Много се дразня, когато хората вършат глупости, освен това
не обичам истории за луди, а комбинацията от двете е направо без конкуренция. Объркани и нестройни мисли и действия, които не
водят до нищо добро, както самите мислещи, така и околните. Неприятно ми е да
ги чета и не разбирам нуждата здрави хора да се потапят в подобни кошмари. Чух,
че романът има дълбочина. Сигурно е така, но в подобна тематика аз не бих
търсил дори плитчина.
Още Платон е писал, че е вредно за изграждането на характера
и психиката на младите да се пеят и слушат песни с подобно деструктивно
съдържание. Считайте, че сме го казали и двамата.
Освен действието, което не харесах особено, понякога
Мураками формулира и мисли, които имат особено съчетание между смисъл и форма.
За мен много пъти творбите от далекоизточни автори изглеждат създадени с
чувствителен превес на формата, на изящния изказ, на точно подбраните думи и
средства. Харуки Мураками е добавил към това изящество и лек философски уклон,
от което размишленията на героите му понякога добиват особен вид на нещо
привлекателно и мистично. Хем казват умни и верни неща, хем им се възхищаваш
как елегантно и красиво са се изразили.
Харесах също детайлите от японския начин на живот от 1969, които се мяркаха. Храната, музиката, университетите, общежитията. Доста, доста интересни. Заради действието обаче едва ли скоро или изобщо някога ще
чета пак книга от Мураками.
Няма коментари:
Публикуване на коментар