Леопардът от Рудрапраяг - Джим Корбет

Тази страхотна книга се води „четиво за юноши”, моля ви се! Един вид – детска работа, измишльотини, не е достатъчно сериозна за възрастни читатели. А съм сигурен, че е по-истинска и реална от почти всичко, което е излязло в България същата година. И не само.

Аз всъщност до съвсем скоро изобщо не подозирах, че на български има и друга книга от Джим Корбет, и си препрочитах за тигрите човекоядци до откат. Докато случайно не се поразтърсих из интернет и не изскочи и тази за леопарда от Рудрапраяг. Първоначално само подмятания от форумни капацитети, а после и самият текст цъфна в Читанката.

През 20те години на миналия век прочутият още тогава ловец е натоварен от властите да кръстоса джунглите на Индия, и по-конкретно на окръг Рудрапраяг (80 кв. км), за да убие най-опасния леопард-човекоядец, който в продължение на години е избил стотици местни хора. (Самоувереността на животното стигнала дотам, че разбивал вратите на паянтовите селски къщи и изваждал хората отвътре, за да ги изяде.) Задача се оказва с повишена трудност и в не един и два случая ролите се сменят и ловецът се оказва в ролята на плячка. Редицата неуспехи, провалените от невероятен малшанс засади, счупени капани, капризи на времето и голямата хитрост на животното са толкова изумителни, че не е чудно, че индийците провъзгласяват човекоядеца за зъл дух, когото не го лови ни куршум, ни отрова. До онзи последен изстрел в тъмнината край моста на Алакнанда, където и досега има паметна табела, местните всяка година правят курбан на 22ри май, а огромният резерват тигри наблизо е кръстен Национален парк "Джим Корбет".

Самият град Рудрапраяг (повторете си го на глас на срички няколко пъти и ще му свикнете) е особено място. Там се събират двете големи индийски реки Алакнанда и Мандакини, от които се образува свещената река Ганг. През Рудрапраяг, но в посока на север, нагоре в Хималаите, пък минава прочутия маршрут за поклонения на Шива в Кедарнат.

Банален извод, но ми е драго да го кажа: От книги като тази научаваш по интересен и качествен начин повече за света, животните, растенията и хората, отколкото при зубрене на учебници, само защото ще те изпитват върху тях.

Още едно мнение за книгата има при Петьо.

Движението, топлата вода и храната имат невероятно успокоително въздействие върху всякакви горчиви мисли.

И едно леко дълго, но пък хубаво пасажче, за края на човекоядеца от Рудрапраяг, което добре онагледява красотата на текстовете на Джим Корбет.

След като с Ибътсън измерихме и прегледахме леопарда, го оставихме на сянка под едно дърво и през целия ден хиляди мъже, жени и деца се извървяха покрай него, за да го видят.
Когато нашите планинци отиват на гости с някаква определена цел, например, за да изразят своята признателност и благодарност, те имат обичая да не изпълняват своята мисия с празни ръце. Една роза, едно невенче или дори само няколко венечни листенца от тези цветя са достатъчни за целта. Подаръкът се поднася с длани, събрани така, че да образуват нещо като чаша. След като получателят докосне подаръка с крайчеца на пръстите на дясната си ръка, този, който го поднася, прави движение с ръцете си, сякаш изсипва подаръка в нозете на получателя, както би направил, ако в шепите му имаше вода. И при други случаи съм бил свидетел на признателността на хората, но нищо не може да се сравни с това, което се случи тогава в Рудрапраяг, най-напред в инспекторския пост, а сетне и при посрещането ми на пазара.
— Той уби нашия единствен син, сахиб, а ние сме вече стари и нашата къща сега е пуста.
— Той изяде майката на моите пет деца, а най-малкото, е само на пет месеца. Няма кой да се грижи за децата и да им готви.
— Синът ми се разболя посред нощ, никой не посмя да отиде до болницата за лекарства и той умря.
Трагедия след трагедия и докато слушах с чувство на състрадание, земята в краката ми се покри с цветя.

Ако знаете само как ми се ходи в североизточна Индия...

Човекоядците от Кумаон – Джим Корбет

Кумаон е област в северна Индия, която от север граничи с Тибет, от изток – с Непал, а човекоядците са тигри, които заради някакви необичайни обстоятелства са започнали да убиват хора, а не естествената си храна. Често пъти тигрите стават човекоядци, когато по тях е стреляно и тигърът е ранен, но не е доубит. От зле зараснала рана тигърът може например частично да окуцее и вече да не е в състояние да гони естествената си плячка. В началото на миналия век в тази област в Индия е имало доста такива тигри, които са издавили стотици хора. Местната власт се принудила да извика и наеме ловци, които да избият тези тигри, като най-прочутият от тези ловци е Джим Корбет. В тази своя книга в отделни разкази той описва ловът на всеки един от тигрите, които е бил натоварен да убие.

Книгата съм я чел и препрочитал няколко пъти и всеки път ми е много интересна. Това обаче не се дължи на писателските похвати или на стила на автора. Напротив, на много хора може би няма да им хареса как сухо обяснява, все държи да описва с точни факти каква е била ситуацията, колко високо дърво е имало там, на колко метра разстояние е било, по коя пътека се стига до него. Няма я художествената измислица. Има прости, но страхотно красиви и истински места, хора и събития. Има преследване на ранени тигри в джунглата, засади, дебнене по цяла нощ край някой труп. Има истории за обикновена човешка смелост и необикновено голяма такава. И има тигри, много тигри!

И един тотално нехарактерен за книгата цитат, който обаче много ми хареса:

Когато в Индия се срещнат непознати хора и искат да узнаят един от друг нещо по някакъв въпрос, те по стар обичай се въздържат да говорят по този въпрос, който ги е събрал – било случайно или нарочно, - до последния момент. Междувременно те си задават въпроси за частните и семейните си работи, като например дали сте женен и ако сте женен, колко деца имате, момчета или момичета и по на колко години са те, с какво се занимавате, каква ви е заплатата и пр. Въпроси, на които другаде по света едва ли биха ви удостоили с отговор, в Индия, а пък особено в нашите планини, се задават така просто и на всяка крачка, че на човек, който е живял с тези хора, и през ум не му минава да се обиди от тях.