Ад – Дан Браун

Най-мрачните места в ада са запазени за онези, които остават безразлични във време на духовна криза. 

Поредна европейска гоненица за другаря Робърт Лангдъм и новата компания фигуранти около него. Фонът е Данте Алигиери, загадката е страшна, а злодеят е доста могъщ и е трудно да бъде спрян. Още повече, че вече е умрял и е задействал събития на някакво тайно място, които ще затрият половината свят. Или поне така си мислим в началото.

Като цяло книгата издиша дори за стандартите на чичо Дан. Клишетата са повсеместни, злодеят е умопобъркан, но гениален. Добрите имат късмет и са си... просто добри. Не вярвам някога да се начудя защо лошите в американските книги и сериали винаги оставят гатанки, с които да упътват преследвачите си. В духа на тази желязна традиция търсихме буквички, размествахме текстове, намирахме скрити предмети, коридорчета и тайници, препускаме с разни превозни средства от Флоренция през Венеция към едно друго място, което повече подхожда за финал на такава глобална история. 

Ако човек реши, може и да намери някакви плюсове от прочита на тази книга. Може би основно това ще са файдата да може да се социализира със съвременниците си, които е по-вероятно да са чели „Ад“ на Дан Браун, а не нещо по-майсторско, интересно или приятно за четене. Също така човек може да си припомни или научи какви ренесансови картини и статуи има из северна Италия, разни истории за дожи, катедрали и други такива щуротийки за обща култура.

За по-ясна представа каква е тая книга и дали си струва, ето две шепи линкове към блоговете на други хора, които са я чели:

Христо, Аз чета, Ирина, Борислав, Plushok и книжарница "Хермес".

Изгубеният символ – Дан Браун

Увлекателна книга, не може да му се отрече на Дан поне това. На всичкото отгоре бях тръгнал да я чета с нагласата как много ще ми хареса и как после ще громя снобите, които си позволяват да се усъмнят в достойнствата на този тип лесно усвояема литература. (Естествено, за пореден път се видя, че нещата не са само черни или само бели и сега ми идва на ум, че книгата много прилича на яденето, което се продават в заведенията за бързо хранене - от време на време се намират малцина противници, но като цяло хората масово нагъват такава продукция и то с удоволствие.)

А сега малко кастрене.

• Мотивът на главния злодей за цялата епопея беше доста неубедителен. На нормален човек не би му отивало, ама ако си извратен маниак, можеш да си позволиш всичко и никой няма да дири смисъл и обоснованост в действията ти.

• Въпреки че леко дъха на „голяма конспирация” ми се струва, че другарят Браун е получил подобаващи финансови стимули от американската страна, за да излъска блясъка й. Предполагам, че е дразнещо всички мистерии да се случват все в Париж, Рим и Лондон, но пък да се мотаем цяла книга из центъра на Вашингтон и да слушаме колко е стар, величествен, културен и мистичен вече беше прекалено. Уважавам опитите на всеки да се пробва, но на тази писта (древност, загадки, ритуали, традиции, мистика и пр.) американците просто нямат шанс. Все едно да състезаваме Стефани Майер срещу Джоан Роулинг.:)

• Номерът с Великите Тайни беше блудкав. Само се загатват и обещават разни неща и накрая нищо не се дава в замяна. Доста тъпо и разочароващо.

• Изтезанията бяха просто смехотворни. Хората какви изтезания измислят, ехеей... Силно начало с една отрязана ръка и после нищо.

• Шифрите и начините за замаскирането им бях просто жалки, а би трябвало там да му е силата, там да е изпипал нещата. Хората се изненадват и очароват, когато им покажеш как с рационални и познати на всички средства може да се направи нещо да изглежда магическо. А замазани с восък надписи и после поръсени с прах са клоунада, а не загадка.

• ЦРУ-то пък за какво му беше притрябвало да го вкарва в действието, така и не разбрах. Кому беше нужно? Предполагам, че просто му е слабост.

Понеже обаче това не е задълбочена в каквото и да е книга, тези мои забележки не са важни. Аз я оприличавам освен на някакъв джънк фууд, също и на бира. Взимаш я и си я изливаш в гърлото. Така или иначе всички бири са почти еднакви, а пък който иска нещо по-изискано – да се ориентира към други напитки/книги.

Едно бяло волво прескочи бордюра, понесе се по пустия тротоар и рязко спря пред главния вход на библиотеката. От него изскочи привлекателна тъмнокоса жена, тревожно се огледа наоколо, забеляза бездомника и извика:
- Имате ли телефон?
„А бе, жена, аз нямам лява обувка”.

Като цяло ми се стори слаба история, но разказана приемливо зарибително, щом я изчетох за два дни.:) Явно Джордано Бруно, както започнахме да викаме вкъщи на автора, просто добре експлоатира славата си, докато хората още помнят „Шифъра”.