неделя, декември 20, 2009

Изгубеният символ – Дан Браун

Увлекателна книга, не може да му се отрече на Дан поне това. На всичкото отгоре бях тръгнал да я чета с нагласата как много ще ми хареса и как после ще громя снобите, които си позволяват да се усъмнят в достойнствата на този тип лесно усвояема литература. (Естествено, за пореден път се видя, че нещата не са само черни или само бели и сега ми идва на ум, че книгата много прилича на яденето, което се продават в заведенията за бързо хранене - от време на време се намират малцина противници, но като цяло хората масово нагъват такава продукция и то с удоволствие.)

А сега малко кастрене.
  • Мотивът на главния злодей за цялата епопея беше доста неубедителен. На нормален човек не би му отивало, ама ако си извратен маниак, можеш да си позволиш всичко и никой няма да дири смисъл и обоснованост в действията ти.
  • Въпреки че леко дъха на „голяма конспирация” ми се струва, че другарят Браун е получил подобаващи финансови стимули от американската страна, за да излъска блясъка й. Предполагам, че е дразнещо всички мистерии да се случват все в Париж, Рим и Лондон, но пък да се мотаем цяла книга из центъра на Вашингтон и да слушаме колко е стар, величествен, културен и мистичен вече беше прекалено. Уважавам опитите на всеки да се пробва, но на тази писта (древност, загадки, ритуали, традиции, мистика и пр.) американците просто нямат шанс. Все едно да състезаваме Стефани Майер срещу Джоан Роулинг.:)
  • Номерът с Великите Тайни беше блудкав. Само се загатват и обещават разни неща и накрая нищо не се дава в замяна. Доста тъпо и разочароващо.
  • Изтезанията бяха просто смехотворни. Хората какви изтезания измислят, ехеей... Силно начало с една отрязана ръка и после нищо.
  • Шифрите и начините за замаскирането им бях просто жалки, а би трябвало там да му е силата, там да е изпипал нещата. Хората се изненадват и очароват, когато им покажеш как с рационални и познати на всички средства може да се направи нещо да изглежда магическо. А замазани с восък надписи и после поръсени с прах са клоунада, а не загадка.
  • ЦРУ-то пък за какво му беше притрябвало да го вкарва в действието, така и не разбрах. Кому беше нужно? Предполагам, че просто му е слабост.

Понеже обаче това не е задълбочена в каквото и да е книга, тези мои забележки не са важни. Аз я оприличавам освен на някакъв джънк фууд, също и на бира. Взимаш я и си я изливаш в гърлото. Така или иначе всички бири са почти еднакви, а пък който иска нещо по-изискано – да се ориентира към други напитки/книги.

Едно бяло волво прескочи бордюра, понесе се по пустия тротоар и рязко спря пред главния вход на библиотеката. От него изскочи привлекателна тъмнокоса жена, тревожно се огледа наоколо, забеляза бездомника и извика:
- Имате ли телефон?
„А бе, жена, аз нямам лява обувка”.

Като цяло ми се стори слаба история, но разказана приемливо зарибително, щом я изчетох за два дни.:) Явно Джордано Бруно, както започнахме да викаме вкъщи на автора, просто добре експлоатира славата си, докато хората още помнят „Шифъра”.

петък, декември 11, 2009

За всичко се плаща - Александра Маринина

Историята е за едно нeлегално клинично изпитване на препарат, който трябва да стимулира творческите способности. Основният страничен ефект на продукта е скоропостижна смъртност след няколко дневен прием. Разследването обаче не е около жертваните пациенти, а веригата от убийства, която изследователският екип генерира в търсене на средства за разработката.

Настя (и тук е очарователна, с красив ум и прилежен съпруг) приема случая като поредното предизвикателство, но и без това не може да откаже. Поръчката идва директно от мафиотски бос, към когото тя има стари дългове. Историята се заплита и на места ми беше трудно да следя кой кого и с какъв мотив преследва.

Тези неща се случват в Русия от деветдесетте. С днешна дата клиничните проучвания се провеждат по друг начин (дори престъпните такива :), а служителите на милицията използват мобилни телефони (липсата на последните беше ключово за някои моменти на развръзката). Дали социалният портрет на обществото е достоверен?

Краят за мен беше неочакван. ;)

вторник, декември 08, 2009

Луната е наставница сурова – Робърт Хайнлайн


Няма безплатен обяд. Той не го е измислил, но е разнищил фразата, обмислил, претеглил и я е наситил с тонове допълнителен смисъл. И като казвам той, имам предвид Той.

Този човек е толкова способен, че талант като неговия обикновено се нарича гениалност. Смущаващо прецизен, все едно е майстор-готвач, който единствен знае секретна рецепта за готвене на шедьоври. Всички се размазват от кеф като ги ядат (в случая - четат), ама не могат да ги наподобят в домашни условия.

В тази пише едновременно за войната (виж Рейнджърите) и за любовта (виж Странника). Как е възможно? Какъв може да е този емоционално ангажиран въоръжен конфликт? Революция, разбира се!:) Човекът е разработил съвсем детайлна картина какво може да доведе до революцията, как да се организира, подготви и осъществи. Дотук изглежда лесно, и други са писали за нелегални квартири и партизански акции срещу властта. Тази част от революцията е дори донякъде романтична. Обаче хората избягват да свързват тази част от революцията с това, което следва непосредствено – хаос, липса на държава, война със съседите. На кандидатите за ръководители тепърва им предстои да карат курсовете за категория „Държава”. Събитията от такива размирни времена обикновено не са никак красиви, вдъхновяващи или пък привлекателни за четене. Но за Хайнлайн това не е никаква пречка.

Представете си своя идеал за роман. Много хора държат на смисъла на историята, на достоверността на сюжетната линия. Ок. Други ги влече екзотиката – да четат за нови места, красиви жени, приключения, опасности. Ок. Искате сериозна философия? Ок. Искате оригинални смешки, качествен хумор, който не е изсмукан от пръстите? Ок. Влече ви там, където има кръв, оръжия и насилие? Ок. Отвращава ви всичко дотук, искате просто чиста човешка любов без вулгарност и показност? Ок. Не ви пука особено за тези неща, а държите само четивото да ви увлича до степен да не можете да го оставите? Ок. Търсите дълбочина на проблемите, за които да продължите да разсъждавате дълго след като сте затворили книгата? Ок. Е, в този роман има всичко и то на изключителна висота.

Книгата е страхотна от всички страни. Невъзможно е човек да я забрави и след години да не може да се сети за какво се разправяше.

Личат прилики със Странника, много обича да разказва за семейството и брака на бъдещето. Още през 1966та му е било ясно накъде отиват нещата, които ни правят впечатление едва от 10-15 години.

И какво заглавие! Не знам чия е заслугата, за да бъде преведено по този начин, но това как звучи е една от големите причини да захвана книгата.

По навик си отбелязвах ключови, философски или просто забавни цитати. И защо, на какво ще заприлича този блог, ако препиша половин книга?

Не се впечатлих. Както е казано в Библията, Бог се сражава на страната на онези с тежката артилерия.
***

Умре ли човек, новината не ме засяга толкова навътре. Чуваме си смъртните пристъпи още в деня, когато се раждаме.
***

— Проф, както аз схващам нещата, _няма_ обстоятелства, при които държавата е в правото си да постави своето благополучие над моето.
— О’кей. Значи имаме с какво да започнем.
***

… при какви обстоятелства е нравствено една група да направи онова, което е безнравствено за отделен член на тази група?
***
От морална гледна точка _такова нещо като държава не съществува_. Само хора. Индивиди. Всеки е отговорен за собствените си постъпки.

***

Нищо не пресушава алкохола по-бързо от политическите спорове. Поръчах още една бутилка.

***

Виждах ги тия разкошотийки на Земята. Не си струваха напъните. Не говоря за голямото притегляне, с него са свикнали, говоря за глупостите. За вечните им врели-некипели. ... Прави това. Не прави онова. Не се пререждайте. Къде ви е данъчната декларация? Попълнете формуляра. Я да видим позволителното. Представете шест екземпляра. Само изход. Забранен ляв завой. Забранен десен завой. Застанете на опашката да си платите глобата. Върнете се да ви ударят печат. Пукнете, но първо получете разрешение…

***

— Но ти май не желаеш _никакви_ правила!

— Вярно. Обаче ще приема каквито и да било, които _ти_ смяташ необходими за _твоята_ свобода. Аз съм свободен, независимо какъв порядък цари наоколо. Ако го намирам за търпим — търпя го. Ако е прекалено омразен — нарушавам го. Свободен съм, защото знам, че _единствен аз_ съм морално отговорен за всичко, направено от мен.

***

Казах на съвестта си да ляга и да заспива.

***

— Не, драга сеньорита, колкото и да ме отвращава насилието, с врага си можеш да постъпиш само по два начина — убий го или го направи свой човек. Всичко останало просто трупа неприятности за бъдещето.

***

… повече от шестима изобщо не могат да се споразумеят, трима са къде по-добре, а пък един е идеален за работа, която е по силите на сам човек. Затова в цялата досегашна история парламентите, сторили нещо свястно, го дължат на неколцина силни личности, които са се налагали над останалите.

***

— На враждебен въпрос винаги отговаряй с друг въпрос.

***

Хе, най-безмилостното нещо, което можеш да направиш на гладния човек, е да му дадеш храна. _Да я дадеш._ Прочети Малтус. Никога не е безопасно да се присмиваш на тоя доктор, защото той винаги се смее последен. Потискащ тип — радвам се, че е мъртъв.

***

Въпросната форма е възможно най-силното средство за съхранение на капитала и обезпечаване благополучието на децата — двете главни функции на брака, където и да било.

***
— Мануел, когато се изправяш пред проблем, който не разбираш, разнищвай понятните за тебе части от него, после пак го огледай.

***

В революциите почти всеки е аматьор.

Други по същата тема.

A poet who reads his verse in public may have other nasty habits.

четвъртък, декември 03, 2009

Седмата жертва – Александра Маринина

Възможно ли е човек да напише плътна серия от 20 криминални романа почти винаги с една и съща главна героиня и 21вия пак да е супер интересен? Тази книга е живото доказателство. И друго, чак след 20 прочетени книги да разберете, че всъщност Александра Маринина е било псевдоним на майор Марина Алексеевна, който е била принудена да ползва докато е работела на „Петровка” и паралелно издавала хитови романи, защото началниците й не биха погледнали с добро око, ако един редови служител от милицията вземе та стане мега известен автор на криминални бестселъри.

Книгата е по-различна. Странна е с новия си подход и в началото изглежда дразнещо смесена. Глава за разследването, глава за убиеца. Но постепенно нещата си намериха местата и аз се напаснах към този тип поднасяне на действието и започнах да навръзвам отделните парченца. Нещо като „Решава логиката” от старите списания „Космос” или задачките от типа „Човекът в жълтата къща не е италианец.” Много съм горд, че се справих и знаех посоката на изхода. Единствено сгреших в сметките с поколенията, но не беше фатално. Не повярвах и на аналогията с филма „Седем”, макар да звучеше убедително. Към края си мрънках под мустак „А ма, патко, не ходи у него, не ходи!!”, но на героинята и този път щастливо й се размина. А аз само чаках да се натрупат жертви, т.е. материал за размисъл и анализ, и после уверено посочих с пръст в тълпата заподозрени.

Много приятно четиво и единствено малко ме е яд, че не го изчетох наведнъж, ами се влача вече втори месец и припадах вечер след 1-2 странички, докато снощи не си навих часовника за малко по-рано и днес не я довърших със замах.:)

Стасов - запитах се в този момент, - да не би да си гад случайно?