Откраднатият бял слон - Марк Твен

Телеграма на Марк Твен до Ню Йорк Джърнъл: "Слуховете за моята смърт са преувеличени."

Марк Твен е такова ярко явление не само в американската литература, а и в световната, че е на практика невъзможно да го измериш. Не можеш да го сравниш с нищо. Той е като онези древни златни съкровища, които никой застраховател не иска да застрахова, просто защото не се знае колко струват. И понеже творбите му са колкото прекрасни по смисъл, толкова и забавни, и днес издателите продължават да правят пари на негов гръб, десетилетия след като авторските му права са изтекли. 

Такава книжка е и "Откраднатият бял слон". Тя започва с една дълга повест "Посещението на капитан Стормфийлд в Рая". Разбира се, и тя и останалите произведения вече са виждали бял свят у нас, но това не е беда, пак е забавно и пак има поука. "Водач на туристическа група" ми напомни печалните ми опити, когато съм се опитвал да организирам екскурзия с приятели, а "Неофициалната история на един безуспешен военен поход" също беше доволно смешно и съвсем в духа на мързеливия Юг.

Ще завърша със завещанието на Марк Твен: „Бидейки в ясно съзнание, похарчих всичките си пари.” Не му мислете много, бъдете като Марк Твен.

Стъкленият човек - Ерих Кестнер

Влаковите разписания и жените са възможно най-големите загадки.

Финият интелектуалски хумор на Ерих Кестнер отдавна ми е слабост и не се колебах много, когато наскоро видях, че има нова негова книга с неиздавани досега у нас произведения. Разкази. Някои от тях се оказаха от вселените на вече познати негови романи, други бяха импресиите на един впечатлителен ум, на една чувствителна душа, други бяха забавни случки за хората в Големия град като за публикуване във вестник, а някои, за моя радост, си бяха откровено детински. А пък едни от най-хубавите разкази бяха покъртително тъжни.

Подарих книгата на майка ми, и когато тя я завърши и ми я предложи за прочит, я получих така:

Всяко листче дава насоки за ниво, накъде е климнала везната веселие/тъга или за намек от коя вселена е историята - на "Хвърчащата класна стая", на "Антон и Точица" и т.н.

Ерих Кестнер много пъти е писал за майките, вероятно поради неговият собствен житейски опит - най-малкото в случая, когато тя му донесла по влака прането чак от Дрезден, а в това време жилището му било напълно разрушено при бомбардировките на Берлин. Както пише в един от разказите, майките нерядко плащат със своето щастие за щастието на децата си. При него те често страдат, дали от болест, бедност, преумора или дори смърт, а децата им се опитват по някакъв начин да се отплатят, оценявайки всичките грижи и лишения.

Като оставим страдащите майки настрана, в книгата има и много забавни моменти, разкази, които истински те забавляват.

Това е една прекрасна книга, както като съдържание, така и като оформление, препоръчвам ви я от сърце. Класа!

Хрътките на съдбата - Саки

Тази книга я търсих доста време, навсякъде казваха - изчерпан тираж. За автора знаех покрай търсенията ми да знам повече за Удхаус, който се явява творчески наследник и едва ли не ученик на Саки. Хектор Хю Мънроу (с прякор Саки) напълно потвърди очакванията ми за високо качество и безупречен английски хумор, а книгата му излекува синдрома ми за все по-рядко четене и трудно завършване на започнатите четива.

Език, стил, интересни герои със смешни имена, фин хумор на много нива. Историите са с разнообразни сюжети, които не доскучават. Някои са изградени върху историята, други - около смешния момент, трети - около стила, а към финала на сборника имаше и два откровено фантастични. Главен герой често е лентяйстващият ерген Кловис (с или без участието на леля му), който не цепи басма никому и си прави кодош с всички просто заради спорта.

Корицата е безумна и без каквато и е да е връзка със сюжета на историите. Да, една-две от тях се развиват във Франция (като тази за развихрилата се из казината богата бабка, за ужас на наследниците ѝ), но това като че ли изчерпва всичко.

Категорично ще търся да чета още от Саки. Като го знам вече колко забавно пише, няма да се туткам с години, както стана с първата книга. Колко такива първокачествени и безвредни удоволствия може да си позволи човек?

Да отидеш на гости за чай веднага след обиколка по магазините, бе известно в предградието като "шеметен живот".

***

За косите важи същото, което и за съпрузите: докато ви виждат заедно в обществото, дребните различия нямат значение.

Съчинения в три тома • Том първи (Разкази и фейлетони) - Чудомир

Чудомир е отделна вселена. Не може да кажеш, че е като Елин Пелин, щом пише селски разкази, или че е като Алеко, щом пише смешни истории. Сега не знам, едно време Чудомир не се изучаваше в задължителната литература и това ми се струваше висша неправда. Защо? Аз не разбирам защо тогава се изучава каквото и да било друго българско произведение, а неговите гениални разкази да се пренебрегват. Изпипани, премерени, майсторски. Богати с най-висшата форма на хумора - самоиронията. Световни!

Скоро един познат питаше приятелите си в социална мрежа да споделят любим български роман, който не се изучава в училище. Надникнах сред отговорите от любопитство, защото моята теория е, че България няма такива велики романи. И бях прав. Десетки отговори. Да, добри има, няколко силни ще се съберат, и повечето вече се учат. Велики няма. Които да препрочиташ много пъти, да ги цитираш в ежедневието си, да те променят. Виж, висококачествени разкази обаче има море.

Чудомир е хубаво да се препрочита често и винаги, когато ни се стори, че от нещо вече много разбираме. Когато егото ни ръга да си отваряме устите по всякакви въпроси, да взимаме думата и хорското внимание, за да се излагаме. Чудомировите истории ще ви помогнат да заспивате леко, да се отпуснете, да нормализирате някоя изпъкнала крайност, те са лек за душата.

Цитати няма да има, всеки разказ е цитат.

Дъждовен дракон - Роберт ван Хюлик

"Дъждовен дракон" е сборник с разкази, които хронологически попадат между по-ранните приключения на съдията Ди - между тези в "Златното божество" и "Скелет под камбаната". Някой по-скептичен читател би могъл да се усъмни дали в обема на един кратък разказ изобщо е възможно да се развие пълноценна криминална история с поставяне на загадка, разследване и разкриване на извършителя, начина, мотивите и средствата му, но трябва чистосърдечно да ви уверя, че това не е било никаква пречка за Роберт ван Хюлик. Историите са пълнокръвни, доволно загадъчни и винаги интересни. За доказателство споделям факта, че започнах да си ги купувам в хартиен вид, само и само да мога да ги споделям с приятели и роднини, а също и да мога да си ги прелиствам сам след време.

Сборникът съдържа следните истории:

• "Пет символични спирали" - съдията Ди едва е пристигнал в Бънлай, а се налага да разследва убийството на богаташка съпруга с ключов момент часовник кадилница, който гори дълго и равномерно и така се отчита времето.
• "Червената лента" - един привидно ненужен липсващ документ от папка с рутинна документация от гарнизона и убийство със стрела могат да бъдат свързани само от ума на съдията. Както и източване на държавната хазна.
• "Той идваше с дъжда" е за двете съпруги на съдията, които го навиват да си вземе трета, по-млада. Може би си спомняте за госпожица Цао? В това време обаче той е зает с разследването на убийството в изоставената кула край реката, в която живеело само глухонямо момиче. Добро и зло бяха привидно омешани, но след намесата на съдията всичко се изясни, като не липсваше и традиционният леко мистичен елемент.
• "Убийство в новогодишната вечер" е за убития стар поет във вилата му край лотосовото езерце, пълно с жаби. Първоначално беше набедена премладата му съпруга, бивша труженичка в Квартала на върбите, но нещата излязоха съвсем други. Чаши, жаби, вино.
• "Двамата просяци" разправя за убития сакат просяк, който впоследствие се оказа все така сакат, но никак не просяк. Или поне не за пари, а по-скоро за любов. И пак се мяркаха сенки от отвъдното по дуварите.
• "Фалшивият меч" е за убийството на малкото момче-акробат от пътуващата семейна трупа, което погрешка беше наръгано не с фалшивия меч, който се сгъва, а с истински. Любопитното беше, че разследването, събирането на свидетелите, разпитите и арестите бяха извършени самостоятелно от Ма Жун и Цяо Тай, защото съдията беше отпътувал по работа. При завръщането му му беше достатъчно да зададе два въпроса на заподозрените и невидимата за останалите истина изскочи сама.
• "Свещените саркофази" вече е история от напредналата кариера на съдията, когато служи на границата на империята в момент на започнала война с татарите. Има военна загадка за установяване има ли генерал-предател, или не, както и оневиняване на вече осъден на смърт капитан, който ще бъде обезглавен на сутринта. Можете да не се съмнявате, че Ди ще спаси всички, макар и болен от белодробната болест.
  
• "Убийство в новогодишната вечер" е пак от по-късните премеждия на Ди. Съдията  се отзовава на молбите на малко момче с окървавени ръце, което е притичало в студа до съда, за да го помоли да открие майка му. В къщата им няма никого, само кръв по пода, на горния етаж кипи гуляй, и както пише в резюмето на разказа, съдията прави две грешки, които се тушират една друга и истина изплува.

Споменатото резюме е едно от ценните явления в сборника. Всеки от разказите е предшестван от десетина реда, които ни наместват в света и времето. Къде служи понастоящем съдията, кой период от живота му е, споменатите персонажи познаваме ли ги от други произведения, както и съвсем деликатен намек за престъплението и разследването му. Майсторски поднесено!

Другото още по-ценно нещо беше буквално на последната страница, а то е диаграма, която обединява хронологически всички разкази и романи за съдията и ги разпределя спрямо назначенията му из империята.

Разкази - Йордан Радичков

Някои от разказите помнех от преди, когато съм ги чел като ученик, тогава много се радвах, че съм открил Радичков. Други пък не ги помнех и сега им се зарадвах като за пръв път. Голяма част се оказаха от леко партизанския "Барутен буквар", други бяха от сибирските обиколки на автора, събрани в "Неосветените дворове", трети пък бяха от рода на "Суматоха", "Януари".

Интересно беше и това, че разказите в тази аудиокнига се оказаха прочетени от някои от най-големите български актьори от миналото. И на Парцалев много му е работа, ама пък на Константин Коцев как му отива да ги чете! 

Харесах малко повече:

• "Бойци" - за селските петли, които винаги налитали на бой, и все без да се съобразяват. Което ми напомни за един съседски петел, който беше много ербап, и все скачаше по децата, а комшийчетата се отбраняваха с големия черпак за изгребване на водата от казана за варене на буркани.
  
• "Каруцата" - за яташките приключения с изрисуваната каруца на бай Флоро, на която майсторът бил нарисувал Ботевата чета. Тя ме подсети за някои джипове, върху капаците или багажниците на които може да се види я Левски, я Ботев, я някой патриотично-кръвожаден възрожденски цитат.
• "Ямурлукът" - "Германката е само комбинизон и ластик!"
• "Нежна спирала" - за ловците, за кръвта на гълъба, за снега и магията на живота.
• "Късни спомени" - за 'Араламби, когото бяха пратили на село с карабина за елементи, а после го бяха разпръснали, защото направил голяма араламба в града. Много смешен!:)
  
• "Циганско петле" - за папуняка, който беше кацнал върху свинята на Татарина. И по-скоро за свинята, която пропадна. И най-вече как Татаринът избира прасе. "Тоя човек разбира от стока!" Един от най-смешните!:)
  
•  "Скитащи театри" - за циганските номера на преминаващия катун. "Айде вие живейте, а па ние да мреме!":)
• "Трикракото столче" - симпатичната история за един от онези неугледни домашни предмети, които са сякаш неуязвими, и с разни перипетии биват ползвани с десетилетия от разни поколения хора.
• "Спомени за коне" - стилът ми се стори твърде мелодраматичен, но добре познах идеята му. Онова опиянение, което конете дават на човека, жажда за свобода и сила.
• "Ние, духовата музика" - ами, духова музика, как да я закриеш.:)

В заключение, Радичков си е майстор от най-големите. С това надали ще изненадам някого, но ми се искаше да го кажа. Прочетете разказите му и се посмейте с него, защото просто си личи, че страшно се е забавлявал, когато ги е писал.

Блуграс - Петър Тушков

Арло Прехт имаше малко пороци и един от тях бе, че се нуждаеше от три неща дневно: чаша скоч с вода преди обяд, чаша скоч с вода на обяд и чаша скоч с вода след обяд.

Нова книга на Петър Тушков от края на 2021, която разказът "Блуграс" жертвоготовно е почерпил с името си. Някои от произведенията сме чели от електронното им издаване в проекта "99 истории", други не сме или не ги помним добре, а трети пък са... "Вазев". 

Отново се насладих на киберпънка, на космоса, на премеждията на Руслан Кригер от министерство на туризма, Отдел З, за когото няма да спра да се надявам скоро да чета нови разкази.  Обаче колкото и да са прекрасни всички тези произведения, колкото и да имам слабост към марсианския хуманизъм на "Фу Ми", далекоизточната естетика на "Красивата гайша" или "Блуграс", който ме препраща почти към "Х-Мен: Дни на отминалото бъдеще", за мен истинският център на тежестта на книгата е "Вазев". Разбира се, нямам предвид само обема на повестта, а защото "Вазев" е магия, богата с много повече - с развити интересни герои, за които ти пука и искаш да видиш какво ще им се случи, с щипката алтернативна история, с езика от края на деветнайстото столетие, с намека за стиймпънк, със стила на написаното. Това си е една готова вселена, в която можеш да разкажеш всичко - готварска рецепта, политическа интрига, военен сблъсък или любовна история и те ще ѝ паснат като ръкавица, защото умовете на читателите вече са повярвали в заклинанието. А кой е Вазев ли? Ами списувател, будно око, справедлив ум, който се вре из софийските потайности с тефтер и бастонче и най-важното от всичко - той ще се завърне.:)

Стилната корица от Василена Георгиева прави книгата да изглежда като произведение от рафтовете на европейските книжарници, знаете как се дразня на сума български издателства, които публикуват книги с такъв възмутителен външен вид, че на практика по-добре за всички би било да са просто без корици.

Още искрена възхита от книгата може да прочетете при Мартин и в Пещерата на неандерталеца.

Книгата може да бъде открита и закупена на много места, като например на сайта на издателство "Ерго" тук.

Тъща къща обръща - Аркадий Аверченко

Наскоро научих за съществуването на този писател, който е успял да натрупа завидно творчество за краткия си живот (1881-1925). Духовит, с онази подигравателна искра, която го кара да не си премълчава, когато забележи нещо за осмиване, включително себе си, жена си, началство и всевъзможни властимащи. 

Някъде прочетох, че Аркадий Аверченко е създател на най-популярните хумористични списания в Петербург от началото на миналия век. Издава много книги с разкази и печели славата си на епикуреец, на редовен посетител на ресторантите и увеселителните заведения, и не на последно място, на неустоим сърцеразбивач. Обаче след Гражданската война в Русия, наричана до скоро Октомврийска революция, комунистите заклеймяват творчеството му като антисъветско и го забраняват. На 15 ноември 1920 родният му Севастопол е превзет от тях, ала не го заварват там, защото броени дни преди това Аверченко се е качил на един от последните параходи за Истанбул. Можете ли да си представите човека от снимката по-долу в затвор, лагер или най-малкото в комунална квартира, завод или колхоз? Той също не си го е представял.

Харесах "На широка нога" за притесненията на онзи домакин, който зорлем се беше подготвил вкъщи с хайвер, коняк и други скъпотии за гостуването на началството, а онзи гребеше с голямата лъжица и не се спираше. Както и за вярната му съпруга, която особено се беше загрижила за здравето му след като човекът си беше сключил застраховка "Живот". Забавен беше и онзи музикант, който беше измолил един вълчи кожух за пътуването си, и навсякъде му натякваха какво добро му е сторено.

Заглавието, както и прозвището "Кралят на смеха", ми се сториха малко пресилени, защото не е като да не познаваме армия от други властелини на хумористичното слово, ала фразите ги разглеждам като издателска волност, а не кусур на автора. Вероятно след като са минали повече от 70 години от смъртта на автора и авторските му права не важат, в издателство "Паритет" са решили да изкарат някой лев, но за целта е била нужна и доза маркетинг, най-малкото за разнасяне на тишината около аверченковото име от времената на сърпа и чука.

Фантастични светове, 3/2021 - Сборник

Тазгодишният брой на сборника "Фантастични светове" затвърждава добрата традиция от предишните висоти на клуб "Соларис" да представя за пръв път на български някои от най-пленяващите разкази на световните майстори в жанра.

Отново ще се изненадате приятно от това колко качествена фантастика все още не е била превеждана на български. Разказите са разнообразни, има наука, магия, Марс, извънземни, бъдеще и минало, смях и гибел. Предполагам, че подборът на съставителите си заслужава отделна звезда.

Най-много харесах разказите на Франк Хърбърт и Харлан Елисън, но това си зависи от възрастта и момента, в който ги четете, защото имам доказателства, че хора като Клифърд Саймък, Кир Буличов и Рей Бредбъри също са способни да ми взимат ума с разказите си.

• "Шива в сянка" - Нанси Крес. История с доста физика на ниво черна материя и също такива дупки, която изненадва и приятно замъглява ума, докато си припомняме кои бяха оригиналите и кои копията на изследователите.
• "Планините на Магнац" - Джак Ванс. Продължаваме пътешествието на Кугел, който попадна в селце, което точно си избираше Страж, който да бди да не се появи Магнац. Кой и какво е Магнац и може ли изобщо да се появи?
• "Хвани високия път" - Франк Хърбърт. Кратък, но много готин разказ за това как интуицията може да ти изкрещи нещо, за което сетивата уж не долавят дори шепот. Внимавайте с пътища, които вървят по билата и пресичат реките перпендикулярно!
• "Сърцето на стария Гарфилд" - Робърт Хауърд. Индианска мистика в гърдите на бял човек.
• "Джефти е на пет" - Харлан Елисън. Нали се сещате как Стивън Кинг обича да пише за малки момчета в провинциални градчета как се сблъскват с предизвикателства, които сякаш не са от този свят? Е, този е от същата каса с бира.
• "Новите дрехи на рекетьора" - Кир Буличов. Руски хумор от след падането на комунизма - рекетьори, манекенки, чуждестранни инвеститори и смахнат учен.
• "Любовна история" - Рей Бредбъри. За човешките чувства на един от последните останали марсианци към мацката, която беше дошла да покорява планетата му. Автентична история от "Марсиански хроники", която по някакви причини не е намерила място в познатия ни сборник.
• "Житието и страданията на Мирон Блумберг, дракон" - Майк Резник. Ежедневните съпружески битки не спират, дори когато човек започне да се превръща в дракон.
• "Операция «Смрадльо»" - Клифърд Саймък. За странния скункс, който дърт пияница спаси от кучетата, за неочаквано полетялата бричка на последния и редно ли е скунксовете изобщо да мъркат от задоволство.

Благодаря, братя фантастофенове, и до нови броеве!:)

Фантастични светове, 2/2019 - Сборник

Вероятно помните първия брой на Фантастични светове, който преди няколко години ми отнесе ума с подбора и качеството на разказите в него. Е, втория от 2019, който по различни причини четох чак сега, не му отстъпва ни най-малко. Сега пак се дивих как е възможно да има толкова забележително яки произведения от познатите на цял свят класици в жанра, които досега са били неизвестни на българския читател. И понеже вече се сдобих и с тазгодишното издание на сборника, подозирам, че удивлението ще расте...

Ала да говорим за настоящето, за сигурните неща, братя и сестри фантастофенове, погледнете само какви автори са намерили място вътре и с какви крайно любопитни разкази:

• Майк Резник с "Кириняга" - новото място, на което някои човеци се опитват да продължат със старите си вярвания и обичаи, независимо колко варварски и антихуманни изглеждат на цивилизования човек.
• Джак Ванс с "Очите на горния свят" - онази приказна извадка от премеждията на хитреца Кугел, който си нямаше работа да опита да обере магьосник, а за отплата и освобождение трябваше да му свърши услуга. Никога не задлъжнявайте към магьосници! 
• Харлан Елисън и Алфред ван Вогт с "Човешки персонал" - за освободилите се кораби, които бяха запазили само по един човек, за да ги обслужва, но бяха забравили колко са "зли" (да се чете като "по-умни") хората.
  
• Роджър Зелазни с "Тука има дракони" - какво причини онзи придворен географ, който поради мързел и незнание навсякъде извън границите на кралството беше нашлевал просто "Тука има дракони". 
• Дан Симънс с "Годишната снимка на класа" - ако харесвате решителни пълнички начални учителки и зомбита, този е за вас.
• Робърт Шекли с "Въртележка" - яката история за онези двама собственици на фирма за дератизация, които трябваше да изчистят невидимите слегове от фермата на клиента, при условие, че нито морганизирането, нито системата на Турние, нито който и да е друг капан за мишки проработиха. Фаворит!:)
• Филип К. Дик със "Случайт Раутаваара" по името на финландската астронавтка, чийто мозък беше спасен от извънземните при инцидента, но след това погубен земляните заради мислите, които започна да генерира.
• И Хенри Кътнър с "Комплименти от автора" за журналиста, който попадна на магическата книга с 50 отговора на абсолютно всички въпроси, които могат да изникнат в човешкия живот, а всеки ползвател на книгата може да изхарчи само 10 от тях, който разказ ми се видя като перлата в цялата корона. Толкова изпипан и премерен, просто шедьовър, а аз за мой срам дори не бях чувал за автора!

В заключение, обобщение и съвсем накратко - това се казва фантастично бижу! Не се попада всеки ден на такова качество и не мога да си представя колко време и труд е коствало на съставителите от клуб "Соларис" да постигнат такова ниво. Можем само да славословим и да стискаме палци ентусиазмът им да не секва, а клавиатурите им да продължават да изкарват редовно такава продукция на щанда.:)

Избрани разкази - Хайнрих Бьол

Някъде прочетох, че Хайнрих Бьол (лауреат на Нобелова награда за литература през 1972) пишел за малкия човек. Не мога да кажа дали по принцип е така, но поне в този сборник с разкази центърът на вниманието е върху обикновените хора, да ги наречем "малки" ми звучи някак пренебрежително. 

Имаше тъжни разкази за смачкани от годините на фронта човеци, за гладни хора без бъдеще, имаше и смешни истории, в които забавното изпъква още повече на фона на околните не особено весели текстове. Хайнрих Бьол определено умее да пише и талантът му да разказва интересно има много измерения, както като теми, така и като маниер как разказва, кои да са главните фигури и как да съумява да ни ги представи. Като хвърлите едно око на биографията му и няма да ви е странно, че често пише за последиците от войната и физическото и психическо оцеляване на хората след нея ("Когато войната избухна", "Когато войната свърши", "Край моста", "Човекът с ножовете"), за странностите и крайностите на градския живот, за кариерите ("Пътуваш твърде често до Хайделберг"), за семействата. Срещали ли сте някой друг да ви разкаже по интересен начин семейна сага от името на една кафена чаша без дръжка ("Съдбата на една кафена чаша без дръжка")?

Много симпатичен ми се видя "Като в лошите романи" с инициативността и пресметливостта на немската съпруга, каквато е толкова лесно да си я представи човек. Както и забавната история за далечния тихоокеански остров ("В страната на руюките"), в изследването на автентичния свят на който, бяха посветили животите си двама учени, а като отишли на място местните плямпали вече само на холивудски английски и ги питали дали случайно не познават Рита Хейуърт.:)

Имаше и 1-2 малко по-странни истории, които ми се сториха смущаващо близо до ръба на здравия разум, но предполагам, че включването им е част от неизбежния данък, който съставителите на сборници плащат за желанието си да публикуват непременно неиздавани досега произведения на прочути и плодовити автори.

Дали сборникът се препоръчва? Определено да.

Сръбски хумор. Сборник разкази и афоризми

Обичам да чета смешни неща и през годините са ми попадали сборници с различни видове национален хумор. Някои от тях са толкова характерни, че веднага се разпознават и дори служат за нарицателно - тънките сметки от еврейските вицове, такива за компетентното по всички въпроси радио Ереван, английският хумор с най-различните проявления на автоирония, съчетана с критика на всичко чуждо, фините интелектуални немски смешки на Кестнер, критичните и винаги обществено ангажирани руски хумористи, волният гърлен смях на французите, американците, австралийците... Целият свят обича да се смее и всеки го прави посвоему.

Има обаче и един тип хумор, който не смея да определя точно като за отделна нация, като балкански или може би дори централноевропейски, който е понякога подигравателен, насмешлив, ироничен, някак по-кисел, не особено ведър, понякога смях през зъби. Смеем се, ама ни е криво. Осмивани битовизми и простащина, корупция, шуробаджанащина, пияници, грозни псувни и закани. Вероятно в тази измислена рамка ми се струва да попадат много образи от Швейк, та до Бай Ганьо. Е, и в този сборник със сръбски хумор има такива. 

Допаднаха ми много разкази от най-различни сръбски майстори. Истории като онази за проблема с гащите с разтегнати ластици на сръбския висш чиновник, за изчезналото магаре, което можеше да предизвика международен скандал, за сръбските пияници, които си намират десетки различни поводи. За онзи чичо от село, който беше тръгнал с новия си анцуг на гости на племенника си в столицата, или пък как се краде камък от Калемегдан за затискане на зелето.:)

Приятна книга, която обаче четох извънредно бавно, като не се наемам да реша дали заради съдържанието, пролетна умора или обикновен читателски мързел.

Сборище на трубадури, списание. Година 12, брой 3

Разкази-първенци от юбилейния десети конкурс на "Сборище на трубадури" за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян този път намериха място в хартиено издание. Списанието съдържа шестнайсет истории с най-различни стилове, сюжети, герои и всичко. Вероятно това е просто обикновен пример колко богато и разнолико е всичко това, което скромно обединяваме като фантастика. 

Очаквано, сред цялото многообразие някои разкази на мен ми допаднаха повече от други, което не се наемам да съдя дали е заради обективно майсторство, или субективен вкус.

Без да ги сортирам по какъвто и да е признак много харесах например:

• "Страшни кръвопийци" от Антон Меляков - смехът е благодат!:)
• "Миноги" от Георги Янакиев - много стилна и красива североизточна приказка за страховити същества, смело момиче, жертви и спотаен ужас. 
• "Когато Иван Петров Ставрев намери машината на времето" от Йордан Колев - симпатично и весело, изненадващият финал също е много як.:)
• "Най-ценното във Вселената" от Цветан Мънгов - весела история, която ми напомни по нещо на Шекли и неговия "Специалист". Чудесен пример за съвременна европейска фантастика - забавна, смислена и понякога иронична.:) 

Разбира се, останалите разкази ("Аве", "Отрязах момент и той падна на пода", "Подсладителят", "Душа", "Последен спомен", "Станция „Омега“, "Аптека", "Каменните цветя", "Буца слънце", "Пътят напред", "Плъховете на Космоса", "Избраният") също са много интересни и се надявам всеки от тях да стигне до читателя, на когото ще въздейства най-пълноценно.

А традицията в този конкурс да се дава сцена на всякакви автори, независимо прохождащи или по-утвърдени, явно продължава да има смисъл и предоставя прекрасната възможност за читателите да се наслаждаваме на оригинална българска фантастика. 

Успех на всички автори и до нови читателски срещи с произведенията ви! Продължавайте да пишете, на публиката е толкова приятно да ви чете!:)

Зад втория линк освен информация за броя ще откриете и кратка читателска анкета, в която можете да нанесете предпочитанията си за това дали да има още хартиени броеве, абонаменти, как, кога, за колко и т.н. Любопитно е.:)

Старият Марс - Сборник разкази

Записвай хубавото върху мрамор, а болката - върху пясък.

Персийска поговорка

Съставители на този забележителен сборник са небезизвестните Джордж Р. Р. Мартин и Гарднър Дозоа - хора с опит във взимането на човешкия акъл и понякога категорично отказващи да го върнат. Още това трябваше да ме предупреди да очаквам нещо голямо.

Умението за броени страници да вкараш читателя в такъв филм, от който не му се излиза, си е откровено магьосничество. Как е възможно да убедиш дори предубедения, че това е нещо яко и привлекателно? Та то е очевидно и фрапиращо невъзможно и недостоверно, но с такава лекота го приемаш за чиста монета и ти се иска до прималяване да газиш из тази чудовищна вселена. 

В книгата блестят имената на общо петнайсет вълшебници на фантастичното слово, които нищо не би могло да спре да създават вълнуващи истории за приключения на един стар Марс, за който сега знаем, че никога не е бил такъв, но при тях може да бъде всякакъв.

Признавам си, че най-силно ми завъртяха главата "Корабокрушението на "Марсианско приключение" от Дейвид Ливайн, "Мечове в Зар-ту-Кан" от С. М. Стърлинг, "В гробниците на марсианските крале" от Майк Резник, "Изгубеният канал" от Майкъл Муркок и "Мъжът лишен от чест" от Джеймс С. А Кори. Дори във време, когато преситеният ми мозък почти отказва да признава нови авторитети на фантастичната сцена, тези хора пишат така, че изстискват от стария парцал цунами от ендорфини, което подвиква на останалия неподозиран океан от опияняваща химия: Ехей, насам, насам!

"Марсианско приключение" пое към небесата с мощен тласък, който накара стомаха на Кид да се устреми към ботушите му.

***

Олд скул начало на разказ: При Рацо Плужека беше претъпкано.

***

Данъци, война и старост. Те правят всичко да изглежда просташко, грубо и безсмислено.

***

Слухът е много по-първично сетиво в сравнение със зрението. Да видиш, значи да разбереш. Да чуеш, значи да предусетиш. Очите може и да са затворени. Ушите са отворени винаги.

***

Трапът беше изтеглен, видях хоризонта да бълбука и да се разлива като сребристо сияние по склоновете към нас. Падви. Хиляди воини падви. Когато небесният крайцер се издигна, затворил херметически своя корпус, последното - най-последното - нещо, което видях, бе юзбаши Осман, загледан нагоре към нас. Той вдигна ръка и козирува. После се обърна, изтегли сабята си, а след него всички еничари от база Одеман направиха същото с вик, който заглуши тътена от двигателите на крайцера. Остриетата проблеснаха и те се втурнаха в атака.

Сборище на трубадури - Списание, Год. 11, Бр. 12

Много пъти хубавите работи или стават бавно, или изобщо не стават. Коледният брой на списанието беше дългоочакван и има да предложи интересни неща. Повечето, поне за мен. Ще обърна внимание само на една част от тях, която ме грабна най-силно, няма да издавам всичко.

• „(Не)нормална история“ – Гергана Пожарски. Ситуацията, образите, обръщенията и като цяло езикът на героите – толкова много истина има тук.
• „Моята блатна луна“ – Елена Павлова. Може да се каже характерен за авторката разказ и въпреки това с изненадващ финал.
• „Сладолед с вкус на небе“ – Мартин Петков. Класическа фантастика с космически кораби, чужди планети и чаровни инопланетянки, които драскат чертички по пейките в парка. Внимавайте много за чертичките!
• „Приказка за думата“ – Александър Карапанчев. По принцип не си падам много по текстове без случка, без разказана история, но тук думите извайват образи, сравнения, картини и това само по себе си е приятно за четене.
• „Бягство към дома“ – Сесил Костадинова. Ето това вече е друга бира! Отново фантастика от онази, заради която хората се влюбват в жанра – за заселници, които са се отправили да колонизират нова планета, но нещо все не им се получава по план. Тази планета сякаш е опърничава жена, която пъди натрапника, в краен случай може да приеме само нещо, което е и отчасти нейно.
• „Микро Бургас“ също ще задържи вниманието ви. Кратки и интересни.
• „Операция „Акт на милосърдие“ – Франк Бьомерт. В превод на скромния ви домакин. За немците темата с Хитлер вероятно вече е достатъчно изстрадана, щом на този фон вече и те могат да се шегуват.
• „Любимото ми убийство“ – Амброуз Биърс. И ако дотук не сте се засмели, вече се дръжте здраво, защото ще има търкаляне по земята и тупане с ръка за милост.:) Не е ли нелепо, какво смешно би могло да има в едно убийство? О, вие още нищо не знаете, само дайте на човека чувал, въже и крайно нетрадиционен чифтокопитен съучастник.
• „Imago et Umbra“ – Христо Гошев. Нали ви споменах за истинската фантастика, за Космос и нашественици, за невероятни битки, за чест и загадки? Няма да повярвате, но днес в България има хора, които пишат адски добре!
• „Гощавката у Еди-кой си“ (глава от романа „Дванайсет разбойници”) – Янчо Чолаков. Броят завършва с този текст и макар да е само част от по-голямо произведение, той си идва съвсем на мястото – да завърши, но и да подскаже, че това далеч не е всичко, о, не! Страшно зарибяваща частица криптоистория за Исус и апостолите, които ще видите в съвсем неочаквана светлина, и ще пожелаете страстно да четете още за тях, о да! Като за герои, за които е писано толкова много, няма да очаквате да ви изненадат, запленят, разсмеят и заинтригуват. Имат си загадка, тайна мисия, а подозирам и неочакван финал. Признавам си, че досега не съм знаел колко майсторски пише Янчо Чолаков, вероятно имам много да си наваксвам.

И на мен не ми се върва, че го казвам, но как е възможно да има толкова разкошно пишещи български автори?! Истински талантливи професионалисти! Този брой е явление, повярвайте ми.

Списанието може да се изтегли напълно безплатно от електронната книжарница на издателство „Ерго“. Ще трябва да платите само част от времето си, за да забавлявате от сърце с историите в него.:)

Хиляда дузини - Джек Лондон

Този сборник е особен и разказите в него никъде по света не са издавани в такъв комплект. Целта на съставителите е била да се издадат разкази, които до този момент не са били превеждани, и затова се е получила тази компилация от по-ранни, по късни (от 1901 до 1916), разкази за Клондайк, за Южните морета, за малките хора в големия град, за тези на ръба на закона или живота. Както вероятно и всеки друг читател е забелязвал, общото са принципите, силата на човешкия дух и удивителната воля за живот, скрита в крехките ни тела.

Казано просто така, може да прозвучи скучно, клиширано или наивно, но мога с чиста съвест да ви уверя, че нищо подобно няма да изпитате, докато я четете. Историите са богати на събития и емоции, често силно драматични, изненадващи и затрогващи. Джек Лондон явно винаги е обичал да разказва така, че да те хваща за гърлото.

Ще добавя само по няколко думи за тези, които ми направиха най-силно впечатление:

• "Където пътят се разделя" (За защитената чест на една индианка.); 
• "Големият въпрос" (За онази, която на младини бе избрала по-богатия кандидат, а след смъртта му беше издирила другия в мизерна колиба с една индианка край поточе в Аляска, както и какво могат да си кажат тези хора);
• "Мъжеството на жената" (Един от най-силните разкази! За особения вид обич и загриженост, които виреят само в суровия север.); 
• "Хиляда дузини" (За онзи, който беше тръгнал да забогатява като продава яйца на златотърсачите.);
• "Окошарен" (За произвола в правораздавателната система.); 
• "Неизбежният бял" (За глупака, който единствено можел да стреля като бог. С поздрав за А.); 
• "Мърша и нищо повече" (За крадците на диаманти, на които не им понесе рязкото забогатяване.); 
• "Развратницата" (За "опозорената" кандидатка.); 
• "Ползата от съмнението" (Отново за проблемите на правораздавателната система и мястото на саморазправата в нея.); 
• "Силата на силните" (Най-синтезираното обяснение как се прави държава, защо и как се разваля. Задължително четиво за всички българи, преди да идат до урните следващият път.),
• "Краят на историята" (За виртуозният хирург, който спаси живота на любовника на жена си, както и какво получи за награда.);
• "Бреговете на Сакраменто" (За човешката дрипа, която просто отказваше да умре.)

Прочетете този сборник, има страхотни попадения и е грехота такива бисери да потъват в забвение.

Още впечатления от същата книга можете да прочетете при Горан, където има и няколко доста любопитни цитата.

Принципите са си принципи, те са добри на мястото си, но най-добре е да ги оставиш вкъщи, щом си тръгнал за Аляска.

***

Многото месища са горе-долу добри за някое страхотно изсилване, но без устойчивост пукната пара не чинят, а устойчивостта и многото месища не се погаждат. Дребните, жилавите са тия, дето като се стигне до работа, знаят да се държат здраво, както мършавите псета се вкопчват в кокал. Не, дявол да го вземе, дебелите не ги бива за работа.

***

Последният е за илюстрация как са се изменили някои схващания за един век.:)

Мисията на белия човек е да събира парсата от света, а това е достатъчно голяма задача, отредена за него. Къде ще му остане време да разбира негрите.

Ти си абсолютна - Антология

Пресен сборник от свежа и кратка българска проза. Някои от авторите на разказите вероятно са ви добре познати, особено ако следите какво излиза на страниците на електронното списание "Сборище на трубадури". Някои от текстовете се появяват пред публика за пръв път, а други вече са дефилирали и на други престижни сцени за съвременна българска проза като списанията "Съвременник", "Диаскоп", "Нова социална поезия" и "Литературен вестник".

Историите са различни. Весели, тъжни, конкретни като заплахите на мъж с нож в ръката или унесено-романтични като птиче перо, играещо на вятъра. Модерни, кратки, приятни.

• "За жените и колите" от Васил Георгиев припомня за онези разговори с таксиджии, когато и най-словоохотливият интелектуалец може да бъде затапен с някакви селски битови мантри, които да го вкарат в размисли.
• "B–2" от Ина Вълчанова е история не за ниво на владеене на чужд език или за бомбардировач, а за търсенето на една магистрала. Можете да си го припомните и тук.
• "Спам" от Мартин Петков е под формата на историческо изследване, макар и в сферата на криптоисторията, на почти загубено литературно произведение, изследващо корените на спама. Вероятно напълно случайно някои моменти напомнят на познати фигури от сегашната ни действителност.
• "Актрисата" от Палми Ранчев мен ме изплаши и натъжи. Всички отбягваме такива странни субекти не само в градския транспорт, но когато ти са припомнени с такива детайли, неприятното чувство се засилва.
• "Камилски камък" от Станчо Пенчев е особена история, малко стара, малко страшна, но приятна и симпатична като големите старовремски бакенбарди на единия герой. На Земята всяка радост, всяко щастие се заплаща с болка.
• "Мостът на река Дунав" от Елена Павлова е по сиамски близък до стила, духа и героите от "Ръцете на паяка", който спечели конкурса Агоп Мелконян 2018.
• "Тя и той" от Нели Лишковска е история от службата за колеги, които носят поетичните и неслучайни имена Звездева и Пулсарев. Уж делнична, а и някак загадъчна.
• "Гошо" от Здравка Евтимова разказва за едноименното магаре, което под формата на луканки уреди въпроса на де що има стари моми из пернишко. Двайсет лева резенчето, обаче действа безотказно! Най-смешната история в сборника!:)
• "Кода Импекс: Хотел „Метропол“ от Петър Тушков. Може ли да не прочетете разказ с главен герой на име Мариус Цуцуманов? Има още грандиозен обир на Златни пясъци, фигури, които не са това, за което се представят, шапка с Мексико '86 и огледални очила. Героят ми стана още по-симпатичен заради неприязънта, която изпитва към водата и ваканционните комплекси.:)
• "Перото" от Владимир Полеганов е епистоларна история от място на име Авиния, което не е много сигурно дали реално съществува. Сигурното е, че там има птици, много птици!

Съставител на сборничето е Мартин Христов, а чрез ведрата корица ви намига Милена Чолакова. Демек, ти си абсолютна... водоплаваща бяла птица, ако трябва да сме политкоректни и да излезем от пернишкото признание в любов.:) 

Антологията може да бъде закупена тук на изключително скромна цена, която през следващия месец е намалена с още 33%! На същото място в сайта на издателство "Ерго" ще откриете и много други заслужаващи вниманието ви четива. Приятно четене! :)

Как не станах екзистенциалист - Ерих Кестнер

Създава онзи, който създава порядък.

Малка книжка, която съдържа 18 кратки текста, условно ще ги наречем разкази, от великия майстор. Аз ги четох с нагласата от преди, че ако човешката душа беше арфа, то Ерих Кестнер щеше да е един от най-виртуозните ѝ изпълнители. Знае пределно добре кои струни да дърпа и го прави майсторски. Книжката е писана вероятно някъде между двете войни, а може и да не е била предвидена като самостоятелно издание, а да се е получило така впоследствие у нас. Не знам. Историите са доста различни, някои изглеждат дори като фрагменти, като нещо, което е записал, за да не забрави. Българското издание тук-там е украсено с илюстрации на Борис Димовски, което отначало ми беше трудно да възприема, защото някак съм свикнал неговите персонажи да са с увиснали мустаци, цървули и потури. А не да ходят да се забавляват по швейцарските курорти. Но както и да е, важното е, че обичаните език и стил са си тук, както и маниерът някои по-тежки истини да ги съобщаваме през устата на децата. Защото на тях им простено да казват всичко, нали още са малки и не разбират? Но пък понякога, както е казано в една по-популярна книга, устами младенца глаголит истина...

По-късно, когато бе вече тридесетгодишен, през едно краткотрайно посещение на града годеницата му - едно красиво като картинка и не особено умно момиче - избяга с един темпераментен скулптор - после и двамата съжаляваха за тази стъпка, както и за всички следващи.

***

Някога опитвалили сте се да си представите как може да се чувства човек, който знае, че му е отредено да диша само някакви си шестдесет години и след това се разпада на прах? Какво изпитва, когато някой ден стане на тридесет години и погледне към двата пътя, които има - пътя, водещ към нищото, и пътя, идващ от нищото? Когато стои на възвишението на живота си, разглежда своите планови, преценява своите желания. Тогава човек е сам, размисля за своите цели и скрива лице в ръка!

И други истории - Георги Господинов

Тази кратка книжка престоя у мен и чака реда си незаслужено дълго време. Дадена ми беше с препоръка от една добра жена, но преди да я прочета, поскита из ръцете на други по-нетърпеливи от мен читатели. Накрая се върна, аз я прочетох и харесах. А в понеделник ще я върна на собственичката с кутия бонбони Merci.

Разказите са за разни градски особи, провинциални и столични ("Жива душа"), разбира се, за красиви любови ("Божури и незабравки"), за един мъж, който простирал нощно време, и неговите комшии ("Белите гащи на историята"), за разни неразбрани и неоценени чешити ("Гаустин", "Човекът с многото имена"), за гари и влакове, за страховете и надеждите на хората ("Л.", "Сляпата Вайша", "Третият"), за промените... За неща уж дребни, а понякога обсебващо важни, за обикновени хора, чиито умове и околни обстоятелства са ги вкарали в необикновени ситуации, които да запомнят за цял живот. Това е книга за нещата, които могат да се случат на всеки човек, и само от него да зависи дали ще им сложи такъв акцент, че да станат важни и за някого другиго.

Бях по средата на книгата, когато отговорих на много добър приятел, че чета едни средняшки разкази от Георги Господинов. Приятелката му, изключително добър човек и изключително бременна към момента на настоящите юлски жеги, се засегна, когато той й предал, защото била фенка на автора, та трябваше да се извинявам. Тази непредвидена пауза ме накара да се замисля и докато довършвах втората половина на книгата, се убедих, че не съм бил прав. Стойността на историите наистина е над средното. Те може да не разказват за някакви изключителни събития, които ти е любопитно да проследиш, защото са направо нечувани, но затова пък начинът, по който са разказани, винаги намира нещо оригинално - дума, фраза, сравнение, размишление, исторически пример, нещо, чрез което авторът да ти прошепне: Ей, виж какво нестандартно нещо открих! Не е ли готино?

Струва си да се прочете. Далеч не са много съвременните български писатели (1989 - 2019), които умеят да пишат на такова ниво. А и са само 132 страници.

Антология "Галактики" - Сборник

Какво съдържа този сборник? Това са победителите в конкурс на издателство "Колибри" за къс фантастичен разказ от преди няколко години. Някои от имената на включените автори може и да са ви по-познати, други - не толкова. Същото важи и за членовете на журито, което е направило подборката - Андрей Велков (идеен създател на поредицата „Галактики“), Светлозар Желев („Колибри“), Емануил Томов („Шадоуденс“) и Христо Блажев („Книголандия“). 

В опит за отговор на изначалния въпрос "За какво се разказва?" мислех да изброя съдържанието и с по едно изречение да нахвърлям по нещо характерно. Обаче стана така, че след прочита мина време, четох други книги и в крайна сметка освен двете истории на Калоян Захариев за смотания некромант Лазар, май друго не запомних. Имаше една забавна копродукция на Ивана Вълкович и Самуил Лянов, имаше преиначени приказки, дилеми за убийства с намесени андроиди... абе доста разнообразни неща имаше и доста хора са си дали труд да приведат суровата фантазия в литературен вид.

В името на добрия тон и международното положение засега ще оставим без коментар въпроса е доколко е коректно поредицата на това издателство изобщо да носи име и емблема толкова подобни на тези на някогашната "Библиотека Галактика" на издателство "Георги Бакалов".

Електронната книга може да бъде свалена безплатно от сайта на издателството и книжарниците онлайн. Също може да бъде и прочетена.

Други читатели за същия сборник.