неделя, юли 30, 2017

Мегре и сянката върху пердето - Жорж Сименон

Още една криминална загадка за Мегре из парижките потайности. След като я довърших, на по-преден план в съзнанието ми останаха да се носят няколко картини. 

Едната съдържа палта, ръкавици и лули. Мокри паважи, строги порядки и танцьорки от вариететата, които понякога се оказват по-принципни и консервативни в действията си дори и от законните съпруги, които пък понякога незаслужено и без да се усещат прекаляват с претенциите си към половинката.

Другата е на стара сграда на пощад Де Вож с множество наематели, високи тавани, портиерка и лабораторията на убития във вътрешния двор. Много прозорци гледат натам и със сигурност някой е видял и друго, освен сянката на трупа върху пердето. Кой, защо и как? Кой е убил богатия собственик на лаборатория за серуми и е опразнил касата му? Къде са изчезналите оттам триста хиляди франка? Какво се крие зад недомлъвките на всеки от разпитаните? Какво ценно знаят Лудата, Клюкарката и Портиерката?

Северната гара, площад Пигал, цинични служители на закона и едрият силует на Мегре, който е твърде жалостив за професията, която упражнява. Обаче елементарни препятствия като истерични кризи и странни завещания, които изскачат от нищото в последния момент, са последното нещо, което ще го отклони от вярната нишка.

Аудиокнигата чете Мира Михайлова.

понеделник, юли 24, 2017

Зеленият Марс - Ким Стенли Робинсън

50 години след събитията от „Червеният Марс“ заварваме планетата малко по-друга. Родили са се поколения хора, които познават само Марс. Тераформирането е напреднало достатъчно, за да може тук и там да се завъжда приспособена за местните условия растителност. По-свободолюбивите жители все още не се доверяват на властта след кървавото потушаване на бунта им от 2061-ва и се крият кой където може – под ледената шапка на южния полюс, из забутани пещери в каньоните, в магмени тунели от стари вулкани, където и да е, но само да са скрити от очите на спътниците. Различните фракции оцеляват самостоятелно, без да помислят вече за обединение и свобода от големите корпорации, които построяват нов асансьор и подновяват потока от имигранти. Или поне нещата продължават така до време, когато по стечение на обстоятелствата гоненията на нелегалните съвпадат с невероятен природен катаклизъм на Земята. Моментът плаче да бъде използван.

Единиците останали от първата стотица пак играят решаващи роли, но вече са подпомогнати и донякъде изместени от новото поколение марсианци, които поемат инициативата за новото освободително движение. Също в тази книга научихме истината за Койота, който беше такава мистерия в първия том. А пък гадната рускиня Мая най-после разбра кой уби Джон Буун.

Тънката нишка на алогичност, на действия мотивирани от догадки и усет я проследяваме в много от героите. Неслучайно една от главите се казва „Какво да се прави?“ по аналогия с книгата на Чернишевски за дилемата как да се развива руското общество след отмяната на крепостничеството. При толкова трудности с невидимо решение Червена планета е населена с разпокъсани общности от бегълци, политически екстремисти, еко-фундаменталисти и вездесъщи корпорации. Как да се развива тя и кой ще го реши?

Повествованието отново върви с явно характерния за автора странен стил, който е в състояние да ме приспи от половин страница. Ким Стенли Робинсън разказва твърде особено и за мен е леко странно как и тази му книга е била отличена с "Хюго" и "Локус" за 1994. Книгата не се чете лесно и не те увлича. Аз поне я довърших с големи усилия, само за да разбера как ще позеленее Марс в рамките на един том и съответно бях малко разочарован. Фокусът на вниманието на автора е далече от техническата страна на нещата, а е по-скоро върху социалните промени, екологията и как се взимат решения за проблеми, които не могат да се решат.

Мая разбираше, че прехваленото превъзходство на по-възрастните бе единствено въпрос на рани и белези.
***
Децата се разбягаха като подплашени бекаси.
***
Ужасно бе, че самият цикъл функционираше по този начин, че живееха един път, а умираха завинаги.
***
Властта е половината от робството.
***
Просто благодари на съдбата, че си мъж и си свободен като небето.
***
Това също е проява на свещената зелена сила viriditas. Да се концентрираш не върху онова, което сме създали, а върху онова, което предстои да създадем.
***
Не властта развращаваше хората, а глупаците развращаваха властта.

сряда, юли 19, 2017

Говорящата кожа - Карл Май

Отново сборник с няколко разказа ("Джо Бъркърз, Едноокия", "Говорящата кожа", "Синовете на упсарока", "Отмъщението на ери", "Канада Бил", "Ибн ел’ ам" и "Черното око"), пълен с любимите ни герои на Карл Май. Ще срещнем Поразяващата ръка, Винету, Олд Файерхенд и много други повече или по-малко известни, но еднакво храбри, справедливи и направо безсмъртни уестмени, че даже и самия Ейбрахам Линкълн. Последното представихте ли си го - в края на деветнайсти век един немски писател на уестърни е бил дотолкова впечатлен от величието на Линкълн, че му е отредил главна роля в два от разказите си! 

Освен за тържеството на справедливостта сред враждуващите бели и червенокожи, тук ще прочетете и няколко истории за проблемите на чернокожите в по-южните щати, истории за наказани престъпници, самородно злато, което намира истинския си собственик, природни катаклизми и универсални човешки добродетели. За това как дори да живееш в пустошта, може да се държиш като джентълмен. За цвят има даже и малко лъвове от суданската пустиня.

Приятни за припомняне истории, които днес са незаслужено непопулярни. Да се надяваме, че сегашното "днес" не е представително в по-дълъг времеви хоризонт и качествени истории на майстори разказвачи като този ще продължат да се четат, преразказват и ще вълнуват младите сърца, защото хората и това какво ги впечатлява не са се променили особено през последните няколко хиляди години.

През 1978 аудиокнигата е прочел Енчо Енчев.

понеделник, юли 17, 2017

Машина за истории - Антология

"Машина за истории" е доста особена книга. Рядко ще срещнете по книжарниците нещо подобно - като жанр, идея, тематика, оригиналност, брой произведения и автори.

В този сборник са събрани победителите от последните пет години в ежегодния конкурс на електронно списание "Сборище на трубадури" на името на Агоп Мелконян за къс фантастичен разказ. Елитна подборка от вероятно вече близо хиляда състезавали се разкази. Но ако не сте за пръв път в този блог, на вас това най-вероятно ви е добре известно. Защо? Защото като член на журито на конкурса всяка година не пропускам да разпространя информация за новото издание и да се насладя на поредната порция качествена българска фантастика. 

Освен като любител на фантастичното и мелконяновското в тези произведения, аз особено много се радвам и на формата им. Обожавам късите разкази! Голямо майсторство е да си разкажеш историята в такъв ограничен обем и освен това да намериш място и за всичко важно като смисъл, случка, послание, език, герои, диалози и т.н. А ако успееш да вкараш и някакви интересни обрати, изненади и неочаквани завършеци, можеш да си сигурен, че читателите ще питат за още твои произведения. 

Всички тези разкази съм ги чел по няколко пъти, но въпреки това пак ми беше приятно да ги прелистя и в новото им хартиено тяло с великолепно идейна корица. Бонусите за читателите обаче не се изчерпват само с нея, защото литературната реколта на лауреатите за всяка от петте години е допълнена и обогатена с интервюта, спомени и други интересни текстове, всички посветени на живота и творчеството на патрона на конкурса - Агоп Мелконян.

Моят екземпляр от сборника имаше честта да бъде превърнат в безценен чрез автографите на някои от най-характерните автори като Далия Ал-Халил ("Свежа вода"), Явор Цанев ("Селцето"), Мартин Петков ("Този човек дойде от Земята") и не на последно място Яница Христова, чийто разказ "Машина за истории" се превърна и в емблема за целия сборник.

Несправедливо, а и направо невъзможно е да се изтъкне само един или друг разказ, прелестите им са разнолики, историите са стройни (да се разбира и като "кратки"), безгрижни и натоварени с очаквания за бъдещето, те приличат на снимка на випуск абитуриенти от някоя девическа гимназия. 

Дайте им шанс! Други читателски блогове вече отдавна го направиха: Приумици, Книголандия, Марио, Вальо... 

вторник, юли 11, 2017

Артас: Възходът на Крал-лич - Кристи Голдън

Това е поредна книга, която разказва частица от историята на Азерот – светът, в който се развихря действието на Уоркрафт. А тази игра няма нужда от представяне, в нейния фентъзи свят милиони запленени от магията на Близард по цял свят прекарахме блажени години.

Книгата ми беше полезна, за да навържа парченцата история, които вече знаех. Премеждия на герои, кралства, раси и империи. На цели континенти и даже светове.

В този том проследяваме живота на Артас Менетил, наследник на трона на Лордерон. След нахлуването на орките през Тъмния портал и падането на Стормуинд, Лордерон вече също не е остров на спокойствието, но все пак е място, в което старите ценности се пазят. Паладините служат на Светлината, младите слушат старите и кралството е подходящо място за израстването и възпитаването на истински силен лидер с правилни ценности, който да предвожда човешката раса в борбата им с Ордата. Изкушенията на тъмната страна обаче са навред и в хода на действието проследяваме как малко по малко у един добродетелен младеж с бъдеще покълва злото, което в края на краищата ще го превърне в Крал-лич – предводител на опустошенията на пълчищата на немъртвите.

Сблъсъци на воля, древни магии и могъщи оръжия озаряват пътя на Артас към Замръзналия трон. Убийства, измяна и предадена любов са най-малкото, което го чака. Епична история, променила съдбата на целия свят. Любезно ни бяха оставени не една и две открехнати вратички (като например съдбата на любимата ни магьосница Джейна), през които да се гмурнем към следващия том от поредицата.

Вятърът виеше като наранено дете.
***
Фалшивата скромност е толкова лоша, колкото и фалшивата гордост. 


четвъртък, юли 06, 2017

Нощни птици – Сборник

Нямам представа кой е Лорънс Блок извън това, че е съставител на този сборник. Е, наистина после прочетох разни неща, но не те бяха причината да прежаля 19 лв и да си купя тази книга в първия момент, щом я видях. Тук правя по-голяма пауза, а вие питате: Добре, а защо тогава я взе? Заради една корица, една идея и три имена, казвам аз.

Заглавието и корицата на българската версия на сборника представляват едно и също – най-известната картина на американския художник-реалист Едуард Хопър. Преди години, когато тепърва започвах да поглъщам праведното слово на Майкъл Конъли без да си поема дъх, за пръв път забелязах колко голямо внимание обръща той на музиката и образите. Бях толкова впечатлен от мястото и смисъла на картината на Хопър „Нощни птици“ в романа, че сигурно над година картината ми стоя като тапет на компютъра.

И сега изведнъж научавам, че на някой си Лорънс Блок му дошла идея да покани известни автори от жанра (крими, мистъри, трилър) да напишат 17 разказа, които да са вдъхновени от други картини на същия художник, сред които автори аз забелязах първо имената на Майкъл Конъли, Стивън Кинг и Лий Чайлд.

Разказите очаквано са изключително разнородни. Забелязвал съм и друг път, че антологиите са като мелези - по-малко стойностни от чистопородните екземпляри с един автор, но по-обични и по-красиви. По-богати на литературни гени. И тук имаше текстове, които откровено не ми допаднаха, имаше и такива, които бяха точно това, което очаквах. Нарочно се упражнявах първо да погледам няколко секунди съответната картина, да се помъча да си създам някакъв свят около нея и чак тогава да прочета разказа. След това се връщах и пак я гледах. Малко бях разочарован да открия, че всъщност много малко от 17-те разказа могат да минат за криминални дори в най-широкия смисъл на думата. Приятно впечатление ми направи, че всички автори са имали някакви сантименти към определени картини на Едуард Хопър и са написали историите си с истинско чувство на съпричастност към времена, град, заведения, събития, нрави или дори само определена атмосфера. Това не са разкази, които са писани насила или за пари.

В сборника има истории за частни детективи, които откриват неща, които не са за съобщаване на клиента. Истории за Голямата депресия, за борбите на черните за равноправие. За самия Хопър и наследството му, за жени и мъже, които търсят нещо извън техните си семейства. За хотели и гари, за Града, за Пенсилвания стейшън. Истории за банки, кина, алкохол и пистолети, за прекалено млади хора, които се осмеляват да посегнат на чуждия живот, когато всички други са се парализирали от страх и ужас. Ако щете вярвайте, обаче има даже и разкази за призраци!

В заключение мога да кажа, че се чувствам удовлетворен, крастата ми по Хопър е начесана.:)


Оттогава научих, че не можеш да виниш някого, задето не те обича.
***
Смехът не се брои. Той е по-малко от усмивка.


понеделник, юли 03, 2017

Хайдути – Николай Хайтов

Тази книга представлява сборник с истории за различни хайдути от стари времена. Историите са сглобени от Хайтов от предания, приказки, легенди, а и от по-достоверни документи, спомени на очевидци, писма и други записи. Получила се е много приятна смес от факти и легенди, която дава вероятно най-изчерпателната информация за тези хора, която да става за четене от обикновени любопитни читатели.

Книгата всъщност аз я купих и четох заради филма за Румяна войвода, който излезе миналата зима. Филмът не беше кой знае какво и не е зле да се пропусне, историята на Румяна също не запомних особено, но като повод да прочета останалите истории явно си е струвало.:) Вътре има истории за известни хайдути и за забравени такива. Някои от най-пространните и подробни даже са за хора като отец Матей Преображенски – Миткалото, които никак не се вписват в категорията хайдути. Интересни ми бяха повечето очерци – за Чавдар и неговия байрактар Лулуш, за Ангел, за капитан Петко. Интересна ми беше както историческата страна, така и разните хитринки, които са ползвали благородните народни защитници в неравната си борба с турците. Някои от тях са били истински български версии на Робин Худ, други „играели“ по на дребно и са били по-близо до значението на думата айдуци. Трети пък са били надраснали времето си и са се борили и жертвали за каузи като просвета и освобождение, за които населението още не е било узряло.

Кой помни днес, че някога София е била превземана от хайдути? Или пък онзи номер на капитан Петко с чувалите с вълна? А гайдата на Ангел или просветителските и книжовни подвизи на Очматей? Хитростите и бабаитлъка? Геройствата и предателствата на хора без потекло или друго богатство, освен буден ум и смелост. Може би не е и нужно, макар днешните ни сънародници изпитват неясни за мен сантименти към славното минало, що такива излишни предавания има даже в национален ефир. Но ако на някой случайно му се дочете, Николай Хайтов е оставил прелестен материал за запознаване срещу скромните 2лв при букинистите.