Последният ловец на делфини - Захари Карабашлиев

Мъдрост, справедливост, умереност, смелост.

Най-новата книга на Захари Карабашлиев разказва две истории - тази на съвременния сценарист, който се влюбва в отгледаната в Америка Дарина, докато издирва историята на дядо си, и тази на младия му дядо, който се бори с неправдите и бива смачкан из лагерите на тоталитарната комунистическата власт. За учудването на днешния герой да открие, че в България 50те и 60те години е имало промишлен лов на делфини, както и че дядо му е работил на такова корабче. Каква е била съдбата на дядото и резултатът от търсенията са концентрирани в самото начало на книга и в самия ѝ край. Свързващото звено между двете истории са делфините. От древността, през близкото минало, та чак до днешната безумна война на Русия в Украйна. 

Не съм от запалените фенове на Захари Карабашлиев, никога не съм търсил книгите му, но пък винаги съм ги чел на един дъх. Конкретно тази я получих като коледен подарък снощи и я прочетох за по-малко от ден. Него го харесвам като личност с ясна и категорична политическа позиция, но книгите му ме натоварват, пресищат ме с тъга.

Може би защото съм претръпнал от множество други истории за трагични човешки съдби и от страховитите издевателства, които са причинили комунистите на България, но в тази книга новата за мен трагедия, която ме разтърси и оцвети в нови нюанси всичко, бяха делфините. Тези морски хора, игриви, грижовни и мъдри, които ние сме избивали безжалостно за месо с милиони само за няколко десетилетия. 

България ще излекува раните си от комунизма, в това съм сигурен, не знам само след колко поколения и дали ще успея да го видя. Мечтая обаче и Черно море да се излекува и там пак да е пълно с игриви делфини.

1984 - Джордж Оруел

Войната е мир. Свободата е робство. Невежеството е сила.

Препрочетох тази класика под формата на аудиокнига. Бяха минали поне 20 години от първия прочит и не помнех много от детайлите. Бях забравил колко е тъжна и как мъчно напредва човек, когато проследява мъките в живота на един случаен г-н Смит, който живее в тоталитарната държава Океания. Как се промива с джин "Победа" в почивките от това да фалшифицира старите вестници и книги, в които обещанията на Партията не са се изпълнили, а на всички е известно, че тя не може да греши. Помнех колко добре Оруел е описал бъдещето на Съветския съюз, за лъжите, тормоза, страха на хората. За постоянното следене, доноси, изопачаване на фактите и подменяне на историята, защото "който контролира историята, той контролира настоящето, а който контролира настоящето, той контролира бъдещето". За неистовите усилия на тоталитарната машина не само да подчини всеки жител, но и да го пречупи. Да го накара самият той да иска да бъде такъв, да не иска да се отърси от принудата, а да я желае искрено.

Удивително е колко неща от уродливата комунистическа тоталитарна система е провидял Оруел. Също така ми направи впечатление как той е писал за бъдеще, отдалечено на 36 години напред от него, и сега, макар да сме на 41 години след това бъдеще, нещата в съвременна Русия не са мръднали въобще. Хора са арестувани и лежат по затворите заради един лайк, заради коментар, заради това, че държат празен бял лист - т.е. заради мисъл. Пак, или по-точно все още, царува двумисълта. Да искаш и мислиш едно, но да говориш съвсем друго, като се автоцензурираш още на ниво мисъл.

Книгата е по британски пресилена и смела. И пак заради този риск тя успява да уцели и да предаде истинно толкова крайно изродили се форми на управление, които никой трезвомислещ човек не би допуснал, че изобщо ще просъществуват.

Задочни репортажи за България - Георги Марков

Четох тази книга доста дълго, неочаквано много. Започнах я заради обичая ми да чета книги, свързани с местата, до които пътувам. Бях съвсем за кратко в Лондон и лекомислено я започнах, дори с благородното намерение на мина пеша по Уотърлу бридж и да оставя цвете. Така или иначе не минах оттам, остана за следващия път, но не дочетох и книгата дори година и половина по-късно. За което не е виновна тя, разбира се. От една страна аз, както вероятно много съвременни люде, сме пристрастени към кортизола от бързосмилаемите медии, които предлагат нова сензация на всяко плъзгане с пръста по екрана през няколко секунди. От друга и малко по-обективна страна установих, че обяснявам да познатите ми как тази книга не ми върви, защото на практика аз всичко това вътре в нея си го знам. Да, знам го сега, макар тя да е била изговорена от автора в ефира на радио Свободна Европа във времената, когато е било въпрос на присъда дори само да чуеш такива приказки, камо ли да ги разпространяваш. От трета страна, това не е никак весело повествование, то осветлява едни откровено нелицеприятни страни от характера и живота на моите съвременници, които хора на всичкото отгоре за дълбоко съжаление и до днес все още имат решително влияние върху обществения и политически живот на страната. С което аз, разбира се, не съм съгласен и по пътя на най-малкото съпротивление просто си плъзнах пръста и затворих книгата. За злото, за завистта и злобата, за спекулата с човешките съдби, за мерзостите и лъжите, за убийствата, за компромисите със съвестта, за злоупотребите и кражбите, за всички извращения над човешките души, за всичките гадости на комунистическия режим на мен просто ми е противно да слушам. 

После обаче си казах, че вероятно на участниците и действащите лица вероятно им се иска същото - да не се чува, да се забрави какви са били и какви все още са, защото няма какво да се лъжем, хората не се променят. И тогава реших: ще дочета тази книга, за да ми е прясна в паметта и да я разказвам и предлагам на по-младите от мен с лечебна цел. Да знаят, че комунистическият режим е бил нещо уродливо и престъпно.

Перуански записки - Николай Хайтов

Тупак Амару

На младини имах много високо мнение за Хайтов. Тази книга не помогна това да се запази. Тя е нещо като пътепис за една кратка визита на българска делегация от артистичните среди в Перу, като предава освен субективните впечатления на автора, а и доста за историята на страната от предколумбово време (много интересно!), за географията (също става) и за съжаление за комунистическите залитания на разни военни диктатори-превратаджии (защо беше нужно?), които, както вече знаем, водят до неминуем крах и мизерия.

Последното доста нагарча и влошава цялостното впечатление от иначе не лошата аудио книга. Дали бих я чел пак? Не. Дали я препоръчвам? Още по-малко.

Приказка за Тройката - Аркадий и Борис Стругацки

Ако купчината от руски комунистически нелепости има мащабите на планина и абсурдният бюрократичен произвол е един от върховете ѝ, то действието на тази книга се намира отвъд ръба му. Тази порочна система така умело е претопила всички никому ненужни, но за сметка на това всесилни администратори и чиновничета от царско време, след това ги е ъпгрейднала със злобата, популизма, безхаберието, нагаждачеството и възторга на профана от това да нищо да не вършиш, от теб да зависи всичко и да си постоянно зает, и след това ги е изстреляла в бъдещето. Точно така, в Тройката, за която става дума, няма нито разкрепостени шведки, нито традиционен конски впряг, а по подобие на отрядите на НКВД за политическа саморазправа и узаконен разстрел от края на трийсетте години служи за "утилизиране" на различните. Тук идва фантастичната част, в която на свои заседания Тройката от бъдещето разглежда случаите на самозвани изобретатели, извънземни, опитомен птеродактил, говореща дървеница, разумно мекотело на име Спиридон и много други кой от кой по-странни образци под критичния и насмешлив поглед на няколко млади научни сътрудници от измислен институт, които използват правилата на системата, за да я объркат и насочат в своя полза.

Книгата ми се стори колкото смешна, толкова и тъжна. Обяснимо ми се видя защо преди промените е била забранена и защо системата не е допуснала някой да я подиграва така очевидно. Написана е по толкова забавен начин, че има шанс да се хареса и на читатели извън все по-тесния кръг на запознатите с маниера на действие на властта през онези години. По същата причина навява и тъга в сърцата на същото малцинство, което би оценило иронията на това да обвиняваш извънземно в това, че е кулак, както и най-малкото с припомнянето, че в не толкова далечната ни история подобни самозвани тричленни групички за нула време са разстреляли без съд и присъда стотици хиляди човеци. 

Ала нека бъдем позитивни, това все пак е една доста весела книга, и ако умението на човек да се надсмива над несгодите е признак на висш интелект, нека не падаме по гръб и с усмивка и самодоволство да се порадваме на IQ-то си.

Книжката излиза през 2019 под номер 122 като много удачно предпоследно допълнение към епичната поредица "Галактика", а преводът и бележките под линия на преводача Милан Асадуров заслужават огромнейши комплименти.

Свидетелства за прехода. 1989 - 1999 - Иван Костов

Книгата нашумя доста и доста се изказа и изписа за нея, кое заради автора, кое заради коментираните период и участници. Две неща в нея вероятно се открояват най-общо - икономическата страна на случилото се, където авторът е в ролята си на експерт, разполагащ с информация от кухнята, и обществено-политическата, в която си роля отстъпва доста повече като политически лидер.

Книги като тази са нужни и ценни, макар да са обречени да бъдат прочетени от минимална част от обществото. Обемът, сухата фактология и мъчителните спомени за онези изстрадани за повечето българи времена няма никога да я превърнат в любимо четиво. Но тя е важна, защото, както се цитира вътре, "само истината ще ни направи свободни". А истината за този период (книгата привежда над 600 достоверни и лесно проверими източника на цитираните и коментирани факти) съзнателно и тенденциозно беше подменяна от заинтересованите БКП/ДС/сие заради изключително користни цели.

Прочетете я, независимо дали сте от поколението, родено след 1989, или сте заварили нещо от онзи престъпен режим. И в двата случая има голям шанс да откриете или да си припомните важни истини за хора и организации, които за жалост още се подвизават из обществената сцена и претендират най-малкото за вниманието ви, доста вероятно за парите ви, а като нищо и за бъдещето ви. Ако следваме предложената вътре аналогия, имаме да извървим още 10 години лутане през пустинята в посока към обетованата земя, преди да е измрял и последният роб. Само че може да се окаже, че за тези векове от мойсеевото време досега средната продължителност на живота доста се е удължила, а начините на робите да предават робското у наследниците си, са се развили.

БСП искаха коалиция със СДС , за да ограничат щетите от реформите върху себе си, ги прехвърлят върху нас.
***
Икономиката на страната буксуваше още от 80-те като създаваше ненужна, без реализация продукция. 
***
БСП имаше единна цел. Така да направи прехода, че да преобразува, но напълно да запази властовите си позиции в обществото, в държавата и в българската икономика. БСП/БКП отлично съзнаваха цената на прехода и нямаха никакво намерение да я платят. Бяха избрали да я плати СДС.
***
Ние от СДС също направихме компромис на 4 февруари. Него го разбират малцина, а той може да се види в изказванията на КСНС. Дадохме възможност на БСП на излезе мирно от властта, преди да е понесла цялата вина за повторната национална катастрофа. Съгласихме се да поемем към предсрочни избори преди разпадането на БСП. Съгласихме се на компромис, преди на редовите социалисти да им е станало "безпощадно ясно" какво е причинило на страната ръководството на тяхната партия. Преди избирателите да видят с очите си щетите от повторния фалит и пълна изолация на страната. Ако някой сега се пита какви щяха да бъдат тези щети, нека види какво се случи във Венецуела при управлението на Николас Мадуро след катастрофата, причинена от предишния президент Уго Чавес. Същото щеше да стане и в България, ако Николай Добрев беше опитал да управлява катастрофата, причинена от Любен Беров и Жан Виденов.
***
Позволихме на БСП мирно да слезе от властта. Затова е прав Иван Иванов, когато казва, че ние платихме само част от цената и затова получихме само част от реформите.
***
Защо се провалихме срещу номенклатурата?
На Демократичните сили бе необходим лидер с други качества, не с моите, за да води успешна война срещу номенклатурата на БКП и ДС.

Отклонение - Блага Димитрова

Годината е 1967. Двама студенти, Неда и Боян, се събират и изживяват десет страстни дни в импровизираната му квартира. Отбелязват ги като затворници - с драснати чертички. Един ден седемнайсет години по-късно се срещат случайно в провинцията и той я закарва до София. Това е всичко, действието в този роман не е най-впечатляващото нещо, а останалите двеста страници са изпълнени с размисли. Какво не е казала тя, какво не е казал той, защо, как. Облаци, небеса, клони и листа сред руините на следвоенна София. Единствена рокля, грозни обувки, красиви мигове, другарски съд, сълзи.

Изслушах тази аудио-книга, но я завърших само и единствено, защото беше такава. На хартия никога не бих я завършил. Когато прочетох какво са харесали в нея възторжените читателки, та я определят като най-обичания роман на Блага Димитрова, установих, че точно тези неща мен са ме дразнили най-много. Безкрайни описания на чувства и мисли, романтични детайли от една епоха, която не обичам особено, комсомолски плам и фалшиви приказки за качествата и делата "новия човек". Моля?! 

Любовната история на Неда и Боян, която е хем в миналото, хем в бъдещето, а това обикновено значи, че е никъде. Започнати и недовършени отношения, студентски трепети и страсти, броени дни от две младости, а по-късно и един от зрелостта на същите тези двама - клиширани прагматик и романтичка.

Вероятно за любовните истории изобщо не бива да се мисли и коментира трезво и да се търси смисъл там, където и без друго вилнеят предимно чувства. Сигурно тя е като поезията, която също не разбирам и съответно не ценя. Изобщо пък няма да коментирам подобни случки през мирогледа на днешните студенти или които и да е други по света.

Както и да е, скоро мислех да чета "Лавина", но ако стилът е същият, най-вероятно ще пропусна.

По романа има филм с Невена Коканова и Иван Андонов.
По-мили думи за същата книга са писали Йоланда, Мария, а цитирани откъси има тук.

Чернобилска молитва. Хроники от бъдещето – Светлана Алексиевич

Светлана Алексиевич получи Нобеловата награда за литература през 2015. Произходът ѝ е белоруско-украински и тя познава прекрасно местата и хората, които са били засегнати от аварията в Чернобил. Книгата представлява разговори с тези хора - над 500 души.

Когато авторката получи наградата си и вестник „Дневник“ пуснаха кратък откъс, бях много силно впечатлен и решително се разтърсих, но книгата се намираше само в оригинал. Прежалих се, изтеглих я и зачетох. Бавно, борейки се с непривичния език и кошмара на събитията. За 14-те дни живот на първите притекли се да гасят авариралата АЕЦ, изпратени там, без да получат никаква информация или предпазни средства. Трагедиите на жертвите и още повече на тези, които са оцелели. Загуби, разруха, заболявания, счупени съдби.

Така я карах близо две години, докато днес случайно не видях, че книгата е излязла и на български (издателство „Парадокс“), но аз вече просто нямам сили да чета за трагедиите на войничетата, пожарникарите, вдовиците им, малформациите на сираците им, на всички изселени. Не мога повече и преустановявам, последната част ще остане недочетена. Може би за някои книги така е по-добре.

Още за книгата има при Паула, представителни откъси - в блога на dorichela, а за други неща от авторката има в блога Библиотеката. 

„Вдигнаха полка ни по тревога… Пътувахме дълго. Никой не казваше нищо конкретно. Едва в Москва, на Белоруската гара ни съобщиха направлението ни. Един, май от Ленинград, се възпротиви: „Искам да живея.“ Заплашиха го с трибунал. Командирът ни така и каза пред строя: „Или в затвора, или разстрел.“ Аз чувствах по друг начин. Всички наопаки. Исках нещо героично. Да изпитам характера си. Може би е било детински порив? Бяхме събрани момчета от всички краища на Съветския съюз. Руснаци, украинци, казаци, арменци… Беше тревожно и някак забавно. Е, докараха ни… Докараха ни до самата гара. Дадоха ни по един бял халат и бяла шапка. Марлени маски. Прочиствахме района. Един ден стържехме долу, един ден – горе, на покрива на реактора. Навсякъде с лопата. На тези, които се качваха горе, им викаха „щъркели“. Роботите не издържаха, техниката се побъркваше. А ние работехме. Понякога от ушите, от носовете ни потичаше кръв. Гърлото драска. Очите болят. В ушите постоянно кънти монотонен звук. Пиеше ни се, а апетит нямахме. Забранени бяха физзарядките, за да не дишаме напразно радиация, а на работа ни караха в каросериите на открити камиони. Но добре работехме. И много се гордеехме с това…“

***

„Не знам за какво да разказвам… За смъртта или любовта? Или това е едно и също… За какво?

…Бяхме се оженили неотдавна. Още ходехме по улицата и се държахме за ръка, даже и когато влизахме в магазина. Винаги заедно. Казвах му: „Обичам те“. Но още не знаех колко го обичам… Не си представях… Живеехме в общежитието на пожарната команда, където той служеше. На втория етаж. Там още три млади семейства, за всички една кухня. А долу, на първия етаж, стояха автомобилите. Червени пожарни автомобили. Това беше работата му. Аз винаги съм в курс: къде е, какво става с него? Посред нощ чувам някакъв шум. Викове. Погледнах през прозореца. Той ме видя. „Затваряй и лягай да спиш. В централата има пожар. Скоро ще се върна.“

Седем часа… В седем часа ми предадоха, че е в болницата. Хукнах, но болницата вече беше обградена от милиция, никого не пускаха. Милиционерите крещяха: не се приближавайте. Не само аз, бяха дотичали всички жени, чиито мъже през тази нощ бяха се оказали в централата. Хвърлих се да търся моя позната, тя работеше като лекарка в тази болница. Хванах я за халата, когато излизаше от колата: „Пусни ме вътре!“ „Не мога! Той е зле. Те всички са зле.“ Държа я: „Само да погледна.“ „Добре, – вика, – да тичаме тогава. За петнадесет-двадесет минути.“ Видях го. Целият отекъл, подул се… Очите почти не се виждат… „Мляко трябва. Много мляко! – каза ми една позната. – Трябва да пият поне по три литра“. – „Но той не пие мляко“. – „Сега ще пие“. Много лекари, сестри, особено санитарките от тази болница, след време ще заболеят. Ще умрат. Но тогава никой не знаеше това…

Колимски разкази – Варлам Шаламов

Това е чисто руско щастие — да се радваш, че са осъдили невинния на пет години. А е можело да му лепнат десет, дори разстрел.

Една дума: брутално.

Като политически затворник Варлам Шаламов е бил мините в Далечния север, в най-лошите лагери от системата на ГУЛАГ по същото време като Солженицин. Унижения, бой, системен глад, мъчения, убийства – всичко това без вина и без причина. След момент на леко разведряване на политиката, когато излиза „Един ден на Иван Денисович“, Шаламов също пише на “Новый мир” и предлага стиховете и разказите си, които така и не излизат. Умира сам, болен и изтерзан в приют за нервноболни.

Книгата четох бавно не защото няма действие и конкретика, които да увличат, а защото е препълнена с тях. Страниците на този сборник с разкази преливат от силни емоции, драма и незабравими случки. Изненадата и учудването на читателя от невероятните прояви на античовечност и противопоставящата й се жажда за живот постепенно се притъпяват до такава степен, че към края на прочита вече си преситен от сведенията за мащаба на злото и не можеш да четеш повече. Историите продължават и не отслабват, а аз не мога да чета, защото съм емоционално изморен. Прочитам книгата с твърдата решеност да я разказвам на всеки безгрижен младеж с тениска с петолъчка или силует на Че Гевара, с когото ме срещне животът.

Вземете няколко милиона хора и ги вкарайте за 25 години в смъртоносния дестилатор за зло, наречен ГУЛАГ. Болшинството, разбира се, няма да издържат и половината срок, но вие за всеки случай продължете и концентрирайте резултата чрез систематично избиване на тези, у които са оцелели някакви човешки ценности. Какво ще остане от тази нация, на какво ще заприлича народ, подложен на такъв жесток изкуствен подбор, след толкова страх и озверяване...

На порталите на лагерите в Колима имало лозунг, смущаващо подобен на наглото “Arbeit macht frei” от входовете на немските концентрационни лагери - „Трудът е въпрос на чест, слава, доблест и героизъм.“. Колко зло, безпределно и неизмеримо зло е родила тази пошла и извратена комунистическа система... И който се опитва да твърди друго, значи умишлено си затваря очите и се превръща в драговолен съучастник.

Страхотна статия от Едвин Сугарев, която задължително трябва да прочетете тук, а още за „Колимски разкази“ са писали Жоро, Иван Сухиванов и някои други радетели за истина.

Репресии е имало и ще има. Докато съществува държавата.

***

Дългогодишен лов на хора, организиран от държавата.

***

Криминалните имат три заповеди: не вярвай, не се бой и не моли…

***

Гладен и озлобен, знаех, че нищо на този свят не ще ме накара да се самоубия. Точно сега бях започнал да разбирам същността на великия инстинкт за живот — качество, което човек притежава в най-висша степен. Видях как изнемогваха и умираха конете ни — не мога да го кажа по друг начин, да използвам други глаголи. Конете по нищо не се отличаваха от хората. Те умираха от Севера, от непосилната работа, от лошата храна, от побоите — и макар всичко това да беше хиляди пъти по-малко, отколкото при хората, те умираха преди затворниците. Разбрах най-важното — че човек е станал човек не защото е божие създание и не защото на всяка ръка има такъв поразителен палец. А защото е бил ФИЗИЧЕСКИ по-силен, по-издръжлив от животните, а по-късно — защото е подчинил духовното си начало в служба на физическото.

***

Спомних си старата северна легенда за Господ, който бил още дете, когато създавал тайгата. Цветовете са били малко, детски чисти, рисунките — прости и ясни, сюжетите — лесни.

***

Колима прави всеки човек психолог.

***

— Слушайте, Дмитрий Николаевич — заподскачах след него, за да го догоня. — Ами че мен не ме бива за тая работа. Никога не съм точил трион.

Орлов се извърна към мен, забучи бичкията в снега и си сложи ръкавиците.

— Мисля — каза той назидателно, — че всеки човек с висше образование трябва да може да наточи и да разметне един трион.

***

Ужасно нещо е лагерът, нито един човек на този свят не трябва да знае какво е това.

***

В лагерите нямаше политически. Това бяха въображаеми, измислени врагове, на които държавата гледаше като на истински — разстрелваше ги, убиваше ги, мореше ги с глад. Сталинската коса на смъртта косеше всички подред, съобразявайки се с плана, със списъците, с изпълнението на този план.

***

Часове наред се влачихме през гората и по здрач излязохме на трасето — шосето, което прекосяваше цяла Колима, шосе сред скали и блата, път, дълъг две хиляди километра, целият построен с ръчни колички и кирки, без каквито и да било механизми.

***

Физическата сила е нравствено мерило.

***

Властта развращава.

***

Принципът на моя век, на моето лично съществуване, на целия ми живот, изводът от моя личен опит, правилото, усвоено от този опит, може да бъде изразено с пестеливи думи. Първо трябва да се отвръща на плесниците, а чак на второ място — на подаянията. Трябва да се помни злото преди доброто. Всички добрини трябва да се помнят сто години, а всичко лошо — двеста. Ето с това схващане се отличавам от всичките руски хуманисти на деветнайсети и двайсети век.

***

Бригадирът е събирателната точка на небето и земята в лагерния живот.

***

Нахалството е втори късмет.

***

Какво знаем ние за мъката на другите? Нищо. За щастието на другите? Още по-малко. 

За ползата от алкохолизма - Михаил Булгаков

Неизмеримо смешни фейлетони и разкази, които младият тогава Булгаков е писал през 20-те години на миналия век. Невръстните години на любимия на целия български народ Съветски съюз вероятно са били така странни и страшни, че спокойно може да ги наречем Най-великия експеримент на века. Объркват се нрави, граници, общество, ред, променя се какво ли не, но страстната любов на руския човек към пиенето си остава непоклатима. Тя е и обобщаващото начало на разказите в сборника и понеже ни е така позната и разбираема, веднага разказите придобиват свойски смешен вид. Те дават съвсем различна и донякъде нова за повечето хора гледна точка на оцеляването на руския народ в тези години.

От две прочетени негови книги, които са така различни една от друга („Майстора и Маргарита“ и тази за пияните руснаци), не мога да преценя коя е типичната за Булгаков и коя е изключението, но силно се надявам по принцип да е писал както в този сборник, защото страшно ми се чете още от същото. Препоръчвам я с две ръце!

Ех, може, разбира се, да възникнат недоразумения с жената, след втората бутилка например. Но и не ставай магаре. Бе не я влачи по улицата за косата! Кому е притрябвало? Жената обича да я бият вкъщи.

***

Изобщо Жуков е интелигентен човек, съзнателна личност, той даже е абониран за вестник, може ли той истински да удари? А сега вижте пазачката _(всички гледат с любопитство пазачката)_. Това пред нас какво е? Физиономия… _(Разперва ръце на цял аршин)_. Ей такова физиономище! Ами ръцете! Краката! Не жена, а същински чугунен паметник. Бе нея, ако я удариш с юмрук, юмрукът ти ще окапе. Нея с ръжен трябва да я бият!

***

С влаковете винаги е така: пътува, пътува и току се забие в някой толкова затънтен край, че там няма друго освен гори и културни дейци.

***

Нашият живот, ако и да не е столичен, е все пак интересен, възлов живот, понеже при нас стават невероятен брой произшествия, едно от друго по–смайващи.

***

Пред него изплувало личицето на законната Мария и гласчето й попитало:

— Ти к’во се разхождаш по долни гащи бе, идиот?

— Ти само виж, Манюшка, какви ботуши ми отпусна вълшебникът — кротко изписукал Хикин.

— Вълшебник ли?! — извикала съпругата. — Ох, майчице, на тоя пияница вече вълшебници му се привиждат. Не гледаш ли, че си бос като насекомо, алкохолик нещастен. Я се огледай в някоя локва.

За същите произведения коментари можете да прочетете и при други хора – например Копо, Сула и в Книгостен.

Един ден на Иван Денисович – Александър Солженицин

В по-студените дни около празниците ми се стори особено подходящо да почета Солженицин. Стана така, че колкото повече температурите падаха под нулата, по-интересно ми беше да чета за Иван Денисович. Понякога ми се доспиваше, задрямвах, после ставах да сложа дърво в печката, и продължавах да чета.

Толкова искрена и интересна проза не помня откога не бях чел. Без егоистичните труфила като самоцелно оригинален стил, без претенции към постройка, без измислици-премислици като „моята сила са героите и езикът” или други такива. Защо изобщо са нужни, когато човек може да разказва естествено? Да прочетеш как живеят хората, които освен живота си, друго общо взето нямат. И именно как достойно го живеят. Пък било то и в концентрационните лагери в Сибир на така хуманния, братски и любим наш Съветски съюз. Ще се опитам повече да не коментирам, да не давам оценки, точно както го е направил Солженицин. Лежал е там, държали са го гладен, болен, унижаван, тормозен и бит. Години наред е работил ежедневен тежък физически труд при температури от порядъка на – 30°. На такива места не си никой, там си нищо, дори и човек не си, само буква и номер: Щ-854. Присъдите по онова време, за да попадне човек там, са били два варианта – 10 и 25 години. Изтърпялите ги докрай – трагично малцинство. Причините за раздаването им – своеволна и безконтролна злоупотреба с политическа власт.

Силният човешки дух - може би това е най-простото, което обединява повестта и останалите разкази в книжката. Другото е, че задължително трябва да бъдат прочетени. Би било хубаво това да стане и като „Един ден на Иван Денисович” бъде включен в задължителната програма в гимназиалния курс. Не се плашете, достатъчно кратко е, все пак е „само” един ден.

Две загадки има на тоя свят: как съм се родил – не помня, как ще умра – не зная.

***

Корицата на българското издание от 1990 изглежда като груба и нарочна подигравка с автора, ако се има предвид този негов критичен цитат от началото на разказа „Великденско кръстно шествие”:

В днешно време познавачите ни учат, че с маслени бои не трябвало да се рисува всичко точно както си е. Че затова си имало цветна фотография. Че с разкривени линии и със съчетания от триъгълници и квадрати се предавала мисълта на предмета вместо самия предмет.

Текстът можете да го прочетете тук, а коментари за него – тук и при Лора. Припомням, че това е книга от 1962 (няколко години по-късно Солженицин получава Нобелова награда за литература, скоро след това е изгонен от СССР), и която книга по обясними причини е издадена у нас чак през 1990.

Телефонните разговори – Джони Пенков

Лицето Джони Пенков е познато на мнозина ценители на хумора от преддемократичната епоха къде от филми, къде покрай шоуто на Тодор Колев и писанията на Радой Ралин, а и от много други места. С нотка на критичен за соц-реалността хумор в тези три пакета можете да изслушате митичните му Телефонни разговори. Те представляват 14 смешни истории, които до скоро са разпространявани апокрифно, а сега вече също като мен можете да ги свалите напълно безплатно от книжарницата за аудиобуци, наречена Аудио книги.

За какво става въпрос.

През 1960та Джони и негови приятелчета по неведоми пътища се сдобили с магнетофон марка Телефункен и като видни безделници и зевзеци, взели та го вързали към телефона и почнали да се обаждат на разни непознати хора и да ги записват. Сега изглежда недопустимо и дори подсъдно, ще те нарекат телефонен терорист и какво ли още не, обаче тогава явно е минавало. В разговорите с непознатите Джони се представя за какъв ли не, но обикновено леко простоват и наивен, и ги лъже за каквото се сети, само смях да пада.

Историите са разделени в отделни файлове като началото или краят им са разкрасени с парченца от пропагандни песни, лозунги и други такива щуротии от ефира на националните радио и телевизия, които показват духа на епохата и слушани сега разсмиват още повече.

Любими ми станаха „Върнете ми сакото“, „Продуцент от  класа“, „Забранените шарани“, „Колетчето с оливията“, „Квартирни проблеми“...

Ако решите да се позабавлявате, в трите пакета ще намерите съответно:

Телефонните разговори - Част 1

1. Времената

2. Върнете ми сакото

3. Продуцент от класа

4. Любовна история

5. Забранени шарани

Телефонните разговори – Част 2

1. Колетчето с оливията

2. Съседи

3. Мюзикфест Горубляне

4. Виртуалната Стефка

5. Колониална история

Телефонните разговори – Част 3

1. Кастинг по социалистически

2. Квартирни проблеми

3. Номенклатурата музицира

4. Флирт

5. Деликатна гинекология

Приятно слушане!:)

Осъдени души – Димитър Димов

Комунизмът е едно временно отклонение, което един ден ще изчезне от лицето на земята, защото противоречи на човешката природа. Роналд Рейгън

Първите ми впечатления са донякъде противоречиви, но с видим превес на негативните. Позитивните идват основно от това, че книгата ми беше похвалена от хора, на чието мнение обикновено с право се доверявам. Какво не ми хареса на мен:

Героите

Доста от тях имат скучни и самоцелни имена, които изглеждат избрани само за да покажат към коя народност принадлежат. Позиране и дървена игра на персонажите като на актьори от български филм. Патетични и неестествени диалози, често наситени с непонятно мълчание, което може би трябва да се тълкува като дълбокомислено, но всъщност е доста неразбираемо и нелепо. Кой жив човек говори така като от театрална сцена?

Темите

Наркомани, трафиканти и дрога. Спринцовки, припадъци и други неприятни подробности изпълват началото на този прехвален роман до козирката. Благодаря много, но за мен това не е никак привлекателно. Впоследствие изместването на акцента върху Гражданската война и лекуването на петнистия тиф макар сами по себе си също да не са особено весели беше къде-къде по-познавателно и интересно за проследяване. Дори въпреки странната псевдо-любовна история между Фани и отец Ередия.

Постройката

Неприятно слабо начало, което няма никаква видима връзка с финала. Кой в днешно време може да си позволи да започне романа си с пълна липса на интрига, действие или каквото и да е друго нещо, с което да събуди читателския интерес?

Идеи

Комунистическа пропаганда, която дори не е в прикрит вид, а целият този парадоксален поход срещу религията изглежда особено смешен днес. Ни в клин, ни в ръкав се подхвърлят разни безумни клишета за загниващия капитализъм и прогресивния пролетариат. Добрите металурзи и тъкачи срещу лошите благородници и монаси. Ама хайде, моля ви се, нямаше нужда. Книгата далеч не е толкова силна, че да понесе и това.

Имам почти обоснованото предположение, че „Осъдени души“ е станала така популярна заради годината на издаване (1945 – почти непосредствено след комунистическия преврат през есента на 1944), успешния за времето си филм по нея и заради заслужената слава на другата прочута творба на Димитър Димов – „Тютюн“.

Когато човек старее, жените винаги се опитват да го лъжат. 

Животинската ферма – Джордж Оруел

Всички животни са равни, но някои са по-равни, отколкото другите.

Книгата е чудесна, защото в кратък (110 страници) и опростен вид с примери показва негодността на комунизма. Колко бързо се опропастява една уж изначално добра (пък макар и недомислена) идея, която обаче неминуемо има потресаващи последици, защото тя естествено предлага среда за подмяна на ценности, злоупотреби, терор и отнемане на основни човешки права. На всеки нормален човек му се е случвало да не може да убеди събеседниците с логични аргументи, че комунизмът е вреден. С примери с животни като от детска книжка всичко вече е много по-разбираемо и убедително. Затова книгата е ценна и трябва да се прославя и популяризира. Нещо повече, тя трябва да бъде сред задължителните четива в училище. И това не е просто лично мнение, а принципна позиция.

Ето някои неща за книгата и автора, които знаете, и някои, които не: 

• Авторът е роден в Индия и по паспорт се казва Ерик Артър Блеър, Джордж Оруел му е псевдоним и е завършил в Итън. 
• Като млад интелектуалец Оруел има комунистически убеждения за социална справедливост и дори воюва в Испанската гражданска война срещу Франко. Когато вижда обаче в какво се изражда комунизмът, става от най-убедените му и сериозни критици. 
• „Животинската ферма“ е писана през войната (1943-1944), когато много хора в Англия, включително интелигенция, са се възхищавали от Сталин като силен съюзник срещу германците. 
• Романът има награда „Хюго“. 

Преводачката Албена Димитрова като цяло се е справила, но има отделни моменти, които говорят, че има склонност да пише без да разбира какво пише. Можеше или да попита някой ловец или военен, или просто да не споменава маловажни детайли като калибри и пълнители в това изречение: 

„Той грабна пушката, която винаги стоеше в единия ъгъл на спалнята му, и изстреля в мрака шесткалибров пълнител.“

Смешно е и текстът олеква като компетентно преведен в очите на читателите. 

Още за книгата при Петър,  Павел и някои други апостоли в коментирането на книжнина онлайн. 

Село Борово – Крум Велков

За да изпреваря евентуални въпроси: не, не знам защо я четох тази... книжка. За роман от 100 страници има помпозен увод от 22, който да ни убеди и докаже априори колко важно четиво е това. Нещото разказва за Септемврийското въстание през 20те години, писано е през 30те и е изучавано в училищата през 50те и 60те. Вероятно комунистическата идея е имала отчаяна нужда да изнамери доказателства и факти за съществуването и значението си от преди 1944, пък дори и някои от тях да са леко пресилени и преиначени. Както мъдро го е казал Стефан Вълдобрев: Пропага-пропага-пропагандата се прави така! 

Скучна, клиширана, бедна на идеи и истинност, но пък беше попадение да чета за Септемврийско въстание баш през септември, чисто емоционално и метеорологично. Крум Велков се бил похвалил, че я написал за три седмици, което според мен не е много за хвалба. Историята на младия работник от града, който се връща на село, за да работи с нежелание за местния изедник и да обучава селячеството в прогресивните идеи на комунизма, е разказана така, че дори не се разбира през кои години се развива действието. Заблудата за мащабността и значимостта на събитията е толкова голяма, че почти през цялото време си мислех, че финалът ще бъде на 9ти септември. 

Времето застудя и въпросната ширпотреба отива в печката. 

Тайните фалити на комунизма - Христо Христов

Това е доста важна книга, която трябва да бъде прочетена от всички граждани на България, които си мислят, че знаят нещо за управлението на нашата страна между 1944 и 1989. Също и за тези, които най-искрено ни повтарят колко бил хубав и уреден животът тогава за разлика от сега.

Голямата част от важните решения в този период са взимани от управляващата върхушка в пълна секретност. Решения, които с дълбоката си погрешност няколко пъти довеждат България до банкрут. Авторът на книгата Христо Христов е събрал тази доскоро секретна информация от документите по дело №4 за икономическата катастрофа на комунизма. Това дело съдържа тайни доклади, протоколи от заседания, финансово-счетоводна документация, разпити на хора като Тодор Живков, Огнян Дойнов, Андрей Луканов и т.н., общо 1200 тома. От целия този обем авторът е извадил и концентрирал най-същественото по най-болните теми, които по чудесен начин онагледяват некомпетентното и престъпно управление в този период. По това дело няма осъден нито един виновен. Голяма част от поименно посочените и доказани виновници за фалита на България след това се заемат с частен бизнес или политика и по загадъчен начин се оказват обградени с пари и власт доживот.

Особено интересни са темите:

• Как Тодор Живков тайно продава златния резерв на България на СССР, тонове злато, които са натрупани от правителствата преди 1944.
• За унищожаването на селското стопанство, след като централно се решава, че то е губещ отрасъл, а страната трябва да се ориентира към тежко машиностроене и електроника.
• Развиването на „прекрасния” ни военно-промишлен комплекс, резултатът от което е загуба в милиарди долари.
• Българската електроника, която става само за експонати в музеите и за съставяне на вицове. Без осигурена материална база, без ноу-хау, разчитаща на скъпи, но остарели лицензи от запада, без да е в състояние да произведе договорените количество и желаното качество.
• Безумни колоси на тежкото машиностроене, от които няма никаква нужда, и които не могат да бъдат натоварени до степен, че някога да се изплатят.
• Предоставяне на кредити на братски високо благонадеждни страни като Мали, Танзания, Ангола, Ирак, Либия, които кредити не са върнати и до днес.
• Търсенето на нефт в Либия при възможно най-неизгодните условия за България.

Всички тези познати ни авантюри на комунистическото управление донасят различни загуби на България, но всяка една от тях е от порядъка на стотици милиони или направо милиарди долари. Страната няма такива резерви и затова ги взима назаем. Заемите се покриват с нови заеми, защото никой отрасъл не работи достатъчно, за да ги покрие. Така се натрупва познатият ни до болка външен дълг.

Едно интервю с Христо Христов и няколко коментара по същата книга, като най-добър е безспорно този на Копо.

Комунизмът е едно временно отклонение, което един ден ще изчезне от лицето на земята, защото противоречи на човешката природа. Роналд Рейгън, 1975

***

Тогава ние се оказахме с празни ръце – нямаше какво да изнасяме, за да получим валута. Георги Атанасов, министър-председател, 80те години

***

Предварителни проучвания показват, че месечният екзистенц минимум на едно лице (независимо дали работи или не) 1987 е възлизал на 163лв. Това число свидетелства, че голям брой от семействата в НРБ съществуват под този минимум. Емил Христов, председател на Съвета по управление на икономиката