Тъмна гора (Земното минало II) - Лиу Цъсин

Мълчанието е най-висшата форма на презрение.

Както знаем от първият том на трилогията, трителната флотилия пътува към Земята, за да ни превземе, а при нас целият научно-технически прогрес е блокиран. Разполагаме само с време - 400-те години, в които врагът пътува насам. Въпросът "Какво може да направи човек с толкова време?" извиква у мен автоматичния отговор в стила на поручик Ржевски - "Да го пропилее!". Земляните наистина опитаха всичко по силите си, но в никой случай не мога да кажа, че очаквах това, което се получи в резултат. Нито решението за слепогледците, нито методите на всеки от тях. За развръзката пък изобщо да не говорим.

Искам да разказвам тази книга. Не цялата, само ключовите моменти, в които се обясняват двете аксиоми на ксеносоциологията, веригата на съмнението и обяснението на парадокса на Ферми. С две цели - за да ги запомня, и за да знаят още хора за това обяснение. То би могло да бъде основа за цяла житейска философия. Защо са нужни Падина и Ренесанс, изгонване от новия Рай, защо имаме нужда от това някой да поеме греха, обяснението на заглавието в последните двайсет страници.

Всичките ми бележки в книгата бяха от последната 1/6 от текста. Там е заровен целият основен заряд. Да, от самото начало има разхвърляни множество детонатори, лъжливи примамки, множество неща, които биха потрябвали по-късно, за да задействат лавината от първоначално неприемливи откровения. Но същинската експлозия от шокиращи интелекта истини е накрая. Като гилотина, като изстрел, който те оставя да мислиш, но не и да се чудиш, тя е категорично ясна.

В резултат от прочита добих допълнително желание и изслушах и най-новия подкаст на Стефан Русинов с Майа Разбойникова - Фратева за превода на книгата на Дагмар Лойполд - "За разлика от слоновете!". Балсам!

Точно така. От тревоги полза няма.

***

Истинската Вселена е тъкмо толкова мрачна - отвърна Ло Дзи и протегна ръка, за да усети тъмнината около себе си, сякаш галеше кадифе. - Вселената е тъмна гора, а цивилизациите са ловци, които се промъкват като призраци сред дърветата, отмахват лекичко  клоните по пътя си, стараят се да стъпват безшумно, даже дишат съвсем тихо, внимават във всяко свое действие, защото гората е пълна с много други ловци като тях. Ако се натъкнат на друг живот, бил той друг ловец или не, бил той ангел или демон, бил той крехко детенце или куцукащ старец, бил той жена като фея или мъж като бог, те могат да направят само едно - да стрелят по него. В тази гора другите са адът, вечната заплаха. Всеки живот, издал собственото си съществуване, е обречен на унищожение. Това е картината на вселенските цивилизации. Това е обяснението на парадокса на Ферми.

Културни сцени на политическото - Ивайло Дичев

Ивайло Дичев е популярно лице от екрана и за разлика от повечето такива, има какво смислено да каже. По причина, че мнението ми за света и нещата често съвпада с тезите, които защитава той, реших да си набавя тази негова малка книжка и да я погълна с удоволствие. Така и направих.

Книгата представлява сборник с кратки текстове (статии, есета?) със свободни размисли по различни теми, разгледани през окото на антрополог, който обича да разсъждава върху културата и политиката. Текстовете не претендират за категоричност и изчерпателност, а само намекват за интересни причини и обяснения за нещата от живота.

Разглежданите теми са достатъчно общи, за да попадат в интересите на повечето хора - за културата, местата, въображението и смъртта, за празниците, легитимността, тюмоса, народа, харизмата и смеха, за другадето, за единството, за чуждите и враговете, за равенствата, антропологията и разбира се - България.

Четох книгата доста бавно (150 страници за близо месец. Впрочем, цената от 15лв прави всяка страница да струва по 10 стотинки, само споменавам) и не беше възможно погледът ми да сърфира из текста като из роман. Статиите на Ивайло Дичев от "Културни сцени на политическото" са като своеобразно енфие за мозъка - има дразнение, има и награда, скрита зад него. Изказът и закодираните зад него идеи са точно толкова леко по-сложни от ежедневно мисленото и изговорено от повечето от нас, че хем леко те затрудняват, хем те карат да си припомняш първите значения на думите. Това дразнение отминава, когато получиш наградата си чрез разбиране на смисъла на казаното, което, неочаквано, се оказва на една и съща честота със собствените ти схващания.

В цялата медийна палитра от култури, от понякога очевидно глупави гледни точки, претендиращи за равна тежест с обективното, човек започва да изпитва почти физическа нужда някой авторитет да му потвърди, че е прав. В последните поне 10 години от обществено-политическия живот у нас рядко ми се случва да наблюдавам събития и решения, които да съвпадат с моята мярка за правилност, и затова то беше едно от големите удоволствия, които изпитах от прочита. Благодаря, проф. Дичев!:)

Откъс от книгата може да се прочете тук в сайта на Култура.бг.

Киберпънк, евристика, футурология (К.Е.Ф.) - Иван Попов

Иван Попов е много специален автор, не мога дори да кажа просто писател, защото това би прозвучало някак незаслужено ограничаващо. Още по-незаслужено и преждевременно той си отиде от този свят миналата година, а този сборник е благороден жест от страна на негови приятели и близки да се запази и даде малко по-голяма разгласа на част от роденото от блестящия му ум. Вие може да познавате българи, които умеят да разсъждават и пишат за бъдеще, философия и наука на такова високо и все пак разбираемо за масовия читател ниво, ала аз не знам други. Той беше българинът, от когото за пръв път съм чел високо стойностни материали по теми като киберпънк, футурология, телевизионни вируси, трансхуманизъм. Чрез този сборник статии, есета и интервюта Иван Попов ще провокира любопитните умове по неподозиран и неповторим начин, а за нелюбопитните разсъжденията му ще бъдат скучни и неясни. Надявам се, че ако четете тук, вие ще сте от първата категория и думите му ще послужат за детонатор на верижна реакция и във вашите глави.

Сборникът съдържа изкусителни размисли по теми като киберпънк, компютърни и телевизионни вируси, защо бъдещето трябва и ще дойде с взлом, какво ще им бъде по-различното на икономиката, войните, психиката и щастието на бъдещето? Какво значение имат иновациите, броят и качеството им? Защо е необходимо хуманизмът да бъде разгромен? Щастието въпрос само на хормони ли е? Богомилите били ли са хакери? За езиковото инженерство и ТРИЗ, както и що за фантастични текстове би могъл да продаде човек на списание Playboy?

Ще се изненадате приятно от това колко едновременно забавни и добре аргументирани са всичките му тези, макар първоначално да ви изглеждат странни и противоречащи на общоприетите схващания. Както вече казах, удивителен ум, който се надявам да ви провокира да поразсъждавате с усмивка върху нещата, които ни предстоят в най-най-близко бъдеще.

Всички произведения на автора могат да се открият за безплатно четене и наслаждаване чрез връзката към името му най-горе.

За какво говоря, когато говоря за бягането - Харуки Мураками

Харуки Мураками е малко по-нестандартен писател, ако въобще има стандартни такива, и не е лесно да се категоризира прозата му. Челният ми сблъсък с „Норвежката гора“ не беше лек и особено приятен, но сегашната му книга не е роман, а разказва просто за това как бяга, защо, къде, колко. Оказа се, че авторът, освен популярен писател и бивш съдържател на джаз-бар, е и страстен бегач на дълги разстояния, който всеки ден бяга поне по няколко километра, а веднъж в годината – и цял маратон. 

Приятно е да се проследят разсъжденията му за това какво му дава бягането, какво му взима, защо се занимава доброволно с толкова изтощителна дисциплина. Какво общо имат бягането на дълги разстояния и писането на романи. За концентрацията и издръжливостта. На какво може да научи тялото си, както и на какво го учи то него.

Харуки разсъждава и пише в един сякаш съзерцателен и дистанциран от страсти и амбиции тон, който въпреки всичко е достатъчно категоричен. Той не се състезава, казва, че е в маратоните заради участието, а не заради надпреварата. Споделя как бяга навсякъде, където отиде, независимо дали е там по работа, на почивка, защото пише за там или просто там живее. Местата са интересни и живописни – Атина, Токио, Кауаи, Бостън. За сплесканите от колите котки по шосето от Атина до Маратон, за алеите около река Чарлс и лодките със студенти-гребци в нея, за разкошния климат на Хавайските острови. За всяко от тях ние сме чели, чували, гледали, а може би дори и посещавали, но усетени от гледната точка на бегача те стават интересни по нов начин, сякаш наблюдаваме всичко през подскачащата камера на бягащия. 

Четох тази тънка книжка неподозирано бавно, а мисълта на автора често ми се губеше и ме приспиваше. Подозирам, че това заглавие не е от най-продаваните и обичани от читателите книги на Харуки Мураками.

Разговори с Бога – Нийл Доналд Уолш

Още от античността е познат форматът размишления с високо ниво на абстрактност да се поднасят под формата на диалог. Така читателят може да се ангажира по-пълно ту с гледната точка на ученика, ту с тази на учителя, като има възможност да запази концентрацията си върху текста. В тази книга последното не е много лесно. Текстът на места е доста отвлечен, върти и преповтаря едни и същи твърдения, някъде дори леко си противоречи, а в голяма част от написаното липсва всякаква конкретика. 

Най-общо книгата разказва как един човек разговаря мислено с Бога и записва този разговор. Разглеждат се посланията и тълкуванията на божественото и всички други въпроси, които хората обичаме да си задаваме откакто ни има, като са поднесени по достъпен за разбиране начин - за съвременни хора със сегашни проблеми. Внушенията са дадени внимателно, за да не бъде накърнено нечие различно схващане, независимо дали става дума за това дали човек вярва и в какво, за ценностите ни, за успеха и измеренията му, за силата ни сами да направляваме живота си в желаната от нас посока, за семейството, за любовта, за секса, за парите, че даже и за извънземните.:) Вероятно това е част от причините книгата да е толкова популярна по света.

За мен лично книгата ми беше трудна и леко отегчителна за четене, а ползите от нея вероятно могат да се обобщят единствено в потвърждението на много ценности, в които съм вярвал, без да съм си поставял за задача да ги формулирам в писмен вид. Винаги е успокоително да чуеш от другиго, че си прав или поне, че пътят ти не е грешен.

Книгата може да бъде изслушана безплатно в аудио вариант ето тук.

Ако можеш да кажеш на света кой си и в какво вярваш, без да се спреш и без да се поколебаеш, значи ти си щастлив и доволен от себе си.

***

Първата ти природа е да обичаш безусловно. Втората ти природа е да изявяваш първата (истинската си природа) по свой избор и съзнателно.

***

Животът е творчество, а не откривателство. Ти живееш всеки ден, не за да откриеш какво съдържа той за теб, а за да го сътвориш.

***

Изхвърли всички отрицателни мисли от умствените си построения, Откажи се от всякакъв песимизъм. Освободи се от всякакви съмнения. Отхвърли всички страхове. Дисциплинирай разума си де се придържа към първоначалната творческа мисъл. 

***

Тревогата е почти най-лошата умствена дейност, която съществува - наред с омразата, която е дълбоко себеразрушителна.

Монахът, който продаде своето ферари - Робин Шарма

Щастието идва чрез добрата преценка, добрата преценка идва с опита, а опитът идва чрез лошата преценка.

Това е книга от доскоро подценяваната и дори на моменти презирана от мен категория за самопомощ и самоусъвършенстване. Знаете ги, пазарът е наводнен от всевъзможни наръчници от благи чичовци, чиято втора основна цел е да ви обяснят как сами да станете свои собствени лидери, как можете със силата на волята да постигнете всичко и то си зависи само от вас. Първата им цел обикновено е собственото им забогатяване. Тази не е такава, тази е в състояние да помогне много и да ви промени в положителна посока, стига да го искате.

Тази книга разказва историята на успешен нюйоркски адвокат, истинска акула, който получава инфаркт в съдебната зала, оцелява, разпродава цялото си имущество и заминава за Индия да търси спасение, защото се убеждава, че ако не промени нещо радикално, начинът на живот, който води, ще го убие. А той е ежедневен стрес, гонене на кариерни висоти, преследване на победи в съдебната зала, богати клиенти, печелене на още повече пари, ферарита, манекенки, яхти, знаете как е. Някои от клишетата като фераритата и Индия може да ви подразнят, но те са само щрихи от цялостната картина, познати образи, които да ви успокоят и да повярвате на внушенията, които ще сподели адвокатът-монах, щом се завърне. А след завръщането си той е напълно променен, здрав, млад, спокоен, уверен и отива направо при младия си колега, който е тръгнал по неговите стъпки, за да го предупреди и да му помогне чрез новопридобитото си знание. И тук стигаме до същината, заради която дадох максимума от 5 звезди на тази книга в goodreads. Защо тя е толкова добра?

Защото споделя внушенията си по лесен за усвояване начин - разделена е на глави, всяка с отделна история, поука, полезно умение или навик и прости стъпки за усвояването му. Не е никак трудно да се убедите в полезността на съветите на монаха - ако следвате препоръките му ще живеете по-добре, ще бъдете по-здрави, по-уверени, по-успешни, по-щастливи, по-спокойни, по-добри. Кой не иска да бъде такъв? Единствената трудност е в това да спазваш редовно всяка от препоръките.:) Ставайте по-рано, яжте по-малко, мислете за целите си, за положителни неща, отсявайте отрицателните мисли още в зародиш, упражнявайте волята си, концентрирайте се, бъдете добри с другите. Казани в едно изречение нещата звучат прости и безобидни, но проследени в текста ви убеждават, че наистина са важни и могат да променят много у всеки от нас и то за добро. Сигурен съм.

Характерът е по-висш от интелекта.
***
Трудолюбие, състрадание, скромност, търпение, честност и смелост.

Хвърчащата класна стая - Ерих Кестнер

Плачът е строго забранен.

Вероятно и преди мен милионите щастливи читатели са отбелязвали, че Ерих Кестнер е олицетворение на понятието хуманист. Толкова доброта има в действията на героите му, без да се захаросани или неестествени. 

Осмокласниците от мъжката гимназия в Кирхберг имат стара вражда с учениците от конкурентното реално училище. Историята започва с вероломното пленяване на един от "нашите" и нечувана гавра с тетрадките по диктовка, което довежда до война със снежни топки, освобождаване, странна училищна пиеса, преоткриване на стари приятелства, разни проявления на духа на наближаващата Коледа, заминаващи влакове, много чест, справедливост, мъжество и какво и още не, че направо не е за вярване как такава малка книжка може да събере толкова много важни и весели неща. И герои! Уж са деца, обаче с толкова отговорни характери и поведение, че ще засрамят повечето възрастни, които познавам.

Това е може би най-силната книга на Ерих Кестнер от всичките му романи за деца. Лично мнение. Много е трудно да се коментира такова съвършенство, то е малко като поезията, може само да се преживява и споделя. Припомнете си я и я прочетете и като възрастни, няма да съжалявате. 

Не искам да си развалям настроението и да коментирам безвкусните корици на издателство ПАН и затова прилагам оригиналната.

Воинът на светлината: Наръчник - Паулу Коелю

Наръчникът на Воина на Светлината е кратка книга без особени претенции за задълбоченост, точна логическа последователност на заключенията или някакви други такива сериозни неща. Тя е по-скоро за нещо по-общо като добротата и вътрешния мир.

Текстът представлява кратички съвети как да се държи човек, ако иска да попадне в категорията добър такъв. Прави това, не прави онова. Не е чак толква кратка и категорична като версията с десетте заповеди, защото тези на Коелю са по-скоро във вид на препоръки за праведен и успешен живот. Голяма част от тях са заимствани от древните мъдреци на Изтока (Лао Дзъ, Конфуций, Джубран...) и само са преразказани. Тук няма да откриете особена оригиналност, дори на няколко места в текста директно си пише откъде е взета споменатата мъдрост. Намекът обаче, че е освен целта, е много важно и по какъв път вървиш към нея, се разпознава отдалече.

Какво е интересното и ценното тогава, щом то не е оригинално като идеи, форма и съдържание? За мен това е неговата по-лесна смилаемост, по-голяма достъпност за масовия читател. Кой ще тръгне да издирва оригинални древни текстове, камо ли да почерпи нещо от тях и да им повярва? А когато е предадено по-лесно разбираемо и не непременно в контекста на войната е по-приемливо. Голяма част от действията на Воина дори си противоречат и Коелю казва: Спокойно, това е ОК. И читателят се успокоява, че дори и да греши, дори и да се колебае, да го е страх, да го бият, да отстъпва и да трупа какви ли не други негативи, това също е част от праведния път да си Воин на Светлината. Воинът на Светлината е нормален човек като всички нас, който иска и вярва, че може да бъде по-добър.

Затова аз харесвам това книжле и ми беше приятно да си го припомня с нов аудио-прочит. Спомням си даже, че когато излезе за пръв път преди години, вкъщи по едно време имаше 3 екземпляра за подаряване, правете си сметка.:)

Воинът на светлината никога не забравя да благодари.

По време на битката ангелите са му помогнали, небесните сили са поставили всяко нещо на мястото му и са позволили той да даде най-доброто нещо от себе си.

Другарите му отбелязват: „Има голям късмет!“ И наистина, понякога воинът успява да постигне много повече, отколкото му позволяват възможностите.

Ето защо, при залез слънце той коленичи и благодари на всички свои небесни покровители.

Благодарността му обаче не се ограничава само с духовния свят; той никога не забравя приятелите си, защото тяхната кръв се е смесила с неговата на бойното поле.

Не е нужно някой да напомня на воина за помощта, която другите са му оказали; той сам се сеща за нея и разделя с тях наградата. 

***

Няма воин на светлината, който да не се е боял да влезе в битка.

Няма воин на светлината, който да не е предавал и да не е лъгал в миналото.

Няма воин на светлината, който да не е тръгвал по чужди пътища.

Няма воин на светлината, който да не е страдал за маловажни неща.

Няма воин на светлината, който да не е смятал, че не е воин на светлината.

Няма воин на светлината, който да не е пропускал да изпълни моралните си задължения.

Няма воин на светлината, който да не е казвал „да“, когато всъщност е искал да каже „не“.

Няма воин на светлината, който да не е наранявал този, когото обича.

Затова е и воин на светлината; защото е минал през всичко това и въпреки всичко не е изгубил надеждата да стане по-добър.

Антон и Точица - Ерих Кестнер

Странно хубава книга, макар ако се опирам на опита ми с други книги от Ерих Кестнер, би трябвало да кажа очаквано хубава. Приятна за четене, забавна, еднакво подходяща и разбираема за деца и възрастни. Всяка глава се редува с кратко Размишление за основните и важни неща, които са се случили в нея. И ако това ви се стори скучно, да знаете, че изобщо не е. Как може да е скучна история за малко момиченце с богато въображение и отличен най-добър приятел на име Антон, баща директор на фабрика за бастуни, майка, която не го уважава, понеже е прекалено добър, готвачка, която се казва дебелата Берта, гувернантка с лични проблеми и още няколко персонажи за фон. А, забравих и дакела Пифке! Фонът е Берлин през 1931-ва, когато градът е образец за развитие и процъфтяваща градска среда, нацисти още няма, по-голямата част от света и днес завижда за онзи ред и онези блага, които са имали хората там тогава.

В историята има заложени няколко по-маловажни случки и една основна интрига, която се разплита и разклонява на множество други. Къде изчезват всяка вечер малката Луиза Поге, наричана от всички Точица, защото била много дребна, и гувернантката й, докато родителите са навън, я на опера, я на прием? Защо всичко се случва тайно и по тъмна доба? Как ще се разплете загадката, кой е виновен и какво ще последва? Приятелите за какво са, ако не да помагат? Има ли непочтена работа? А справедливостта и смелостта има ли ги още?

Прочетете я, без да му мислите много, прочетете я и на децата си, много е смешна, изкушаващо кратка е и няма неподходяща възраст. По-добре да чуят тази история, отколкото модерни преводи на ужасиите на братя Грим. По книгата има два филма (от 1953 и 1999), но такъв език като на Кестнер е грехота да се губи и да не бъде прочетен.:)

Баща й, господин Поге, беше директор на фабрика за бастуни. Той печелеше много пари, но имаше и много работа. Обаче жена му, майката на Точица, беше на друго мнение. Според нея той печелеше прекалено малко пари, а работеше прекалено много. 
***
— Как мина в училище? — запита баща й.
И понеже Точица не отговори, а започна да бърка с лъжицата в супата си, той веднага й зададе втори въпрос:
— Колко е три по осем?
— Три по осем? Три по осем е сто и двайсет, делено на пет — каза момиченцето.
Господин директорът Поге не се учудваше вече от нищо. Той пресметна на ум и понеже резултатът се оказа верен, продължи да яде.
***
Точица взе бял конец от дебелата Берта и каза на кучето, което, малко поизморено, беше клекнало в кошничката си:
— А сега внимавай, малчо!
Пифке внимаваше. Когато беше изморен, той бе послушно куче.
Детето откъсна от макарата малко конец, завърза единия му край на възел около разклатения си зъб, а другия край върза за дръжката на вратата.
— Сега вече положението става сериозно! — каза Точица. — Бррррр!
След това постепенно се заотдръпва от вратата, докато конецът се опъна съвсем. Подръпна малко, изстена жално и отчаяно изкриви лице. Сетне отиде отново към вратата и конецът пак се разхлаби.
— Пифке, Пифке! — каза тя. — Не ме бива за тоя занаят!

Изкуството на войната – Сун Дзъ

Тази книжка е стара, една от най-старите на света, а това, че е интересна и днес, означава, че значи все пак има универсални истини. Че докато има хора, те ще воюват. Кое е добро, градивно и ще ти донесе успех, и кое не. Някой може да подцени силата на простите инструменти и да си каже: „Какво толкова, това всеки го знае?“  Добре, пренебрегни ги тогава.:)

Книгата е от 6. век преди Христа и до днес са запазени 13 глави, които са посветени на различни моменти от воюването между хората. Постулатите на книгата са толкова прости и общовалидни, че спокойно може да се приеме за писана днес – какво да правим, за да победим в коя да е компютърна игра. Текстът има голямо влияние в древния свят, а даже и по-ново време и дори в спорта. 

Авторът Сун Дзъ е китайски пълководец от времената, когато дори още не е имало Китай, а главите от неговата книга, които са оцелели до днес, са посветени на:

• Планиране
• Водене на война
• Въведение в атаката
• Тактика
• Използване на силите
• Силни и слаби страни
• Борба за инициатива
• Тактически варианти
• Армията в поход
• Теренът
• Варианти на терен
• Нападение с огън
• Използването на шпиони

Хубаво е да се прочете, все някога.

Ако познаваш врага и познаваш себе си, не трябва да се страхуваш дори от хиляди битки. Ако познаваш себе си и не познаваш врага, за всяка победа ще получиш страхотно поражение. Но ако не познаваш себе си и не познаваш врага, то тогава ти си глупак и ще търпиш поражение във всяка една битка.

***

Военното дело е базирано на заблудата. Ако наистина можеш нещо, прави се пред противника, че не го можеш, ако си близко, прави се, че си далеко. Ако си далеко, прави се, че си близо.

***

Да спечелиш сто победи в сто битки не е върхът на умението. Да се подчини на врага без борба е върхът на умението.

Балада за Георг Хених – Виктор Пасков

Страхотна книга, чудно хубава! Преди много години вкъщи ми я препоръчваха горещо, седеше на предна линия в семейната библиотека и помня, че майка ми много я харесва, но аз така и не я послушах тогава.

Това е историята на основоположника на лютиерското изкуство в България – чехът Георг Хених. В началото на века той пристига в София с жена си, за да основава школа и да обучава ученици в майсторството да изработват цигулки, и остава тук. Остарял сам, зарязан и забравен от всички той продължава да работи, без да е стаил и капка злоба или обида, с уважение към хората, музиката, дървото и инструментите си. Какво се случва след това и основно в залеза на живота му ние научаваме от разказа на малкия Виктор. Баща му, професионалният тромпетист от Музикалния театър, го води в ателието на „дедо Георги“ на улица "Волов", за да му поръча нещо нечувано – цигулка осминка. 

Историята за младия Виктор и стария Георг Хених е доста тъжна, но и някак пълна с доброта и християнско смирение. История за финансова бедност, но не и душевна такава. За несправедливости, злоупотреби и безхаберие, но и за загриженост. За забрава, но и за памет. Липсата на човещина между роднини, съседи, колеги, институции. И в същото време за това колко много се променя човек щом смени отношението си, колко е важна добротата, колко е хубаво човек да вярва в силите си и да се наслаждава на плодовете на труда си.

Тази книга прослушах като аудио такава с голямо наслаждение. Осезаемо беше положителното чувство, с което книгата чете доброволката от "Подари ми история", която, ако се ориентирам правилно, би трябвало да се казва Десислава Дикова. Усеща се силна привързаност към текста и историята като към нещо много любимо. Много изразителен, красив и богат на нюанси и интонации глас. Не знам дали дамата от записа има формална актьорска школовка, но делото й е повече от професионално. Дори ми се струва, че ако човек беше прочел тази книга само като актьор на заплата, не би се получило толкова хубаво. Поздравления и поклон!

В заключение: Слушайте родителите си, толкова често са прави, че е жалко и грехота да не го правим, а после да съжаляваме. Освен това уважавайте майсторството, имайте респект към авторитетите. И последно, грижете се за старците, това е основен признак за човещина. Така е било и така ще бъде.

Вавилонска хроника - Станислав Стратиев

Станислав Стратиев е рядко явление, гениален автор, талант, материализация на божествената искра в човешко тяло. Неговите смешки продължават да разсмиват в театрите, „Оркестър без име“ се върти по телевизиите през седмица, а отбрани крилати фрази циркулират даже из реклами и общата култура на граждани, за които последното посетено културно събитие е било тържеството за края на учебната година в техникума.

Той е изискан и фин и същевременно универсален и разбираем за всеки. Смехът, който създава, е толкова натурален, че чак био. Няма нищо фалшиво и изкуствено, усмихнеш се леко, после разтегнеш широко устни, захихикаш, па накрая се разхълцаш волно и неудържимо. Такива ги разправя.

Историите от „Вавилонска хроника“ са все за Паскал и съселяните му от загубеното селце от Северозапада. С нотка философски уклон, но все инициативни, все любопитни и богати на новаторски идеи за измъкване от блатото. Хора опитни в оцеляването, които... абе не мога повече! Какво славословие можеш да съчиниш, като след неговите истории всичко бледнее? Човекът е световен гений, точка. Четете и се наслаждавайте!:)

Миро и Анани, дето живеят по-нататък, точат ножове и всичко живо, дето има пера и сланина, е адски изнервено.

***

Паскал е постигнал една относителна нирвана — изпил е две кани от младото вино и жена му е при майка си, — когато пристига Йеремия.

Има разтревожен вид и е озадачен.

— Прасето иска да ме целуне! — заявява той още от вратата. — Не знам какво става.

— Кое прасе? — налива му вино Паскал. — Дето ще го колиш другата седмица?

— Същото — казва Йеремия и изпива чашата на един дъх. — Непрекъснато ме прегръща.

— Откога? — пита Паскал.

— Петнайсетина дена вече — отвръща Йеремия. — Като започна от Йордановден — не е спирало.

— Ами да — казва Паскал. — То те е обикнало.

— Кой ме е обикнал? Прасето?!?!

— Прасето — казва Паскал. — Стокхолмски синдром.

— Как стокхолмски? — казва Йеремия. — То е купено в Берковица.

— Обяснявам ти стокхолмския синдром — казва му Паскал. — Когато нещата много се проточат, както при тебе, щото ти това прасе го колиш вече два месеца, и палач и жертва живеят заедно, жертвата постепенно обиква своя палач.

***

Тук картината се губи за Паскал, явява се едно голямо бяло петно, на моменти замествано от неземна музика, предимно кларнети и акордеон.

След това Паскал си спомня, че му става жал за всичко, с изключение на жена му, отива при кучето и се извинява за мъките, които му е причинил.

Кучето, което знае две и двеста, приема извиненията с много силното подозрение, че това е само увертюра към превръщането му в обувки или кожа за барабан.

***

Покрай празниците и именните дни виното се свършва и Паскал участва в телевизионна игра с импулси.

Печели пътуване до Австралия.

Цялото село го убеждава да не ходи, защото е далече.

И точно сега се агнят агнетата.

***

След седмица се връща.

Обаче това не е Паскал.

Говори тихо, гледа някак си навътре и в косата му има бял кичур.

Кучето не го познава и не го пуска в двора.

Друг път боят не му мърда, но сега Паскал само го поглежда с отнесената си усмивка и го погалва зад ушите.

От това жена му се изплашва до смърт.

Скрива се в плевника и прави три-четири магии против уроки.

И една за ухапване от зла речна муха.

***

— Всичко, което не може да бъде, го има! — произнася неясно Паскал. — Разхожда се и може да се пипне!…

Селяните се споглеждат.

— Какво, Паскале? Какво може да се пипне? — пита Йеремия.

— Отде да знам! — още по-неясно изрича Паскал. — Гледаш го, че лети във въздуха, обаче е катерица. И има джоб!…

Селяните се споглеждат пак.

— Какъв джоб? — пита Миро.

— Преден — казва Паскал. — И в него двайсет и седем цицки!…

— Не е добре Паскал! — прошепва Йеремия на кмета. — Нещо му е станало!…

— И там си държат децата — довършва Паскал. — Виждам го, че не може да бъде и няма начин да съществува, обаче то си съществува!… Наяве!…

***

— Наученото — отвръща Паскал — е несигурна работа. Може да го забравиш, да го объркаш или да излезе, че не е така. Докато ненаученото не се забравя. Не знаеш ли нещо — не го знаеш за цял живот.

***

— За украса е мъжът! — отсича Паскал. — А жената трябва да си е жена!…

***

В Северозападна България е следобед и Паскал, Миро и Йеремия са на масата пред кръчмицата.

Обсъждат как селцето да се измъкне от тресавището, в което е нагазило.

Стоят в бедност до шия и перспективи отникъде не се задават.

Работата е огледана от всички страни и кажи-речи всички варианти са прехвърлени, а изход няма.

Когато изпиват и третата мастика, Паскал казва:

— Трябва да инвестираме в чудовище.

Двамата го поглеждат, сякаш го виждат за първи път.

— Ако искаш, да минеме на бира! — казва Йеремия.

***

Паскал мисли за дълбочинните животни, когато в двора влиза Миро.

Връща му ситото за пясък.

— Здравей, Паскале! — казва той. — Какво правиш?

— Съществувам — отвръща Паскал.

— Естествено, че съществуваш — непредпазливо казва Миро. — Всички съществуваме.

— Нищо подобно — казва Паскал. — Ти например не съществуваш.

— Що? — интересува се Миро.

— Ако онова, което казва Декарт, е вярно, ти изобщо не съществуваш.

— И какво казва Декарт? — пита Миро.

— Декарт казва: „Мисля, следователно съществувам!“ Ако това е вярно, половината село изобщо не съществува. В това число и ти.

Миро оставя ситото и се обижда.

— Излиза — казва той, — че само ти съществуваш!… Така ли?!?!

— И аз съществувам от дъжд на вятър — отвръща Паскал. — Но има хора, които не съществуват от рождение.

— Йеремия може и да не съществува — казва Миро, — а съм сигурен, че и Анани не съществува, обаче това, което казваш за мене, не е вярно.

— Но и ти не си виновен — продължава мисълта си Паскал. — Кога да съществуваш? Вдигаш къща, копаеш лозе, бъхташ до мръкнало. Като се прибереш вкъщи, хич не ти се съществува, удряш двеста грама и заспиваш.

— Горе-долу е така — съгласява се Миро. — Бедният човек не може много-много да съществува.

— То това е и целта! — казва Паскал. — Да не съществуваме!… Щото, вземем ли да съществуваме, току-виж сме объркали сметките на някой. Ще вземем да задаваме въпроси, да се съмняваме, да псуваме…

— Аз си псувам и без да съществувам! — казва Миро.

— Но без адрес! — подчертава Паскал. — Ти засягаш една имагинерна майка! Липсва ти конкретност!…

— Така е! — признава Миро. — Прав си. Псувам много общо.

Държавата – Платон

Смята се, че античното трио от Аристотел, неговия учител Платон и неговия пък учител Сократ са основоположниците на съвременната световна наука. Представяте ли си? За кажи-речи 25 века основите на най-универсалното човешко познание за света не са мръднали.

От доста години издирвах този том от Диалозите на Платон, обаче все удрях на камък. Единственият екземпляр в панагюрската библиотека беше взет отдавна от една госпожа, печално известна с това, че не връща книгите с години. Времето си минаваше, аз подпитвах по столичните сергии, докато накрая от „Изток-запад“ се смилиха над мен и просто преиздадоха книгата. 

От тази творба на Платон, писана 380 г. пр.н.е., се заинтересувах, защото според мен тя е съществена част от прочитния материал, който е нужен, за да може човек да си създаде ясна и обективна представа как функционират държавите. Разбира се, мнозинството хора не изпитват нужда от четене на стотици страници антична литература, за да дават препоръки за устройството на държавите, а само една-две бири с приятели. На мен явно освен бирата ми трябва и книга.

Защо диалози? За да е по-лесно смилаем текстът и сравнително абстрактните му размисли и заключения, авторът си е избрал за маниер да представя всичко това като разговор между двама души – учителя Сократ и някой друг, който не знае нищо и само задава въпросчета. Тактиката е подобна на избора на днешните телевизионни водещи, които явно се селектират измежду банда деградирали селски идиоти, за да му е драго след това на драгия зрител колко много ги превъзхожда. 

Но ето и някои по-интересни неща, каквито трябва да има (или да няма) в идеалната държава според Платон:

• Да няма привилегии и богатства за стражниците (армия, полиция).
• Без неподходяща поезия, която да разваля младежта.
• Жените и децата са общи.(?)
• Младежите задължително трябва да изучават: а) гимнастика (физическо възпитание), б) музика, в) аритметика, г) геометрия и д) астрономия
• Видовете държави лесно могат да преминават от една форма на управление в друга и Платон показва как, независимо олигархия, демокрация, тирания или нещо друго.

Имаше и още доста разсъждения по какви ли не теми, както намекват и цитатите по-долу, но като цяло книгата се оказа доста по-абстрактна от очакваното и изискваше не малко усилия за нарочно съсредоточаване върху текста, защото иначе мисълта волно побягва като слаб ученик от час по математика. Заключението е, че е просто невероятно колко отдавна хората са мислили по тези теми и са стигнали до непоклатими изводи, които на човека от 21-век е трудно да осмисли и приеме. От обаче което те не стават по-малко верни. Затова, ако политиката ви изкушава, прочетете това томче, полезно ще ви е.:)

Простотата в музиката създава в душата мъдрост, а простотата в гимнастиката създава здраве в тялото.
***
Мълчание на по-младите пред по-старите, както е прилично, отстъпване на място за сядане, ставане на крака, почитане на родителите, стригане на косите, обличане и обуване, цялата грижа за външността на тялото и други подобни неща.
***
Но ти би ли намерил нещо по-близко до мъдростта от истината?
***
[Какви качества трябва да имат хората, които ще управляват държавата:] Любознателност, памет, мъжество и благородство.
***
Всички мнения без знание са негодни.
***
Способността за разбиране, както изглежда, най-много от всичко друго има божествено естество.
***
За управлението на държавата са непригодни както тия хора, които не са просветени и не са опитни в истината, така също и тези, на които е позволено без никакви ограничения да се занимават с наука. Първите поради това, че нямат в живота си определена цел, по която трябва да вършат всичко, което биха правили частно и публично, а последните поради това, че доброволно нищо не ще направят и смятат, че още приживе са се наредили в островите на блажените. 
***
Тимокрацията - стремежът към честолюбие и славолюбие поради господстването на изпълнен с дързост управник.
***
При олигархията - младежите им живеят разгулно и не полагат грижи нито за тялото си, нито за душата си, а са неиздръжливи и безсилни при наслади и при понасяне на скърби.
***
Демокрацията - на първо място тия граждани са свободни. Изглежда, че тази държавна уредба е най-добрата от всички видове държавни уредби.

Повелителят на мухите – Уилям Голдинг

Антиутопията трябвало да показва колко е фалшива утопията.  Тази е написана през 1954, а авторът Уилям Голдинг получава Нобеловата си награда 30 години по-късно. Макар статията за книгата в Уикипедията да е ужасна, в нея пак има и нещо полезно. Аз, както вероятно и повечето читатели, не бях разбрал какво е значението на заглавието. Връзката е с името на Велзевул (идва от еврейска дума, която значи Повелител на мухите), т.е. синоним на дявола.

Книгата е много силна и страшна. Хем се вижда, че е измислица, хем е страшна, защото всички герои са деца. Когато разказваш на какви страхотии е способен човек и ги разкажеш от името на възрастен, не е същото, както ако злото пълзи без контрол из детските души. Ама как е възможно? Много просто, поставяш група момчета сами на изолиран остров и им гледаш сеира как ще оскотеят и ще се избият. Нали беше много хубаво да си сам, да нямаш възрастни над главата, да правиш, каквото си решиш? И какво ще направиш? Опитът показва, че правиш предимно глупости. Тогава в главите на малцината трезво мислещи се възцарява ужасът от безсилието, когато знаеш, че си прав, но никой не те слуша и неслушащите започват да погубват себе си и което е по-важното – теб.

Интересно ми беше да видя развръзката, която не предложи идеи за решаването на такива проблеми. „Богът от машината“ даде само някакъв изход, моментно спасение, но не и лечение на пагубните мисли и деяния, които доведоха до разложението на малкото островно общество.

Препоръчвам да се чете само от възрастни хора и особено във времена около избори.

Мненията за същата книга при Христо, Станислава и в Четива.

Пророкът – Джубран ал Джубран

За пръв път чух за Джубран като студент от едно момче от Сирия. Заедно стажувахме тогава на чуждо и за двама ни място и някак се оказа, че имаме сходни вкусове за книги, футбол, жени и много други важни за зелените ни глави неща. Та тогава той ми каза, че имало един тип, който е написал много прилични истини за всички тези основополагащи теми. Арабин, живял в Америка, писал отдавна, но със съвременни разбирания. Звучеше малко объркано и не в любимия ми стил, но какво пък, рекох си, и по препоръка прочетох точно „Пророкът“.

Колкото и да претендират, че обичат да имат собствено мнение, права и свободи, всъщност повечето хора предпочитат да им е предписано как да действат. Да им е казано точ в точ от някоя по-висша инстанция и да не му мислят много-много. Да имат мъдри хартийки в глинените си глави. Такъв менюъл, казват, е донесъл Мойсей от планината, такива са писали Ницше, Куелю и кой ли не, включително Джубран. Предписал е как е добре да се държи човек в основните житейски ситуации и какво да мисли по въпросите за любовта, смъртта, брака, децата, работата, яденето и пиенето, законите, приятелите, свободата, удовоствията и т.н. ... Ако беше живял 100 години по-късно, вероятно би се изказал и по насъщни въпроси като легализирането на марихуаната, абортите, диетите, гей-браковете, консервантите, наборната служба, силикона в бюстовете, растителните мазнини в сиренето, атомната енергетика, домашното раждане, шистовия газ и монополите. Няма майтап.

Преди десетина години познавах един млад сирийски програмист с много буден ум, който специализираше по темата Изкуствен интелект. Смешното е, че тогава от един институт с 200-300 души народ най-добре се разбираха един православен и един арабин с диалектически конфликтните имена Христов и Абдула (Abd-allah). Дано да е жив и здрав, защото в момента страната му има отчаяна нужда от хора със здрав естествен интелект.

Вероятно сте чували объркващата фраза: Вашите деца не са ваши деца. Е, от Джубран е.

Your children are not your children. They are the sons and daughters of Life's longing for itself.

***

Your friend is your needs answered.

Благодатният четвъртък – Джон Стайнбек

Познавате ли американските писатели? Ако днес случайно изпитвате безпричинна щедрост и сте в добро състояние на духа, бихте могли да ми направите една услуга. Забравете ги. Забравете ги и прочетете нещо от следните три на Стайнбек – „Тортила Флет“, „Улица Консервна“ и „Благодатният четвъртък“, ако не и всичките три. Не знам дали Америка има други велики писатели, но гениалността на този е предостатъчна.  (Отличията му в литературата са от времената, когато с Нобелова награда и Пулицър все още са награждавали само изключително добрите писатели.) От него прелива толкова проста и натурална доброта, че за нула време те покорява и обезоръжава. Ще се смееш и ще плачеш с него дори и за емпатия да си чул само в сутрешния блок на телевизията.

„Благодатният четвъртък“ е история за любов и още почти нищо. Най-неочаквано може да се окаже, че едни от най-ценните и практични препоръки за щастлив семеен живот може да ги даде Фауна, съдържателката на публичния дом „Мечешко знаме“. Парадокс, нали? И не е само той. Само изключително добър приятел може да те обича толкова, че да ти строши ръката с бейзболна бухалка докато си спиш, просто защото се налага.

Една от причините книгите на Стайнбек да са толкова прекрасни е, защото са естествени. Нямат фалшиво място, в чиято достоверност да искаш да се усъмниш, а истините му са леки, приемливи и незабележимо лични като дишането. И не е нужно да си работил в публичен дом или в биологична лаборатория, да си живял в захвърлен парен котел или да си пропадал алкохолически до най-долно възможно стъпало, за да си сигурен, че гледан оттам светът е точно такъв, какъвто ти го представя той.

И да кажа нещо по принцип. „Благодатният четвъртък“ има прекрасен компактен вид. Смятам, че е срамота и писателско неумение, ако не можеш да си разкажеш историята в рамките на 200, максимум 300 страници. И за теб важи, мистър Джордж Мартин.

Ето тук един хубав цитат, за да добиете представа за чудните описания, с които Стайнбек те въвежда в нова глава или промяна в действието. Такава книга не се чете бързо, защото има прекалено много детайли за изпускане.

Фауна гледаше на брака с благосклонно око. Той бе не само желателно обществено положение, но й осигуряваше и едни от най-редовните клиенти.

***

Док заговори на гърмящите змии, а те наизвадиха раздвоените си езичета и заслушаха:

- Пред себе си виждате един глупак – почна той. – Аз съм човек разумен, човек сравнително образован, с коефициент на интелигентност 182, завършил Чикагския университет с докторат и други титли. Човек сведущ в своята област и не профан в други области. Виждате ли го? Ще прави официално посещение на едно момиче, което живее в парен котел! Купил й е четвърт шоколад! И трепери от страх. Защо? Ще ви кажа защо. Страх го е, че момичето няма да го одобри. От нея го е страх. И знае, че това е смешно, ала не може да се смее.

Останалите цитати ще наблъскам като коментари, за да не става прекалено дълго тук. Картинката по-горе е корицата на най-първото издание.

WWW.MUTANTI.COM – Кръстьо Кръстев

Имам фантастична версия за образованието на бъдещето. Когато един ден в далечното и съвършено бъдеще учебниците на децата бъдат прочистени от овехтелите и безвкусни автори, с които са пълни сега, и овакантените места бъдат заети от забавни и смислени съвременни майстори на перото, един от тях без съмнение ще бъде Кръстьо Кръстев.

Кой е той?
Завършил съм журналистика в Софийския университет - една специалност, която не ме научи на нищо хубаво, освен на това какво мисли Ленин за печата. Все пак, имахме един преподавател, когото много обичам - проф. Стефан Брезински; той ме научи къде се пише пълен и къде - кратък член, къде се слагат запетайки, и това ми върши работа и до ден днешен. Иначе, винаги съм се занимавал с писане на разкази и фейлетони.

В тази електронна книжка Весел Цанков е събрал и сглобил перипетиите на мутанта Крум, които иначе Кръстьо Кръстев е издавал като отделни фейлетони. Идеята да се разкаже смешна история подобна на действието от играта „Принцът на Персия” прилича на повестта на Виктор Пелевин „Принцът от Госплан”. В този случай обаче фонът не е запустял институт, а боклучава България от разцвета на прехода.

Честно казано, когато във вестник „Стършел” излизаха неща за Крум, аз ги прескачах без да се замислям особено. Струваха ми се леко пресилени и като че ли излишно ми натякваха за нещастията на съгражданите ми от корабокруширалата ни държава. Сега ми харесаха, но въпреки всичко ми се струва, че това не е най-доброто му постижение и може да се отложи или поне да не започваме с нея запознанството си с Учителя под Редутския кедър.

Fuck! - каза той, за да не се чувства самотен.
***
Човекът пъхна пръсти в устата си и изсвири химна на Европейската общност, известен също като Ода на радостта от глухия немски композитор Бетовен, по стихове на немския поет Шилер, който също не е бил лишен от физически недостатъци.
***
Ракия! - викна Кросното - Повече ракия!
***
- БЕМ ГО! - казва Евстати - Докога ще ги гнявиш тия мръвки у тоя тиган! Заприличали са на кюмюр!
Жена му Памела, в оригинал Цеца, изразява с гърба си презрение по метода на Станиславски.
***
И ЩЕ СЕ ИЗПЪЛНИ ВСИЧКО, КОЕТО Е КЛИКНАТО!
***
Какво можеше да се прави с една Принцеса? Да бъде открадната, да бъде омъжена насила, да бъде оставена да се превърне в стара мома, докато се търкаля из възглавниците и се посипва с пудра захар от локума си.
***
Беше една от онези есенни утрини, когато небето се вдига високо и всичко добива прелестна яснота и контраст като картина на японски монитор.

Луната е наставница сурова – Робърт Хайнлайн

TANSTAAFL

Няма безплатен обяд. Той не го е измислил, но е разнищил фразата, обмислил, претеглил и я е наситил с тонове допълнителен смисъл. И като казвам той, имам предвид Той.

Този човек е толкова способен, че талант като неговия обикновено се нарича гениалност. Смущаващо прецизен, все едно е майстор-готвач, който единствен знае секретна рецепта за готвене на шедьоври. Всички се размазват от кеф като ги ядат (в случая - четат), ама не могат да ги наподобят в домашни условия.

В тази пише едновременно за войната (виж Рейнджърите) и за любовта (виж Странника). Как е възможно? Какъв може да е този емоционално ангажиран въоръжен конфликт? Революция, разбира се!:) Човекът е разработил съвсем детайлна картина какво може да доведе до революцията, как да се организира, подготви и осъществи. Дотук изглежда лесно, и други са писали за нелегални квартири и партизански акции срещу властта. Тази част от революцията е дори донякъде романтична. Обаче хората избягват да свързват тази част от революцията с това, което следва непосредствено – хаос, липса на държава, война със съседите. На кандидатите за ръководители тепърва им предстои да карат курсовете за категория „Държава”. Събитията от такива размирни времена обикновено не са никак красиви, вдъхновяващи или пък привлекателни за четене. Но за Хайнлайн това не е никаква пречка.

Представете си своя идеал за роман. Много хора държат на смисъла на историята, на достоверността на сюжетната линия. Ок. Други ги влече екзотиката – да четат за нови места, красиви жени, приключения, опасности. Ок. Искате сериозна философия? Ок. Искате оригинални смешки, качествен хумор, който не е изсмукан от пръстите? Ок. Влече ви там, където има кръв, оръжия и насилие? Ок. Отвращава ви всичко дотук, искате просто чиста човешка любов без вулгарност и показност? Ок. Не ви пука особено за тези неща, а държите само четивото да ви увлича до степен да не можете да го оставите? Ок. Търсите дълбочина на проблемите, за които да продължите да разсъждавате дълго след като сте затворили книгата? Ок. Е, в този роман има всичко и то на изключителна висота.

Книгата е страхотна от всички страни. Невъзможно е човек да я забрави и след години да не може да се сети за какво се разправяше.

Личат прилики със Странника, много обича да разказва за семейството и брака на бъдещето. Още през 1966та му е било ясно накъде отиват нещата, които ни правят впечатление едва от 10-15 години.

И какво заглавие! Не знам чия е заслугата, за да бъде преведено по този начин, но това как звучи е една от големите причини да захвана книгата.

По навик си отбелязвах ключови, философски или просто забавни цитати. И защо, на какво ще заприлича този блог, ако препиша половин книга?

Не се впечатлих. Както е казано в Библията, Бог се сражава на страната на онези с тежката артилерия.
***
Умре ли човек, новината не ме засяга толкова навътре. Чуваме си смъртните пристъпи още в деня, когато се раждаме.
***
— Проф, както аз схващам нещата, _няма_ обстоятелства, при които държавата е в правото си да постави своето благополучие над моето. — О’кей. Значи имаме с какво да започнем.
***
… при какви обстоятелства е нравствено една група да направи онова, което е безнравствено за отделен член на тази група?
***
От морална гледна точка _такова нещо като държава не съществува_. Само хора. Индивиди. Всеки е отговорен за собствените си постъпки.
***
Нищо не пресушава алкохола по-бързо от политическите спорове. Поръчах още една бутилка.
***
Виждах ги тия разкошотийки на Земята. Не си струваха напъните. Не говоря за голямото притегляне, с него са свикнали, говоря за глупостите. За вечните им врели-некипели. ... Прави това. Не прави онова. Не се пререждайте. Къде ви е данъчната декларация? Попълнете формуляра. Я да видим позволителното. Представете шест екземпляра. Само изход. Забранен ляв завой. Забранен десен завой. Застанете на опашката да си платите глобата. Върнете се да ви ударят печат. Пукнете, но първо получете разрешение…
***
— Но ти май не желаеш _никакви_ правила!
— Вярно. Обаче ще приема каквито и да било, които _ти_ смяташ необходими за _твоята_ свобода. Аз съм свободен, независимо какъв порядък цари наоколо. Ако го намирам за търпим — търпя го. Ако е прекалено омразен — нарушавам го. Свободен съм, защото знам, че _единствен аз_ съм морално отговорен за всичко, направено от мен.
***
Казах на съвестта си да ляга и да заспива.
***
— Не, драга сеньорита, колкото и да ме отвращава насилието, с врага си можеш да постъпиш само по два начина — убий го или го направи свой човек. Всичко останало просто трупа неприятности за бъдещето.
***
… повече от шестима изобщо не могат да се споразумеят, трима са къде по-добре, а пък един е идеален за работа, която е по силите на сам човек. Затова в цялата досегашна история парламентите, сторили нещо свястно, го дължат на неколцина силни личности, които са се налагали над останалите.
***
— На враждебен въпрос винаги отговаряй с друг въпрос.
***
Хе, най-безмилостното нещо, което можеш да направиш на гладния човек, е да му дадеш храна. _Да я дадеш._ Прочети Малтус. Никога не е безопасно да се присмиваш на тоя доктор, защото той винаги се смее последен. Потискащ тип — радвам се, че е мъртъв.
***
Въпросната форма е възможно най-силното средство за съхранение на капитала и обезпечаване благополучието на децата — двете главни функции на брака, където и да било.
***
— Мануел, когато се изправяш пред проблем, който не разбираш, разнищвай понятните за тебе части от него, после пак го огледай.
***
В революциите почти всеки е аматьор.

Други по същата тема.

A poet who reads his verse in public may have other nasty habits.

Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на ценностите) - Робърт М. Пърсиг

Материалът и мислите на майстора се променят плавно и ритмично, докато накрая съзнанието отдъхне тъкмо в онзи миг, когато от материала се е получило точно каквото е нужно.

Какво да прочета? Когато на всеки няколко дни започваш нова книга, това си е доста чест и съществен въпрос. И за да не се мине човек, често се залага на класиката. Като сега. Не е заглавие, което да можеш да забравиш.:)

Социалните ценности са верни само ако личностните ценности са верни.

Това е философска книга, учебник по смисъла на Пелевинските книги. Много общо има с него, няколко пъти ми прави впечатление, сигурно е заради абстракциите. Разсъжденията на една глава, която не споделя, не пита другите, а само себе си. Моторите и пътешествието на героите са само фон, още един повод за размишление и самовглъбяване от страна на разказвача. Но това не е дефект, всеки интеигентен човек в един момент от саморазвитието си спира да пита околните. Първо, защото няма кого, и второ, защото всичко необходимо за размисъл вече си го е набавил отдавна. Самодостатъчност в мислите.

Подсъзнателното Аз разглежда голям брой отговори на даден проблем, но само интересните си пробиват път до владенията на съзнанието.

Учудващо е как повечето хора може да изпитват приятен гъдел от сблъсъка с философски изложени идеи и да не може сами да ги извличат от случващото се в живота им. Самите философски идеи не придобиват смисъл когато някой ги изложи в стройна логическа поредност, а когато ги извлечеш и приложиш от хаоса към хаоса.

Задачата на научния метод е да избере едничка истина измежду много хипотетични истини. Това, повече от всичко друго, е основното предназначение на науката.

В един момент случайно обърках двата файла, този на книгата и този с нахвърляните мои бележки по време на четенето, и усетих, че нещо не е в ред чак на втория абзац. С това не искам да кажа, че пиша толкова добре като Робърт Пърсиг, а че излагането на мисли с високо ниво на абстракция изисква повече време и толеранс откъм обем, за да може човек да си състави цялостно мнение. Сваляш гарда на съмнението и доверчиво попиваш чакайки.

Всяко усилие, което има самопрославата за крайна цел, е обречено да завърши с катастрофа.

И малко странична критика почти без връзка с книгата. Преклонението пред такъв тип текст може да заприлича на преклонение пред неразбираемото, без оглед колко струва то. Когато нещо ни води към предела на моментната ни способност да разбираме и изведнъж прехвърли този ръб, ние автоматично го класифицираме като нещо превъзхождащо ни, заради убеждението, че то беше вярно и прекрасно докато успявахме да издържаме на темпото му, значи завинаги ще бъде такова. Но щом се скрие зад хоризонта на собствената ни сингулярност, ние вече не знаем нищо за него и по най-проста екстраполация допускаме, че е продължило в същата посока. По-вярна и по-мъдра отколкото сме в състояние да понесем в момента, което е основна грешка. А аз одобрение и награда за качествено изпълнение давам само при разумно претегляне на стойността, а не заради недолавянето и изобщо. Или както казват предприемачите – плащам само за свършена работа.

Онова, което всъщност се изисква в храма на разума, не е способност, а неспособност. Тогава човек бива считан подходящ за обучение.

Експериментът с премахването на оценките на студентите ми напомни нещо лично преживяно. Учителят ни по физика в гимназиалния курс никога не изпитваше и не правеше контролни. Три години никога не пишеше никакви оценки, а на края на срока всички имаха оценки, които удивително точно отговаряха на познанията им. Има само двама души, които са причина след това да реша да уча именно машинно инженерство и нищо друго, и този учител е първият по важност.

Романтичен модел или класически? Тук е източникът на бедата. Хората имат склонност да мислят и чувствуват изключително в рамките на единия модел, като по този начин проявяват неразбиране и подценяване на ролята на другия. И никой няма желание да предаде истината такава, каквато я разбира, и доколкото ми е известно, никой жив човек не е измислил начин да сдобри тези истини или модели. Няма точка, в която тези мирогледи да се срещат.

Много е важно да се отбележи, че класически-романтичен, не е същото като разум-чувства. Просто е друго. Едното е по-скоро логика-качество (два изгледа, две проекции на една и съща мисъл), а другото – човек-животно (два типа на мислене за едно и също нещо).

Разрешението на проблема не се състои в отказ от рационалността, а в разширяване на нейната същност, така че да стане способна да предложи някакво разрешение.

Обичам безумно еднозначните изводи от философски разсъждения, които кристализират малко преди финала. Те не се тълкуват, подлагат на съмнение или оспорват. За тях стига един поглед и нищо повече. Всичко е ясно. Те обикновено са толкова корави и ръбати, че човек не може да прави нищо друго с тях, освен да замеря. И горко на онзи опонент, който бъде уцелен с такава фраза, използвана на място. Ако философията е красива, то реториката е като Мис Свят.

Покоят на духа е необходимо условие за възприемане на онова качество, което е над романтичното качество и класическото качество и което обединява двете и което трябва да съпътствува работата, докато тя напредва.

Много силна книга. Изчетох я на фона на 76-минутен сет на Carbon Based Lifeforms + големи дози боса. Сега разбирам, че това, което ме грабна, беше дзен, а не изкуството и мотоциклетите. Ще си потърся още.

Наумиш ли си да правиш шътокуа, изключително трудно е да не я натрапваш на невинни хора.

пп
За пръв път ми се случва да подбера три страници А4 пълни със забележителни цитати, а махането на всеки от тях да ми се струва равно на това, да кажеш на близък приятел, че няма да идеш на рождения му ден.
пп2
Ето още някои по-различни ценители на красиво изложените философски размисли на Робърт Пърсиг. На мен и двамата ми повлияха съществено.

Сидхарта – Херман Хесе

Не знам защо, обаче напоследък, колкото четива започвам, и все се изненадвам, когато в началото си книгата ми се струва една (скучна, глупава и безполезна), а като я довърша – съвсем друга (мъдра). Все едно за пръв път чета произведения от майстори разказвачи.

Всеки знае нещо за Сидхарта. Някои са чели Зелазни, други са гледали Малкия Киану, трети си падат по йога, източни религии и учения. Обаче се басирам, че такъв Сидхарта, като този на Хесе, не познавате. За моя приятна изненада въпреки притчо-приказния си характер и оскъдицата на диалози, книгата е много приятна. И въпреки, че се разправя за спокойната и пацифистка натура на хубавеца Сидхарта, мисля, че си е една много мъжка книга, мъжки начин на мислене има вътре.

Кой друг иначе би се похвалил, че разбира силата и прелестта на двуредието от разговора на Сидхарта с Камала?

– Но какво всъщност умееш?

– Умея да мисля, да чакам, да постя.

Хареса ми също твърдението, което убягва на толкова много хора - светът е съвършен във всеки един миг.

А пък вкъщи взеха да ме подиграват, когато им казах, че Сидхарта е прекарал три години при саманите – мършави и дрипави мизерници, които си въобразяват, че се занимават с най-висшата наука. (Апропо, редовната докторантура в българските университети е три години.;)

Има някаква прилика с Empire Star и с различните видове съзнание, през които еволюираше главният герой, само че тук са различни видове разбиране на света. На един и същи свят. Защото едни и същи обективни неща човек може да ги разбира по различен начин през различни периоди от живота си. Какви са хората, какъв е смисълът на живота, какво е познанието, кое е ценно и кое не, как се стига до най-висшата истина, как се лекува заблудена душа, за единствената дума ОМ и други подобни. Сигурно и на вас ви се е случвало да имате различно схващане по тези въпроси през годините.

Силна книга, над която може много да се мисли, но самостоятелно, без диалог, защото както Сидхарта казва на най-добрия си приятел Говинда:

Мъдростта е несподелима.