понеделник, юли 30, 2012

Добавено лято – Евгени Черепов

Хубавото заглавие плюс незабравимото име на автора със сигурност ще привличат погледи по книжарници и сергии. Ако и корицата беше оформена малко по-предизвикателно, ефектът на положителното първо впечатление щеше да бъде изпълнен на максимум. Забелязах, че книгата вече е коментирана на доста места в интернет, което предполагам е доказателство за успех и продажби.

Кой е Евгени Черепов? Млад български автор на разкази, а „Добавено лято” е негов пръв роман. Строителен инженер по образование, жител на Стара Загора, фен на „Берое” и Heroes III. Писането го прави за удоволствие, а не за препитание. 

В представянето на романа на мен веднага ми се забодоха в очите две неща – герой, който се връща от чужбина и тръгва да обикаля България, за да си припомни всичко забравено, и преследващите го загадъчни мъже с тъмни костюми. Далеч не най-добрия старт, нали? Предразполага те да очакваш познати неща, вече експлоатирани теми като емигрантски романи и агенти от "Матрицата". Да, ама не, защото впоследствие се оказва, че нещата съвсем не са така прозаични, както би се заблудил човек от множеството ревюта и тона на разказване, в които няма дори намек за голямата спекулация в края на романа. 

Какво ми хареса на мен ли? Хареса ми, че разказва за места, предмети и събития, а не кой какво си е помислил и почувствал. Не обичам директно да ми се казва какво да мисля. Харесах, че за пръв път някой разказва и за моето детство, че го прави увлекателно и искаш да разбереш какво, по дяволите, ще излезе накрая. Приятно беше, че авторът не се е увлякъл откъм обем (всичко на всичко 155 страници), защото по темата за детството на момчетата от 80те може да се изпишат много и все романтични спомени. Хареса ми да разбера развръзката преди да ми е дотегнало постоянното отлагане и бягство от „мъжете в черно”. Не мога да кажа, че обяснението ме опияни, беше леко извън стила на целия роман, но все пак беше приемливо. Аз обичам фантастичните допускания.:) Може би имената на героите можеше да бъдат по-оригинални, за да се набиват веднага на очи, но на срещата с автора в Панагюрище той каза, че си харесва достатъчно много имена като Лъчезар и Петя, което все пак си е и негова авторова привилегия – може да прави с героите каквото си ще.:)

Имаше някои чисто езикови дреболии, без които вероятно текстът би изглеждал по-добре, от рода на: анцунг, сивина (?), колела (когато се имат предвид колелета, велосипеди), калайдисана печка (?), каменни и варовикови плочи (варовикът все пак също е камък). Разбира се, това не са кой знае какви кусури, но като се има предвид, че книгата се издава от „Сиела” и са я чели трупа от коректор и барем двама редактори, идва леко странно. 

На едно място като прашинка в окото ме подразни и доста безгрижното подхвърляне на понятия като фашизъм и комунизъм и неглежирането на злините, произтичащи от тях, което за мен е твърде опасна материя. Когато нещата са прекалено пресни и засягащи всички живи обитатели на държавата ни, трябва да се внимава малко повече, когато се пише за тях. Опитите за подмяна на най-прясната ни история не бива да се допускат, защото свидетелите може да знаят и помнят кое е добро и кое зло, но дори ние не сме вечни. 

Ей те тука има откъс от романа, а пък това клипче представлява трейлър с автора в главната роля.

сряда, юли 25, 2012

Тортила Флет - Джон Стайнбек

— Шоколадовите бонбони са вредни за човека — каза Пабло. 

Началото на предговора от самия автор отговаря достатъчно за какво ще се разказва в книгата и всеки опит за субективен преразказ трябва да бъде посичан ниско, защото има прекалено голяма вероятност само да развали нещата. 

Това е историята на Дани, приятелите на Дани и къщата на Дани. Тая история разказва как тия три неща станаха едно, така че, ако в Тортила Флет заговорите за къщата на Дани, никой не ще мисли, че имате пред вид само дървената постройка, отдавна измазана с вар и обрасла в листата на древната, неподрязвана кастилска роза. Не, когато заговорите за къщата на Дани, всеки ще разбере, че имате пред вид едно цяло от хора, от което блика нежност, радост, благодеяния и, най-сетне, мистична скръб. Защото къщата на Дани прилича на Кръглата маса, а приятелите на Дани приличат на нейните рицари. Тази история ни разказва също и за това, как тяхната група се появи, как разцъфтя и израсна в едно красиво и мъдро общество. Тази история се занимава с приключенията, които са имали приятелите на Дани, с техните мисли и стремежи. И най-сетне тази история, разправя как погина техният талисман и как цялата група се разпръсна. 

Стайнбек е нетрадиционен разказвач, артист с особено око за добродетелите на хората обичащи живота. По душа неговите герои са някакви мелези между невинни деца и грижовни ангели, на които обаче се налага да живеят труден живот на прозаично място като бедняшкия квартал Тортила Флет в Монтерей. На много места в интернет има ревюта и мнения за книгата, но не съм убеден, че ми харесва как е представена. Усещам нещо като ревност, защото според мен Стайнбек заслужава много повече признание. Уважавам мъже, които са достатъчно силни, за да не отричат, когато понякога нежната страна на живота ги завладява и надвива. 

Книгата е изключително весела и непременно ще изпитате умиление към съдбите на милите нещастници от Тортила Флет. Тя е първата успешна на Стайнбек и скоро е последвана от Улица Консервна, която е написана в същия благороден хипарски дух, но е още по-изпипана откъм иронии и смях с любимите ни вече безделници от Монтерей

Ето тук има една прекрасна аудио версия на книгата на български. Насладете й се и няма да съжалявате. Преводът е на Цветан Стоянов, чете Офелия Лазарова. 

Най-случайно през 2012 се навършват 110 години от рождението на Стайнбек
 
Най-сетне Дани се надигна от пода, удари с глава едното момиче в стомаха, то излезе навън и заквака като жаба. Другото задигна две тенджери и го последва. Известно време Дани и Пайлън ридаха над женското коварство. 
— Ти не знаеш какви змии са жените — каза мъдро Дани. 
— Знам — каза Пайлън. 
— Нищо не знаеш ти! 
— Знам! 
— Стига си лъгал! 
Последва ново сбиване, но не толкова хубаво. 
*** 
— Е та що от това на колко години е — философски забеляза той. — Кръвта й е гореща. Има си къща и двеста долара в банката. 
*** 
Целият Монтерей постепенно почна инстинктивно да се подготвя за нощта. Мисис Гутиерес наряза люти чушлета в своята енчилада. Рупърт Хоган, питиепродавецът, наля вода в джина и го остави настрана, за да го сервира след полунощ. После си сложи малко черен пипер в своето вечерно уиски. В танцувалния салон на Ел Пасео Булет Розендал отвори кутия бисквити и ги нареди като груба кафява дантела върху чиниите от официалния сервиз. Дрогерията „Палас“ прибра навесите над витрините си. Една малка група от хора, прекарали следобеда пред пощата в разговори с познатите си, се отправи към гарата да посрещне делмонтския експрес, който идеше от Сан Франциско. Преситените чайки се дигаха от консервните фабрики и полетяха към крайбрежните скали. Пеликани в редици заскачаха упорито над водата, за да прекарат там нощта. В рибарските лодки италианците навиха мрежите си на големи макари. 
*** 
Слънцето отиваше на запад и доби оранжева руменина. Под розовия храст в двора на Торели Пабло и Пайлън привършиха първия галон с вино. Торели излезе от дома си и премина през двора, без да съгледа своите стари клиенти. Те почакаха, докато той се изгуби по пътя към Монтерей, след това влязоха в къщата и със съвършено умение изкопчиха по една вечеря от мисис Торели. Те я потупваха отзад, наричаха я „сладко патенце“, позволяваха си малки ухажорски свободи с личността й и накрая я оставиха, поласкана и леко разрошена. 
*** 
Тъкмо бяха почнали второто шише, когато Джизъс Мария нахълта вътре. Той се хвана за вратата, за да не падне. Ризата му беше скъсана, а лицето — окървавено. Едното му око беше синьо и изглеждаше твърде зловещо на светлината и свещта. Пабло и Пайлън се спуснаха към него. 
— Бедният ни приятел! Наранен е. Паднал е от скала! Влак го е блъснал! 
В думите им нямаше ни най-малка нотка и присмех, но Джизъс Мария разбра, че това е най-смъртоносният вид присмех. Той се взря в тях с удареното си око, което все още имаше волята да се отваря и да гледа. 
— И на двамата майките ви са крави, крави без вимета! — забеляза той. 
*** 
Разказът постепенно се оформяше, Пайлън обичаше така да се разказва. Историята нямаше да прилича на нищо, ако се избълваше бързо. Добрият разказ се състои от полуизречени неща, които слушателят попълва от своя собствен опит. 
*** 
— Тя не е жена, на която да се правят подаръци — отсъди той най-после. — Много често ние сами се връзваме за жените, като им подаряваме копринени чорапи. 
*** 
Големият булдог на Галвес изскочи с ръмжене от двора и Пайлън му заизрича ласкави комплименти. 
— Хубаво куче — каза той нежно, както и — мило куче — и двете неща: ужасни лъжи. Все пак те направиха впечатление на булдога, защото той се върна в двора на Галвес. 
*** 
Когато войната свърши и всички войскови части бяха разпуснати, Големия Джо имаше все още да излежава присъда от шест месеца. Обвинението беше: явил се на пост в пияно състояние. Ударил един сержант с газена тенекия. Отричал самоличността си (той не можеше да си я спомни, затова бе отричал всичко), откраднал два галона с варен фасул и яздил коня на майора извън казармата, без да има отпуска. 
*** 
От това, което днес стана, ние научихме, че какъвто и да е подаръкът, особено за дама, той не трябва да довежда до даването на втори подарък. Ние научихме също така, че е грешно да се дават подаръци с голяма стойност, защото те могат да докарат до алчност. 

пп
Приложил съм корицата на оригинала, защото българските нямат особени художествени достойнства. Демек - грозни са.
пп2
Знам, че прекалих с цитатите, обаче всички са толкова прекрасни.:)

четвъртък, юли 19, 2012

Мистерии – Алфред Хичкок

Една бърза вметка за предотвратяване на недоразумения. Това е сборник с разкази от различни автори, които са били събрани по вкуса на прословутия режисьор и издадени от него. Никога не съм чувал името на нито един от авторите, но толкова изпипани неща не си спомням от кога не съм чел. Майсторски построени, почти винаги с неочакван край. Знаеш, че ще има изненада и пак не успяваш да познаеш какво ще стане. И това в разкази с ограничен обем и брой герои.

Заглавието е избрано доста удачно, защото хората като чуят хорър или ужаси и си представят вампири, откачени серийни убийци, мозък и черва навън или други подобни глупости. А всъщност Хичкок е майстор и фен на напрежението и страха от неизвестното. Неговите герои в никой случай не са свръхестествени същества, а обикновени хора с нормални професии, които се държат необичайно или пък попадат в такива ситуации. Във всеки разказ обаче има поне по един по-изобретателен, независимо от страна на престъпниците или от страна на системата. Някой, който би изиграл по блестящ начин това, което му е раздадено, без външно да дава никакви признаци на какво е способен. Има истории за забутани градчета със задрямали, но прозорливи шерифи, за лакоми магнати с неверни съпруги, крадливи съдружници, бедни и алчни тарикати, изкуфели бабички. Мотивите обикновено са тривиални – страст и пари, ако не и страст за пари. И какво се получава? Нормални хора с обикновени желания, но ги осъществяват по невероятно интересни начини. Или пак по такива начини не успяват. Което за нас като читатели е еднакво удовлетворяващо, защото важното е да има тръпка.:)

Сега ми беше втори прочит, но ми направи впечатление, че най-много ми харесаха пак разказите, които ме бяха грабнали и преди 15 години – Аматьорът, Прашното чекмедже, На пет километра от Марлибоун, Часовник с кукувица, Вариации на един епизод...

На гърба на книгата внимателно ви пожелават:
Всепризнатият "крал на ужасите" Хичкок ви пожелава приятни писъци!

вторник, юли 10, 2012

Черният отряд – Глен Кук

Няма самообявили се злодеи, само режими на самообявили се светци. 

Ротата на най-елитните наемници в света приема задача, която е в гигантски дози трудна и опасна. Принуден от обстоятелствата Черният отряд сключва договор с Ловеца на души, загадъчна фигура от Десетте, Които Били Покорени — древни магьосници, възродени за живот след столетия мъртвешки сън. Трябва да се бият на страната на злото и да предпазят Господарката на Десетте от разбунтувалото се население на целия континент. Неизгодна ситуация на числено преимущество на врага в пъти, защитаване на грешната кауза, вътрешни интриги, обрати и още огромни количества неизвестни. 

Грубо, грозно и славно приключение, завършило с най-голямата касапница, за която съм чел – взаимното избиване на мъжете от цял континент. Романът е изчистен от почти всички досадни недостатъци на фентъзито като раздут обем, множество ненужни герои, безцелни описания, мудно действие из провинциални имения, дебели ханджии, менестрели, романтика или приказен стил. Няма нито една подобна лиготия. Нещо по-хубаво - няма и почти никакви жени и деца! Употребата на магията има важно значение, точно както си трябва, но с нея не се прекалява. Свръхестествените същества са съвсем малко, което също е гигантски плюс. Подозирам, че с наситеното си действие книгата лесно би се превърнала в зрелищен филм. Препоръчвам я с две ръце и вероятно ще чета следващи томове. 

Алвин и Ана са издали някои още по-големи истини за книгата в частност и за поредицата като цяло. 

Съдбата е невярна кучка. 
*** 
Когато имаш по-малко привърженици на своя страна, научаваш се да играеш с белязани карти. 
*** 
Звучеше като напъпила девойка на седемнайсет, а изглеждаше като четирийсет и пет годишна жена, обиколила света три пъти. 
*** 
Преследва ме ясното познание, че накрая злото неизменно побеждава. 
*** 
— Неписаният закон на всички армии, Капитане! — ухилих се. — Нисшите чинове имат привилегията да подлагат на съмнение здравия разум и компетентността на командирите си. Това е спойката, която държи сплотени хората! 
*** 
Лагерът се съживяваше. Бойците ни закусваха, измиваха пустинята от телата си, мрънкаха, цупеха се и се караха. Някои дори разговаряха помежду си. Възстановяването започваше. 
*** 
Стигнах до портите, неспособен да пребия и баба си. 
*** 
Преди два месеца моралът ни се влачеше по-ниско и от змийски задник. 
*** 
Всяка армия пада, ако не се знае кой командва.