Вълчата царица - Петър Бобев

Приказка за млада хайдутка, която има да отмъщава на кръвожадния турчин, който тормози селото им, а единствен съюзник има в лицето/муцуната на една вълчица. 

Досега не бях чел нищо от Петър Бобев и имах нагласата, че това са четива с някак изкуствен тон, писани насила и неувлекателни. Е, тази книга ме опроверга, че и отгоре. Да, пълна беше с традиционните за жанра клишета, за изедници, конаци, душмани, чорбаджии и клети сиромаси, обаче нишката за вълците, поведението и нравите им беше чудесна. Толкова детайлно и натурално описана, че за мен беше главният плюс от цялата история.

Аудио книгата може да бъде чута тук.

Хайдути – Николай Хайтов

Тази книга представлява сборник с истории за различни хайдути от стари времена. Историите са сглобени от Хайтов от предания, приказки, легенди, а и от по-достоверни документи, спомени на очевидци, писма и други записи. Получила се е много приятна смес от факти и легенди, която дава вероятно най-изчерпателната информация за тези хора, която да става за четене от обикновени любопитни читатели.

Книгата всъщност аз я купих и четох заради филма за Румяна войвода, който излезе миналата зима. Филмът не беше кой знае какво и не е зле да се пропусне, историята на Румяна също не запомних особено, но като повод да прочета останалите истории явно си е струвало.:) Вътре има истории за известни хайдути и за забравени такива. Някои от най-пространните и подробни даже са за хора като отец Матей Преображенски – Миткалото, които никак не се вписват в категорията хайдути. Интересни ми бяха повечето очерци – за Чавдар и неговия байрактар Лулуш, за Ангел, за капитан Петко. Интересна ми беше както историческата страна, така и разните хитринки, които са ползвали благородните народни защитници в неравната си борба с турците. Някои от тях са били истински български версии на Робин Худ, други „играели“ по на дребно и са били по-близо до значението на думата айдуци. Трети пък са били надраснали времето си и са се борили и жертвали за каузи като просвета и освобождение, за които населението още не е било узряло.

Кой помни днес, че някога София е била превземана от хайдути? Или пък онзи номер на капитан Петко с чувалите с вълна? А гайдата на Ангел или просветителските и книжовни подвизи на Очматей? Хитростите и бабаитлъка? Геройствата и предателствата на хора без потекло или друго богатство, освен буден ум и смелост. Може би не е и нужно, макар днешните ни сънародници изпитват неясни за мен сантименти към славното минало, що такива излишни предавания има даже в национален ефир. Но ако на някой случайно му се дочете, Николай Хайтов е оставил прелестен материал за запознаване срещу скромните 2лв при букинистите.

Старопланински легенди – Йордан Йовков

Историите на бае ви Йордан не ги бях поглеждал от ученик. Тогава ги четох, понеже нали е задължително, а не че чак толкова са ми харесвали. Малко лигави ми се виждаха, все на романтика, драматична любов и саможертви ми се струваше, че избиват. Още повече, че по принцип голяма част от разказите му като че ли са за равното, за хората от голямото добруджанско поле. А в тоя сборник, ако обърнете внимание, са все за планината - за Котел, Жеруна и тъдява. То и заглавието му такова, предполага истории за митични хайдути и други такива правилни хора. И ако човек си има някаква времеемка работа, като да речем гладене на пране или дялкане на дървени лъжици, не е никак лошо, ако вземе и си пусне една такава аудиокнига да му разнообразява тишината. А пък и тематиката на възрожденските истории някак се връзва с дървените лъжици.

Някои от разказите и сега ми бяха откровено неприятни, като например „Шибил“. Хайдутин, дето е изтрепал сума ти народ, и ще иде да се предава зарад една лигла. Ама хубава била, ама хубаво се смеела, дрехите й били скъпи - глупости на търкалета, кифла, да не е само тя?!

В „Кошута“ и „Божура“ разните несподелени любовни истории продължиха с все така прозрачен и отегчителен нещастен край. Вероятно обаче според Йордан Йовков така се полага на легендите – малко да бият на турски сериал по сладникавост и драматизъм.

Други пък ми харесаха без изобщо да се сетя, че и преди съм ги чел. Чисто ново усещане на удовлетворение от разказаните събития в „Най-вярната стража“, „Юнашки глави“, че даже и в „Индже”.

„През чумавото” ме подразни с пълната липса на логика и някакво разумно обяснение на събитията, а „Игликина поляна” макар леко да позаглади нещата, накрая остави същия неприятен дъх на непонятност. 

Най-случайно се оказа, че вчера също е била бележита дата – две години след Освобождението на този ден се е родил същият този Йордан Йовков. Такива дати вероятно могат да се разглеждат и като удобен повод за припомняне на позабравени класики, пък макар и леко спорни откъм наслада от прочита. Ако се престрашите, аудиокнигата можете да изтеглите безплатно от Либривокс ето тук, а текстът го има тук.