Земното минало. Трите тела - Лиу Цъсин

Жените трябва да са като водата, да преминават през всичко.

Китай в разгара на Културната революция и Китай днес. Няколко учени, които са извършили немислими от морална гледна точка неща, и други, които трябва да посрещнат и отиграят непосилно високата топка - най-голямата заплаха в историята на човечеството. Още повече, че влизат в играта при уж вече обявен мат. Има и една особена компютърна игра, която прави преговор на избрани глави от историята на математиката, както и това дали има решение задачата за определяне поведението на (звездна) система от три тела (макар реално в книгата да бяха четири).

Книгата се чете с усилие. Не е нещо, по което погледът да се плъзга като по гладка водна повърхност, и да поглъщаш страниците жадно и без насита. Физиката и нейният език математиката не са такова нещо, а са точно нещото, което придаде красота и елегантност на творбата. Сгъване и разгъване на протон в 11 измерения, използване на Слънцето като усилвател на сигнали... Да, чуждоземната заплаха можеше да се резюмира в няколко реда, но нали в това е майсторството на разказвача - така да поднесе историята, че да я превърне от две съобщителни изречения в целодневен опиум за ума на жадния за нова качествена фантастика фен.

Иска ми се да споделя и няколко неща, които не са най-важните и представителните за книгата. Едното е за забележителното качество на превода на Стефан Русинов, а другото е за неговия друг проект - подкастът "Бележка под линия". Адмирации и за двете! Ако ми имате доверие, обърнете им внимание. Ако не - пак.

Книгата е обрала едни най-големите награди в жанра - "Хюго" и "Курд Ласвиц". Разказва за осъществяването на лелеяния първи контакт с друг разум.

Сбогом и до скоро - Джефри Дивър

Това беше третата книга, която ми попада от автора след "И няколко червени рози" и "Списъкът "Октомври", но беше най-стресиращата с целокупната си неадекватност. Не може да си пълнолетен и да пишеш така, просто не може! И ако кажем, че сюжетът беше съшит с бели конци, то това би било направо комплимент. За логиката и недостоверността в действията на героя няма да коментираме, а пък за превода - съвсем.

Първоначално си помислих, че това е някакво произведение на ранната му младост на г-н Дивър, което е подхвърлено на издателите, за да се запълни някоя дупка в творческото му вдъхновение. Един вид, ето, млад съм бил, не съм знаел как се правят нещата, пишете с дребен шрифт, че съм бил на 15, когато съм го писал, и ме оставете на мира още една година, за да ви съчиня нещо истинско. Е, нищо подобно, романът оригинално е написан през 2020, когато авторът е бил на 70 години и е имал опита на десетки написани романи.

Дали скоро ще чета пак нещо от Джефри Дивър? Ха-ха!

PS. Книгата разказва за това как частният детектив Колтър Шоу доброволно и под прикритие постъпва в някаква комуна за психопомощ в горите на американския запад, за да разкрие "грандиозно престъпление". По тази си странност може да ви заприлича на "Труден за убиване" от Лий Чайлд, с разликата, че в другата поне имаше някакъв екшън и Джак Ричър биеше лошите с една ръка зад гърба като в сериал по Диема. В тази и това няма, шеметен фарс, казвам ви.

Екипажът на "Пандора" - Майн Рид

"Екипажът на "Пандора" е приключенски роман от Майн Рид, който разказва за съдбата на останките от едноименния кораб, превозващ роби от Африка за Бразилия, който претърпява пожар, а оцелелите са едва няколко души, сред които капитанът Бен Брайс и юнгата Уилям. Двамата трябва да се справят сами сред опасностите, които произтичат не само от дивата природа (Атлантическия океан и акулите в него), а и някои от останалите оцелели, които не са никак благопристойни, да не кажем, че направо ги избива на канибализъм. Рискове, премеждия, изненадващи обрати, справяне с опасностите само със собствените сили и воля, накратко - благородна и възпитателна история, която завършва с подобаваща форма на хепиенд.

Книгата е издадена през 1864, когато премеждията из морета и океани вероятно са били най-популярния и достъпен риск, с който човек да забогатее бързо или да се изгуби безследно. Може да продаваш роби, да пиратстваш, да ловиш китове, да търгуваш. А може и да се удавиш като куче при първата буря. Вероятно такива четива са си останали подходящи за онова време от преди два века и сега ще е рядкост да ги хареса някой младеж, но пък кой знае, нека отроним някоя положителна дума, пък каквото страници покажат.

Хроника на болката - Иво Иванов

Човек не се ражда със златни ръце. Златото пристига по-късно... след мазолите.

"Хроника на болката" е най-новата книга на забележителния Иво Иванов. С годините подписът  под неговите истории "Иво Иванов, Канзас" се беше запечатал в много умове като запазена марка за умело разказване на неподозирани човешки драми и проявления на силата на човешкия дух. Нормално е да се очаква, че след толкова десетилетия писане, човек може да има известна умора или изчерпване, да ползва все едни и същи инструменти, или да обеднее откъм любопитни сюжети. Обикновен човек може би, но не и Иво. Едни от най-силните, най-запомнящите се негови истории съм открил именно в последния му сборник, а една от най-големите ("Безкраен мандат") можете да чуете лично от него в канала му в youtube:

 

Много неща могат да се кажат за книгата и автора и все ще са бледи. Прочетете историите му, те са нестандартни, някаква смесица между журналистическо майсторство и такова на опитен белетрист. Никой в България не пише така. Най-добрата реклама на произведенията му са самите те и колкото и да разчитате, че някой може да ги резюмира или облече с кратък етикет, знайте, че това не е възможно. Може да прочетете, че това са просто спортни разкази, и това ще бъде непълно. Чрез страниците си Иво издига и развива емпатията, смелостта и решителността, възпява хуманизма. Ако не сте се просълзявали след някоя от историите му, ще сте от малцината такива читатели.

Адвенчърмен: Краят и всичко след това - Мат Фракшън и Тери Додсън

"Студио Артлайн" са се доказали пред мен като титани в българския книжен бизнес, които смеят да издават произведения, за които никой друг няма куража, включително комикси. Качеството на комиксите е важен знак за нивото на развитие на една страна.

Този път попаднах на нещо, което ме грабна с корицата и добре нарисуваната история. Не знаех нищо за самия комикс или авторите му, както и не подозирах, че то всъщност история много-много няма, поне според моите мерки. Ще чета ли друг път още за Адвенчърмен? За нищо на света.

Както и да е, има други с по-подробни и по-положителни впечатления като Супер герои България и Книжни криле.

Посланическото градче - Чайна Миевил

Човешките езици са нещо, което за мен е доста любопитно, а чуждите езици и мисленето чрез тях - още повече. Затова и посегнах към тази книга от непознат за мен автор, от една страна името му фигурираше сред лауреатите на престижните фантастични награди, а от друга пък критиката казваше, че това е точно роман за езика. Макар дискретно да премълчаваше за какъв точно език.

Изненадах се, че действието напредва твърде мудно за съвременен роман. Успяваше да ме приспива от половин страница в продължение на няколко месеца. В цялата първа половина от обема на книгата читателят все още не беше станал свидетел на нещо грабващо, нямаше истинска завръзка, а само се полагаха основите на света на Посланическото градче. А той е доста, доста странен. На планетата, на която хората са установили някакво съвместно съжителство с ариеките, наричани още Домакини, живеят както обикновени хора (като главната героиня и разказвачка от първо лице Ейвис), така и специалните Посланици. Те са винаги двойки от еднояйчни близнаци, които са отгледани и обучени със специалната цел да могат да мислят и говорят в едновременен синхрон, защото само по този начин речта им може да бъде разбрана от ариеките. Речта на ариеките била такава, състояща се от две компоненти, които обикновен човек не би могъл да произнесе, нито пък които е да е произволни двама едновременно. За тази реч не само синхронът на мисълта е основополагащ, а и истинността, защото ариеките не могат да лъжат. Те просто не могат да мислят и произнасят неща, които не съществуват. Затова понякога си създават по изкуствен начин ситуации, за да могат да ги включат в езика си и да ги изговарят и разсъждават за тях. По такава причина и с едно свое действие Ейвис се оказва част от езика на Домакините и всичко изглежда донякъде смилаемо и разбираемо, или поне докато в градчето не пристигат посланиците ЕзРа, които щом заговорят на речта на ариеките, и то без значение какво казват, се случва нещо страшно, което ще наруши цялото вековно равновесие и разбирателство между расите.

Езикът може да бъде дрога за ума. А какво може да бъде лъжата?

Чайна Миевил е доста странна птица:

Брит-Мари беше тук - Фредрик Бакман

Винаги е толкова приятно, когато някоя история те грабне и забрави да те пусне до последната си страница, чак на която научиш защо заглавието ѝ е такова. Искрени вълнения, изненади и някаква немалка степен на припознаване за всеки интроверт. Този път вълненията бяха около съдбата на Брит-Мари, която познаваме от „Баба праща поздрави и се извинява“. Тук Брит-Мари е във водовъртежа на семеен разрив, който я изхвърля на непознат бряг - близкото градче Борг, където тя е изпратена от Бюрото по труда да започне неясна работа в Развлекателния център, който е на практика затворен. В Борг, впрочем, има и доста други неясни за Брит-Мари работи. Защо някакви деца играят футбол на паркинга и го наричат игрище, а себе си - отбор. Защо възрастните напускат, а смесеният магазин е и поща, пицария, авторемонтна работилница, кафене и какво ли не още. Има още странни обитателки с бели бастуни, куче и тъмни очила, които не са чак толкова безпомощни, колкото изглеждат, плъх, който вечеря обелени сникърси точно в 18 часа в чиния и със салфетка, разни мъже и жени, по-млади или по-стари, като у всички тях остава нещо поне малко променено след общуването им с Брит-Мари. Все нещо остава, най-малкото чистота, подредени прибори и бикарбонат навсякъде. Защото Брит-Мари беше тук.

А в книгата се разказва и за футбол и доста ще ви помогне да се ориентирате в характерите на хората, ако имате поне бегла представа кои и какви са Ливърпул, Манчестър Юнайтед и Астън Вила.

- Майка ви за кой отбор викаше? - прошепва тя.

Сами се засмива, сякаш отговорът се подразбира, и отговаря същото, което всички синове на майки отговарят на този въпрос:

- За нашия.

***

- Къде би застанал Сами?

Омар не отговаря веднага и тя повтаря:

- Къде. Би. Застанал. Сами?

- Между нас - отговаря задъхано той.

***

Следва размяна на реплики, които може би не могат да бъдат описани точно като "дипломатични". Но накрая Кент успява да успокои двамата строеваци, като младият мъж обещава да не звъни на охраната, а Брит-Мари обещава да не се опитва повече да го удря с чантата си.

PS. Особено забавно ми стана след като прочетох книгата и забелязах, че на простора срещу мен прането изглежда така:

Пътуване с лек багаж - Туве Янсон

Туве Янсон е прочута по цял свят с прозата си за деца, а нейните герои муминтролове са разпознаваеми и обичани от публиката. След такава заслужена положителна реклама и аз реших да проверя дали и на мен ще ми допадне. Така попаднах на книгата със съвременни разкази "Пътуване с лек багаж".

Историите определено не са детски. Героите не са тролове, а обикновени възрастни с житейски проблеми, които се блъскат и люшкат из бурите на ежедневието като отвързани лодки. Понякога, или даже май във всички разкази, тези главни герои са достигнали някакъв свой предел, някакъв ръб, от който нататък не се знае как и дали ще се справят изобщо. Понякога това са самотници, хора на възраст, които вече трудно се оправят сами. Понякога са хора с разбрицана психика, които капитулират пред проблеми, които за останалите изглеждат елементарни или пък направо несъществуващи. Понякога са си напълно здрави психически люде, които просто са твърде чувствителни, и емпатията им играе лоши шеги. Понякога са изморени от натрупали се дребни неща, които са изморили съпротивителните им сили, и те са блокирали пред последната такава дреболия.

Стори ми се, че Туве Янсон се опитва умишлено да търси и описва такива ситуации с такива персонажи. На места дори ми изглеждаше, че това е твърде претенциозно и насилено, сякаш нарочно ги вкарва в драми, които не са техни. Сякаш им казва: гледай сега какви проблеми мога да ти създам, без ти дори да заподозреш, че такава безобидна ситуация би могла да те обърка. Което пък мен ме учуди. Защо е нужно? Защо не успокои и не прегърна тези хора, защо не им предложи изходи и решения? Стана ми малко обидно заради тях.

Маймуната и тигърът - Роберт ван Хюлик

Книжката "Маймуната и тигърът" е събрала две новели, които носят неслучайните имена "Утринта на маймуната" и "Нощта на тигъра". Двете истории не са свързани сюжетно една с друга, но приятно се допълват с различията си.

В "Утринта на маймуната" съдията се наслаждава на горския пейзаж от балкона на една вила, когато забелязва преминаващ гибон, който си играе с нещо искрящо. Нещото се оказва златен пръстен с рубин, но по-сложното е да се открие собственикът, кой го е убил, защо и как. А случайно попадналите пътници в града явно не са само просто безобидни пътуващи.

В "Нощта на тигъра" съдията попада да нощува крайпътно имение, което се е превърнало в капан за обитателите заради заплахата от нападналата го банда разбойници с тигрови наметала. Близката река се е разляла от пороите и е прекъснала връзките военния гарнизон, който би могъл да ги спаси. Не стига това, ами и съдията заварва прясно убийство и изчезнала голяма сума в злато. За броените часове, които остават до нападението на разбойниците, съдията трябва собственоръчно да се справи с всичките заплахи и можете да не се съмнявате, че наблюдателността и съобразителният му ум ще го сторят. Само дето няма да познаете как.:)

Картината по-долу е нарисувана няколко века след живота на истинския съдия, но е доста интересна и по изящен начин представя естетиката, както в играта на самите животни, така и на написаното от Роберт ван Хюлик, допълвайки го.

Безупречна репутация - Александра Маринина

След като Русия нападна Украйна по-рано тази година, от всичко руско хората започнаха да придобиват неприятен вкус. Редно ли е да се купуват руски стоки от "Берёзка", да се дават пари за руски автори, да се генерират гледания на руска музика? Както в много други случаи, времето само намира решенията и така се озовах в ръце с най-новия роман на Александра Маринина. В годините, в които не съм следил случаите на Анастасия Каменская, очевидно са настъпили някои промени - тя вече е пенсионирана от милицията и с бивши колеги работят в частно детективско бюро. Но по-важното е друго, Александра Маринина, която винаги е защитавала службите и добродетелите на т. нар. "оперативни работници", вече открито пише за развалата в руското общество като цяло. Корупция, продажност, бандитизъм на всички възможни нива и във всички сфери. Да се краде, да се злоупотребява, да се търгуват услуги и служебно положение, да се превръща всяка форма на държавна власт в капитал за нечии определи частни джобове.

Каменская е набедена в убийство, службите се престарават, но все пак скоро е освободена. Остава въпросът каква е голямата игра и кои са кукловодите, защото надали някой си умира от желание да топи просто така пенсионирани милиционерки. Тя е косвена жертва, а една от истинските е млад писател на сценарии, който преди години е издал роман, за който роман виден продуцент иска правата в желанието си да направи телевизионен сериал. Ще кажете, нима това е причина за убийство? Не звучи логично. Нещо в разказаното обаче събужда духовете на стари грехове, за които някои хора с власт не искат да си спомнят. И не е въпрос само на потенциални опасения за репутацията им, нищо подобно. Безупречната репутация е толкова крехка, че може да бъде ликвидирана както от едно-единствено собствено действие, така и от подготвена от другиго целенасочена атака. А мотивите биха могли да бъдат толкова много - пари, отмъщение, любов, завист...

Никога няма да опознаем достатъчно добре хората, които са до нас. И никога няма да ги разберем напълно. Истинската близост, идеята за сродната душа не съществува, тя е изчислена от писателите и я има само в приказките. Човек може години наред да се утешава с илюзията, че се намира сред прекрасен парк в чуден слънчев ден и държи за ръката любимия човек, и изведнъж да забележи, че обикаля из ледена пустиня под облачно небе. Сам.

Как да колекционираме пощенски марки - Джеймс Макай

Забележително препълнена със съдържание книжка! Трудно може да се повярва как толкова тънко нещо, с толкова дебели гланцирани страници с множество снимки на марки по тях може да бъде толкова богато на факти, история, описания и разяснения на тънкостите в този бизнес. Кое кога е възникнало, как, в кои страни как се е развило, за хартията, печата, полетата, перфорацията или липсата ѝ, за частните пощи, за куриозите, за дефектите, за българските марки и художниците им...

Като деца вероятно много от нас са се занимавали да събират пощенски марки, но единици са го превърнали в сериозно хоби като възрастни. Е, ако все още нещо трепка у вас, когато виждате пощенски марки (макар и вече все по-рядко в ежедневието ни) от екзотични страни или смутни времена, с географски обекти или видни фигури, които не познаваме, а вече имаме шанса да ги опознаем само с един клик или дори гласова команда, замислете се дали колекционирането на марки все още би могло да е нещо интересно.

Книгата се препоръчва на всички любопитни, толкова добро издание е, че е подходяща, както за фенове, така и за обикновени зяпачи, разширяващи общата си култура.

The Sandman Том 1: Прелюдии и ноктюрни - Нийл Геймън

Радетелите за славата на фантастичното от ShadowDance биха били освен всичко друго и чудесни специалисти по продажбите. Тяхната възхита от този комикс успя да ме убеди и аз да похарча 35 лева и да му се насладя, без да съм чувал дори дума преди това за този рисуван епос, който сега излиза за пръв път на български език

Историята, а аз продължавам да твърдя, че добрата история е в основата на успеха, засега беше предимно за Господаря на сънищата. Не че няма други интересни персонажи, исторически фигури, богове, супер-герои, препратки към кого и къде ли не. Та Господарят попада в плен на самозвани магьосници и остава там чак докато не измират един по един, а след това, измъкнал се след десетилетия от клопката, силите му са отслабени, а вълшебните му артефакти - изгубени. Полека-лека той влиза в дирите им и започва да си ги връща - кое от човеци, кое от демони...

Интересна история и най-вече интересни герои, а пък рисунките са просто прекрасни. Повествованието е доста кърваво и при такива дози хорър и произволно насилие не съм убеден, че би станало любимото ми четиво. Определено не съжалявам за прочита, но творбата не успя да събуди у мен чак такъв възторг, та да продължа да бъркам в джоба си за още 35 пари за следващите книжки. Или пък... хм, кой знае?

Омнибус - Филип К. Дик

Ако не сте от запалените фенове на Филип Дик, вероятно ще се изненадате, като научите, че някои от най-значимите фантастични филми-икони са направени по негови разкази: "Зов за завръщане", "Специален доклад", "Агенти на съдбата", "Блейд Рънър"... Този човек е успял в рамките на ограничения обем на късия разказ да създаде вселени, които пленяват, увлекателни истории в тях и нещо толкова оригинално като завръзка, че се чудиш на него ли да се дивиш повече, или на още по-вълнуващата развръзка. Безупречен майстор, провидец!

Парадоксално е, но понякога книги с огромна тежест, интересни и увлекателни, биват прочитани с най-големи усилия. Вероятно това, че и преди съм чел повечето разкази, и че съм гледал много пъти екранизациите, ме лишаваше от голяма част от удоволствието да се насладя на това да ги видя за пръв път на български в самостоятелен сборник с твърди корици.

Не знам какъв по-силен комплимент да измисля, всякакви думи бледнеят. Може би единствено да вметна очарованието ми от другите разкази, чиито филми не са чак толкова известни. "Златният човек" беше феноменален и не бих се учудил, ако има още по-добра екранизация. "Вариант две" беше като шахматна загадка. Виж, "Камера помътняла" направо я прескочих, защото от предишния прочит останах с впечатлението, че това не е точно интересно фантастично произведение, а по-скоро опело за приятелите му, които са умрели от свръхдози.

Вече десетилетия продължавам да се чудя дали в българския превод на "Do androids dream of electric sheep?" "сънуват" е правилната дума. Да, сънуване и овце се връзват в общия смисъл, но вторият и по-конкретно свързан с историята план и смисъл на думата си е баш "мечтаят"...

Джеръми Рибаря - Биатрикс Потър

Стара детска приказка, която познавате поне по картинките. И като казвам стара, имам предвид повече от век, защо за пръв път е издадена през 1906. Текстът е съвсем скромен и може да се изчете за пет минути, докато чакате на пейка приятел с малко дете да дойде и да пиете заедно бира.

Приятна, обикновена, разбираема. Най-симпатичното нещо са картинките, които на мен ми напомняха на домашния дух от приключенията на Билбо с всичките му жилетки и носни кърпи, или в случая животоспасяващи шлифер и галоши.

Перуански записки - Николай Хайтов

Тупак Амару

На младини имах много високо мнение за Хайтов. Тази книга не помогна това да се запази. Тя е нещо като пътепис за една кратка визита на българска делегация от артистичните среди в Перу, като предава освен субективните впечатления на автора, а и доста за историята на страната от предколумбово време (много интересно!), за географията (също става) и за съжаление за комунистическите залитания на разни военни диктатори-превратаджии (защо беше нужно?), които, както вече знаем, водят до неминуем крах и мизерия.

Последното доста нагарча и влошава цялостното впечатление от иначе не лошата аудио книга. Дали бих я чел пак? Не. Дали я препоръчвам? Още по-малко.

Великата четворка - Агата Кристи

Не си спомням някога да съм чел толкова нескопосана книга от Агата Кристи. Тя обикновено ми е еталон за достоверна атмосфера, където домашното и наглед дребното може да се превърне в опасно и животозастрашаващо.

В този роман, моля ви се, Поаро се бори с четирима архизлодеи, които се канят да хвърлят целия свят в анархия и да го контролират като такъв.(!!) Един китаец е умът, французойката е по науките, американецът финансира всичко, а англичанинът е оръдието за мръсната работа. Тези хора и слугите им са навсякъде, а следите сочат, че редица атентати и революции по целия свят са задействани от тях. Винаги са на крачка пред Поаро и винаги валят трупове.

Сега нали се разбира разочарованието ми от това, че нямаше никакъв английски селски уют, а беше препълнено с някакво бясно преследване и международни клишета. Като изключим двата цитата по-долу, искрено съжалявам, че я четох.

След няколко думи към инспектора тримата отидохме до Уайн Харт, където концентрирахме вниманието си върху яйца с шунка и девънширско ябълково вино.

***

Само в Англия кафето е така отвратително.

Поети и убийци - Роберт ван Хюлик

Връщаме се откъдето идем.

Където отива пламъкът на угаснала свещ.

Съдията Ди гостува на свой колега, който е поканил четен брой отбрано общество - поети, висши администратори, един монах-гробар, обвинена в убийство поетеса. На втори план разследваме необяснимото убийство на един млад учен, завладян от лисиците мистичен манастир и неговата обитателка, виновна ли е наистина поетесата, както и как да бъде измъкнат домакинът от цялата каша, която се забърка около него.

Съдията Ди отново блесна с разследващите си способности, макар и във финалната фаза да разчиташе повече на психически натиск върху заподозрените и все на някого нервите да не издържат, което очевидно също проработи.

Роберт ван Хюлик е класа, древният китайски съдебен роман - също.

... трябва да ви кажа, че промяната, която настъпва с характера на жената, щом я вземеш за съпруга, е отчайваща.

***

Всички истински мъже, Ди, имат приятели и врагове.

***

Скромната личност, която седи пред вас, от дълго време жадуваше за щастлив случай да изкаже почитанията си на негова светлост.

***

Напредвам, опрян на патериците на древните цитати.

В служба на злото - Робърт Галбрейт

Робин все така се кани да се жени и все така има епизодични избухвания между тях с мъжа ѝ, когато стане дума за работата ѝ или за Корморан въобще. При едно такова нещата се изострят дотам, че излиза наяве стара изневяра и тя си тръгва, като оставя годежния пръстен. Това си е трагедия, но шокът се засили и от това, че в кантората пристигна адресиран до нея пакет, който съдържаше прясно отрязан женски крак.

Впоследствие убиецът с мачетето се развихри още повече и се разлетяха и други телесни части, като стана ясно, че има зъб конкретно на Корморан и всичко извършено е, за да уязви него. След бърз исторически преглед на враговете с подобни вкусове, детективът се спря на три имена и започна да ги издирва из цяла Великобритания. Един по един и тримата се сдобиха с мотиви и възможност, но накрая с цената на доста усилия и жертви стигнахме до истинския, а терзанията на Робин си намериха удовлетворително решение.

Доста добър роман, който въпреки неудачното си (според мен) заглавие, предлага доста приятно за проследяване действие. Емоционалната страна също изглеждаше приятно достоверна. Продължаваме напреде!

Труден за убиване - Лий Чайлд

Джак Ричър в ролята на случаен минувач се оказва пред вратата на дюкян за химическо чистене в Чикаго точно в момента, когато излизащата от него куцукаща агентка от ФБР Холи Джонсън се спъва, полита в кавалерските му обятия и в същия момент двамата са отвлечени от някакви бели радикали с терористични наклонности, които са се окопали в планините на запад и искат да правят собствена държава.

Като прочетете това, има шанс да изгубите желание да го четете цялото нещо. Не е от най-изпипаните произведения на Лий Чайлд, но тъй като хронологически се явява втора по ред след разкошната "Място за убиване" в историите за Ричър, дадох всичко от себе си да я довърша. Днес ни се струва, че сме се нагледали на какви ли не шантави терористи кой от кой с по-налудничави идеи, и може би затова претенциите на тези ми се сториха не особено истински. Книгата е от 1998 и съм склонен да допусна, че тогава в Щатите е имало малко повече на брой такива групички, а евентуално и да са имали повече гласност. След това колелото на интернет и глобализацията така се засвятка, че се съмнявам да е останало нещо от взривоопасните им помисли.

Можете да не се съмнявате, че Джак Ричър наби и уби всички злодеи, макар не и без малко помощ от добродетелни стари и по-нови приятели.

Ако човек обръща прекалено голямо внимание на заглавия като това, би могъл да се заблуди. Защото с това име има стар филм със Стивън Сегал в главната роля, който като действие няма нищо общо с романа. Романът пък има оригинално заглавие Die Trying, което не е баш същото като това на българската корица. 

Чудите се дали да я четете? Не бих препоръчал.

Преди години той се появи изневиделица в армията и тъй стремглаво потегли нагоре, че шивачите едва успяваха да прибавят нови лентички по мундира му.

Карибска мистерия - Агата Кристи

След премеждията на мис Марпъл във "Възмездието" и намеците за запознанството ѝ с г-н Рафиъл в Карибско море, нямаше как да не потърся каква е било работата тогава и с каква опасност са се справили двамата. А то ето какво било:

Благодарение на щедростта на прелюбезния си племенник мис Марпъл се наслаждава на екзотична почивка на карибския остров Сен Оноре. Там млада двойка е вложила всичките си спестявания в стопанисването на хотел за по-заможни англичани, сред които има инвалидизиран милионер, различни ексцентрици, ботаници, двойки с проблеми, обслужващ персонал, секретарки и масажисти, и един твърде приказлив пенсиониран полковник с едно изкуствено око, който много държи да разказва на всички истории от бурното си минало, които обаче са със съмнителна достоверност. Още в следващия момент полковникът е убит заради нещо, което е казал, но мис Марпъл не е сигурна за коя негова реплика, още по-малко пък кой от гостите на хотела се е почувствал толкова застрашен. Там има убиец, който смело борави с отровите, и което е по-важно - не му е за пръв път.

Въпросът е как една бабичка с плетка в ръцете и един дядка в инвалиден стол ще разкрият всичко и ще предотвратят ужасната гибел да основната жертва?

Нали съм споменавал вече възхитата си от работата на художника на кориците на "Абагар"? Е, считайте, че отново съм го направил, човекът е страшен професионалист.

Когато човек остарява, така разсъждаваше тя, все повече свиква да слуша.

***

Но ние едва дойдохме! Не сме били на островите повече от три седмици.

***

Колкото почтен и честен да е един човек, не бива да се доверяваш на никого...

***

Вече никой не препоръчва на младите жени, които не могат да спят, да броят овце или да станат и да изядат една бисквита, да напишат едно-две писма и след това да си легнат отново. Сега всички искат да се излекуват на минутата.

Контактът невъзможен - Сборник

Понякога човек попада на най-висококачествена литература по странни начини. Например срещу 1 лев на перваза на градинка, където младежи от БЧК продават срещу символична сума подарени им книги. За ирония имах у мен само един лев, който отиде за тези четири разказа, т.е. по 25 стотинки единият:

• "Черният хищник" – Алфред Ван Вогт. Не помня дали друг път съм чел нещо от Ван Вогт, но и малкото, което научих от този негов текст, си струваше. Имаше си космос, човешка експедиция, която попада на опустошена планета, и заварва там освирепял от глад неуязвим звяр. Или почти неуязвим.
• "Този невъзможен свят" – Клифърд Саймък. Това се оказа любимото ми парче от албума. С нотки на чаровен и изглеждащ демодиран хуманизъм, като от времената на младата Урсула Легуин. За онзи заселник, който тръгна да преследва животното, което беше опасло два реда от нивата му. И как в преследването и лова може да се избистрят концепции като любов към живота, състрадание и живот в хармония с околната среда.
• "Тайните инструкции" – Кейт Лаумър. Също много симпатичен, човеколюбив и справедлив. Историята на онзи дипломат, който тактично трябваше да потуши въоръжен планетарен конфликт само с остър ум и собствените си юмруци.
• "Лабиринт" – Крис Никълс. Не ми хареса.

Книжката намеква за времена, издателства, поредици, формати и други странности, които изглеждат чак фантастично невероятни. Минали са само 30 години, а се усеща като друг живот.

Устоите на Земята - Кен Фолет

Един адаш, с когото скоро и неочаквано открих сходни литературни вкусове, безапелационно ме закле да зарязвам всичко и да почвам "Устоите на Земята" и да не се излагам повече с непознаването на творчеството на Кен Фолет. Както вероятно знае шепата читатели на този скромен блог, аз не си падам особено много по историята. Пред ровенето в минали работи от сърце предпочитам спекулирането с бъдещи. Обаче бях дал дума и започнах предпазливо първия том от Устоите.

В него проследяваме няколко различни герои от един и същ район в средновековна Англия. Действието върви бавно, но в смисъла на спокойно и равномерно, както вероятно е текъл животът тогава, но не и мудно, защото постоянно с някой от героите се случва нещо съдбоносно. Основните са Том Строителя, който обикаля селата без работа, но пък с гладни деца, ту с жена, ту без, а мечтата му е да построи катедрала, и монахът Филип, който е малко по-буден и макар да не го търси сам, кариерното му развитие е неочаквано бурно. Постепенно в картината се включват и други персонажи, нишките на животите им се пресичат и все повече заплитат. Интриги за власт, църковна и светска, плътски страсти, младежки трепети, семейни войни, манастирски живот. 

За мен основният интерес беше в съдбата на катедралата и тази на изоставеното в самото начало на книгата бебе. Ще има ли катедрала в крайна сметка, как, кога, с какви трудности? Що за човек ще произлезе от това бебе?

Книгата се чете бързо и с голямо желание се преминава към следващия том, проверено е. Има и съвсем прясно ново издание.

Хлапетата дойдоха рано за бесенето.

***

В единия край на къщата, оттатък салона, щеше да има малка спалня. На това държаха графските дъщери в днешно време - бяха твърде нежни, за да спят в общо помещение с мъжете, слугините и ловните псета.

***

Кухнята щеше да е отделна пристройка. Всяка кухня рано или късно се запалваше и нищо не можеше да се направи, освен да се построи настрана от всичко друго, а стопаните да се примирят с поизстиналата храна.

***

Трябваше хора да се убеждават, имот да се управлява, пари да се намерят. Беше работа за някоя мъдра глава.

***

Старият монах като че ли обичаше Филип, но и беше притеснен от него, като баща, чийто син е бил на война и се е върнал у дома с препасан меч и леко опасен поглед в очите.

***

Когато усетиш, че предстои да ти откажат, заложи на отлагането.

***

Всеизвестно беше, че кралете ставаха благочестиви на старини. Стивън беше млад.

Полунощ в Ел Ей - Майкъл Конъли

След като последните романи на Конъли не можаха да ме грабнат особено, този път авторът си навакса, че и отгоре. В "Полунощ в Ел Ей" Рене Балард разследва две свързани с общи гилзи убийства (старо и ново) и престъпленията на двойка серийни изнасилвачи. Разбира се, отново е сама, Америка страда от Ковид, от съкращения, от бунтове след убийството на Джордж Флойд, нападението срещу Капитолия, а единственият, който е на нейна страна е дядо ви Хари Бош. Търси, слухти като старо куче, проверява скучни бази данни, прави връзки. Отново харесах, че по стар обичай героинята не се довери на стандартното правосъдие, а сама взе нещата в ръце. Подава оставки, стреля, укрива улики и всички престъпници си получиха каквото им се полага. Допадна ми и завършекът, в който тя получи визита от високо равнище, която се предполага да я върне обратно на работа.

Тъмните часове за Америка от оригиналното многопластово заглавие (The Dark Hours) са изпаднали някъде и е останала безличната българска версия. Има анонс, че до края на годината трябва да излезе и следващият роман, в който Рене и Хари продължават да раздават справедливост - Desert Star.

По едно време Бош слушаше John Legend, The Roots - Compared To What и на Рене ѝ направи впечатление, че е твърде съвременно за неговите навици. 

Как да пътуваме зад граница - Джеръм К. Джеръм

Двама лондонски лентяи се вдигат да гледат опера в немско селце. Останалото са щедро разкрасените им перипетии по пътуването и присмехулното им отношение към чужбинските нрави и порядки.

Най-накрая поспах. Не в леглото, с което тъй държах да се сдобия, не бих спал в онзи душен салон, даже да ми предложеха сто паунда като награда. Не че някой ги даваше; не че някой ме искаше там. На това заключение ме наведе фактът, че на влизане (след като пропълзях до вратата) ме посрещна ботуш. Всъщност въздухът бе изпълнен с обувки. Вътре спяха шейсетина мъже - тоест мъчеха се да спят. Някои по леглата, други по масите, трети свити под тях. Е, поне един спеше - и хъркаше като хипопотам с много лоша настинка и пресипнало гърло, - а останалите петдесет и девет мъже се надигаха да го замерят с обувки. Само че не се знаеше откъде идва звукът. Никой не беше сигурен от коя точно койка в това зле осветено, миризливо местенце се разнасяше той. Ту извиваше жално откъм лардборда, ту ту бухтеше откъм старборда. Затова който можеше да си стигне обувките, ги запращаше наслуки с надеждата провидението да ги насочи и стовари по точната цел. 

Наблюдавах една-две минути тази смайваща сцена, след което додрапах до палубата, подвих крак и заспах върху купчина намотано въже. Сутринта ме събуди морякът, който искаше да запрати въжето по един човек, стоящ си невинно и кротко на пристанището в Остенде.

***

Само че в три часа, в мразовита утрин като тази, чувството за морал още не е развито. Съвестта на средностатистическия човек не успява да заработи преди осем или даже девет - преди времето за закуска. Затова и към три през нощта вършиш глупости, пред които в три часа следобед би изтръпнал от ужас.

***

Тишината помага. Всяко нейно докосване ни възвръща живота.

***

Немският обичай да не пуснеш човека да види нищичко без пари е широко разпространен из Германия.

***

Когато немският кондуктор се почувства самотен и не знае какво друго да прави, той минава из влака, кара пътниците да си показват билетите и се връща в купето си весел и освежен. Някои хора обичат залези, планини и платната на старите майстори, но за немския железничар няма по-вдъхновяваща и прекрасна картина от вида на продупчен билет. 

Затова ако видехме немски жп служител тъжен и уморен, хуквахме да му покажем билетите си. Той веднага засияваше и забравяше всички грижи. Ако нямахме в себе си билети, отивахме да си купим. Обичайно и прост третокласен билет до съседната гара го изпълваше с щастие, но ако ни се стореше извънредно посърнал, взимахме двупосочен втора класа.

***

За щастие намерихме нашият хазяин, достоен фермер, да ни чака с една разнебитена бричка (между циркова колесница и стол за баня) и два видимо яки жребеца. Отпътувахме с нея след отчаяна схватка между нашия кочияш и тълпа от поне двайсетина туристи, които уж я бяха объркали с омнибус и се мъчеха да я превземат.

Докато галопирахме, с Б. успяхме да се насладим в кондензирана форма на всички радости, обичайно изпитвани при преплаване на Ламанша в бурен ден, при возене с влакче в лунапарк или при подхвърляне с одеяло - твърдо, с гадни ъгълчета и режещи ръбове одеяло.

Копринената буба - Робърт Галбрейт

_Защото не го е извършила тя_ — дойде простият отговор. — _Защото е невинна._

След запознанството ми с толкова интригуващи герои като еднокракия Корморан и червенокосата Робин, нямаше как да ги оставя в калта/кишата на Лондон и скоро-скоро се нахвърлих на втората книга за общите им приключения - "Копринената буба". 

Корморан Страйк е нает от съпругата на скандален писател да го открие, защото от дни не се е прибирал. Е, откри го, почти целия, но като част от най-ужасяващата сцена от последния му роман, в който са описани всички - роднини, приятели, колеги, конкуренти, които са подобаващо изтръпващо шокирани. Ако трябва да бъдем честни - не всички. Защото някой от тях е убиецът, но е изпълнил всичко толкова хладнокръвно и педантично, че няма никакви следи.

Корморан се намеси отново безкрайно компетентно, Робин взе още по-сериозно участие като помощник-детектив, помири се с годеника си, а развръзката на криминалните събития отново беше подсилена с лек екшън из лондонските улици и леки телесни травми за добрите. Да, постройката по разкриването на загадката отново беше умишлено така скроена, че читателите да не могат да се сетят сами, просто защото ключовите факти им бяха съобщени постфактум. В началото на запознанството ми с маниера на Джоан Роулинг да пише криминални романи ме подразни, но после го оцених и приех.

пп. Робин има познания по приложна психология, хубаво лице и златисто-червеникава коса. И винаги е имала желанието да се занимава с детективство. За какво го живеем тоя живот, ако не можем да си позволим да сбъднем някоя и друга детска мечта?:)

От нея се носеше аурата на величественото достойнство, което замества сексуалната притегателност у успелите по-възрастни жени.

***

- Два дни поред? Не може постоянно да се возим таксита и да обядваме навън - възрази Робин.

***

Най-сигурният начин да се предотврати изтичането на секретна информация беше да не се споделя тя с никого.

***

Докато брат му с викове се опитваше да обясни защо лежи върху шейсетгодишна жена, облеченият и изтощен детектив се отпусна в таксито до партньорката си и против волята си и правилата на добрия вкус избухна в смях.

***

Страйк си мислеше колко малък става Лондон, когато достигнеш известна височина и оставиш зад себе си онези, които не биха могли лесно да си осигурят маса в най-добрите ресторанти и клубове.