сряда, април 24, 2013

Завръщането на Поета – Майкъл Конъли

Отговорът винаги е в детайлите.

Романът е достойно продължение на хитростите на Робърт Бакъс – агентът от ФБР, който оглавяваше отряда за залавяне на серийния убиец с прякор Поета, докато накрая не беше излязло, че самият Бакъс е въпросният убиец. Достатъчно умен, за да се измъкне почти невредим. В настоящия роман Бакъс се завръща с друга серия убийства и сложен план за елиминирането на двамата си най-добри ученици във ФБР, който план обаче за него самия няма същия щастлив завършек както преди. Защо така и каква е разликата ли? Разликата се казва Хари Бош. В предишния роман той не участва, а в този се оказва намесен случайно в ролята на частен детектив. След пенсионирането си се занимава с това. Леките загадки около смъртта на бившия агент Тери Маккейлъб (онзи с присаденото сърце) тласнаха Хари по такава поредица от събития, която от една страна го вкара в леглото на хубавицата агент Рейчъл Уолинг, а от друга го изложи на капаните на Поета и за завършек го хвърли в един от прочутите канали на ЛА по времето на най-изобилния порой в града от век насам.
Бетонният канал, който минава в края на задънената  Валерио Стрийт.
Запазената марка на Бош – да вика подкрепление, но да не го чака – беше приложена за пореден път и пак даде добри резултати. В началото на романа слушахме заедно с Хари един по-нов диск на Лусинда Уилямс, наречен „Свят без сълзи“, докато се возехме в черния му мерцедес (!) през пустинята Мохаве на път към Лас Вегас и наближавахме злополучната отбивка за Зайзикс. (Ама че име, Zyzzyx! Ето така се правят запомнящи се герои и места.) Припомних си прекрасното чувство да следя събитията заедно с Хари и да усещам как засилва усилията си в момента, когато усети, че е на прав път. Как подхранва яростта, за да я използва, защото той също е от Преживяващите.

Няма да ми омръзне да осмивам заглавията на българските издания. Къде е The Narrows (Теснините), което се връзва с всички второстепенни нишки, и къде българският плосък, че чак едноизмерен вариант?

Още за същата книга – при Копо. И за да не дублирам неговите цитати, ще приложа други.

Можеш да превъртиш и да се откъснеш от света. Можеш да повярваш, че си вечен неудачник. Но детската невинност те връща обратно и те въоръжава с щит от радост, който да те пази. Бях го научил късно в живота, но не прекалено късно. Никога не е прекалено късно. Сърцето ми се късаше при мисълта за нещата, които дъщеря ми щеше да научи за света. Аз знаех само, че не искам да я уча на нищо. Чувствах се опетнен от пътищата, по които бях вървял в живота си, и от нещата, които знаех. Не бях получил от тях нищо, което исках да притежавам. Исках тя да ме научи.
***
С Елинор се бяхме опитали да крием споровете и суровите думи от ушите на дъщеря ни, обаче понякога стените са тънки и децата, както започвах да разбирам, са най-добрите детективи. Много ги бива да подслушват.
***
Да разчиташ на предположения бе все едно да сипваш пясък в резервоара на колата си. Това беше пътят към провала.
***
Затворих телефона. Продължавах да се усмихвам. Няма нищо по-прекрасно от това да си желан или добре дошъл. Да те ценят.

четвъртък, април 11, 2013

Разкази – Уилям Фокнър

Жени. Пълна загадка. Уж ги искат [бебетата], а като се родят, плачат. Загадка. За всеки мъж.

По шантавостта на част от разказите трябваше да се сетя, че вероятно авторът е получил и Нобелова награда, напоследък съм убеден, че това е от основните критерии. Други от разказите му за американските южни щати обаче, като първата половина от „Стръвницата“, са такова откровение, каквото трудно може да се предаде с думи. Истини за самостоятелни малки момчета, за гора, за оръжия и дивеч, за бедни или богати неудачници, които обаче всички усещат и разбират ценността на дивото и свободата. Или пък „Коса“ (за мълчаливия бръснар и момичето), „Слез на земята, Мойсей“ (за умрелия бандит, когото погребаха най-почтените хора в градчето), „Черните панталони“ (покъртителната история на якия негър, на когото умря жена му и той се пречупи) - много човешки и човечни истории за драмите на малките, слабите и беззащитните, които обаче имат същите сърца като големите и силните. Вероятно за това също награждават. 

Подозирам, че Фокнър е имал известни психически... особености, поради които е писал малко по-различно от нормалното. Например основите на т.нар. магически реализъм на 100те самотни години на Маркес аз ги виждам заложени още в разказите на Били Фокнър. Отнесеност и несъсредоточеност, дълги монолози на индианци, негри или други южняци, изречения от по една страница сякаш казани на един дъх от човек, на който в природата му е за никъде да не бърза, премятащи се като в кошмар картини, за които нито героят, нито ние като читатели сме сигурни наистина ли сме ги видели или сме си ги измислили. Битова лудост, предавана поколение след поколение. Дори в „новаторските“ приказки на Радичков (привързани балони, верблюди, барутни буквари и т.н.) също личи да са имали за пример Фокнъровия маниер на разказване, само че не за селата около град Монтана, а за тези около река Мисисипи. (Ето че все пак успях да го извъртя така, че Монтана и Мисисипи да имат и друго общо, освен като имена на щати.) 

Тук има малко биография за Фокнър, а тук – видео и превод на български на прочутата му реч, която произнася, когато му връчват Нобеловата награда за литература. 

Като преподавател в университета във Вирджиния Уилям Фокнър формулирал следните съвети за млади писатели. Ще се убедите, че са брилянтни. 

1. Вземи каквото ти трябва от другите писатели – предшествениците са на разположение, а писането е аморална дейност в това отношение. 
2. Не се притеснявай за стила си, по-важно е съдържанието. 
3. Пиши от опит, но гледай дефиницията ти за “опит” да е доста широка – всичко, което си чел, почувствал или си си представил, е опит. 
4. Изучи добре героите си и историята ще се напише сама – когато създадеш добър герой, ще трябва само да отразяваш какво той казва и прави. 
5. Използвай минимално диалект, иначе ще отблъснеш читателите. 
6. Не изтощавай въображението си – важно е да спреш, когато историята е още “гореща”. 
7. Не си търси извинения – ако искаш да си писател, нищо не може да те спре.