Срещи с Буров - Михаил Топалов-Памукчиев

Когато след преврата на девети септември Буров е арестуван, при него изпращат един младеж да му записва спомените и мнението по всевъзможни политически и не само въпроси. Комунистите вероятно са очаквали да получат признания, тайни сведения за политици, неща от кухнята, които да уличават в греховност и престъпност всички, управлявали преди тях. Има и такива неща, но ако може да се обобщят излиянията на Буров в едно изречение, това са по-скоро клюки за тогавашния хайлайф, приказките на едно жадно за внимание его, изтъкването на собствената значимост. Как Буров говори, пие, яде, с кого, как ходи по жени, как бие, как издига и унижава. "Аз, Буров!"

Добре се получи, че се запознах с книгата в аудио вариант, защото в текстов вид не знам дали бих я завършил. Да, интересна е, има любопитни истории за известни политици и творци, псувните на Буров придават известен колорит, философските му обобщения също често са интересни, макар понякога сам да си противоречи, а пък аз невинаги да ги споделям. Има изобилие от истории за министри, за Вазов, Яворов, Славейков, за Стамболийски, Муравиев, Ляпчев, не мога да ги изредя всичките. Ако човек се интересува от периода между двете войни, има сериозен шанс тази книга да му допадне.

Как е възможно авторът (българин) да има две фамилни имена? Това разминаване с досегашното ми познание и здрав разум ме подтикна да потърся малко повече за него, за когото от самата книга научаваме единствено, че е млад човек, който се занимава с писане и журналистика. Неговата роля е само да задава въпросите, да предразполага Буров, да му угажда, за да е доволен, и да разказва интересни неща от бурния си живот. Както обикновено, загадката се оказа нещо тривиално - човек на име Михо Памукчиев си измислил артистичен псевдоним Михаил Топалов. Оказа се, че е имал и предаване по СКАТ.

Зад нас е Москва – Баурджан Момиш-ули

Момиш-ули е казах, командир на батальон по време на битката за Москва през Втората световна, а впоследствие и писател.

В неговата книга няма почти нищо художествено. Няма почти никаква пропаганда, само разкази за битките от първо лице. Делово, по същество. С всичките му удачни или погрешни решения и последвали от това успехи или усложнения. Събитията обаче са толкова интензивни и толкова драматични, че няма нужда от никаква украса. Отчаяната отбрана на хора, които знаят, че вече няма накъде да отстъпват. Там в битката те още не са никакви герои, но са достатъчно измъчени и озверели. Хилядите самоубийствени камикадзе-акции на хора, които едва говорят руски, са помогнали да се забави по-добре подготвената и въоръжена немска армия дотолкова, че да настъпи разгарът на руската зима. Заповедите за задържане на дадена позиция, село или мост са се измервали с дни. „Дръжте тази 4 дни, после отстъпете и дръжте следващата още 2. По-следващата още 3...“ И така, докато в списъка на генералите с най-голям принос за обръщане на хода на войната не било включено и името на Генерал Мороз.

Направи ми впечатление какви хора са бранили последната отсечка преди Москва в прочутия полк на генерал Панфилов, как са го черпили пилаф и водка от манерката и на какви езици са се разбирали. Киргизи, казаци, узбеки, татари, казахи, украинци, таджики са мрели като мухи докато бранят нещо абстрактно - град, в който дори не са ходили. Няма да коментирам какво са получили по-късно тези народи от Москва.

Битката за Москва е една от най-мащабните битки в историята на човечеството по брой на участниците и по понесени загуби. Тя е и единствената от големите битки през Втората световна, която немската армия губи, въпреки че има числено преимущество в хора и техника.

Ще се чете още по темата и най-вероятно ще продължа пак с боевете по Волоколамското шосе.

За писането: Мемоари на занаята – Стивън Кинг

Всички книги, които заслужават да се прочетат, имат тема, т.е. отнасят се за нещо.

Това е книга, за която слушах отдавна, но ми попадна едва наскоро благодарение на така любезния и щедър жест на Преслава (поклон и чело в земята).:) 

По примера на Стоичков пък (все пак титаните са за това – да се цитират) книгата може да се раздели тематично на ту партс – автобиографични моменти и писателски съвети. Те двете всъщност умело са преплетени, за да могат феновете на чичо Стиви да добият представа кой съвет откъде му е дошъл на ум, с коя негова книга е свързан или с какви други премеждия от живота му. Това е за доказателство и потвърждение, че нещата не са случайни и не ги пише просто за пари или от тщеславие. 

Аз, разбира се, не можах да запомня почти нищо от съветите му за писане. Някои от тях наистина ми харесаха и ми се видяха практични, но по-интересно ми беше да чета за детството му, за брака му, за Единствения читател, за безпаричието, за трудностите с алкохола и наркотиците, даже и за прословутата катастрофа, от която едва оцелял. Поредно доказателство за разказваческия му талант. 

Книгата е хубава и на много места в интернет могат да се срещнат позитивни отзиви за нея. Моят ще се ограничи с това, че вкъщи я четем паралелно и с интерес представители на две поколения като периодично си преразказваме и цитираме по-готините моменти, а на всичкото отгоре вече има и хора, чакащи ред. 

И един съвет – докато четете тази книга, не се изкушавайте да си отбелязвате докъде сте стигнали с вътрешното парче от сгънатата корица. Рискувате да разлепите книгата за нула време и ще ви се наложи да си я съхранявате в ту партс – корица отделно и книга отделно. Но то с всичко в живота е така - самтаймс уин, самтаймс люн.:)

Другият мой живот – Сидни Шелдън

Не бях чел нито една негова книга, не съм гледал нито едно негово произведение, не знаех любопитни историйки за кариерата му, не знаех нищо за него и въпреки това бях убеден, че трябва да прочета книгата за живота му. Не знам защо, магия някаква. Аз по принцип не обичам да чета подобни житиеописания. Колкото и интересен да ми е изглеждал човекът, след като сам се разголи в мемоарите си, започвам почти да го съжалявам. Не обичам такива книги. Но тази ме теглеше, магия ви казвам, за два дни я прочетох, като между тях ми се събраха 3,5 часа сън.

Странната история на един шеметен живот, който може да се случи само света на американския шоубизнес. Дори пишейки за всички известни хора, с които съдбата го е срещала, Сидни Шехтъл сякаш все още не може да повярва и всеки път разказва за онези години с учудване и радост, а не със самохвален и горделив тон. Разказва като момче, което от зрител, е станало участник във филма. Бил е с великите, но не да яде и пие на една маса с тях, като някои други и после да се хвали с това, а с тях той е творил историята на Бродуей и Холивуд. Всеки път на свой риск. Сам, без покровители. С колеги и приятели като Ървинг Бърлин, Бинг Кросби, Кари Грант, Дейвид Селзник, Айра Гершуин, Кърк Дъглас, Джуди Гарланд. Оскар за най-добър оригинален сценарий за 1948-ма, водеща фигура в МГМ и Парамаунт…

Маниакалната депресия, от която страдал може би донякъде обяснява стремглавите му начинания, успехи и провали, но не всичко. Много енергичен човек, хвърлил много, много труд. Вманиачен да работи умствен творчески труд, ако можете изобщо да си представите какво значи това. Да приема поръчка след поръчка, дори когато обективно няма да има физическата възможност да свърши всичко. И тогава идват дързостта, импровизацията и волята. Късметът колкото дава, толкова и взима, той не влиза в сметката.

Романи прописал чак през 1979-та и то от желание да се отърве от една история, която все му била в главата и която така и не успял да постави. Написал я и дори платил повече за рекламата на книгата, отколкото приходи получил. И после се почнало. Как кое, романите с които станал известен и които по някое време го направили най-превеждания автор в света. Романи, които може би никога няма да прочета, но които са били оценени от легиони домакини.

“Кариерите в шоубизнеса са като асансьори – вървят нагоре-надолу. Номерът е да не слизаш, когато асансьорът е долу.”

Синорът на живите - Дончо Цончев

Това е заглавието на последния разказ от едноименното сборниче. Хитър трик, цяла книга се чудиш на заглавието и накрая се окаже нещо просто. Цялото писане на Дончо Цончев е такова – триковете на един хитрец.

За формата, в която пише, даже не знам дали разказ е най-подходящото име. Текстовете му са обикновено от по една-две старнички и изглеждат като писани, за да излизат по вестниците. На места се повтаря, т.е. използва едни и същи мотивчета в различни истории. Много държи да се фука как е ходил на лов с Емилиян Станев, Йордан Радичков и Ивайло Петров. Как младите момичета си падат по него и на 70 години, как бил републикански шампион по бокс, как се имал със силните на деня. Това леко ме подразни, защото не обелваше нито дума какви ги е вършел, за да оправдае това височайшо благоволение. И макар критиките ми да се отнасят за човека Дончо Цончев, а не за писателя, мисля че заради хубавите разкази, които пише, можем да си позволим да разглеждаме по отделно двете страни.

За ловджийскте му истории обаче не мога да кажа лоша дума. И то не защото се чувствам по някакъв начин съпричастен на идеята, ами защото наистина добре ги пише. Звучат истински и красиви, естествено и по ловджийски украсени и понякога невероятни, но пък приятни за четене. Приятно четиво, неангажиращо с дълбока философия или познания в някаква професионална област, точно като разговор с автора му.