Каталог от изложба "Илия Бешков" в галерия "Лоранъ"

Миналата събота най-случайно гледах по БНТ филм за художника Илия Бешков, който ми направи доста силно впечатление. Поинтересувах се къде може да се видят негови рисунки, скици, карикатури и най-удобното място се оказа небезизвестната столична галерия "Лоранъ". На сайта им има останки от голямата изложба с негови творби, която са организирали преди време, а всички произведения могат да се видят в каталога, който си купих аз, защото самите рисунки излязоха малко по-недостъпни като цена.:)

Освен като автор на забавни и провокативни карикатури, Илия Бешков се оказа и много интересна личност по много други критерии. Автор с много остро око за всякакви етични, социални, политически и какви ли не неправди или поне разминавания, които спрямо неговия вътрешен кантар не би трябвало да останат неподиграни, неосмени, непосочени с пръст. Явно точно това негово чувство за справедливост го е карало да осмива кусурите на царската власт, а след преврата на комунистите от девети септември пък да се свива в черупката си, виждайки, че техният човеконенавистен режим е още по-голямо зло. Да, властта го ухажва, правят го професор в Академията, засипват го с пари, ордени и награди, но неговото мерило си е същото и накрая той се предава, отказва да се бори и доброволно си отива от този свят.

Всичко тече като река, пълна със злина. Абсолютната лъжа е станала въздух и климат, проникващ дълбоко във веществения и мисловен свят. Печално и непоносимо е да гледаш човека, лицето, тялото му, умъртвената му мисъл, устата му, обезобразена от лъжа и принуда. И все пак хората живеят, търсят храна и подслон, треперят от страх, останали без всякаква надежда и упование...

Тази година се навършват 120 години от рождението на художника и по този повод има още по-подробна книга за него и творчеството му, която немедлено си поръчах. To be continued...

Нощни птици – Сборник

Нямам представа кой е Лорънс Блок извън това, че е съставител на този сборник. Е, наистина после прочетох разни неща, но не те бяха причината да прежаля 19 лв и да си купя тази книга в първия момент, щом я видях. Тук правя по-голяма пауза, а вие питате: Добре, а защо тогава я взе? Заради една корица, една идея и три имена, казвам аз.

Заглавието и корицата на българската версия на сборника представляват едно и също – най-известната картина на американския художник-реалист Едуард Хопър. Преди години, когато тепърва започвах да поглъщам праведното слово на Майкъл Конъли без да си поема дъх, за пръв път забелязах колко голямо внимание обръща той на музиката и образите. Бях толкова впечатлен от мястото и смисъла на картината на Хопър „Нощни птици“ в романа, че сигурно над година картината ми стоя като тапет на компютъра.

И сега изведнъж научавам, че на някой си Лорънс Блок му дошла идея да покани известни автори от жанра (крими, мистъри, трилър) да напишат 17 разказа, които да са вдъхновени от други картини на същия художник, сред които автори аз забелязах първо имената на Майкъл Конъли, Стивън Кинг и Лий Чайлд.

Разказите очаквано са изключително разнородни. Забелязвал съм и друг път, че антологиите са като мелези - по-малко стойностни от чистопородните екземпляри с един автор, но по-обични и по-красиви. По-богати на литературни гени. И тук имаше текстове, които откровено не ми допаднаха, имаше и такива, които бяха точно това, което очаквах. Нарочно се упражнявах първо да погледам няколко секунди съответната картина, да се помъча да си създам някакъв свят около нея и чак тогава да прочета разказа. След това се връщах и пак я гледах. Малко бях разочарован да открия, че всъщност много малко от 17-те разказа могат да минат за криминални дори в най-широкия смисъл на думата. Приятно впечатление ми направи, че всички автори са имали някакви сантименти към определени картини на Едуард Хопър и са написали историите си с истинско чувство на съпричастност към времена, град, заведения, събития, нрави или дори само определена атмосфера. Това не са разкази, които са писани насила или за пари.

В сборника има истории за частни детективи, които откриват неща, които не са за съобщаване на клиента. Истории за Голямата депресия, за борбите на черните за равноправие. За самия Хопър и наследството му, за жени и мъже, които търсят нещо извън техните си семейства. За хотели и гари, за Града, за Пенсилвания стейшън. Истории за банки, кина, алкохол и пистолети, за прекалено млади хора, които се осмеляват да посегнат на чуждия живот, когато всички други са се парализирали от страх и ужас. Ако щете вярвайте, обаче има даже и разкази за призраци!

В заключение мога да кажа, че се чувствам удовлетворен, крастата ми по Хопър е начесана.:)

Оттогава научих, че не можеш да виниш някого, задето не те обича.

***

Смехът не се брои. Той е по-малко от усмивка.

Реализъм – Керстин Щремел

Аз съм реалист, така възприемам и реагирам на нещата от живота. Затова и ми допадат произведенията на тези художници, на които им се разбира какво са нарисували. Не ми е нужно да е идеализирано, не ми трябва да е загрозено до неразпознаваемост. Обичам ябълките да приличат на ябълки, хората от портретите да имат ни повече, ни по-малко от две очи и то на установените места, а на пейзажите долната половина да е земята, а горната – небето. 

Има особена магия да четеш за живопис и на момента да намираш в картината това, което други хора са забелязали и вече са обсъждали с години. Това е нещо като дегустация на вина в компанията на опитен сомелиер. 

Тази книга разказва за реализма като течение в изкуството въобще. Как още през Ренесанса имало художници (Караваджо - Кошница с плодове (1599), Веласкес с неговия папа Инокентий Х (1650)), които в отделни свои картини опитвали да рисуват сякаш правят снимка на своя обект. Разбира се, по онова време това не било прието и тези им картини били смятани за слаби. Доста по-късно обаче, вече през любимия ни 20ти век, нещата се променят и балансът се променя в полза на забелязването и пресъздаването на необичайната красота на обичайните неща, 1 към 1, без ретуш. Затова обяснявайки реализма в началото на увода си авторката на книгата казва така: „След лутането в обилието от стилистични направления в изкуството на двадесети век – експресионизъм, футуризъм, вортицизъм или кубизъм – за възприемането на които се искат не малко усилия, завръщането към реализми предизвика не една въздишка на облекчение у мнозина любители на изкуството.” За мен и моя вкус това е много точно казано. 

Иначе книгата има приятна постройка. Първата й четвърт ни запознава най-общо със събитията през века на разцвет на реализма. Споменати са автори, събития, войни, държави и политики, които са повлияли нещата да се случат по този начин. Останалите три четвърти са представяне на най-изявените автори от жанра с по 1 тяхна картина. Кратко, ясно и нагледно. Срещнах няколко познати имена като Фрида Кало (не я харесвам), Исак Бродски (портретът на Ленин най-долу) и Едуард Хопър (нали помните неговите Нощни птици от първия роман за Хари Бош?), но повечето са абсолютно неизвестни за мен. Не харесах наличието на доста немски художници, но явно според авторката имат все някакви заслуги, за да ги включи. Харесах много – американската готика на Грант Уд, градската естетика на Ричард Естис, нарисуваните родители на Ото Дикс и портретите на Чък Клоус, но най-много се впечатлих от Дъвки-топчета ХV на Чарлс Бел, която краси и корицата. Да, тази машина е нарисувана с маслени бои върху платно и виси в някаква галерия в Ню Йорк.

PS (07.06.2017)

Благодарение на любезния интерес към този скромен блог на хората от онлайн-галерия Артси и тяхната мисия да направят изкуството достъпно за всеки, с голямо удоволствие оставям тук препратка към тяхната галерия с творби на Ото Дикс. Вероятно ще си спомните, че някои от тях ги имаше в гимназиалните учебници по история като илюстрации на периода между двете войни.