понеделник, декември 26, 2011

Най-търсеният човек – Джон льо Каре

Не помня скоро да съм подхождал към друга книга с толкова голяма кошница, както към тази. След висотите на Джон льо Каре във „Вечният градинар” си бях втълпил, че името му е достатъчна гаранция за висококачествен емоционален и интригуващ трилър. Тук имаше нещо такова, но не съвсем.

Млад чеченски емигрант пристига нелегално в Хамбург (същия Хамбург, от който тръгват част от атентаторите от 11.09.), за да си получи наследството, което баща му – висш военен от времената на СССР – е откраднал и заделил за черни дни при разпада на системата. Младият Иса и скромните му $12 000 000 обаче привличат вниманието на доста служби, на една алтруистична адвокатка, която обикаля Хамбургския Алстер с дънки и колело, и на един застаряващ британски банкер с нежно сърце. Следват най-добронамерени договорки, игри и инсценировки и всички те са с идеята да се преборят 5-те % зло у един иначе благочестив мюсюлманин. А колко процента е злото у всички останали хора? Колко зло могат да донесат 5% от $12 000 000?

Освен шпионажа, немските служби и действията на радикалния ислям, тази книга е и за Европа. Европа с безкрайните й игри на дипломация и безбройни нива на уговорки между безчетни служби. Отчитане на дейност, робуване на историята при пълна неадекватност към актуално случващото се в момента по света. Това са неща, които ужасно ме дразнят в Европа, не само във връзка с действието в този роман, а и по принцип – във връзка с нереализирани клишета като ЕС, общата валута, единното управление. Европа никога няма да стане една държава като САЩ, както на мен толкова много ми се иска. Или поне не и в обозримо бъдеще.

Още малко за книгата има тук и там.

Но когато жена на половината от годините ти се втурне в живота ти и се обяви за твоя морална водачка, нямаш друг избор, освен да се стегнеш и да я слушаш. Още повече пък, ако се окаже най-привлекателната и интересна жена и най-невъзможната любов в целия ти живот.

четвъртък, декември 15, 2011

Призрачна музика - Александра Маринина

Една бизнес-дама е взривена в колата на мъжа й, тя самата не може да шофира и на практика няма никаква работа там. Как пък никой не се сети, че мишената е бил той? И понеже беше крайно неприятен тип, та дай насила да го направим и престъпник, демек, той е поръчал убийството на жена си.

Мислех си за една голяма разлика между следователите на Александра Маринина и тези на американските, да кажем, криминални автори. Тя винаги така ги представя нещата, все едно руските детективи са едни ангели небесни, трудолюбиви като пчелички и честни като мен. И когато фактите сочат, че някой от тях се е сдушил с бандитите, това моментално се отписва като невероятно и невъзможно. Не е хубаво така, другарко Маринина, чак толкова наивни криминалета никому не са приятни.

Издателство "Хермес" празнували 20 години дейност и по този повод ми попадна някакъв проспект с техните автори и заглавия. Не беше голяма изненада, че освен Джеймс Патерсън и Александра Маринина, другите са много далече от моите интереси. Но все някой трябва да издава и Нора Робъртс, нали?

За съжаление, Русия все още беше доста дива страна.
***
Всеки трябва да плаща сам за глупостта си, иначе никога няма да поумнее.

петък, декември 02, 2011

Диви разкази – Николай Хайтов

Едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто — да го направиш.

Знаеш ли защо Николай Хайтов може да ти разкаже толкова интересни неща за родопските села, до които няма даже път, и за горските стражари там? Ами много просто, защото там е роден и е работил като такъв. И, разбира се, защото има талант да подбира драматичните моменти в живота и да ги разказва стегнати и пременени. Сборникът „Диви разкази” му е най-прочутото нещо, а вероятно и най-качественото. Защото е автентика в първо лице, единствено число. Сборникът е преиздаван 9 (според други източници - 18) пъти в сравнително големи за България тиражи.

Много обичам разкази, повече от романите. Но не винаги харесвам какво се получава, когато ги филмират. Поради късия обем се налага да се добавят разни неща според вкуса на режисьора, който много пъти е различан от моя.

„Дърво без корен” го имало и на филм, обаче аз никога няма да го гледам. На разказ е едно да го прочетеш – кратко е и го забравяш. Обаче час и половина да го сечеш тоя корен и да я пиеш тая мъка, вече не е човешко.

„Козият рог” пък не го обичам, още откак го гледах на филм, изкуствена драма, фалшива работа. Натруфените и прекалено крайни работи не са ми особено интересни. Виж, може да ми разкаже и друго - как комшията му е откраднал жената ("Дервишово семе") и до края на живота си я е виждал само през дупка в дувара, докато новата му жена в това време реве вкъщи, защото го знае много добре какво зяпа там. Това ще го разбера от първия път. И обучението на дивите селяндури, дето ги водили в саята да гледат колко внимателно руския мериносов коч ухажва всяка една овца, която му доведат за заплождане, и него ще го разбера и одобря. Че това трябва да се включи в задължителната учебна програма!

Харесах много и "Изпит", във филма Филип Трифонов го играе толкова добре, че все едно е писан за него - за оня млад майстор на каци, дето беше направил най-здравата каца на света с лескови обръчи и беше обръснал ходжата.

"Мъжки времена" също ми е от фаворитите. От него е и крилатата фраза горе вдясно. Филмът е с Григор Вачков в главната роля, която роля му лепва като ръкавица.

Аз на два пъти влизах във война: в първата – фронтално, а във втората – като дивизионен обоз, и да ти кажа, от войната не умрях, нито се уплаших, но мога да ти кажа, че от мир човек преспокойно може да си умре.
И ще ти кажа как: слагаш човека в апартамент, оставяш го без работа, храниш го с майонеза, говориш му от дъжд на вятър и той е свършен!
„Дърво без корен”

В такова време ти се ще да имаш две сърца — едно за чест, друго за мерак, — а то, опустялото — едно: разсечи го, разкъсай го — пак едно!
„Мъжки времена”

Раждането го не зная как е, ала жененето беше мъчно.
„Сватба”

В женското още от дете жената си я има. Дали е под миглите, или под ноктите, ала си я има, докато с мъжете не е същото. Един мъж, дето си няма брада, за да прежули една женска буза – не е никакъв мъж.
„Дервишово семе”

Изключителни истории, може би най-хубавите разкази, писани от българин. Мъжки, диви, нежни и смешни едновременно.

Още малко цитати, кой от кой по-хубави.