неделя, декември 20, 2009

Изгубеният символ – Дан Браун

Увлекателна книга, не може да му се отрече на Дан поне това. На всичкото отгоре бях тръгнал да я чета с нагласата как много ще ми хареса и как после ще громя снобите, които си позволяват да се усъмнят в достойнствата на този тип лесно усвояема литература. (Естествено, за пореден път се видя, че нещата не са само черни или само бели и сега ми идва на ум, че книгата много прилича на яденето, което се продават в заведенията за бързо хранене - от време на време се намират малцина противници, но като цяло хората масово нагъват такава продукция и то с удоволствие.)

А сега малко кастрене.
  • Мотивът на главния злодей за цялата епопея беше доста неубедителен. На нормален човек не би му отивало, ама ако си извратен маниак, можеш да си позволиш всичко и никой няма да дири смисъл и обоснованост в действията ти.
  • Въпреки че леко дъха на „голяма конспирация” ми се струва, че другарят Браун е получил подобаващи финансови стимули от американската страна, за да излъска блясъка й. Предполагам, че е дразнещо всички мистерии да се случват все в Париж, Рим и Лондон, но пък да се мотаем цяла книга из центъра на Вашингтон и да слушаме колко е стар, величествен, културен и мистичен вече беше прекалено. Уважавам опитите на всеки да се пробва, но на тази писта (древност, загадки, ритуали, традиции, мистика и пр.) американците просто нямат шанс. Все едно да състезаваме Стефани Майер срещу Джоан Роулинг.:)
  • Номерът с Великите Тайни беше блудкав. Само се загатват и обещават разни неща и накрая нищо не се дава в замяна. Доста тъпо и разочароващо.
  • Изтезанията бяха просто смехотворни. Хората какви изтезания измислят, ехеей... Силно начало с една отрязана ръка и после нищо.
  • Шифрите и начините за замаскирането им бях просто жалки, а би трябвало там да му е силата, там да е изпипал нещата. Хората се изненадват и очароват, когато им покажеш как с рационални и познати на всички средства може да се направи нещо да изглежда магическо. А замазани с восък надписи и после поръсени с прах са клоунада, а не загадка.
  • ЦРУ-то пък за какво му беше притрябвало да го вкарва в действието, така и не разбрах. Кому беше нужно? Предполагам, че просто му е слабост.

Понеже обаче това не е задълбочена в каквото и да е книга, тези мои забележки не са важни. Аз я оприличавам освен на някакъв джънк фууд, също и на бира. Взимаш я и си я изливаш в гърлото. Така или иначе всички бири са почти еднакви, а пък който иска нещо по-изискано – да се ориентира към други напитки/книги.

Едно бяло волво прескочи бордюра, понесе се по пустия тротоар и рязко спря пред главния вход на библиотеката. От него изскочи привлекателна тъмнокоса жена, тревожно се огледа наоколо, забеляза бездомника и извика:
- Имате ли телефон?
„А бе, жена, аз нямам лява обувка”.

Като цяло ми се стори слаба история, но разказана приемливо зарибително, щом я изчетох за два дни.:) Явно Джордано Бруно, както започнахме да викаме вкъщи на автора, просто добре експлоатира славата си, докато хората още помнят „Шифъра”.

петък, декември 11, 2009

За всичко се плаща - Александра Маринина

Историята е за едно нeлегално клинично изпитване на препарат, който трябва да стимулира творческите способности. Основният страничен ефект на продукта е скоропостижна смъртност след няколко дневен прием. Разследването обаче не е около жертваните пациенти, а веригата от убийства, която изследователският екип генерира в търсене на средства за разработката.

Настя (и тук е очарователна, с красив ум и прилежен съпруг) приема случая като поредното предизвикателство, но и без това не може да откаже. Поръчката идва директно от мафиотски бос, към когото тя има стари дългове. Историята се заплита и на места ми беше трудно да следя кой кого и с какъв мотив преследва.

Тези неща се случват в Русия от деветдесетте. С днешна дата клиничните проучвания се провеждат по друг начин (дори престъпните такива :), а служителите на милицията използват мобилни телефони (липсата на последните беше ключово за някои моменти на развръзката). Дали социалният портрет на обществото е достоверен?

Краят за мен беше неочакван. ;)

вторник, декември 08, 2009

Луната е наставница сурова – Робърт Хайнлайн


Няма безплатен обяд. Той не го е измислил, но е разнищил фразата, обмислил, претеглил и я е наситил с тонове допълнителен смисъл. И като казвам той, имам предвид Той.

Този човек е толкова способен, че талант като неговия обикновено се нарича гениалност. Смущаващо прецизен, все едно е майстор-готвач, който единствен знае секретна рецепта за готвене на шедьоври. Всички се размазват от кеф като ги ядат (в случая - четат), ама не могат да ги наподобят в домашни условия.

В тази пише едновременно за войната (виж Рейнджърите) и за любовта (виж Странника). Как е възможно? Какъв може да е този емоционално ангажиран въоръжен конфликт? Революция, разбира се!:) Човекът е разработил съвсем детайлна картина какво може да доведе до революцията, как да се организира, подготви и осъществи. Дотук изглежда лесно, и други са писали за нелегални квартири и партизански акции срещу властта. Тази част от революцията е дори донякъде романтична. Обаче хората избягват да свързват тази част от революцията с това, което следва непосредствено – хаос, липса на държава, война със съседите. На кандидатите за ръководители тепърва им предстои да карат курсовете за категория „Държава”. Събитията от такива размирни времена обикновено не са никак красиви, вдъхновяващи или пък привлекателни за четене. Но за Хайнлайн това не е никаква пречка.

Представете си своя идеал за роман. Много хора държат на смисъла на историята, на достоверността на сюжетната линия. Ок. Други ги влече екзотиката – да четат за нови места, красиви жени, приключения, опасности. Ок. Искате сериозна философия? Ок. Искате оригинални смешки, качествен хумор, който не е изсмукан от пръстите? Ок. Влече ви там, където има кръв, оръжия и насилие? Ок. Отвращава ви всичко дотук, искате просто чиста човешка любов без вулгарност и показност? Ок. Не ви пука особено за тези неща, а държите само четивото да ви увлича до степен да не можете да го оставите? Ок. Търсите дълбочина на проблемите, за които да продължите да разсъждавате дълго след като сте затворили книгата? Ок. Е, в този роман има всичко и то на изключителна висота.

Книгата е страхотна от всички страни. Невъзможно е човек да я забрави и след години да не може да се сети за какво се разправяше.

Личат прилики със Странника, много обича да разказва за семейството и брака на бъдещето. Още през 1966та му е било ясно накъде отиват нещата, които ни правят впечатление едва от 10-15 години.

И какво заглавие! Не знам чия е заслугата, за да бъде преведено по този начин, но това как звучи е една от големите причини да захвана книгата.

По навик си отбелязвах ключови, философски или просто забавни цитати. И защо, на какво ще заприлича този блог, ако препиша половин книга?

Не се впечатлих. Както е казано в Библията, Бог се сражава на страната на онези с тежката артилерия.
***

Умре ли човек, новината не ме засяга толкова навътре. Чуваме си смъртните пристъпи още в деня, когато се раждаме.
***

— Проф, както аз схващам нещата, _няма_ обстоятелства, при които държавата е в правото си да постави своето благополучие над моето.
— О’кей. Значи имаме с какво да започнем.
***

… при какви обстоятелства е нравствено една група да направи онова, което е безнравствено за отделен член на тази група?
***
От морална гледна точка _такова нещо като държава не съществува_. Само хора. Индивиди. Всеки е отговорен за собствените си постъпки.

***

Нищо не пресушава алкохола по-бързо от политическите спорове. Поръчах още една бутилка.

***

Виждах ги тия разкошотийки на Земята. Не си струваха напъните. Не говоря за голямото притегляне, с него са свикнали, говоря за глупостите. За вечните им врели-некипели. ... Прави това. Не прави онова. Не се пререждайте. Къде ви е данъчната декларация? Попълнете формуляра. Я да видим позволителното. Представете шест екземпляра. Само изход. Забранен ляв завой. Забранен десен завой. Застанете на опашката да си платите глобата. Върнете се да ви ударят печат. Пукнете, но първо получете разрешение…

***

— Но ти май не желаеш _никакви_ правила!

— Вярно. Обаче ще приема каквито и да било, които _ти_ смяташ необходими за _твоята_ свобода. Аз съм свободен, независимо какъв порядък цари наоколо. Ако го намирам за търпим — търпя го. Ако е прекалено омразен — нарушавам го. Свободен съм, защото знам, че _единствен аз_ съм морално отговорен за всичко, направено от мен.

***

Казах на съвестта си да ляга и да заспива.

***

— Не, драга сеньорита, колкото и да ме отвращава насилието, с врага си можеш да постъпиш само по два начина — убий го или го направи свой човек. Всичко останало просто трупа неприятности за бъдещето.

***

… повече от шестима изобщо не могат да се споразумеят, трима са къде по-добре, а пък един е идеален за работа, която е по силите на сам човек. Затова в цялата досегашна история парламентите, сторили нещо свястно, го дължат на неколцина силни личности, които са се налагали над останалите.

***

— На враждебен въпрос винаги отговаряй с друг въпрос.

***

Хе, най-безмилостното нещо, което можеш да направиш на гладния човек, е да му дадеш храна. _Да я дадеш._ Прочети Малтус. Никога не е безопасно да се присмиваш на тоя доктор, защото той винаги се смее последен. Потискащ тип — радвам се, че е мъртъв.

***

Въпросната форма е възможно най-силното средство за съхранение на капитала и обезпечаване благополучието на децата — двете главни функции на брака, където и да било.

***
— Мануел, когато се изправяш пред проблем, който не разбираш, разнищвай понятните за тебе части от него, после пак го огледай.

***

В революциите почти всеки е аматьор.

Други по същата тема.

A poet who reads his verse in public may have other nasty habits.

четвъртък, декември 03, 2009

Седмата жертва – Александра Маринина

Възможно ли е човек да напише плътна серия от 20 криминални романа почти винаги с една и съща главна героиня и 21вия пак да е супер интересен? Тази книга е живото доказателство. И друго, чак след 20 прочетени книги да разберете, че всъщност Александра Маринина е било псевдоним на майор Марина Алексеевна, който е била принудена да ползва докато е работела на „Петровка” и паралелно издавала хитови романи, защото началниците й не биха погледнали с добро око, ако един редови служител от милицията вземе та стане мега известен автор на криминални бестселъри.

Книгата е по-различна. Странна е с новия си подход и в началото изглежда дразнещо смесена. Глава за разследването, глава за убиеца. Но постепенно нещата си намериха местата и аз се напаснах към този тип поднасяне на действието и започнах да навръзвам отделните парченца. Нещо като „Решава логиката” от старите списания „Космос” или задачките от типа „Човекът в жълтата къща не е италианец.” Много съм горд, че се справих и знаех посоката на изхода. Единствено сгреших в сметките с поколенията, но не беше фатално. Не повярвах и на аналогията с филма „Седем”, макар да звучеше убедително. Към края си мрънках под мустак „А ма, патко, не ходи у него, не ходи!!”, но на героинята и този път щастливо й се размина. А аз само чаках да се натрупат жертви, т.е. материал за размисъл и анализ, и после уверено посочих с пръст в тълпата заподозрени.

Много приятно четиво и единствено малко ме е яд, че не го изчетох наведнъж, ами се влача вече втори месец и припадах вечер след 1-2 странички, докато снощи не си навих часовника за малко по-рано и днес не я довърших със замах.:)

Стасов - запитах се в този момент, - да не би да си гад случайно?

понеделник, ноември 30, 2009

Здрач - Стефани Майер

- Тате, какво означава "И вълкът сит, и агнето цяло"?
- Означава, че вълкът е изял овчаря и кучето.

Кратко предисловие как се запознах с книгата
Оказа се, че „Здрач“ вече била бестселър, когато след няколко поредни случайности най-после и аз я прочетох. Може би страстите около книгата вече са се уталожили, но реших все пак да напиша впечетления, та и в нашия блог да има от модерните книги. И без това напоследък попадаме на компромати ... :)

Корицата с ябълката ми беше позната от витрините на книжарниците още през пролетта, но нямах подозрения относно съдържанието. През лятото в работата се организираше изпращане на една от секретарките. Комитетът по подаръците беше напълнил две кутии от обувки с книги. На мен се падна да пиша прощално послание върху книгата с ябълка на корицата. Напъните за мислене не дадоха светкавичен резултат и се наложи да взема книгата на предстоящото събрание, където пасивното ми присъствие щеше да е достатъчно, а за два часа се надявах да формулирам пожеланието от два реда. Така и стана, само че събранието се проточи по-дълго от предвиденото и секретарката си замина без една от книгите. После се търсихме, извинявахме, уговаряхме ... В суматохата така и не разлистих книгата.

Седмица след това и на мен се падаше да замина на море. Вечерта преди тръгването вечеряхме с една приятелка и тя ми подари нещо увито като книга. Не се изненадах, защото тя и друг път ми е подарява превеждани от нея книги. Оказа се, че това е книгата с ябълката и заглавие „Здрач“. Малко се смутих, защото Весето превежда от скандинавски езици, пък авторката не се казваше ХХ-сон. Тъкмо да попитам кой е преводачът, когато тийт-тийт-тийт ми просветна, че това е подарък за рожден ден, глупава жено. Пак сконфузена ситуация, защото не бях подготвена с ответен подарък, а и не надвих за сметката... В раницата сред плажните аксесоари вече се бяха намърдали Скарлет и Рет, нямаше как да уреждам и новата книга в багажа.

После четох някои други неща по спешност и вече на истинското есенно време, когато дните започнаха да се скъсяват видимо, а температурите паднаха чувствително, подхванах „Здрач“.

Народна младеж
Решила да се захващам с книгата, разгледах по-подробно корицата. В специална извадка ме уведомиха, че ми предстои да чета за невъзможната любов между вампир и човешко същество. Почудих се какво толкова невъзможно има, не са ли чували за сержантите Керът и Ангуа (вярно, върколак, но пак става въпрос за междувидово различие), които си съжителстват мирно и щастливо. И тогава видях и друг надпис – издателството на българския превод е „Егмонт“... Не се бях сетила, че книгата е детска или юношеска. Поласках се, че все още ми подаряват книги за тази възрастова категория, въпреки че вече не се възползвам от младежките намаления в ценови план.

Вече след края на прочита ми се струва, че книгата може да се хареса на всеки, който има отношение към децата. И по-точно, който обича децата. Да пораснеш не е лесна работа. Да го направиш с възможно най-малко поражения за тялото и егото си е цяло изпитание.

На друго място прочетох препоръката, че в първите 7 години детето трябва да изживее света като *Добро място*. Във вторите 7 години детето трябва да има човек пред себе си, който свидетелства за добродетелите. Тогава изживява света като *Достойно място*. През третите 7 години детето трябва да изживее света като *Красиво място*. Има много „трябва“ в тези правила. Но думата ми беше за красивото място. В началото на историята малкото градче, където се развива действието, е потънало в мъгла и подгизнало от влага, да не споменавам за неизкоренимата скука. На края на книгата това е най-уютното място на света с къща, превърнала се в дом, обградена от девствени гори и слънчеви поляни, така удобни за излети с приятели и любими същества. Историята се оказа поучителна от до. Разбира се, че не е истинска. За това са приказките, иконите и наръчниците на младите мърмоти – да се допиташ до конкретната глава като изпаднеш в затруднение.

Качество на живот
Заедно с новата ученичка, пристигнала от големия и слънчев Финикс (проверих на картата къде е тази Америка) в едно затънтено и мъгливо градче, се запознах с група гимназисти, които ходеха със собствени коли на училище, обядваха в стола на групи и си избираха сами какви предмети да учат. Интересно ми беше какво е заложено в учебните програми. При нас да си чел „Брулени хълмове“ минава за културно, а там е просто задължително. Етапите на клетъчното делене ние декламирахме и наизустявахме, а микроскоп преди университета бях виждала само в пети клас, когато съзерцавахме люспи от лук. ;)

Признавам си, че им завидях. За обикновеността на ежедневието, за истинността в отношенията, за всички битовизми на цивилизацията. Някои неща са част от приказния сюжет, но други са като урок по съвременна география.

Трябва сърце в любовта да се вричаш
И няколко реда за любовната история. Тя беше в основата на сюжета и все пак най-обикновена. Първоначално привличане с непропорционални физически и интелектуални заложби, разкриване на чувствата и последвалите опасения как ще бъдеш приет, и ако все пак си добре приет, имаш около милион въпроса за незабавно задававне, но след отговорите се нареждат неизбежните помиряване на предразсъдъци и родова принадлежност ...

„Обичам те за винаги“ беше казал някой от героите. На 17 е някак естествено си споделяме такива неща. Колко от вас 17 години по-късно имат сърце да го повторят? Може би и други четци са отбелязали, но вампирът Едуард нямаше поведение на дебютант, а на улегнал джентълмен, само че без ергенските навици. И все си мисля, че идеалното му мраморно лице нямаше чак такава заслуга за успеха с момичетата, колкото старомодните му подходи за вечери в ресторанти, слънчеви бани и приспивни песни. :)

Имаше и няколко страховити моменти от действието, където ми беше утешително да си повтарям, че историята е измислена. Как да не ви е яд на психопатите, които вместо да си пият лекарствата и да рисуват кротко с акварели, преследват хората с цел тормоз. С изключение на този неприятен епизод, действието се развиваше почтни делнично.

Смешен костюм и смешна рокля
Към края на историята гимназистите от книгата се заприготвяха за бал. За някои това беше препятствие, но всичко завърши с бални дрехи, много валсове и лунни пътеки. И тези приготовления ми се сториха поучителни, защото ...
Дали ще е пролетен, абитуриентски или по някакъв друг повод, на повечето хора се е налагало да отидат на бал. Освен ако балът не е маскен, се предполага, че облеклото трябва да е официално. И това се превръща в проблем, когато най-удобните ти дрехи са дънки и трикотаж. Облечени в хубави дрехи, децата и скоро порастналите такива задължително изглеждат добре. Но не се чувстват непременно така. Някои си носят тази нагласа чак до сватбата и бялата рокля и черния костюм за тях са смешно облекло.

Не беше трудно да се прочете, дори приятното чувство остана. Жалко само за овчаря и кучето.

вторник, ноември 24, 2009

Трофейни съпруги - Нина Кирики Хофман

Така, така, да видим какво имаме тук. През 2008-ма наградата Небюла за къс разказ е присъдена на Нина Кирики Хофман за точно този неин разказ, пубилкуван в сборника "Fellowship Fantastic". Каква е обаче тази особа, която не сме чували и защо така изведнъж печели световното по фантастика?

Такива въпроси бяха причината един случаен човек със здравословно силен интерес към фантастиката да се поразтърси из мрежата, да нахлуе в Уикипедията, да прочете няколко интервюта с авторката, да й разгледа профила във фейсбук и да обобщи следното:

Последните 25 години въпросната дама се прехранва чрез писане на разкази (над 250 бройки!) и романи, като същевременно обича да обучава американската студенция как да пише по-художествено. Защо обаче някой й е поверил такива класове? Оказа се, че е по съвсем проста причина - нейни творби са били финалисти по следните свети места: Nebula, World Fantasy, Mythopoeic, Sturgeon, Philip K. Dick, Endeavour, Stoker awards. Имала си крушката опашка, ама кой да ти знае.

Самата история звучи нежно и грижовно като от най-феминистичните години на Урсула Легуин, но без да е агресивна и да простее. Разказва за маниера разни величия от най-различни раси и планети да си набавят нови и нови съпруги, за да се хвалят и перчат с тях пред гостите си. Като цяло процедурата била доброволна, но понякога можело и да си купиш нещо по-екзотично за колекцията. Едни жени помагат на други жени, някой бяга, бива спасяван и всички заживяват мирно и щастливо заедно. Нищо особено революционно или драматично, но пък е разказано много приятно и е прочетено още по-приятно. Авторката разправя на едно място, че била впечатлена от разни неща в живота на жените на арабите и затова из разказа имало толкова много жени в семейство с един мъж, воали, източни аромати, завеси, килими и т.н. Не знам откъде е взела идеите за "плода, който свързва" (щом изядеш половинка от него и започваш да виждаш, мислиш и чуваш каквото вижда, мисли и чува човекът, който е изял другата половинка), но беше интересно.

Историята не е лоша, но чак пък за Небюла... Макар че като се замисли човек, това е награда, която се дава на писателя от други писатели и те може да са решили, че има харесва такъв маниер на изразяване, а самата случка не е чак толкова важна.

ps
"Трофейна съпруга" било истински исторически термин за обозначаване на случая, когато разни воини се завръщали вкъщи след походи из вражеските земи с някоя нова млада и привлекателна булка (с или без фередже). Това си е сериозна мотивация, ако искаш да накараш селските лузъри другия път да тръгнат с теб на война, освен надеждата да ги оставиш там да мародерстват на воля, разбира се.

четвъртък, ноември 19, 2009

Швейцарско ножче - Александър Кат

Ако не сте чели други неща от Кат, може да пробвате от тук.

Аз все му се чудя как успява да разказва така леко, все едно го прави за упражнение. Ето например сега - супер кратка криминална история във формат на електронна книжчица, обаче имаше място и за средство/възможност/мотив, и за заподозрени, и за любимата ми изненада на края, която не се обяснява. Точка. Който оценил и харесал - добре, който не е убеден, че му се чете точно такъв стил на разказване - да пробва другите му неща. Те и без друго са малко по-различни, по-големички по обем, с повече разсъждения, които да отвличат вниманието на читателя от готвещия му се финал, с по-недвусмислени развръзки, но също са много приятни. Не знам дали нарочно го прави или се получава само, обаче във всичките прозира характерната за кримитата структура и премереност кога по колко да се казва на читателя, та хем да не седи на сухо и да се отказва от четенето, хем да не научи цялата история барабар с развръзката в първите пет реда.

Споменах ли, че много обичам разкази с неочакван край?:)

неделя, ноември 15, 2009

Радост в утринта - П. Г. Удхаус

Радостта навестява утрините.

- Животът е хубаво нещо.
- Не и ако си загубил любимата си.
- А ти загуби ли я?
- И аз това се мъча да разбера. Още не мога да реша. Всичко зависи какво тълкуване ще дадеш на думите „Не искам никога повече да те виждам или да говоря с теб, нито в този, нито в следващия живот, мизерен тъпунгер“.
- Тя ли ти го каза?
- Между другото.
Видях, че е дошло време да задействам успокоителните и окуражителните си умения.
- На твое място, Боко, изобщо не бих се притеснявал.
Той изглеждаше изненадан.
- Сигурен ли си?
- Разбира се. Казала го е без да иска.
- Без да иска?
- Да, приятелю.
- Значи го е изрекла само, за да каже нещо? Да се намира на приказка, ако мога така да се изразя?
- Слушай какво ще ти кажа. Изследвал съм твърде задълбочено другия пол, изучил съм всичките им специалитети и изводът, до който стигнах, е, че когато ги прихванат гневните изблици не бива да им се обръща много внимание.
- Съветваш ме да го забравя?
- Напълно. Изтрий го от съзнанието си.
За момент се умълча. Когато проговори, в гласа му се долавяше надежда.
- Пък има и нещо друго. Все пак тя ме обичаше. Чак до днешния следобед. От дъното на душата си... Самата тя ми каза това веднъж. Не бива да забравям това.
- Тя продължава да те обича.
- Наистина ли смяташ така?
- Разбира се.
- Въпреки, че ме нарече мизерен тъпунгер?
- Точно затова. Ами че ти наистина си мизерен тъпунгер.
- Прав си.

понеделник, ноември 09, 2009

Английският пациент – Майкъл Ондатджи

Тук работата е дебела или поне не може да се размине с малко, темата е толкова наситена с впечатления и асоциации.

Ондатджи е син на баща холандец и майка цейлонка. Няма нищо общо с Унгария (визирам един от главните герои), но пък учи в Англия, после остава да живее в Канада. Живописна и истинска сплав от сикха и канадката от романа. Обичам такива книги, там няма менте, всичко е истинско. И лично.

Книгата взех случайно, видях в библиотеката ново за мен заглавие от Ондатджи и питах библиотекарката за „Пациента”. „Имаме я, ама не я бива, филмът е много по-хубав.” А книгата е спечелила „Букър” и ми се струва, че едноименният филм на Антъни Мингела събра 9 Оскара точно заради специфичната й атмосферата. (И заради екзотиката на пустинята и това, че на Ралф Файнс толкова му отиват трагични роли, включващи нещастна любов и торбести панталони с цвят каки, разбира се.) Вече бях подготвен, че има нещо по-специално, подвързах я с вестник и започнах едно сравнително продължително и много приятно четене – на ден по лъжичка. Не желаех по-бързо, исках да се насладя на детайлите, да се потапям в очарователната атмосфера повече пъти.

За себе си аз обобщих, че в книгата има две истории. Едната е на един млад индиец, който е дошъл в Европа, за да се бие във войната на страната на колонизиралата го Британия, и на 20-годишната канадка Хана, за която до последно не разбрах защо се беше замесила в тази грамадна европейска каша. Медицинска сестра. Доброволка. И на фона на условното съвместно съжителство на тези двама герои в една полуразрушена вила край Флоренция, научаваме и другата част от историята – тази за унгарския благородник, който картографирал Либийската пустиня през 30-те години, докато не се появила току-що омъжената англичанка Катрин, защото след това се отдал на картографиране на други територии. Като например вдлъбнатинката в основата на женската шия, където се събират двете ключици. По обем и авторско внимание двете истории в книгата се отнасят някъде 3:1.

Веднага се стреснах от това къде беше акцентът на книгата за разлика от така познатия ми и обичан филм – върху Хана и сикха. Очупените от войната възрастни младежи. На фона на богатата нежност на техните истории егоцентрикът Олмаши и неговата безволева Катрин ми се сториха толкова незначителни и плоски. Самовлюбени позьори, Херодот с изрезки между страниците и надраскани полета. Демонстративен енциклопедизъм? От една възраст нататък той вече леко ме дразни. Къде е той на фона на суинга в слушалките на сапьора, докато работи винаги сам по смъртоносните бижута, потискайки чувства и образи или експлоатирайки ги, за да се справи за пореден път с нещо, което не е по силите на никой друг?

Книгата е много силна, филмът – също. И хубавото е, че са хубави по различни начини и не е нужно да се критикуват и сравняват едно с друго. Все едно са просто различни произведения от различни автори, така конфликт няма и всички са доволни.

Не знам, забуча ми главата от припомнянето на всичките ми вълнения, а пропуснах да спомена още толкова много...

Изключително красива и чувствителна книга, нещо неповторимо.

Той беше от хората, които се чувстват неудобно при чествания и победи.
***

Има два вида хора – покрусени от неправдата и несломими. Ако го попита, той ще отвърне, че харесва живота си – брат му в затвора, другарите взривени от бомба, а той самият в постоянен риск.

***

Американец, французин, все едно. Всички сте англичани, когато бомбардирате кафявите раси. ... Те никога не биха пуснали такава бомба
[става въпрос за атомните бомби над Хирошима и Нагасаки] върху бяла нация.
***

Отсега нататък аз вярвам, че личното винаги ще бъде във война с общественото. Ако можем да проумеем това, можем да проумеем всичко.


Една интересна гледна точка на Лия, която преди беше и моя. Точката.:)

И Джен, която обича да изненадва хората с това, че отдавна вече е писала за техните най-нови открития. Коментарите са много важни, не ги пропускайте, толкова много истина има там!:)

неделя, октомври 18, 2009

Метеоритът – Дан Браун

Популярен трилър-четерилър. От тези, в които главите са супер кратки и прекъсват многозначително след някоя тежка фраза или прозрение на главния герой. Подозирам, че по такива книги са правени филмите, с които си запълват програмата Диемите. Не мен поне не ми действат много убедително. Разбира се, има и истинска загадка, високи технологии. Героите ту ги спасява случайно попаднала наблизо подводница в средата на Северния ледовит океан, ту се измъкват от засади на Делта форс. Като на всичко отгоре не спират да бълват компетентни научни прогнози и да си играят с политическите драми около президентските избори в Щатите. Фрашкано е също така със секретни спътници, изтребители, лазери, подводници, компютри, хеликоптери, експериментални оръжия и дори факсове, че даже и един метеорит, който не е съвсем лишен от живот.

Хареса ми играта около автентичността на метеорита – истински е, фалшификат е, истински е, фалшификат е... И все с различни доводи и аргументи, кой от кой по-достоверни, които променят тотално посоката на действието и разсъжденията на читателя.

Смешно-досадни ми бяха педантично изброяваните имена и номера на транспортните средства и оръжията на героите. Може би Дан Браун ги е писал така изчерпателно, за да придаде достоверност, но за съжаление на мен те не ми говореха нищо. А пък и както казва Пелевин: „Нищо не издава принадлежността на един човек към долните слоеве на обществото така, както способността му да се ориентира в скъпите часовници и скъпите автомобили.“

Мен поне не можа да ме грабне особено, макар до последно да ми беше много интересно как ще се измъкнат главните герои и кои от второстепенните ще бъдат пожертвани. Книгата всъщност е направена много старателно, актьорът (Здравко Димитров), който чете българската аудио версия, полага доста усилия, но очевидно има различна представа от моята как трябва да звучи такава книга и в началото особено ми звучеше направо като декламация от тържество за края на учебната година. После оцених изразителното му четене, свикнах и спря да ми прави впечатление, но... „неприятното чувство остана“.:)

В сравнение с „Шифъра“ тази е може би с 1,5-2 единици по-слаба – прекалено много интриги в американските политика и тайни служби, лично мнение.

сряда, октомври 14, 2009

Ген – Майкъл Крайтън

Това е последният роман, който е написал и издал Майкъл Крайтън. Имаше слухове, че посмъртно ще издадат още два недовършени, но предстои да видим дали няма да е само финансово облагодетелствана гавра с труп, каквато беше например масовата реакция на музикалния бизнес след като умря Майкъл Джексън. Но както и да е, нека обърнем внимание на Майстора и да оставим избелената Маргарита без нос да се върти на спокойствие.

Има нещо гордо и достойно в това да си в разцвета на майсторството си, съвременната медицина да не може да ти помогне да продължиш да живееш и в същото време да пишеш вдъхновени трилъри за нея. Не мога да не уважавам хора с такава нагласа към живота, но аз и друг път съм казвал, че съм пристрастен.

Историята е пак на ръба на най-новото, само че този път става въпрос за разцвета на биотехнологичните компании, за трансгенетични видове и как стана така, че може да се патентоват гени, болести и какви ли не други природни факти. Благодарение на това патентоване в един момент някакъв човечец се оказва, че не притежава собствените си клетки, защото някой вече ги е патентовал и си произвежда нещо от тях. Чиста проба легитимирано робство, което го има не само в Щатите! Друг шантав момент е, че когато някой по-могъщ играч на пазара на биотехнологиите някой се опита да го цака с патенти, които блокират дейността му, той просто си вдига багажа и куфарите с парите и отива да си прави изследванията в Корея, Китай или някъде там. И тогава за какво университети и компании се надпреварват да патентоват всичко, за което се сетят? За да напредва науката и да благоденства човечеството или за да изнудват бизнеса, който след някоя година ще се опита да произвежда например лекарство, което случайно попада в сферата на нечий направен на сляпо патент? Тук вече идват конкуренцията и екипи от „консултанти”, които могат да карат избрани хора да изчезват, ако инвеститорският интерес го налага.

Много сюжетни линии, много имена на герои и дори малко трудно се ориентирах в някои от тях, докато се сетя кой какъв беше. Накрая малко ме изненада с откровенията в словото на съдията и своите собствени в послеслова, но предполагам, че много му се е било насъбрало и е искал да си го каже ачик-ачик, а не само да тласне читателя в този ред на мисли. Поредно доказателство, че патентното право е голяма гнус и има неотложна нужда от спешни и дълбоки реформи.

Оригиналното заглавие е Next.

Още две мнения.

петък, октомври 02, 2009

Натиснете ENTER - Джон Варли

Страхотна история. Увлича, увлича и не пуска.

Някакъв чичка намира самоубитото тяло на комшията си. Започналото разследване показва, че такъв човек няма, къщата му не съществува, енергото и телекома не му пращат сметки, защото според тях той не им е клиент. Талантливият комшия приживе е успял да хакне всичко, за което се е сетил, и е изтрил следите от материалното си присъствие на този свят. Създавал е пари и власт от нищото. И така несъществувал докато съседът му не го открил с дупка от пистолетен изстрел в главата. И тогава започва интересното.:)

Извлякъл е най-доброто от отдавна доказани стимули, които привличат вниманието на читателите. Искрената любов на млада азиатка - компютърен гений към 50-годишен епилептик - ветеран от Корея, ненаказано анонимно насилие, тонове високи технологии, философски разгледан морал и обикновено човешко безсилие и отчаяние. Представете си какво прозрение е била през 1985-та! Направо високоволтов шамар за горките си съвременници.:)

Новелата е от 1985-та и е спечелила Хюго, Небюла и Локус. Ако не е спечелила нещо, то е само защото журито е пропуснало да я прочете. Неустоима!

Искам още от същото, моля.

сряда, септември 23, 2009

Историите на живота ти и други – Тед Чианг

...as self-knowledge increases, all emotions become exponentially more complex...

Тед Чианг е много странна птица. От азиатски произход е, може би второ поколение американец. Публикувал е всичко на всичко 11 разказа, но по-странното е, че почти всичките са награждавани с възможно най-престижните награди в областта – 3 пъти Хюго, 4 Небюли, 3 Локуса, BSFA и какви ли не други. Очевидно момчето не се хаби залудо и публикува само най-оригиналните си идеи и то в най-изпипан вид.

Всичко това обаче аз също като вас изобщо не го и подозирах, а просто случайно разглеждах наградените с Хюго за 2009. Аз по принцип трудно се наемам да захващам книжки в оригинал, но когато има и аудио-книга нещата стоят различно. Някой старателно и изразително ми чете в слушалките, а пък аз само плъзгам поглед по редовете и така върви по-бързо и приятно. Та и този път така, попаднаха ми две файлчета, едно аудио и едно текстово, и се запознах с нещо съвсем прясно наградено от наистина модерен автор, както казва за него Armydreamer-a – един от малкото майстори на късия разказ. „Издишване” се казва и е много особено. Представя записките на един учен, който провеждайки изследване над собствения си мозък, прави логични общи заключения за света, който обитава. Приятна логическа гимнастика с неочакван край. И никъде не съм казвал, че ученият е човек.:) Ето, дори не мога да го преразкажа като хората, добре че не съм кандидат-гимназист... И понеже ми хареса много, взех та издирих още няколко разказа.

  • Подобен по структура е и „Вавилонската кула“ - личните размишления, пътешествия и открития на един миньор, който копаеше тунел нагоре в гранита на небесния купол. Много обичам неочакваните му завършеци!:)
  • „Търговецът пред портата на алхимика”. Приятна арабска приказка с неочакван край и няколко образцови поуки.
  • „Деление на нула” е пак в сферата на мозъчната каланетика с привкус на абстрактни гатанки. Съвършено изведеното и абсолютно вярно доказателство, че 1 е равно на 2. Или на което и да е друго число. Което плюе в лицето не само на познатата ни алгебра, но и на здравия разум изобщо.
  • „Какво се очаква от нас” е прекрасна илюстрация за майсторска работа по въпроса за свободната воля само в рамките на една страничка. И то запомняща се, интересна, такава, която може да преразкажеш в компания.
  • „Разбирам” е много добра, много убедителна умствена гимнастика. От едната страна на везната са главоломно нарастващите способности на един случаен невинен, но жаден за сила човешки интелект. От другата... какво би могло да бъде от другата, какво би могло да се противопостави на ум, който е осъзнал и подложил на разумно управление всяка частица от себе си?
  • „Адът е липсата на Бог” - твърде много ад, твърде много Бог, твърде много дефиниции на любов и липси.
  • В "Историята на твоя живот" пак има забележителна логическа игра с неочакван (поне за мен) завършек. Освен това има и разгадаване на странна извънземна писменост и разбира се любимата на автора спортна среща между отборите на Предопределеност и Свободна воля.
  • „72 писма (букви?)“ също не са за пропускане – магия, алхимизъм. Макар аз да ги пропуснах и да ги оставих за по-добри времена.

The individuals are tragically like marionettes, independently animate but bound by a web they choose not to see; they could resist if they wished, but so few of them do.

Много различен, с рядко нестандартни идеи, да зяпаш с уста и да го слушаш какви интересни работи измисля, защото такива никъде не си чувал. Обича различни логически противопоставяния. Все ще измисли как да обори някой основен постулат, на който се крепи животът такъв, какъвто го познаваме. И после ще те попита небрежно – „Как е, как ти понася?”.
И те така.

Линкове с хиперкратки мнения за историите.

вторник, септември 15, 2009

Трима мъже в снега – Ерих Кестнер

Толкова изящна, толкова лека, толкова премерена!:)

Ерих Кестнер е изключителен майстор на величествен хумор, истински професионалист. Просто не е човешко да се пише толкова добре. Дори добре не е думата, това е... над... то е като да гледаш някакво изумително красиво природно творение и да му се възхищаваш понеже е грандиозно и прекрасно, а човек никога няма да може да го доближи. Човек не, но Ерих Кестнер – да. Този тип е бог, макар да съм сигурен от коя митология.

Преразказана, историята може да се стори някому изтъкана от плоско недоразумение от шекспиров тип, но всъщност е пълна с всичко необходимо и то в точната мярка. Има си блестящи диалози, твърди и весели характери, лукс и мизерийка, бедняци и милионери. Последните са много важни, защото според автора те били вече (1934г.) на изчезване. След тази застраховка вече никой не би могъл да го обвини в неправдоподобност, просто защото милионерите или наистина са изчезнали, или никой от нас не ги познава лично и отблизо.

Ексцентричен милионер участва анонимно и печели второ място в конкурс за рекламно послание, който конкурс се организира от собствените му заводи. Наградите за първо и второ място са десет дни в луксозен алпийски курорт. Така предрешеният милионер и първенецът (безработен ерген, доктор по рекламно дело) прекарват няколко много весели дни в необичайна и за двамата обстановка. Както виждате, няма нищо чак пък толкова странно, но номерът е, че е така смешно разказано, че ще ви паднат шапките.

Моя много любима книга, която обичам да препрочитам. И преди да я започнете, си сложете някаква шапка, за да има какво да пада.

- Как се проявява новата прислужница?
Госпожа Кункел стана.
- Няма да остарее при нас. Защо ли всъщност тая особа се нарича Изолда?
- Майка й е била пламенна почитателка на Рихард Вагнер - обясни Йохан.
- Какво? - извика икономката. - Значи на всичко отгоре тази Изолда е и извънбрачно дете?
- Нищо подобно. Майка й е била омъжена.
- За Рихард Вагнер ли?
- Но не...
- А защо тогава е поискал детето да бъде кръстено Изолда? Какво му е влизало в работата?
- Рихард Вагнер не е имал дори и понятие за цялата тази история. Така е искала майката на госпожица Изолда.
- И бащата е знаел за това?
- Естествено. И той е обичал Вагнер.
Госпожа Кункел сви пълните си ръце в юмруци.
- С какво ли не съм се примирявала - каза глухо тя. - Но това вече е прекалено!

Още – тук.

понеделник, септември 14, 2009

Noware – Уве Пост

Разказ, второ място в тазгодишните награди за фантастика на DFSP, излязъл е в "Нова", списанието за фантастика на Михаел Иволайт. Попаднах на него в търсене на първенецката, но понеже тя – Карла Шмид – се оказва засега по-трудно откриваема, залъгах глада с това.

Интересна версия как ще дойде технологичният апокалипсис и цивилизацията ще се затрие за известно време. Терористи с ислямска нишка бяха взривили „само” основните комуникации на модерна Европа и Америка, но това като че ли става все по-достатъчно, за да възцари образцов и необратим хаос. Метрополиите рухват без интернет, мобилни комуникации и телевизия. Последваха средновековни порядки и IT-специалисти на греблата на галери по Рейн. Канибализъм. Мърляви феодали, които се учат да управляват подопечните си мародери благодарение на РПГ-игрици върху плячкосани лаптопи. Без хепиенд, а по-скоро с още гадория там, където се очакваше някаква форма на спасение.

Не мога да кажа, че е нещо изумително, имало е и по-силни втори места през други години, но минава за най-добрата творба на автора.:)

сряда, септември 02, 2009

По пътя – Джак Керуак

Прибирах се у дома през октомври. Всеки се прибира у дома през октомври.

Джак Керуак. Прословут идеолог и вдъхновител на бийт-модата. Канадски писател-трамп. Икона на хипстърите. Така представен, звучи може би солидно и за много хора значимо. Навсякъде има вдъхновени статии за изтъкване на гениалността му.

Понеже съм добронамерен, допускам, че всички тези хора са прави, а просто аз съм попаднал на единствената му книга, която не струва и хартията на която е написана. Изключително блудкава, безидейна, празна, скучна. Нали знаете онзи тип блогчета на отегчени ученички – „ох, днес пак нямам идея за 5 пари какво да напиша, но ще се отчета все пак”? Е, абсолютно същото е. Гръм и мълния направо!

Действията и разговорите на един превъзбуден идиот, който се пада най-добър приятел на разказвача. Какво ми дават те? Нова представа за Америка, за свобода на духа, за пътуване? Нищо подобно, а само предадената с учудващо старание последователност на буйстването на няколко души с психически заболявания и още няколко просто слабоумни. Абсолютно безсмислено словоблудство. Бедна история със скучни герои, които освен коли, дрога, пиене и първите попаднали им жени не виждат и съответно не описват нищо друго. А че книгата разказва за Америка, се познава единствено по отделни вметки от рода на „Хей, хайде да идем до Денвър!” или „Омръзна ми тук, хайде да се връщаме в Ню Йорк.”.

За да илюстрирам богатството на езика и мислите на главния герой, който се явява едновременно и първа дружка и идол на автора, ще приложа няколко представителни негови реплики:

Точно така, братче, давай така — давай така!
Давай, всичко, което правиш, е голямо нещо.
Браво! Точно така! Иха-а! Страшен си!
Точно така, братче, добре го каза.
Давай, братче, я дръпни по-здраво!

...ще успеем, я удари още една бира, давай, давай!

Давай, братче, давай, братче.

Да… да… да.


Тази красота на изказа очевидно не му е била достатъчна на Джак и затова е посегнал за още малко стил и блясък към музиката. От какво мислите се възхищаваха и опиваха тези отговорни и трудолюбиви левенти? Боп! Точно така, от една от най-неслушаемите страни на джаза, в която липсата на мелодия е норма, надрусаният изпълнител – също, а целта е да се направи просто нещо ново и необичайно, пък нищо че не става за слушане и за повтаряне.

Пустота, Чапаев, пустота... Разбира се, има и други мнения.

събота, август 29, 2009

Сага за войната на разлома: Чиракът на магьосника; Майстор магьосник - Реймънд Фийст

Няма право. Има само сила.

Това са първите книги от поредица от шест тома (издадени на български в три тухли, на три места по две) много славно и епично фентъзи, която поредица аз няма да дочета. Винаги ме е било страх да захващам дебели книги, още повече ако знам, че са част от някаква многология. Действат ми като Armor of the Damned - сриват ми и морал, и всичко още преди да е започнала битката.

Тази обаче надви всички предварителни магии и я изчетох за нула време. Много приятно разказана, много равномерно действие. Хем да има хепиенд, хем да има и изненади, та не всичко да е ясно от самото начало.

Разказва се историята на един младеж, който отива да чиракува у местния магьосник, но както се оказва в много „интересни времена“. Скоро след това съвсем близо до малкото им селско феодално имение се отваря портал в измеренията, който свързва тяхната планета с друга една. Този разлом е създаден съвсем умишлено от най-способните магьосници на онзи другия свят, за да могат оттам да прекарат войски и да завземат уютната селска земя на чирака Пъг. Е, не им се получи номерът, но в началото на книгата това нямаше как да се знае. Войната се проточи 9 години и в тях бяха разказани историите на още много пресонажи, че направо и на цели две планети. От чирачето на селския магьосник произлезе най-могъщия маг на планетата, а накрая, естествено, всички се изпожениха. (Хм, имам предвид всички, които имаха потенциал според патриархалните представи и здравия разум от приказките, а не че точно чирачето и магьосника са се оженили един за друг.) Имаше си всичко необходимо – вълшебни артефакти, обединение на народите срещу общия враг, разузнаване, гонитби, заговори, битки, приключения, принцеси, пирати, елфи-снайперисти, жилави джуджета... С две думи – хубава приказка.

Винаги съм скептично настроен, когато авторите започнат да въвеждат прекалено много измислени същества, невероятни сили у героите и въобще лесни начини за измъкване от заплетени ситуации. Затова много се зарадвах, че г-н Фийст съвсем разумно се е ограничил с хора, елфи и джуджета в избора си кой да населява Мидкемия. (Хубаво го е написал, оригинално, не го корете, че даже името на земята му започва с Мид-. Не е преписвал. Много. Във всеки случай не колкото Тери Брукс.)

Не твърдя, че е нещо изключително и неземно, но просто е много приятна и увлекателна приказка.

А ето какво мислят по същата книга стожерите от Цитаделата и Сивостен.;)

вторник, август 18, 2009

Трима другари – Ерих Мария Ремарк

Препрочитал съм много книги, но имам усещането, че тази ме вика сама и тя си определя в кой момент да бъде препрочетена. И тези моменти никога не са били случайни. Толкова е силна, без да е велика и универсална, че й въвеждам лична превъзходна степен и става Единствената. За мен.

Двама другари, с които съм споделял книгата (вече е така разскубана, че прилича на сноп ученически контролни, а не на книга), ми казаха, че Ремарк е добър, но е някак пораженец. Идват проблемите и той не иска да се бори, а само се окайва. И в това е една от големите разлики как аз възприемам книгите му. Защото осъзнаването на безизходицата за човек, който жадно иска да се бори, причинява особен вид жал, а аз съм жалостив към себеподобните. Какво може да се направи в такава ситуация? Да пиеш и да се шегуваш, разбира се. По много и от двете.

Много особена книга. От нея няма да приложа нито един цитат, защото (банално, но факт) цялата книга е цитат. А иначе се разказва за... Германия, за живот, разбира се смърт, разбира се любов и трима другари от войната. Разказва се за „изгубеното поколение” – съученици, които 18-годишни са се записали доброволци в Първата война и от която са се върнали само една шепа. Разказва се за това, че връзката между оцелелите е единственото, което е останало в живота на тези мъже. И пиенето. Вече нищо не може да ги разтърси по-силно. Или може би не е така? Какво друго би могло да обърка тези корави момчета, тези искрени мъже? Та те знаят как да живеят и как да умират. Научили са се какво е страх и какво не е смелост.

Звучи глупаво, абстрактно и неразбираемо да се радваш на живота само защото си жив, но то е есенцията на всичко. Почти като това да успееш като си повярваш.

Слаб опит. Ако някой успее да я преразкаже правдиво в 10-20 реда, ще го поздравя лично.

Пак ми капаха сълзи от очите, когато прескочих градинската вратичка и се втурнах да търся раната по тялото й. Защото другото ми аз вече знаеше, че това е билото и от там има само надолу. Много стръмно и болезнено надолу. Позволил си си да отвориш за малко черупката, за да се промъкне дребно съмненийце, че и на теб може да се случи нещо щастливо? Е точно там ще те удари Съдбата и няма да спре да те млати, докато не ти умре и последното нервно окончание, което вика: „Ама ей, това боли!”. А после, после ще идеш на бара и ще пиеш ром с бордо, равни части, докато ти потече от ушите и ще се молиш да е останал на тоя свят някой другар.

четвъртък, август 06, 2009

Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд - Робърт Луис Стивънсън

Странна фантастична работа от 1886г. - зората на трилърите.:) Р. Л. Стивънсън разказва като А. К. Дойл – бавно, обстоятелствено, с много описания на чувствата на героите, предадени в писма.

Фабулата сигурно трябва да се нарече класическа. Всеки човек има страни от характера, които толерира, и такива, които потиска. Налагането на едните над другите аз наричам възпитание. Един английски лекар (д-р Джекил) обаче изобретява експериментално „лекарство”, което му позволява да разделя двете личности в себе си. Възпитаната и свикнала с ограниченията на почтения живот е тази на известния лекар, а противната и брутална личност, която обикновено си набавя нужните удоволствия по по-осъдителен начин, е г-н Хайд. Номерът е, че въпросната експериментална субстанция освен, че потиска напълно едната полу-личност и дава изява само на другата, променя човека и физически – различен ръст, телосложение, физиономия, глас. Пиеш чашата с „магията” и ставаш буквално друг човек. Както може да се предположи, подобен двойнствен живот може да бъде много интересен и може би по-пълноценен от обикновения, в който човек има възможност да изявява странностите си само в едно тяло. (Батман, Супермен и Човекът паяк не се броят, но предполагам, че образите им са се зародили в търсене на някакъв подобен отдушник за разнолики душевности.)

Какво би било, ако човек имаше на разположение различни тела, които да облича при различни поводи? Най-обикновени човешки тела без каквито и да е свръхспособности. Въпросът е принципно интересен и дори вече като че ли хората (и фантастите!) не се замислят над него.

През 2009та се предвижда филм по съвременна адаптация на книгата с Киану Рийвс.

събота, август 01, 2009

Как се каляваше стоманата – Николай Островски

Книгата всъщност е автобиографична. Едно украинско селянче на 15 години става войник и скоро след това е тежко ранен. Боледува от какво ли не. Инвалид, комсомолец, болшевик, на 23 е напълно парализиран, на 25 вече е сляп и с двете очи. Умира на 32. Нещастна, пропиляна може би нахалост младост.

Започва да пише романа напълно сляп. Носят му специални листове с релефни редове, за да може да пише. Така пише половин година няколко глави и помни наизуст всяка дума, защото не вижда написаното и не може да го редактира. Изпраща ръкописа в Москва за одобрение, но той се изгубва по пощата. Започва отначало, но този път диктува на секретарка и така го довършва вече успешно. Няма друго написано и издадено, само тази мъчителна исторя на краткия му живот.

Интересно ми е дали някой е обръщал внимание на това, че всъщност многото натоварвания всъщност не каляват, а отслабват стоманата. Калява се първия път, след това започва да се отвръща, напреженията отслабват, и ако се продължи в същата посока, стоманата губи всичко, което е спечелила при закаляването и става още по-лоша, отколкото е била в началото. Просто във всичко трябва поне малко разум и мярка. А понякога и повече.

Има сравнително малко неща, които искрено ме възмущават, и които при сегашните си разбирания не бих могъл да оправдая. Едно от тях е небрежно отношение към здравето – собственото и на другите. Ще го кажа по възможно най-прост и разбираем начин: в общия случай не съществува кауза, която да може да стои пред здравето. Първо си здрав и живееш, колкото ти е отредила природата, и след това вече идва всичко друго.

Украйна е много особено място. Много кръстопътища има там, много кръв се е проляла в тия житни поля, много.

Малко ме е яд, че четох книгата. Със сигурност не е от най-блестящите образци на прочутата пропаганда. Мен повече ме отблъсна, отколкото да ме приобщи към червената идея.

Какво харесах:

Съществува ли изобщо мъжество, което да се проявява в най-съвършената си форма?
***
Бавно извади цигарата от устата си, смачка я и тихо каза: - Няма да пуша вече.
***
Пази здравето си... Годините ни дават опит, учението – знание, а всичко това не е, за да гостуваме по лазаретите.
***
Аз едва сега започнах да разбирам, че не съм имал никакво право да се отнасям тъй жестоко към здравето си. Оказа се, че в това няма никакъв героизъм.

събота, юли 25, 2009

Добри поличби - Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица - Тери Пратчет, Нийл Геймън

Поредна доза Пратчетска амброзия, макар на моменти да ми се струваше не достатъчно Пратчетска. Ангелските и дяволските страни в действието не ми харесаха особено, бяха някак... холивудски. Нелепо е да ти пробутват по-сериозни неща от обикновено в Пратчетските книги, обаче с американска гарнитура. Бих предпочел да ми разкаже повече за детската банда с колелетата и още за брачния живот на вещицата и унищожителя на вещици. Това обичам аз, човешките истории, а не глупостите за четиримата рокери на не знам си какво си...

Както и да е, наистина хубава книга, много весела и силно възпитателна. Може да припомни кои са важните неща в живота на тези, които са забравили колко точно е дълга лятната ваканция. Ама стига вече толкова, така или иначе за Пратчет никога не мога кажа достатъчно хубави думи, затова да се оправя сам.:)

Предложете на хората някаква нова вяра, облечена в собствен костюм — и сърцата и умовете им са ваши.
***
- Сигурно работата ви е много вълнуваща, винаги съм си го мислела — рече сестра Мери. Господин Йънг като че ли беше доволен. Не всеки можеше да оцени най-стимулиращите страни на ценовото счетоводство.
***
Да, с кралското семейство поне си наясно с положението. С истинските му членове, естествено, дето наблягаха на махането с ръка и откриването на мостове. Не ония, дето по цяла нощ се шматкаха по дискотеките и повръщаха върху папараците*.
[* Може би тук си струва да споменем, че господин Йънг си мислеше, че папараци е вид италиански линолеум.]
***
На господин Йънг от години не му се бе налагало да успокоява ревящо бебе. Пък и поначало никога не се бе изявявал особено добре в това. Той поначало си уважаваше сър Уинстън Чърчил и да пляскаш негови по-маломерни версии по дупето, винаги му се бе струвало проява на грубост.
— Добре дошъл в света — рече той уморено. — Почакай и ще му свикнеш.
Бебето затвори уста и го загледа на кръв, сякаш той беше някой непокорен генерал.
***
Като си ангел, не значи непременно, че си и глупак.
***
По-нататък във влака някакви се сбиха. Скарлет се усмихна. Хората вечно се биеха — за нея или покрай нея; много мило наистина.
***
...онова, което е наистина важно, е да бъдеш такъв, какъвто си, и то колкото можеш по-яко.
***
Рижата приличаше на жена, която, ако отиде на почивка на остров, по-малък от Австралия, то ще е само защото са си дружки със собственика му.
***
Едно погрешно движение, и ще те застрелям! И после бял ден няма да видиш!
***
Ваканцията се простираше пред него, безкрайна и неопитомена.
***
Съществуват милион интересни неща, които едно момче и кучето му могат да правят в неделя следобед.
***
Верността беше велико нещо, но никой заместник-командир не бива да бъде принуждаван да избира между своя командир и цирк със слонове.
***
Със скоростта на нападаща кобра момчето се озова горе на дървото. Секунди по-късно вече беше на земята с препълнени джобове и шумно гризеше кисела, безупречна ябълка.
— Хей, ти! Хлапак! — подвикна изотзад грубиянски глас. — Ти си онзи, Адам Йънг! Виждам те! Ще кажа на баща ти, да знаеш — ще му кажа и още как!
Нямаше начин конското евангелие да му се размине, мислеше си Адам, докато търчеше редом с Кучето с джобове, натъпкани с крадени ябълки.
Никога не му се разминаваше. Но щеше да е чак довечера.
А до довечера имаше много-много време.
Той метна огризката от ябълката горе-долу натам, откъдето идваше преследвачът му, и бръкна в джоба си за друга.
И без това не разбираше защо хората вдигат такава патардия, дето някой им ядял тъпите ябълки, но без тая патардия животът щеше да е къде-къде по-малко забавен. И според Адам не съществуваше ябълка, дето да не си струва белята, която си навличаш, задето си я изял.
Искате ли да си представите бъдещето — представете си едно момче и кучето му, и приятелите му. И едно лято, което никога не свършва.
И искате ли да си представите бъдещето, представете си ботуш… не, кец, на който му се влачат връзките, подритващ камъче; представете си пръчка, която става да ръчкаш разни интересни неща и да я хвърляш на кучето, което може да реши да ти я донесе, а може и да не реши; представете си фалшиво подсвиркване с уста, което направо разказва играта на някое популярно парче без късмет; представете си фигура — наполовина ангел, наполовина дявол и изцяло човек… Която се влачи безгрижно към Тадфийлд… во веки веков.

сряда, юли 22, 2009

Разкази и повести – Т. Г. Влайков

Тодор Влайков е много специфичен писател. Някой може да каже, че сме се наслушали на подобни подбалкански истории и след компетентната хумористична намеса на Любен Каравелов вече всичко е казано за възрожденските селяни с рунтави калпаци. Да, ама не.

Да кажем, че в “Дядовата Славчова унука” има някакъв полъх от копривщенските смешки на Любен, но с това се изчерпва всичко.

— Райке-е-е — извика кротко Младенчовица. Райка и Ненко потръпнаха от това извикване и остаха като гръмнати. Те гледаха плахо и гузно, към дето се чу гласа, и не смееха да шукнат.
— Райке, мари! — викна по-силно Младенчовица.

— Тук съм, мамо, ида — се обади Райка като трапна и припна към майка си, а Ненко се мушна из буренака покрай плета като таралеж.


“Леля Гена”, “Житието на една майка”, “Вестовой” всичко това са житията на природно благородни хорица, но с неизменно тъжен край. Чеховски тъжен, а не Золавски. Хората са добри, само съдбите им са такива лоши. Съдби на инвалиди, вдовици, болни, на прислуга и ратаи. Но това е (бил) истинският живот и затова харесвам как ги е написал.

Много важна причина, за да се заставя да дочета книгата, беше това, че Тодор Влайков пише на пирдопски, който по много неща прилича на панагюрски диалект. Струва ми се ценна находка, защото така естествено никой не се изразява писмено, а пък младежта, която понякога се опитва да се бъзика с местното наречие, никога не успява да го прави вдъхновено и изчерпателно, а замлъква след 3-4 по-глупави и почти неизползваеми думички. Докато този писател успява да пише за тъжни, весели, важни и не толкова теми като използва силата на диалекта и прави написаното толкова богато и изразително, колкото не би могъл да бъде никой книжовен текст. Съвсем друго е да познаваш нюансите в изказа на туземците.

Плуй там бре, биволу!

вторник, юли 14, 2009

Черният обелиск - Ерих Мария Ремарк

Разчувства ме тази книга. И затова не беше виновен мъчният живот не героите. По никакъв начин. Отбелязах го като важен факт, прибавих подробности, които бяха нови за мен. И това беше. Явно Ремарк много майсторски е премерил количествата - животът си е там пълноценно, но същественото е друго. Клише, но факт.

Перфектна история, невероятно добре пасващи ситуации и герои. Дори неодушевените предмети са така подбрани, че да допринасят за историята и цялото усещане. Цигарите, списанията на Георг Крол, парите, препиканият обелиск, херингата и гулашът. Разкошно разказана.

Не обърнах много внимание на момента със "закъснялата младост", сигурно защото вече съм подминал възрастта. Не мисля, също така, и че Ремарк е толкова убедителен в представянето и. Не изключвам и изобщо да не е искал да мрънка по темата, а подзаглавието - "Историята на една закъсняла младост" - да е изостанало от някоя по-ранна версия на книгата. И в двата случая, много добре е направил.

Също така стоят нещата и с мотива за несподелената любов. Ако някой иска да чете за такива неща, да се обърне към Фицджералд. Ремарк е доста по-фундаментален и не се занимава само със сърдечните проблеми на героите си. Затрит живот заради несподеленя любов? Пфффф! Не съм допускал, че ще изрека такива слова за моя любимец, още повече в сравнение с немски писател. Но падението ми не спира до тук.

Цинизмът беше чиста наслада за душата. Достатъчно е само да спомена разказа за размяната на мъртъвци между комендантите на военни гробища. Абсолютен шедьовър.

Това което ме цапардоса и буквално зашемети беше горчивата мисъл, че тази Германия никога повече няма да я има. От тук до края на света, в границите на държавата ще цари железен ред, рутина, изкуствено създадено самочувствие, подкопано от комплекси и предпазлива, натрапена незаинтересованост, що се отнася до заобикалящия свят и близките хора, защото проявата на любопитство само може да вкара човека в беля. Твърде тъжно и до голяма степен незаслужено. Успокои ме само свежата мисъл, че Германия не винаги е била такава, каквато е сега.

събота, юли 11, 2009

Улица без име – Капка Касабова

Коя е Капка Касабова и защо това е важно?

Родена през 1973 г. в София. През 1990 г. семейството й се премества в Англия, а по-късно в Нова Зеландия. Преди няколко години се връща да живее във Великобритания. Издала е четири стихосбирки, два романа и много пътеписи - все на английски. Тази книга също е издадена на английски и това у нас е неин превод.

Важно е, защото книгата разказва нейната версия за нещата. Гледната точка на един от онези милион българи, които емигрираха през първите години на промените. За които България е било повече името на държавата-мащеха, от която искат да се спасят, и по-малко сбор от няколко милиона себеподобни, родени и осъзнали се на едно и също много специално географско място.

Хареса ми, приятно ми беше да чета огорчението и дори леката злоба, които извираха от страниците й, описващи периода “преди”. За детството на последните комсомолци. Бедните инженери, Младост 3, мизерията, безсилието, срама. Много от гнусотиите на соц-а. Не знам защо, ирационално е, но точно този тон ми хареса. Като да напсуваш в лицето някой, който дълго те дразнил. Ама ей така, юнашката. Не искам да казвам, че това е обективната версия, или че е имало и по-лоши неща, или пък много по-хубави. Това е просто една лична гледна точка за това време и ми хареса как е разказана. Частна обърканост и безпътица, не държавна, не политическа, а на едно момиче, което доста време се е упражнявало да бяга и е предпочитало повече да чувства и по-малко да анализира нещата по принцип. Или поне на мен така ми се стори.

Пътеписната част обаче беше откровено слаба – безинтересна и чужда. За какъв бяс ми е да ходя по музеите, джамиите и черквите на татковината? Какво изобщо могат да ми дадат те? Отчаяно търсеното чувство на принадлежност може би? Рилския манастир ли по-точно, който повече мирише на слънцезащитен крем, отколкото на манастир, или онези гротески Етъра и Копривщица? Че какво българско има в тях въобще? А като видя в добавка и фотоапарати, коли под наем, биволско мляко и смокини в чашка и вече съвсем ми идва в повече. Мерси, но нямам нужда от “такава” България...

Авторката е симпатяга, а книгата... Малко повече горчилка и по-малко удовлетворение ще ви донесе, но е интересна.

Ето тука и едно малко по-друго мнение.;)

петък, юни 26, 2009

Джак от Сенките – Роджър Зелазни

Има нещо, което изглежда аз не разбирам у Зелазни и затова не мога да го оценя. Като изключим дивата ми еуфория от “Една нощ през самотния октомври”, всичко друго от Зелазни ме е оставяло в неудобно озадачено състояние. Все ми се струва, че историята му е била прореждана през ред, през два и затова не я схващам. Уж е на български, уж чета внимателно, връщам се назад, обаче не става. Нищо не му разбирам! Хващам тук-там някакви идеи, които са ми познати и от други автори-фантасти, забелязвам и някои диалози, които ми харесват за цитиране, пък и други приятни идеи, обаче като цяло все едно е някаква шутска дреха, скърпена от космонавтски скафандър с шушлякова качулка от детско яке, крачоли от мъжки панталон с ръб, шифонена дамска блуза и всичкото препасано с каубойски колан с тока колкото капак на боклуджийски варел от някогашните.

Така объркан съм го хулил друг път, заключавайки, че щом аз не вдявам какво иска да ми каже, значи направо няма какво интересно да сподели или пък не умее да разказва. Което очевидно (“Една нощ през самотния октомври”!!!) изобщо не е така. Много странна работа… Постарах се, наистина положих усилия, хем хората го хвалят и препоръчват, обаче се получава неловко… И затова реших да обявя, че повредата сигурно е в моя телевизор. Амнистия за Зелазни и дълбоки съмнения за прехвалената ми способност да разбирам всичко.

понеделник, юни 15, 2009

Завръщането на инженер Надин. Случаят Ставрев – Андрей Гуляшки

Ново подобие измислих и този път си мисля, че е по-точно. Андрей Гуляшки пише като Рей Бредбъри! Дори на моменти ми се струва, че като рови из човешката душа, той го прави с по-остър скалпел от Рей, реже по чувствата на читателя една идея по-дълбоко, не го жали толкова. Рей малко сантиментално се отнася по минали неща, които още му витаят из главата и му влияят върху взимането на решения за настоящето. Което не е лошо, но е различно от по-активния в настоящето Андрей, той мисли, мисли, мисли, но накрая и действа.

Но все пак аз чистосърдечно си признавам, че вече от две прочетени книги и съм пристрастен.:)

В тази миниатюрна книжка има две повести. Странни едни такива. Не са криминални, а по-скоро фантастични антиутопии. Почти не дразни, че действието се развива все във времето на победилия в световен мащаб комунизъм, а електрификацията, индустриализацията и роботизацията са на верху. Кибернетични машини пишат художествената литература, по сладкарниците ти сервират роботки, въобще – “предвиждам такъв живот”… И в тази прелестна поредица от благодат трябва задължително да има поне едно голямо “но”. Някакъв голям проблем, от който цялата “хубост” започва да нагарча, който не може да има еднозначно решение, а героите-интелектуалци (инж.-химик и инж.-кибернетик) се мъчат да излязат наясно със себе си и тогава да решат проблема. Бърз растеж на индустрията или екология? Сърдечна животоспасяваща операция при 95% шанс за неуспех или отказ от интервенция и още година гарантиран живот на пациентката? Кое е по-важно, общия ред или малкото лично щастие? Вкъщи при бременната жена или в Нова Каледония на мечтаната цял живот високо доходна работа? Ясно е, че не може и двете едновременно. Или трябва да избереш едното, или да се направи компромис и с двете. Сложни избори, но пък според мен поднесени по увлекателен начин. Рядко ми харесва, когато ситуацията е безизходна и авторът не прави нищо, за да ти помогне да си избереш решение. Описва ти ситуацията, детайлите, драмите, а оттам нататък - оправяй се сам.

Хареса ми, ще чета още от автора.

Шегувам се, разбира се, но и най-повърхностната шегичка е една врата, през която лошото настроение започва да се измита.

събота, юни 13, 2009

МИДАС или възкресението на плътта - Волфганг Йешке

Скоро четох друга книжка от него и понеже много ми хареса, взех та потърсих още. Намерих (аудио)книга, която през 1981ва е получила престижната немска награда за фантастика на името на Курд Ласвиц. Изслушах я и останах леко разочарован. Видя ми се толкова посредствено скалъпена, че направо нямам думи...

Цялата работа в романа се въртеше около това, че в близкото бъдеще изобретили метод за копиране на кажи-речи всякаква материя, който бил заплануван едва ли не като разрешение на световния глад. Обаче малко по-късно учените от уж провалилия се проект започват един по един да загиват при различни "случайни" "инциденти". Като начало, разбира се, беше загинал основният мозък на цялата идея. С напредването на действието и разкриването на мистерията (някаква кино-звезда беше забелязана да ходи да пазарува няколко дни след официалното и погребение) се оказа, че групата гении са можели да правят не само перфектни копия на всичко живо, но и да записват мозъци в "кристална форма", каквото и да значи това. Нали си представяте бляскавите бизнес възможности пред тартора на групата, който естествено не е беше съвсем умрял? Имаше телефонни разговори с тези записи на човешки личности (правени в различни времеви моменти и никоя от тях не знаеше предишните какво са говорили:), секретни планове, завери и престрелка, плюс признанието, че цялата история се разказва от един такъв конструкт...

Хм, сега даже взе да ми се струва по-хубаво от преди...

неделя, юни 07, 2009

Убийството на улица “Чехов” – Андрей Гуляшки

Андрей Гуляшки - изискан, точен, откровен, забавен. Интелектуалец със стил. Заприлича ми на Светослав Минков, малко на Павел Вежинов и съвсем леко на Богомил Райнов. На първия - по тънкия хумор, остър интелект и широка обща култура, на втория - по точните описания на познати ми столични квартали и по откровеното си отношение по въпросите за пиенето, пушенето и жените, а на Богомил - хм, май само по нахакано-безпардонното си отношение към околните в стил "Ех, деца...".

Веднага правят впечатление имената на героите. Личи, че е положено усилие да са странни и оригинални. Да внасят смешна нотка още със споменаването си, даже преди да ни е описал що за хора са. Тази предварителна весела нагласа помага да се създаде някаква съзаклятническа атмосфера с читателя, който е наясно със смешката, макар повече никъде да не се повдига въпросът и да не се натяква. В подходящата компания вицовете се разказват само по веднъж и може би не винаги до края.

Тук отново се развихря геният на Авакум Захов, макар и индиректно въвлечен в случая. Следователи и инспектори кроят хилави планове и хипотези, които се оказват безкрайно далече от истината, докато Авакум с един разговор в супермаркета открива правилната следа. И после е свободен да обърне внимание на грамадната си камина, коняка “Преслав”, монографията за траките и снежинките през прозореца.

- Разбирам ви! – кимна повторно Авакум. Между часовници от една марка и от един модел може да се появи предварение или закъснение, изразени в плюс или минус, та какво остава за сърцата на хората! – Той се засмя. – При сърцата на хората се случва предваренията и закъсненията – плюсовете и минусите за време – да се измерват не със секунди и минути – не с часове дори!, - а с цели епохи. Не мислите ли?
***
Трябва да знаете, че всеки се забавлява и развлича според характера си и според това, разбира се, което на по-изискан език се нарича “култура”.

***
Чувствах се замаян, объркан и отчаян като ония нещастни кучета, дето стопаните им ги губят в самия най-оживен център на града.


Ето така бих искал да пиша някой ден.:)

четвъртък, юни 04, 2009

Последният ден на сътворението - Волфганг Йешке

Хубава фантастика, класическа. Вездесъщите американски военни започнали да намират и събират разни парчета странни материали из западния край на Средиземното море, които при датирането си се оказвали все от преди около 5 000 000 години. Включително пластмаси. Е, нали интересно започва?:)

Оказа се, че през 80те години американските учЕни успели да измислят и създадат особено силно гравитационно поле, което така изкривява време-пространството, че да позволява изпращане на неща в миналото. Никога няма да допуснете какво направиха те с това ценно изобретение. Беше толкова шантаво, колкото е представата на европейците за душевната пустота на американците. Взеха да изпращат хора и тръби в миналото, за да изпомпат петрола изпод арабите и да го насочат на запад, та като дойде настоящето да не става така, че разни мургави субекти с чалми да имат начини за влияние върху гордата американска политика. И го направиха, изпратиха всякакви специалисти, работници, военни за охрана, но се оказа, че поради "дребно недоглеждане" няма никога да успеят да ги върнат обратно в настоящето. На всичкото отгоре пропуснаха да отбележат много други важни подробности. Като например тази, че джентълмените с камилите също може да се сдобият с такава технология през някой хубав бъдещ ден и тогава те също ще започнат да изпращат наемници в миналото. Така любезните американци се провалиха страхотно тържествено в архаичната си петролодобивна мисия, защото още с пристигането си в миналото започнаха да се наслаждават на атомните гранати на изпреварилите ги наемници. Затова пък успяха да опитомят кроманьонците и им дадоха як тласък по пътя към цивилизацията.

Новина за мен беше, че Средиземното море изпарява повече вода, отколкото реките вливат в него и дефицитът се възстановява само благодарение на това, че през Гибралтар постоянно се изливат огромни количества океанска вода от Атлантика.

Това е единственото произведение на автора, което е превеждано на български, което е редно може би да се промени.

неделя, май 24, 2009

Самотният бегач на дълги разстояния – Алън Силитоу

Бях забравил, но всъщност това е заглавието само на първия от общо девет разказа в книжката. Другите са от същата категория – тъжните истории на разни нещастници от работническите квартали на Нотингам по мизерните времена около Втората световна война. В тях подобно на “Бегача” или главните герои са деца, или пък те разказват историята.

Препрочитах книгата, за да си припомня онзи малолетен престъпник, който бягаше сутрин около затвора. Сетих се, че и преди ми беше правило впечатление как авторът забелязва точно важните неща в тичането и живота. (Наистина е много добър в това.) Какво е да тичаш в здрачкаво време и хладен въздух, да ти е леко на краката и с увеличаване на дистанцията, все по-леко и на ума. Как точно тогава започваш да мислиш все едно по-равномерно и на по-висока предавка от обичайното. Кроиш планове, строиш въздушни замъци и после ги събаряш, водиш какви ли не диалози с хора, които не са до теб. Крайниците ти олекват, ръцете измръзват, челото се изпотява, та трябва да го бършеш с ръкав и искаш да не спираш да тичаш. Runner's high. Бял дроб и сърце, това остава от теб, всичко друго не го усещаш.

А иначе останалото са угнетяващи истории, не бих ги препрочитал, ако следващия път помня поне това. За 20 години “преход” съм се наслушал и нагледал на прекалено много истински такива.

неделя, май 17, 2009

Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на ценностите) - Робърт М. Пърсиг

Материалът и мислите на майстора се променят плавно и ритмично, докато накрая съзнанието отдъхне тъкмо в онзи миг, когато от материала се е получило точно каквото е нужно.

Какво да прочета? Когато на всеки няколко дни започваш нова книга, това си е доста чест и съществен въпрос. И за да не се мине човек, често се залага на класиката. Като сега. Не е заглавие, което да можеш да забравиш.:)

Социалните ценности са верни само ако личностните ценности са верни.

Това е философска книга, учебник по смисъла на Пелевинските книги. Много общо има с него, няколко пъти ми прави впечатление, сигурно е заради абстракциите. Разсъжденията на една глава, която не споделя, не пита другите, а само себе си. Моторите и пътешествието на героите са само фон, още един повод за размишление и самовглъбяване от страна на разказвача. Но това не е дефект, всеки интеигентен човек в един момент от саморазвитието си спира да пита околните. Първо, защото няма кого, и второ, защото всичко необходимо за размисъл вече си го е набавил отдавна. Самодостатъчност в мислите.

Подсъзнателното Аз разглежда голям брой отговори на даден проблем, но само интересните си пробиват път до владенията на съзнанието.

Учудващо е как повечето хора може да изпитват приятен гъдел от сблъсъка с философски изложени идеи и да не може сами да ги извличат от случващото се в живота им. Самите философски идеи не придобиват смисъл когато някой ги изложи в стройна логическа поредност, а когато ги извлечеш и приложиш от хаоса към хаоса.

Задачата на научния метод е да избере едничка истина измежду много хипотетични истини. Това, повече от всичко друго, е основното предназначение на науката.

В един момент случайно обърках двата файла, този на книгата и този с нахвърляните мои бележки по време на четенето, и усетих, че нещо не е в ред чак на втория абзац. С това не искам да кажа, че пиша толкова добре като Робърт Пърсиг, а че излагането на мисли с високо ниво на абстракция изисква повече време и толеранс откъм обем, за да може човек да си състави цялостно мнение. Сваляш гарда на съмнението и доверчиво попиваш чакайки.

Всяко усилие, което има самопрославата за крайна цел, е обречено да завърши с катастрофа.

И малко странична критика почти без връзка с книгата. Преклонението пред такъв тип текст може да заприлича на преклонение пред неразбираемото, без оглед колко струва то. Когато нещо ни води към предела на моментната ни способност да разбираме и изведнъж прехвърли този ръб, ние автоматично го класифицираме като нещо превъзхождащо ни, заради убеждението, че то беше вярно и прекрасно докато успявахме да издържаме на темпото му, значи завинаги ще бъде такова. Но щом се скрие зад хоризонта на собствената ни сингулярност, ние вече не знаем нищо за него и по най-проста екстраполация допускаме, че е продължило в същата посока. По-вярна и по-мъдра отколкото сме в състояние да понесем в момента, което е основна грешка. А аз одобрение и награда за качествено изпълнение давам само при разумно претегляне на стойността, а не заради недолавянето и изобщо. Или както казват предприемачите – плащам само за свършена работа.

Онова, което всъщност се изисква в храма на разума, не е способност, а неспособност. Тогава човек бива считан подходящ за обучение.

Експериментът с премахването на оценките на студентите ми напомни нещо лично преживяно. Учителят ни по физика в гимназиалния курс никога не изпитваше и не правеше контролни. Три години никога не пишеше никакви оценки, а на края на срока всички имаха оценки, които удивително точно отговаряха на познанията им. Има само двама души, които са причина след това да реша да уча именно машинно инженерство и нищо друго, и този учител е първият по важност.

Романтичен модел или класически? Тук е източникът на бедата. Хората имат склонност да мислят и чувствуват изключително в рамките на единия модел, като по този начин проявяват неразбиране и подценяване на ролята на другия. И никой няма желание да предаде истината такава, каквато я разбира, и доколкото ми е известно, никой жив човек не е измислил начин да сдобри тези истини или модели. Няма точка, в която тези мирогледи да се срещат.

Много е важно да се отбележи, че класически-романтичен, не е същото като разум-чувства. Просто е друго. Едното е по-скоро логика-качество (два изгледа, две проекции на една и съща мисъл), а другото – човек-животно (два типа на мислене за едно и също нещо).

Разрешението на проблема не се състои в отказ от рационалността, а в разширяване на нейната същност, така че да стане способна да предложи някакво разрешение.

Обичам безумно еднозначните изводи от философски разсъждения, които кристализират малко преди финала. Те не се тълкуват, подлагат на съмнение или оспорват. За тях стига един поглед и нищо повече. Всичко е ясно. Те обикновено са толкова корави и ръбати, че човек не може да прави нищо друго с тях, освен да замеря. И горко на онзи опонент, който бъде уцелен с такава фраза, използвана на място. Ако философията е красива, то реториката е като Мис Свят.

Покоят на духа е необходимо условие за възприемане на онова качество, което е над романтичното качество и класическото качество и което обединява двете и което трябва да съпътствува работата, докато тя напредва.

Много силна книга. Изчетох я на фона на 76-минутен сет на Carbon Based Lifeforms + големи дози боса. Сега разбирам, че това, което ме грабна, беше дзен, а не изкуството и мотоциклетите. Ще си потърся още.

Наумиш ли си да правиш шътокуа, изключително трудно е да не я натрапваш на невинни хора.

пп
За пръв път ми се случва да подбера три страници А4 пълни със забележителни цитати, а махането на всеки от тях да ми се струва равно на това, да кажеш на близък приятел, че няма да идеш на рождения му ден.
пп2
Ето още някои по-различни ценители на красиво изложените философски размисли на Робърт Пърсиг. На мен и двамата ми повлияха съществено.