Невромансър – Уилям Гибсън

Стана почти случайно, но резултатът беше много силен. Намерих книгата из кашоните при телефоните на СУ и скоро след това ме нагази някаква ОВИ. Не спрях да чета, когато мозъкът ми взе да се блъска в стените на черепа от високата температура, и кошмарът на гибсъновия свят стана мой буквален кошмар. През деня четех, а през нощта сънувах град Чиба с нелегалните клиники за транспланти, зловещото настояще, в което всичко се диктува от някакъв може би изперкал ИИ. Хакери-жокеи, които се друсаха май с всичко друго, освен халюциногенни гъби и лепило, спасяваха чужди каузи с риск да си изпържат мозъците в сблъсъка със защитния софтуер на въпросния ИИ. Освен него (изкуствения интелект) в графата на любими закачки от фантастиката имаше пънкарски терористични групи, запис на човешка личност в цифров вид, пътуване в космоса, костюми, които приемат цвета на околната среда и те правят невидим, контакт с разум от друга планета и хакери, партизани, борци, маргинални типове от помията на предградията.

Книгата е просто еталон, образец за майсторство, новаторство и стил. Учудващо истинска за скептичната ми натура. Предполагам, че на повечето хора с реална представа за нещата им се струва, че точно такова сиво-гнило ще бъде бъдещето, а не розово-захаросана леко подобрена версия на настоящето, каквато е общоприетата представа. Може да кажете, че всички които харесват киберпънка са донякъде мазохисти, и може би ще има и малко нещо вярно. Или са просто хора, които имат силата, свободата и смелостта да допуснат абсолютно всичко, да дадат равен шанс и на грозното.

Гибсън, за когото уикипедията казва, че го наричали "черния пророк", е поставил основите и е написал буквара на киберпънка, а Гришата го е превел на български. „Хюго“, „Небюла“, „Локус“ и „Филип К. Дик“ за 1984-та. Книга-явление. Започва директно потапяйки те в новия свят, изпълнен с недоразбиране и много въпроси и след катаклизмичното действие те оставя в същия свят с още повече въпроси. Няма нито една бележка под линия, въпреки десетките специфични термини. Който разбрал – разбрал, който не – пропуска изумителното представление. Какво повече?

И за да не кажете, че въздействието е било толкова силно, та чак зашеметяващо, само заради настинката ми, ще спомена, че това ми е втори прочит и пак ме държи здраво за гърлото.

Прочетете книгата, ако не ви е страх да видите бъдещето, защото това е прогноза, която вече се сбъдва. Да не я познавате е нещо като да не сте гледали първата „Матрица“.

Синорът на живите - Дончо Цончев

Това е заглавието на последния разказ от едноименното сборниче. Хитър трик, цяла книга се чудиш на заглавието и накрая се окаже нещо просто. Цялото писане на Дончо Цончев е такова – триковете на един хитрец.

За формата, в която пише, даже не знам дали разказ е най-подходящото име. Текстовете му са обикновено от по една-две старнички и изглеждат като писани, за да излизат по вестниците. На места се повтаря, т.е. използва едни и същи мотивчета в различни истории. Много държи да се фука как е ходил на лов с Емилиян Станев, Йордан Радичков и Ивайло Петров. Как младите момичета си падат по него и на 70 години, как бил републикански шампион по бокс, как се имал със силните на деня. Това леко ме подразни, защото не обелваше нито дума какви ги е вършел, за да оправдае това височайшо благоволение. И макар критиките ми да се отнасят за човека Дончо Цончев, а не за писателя, мисля че заради хубавите разкази, които пише, можем да си позволим да разглеждаме по отделно двете страни.

За ловджийскте му истории обаче не мога да кажа лоша дума. И то не защото се чувствам по някакъв начин съпричастен на идеята, ами защото наистина добре ги пише. Звучат истински и красиви, естествено и по ловджийски украсени и понякога невероятни, но пък приятни за четене. Приятно четиво, неангажиращо с дълбока философия или познания в някаква професионална област, точно като разговор с автора му.

Свръхнова - Самюъл Дилейни

Обичам да довършвам започнатото. Удоволствието, което придобивам от това, надминава по сила неудоволствието, ако въпросното нещо е неприятно, безмислено или откровено глупаво. В този случай, приключвайки своеобразната трилогия (защото това май ми е третото негово произведение, което чета) на Самюъл Дилейни, изобщо не ми се наложи да състезавам двете крайности, защото книгата наистина е обективно силна.

Особено ми харесаха някои моменти, като този с "розетките" по крайниците и вратовете на мачтовите киборги. И изобщо идеята, че когато се направят вход-изходи от човешката нервна система към управлението на каквито и да е машини, човеците по-лесно ще се приспособят към галопиращата вълна нововъведения в техническата сфера. Когато тялото ти само говори с машините, без посредничеството на сетивата, те стават естествени негови продължения.

Визията, която лъхаше за костюмите на героите, оръжията им, (механичната ръка на Принс и кухият зъб със стрихнин на Руби) и държанието им, ми приличаха на екранизацията на "Дюн" от 1984. Едни такива ... неубедителни, даже не и смешни, просто като ги гледа човек и не проумява защо някой би допуснал, че такава безвкусица ще предизвика някакъв интерес у читателя. Предполагам, че през тия години (1968 за писателите и 1984 за кинаджиите) просто такава е била модата.

Стори ми се, че завръзката за конфликта между Лорк ван Рей и Принс не беше достатъчно убедителна и аз през цялото време се чудех защо изобщо са един против друг. Иначе странните неща си бяха по местата. Черният звяр от рамото на Себастиан се включи, когато трябваше, сириксът на Мишока също спаси живота на капитана. Почти нямаше закачени пушки, които да не се обадят.

Преводът беше „особен“, но като се има предвид годината на издаване (1993) и особеният стил на автора, почти всичко може да му бъде простено на преводача.

И един свиреп цитат, който за мен беше ключов, но и достатъчно дълъг, за да се почудя дали изобщо да го сервирам тук. Изглежда отегчително дълъг за блог, но си струва, честна дума.

„- Катин, защо когато хората сменят работата си винаги споменават Аштън Кларк? Ha Купър ни казаха, че човекът, който е изобретил розетките, се е казвал Сокет или нещо такова.
- Соке - отвърна Катин. - Предполагам, че и той самият е приел това съвпадение като нещастно стечение на обстоятелствата. Аштън Кларк е философ и психолог от двадесет и трети век, чиято дейност е помогнала на Владимир Соке да разработи своите невро-розетки. Допускам, че отговорът трябва се търси в понятието „труд". Трудът такъв, какъвто е бил познат на човечеството преди Кларк и Соке, е бил нещо твърде различно от днешния, Мишок. Човекът е можел да отиде в някаква канцелария, да управлява някакъв компютър, който съвместявал и организирал огромни бази данни, обобщаващи докладите за продажби, примерно, на копчета или нещо не по-малко архаично, за да им осигури пазар в определени райони на страната. Този човешки труд е бил жизнено важен за производството на копчета: необходимо е било да се знае всичко това, за да се вземе решение, колко копчета да се произведат през следващата година. И макар човекът да е вършел много важна работа в производството на копчета, той е бил назначаван, получавал e заплата, бил е уволняван от същата тази промишленост и в същото време седмици наред той можел да не види истинско копче. Давали му определена сума пари за управлението на компютъра. C тези пари жена мy купувала храна и дрехи за него и семейството му. Липсвала пряката връзка между неговия начин на работа, начина му на хранене и начина му на живот в извънработно време. Заплатата не му била давана в копчета. C намаляване процента на хората, които се занимавали със земеделие, лов и риболов, това разделение между естеството на труда и начина на живот - на хранене, обличане, спане - започнало да става все по-неприемливо за все повече хора. Аштън Кларк показа колко вредно е това за човечеството от психологическа гледна точка. Сериозно било застрашено чувството за самоконтрол, за лична отговорност, които хората притежавали още от времето на Неолитната революция, когато човек за пръв се е научил да отглежда зърно, да опитомива животни, да живее на едно място пo собствен избор. Опасността се появила след индустриалната революция и много хора още преди Аштън Кларк са я виждали и предупреждавали за нея. Ho Аштън Кларк направил крачка напред. Ако положениеrо в едно технологично общество е такова, че освен парите, липсва друга директна връзка между труда на човека и неговия modus vivendi, той трябва да поне да има съзнанието, че именно неговият труд променя нещата, формира нещата, прави неща, каквито не е имало дотогава, премества нещата от едно място на друго. В труда си той трябва да влага енергия и да вижда промените със собствените сu очи. B противен случай, ще има усещането, че животът му е минал напразно. Ако човек бе продължил да живее по предишния начин още сто години, едва ли днес някой щеше да е чувал нещо за Аштън Кларк. Ho развитието на техниката и технологиите достигнало нивото, когато можело да се направи нещо за онова, което твърдял Аштън Кларк. Соке изобретил своите розетки и куплунги, невро-реагиращите вериги и цялата основна технология за контрол нa машините с помощта на директни нервни импулси, същите тези импулси, които карат ръката или крака ти да се движат. И тогава настъпила революция в концепцията за труда. Основните производствени процеси били разделени на отделни видове дейности, които можели да бъдат механизирани „направо" от човека. Дотогава имало множество фабрики, управлявани от един единствен човек, незаангажиран субект, който сутрин включвал нещо, проспивал половината ден, по обед проверявал няколко индикатора и завъртал няколко копчета вечер, преди да си тръгне. Сега човек отива във фабриката, включва се и с левия си крак може да вкарва суровините във фабриката, с едната си ръка да прави стотици хиляди детайли, при това изключително прецизни, с другата да ги сглобява и с десния си крак да изважда цялата партида готова продукцияция, като през цялото това време ги оглежда парче по парче със собствените си очи. Така работникът получи удовлетворение. Поради характера на труда, всяка работа може да бъде превърната в розетъчни манипулации и да бъде свършена много по-ефективно от преди. B редките случаи, когато този начин на производство се е оказвал по-неефективен, Аштън Кларк изтъквал пред обществото чисто психологическите мy преимущества. Твърди се, че Аштън Кларк е философ, който върнал човещината на работника. При тази система обществото се освободило от повечето ендемични психически заболявания, причинени от чувството за отчуждение. Преобразуванията превърнаха войните от нещо рядко, в нещо невъзможно и след първоначалния стрес стабилизираха икономическите връзки между световете за последните осемстотин години. Аштън Кларк се превърна за работниците в пророк. Затова дори днес, когато човек сменя работата си, му се пожелава Аштън Кларк или неговия дух да му помага.“

И нека Аштън Кларк да бъде с вас, ако сте чели всичко дотук в работно време.
п.п.
И един друг прочит на същото.

Цветът на магията - Тери Пратчет

Като за начало на серията книгата не е лоша. Личи си, че впоследствие Тери си е шлифовал отделен стил за Света на диска и си го е ползвал наготово. Както спомена almaak, в първите му книги има доста повече физика, а последните му са по-социо-хуманитарни, което е с оглед на търсенето и най-вече на продажбите. Няма лошо, ще си препрочитаме началото, т.е. когато са се наливали основите. Ще се презапознаем с Ринсуинд, Двуцветко - първият турист на Диска, който запознава гражданите на Анкх-Морпорк с термина за-страх-уловка и смисъла му и така предизвиква Големия пожар, Багажа (!!!), какво се случва, ако поискаш да паднеш от ръба на Диска и най-важното - от какъв пол е Великата А'Туин.
***

"Бравд и Невестулката погледнаха към фигурата, която сега подскачаше по пътя с единия крак в стремето.

— Подпалвач, така ли? — най-сетне попита Бравд.

— Не. Не съвсем. — започна Ринсуинд. — Нека по-добре да кажем, че ако пълният и абсолютен хаос е светкавицата, той е просто този, който ще застане насред бурята горе на хълма, облечен в мокра медна броня, и ще се развика, че всички богове са копелета. Имате ли нещо за ядене?"

***

"Ринсуинд се втурна като хала към «Пробития Барабан» и стигна там точно навреме, за да се сблъска с някакъв мъж, който излезе заднешком и много бързо. Припряността на непознатия се дължеше отчасти на копието, което стърчеше от гърдите му. Той изклокочи бурно и се строполи мъртъв в краката на магьосника."

***

"Ринсуинд клекна на едно коляно, за да нагласи по-добре снимката, и натисна омагьосаната ръчка.

Кутията каза:

— Не става. Свърши ми се розовото.

И пред очите му се отвори незабелязана досега вратичка. Малка, зелена и покрита с отвратителни брадавици човекоподобна фигура се подаде навън, посочи с една ръка с дълги нокти към палитра с най-различни цветове и закрещя срещу него.

— Няма розово! Виждаш ли? — пронизително пищеше малкото хуманоидче. — Няма никаква полза да продължаваш да натискаш ръчката щом няма повече розово, ясно ли ти е? Ако искаше розово, не трябваше да снимаш всичките тези млади госпожици, разбра ли? Отсега нататък е монохром, братле. Ясно?

— Ясно. Да, добре — отговори Ринсуинд. Стори му се, че в едно тъмно ъгълче на малката кутия вижда статив и миниатюрно неоправено легло. Пожела си да се е излъгал.

— Да сме наясно, дотук беше — кресна дяволчето и затръшна вратата. Ринсуинд си помисли, че чува приглушения шум от недоволно мърморене и стържене на столче, което влачеха по земята."