя.

вторник, август 05, 2008

Безсмъртни в Испания – Нанси Крес

Спирам се край едни кашони с книги, защото чух непозната госпожица да пита продавача за Саймък. Докато си приготвя репликите за етюда обаче, тя избяга без да си купи нищо, а аз се оказах с непозната за мен книга на Нанси Крес в ръцете и два лева по-малко в портфейла. Чак като си марширувах към къщи видях на корицата, че книгата е спечелила "Хюго" и "Небюла" (впоследствие се оказа, че наградите са за едноименната новела).

Историята е едновременно интересна и философски дълбокомислена. Става дума за изнамирането на такава манипулация на гените на човека, че хората да могат да живеят без сън без това да им вреди по някакъв начин, а само да им помага. Неспящите деца се оказват много по-способни във всичко спрямо спящите си връстници. По-интелигентни, по-способни, по-жизнерадостни, а като страничен ефект и не стареят. Разгаря се расова вражда между спящи и неспящи с всичката цветистост и нетърпимост, на които е способна “толерантна” Америка. С времето неспящите стават дотолкова доминиращи във всички водещи отрасли и производството на материални блага става толкова ефикасно, че за огромната маса от спящи не остава друго, освен да си гледат живота и развлеченията. Но освен фантастичните свръхможещи неспящи и подробното разглеждане как реагира светът на “заплахата” на различните, се намесва и още нещо много важно. Цялата история (а и в другите две книги на Нанси Крес за просяците) се крепи и споява от следната гатанка, която можете да си вземете за домашно:

- Чудесно – отвърна Тони. – А какво ще кажеш за просяците в Испания?
- За кого?
- Представи си, че се разхождаш по улицата в някоя бедна страна като Испания и виждаш просяк. Ще му дадеш ли един долар?
- Вероятно.
- Защо? Той не ти предлага нищо в замяна, защото няма какво.
- Знам. От съжаление. От състрадание.
- Добре, срещаш шестима просяка. На всеки от тях ли ще дадеш по един долар?
- Може би.
- Така. А сега – срещаш стотици просяци, но нямаш парите на Лейша Камдън. Пак ли ще им дадеш по един долар?
- Не.
- Защо?


Няма начин да се изложите, защото засега при мен има много верни отговори и само един малко по-верен - моят.;)

Обществата на бъдещето, които строят различните писатели-фантасти, са винаги справедливи и достойни. На тях им е лесно да откриват кусурите на миналото и да строят нещо съвсем различно като доста добре се пазят от грешките на историята.

Не е възможно да имаш едновременно и равенство, и лично благополучие. Да отнемеш правото на някой да се реализира или да търгуваш с постигнатото от него, означава да му отнемеш духовността и достойнството. Затова се провали комунистическата идея.
Ако имаме обаче общество, което се крепи на взаимно изгодната и свободна размяна, то какво биха могли да предложат на това общество просяците? А пенсионерите, инвалидите, неизлечимо болните по рождение?

Действието е накъсано на малки парченца като къси разкази и не се свени да прескача през десетки години напред. Това отначало леко ме подразни, защото аз исках да знам какво се случва в момента на героите, които ме бяха запленили със съдбите си, но при такава накъсаност схванах, че авторката иска да акцентира на други неща, за които ден или година не са от значение.

П.п. Според авторката един от отговорите на гатанката е този:

Размяната между хората не е двупосочно шосе. Нужна ли му е риба на коня? Разбира се.

П.п.2 Рядко глупава корица. Интересно ми е също защо издателите са избрали да монтират "безсмъртни" вместо "просяци" в заглавието.

сряда, юли 23, 2008

Лабиринтът на отраженията – Сергей Лукяненко

“Дълбина-дълбина, не съм твой, пусни ме, дълбина…”

Е, след като няколко души ми се учудиха, че продължавам да не съм чел нищо от Лукяненко, рекох да си наваксам. Прочетох “Лабиринта” за една нощ и един ден, не непрекъснато четене, разбира се. Което е доказателство, че е увлекателна. Имах спешна нужда от доза рязка оригинална мисъл, от бързина, от изненадващо действие. Опитах с някаква гоа – нищо. После опитах с Лукяненко и сега очите ми пулсират навътре, а съдържимото на главата ми е като разварена чорба. Зареден съм с оригинални теми за размисъл за дълго.

Имаше може би малко повече описанията на пейзажи, от кой прозорец какво се виждало и тям подобни. Те може би ще са много полезни на режисьора, който се наеме да филмира тази прекрасна книга, но аз нямах нужда от тях. Аз исках повече скорост, повече бой, още хитри оръжия. Аз мога да ги поема, няма да ми се преситят сетивата, защо ми забави действието, а Сергей? Дай си ми битките на борците за свобода с неизвестното, които исках и с които така добре набираше скорост! Очаквах главния герой да си изпати и в реалния свят, но не би. Със сигурност не се зарадвах, когато авторът отказа да ми обясни в прав текст какъв аджеба е Неудачникът от 33то ниво, излизайки ми с разни нелепи аргументи, че не било важно той какъв е, а какви са тези, които задават въпроса. Айде бе, той нека ми каже фактите, пък аз ще си преценя кое е по-важно…

Книгата всъщност е доста хуманна за киберпънк и може би като такава повече ще се хареса на читателките и дечурлигата-геймъри.

Въпросът колко е добра книгата може би обаче не трябваше да си го задавам. Защото при сравнение с досега четени от мен титани на киберпънка, Лукяненко ми идва малко по-лек. Преди време казах някои може би остри думи за “Снежния крах” на Нийл Стивънсън. По открития и прозрения обаче се оказва, че той е леко, но забележимо по-напред от Лукяненко или поне в тази книга. По динамичност на разказаното – също. А пък за бащицата Гибсън да не говорим, в жанра с него май никой не може да се мери. :)

Струва ми се, че пак прекалих с укорите, и то съвсем несправедливо. Почти всякакви критики ще бъдат приети със сведено чело. Какво да направя, като първите ми впечатления са най-често за това, което ме е подразнило, защото разваля съвършеното четиво? А книгата всъщност е много, много хубава!

Първото цитатче е буквално “ключово” за мен:

“— Льоня… а ти имаш ли цел в живота? Каквато и да е? Не става дума за кражбата на някоя хилядарка в зелено или за купон с приятели в някой ресторант, а точно за Цел?

— Имам — честно си признавам аз.

— Тайна ли е?

Замълчавам за миг.

— Знаеш ли, ще ми се, когато се прибирам у дома, да не ровя за ключове из джобовете си.”

А второто е за това кои книги си струват като илюстрация защо и тази е сред тях:

“Изплащали са се преди всичко онези книги, които са съдържали ненормално усложняване на информацията. Не говоря за справочниците, отразяващи известните и предимно излишните знания, а за книгите, пораждащи нова етика и разбиране за света. Те започвали да оказват влияние върху живота на хората, да водят до ентропия, да рушат.”

И още няколко прочита, от които повече се разбира за какво се разправя в книгата и кой е авторът.

петък, юли 11, 2008

Южна поща. Земя на хората – Антоан дьо Сент-Екзюпери

За мен най-същественото у Екзюпери е благородството. Благородство, което личи повече в характера, и не толкова във фамилията.
Пише леко наивно, с искрената убеденост, че все пак трябва да го сподели, защото е важно. Различни лични открития, които не е споделял с никой, но намира за съществени. Заприлича ми дори на писания от личен блог. Може би ако беше жив през 2005-2006, той би започнал да пише блог?
“Южна поща” е била първата му книга и това си личи. Много лична, разпокъсана, небрежен опит за изясняване на чувства към самолета, към другар, към жена, към смърт. Тъжна работа. Нека я четат само най-запалените му фенове, това трябва да се напише в предговора.
“Земя на хората” е друго нещо. Писана е по-късно, когато е имал повече писателски и житейски опит, но все пак не достатъчно голям, за да си остане на места недодялано искрена, пълна с чистосърдечните признания и възгледи за живота на един очевидно млад и чувствителен човек. Хубави разсъждения, ценни защото са искрени и верни едновременно, извисяващи човешкия дух. Не са дълбоките, дълги и заплетени разсъждения на философа, а ясните и убеждаващи с простотата си открития на младежа-интелектуалец.

“Това, което направих, кълна ти се, никога никое животно не би могло да го направи.”
***
“Струва ми се, че ония, които много се боят от нашия технически напредък, смесват целта със средството.”
***
“Всички ние сме млади варвари, още смаяни от нашите нови играчки.”
***
“Един лош ученик от курс по висша математика знае повече формули върху природата и законите, отколкото Декарт и Паскал. (Но) способен ли е той на същите духовни възможности?”

Обиди ме изречението на задната корица от някой си Блез Сандрар: “Той е рицар, защото мечтае за подвизи, странстващ рицар, истински рицар.” Обиди ме заради Екзюпери, когото бях започнал да чувствам близък. Та той през цялото време пише, че се дразни да сравняват първите пилоти с тореадори, комарджии или въобще нещо хазартно, което се прави заради риска. Нищо подобно, неговото не са предизвикателства, заради самите тях, заради риска и адреналина, това е просто работа, която някой е трябвало да свърши. А самолетът е просто сечиво.
На 31 юли 1944 е трябвало да се прибере от последния си полет. Макар и малко подранил по дни или много закъснял по години, мисля с този текст да го поздравя за честната игра. Вярвам, че Екзюпери е образец за всички, които разбират смисъла на честната игра.

сряда, юли 02, 2008

Хотел “Берлин” – Вики Баум

Става въпрос за Втората световна и ако не си чел нищо от авторката, при такова име не е трудно да се плъзнеш по наклонената плоскост на предразсъдъците. Нима жена с такъв псевдоним (“Вики”, какво въображение, а?) би могла да напише нещо сериозно по толкова позната ни тема?

Ок, добре. Но какво знаеш ти, ами ако през 19ти век Вики е било модерното и напредничаво съкращение за Хедвиг и всъщност тя е била съвременничка и лична свидетелка на всичко описано? А то е представено живописно и емоционално. Голяма майсторка е в предаването на читателя на емоциите на героите. Много умело може да те води от истерична нервност до меланхолична самосъжалителна заблеяност без да забележиш нищо странно. На места може би пише леко недостоверно, но едва ли някой би претендирал за достоверност, когато схване общата картинка и се увери, че наистина финалът на една война е крайното време за прелом в чувствата и нагласите на хората, които са я повели и първоначално подкрепили.

Книгата се разправя за обитателите на един луксозен хотел в Берлин. Той е последното убежище на дипломати, висши военни, партийни лидери и въобще върхушката на властта и техните високопоставени (ако думата не беше натоварена вече със съвсем друг смисъл, бих казал ВИП) чуждестранни гости. Лицето на Германия пред света. Само че през 1943та лицето на Германия вече не е никак за пред хора, повсеместната разруха е засегнала и този хотел, както като сграда, така и като посетители. Един от основните мотори на действието е бягството и укриването на Мартин Рихтер – издирван от Гестапо младеж, който по стечение на обстоятелствата се оказва символ на съпротивата срещу режима. Кой, как и защо би му помогнал именно в щаб-квартирата на враговете му?

Предполагам, че образите на “променилите се” поддръжници на властта са изкупили донякъде “вината” на авторката пред немската общественост, защото като цяло тя доста люто плюе по Германия от онези времена, а германците са меко казано докачливо племе.:)

Това, че е австрийска еврейка, сигурно доста и е помогнало хем да е близо до нещата, да почувства какви са немците, и същевременно и е било от полза да се дистанцира и да може да опише въпросните черти като у страничен човек, а не като в автопортрет. Според някой може и евреите да не са най-подходящите хора, които да правят портрет на германците, но гледната точка си струва, защото според мен е много, ама много вярна.

И малко интересни цитати.

“Знаеш ли какво е най-големият лукс в живота на една жена? Това е правото да може да спи сама.”

***

“Лиза беше най-хубава, когато се събудеше. Млади жени, топли още от съня, които си търкат очите и се усмихват от възглавницата, бяха божи дар.”

***

“Лиза се опита да си държи ръцете спокойно. Изглежда, че те имаха непреодолима нужда да чупят кибритени клечки, да късат книжни салфетки, да пушат цигара след цигара.”

***

“Немците имат особено доверие във всичко, което е немско. Тъй като те никога не бяха третирани като възрастни, свободни, самоуправляващи се граждани, те чувстваха същата фалшива сигурност, както децата и робите. Тяхната роля беше да бъдат добри подчинени, да не задават въпроси или изказват мнения, а само да изпълняват нареждания. Държавата отговаряше за защитата, сигурността и благосъстоянието им.”

***

“Самосъжалението е една от най-главните черти в характера на германеца. В тях има една тесногръда вяра, че страданията, мъките, нещастията и бедствията са нещо определено специално за германците и непознато в другите страни. Прекалените им грижи за тях самите ги правят студени към другите хора.”

***

“Това беше първият сериозен урок за един незрял народ, който беше отказал да порасне и да живее в общност с другите народи. … Те горяха от жажда за отмъщение и бяха луди от страх.”

понеделник, юни 23, 2008

Гордост и предразсъдъци – Джейн Остин

Като всеки човек, и аз си имам любими теми, разни заклинания, които си повтарям редовно. Едно от тях е, че много се впечатлявам от случайни наглед съвпадения.

Книгата е великолепна. (Това може би значи “много хубава” – “велико лепа”.) Историята, стила, героите – всичко. Просто не си спомням откога не съм чел толкова качествена работа.

“Гордост и предразсъдъци” масово се смята за викториански чик-лит и се представя като такава в многото екранизации, което е в голяма нейна вреда. Което, разбира се, не пречи нашият екземпляр на книгата вкъщи да е изчетен от всички момичета и жени във фамилията, поради което ъгълчетата на страниците вече не са прави ъгли, а са приели някаква неопределена овална форма, изтъркани от прелистване.

Много ценни неща има вътре и то, описани в детайли. Провинциалните нрави, пари и липси, бракове по сметка, суета, общуване между млади хора за женене, хорска глупост и благородство. Много земен, много нормален роман. И за разлика от шекспировите творби, в които недоразуменията са основен нелеп двигател за скалъпеното действие, тук недоразуменията са естествени, преодоляват се по най-естествения възможен начин и историята пак остава забавна.

Може би повечето хора знаят, но аз все пак да си кажа. Историята е за конфликта между енергичната мис Елизабет, която обича да си прави генерални изводи за хората от случайни факти, и горделивия смотаняк мистър Дарси, който конфликт най-естествено завършва с годеж. (Няма нищо общо с латино-сериалите, на които на пръв поглед може да заприлича.)

Мистър Дарси - смешно, но точно като него се чувствам в момента, а и от много време насам. А пък майтапите на мистър Бенет направо ми скриваха топката!:) Много любим, още повече, че се сещам за познати чички, които се изразяват така! Изобщо, аз май всичките герои ги познавам лично.:)

Странни работи. Книгата е писана 1796-1797 (авторката е била май на 21 години) и никога няма да познаете под какво загалавие - “Първи впечатления”. (Остава тайното и никому неизвестно продължение да се е казвало "От последно прочетеното".;) Една от първите романтични комедии, което пък никой не ми беше споменал. Това е една много смешна книга. В смисъла на много забавна, а не на жалка. И леко съжалявам, дето ми идват толкова малко думи за възхвала.

Авторката за мистър Колинс
И макар да беше завършил университет, съблюдавал бе единствено учението, без да си създаде там ни едно полезно запознанство.
Лейди де Бърг
Мистър Колинс, трябва да се ожените. … заради себе си погрижете се да е жена дейна, жена полезна, да не е разглезена и да умее да направи много нещо с малко пари.
Елизабет
Колкото опознавам света, толкова повече ме разочарова.
Джейн
Защо да искаме един жизнерадостен млад мъж да е все сдържан и предпазлив? Най-често нашата суетност ни измамва. Жената си мисли, че да я харесват, означава непременно да я обичат.
Мистър Бенет
Кой, ти ли да отидеш в Брайтън! Пари да ми дават, не бих те пуснал и на двайсет мили от там! Не, не, Кити, най-сетне се научих да бъда предпазлив и ти ще го почувстваш. От днес нататък в тази къща офицер няма да припари, нито тук, нито в селото. Никакво излизане от къщи, докато не докажеш, че си прекарала полезно поне десет минути всеки ден!
Кити повярва на заплахите и се обля в сълзи.
- Хайде, хайде, не се отчайвай – каза баща и – Ако слушаш десет години, на десетата ще те заведа на военен парад.