Сбогом и до скоро - Джефри Дивър

Това беше третата книга, която ми попада от автора след "И няколко червени рози" и "Списъкът "Октомври", но беше най-стресиращата с целокупната си неадекватност. Не може да си пълнолетен и да пишеш така, просто не може! И ако кажем, че сюжетът беше съшит с бели конци, то това би било направо комплимент. За логиката и недостоверността в действията на героя няма да коментираме, а пък за превода - съвсем.

Първоначално си помислих, че това е някакво произведение на ранната му младост на г-н Дивър, което е подхвърлено на издателите, за да се запълни някоя дупка в творческото му вдъхновение. Един вид, ето, млад съм бил, не съм знаел как се правят нещата, пишете с дребен шрифт, че съм бил на 15, когато съм го писал, и ме оставете на мира още една година, за да ви съчиня нещо истинско. Е, нищо подобно, романът оригинално е написан през 2020, когато авторът е бил на 70 години и е имал опита на десетки написани романи.

Дали скоро ще чета пак нещо от Джефри Дивър? Ха-ха!

PS. Книгата разказва за това как частният детектив Колтър Шоу доброволно и под прикритие постъпва в някаква комуна за психопомощ в горите на американския запад, за да разкрие "грандиозно престъпление". По тази си странност може да ви заприлича на "Труден за убиване" от Лий Чайлд, с разликата, че в другата поне имаше някакъв екшън и Джак Ричър биеше лошите с една ръка зад гърба като в сериал по Диема. В тази и това няма, шеметен фарс, казвам ви.

Списъкът „Октомври“ - Джефри Дивър

Изобщо кой е наясно със себе си, преди да навърши трийсет?

Кое е най-характерното за тази книга? Тя има необикновена постройка - разказва се отзад напред. В първия, втория и (n-1)-вия момент това е изключително дразнещо, защото, за да разбереш мотивите за действията на някой човек, трябва да знаеш какво му се е случило, за да реагира така, нали? Е, тук няма как това да се случи, защото първо прочитате финала на действието, после действието от преди един час, после от по-предишния и така до последната глава, с която всъщност започва историята хронологически. В един момент на четенето обаче авторът много умело контрира радостта, че вече горе-долу сте схванали какво се случва, с нови факти, които обясняват събитията по съвсем различен начин. Обрат и изненада? О, да, и то какви! Точно този финт е голямото умение на Джефри Дивър и трябва да му се признае, че го е направил адски добре. Това прави историята още по-интересна и дори след последната страница те кара да се върнеш в самото начало на книгата, за да си припомниш как завършва в светлината на новите обяснения на действието.

Светът на Джефри Дивър ми хареса, интересен е и вероятно в други негови книги може да се проследи още от него, защото явно го познава добре. Това е Ню Йорк с трафик по авенютата, заведения, миризми, полицаи, престъпност, яхти с нова тапицерия, индийци, геймъри, инвестиционни фондове, източноевропейски перачници за пари... Ню Йорк, който може би вече бих искал да видя.

Стегнато и дори доста напрегнато действие само в рамките на три дни. Добре написан роман, твърде добре. Без да мога да кажа дали благодарение или въпреки нестандартната си постройка, която през повечето време дразни и радва чак в последните страници.

пп.

Забравих да кажа, книгата разказва за отвлечената дъщеря на главната героиня, която трябва да осигури половин милион долара откуп и един таен списък на 32-ма души, който да открадне от офиса на мистериозно изчезналия си шеф. Отчаяната жена е преследвана от похитителите, други кандидати за списъка и полицията, която пък гони шефа й. Или поне за известно време е така.:)

Животът може да бъде разбран само като се върнем назад; но трябва да се гледа напред.

Сьорен Киркегор

***

Тя не слушаше много съвременна музика, поп — изобщо. Обичаше класическа и джаз. Много от изпълнителите на стари сантиментални шлагери и кабаретни парчета. Синатра, Каунт Бейзи, Нат Кинг Коул, Розмари Клуни, Дениз Дарсъл.

***

Габи отвори чантичката си. Кеплър забеляза кълбо прежда, синя и зелена. Спомни си, че тя се успокоява с плетене. Отначало му се беше сторило странно, но пък той си губеше времето с „Енгри бърдс“ и судоку, и да, с гледане на голф.

***

Репутацията бе нещо излишно. Като похвалите, обидите или спортните трофеи от гимназията.

Нощни птици – Сборник

Нямам представа кой е Лорънс Блок извън това, че е съставител на този сборник. Е, наистина после прочетох разни неща, но не те бяха причината да прежаля 19 лв и да си купя тази книга в първия момент, щом я видях. Тук правя по-голяма пауза, а вие питате: Добре, а защо тогава я взе? Заради една корица, една идея и три имена, казвам аз.

Заглавието и корицата на българската версия на сборника представляват едно и също – най-известната картина на американския художник-реалист Едуард Хопър. Преди години, когато тепърва започвах да поглъщам праведното слово на Майкъл Конъли без да си поема дъх, за пръв път забелязах колко голямо внимание обръща той на музиката и образите. Бях толкова впечатлен от мястото и смисъла на картината на Хопър „Нощни птици“ в романа, че сигурно над година картината ми стоя като тапет на компютъра.

И сега изведнъж научавам, че на някой си Лорънс Блок му дошла идея да покани известни автори от жанра (крими, мистъри, трилър) да напишат 17 разказа, които да са вдъхновени от други картини на същия художник, сред които автори аз забелязах първо имената на Майкъл Конъли, Стивън Кинг и Лий Чайлд.

Разказите очаквано са изключително разнородни. Забелязвал съм и друг път, че антологиите са като мелези - по-малко стойностни от чистопородните екземпляри с един автор, но по-обични и по-красиви. По-богати на литературни гени. И тук имаше текстове, които откровено не ми допаднаха, имаше и такива, които бяха точно това, което очаквах. Нарочно се упражнявах първо да погледам няколко секунди съответната картина, да се помъча да си създам някакъв свят около нея и чак тогава да прочета разказа. След това се връщах и пак я гледах. Малко бях разочарован да открия, че всъщност много малко от 17-те разказа могат да минат за криминални дори в най-широкия смисъл на думата. Приятно впечатление ми направи, че всички автори са имали някакви сантименти към определени картини на Едуард Хопър и са написали историите си с истинско чувство на съпричастност към времена, град, заведения, събития, нрави или дори само определена атмосфера. Това не са разкази, които са писани насила или за пари.

В сборника има истории за частни детективи, които откриват неща, които не са за съобщаване на клиента. Истории за Голямата депресия, за борбите на черните за равноправие. За самия Хопър и наследството му, за жени и мъже, които търсят нещо извън техните си семейства. За хотели и гари, за Града, за Пенсилвания стейшън. Истории за банки, кина, алкохол и пистолети, за прекалено млади хора, които се осмеляват да посегнат на чуждия живот, когато всички други са се парализирали от страх и ужас. Ако щете вярвайте, обаче има даже и разкази за призраци!

В заключение мога да кажа, че се чувствам удовлетворен, крастата ми по Хопър е начесана.:)

Оттогава научих, че не можеш да виниш някого, задето не те обича.

***

Смехът не се брои. Той е по-малко от усмивка.

И няколко червени рози - Джефри Дивър

Джефри Дивър за мен беше затворена книга. Да, знам колко са популярни книгите му, колко филми са направени по тях и колко смешно изглежда в действителност, обаче още не му беше дошъл редът. Е, и това стана.

Катрин Данс, по-популярна като агент Данс, е ключовата фигура в тази поредица истории за разследвания. Нейната суперсила е кинесиката, т.е. да разгадава по езика на тялото какво крие или избягва да сподели всеки заподозрян. Тук заподозрян беше само един, младеж от местната гимназия, който е обвинен за поредицата убийства на хора, които са оставяли коментари в популярен местен блог. Оказва се, че някой издирва истинските им самоличности и ги ликвидира, като предния ден оставя на публично място дървен кръст с няколко червени рози, името на жертвата и... утрешната дата. Момчето прекарва доста време онлайн в разни ролеви игри и беше логично общественото мнение да настръхне и залае срещу него: Той е, нали е свикнал ежедневно и часове наред да трепе хора в мрежата! Джефри Дивър обаче не е вчерашен, тази е от късните му книги, и вече доста добре владее дирижирането на читателските емоции и изненадата от обратите. Освен тях се изненадах, че беше натоварил главната героиня с повече от очакваните неприятности в личния живот - освен неуредиците в личния й живот чуденето как да борави с новопоявилия се ухажор, майка й беше обвинена в убийство. Като медицинска сестра в местната болница тя била помогнала на един безнадеждно болен и агонизиращ полицай да спре да се мъчи. И да, "местен" в този роман означава от Монтерей. Интересно беше да видя по-нова гледна точка за това място от романите на Стайнбек насам.

Интересно ми стана да прочета книга, която толкова подробно се занимава с блоговете и техните автори и читатели. Цялата вселена от постинги, коментари и свързаните с тях емоции са описани най-подробно в хода на действието на романа.

Заслугата и благодарностите за възможността да прослушам този роман под формата на аудиокнига са изцяло за неизвестния господин с тъй благородни намерения и действия, който в края на записа скромно се е обозначил като Тъпанар Дрънкар.:)