понеделник, декември 26, 2011

Най-търсеният човек – Джон льо Каре

Не помня скоро да съм подхождал към друга книга с толкова голяма кошница, както към тази. След висотите на Джон льо Каре във „Вечният градинар” си бях втълпил, че името му е достатъчна гаранция за висококачествен емоционален и интригуващ трилър. Тук имаше нещо такова, но не съвсем.

Млад чеченски емигрант пристига нелегално в Хамбург (същия Хамбург, от който тръгват част от атентаторите от 11.09.), за да си получи наследството, което баща му – висш военен от времената на СССР – е откраднал и заделил за черни дни при разпада на системата. Младият Иса и скромните му $12 000 000 обаче привличат вниманието на доста служби, на една алтруистична адвокатка, която обикаля Хамбургския Алстер с дънки и колело, и на един застаряващ британски банкер с нежно сърце. Следват най-добронамерени договорки, игри и инсценировки и всички те са с идеята да се преборят 5-те % зло у един иначе благочестив мюсюлманин. А колко процента е злото у всички останали хора? Колко зло могат да донесат 5% от $12 000 000?

Освен шпионажа, немските служби и действията на радикалния ислям, тази книга е и за Европа. Европа с безкрайните й игри на дипломация и безбройни нива на уговорки между безчетни служби. Отчитане на дейност, робуване на историята при пълна неадекватност към актуално случващото се в момента по света. Това са неща, които ужасно ме дразнят в Европа, не само във връзка с действието в този роман, а и по принцип – във връзка с нереализирани клишета като ЕС, общата валута, единното управление. Европа никога няма да стане една държава като САЩ, както на мен толкова много ми се иска. Или поне не и в обозримо бъдеще.

Още малко за книгата има тук и там.

Но когато жена на половината от годините ти се втурне в живота ти и се обяви за твоя морална водачка, нямаш друг избор, освен да се стегнеш и да я слушаш. Още повече пък, ако се окаже най-привлекателната и интересна жена и най-невъзможната любов в целия ти живот.

четвъртък, декември 15, 2011

Призрачна музика - Александра Маринина

Една бизнес-дама е взривена в колата на мъжа й, тя самата не може да шофира и на практика няма никаква работа там. Как пък никой не се сети, че мишената е бил той? И понеже беше крайно неприятен тип, та дай насила да го направим и престъпник, демек, той е поръчал убийството на жена си.

Мислех си за една голяма разлика между следователите на Александра Маринина и тези на американските, да кажем, криминални автори. Тя винаги така ги представя нещата, все едно руските детективи са едни ангели небесни, трудолюбиви като пчелички и честни като мен. И когато фактите сочат, че някой от тях се е сдушил с бандитите, това моментално се отписва като невероятно и невъзможно. Не е хубаво така, другарко Маринина, чак толкова наивни криминалета никому не са приятни.

Издателство "Хермес" празнували 20 години дейност и по този повод ми попадна някакъв проспект с техните автори и заглавия. Не беше голяма изненада, че освен Джеймс Патерсън и Александра Маринина, другите са много далече от моите интереси. Но все някой трябва да издава и Нора Робъртс, нали?

За съжаление, Русия все още беше доста дива страна.
***
Всеки трябва да плаща сам за глупостта си, иначе никога няма да поумнее.

петък, декември 02, 2011

Диви разкази – Николай Хайтов

Едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто — да го направиш.

Знаеш ли защо Николай Хайтов може да ти разкаже толкова интересни неща за родопските села, до които няма даже път, и за горските стражари там? Ами много просто, защото там е роден и е работил като такъв. И, разбира се, защото има талант да подбира драматичните моменти в живота и да ги разказва стегнати и пременени. Сборникът „Диви разкази” му е най-прочутото нещо, а вероятно и най-качественото. Защото е автентика в първо лице, единствено число. Сборникът е преиздаван 9 (според други източници - 18) пъти в сравнително големи за България тиражи.

Много обичам разкази, повече от романите. Но не винаги харесвам какво се получава, когато ги филмират. Поради късия обем се налага да се добавят разни неща според вкуса на режисьора, който много пъти е различан от моя.

„Дърво без корен” го имало и на филм, обаче аз никога няма да го гледам. На разказ е едно да го прочетеш – кратко е и го забравяш. Обаче час и половина да го сечеш тоя корен и да я пиеш тая мъка, вече не е човешко.

„Козият рог” пък не го обичам, още откак го гледах на филм, изкуствена драма, фалшива работа. Натруфените и прекалено крайни работи не са ми особено интересни. Виж, може да ми разкаже и друго - как комшията му е откраднал жената ("Дервишово семе") и до края на живота си я е виждал само през дупка в дувара, докато новата му жена в това време реве вкъщи, защото го знае много добре какво зяпа там. Това ще го разбера от първия път. И обучението на дивите селяндури, дето ги водили в саята да гледат колко внимателно руския мериносов коч ухажва всяка една овца, която му доведат за заплождане, и него ще го разбера и одобря. Че това трябва да се включи в задължителната учебна програма!

Харесах много и "Изпит", във филма Филип Трифонов го играе толкова добре, че все едно е писан за него - за оня млад майстор на каци, дето беше направил най-здравата каца на света с лескови обръчи и беше обръснал ходжата.

"Мъжки времена" също ми е от фаворитите. От него е и крилатата фраза горе вдясно. Филмът е с Григор Вачков в главната роля, която роля му лепва като ръкавица.

Аз на два пъти влизах във война: в първата – фронтално, а във втората – като дивизионен обоз, и да ти кажа, от войната не умрях, нито се уплаших, но мога да ти кажа, че от мир човек преспокойно може да си умре.
И ще ти кажа как: слагаш човека в апартамент, оставяш го без работа, храниш го с майонеза, говориш му от дъжд на вятър и той е свършен!
„Дърво без корен”

В такова време ти се ще да имаш две сърца — едно за чест, друго за мерак, — а то, опустялото — едно: разсечи го, разкъсай го — пак едно!
„Мъжки времена”

Раждането го не зная как е, ала жененето беше мъчно.
„Сватба”

В женското още от дете жената си я има. Дали е под миглите, или под ноктите, ала си я има, докато с мъжете не е същото. Един мъж, дето си няма брада, за да прежули една женска буза – не е никакъв мъж.
„Дервишово семе”

Изключителни истории, може би най-хубавите разкази, писани от българин. Мъжки, диви, нежни и смешни едновременно.

Още малко цитати, кой от кой по-хубави.

сряда, ноември 23, 2011

Пеликан в Бландингс - П. Г. Удхаус

Поредна оздравителна доза в тези грипави времена от най-висококачествената проба английски хумор. Удхаус е във вихъра си, макар книгата да е писана късно - чак през 1969 г.

Безценното спокойствие на Кларънс, деветия граф Емсуърт, е нарушено от завръщането в родния замък на един брой огнедишаща сестра, нейната приятелка американка, безцеремонен херцог с обноски на носорог и още 2-3ма навлеци, всеки от които с най-разнообразни проблеми - предбрачни, съдебни, сантиментални, търговски и разбира се роднински. Като фон и фриволен повод за половината от получилите се заплетени ситуации се мярка една картина с гола дебелана, рисувана от някакъв прочут французин. (Този път не е кравешка сметаниера.:)) Но както и да е, накрая всичко завършва благополучно, младите се взимат, а на старите са им натрити носовете. Ролята на веселия гений, който скроява невероятните комбинации, които ще решат всичко, е поета от Галахад, брат на Кларънс и също така най-виден Пеликан. А кои са Пеликаните, ще разберете чак когато се насладите на този прекрасен екземпляр от гениалното творчество на Удхаус, защото аз повече и дума няма да издам.

Това е от изключително значение, Бийч. Ако няма много мармалад в пудинговото руло, не си струва да се яде.
***

Брат му Галахад беше казал веднъж, че да имаш сестри безспорно е божие наказание.

***
Но и толкова богат, той все е нащрек да стане още повече. Никога не изпуска момента. Ако му се предостави възможност да търчи два километра в чепици с три номера по-малки от неговите, само и само да изменти някого с пет гроша, запретва ръкави. Не мога да разбера какво толкова намират тия хора в парите, че да хвърлят толкова пот по тях.

***
Когато брат ти те вика на помощ, не можеш да го пренебрегнеш. Заминавам за Замъка Бландингс със сутрешния влак.

пп
За илюстрация на това защо не харесвам импровизациите на случайни аматьори в отговорния бранш по оформяне на корици на книги, прилагам корицата на оригиналното издание. Съ-вър-ше-на!

четвъртък, ноември 17, 2011

Ние, врабчетата – Йордан Радичков

Пиук, пиук, мустакат турчин пуши с чибук.

Йордан Радичков разказва много приятно. И е голям писател не защото нищо не му се разбира, а напротив - всичко при него е ясно, просто и естествено. На по-млади години е експериментирал с разни новаторски по онова време писателски хватки и някои дори са излезли доста сполучливи. Не мога да преценя дали „Ние, врабчетата” е от тях, но при всички случаи е сполучлива и различна. Много е трудно да измислиш такъв текст, който е смешен за деца, за възрастни и седи толкова естествен. За големите има достъпна и ненатрапчива философия, а за децата - уроци за живота под формата на смешки. А те, смешките му, са особени, уж за сериозни работи разправя, а пък все смешни. Когато разказва той, едни нищо и никакви сиви и скучни врабчета може да се окажат толкова интересни, че направо да се влюбиш в тях и да започнеш да мислиш и за себе си като за врабче.

Има едно фамозно аудио на тази велика книга ето тука. Този, който чете, за мен е намерил призванието си в живота, защото по-добър глас и интонация за такава роля просто не мога да си представя. Евалата!

Мравките са големи майстори на такива тънки работи.
***
Е, и се развъртя там смрадовранката, огледа цялата сбирка, всяко яйце назовава, щото пък и много знае, навсякъде скита, всякакви журнали чете и предимно едно френско списание от 1903 година, пълно като нея с фльонги. Щом стигна до гуменото яйце, смрадовранката се замисли като какво ли ще е това яйце. Докато тя мислеше, реши, че ще е по-добре да не мисли мълчаливо, а да ни разкаже някоя и друга история. Мисли тя, попоглежда яйцето и ни разказва, че възнамерявала да купи трабант, та да се вози с него.
***
Какво да правя, каза костенурчето. Аз все ходя по места, дето няма ни ханчета, ни хотели, а като замръкна, нали трябва някъде да преспя. Затуй си нося къщата, та като ме настигне нощта по пътя, влизам вътре, заключвам срещу разбойниците и лягам да спя. Щом ни обясни това, костенурчето попита къде има вода за пиене и ние му посочихме реката. Костенурчето се прехвърли през гнездото заедно с къщата си, тупна в тревата и се запъти с бясна скорост право към реката. Месец подир туй го видяхме отново, то вече бе презполовило пътя до реката.
***
Чику си запретна ръкавите, провери всички яйца от колекцията си, от едно паешко яйце излязоха сто паяка и продължиха да излизат още, но ние можехме да броим само до сто, та останалите не броихме. Всеки случай те бяха много повече от сто. Паешка работа — каза Чику, старовремска работа! Една птица никога няма да тури сто врабчета в едно яйце, та да се бутат вътре, да се застъпват в краката или да се блъскат с лакти, както хората се блъскат в трамваите.
пп
Не пропускайте и шантавите собственоръчни рисунки, с които Радичков е украсил и допълнил тази голяма малка книга!
пп2
Тази книга трябва да я има във всеки дом, редом с Речника на чуждите думи в българския език, Домашно консервиране и Записки по българските въстания.

вторник, ноември 15, 2011

Пир за врани – Джордж Р. Р. Мартин

— Лъжеш. Всички лъжат, когато ги е страх.

Очаквано или не стигна се и до момента, когато Джордж Мартин се изложи безвъзвратно, а аз се разочаровах от книгите му дотолкова, че вече спирам да ги чета. Дори и моето търпение си има граници.

Този том от „Песен за огън и лед” беше толкова разводнен, както никой друг досега. Средняшко начало с някакво съдържание все пак, за да си припомним кой какъв беше и какво се беше случило последно. Отвратително бозява среда, в която на практика не се случи абсолютно нищо, само се въведоха още няколко хиляди непотребни герои, като една част от предишните такива благоразумно бяха изклани. Лека интрижка за финал, която дразни още повече, отколкото ако я нямаше. Значи можеш да пишеш интересно, ама 500 страници преди това ни правиш на идиоти и ни сервираш блудкавия си буламач? Е, аз пък вече няма да те чета, продажен наглец!

Отделните пикантни сцени се превърнаха в откровена порнография, а каруцарският речник се наложи повсеместно, от кралици до мародерстващи дезертьори.

Бриен я биха зверски, един гад дори й отхапа ухо и половин буза, накрая я окачиха на въжето, но до редакционното приключване на тома още риташе. Корава е, харесва ми. Джайм взе да тренира бой с меч с лявата ръка и напредва подозрително бързо. Церсей го загази сериозно, но липсваше онази лаконичност, с която Мартин отписва непотребните вече герои, та затова предполагам, че мръсницата и този път ще се измъкне. Последно я оставихме заключена боса и полугола в една килия на септата. Аря, Санса и Сам бяха споменати колкото да кажем, че още мърдат. Имаше някакво движение и около Кат, което се очакваше, защото макар и подло и старателно заклана, за нейната съдба имаше неясноти и липса на свидетели.

А върхът на всичко беше, че цял том ни занимава само с половината герои! Ти представяш ли си още един такъв том с редкаш за останалата половина?!

Когато дойдоха да му кажат, че кралят е мъртъв, пророкът тъкмо давеше мъже на Голям Уик.
***
Колко може да струва една корона, щом една врана може да се угощава с крал?
***
Никога, никога не беше пяла… а й се беше искало, искало…
***
— Как е могъл да научи? Толкова внимавах. Как е могъл да научи?
— Някой е казал. — Хота сви рамене. — Някой винаги казва.
***
Церсей се пресегна над масата и стисна ръката му.
— Аз… бих спала по-спокойно нощем, ако можех да чуя, че… че сир Брон е сполетян от… злополука… по време на лов може би.
Сир Балман помисли за миг.
— _Смъртоносна_ злополука?
„Не, искам да си счупи кутрето на левия крак. — Трябваше да прехапе устна. — Враговете ми са навсякъде, а приятелите ми са глупаци“.
— Моля ви, сир — прошепна Церсей. — Не ме карайте да го казвам…
— Разбирам. — Сир Балман вдигна пръст пред устните си. И ряпа щеше да го схване по-бързо.
***
— Държиш се глупаво. Дойдох да ти помогна.
— Да ми помогнеш да вляза в гроба. Казах да се махаш. Или ще ме принудиш да повикам тъмничарите да те извлекат, жестока, коварна, зла кучко? [Последното е разговор между Церсей и Марджъри Тирел.:)]

неделя, ноември 13, 2011

Повелителят на осите - Михаил Вешим

Зa Михаил Вешим кoлeгитe му oт вестник "Стършeл" кaзвaт, чe e нaй-звучнo смeeщият сe рeдaктoр в истoриятa нa вeстникa. Кoгaтo Вeшим сe зaсмee в рeдaкциятa, счeтoвoдитeлкaтa, кoятo живee прeз три прeсeчки, гo чувa и тръгвa нa рaбoтa.

Михаил Вешим е истински класик в българската хумористична проза, или поне много скоро ще се превърне в такъв. Разказва много смешни истории и вече е достолепно плешив - две основни изисквания са налице. Трябва да му се признае също, че си разбира от работата и хуморът му е професионално изпипан. Умее да се шегува с всичко, но най-добре със себе си и собственото си семейство. С такава серия фейлетони открива той този си сборник. После под ножа на безпощадния му хумор падат приятелите, лекарското съсловие, животните, криминалната действителност, а последен е разнородният цикъл "Капризи на съдбата". Общо 56 фейлетона - весели, симпатични, благовъзпитани и премерени.

Браво, г-н Вешим, продължавайте все така, а пък ние в замяна ще продължаваме да ви четем книгите и да се абонираме за вестник "Стършел"!:)

Животът ми така се стече, че в свободното си време, когато други ходят на Витоша или пийват с приятели, аз отглеждам дете. Детето е само на месец и отказва да се грижи само за себе си, а се е оставило на моите грижи. Най-странното е, че иска и да яде - не само през деня, ами и нощем. Нощното му хранене е моят кошмар. Когато си потънал в най-сладките бездни на съня, изведнъж те стряска бебешки рев, ставаш като сомнамбул, за да премериш в разграфено шише с мерителна лъжичка нужните 60-70 грама. Аз по принцип имам набито око за милилитри - без проблем различавам малката водка от голямата. Така сервирах и на детето, на око - малко петдесет грамово мляко, ако продължава да реве - сипвам му сто грама. Но оптималната доза на мойто бебе се оказа по средата - някъде около 70 грама. Много трудно уцелвам тия 70 грама на око, на заспало око нощем.
- Откажете нощното хранене! - посъветва ме една позната.
Лесно е да се каже: откажете! Как да обясниш на едномесечно бебе, че не е здравословно да се тъпче нощем. Познавам човек на петдесет и осем години, който не може да откаже нощното хранене, та бебето ли!

Тази книга ми беше любезно подарена от Ицо Блажев. Коментарът след неговия прочит може да се види тук.

неделя, октомври 30, 2011

Ваканциите на малкия Никола - Госини и Семпе

Трудна работа е да се открехне някой подрастващ към четенето. Тази година обаче бях свидетел как едно такова полунеграмотно дете се зариби по книгите чрез щуротиите на малкия Никола. Така че вече може да се счита за доказано и клинично изпитано - смешките за Никола действат на всички възрастови групи.:)

Тук има едно писмо от Колибри с малко подробности за българското издание и предстоящите за издаване части.

Следват два дребни фрагмента за илюстрация на гения на Госини да окарикатурява френския темперамент.

Неприятното с момичетата е, че хич не умеят да играят, плачат непрекъснато и винаги оплескват нещата.
***
Татко ми показа как да намокря памучето и как да сложа лещата отгоре.
- Сега - каза татко - слагаш това нещо в чинийка на перваза на прозореца и след време ще покарат стъбла и листа.
И той отново легна на канапето.
Аз направих, каквото каза татко, и зачаках, обаче не виждах от лещата да излизат стъбла и започнах да се питам какво се е объркало. Понеже не знаех, отидох при татко.
- Какво има пак? - извика татко.
- От лещата не излизат стъбла - казах аз.
- Абе ти бой ли искаш? - извика татко, а аз казах, че ще се махна от къщи, че съм много нещастен и никога няма да се върна, че ще им бъде мъчно за мен, че това с лещата са глупости, и накрая мама дотича в хола.
- Не можеш ли да бъдеш малко по-търпелив с детето? - обърна се мама към татко. - Аз трябва да подредя къщата, нямам време да се занимавам с него, струва ми се...
- На мен ми се струва, че човек поне вкъщи трябва да има право на спокойствие! - отвърна татко.
Права беше бедната ми майка - каза мама.
- Няма какво да месиш тук майка ти и нейната беднотия! - извика татко.
- Добре - каза мама, - можеш да обиждаш и майка ми!
- Аз ли съм обидил майка ти? - викна татко.
Мама се разплака, татко започна да обикаля из хола и да вика, а аз казах, че ако веднага не накарат лещата ми да порасне, ще се самоубия. Тогава мама ме напляска.
Тия родители са наистина непоносими, като се върнат от почивка!

сряда, октомври 05, 2011

Мисия Земя: Планът на нашествениците - Л. Рон Хабърд

Лека и ненатоварваща. Липсва всякакъв гъдел от неизвестното, но това е нарочно, защото от самото начало ни е казано какво ще се случи, само не знам през колко и какви перипетии ще мине главният герой и разказвач Солтан Грис, докато се провали окончателно. Логиката е на нивото на детски анимационен филм, заснет от името на някой като Уили Койота. Вечните му зли планове се провалят гръмовно, а в повечето случаи дори се обръщат срещу него, докато наивният и симпатичен на всички Роуд Рънър безгрижно си бибипка и цепи хоризонта.

Такива са взаимоотношенията между офицера от Апарата на Волтарианската империя Солтан Грис и чаровния и нищо неподозиращ Джетеро Хелър – прочутата звезда от флота. Солтан е мразен от всички, като повечето му познати се опитват и съвсем заслужено да го убият, докато щом някъде се мерне Джет и моментално притичват репортери, жените започват да припадат, а мъжете се натискат да са му приятели.

Та на тези двама сладури е възложена мисия да заминат за планетата Блито-3, наричана от местните Земя, и да проведат там секретна акция по дискретно ограмотяване на населението преди то да е изчерпало ресурсите и да е отровило собствената си планета до дупка. Някои волтариански интриги за трона внасят и допълнителни подусловия, които още усложняват живот на главния разказвач и подготовката за заминаването. Точно така, в този том само се подготвяме, защото Л. Рон Хабърд си е направил труда да напише още цели 9 книги по темата "Мисия Земя", които аз едва ли някога ще прочета.

Малко цитати за илюстрация на типа хумор:

А този ми се стори такъв здравеняк, че вероятно се бръснеше с бластер.
***

Полковник Стинкинс остави след себе си пет чудесни деца. Не можахме да се свържем с двете най-големи, тъй като са затворени в изправително училище.

***

Снощи машина, заявена преди това като открадната, се е стоварила от небето върху Болницата на добросърдечното милосърдие. Нейният управител, доктор Мъф Чъф, който не е бил там по време на инцидента, каза, че щетите са минимални и се ограничават само с отделението за бедни деца. Тъй като покривът е рухнал, точният брой на жертвите още не е известен. «Все едно, смятахме да зарежем това отделение, сподели управителят. Нужни са ни повече средства и повече лекари. Сега ще подадем искане за увеличаване на фондовете.»…

пп. Весел момент беше, че по технически причини във всички псувни най-нецензурните думи са заменени с „бибип”. Например:

Всъщност си беше тъпак, да го „бибип“. *** И без номера, да ти го „бибип“! *** Ти, отвратителен „бибип“ такъв! *** Махнете си тия „бибип“ ръце от моя „бибип“ врат и свалете тия „бибип“ белезници от моите „бибип“ ръце!

понеделник, септември 26, 2011

Един наивник на средна възраст – Богомил Райнов

Историята беше просто кошмарна – злият агент на вражеското разузнаване, който разказва от първо лице, беше наказан от собствената му разузнавателна структура да отиде да работи в забравеното от Бога посолство в София, след като се провали да организира елементарен преврат в размирна африканска държавица и задигна торба злато. (Чуждите разузнавачи така правят, не като нашите - да се борят на тихия фронт за едната чест.) За негова изненада се оказа, че в София контраразузнаването е толкова силно, а гражданите толкова съвестно се борят с подмолните действия на агресорите, че е на практика невъзможно да се направи каквато и да е завера! Беше му останало да вербува само отявлени отрепки като малкото наркомани, които тогава са се броили на пръстите на едната ръка. Разбира се, причините тези нещастници да изпаднат до там са пак западни, откъде-накъде на българите да са им присъщи такива слабости?

Пак ги има любимите ми философско-цинични лафове, но оставени сами за себе си без да го има вълнението от напрежението и обратите в сюжета, смешките остават кухи.

Слаба работа. Изглежда като нещо, писано за бройка. Да е над n страници, само за да може да се каже където трябва, че професионалният писател Б. Райнов и тази година е издал роман(че). А най-лошото е, че чак към края се усетих, че и друг път съм си губил времето със същата книга.

петък, септември 16, 2011

Старгейт - Дийн Девлин, Роланд Емерих

Книгата е написана по филма от самите му автори. Има си всичко като за блокбъстър – древна загадка, смотан гениален учен, глупави военни, всемогъщ злодей, нови светове, екзотична хубавица за очилаткото, катарзис за тъпия военен и хепиенд за всички. А, да не забравяме и че спасихме света!

Елементарна история, която Девлин и Емерих сигурно са скалъпили в малкото междучасие, но пък е лека и забавна – точно като за кино с кола и пуканки. Ще ти бъде интересна, ако не си гледал филма, иначе почти няма тръпка.

Естествено, от такова четиво не може да се очакват крилати фрази, освен в ироничен смисъл.

понеделник, септември 12, 2011

Вечният градинар – Джон льо Каре

Жените, приятел, те са единствената надежда на Африка.

Джъстин Куейл от британската мисия в Найроби, Кения, се жени за доста по-млада от него жена. Той е позастарял ерген, добряк, обременен с възпитание, чувство за дълг, скъпо образование и богати родители, обича да отглежда цветя. Владее се до съвършенство. Теса Куейл пък е огън и жупел, страст на кристали, острото й чувство за справедливост не търпи компромиси. Работи с хуманитарните организации, просвещава африканките, бори се с корупция, безхаберие и престъпност, но сама, за да не застраши кариерата му. Африканките й викат „майко”, нищо че е по-млада. Не спира да пътува и да спасява.

Една сутрин в Найроби пристига съобщение, че Теса е намерена заклана далече на север край езерото Туркана. Светът на Джъстин се пръсва на парчета и останал не на себе си от болка той се чувства длъжен да разбере какво е станало. Защото това очевидно не е обикновено убийство, около трупа се мяркат прекалено много сенки - на огромна корпорация, фармацевтичен гигант, две правителства и „Дипракса” - едно чисто ново лекарство против туберкулоза.

Книгата напомня по нещо на „Английският пациент”. Сигурно е заради Африка и силното английско нещо, което хлуе от страниците. А може би и заради обречеността, заради нещастната съдба. Или заради Ралф Файнс, който играе главните роли и в двата едноименни филма? След такава книга се умислям, гледам разфокусирано надолу и искрено съжалявам за нещастието на цял един континент, който по някакви рудиментарни причини цялото човечество чувства за свой.

Изключителен роман. Езикът, историята, драмата, атмосферата на Африка и на британската дипломация са предадени по изумително въздействащ начин. Разбира се, ще издиря още, ако не и всичко от същия автор, но не веднага. Първо ще оставя този да попие добре. Вече го издирвам на хартия.

Твърде си млада, твърде съвършена си за мен — каза й той. Трябваше да те оставя на свобода. _Глупости_ — отвърна му тя нежно и той веднага се почувства много по-добре.
***
Теса правеше ясна разлика между видяна и споделена болка. Видяната болка е за журналисти и дипломати. Видяната болка е за показване по телевизията, тя трае, докато гледаме, и изчезва веднага след като щракнем копчето. Според Теса тези, които само виждат болката и не правят нищо, за да я предотвратят, с нищо не са по-добри от онези, които умишлено я причиняват. Това са лошите самаряни.
***
Пътуваш с бавни провинциални автобуси или с пътнически влакове. Обличаш се незабележимо, бръснеш се всеки ден, не поглеждаш никого в очите. Не наемаш коли, в никакъв случай не пътуваш със самолет, дори по вътрешните линии.
***
Противотуберкулозните препарати се продават на черния пазар в Африка като средства за лечение на венерически болести. Световната здравна организация настоява лекуваният пациент да се наблюдава, докато глътне таблетката. Резултат: на черния пазар таблетките се продават „сухи“ или „мокри“ в зависимост от това дали вече са били в устата на някого.
***
— Разбираш ли от медицина? От химия? Може би малко от биология?
— Боя се, че образованието, което съм получил, е прекалено скъпо, за да включва подобни предмети.

понеделник, септември 05, 2011

Юрски парк - Майкъл Крайтън

Забелязал съм, че сегашните деца най-много от всичко обичат да си играят с бакогани, гормити, покемони, тук-там някой спайдърмен за цвят и разбира се с динозаври. Тази странна модна страст към динозаврите според мен се зароди точно след филмирането на "Джурасик парк". Според един от героите от романа децата харесват динозаврите, защото те са големи и силни и нищо не е по-голямо и силно от тях. Логиката е като за клентелата на бате Енчо, така че - нищо чудно.

Иначе ако има някой, който е пропуснал динозавроманията от последните 20 години, в книгата се разказва как с методите на модерната наука може да бъде изкуствено създаден всеки организъм само от една изходна негова клетка. Тази клетка от динозавър главните герои бяха взели от от корема на комар, който в юрския период е ухапал някое гигантско влечуго и както си е бил напит с динозавърската кръв, е бил залят от смолата на някое праисторическо дърво и се е превърнал в красиво кехлибарено сувенирче. Вече е въпрос на технически спекулации дали кръвта в корема на комара е годна и достатъчна, за да възстановим цял динозавър, но като за екшън-трилър методът върши работа. По този начин създадените динозаври бяха нагъчкани един остров с добитък с цел там да се направи праисторически зоопарк и да се печелят пари от показването на животните на туристи.

Хареса ми едно разсъждение на главния организатор на парка. Човекът обясняваше за какво трябва да се използват силите на модерните (био)технологии. Не за създаването на лекарства против коварни болести, нее, там навлизаш в света на нелоялни конкуренти, патентно право, експерименти траещи 8-10 години и милиарди инвестиции. Защо да се забъркваш във всичко това? Използвай новите инструменти на науката и прави забавления! Така хем ще ти паднат повече пари, хем никой няма да те осъди, че му взимаш $2 000 за билет. Докато ако пуснеш новото си суперефикасно лекарство против малария за същите пари и цялата общественост ще те изяде с парцалите и ще те заклейми като спекулант с човешкото нещастие. Не, благодаря.

Книгата е малко странна спрямо познатия ни маниер на писане на Крайтън. Науката и дилемите са доста по-малко за сметка на чистия екшън, но пак става. Крайтън си е Крайтън.:)

Единственият цитат, който сякаш надскачаше зрелищния екшън и казваше на читателя нещо, върху което да се замисли:

Университетите вече не са интелектуалните центрове в страната. Тази представа е абсурдна. Университетите са в застой. Защо се чудите! Не казвам нищо ново. След Втората световна война всички действително важни открития са направени в частни лаборатории.

вторник, август 23, 2011

Лора от сутрин до вечер - Димитър Коцев-Шошо

Кой е Димитър Коцев? За нуждите на този блог ще се ограничим с това, че е добър писател, добър режисьор и син на Константин Коцев.

Коя е Лора? Една обикновена столична патка, на която обаче й се случват едни такива невероятни работи, каквито обикновено се случват на обикновените граждани само по комиксите.

Това е книга от преди няколко години, която обаче е била издадена и разпродадена тихомълком и е била забелязана от миниатюрно количество читатели, предполагам главно приятели на автора. След успеха на едноименния филм (финансиран с 10 бона лични пари, без субсидия от държавата и заснет с фотоапарат), режисиран от същия човек и с Миленита в главната роля, книгата беше преиздадена и доби популярност. Не знам как се получава така, обаче книгата изглежда все едно е писана, за да бъде изиграна точно от Миленита, толкова много й пасва. Ведра, руса, слаба, бойна, нахилена*. (*Елитните столични безделници говорят така.) Ето такава:
Защо е хубава тази книга? Това съм сигурен, че е вярно, но при поставяне на въпроса ребром не можах веднага да се аргументирам. Ще се опитам да потърся причините.
  • Книгата съдържа едни от най-прекрасните монологични описания на градски пейзажи и градски хора, които съм чел от български автор. Четейки тези пасажи в главата ти нахлуват цветове, звуци и миризми и разбираш с непоколебима точност „какво е искал да ти каже авторът”.
  • Книгата се разказва за и е предназначена да бъде четена от едни и същи хора – около 30-годишни офисни труженици, които имат познати в повечето нощни заведения в идеалния център, клиенти са на ранните сутрешни таксита, сменят си работата по-често от доставчика на трева и винаги имат тайфа приятели. Разбира се, тези парти-тигри са посредствени загубеняци във всяко едно отношение. Смучат водки и амфетки за "Добър вечер!" и при всеки възникнал проблем първа работа им е да дръпнат по един джойнт.
  • Книгата има комикс-дух и това не е само заради лентата в дъното на всяка страница с рисувани с химикал кадри от действието. Самото действие е наситено и накъсано, сякаш гледаш отделни картини. Всяка е пълна с детайли, герои и балони с диалог, но не се преливат плавно една в друга, а прескачат. Комикс-атмосферата е приятна, а за мен и много ценна. Обичам го това усещане.
  • Книгата е лека и забавна. Това последното е целено, постигнато е и за мен е изключително ценно. Това трябва да бъде цел на българските творци от всички жанрове, защото на всички ни е писнало от неуспешни дълбокомислени и драматични сюжети. Аз изобщо не искам да знам за сериозните житейски проблемите на героите ви, а искам да ме развличате и забавлявате! Искам да ме разсмивате!:)
За илюстрация на горното прилагам и малце цитати:
Септември в родния град на Лора беше самата красота. В сравнение с абитуриентската свежест и превъзбуда на май септември спираше дъха с овладяната прелест на независима жена, която се връща от морето с пестелив загар и нараснало самочувствие.
***
Организмът й я заливаше с адреналин и всякакъв вид друг естествен допинг в количества, за които ти отнемат златния медал, изхвърлят те от олимпиадата и години наред те клеймят в общественото пространство. В това състояние тя можеше да скочи три метра нагоре и дванадесет напред, без да си събува ботушите на високи токове. Тя обаче предпочете повторно гримиране и цигара пред високия скок. И сгреши.
***
Часът отиваше към три и градът работеше на пълни мощности. ... На улицата бяха дори онези, които можеха да си позволят разточителни обеди. Те се познаваха лесно сред останалите - ходеха по-бавно, изглеждаха объркани, а погледите им казваха: "И сега какво? Откъде да подхвана нещата? Май не трябваше да я пия тая бира с телешкото..."
***
Циганското лято държеше да покаже, че не е плод на въображението на шепа писатели от началото на миналия век и беше мобилизирало цялата топлина, която можеше да се събере. В настъпилата пладнешка жега хората си мислеха, че ще живеят хиляда години, но уличните кучета безпогрешно усещаха, че това е последната аванта от природата и затова бяха налягали по слънчевите тротоари и събираха енергия за предстоящата есен и зима.
***
[За летните ваканции] Малки групички смели момчета, следвани от любопитни момичета, чертаеха картата на града. Една по една малките централни улици се сдобиваха с имена и история.
***
Улесненията в нашия живот се роят като спортовете в олимпийската програма. И най-често тези постижения на науката и техниката са напълно безсмислени. По-коварни са предметите, без които сме убедени, че вече не можем. На първо място в тази класация стои безспорно мобилният телефон. Фактът, че можеш да бъдеш намерен навсяскъде и по всяко време, може да те радва само ако си момиче на повикване.

Други мнения за същата книга могат да се видят при Деси и Облачето.

четвъртък, август 18, 2011

Отменена присъда – Майкъл Конъли

Най-неочаквано се оказа, че книжарницата от приспания от августовска жега зимен курорт съдържа истинско изобилие от ранните романи на Конъли. Динамични, близки и все за Хари Бош. Освен това съдържаше и продавачка от най-правилния тип – достойна жена в зряла възраст с дълбоко деколте и също такива познания върху съвременните творби в криминалния жанр. От тези хора, на които възпитанието им позволява да ти кажат само „Добър ден!” и да те оставят да си ровиш на спокойствие из рафтовете. (За разлика от нервозните тийнейджъри от някои столични вериги, които от вратата започват да нахалстват с тяхното „Да Ви помогна с нещо?”, при условие, че изобщо не са в състояние да го направят.)

Та избирам си аз предоволен нещо старо, което съм чел от монитора, но държа да запозная с него и други фенове, и отивам към касата. Разменяме 2-3 любезни думи за Майкъл Конъли, при което жрицата в храма на Гутенберг дискретно ме уведомява:

- А ние имаме и най-новата му книга.

- „Адвокатът с линкълна”? – подхвърлям кратко аз, като оставям в интонацията ми да се долови и лек самодоволен триумф. Не само, че съм чул заглавието, ами и преди месец го четох в оригинал.

- Не – изненадва ме за втори път тя, – „Отменена присъда”.

- Обаче тя не е за Хари Бош – плахо отвръщам аз с вече топящата се надежда да се отърва от неочаквано удвоения разход за книги, – а сигурно е за Мики Холър. (В личната ми класация Хари Бош има 30 от максимални 10 точки, а Мики Холър само 20 от 10.)

- Не – държи на навика си да ме изненадва тя, като от тона й личи, че й е неприятно да опровергава запален клиент, – за Мики Холър [кратка, но драматична пауза]
и за Хари Бош е.

Двайсетачка, каса, разбиращи усмивки, оркестърът отвън на площада надува бузи на "Sing, Sing, Sing", завесата пада.

А иначе книгата се разправя за единствения случай, когато Мики Холър работи като прокурор, а следовател по случая му е Хари. (Хари освен това му е доведен брат, нали помните?) Обвиненият в убийството на 12-годишно момиче е шантав, опасен и е пуснат под гаранция, а и Мики, и Хари имат дъщери на подобна възраст. Адвокатът на защитата се оказва талантлив гад, а пък обвиненият започва да води странен и двойнствен нощен живот.

Ритъм и съспенс, тези работи Майкъл Конъли ги умее, както малко други писатели. Знае абсолютно прецизно кога и колко да ти каже, за да увеличава темпото и нагнетява напрежението до самия финал и да те кара да четеш до 1 часа през нощта.

Ето тук има малко по-подробно за съдържанието.

събота, август 13, 2011

Нощен патрул - Сергей Лукяненко

Има някои теми в литературата, които са ми силно безинтересни и дори обидни с безсмислието и нелепостта си. Сред тях са такива видни недоразумения като Алиса, Малкият Принц и вампирите. Вампири, върколаци и т.н. приказни същества за мен са изключително смехотворни и като такива не се наемам да се занимавам подробно с модерните им напоследък появи в литературата. Заради Лукяненко обаче направих изключение със заключени пръсти зад гърба. За да мога после с чиста съвест да кажа: "Ахаа, знаех си, че за нищо не стават!"

Книгата е очаквано много увлекателна до степен човек да забрави предразсъдъците си поне до средата на романа. Разправя се за борбата на Тъмните и Светлите магически сили на територията на Москва. Оказва се, че преди неясно колко време, двете фракции са сключили договор-примирие, в следствие на който се контролират едни други, за да има мир и благоденствие за масовия народ, който си няма и представа за наличието на такива могъщи сили. Светлите патрулират през нощта и ни пазят от Тъмните, а през деня ролите им се разменят. Така никой няма надмощие, а вампирите те хапят само, ако са лицензирани. Разказвачът, разбира се, е от страната на Светлите и така от първо лице проследяваме няколко битки за надмощие между Светлина и Мрак.

Без никакво съмнение могат да се обобщят следните дребни наглед, но важни за мен негативи.
  • Книгата е очевидно по-слаба от поредицата за Дълбината и ако нейните продължения, както гласи мълвата, са още-по слаби, то не мога да си представя на какво би приличал последният том. На Стефани Майер?
  • Сложните избори на етичния човек/Различен? Хайде няма нужда, да не сме Стругацки през Перестройката.
  • Главният герой трябваше да изглежда особено добродетелен, когато избра да отмени опита за промяна на съдбата на човечеството към повсеместно добро, за да угоди на това, което смяташе за единствената си любов. Моля, извинете, но това руска фантастика ли е, или погрешка съм влязъл в салона, в който прожектират третокласни холивудски романтични комедии?
  • Щабът и въобще работата на Светлите прилича точ в точ на руската милиция, включително с намеците за недостиг на средства, кадри, офиси и компютри.
Чете се бързо и увлекателно, накара ме да му простя дори вампирите. Не мога да кажа, че е слаба, но при всички случаи е незадоволителна за нивото, което умее. Леко и забавно четиво, но не е от тези прозрения на автора, които ти бъркат в малкия мозък и като затвориш книгата да не знаеш на кой свят си.

- Антоне, ти си длъжен...
- Не съм длъжен с нищо на никого. Само на Светлината в мен.

Ето и още две мнения. Алвин пак е бил благородно снизходителен.:)

петък, юли 29, 2011

Ловни разкази - Сборник

Това е някакъв стар сборник от соц времената, който ми попадна случайно в един форум за ловци. Заради времето, в което е издаван, в него има разкази само от братските европейски социалистически страни. Които, оказва се, са родили писатели с двата редки таланта – да уважават и да се възщават от лова и да умеят да разказват красиво. Досега не се бях замислял, но сигурно двете неща винаги са свързани, защото повечето стари ловци, които познавам, са толкова интересни събеседници, че неведнъж съм излизал с тях само за да ги слушам.:)

Открих също, че има неизвестни за мен български автори (Атанас Георгиев, Ради Царев), чиито разкази ми харесаха наравно с разказите на прочути в жанра майстори като Емилиян Станев, Дончо Цончев, Хайтов и Радичков.

Имаше и няколко разказа, които бяха само атмосфера, само дух, без да разказват почти никаква случка - „За диви патици край голямото езеро”, „Нощ край езерото”, „Резнак”, „Лгов” от Тургенев, „Ловец” на Чехов и може би те ми харесаха най-много. От тях лъхаше най-силно на кал, бурени, мокра козина и барут. А това са неща, които не се помнят, но пък са от най-важните. Да знаеш кой си, колко можеш и къде ти е мястото. Излизаш, отиваш в дивото, сливаш се с него, погледаш, послушаш, възхитиш се и се прибереш подновен.

Ловните разкази са много особена категория.

Старият Валицки отдавна се беше пенсионирал. Живееше самотно в това селце, за да бъде близо до гората. Обработваше парче земя край къщата, събираше гъби и орехи, дялкаше лъжици от мекото стъбло на трепетликата.
пп
Корицата много ми хареса.:)

четвъртък, юли 21, 2011

Пипи Дългото чорапче – Астрид Линдгрен

Историите за Пипи са от такава висша хумористична и премъдра класа, че за съжаление в момента изобщо не мога да измисля как да ги коментирам и възхваля достойно. Затова ще се огранича с цитати. Което също не е лека задача, да не си помислите обратното. Защото всъщност цялата книга си е един голям цитат и е ужасно трудно да си подбереш представителна извадка.

В този миг през портата нахълтаха двама полицаи в пълна униформа.
— Ой — възкликна Пипи, — и днес май че ми върви. След плодов крем най-много обичам полицаи.

И тръгна към тях с грейнало от радост лице.
— Ти ли си момичето, което се е настанило във Вила Вилекула? — попита единият полицай.

— Напротив — отвърна Пипи. — Аз съм една мъничка лелка, която живее на третия етаж в другия край на града.

Тя само искаше да се пошегува с полицаите. Но те решиха, че това никак не е смешно, и й казаха да не бъде нахална. После й съобщиха, че добри хора в града са уредили да й се даде място в детски дом.

— Аз вече си имам място в детски дом — каза Пипи.

— Така ли, уреди ли се вече? — попита единият полицай. — Къде е този детски дом?

— Тук! — отвърна гордо Пипи. — Аз съм дете, това е моят дом и следователно е детски дом. В него имам място, и то много място.

— Мило дете — усмихна се полицаят. — Не можеш да разбереш. Ти трябва да идеш в истински детски дом, където ще се грижат за теб.

— Може ли човек да си заведе кон във вашия детски дом? — попита Пипи.

— Не, разбира се — отвърна полицаят.

— Така си и мислех — каза мрачно Пипи. — А маймуна?

— Ами! Как може!
— Аха — каза Пипи, — тогава търсете си другаде деца за вашия детски дом. Аз там няма да ида.
— Ти не разбираш ли, че трябва да ходиш на училище — каза полицаят.

— А защо трябва да ходя на училище?

— За да се учиш на разни неща, естествено.

— Какви неща? — настояваше Пипи.

— Най-различни — отговори полицаят. — Цял куп полезни неща, като например таблицата за умножение.

— Девет години съм се справяла без някакви си таблици за уморение — каза Пипи. — Така ще си карам и занапред.

— Помисли си обаче колко тежко ще ти бъде, ако останеш неука. Нали когато пораснеш, някой може да те попита коя е столицата на Португалия и няма да знаеш какво да му отговориш?

— Как да не зная какво да му отговоря — възкликна Пипи. — Ей така ще му отговоря: «Щом като толкова ти се е приискало да узнаеш коя е столицата на Португалия, съветвам те да напишеш едно писмо до Португалия и да попиташ!»
— А няма ли да ти е мъчно, че ти самата не знаеш това?

— Твърде е възможно — допусна Пипи. — Понякога нощем, когато съм будна, ще се чудя и мая: «Ееех, как ли се казва столицата на Португалия?» Но в края на краищата човек не може да се забавлява — продължи Пипи и за разнообразие застана на ръце. — Между другото била съм в Лисабон с баща си — продължи тя, както си стоеше с главата надолу, защото и така можеше да говори.

***
— Защо държиш кон на верандата си? — попита Томи.
Всички коне, които знаеше, живееха в конюшни.
— Хм — отговори замислено Пипи. — В кухнята само ще ми се пречка, а пък в гостната не го свърта.

***
— Пипи — каза задъхано Томи, защото беше тичал много бързо. — Пипи, искаш ли да дойдеш с нас на цирк?

— Мога да дойда с вас къде ли не — каза Пипи. — Но дали мога да дойда на цирк, не знам, защото нямам представа какво е това цирк. Боли ли там?

— Колко си смешна — засмя се Томи. — Как ще боли! Знаеш ли колко е весело. Коне и палячовци и красиви жени, които ходят по въже!

— Но струва пари — каза Аника и разтвори ръчичките си, за да провери дали лъскавата монета от две крони и двете по 50 йоре са още там.

— Аз съм богата като вълшебник — заяви Пипи. — Все ще мога да си купя един цирк. Макар че ще стане тясно, ако имам повече коне. Палячовците и хубавите жени някак ще набутам в килера. Но тая работа с конете ще бъде по-трудна.

— Щуротии! — каза Томи. — Кой ти казва да купуваш цирка? Трябва да си платиш, за да гледаш, разбираш ли?

— Гледай ти! — възкликна Пипи и зажумя. — Та нима гледането струва пари? А аз по цял ден се разхождам и зяпам! Кой знае колко пари имам да давам за това!

След малко тя внимателно отвори едното си око и започна да го върти на всички страни.
— Да струва колкото си ще — каза тя, — но просто трябва да погледна!

Най-сетне Томи и Аника все пак успяха да обяснят на Пипи какво е това цирк и тя отиде да вземе няколко златни парички от своята чанта. После си сложи шапката, голяма колкото колело, и тримата се запътиха към цирка.
Навалицата се блъскаше пред купола, а пред гишето за билети се виеше дълга опашка. Постепенно дойде ред и на Пипи. Тя вмъкна глава в прозорчето, впери поглед в добродушната стара дама, която седеше зад гишето, и попита:
— Е, колко струва да те погледа човек?

Но старата жена беше чужденка, тъй че не разбра какво й каза Пипи, а отвърна:

— Малко момиче, штрува пет крона на хубав място, три крона на по-лош място и една крона на правощоящ.

— Аха — каза Пипи, — но тогава ще обещаеш да ходиш и по въже.

Тук се намеси Томи, който обясни, че Пипи иска билет от по-евтините. Пипи подаде една златна паричка и старата жена я заоглежда недоверчиво. Дори я захапа, за да се убеди дали наистина е златна, и едва тогава Пипи получи своя билет. Освен това получи и много сребърни пари като ресто.
— Какво ще ги правя тия грозни малки бели монети? — негодуваше Пипи. — Я си ги задръж, а аз ще те погледна два пъти. На правощоящ.


пп
Маюшке, тези цитати са и специален поздрав за теб, защото доскоро тази книга беше кажи-речи единствения ми извор на познание за Швеция и нейните обитатели.:)

понеделник, юли 18, 2011

Адвокатът с линкълна - Майкъл Конъли

„Няма по-страшен клиент от невинния.“

Особена история, поне за мен. Романът, подобно на другите 4-5, които съм чел от Майкъл Конъли, пак е фрашкан с действие, неочаквани разкрития, обрати и опасни престъпници. Приятно ми беше да видя, че съгласно всички изисквания за съвременен трилър, главният герой съвсем примерно загази в личния си живот още в края на първата третина от книгата. Неочакваното този път беше от коя страна на престъплението бяхме ние с него този път - страната на адвокатът защитник на престъпниците. В предишните истории за детектив Хари Бош нещата бяха малко по-леко смилаеми и горе-долу в духа на кучешката логика: там някъде има престъпник - намери го и го хвани. Тук обаче събитията бяха пренесени в любимата на целокупния американски народ съдебна зала. Хитър и опитен защитник, млад и злобен прокурор, брутален съдия и обвиняем плейбой, който е толкова нееднозначно да бъде съден, а още по-трудно да бъде защитаван. Засукана работа.

Нашето момче този път е адвокат и се казва Мики Холър. Защитава единствено и само платежоспособни отрепки. Отявлени и доказани престъпници, срещу които обаче органите на реда в някой момент са действали незаконосъобразно, било то неволно или не. Тези пукнатини ползва Холър, за да печели делата си. Освен това има и наследената от баща му (също адвокат) слабост понякога да защитава с съда за без пари арестувани проститутки. Противно на молбите на втората му бивша жена, която работи при него като секретарка.

По кината до скоро вървеше едноименен филм с някакъв симпатяга в главната роля (оказа се Матю Макконъхи), за който запознати споделиха, че се бил вживял и ролята му паснала идеално.

Любимите песни на главния герой пак са много ключови, защото най-изненадващо нашето момче се оказа, че редовно слуша албум на 2Pac, подарен му от клиент. Другите хора се стряскат, не вярват и мислят, че се шегува, че слуша такава музика, но всъщност тези песни просто помагат на Мики Холър да разбира клиентите си по-добре.

Трябва да се споменат и трите еднакви линкълна, които притежава Мики, като номерът на този, който е в движение е: "NTGLTY".:)

Publishers Weekly казва, че Майкъл Конъли е еквивалентът на Достоевски в модерната криминална литература. Което не знам дали на мен ми звучи изобщо похвално. Защото всъщност Конъли е много по-добър от това.:)

Каква е разликата между сома и адвоката?
— Хммм, не знам, детектив.
— Единият обира лайната по дъното, а другият е риба.

вторник, юни 14, 2011

Вихър от мечове – Джордж Р. Р. Мартин

Според предварителната информация третият том от „Песен за огън и лед” щеше да е много спорен. Хората или го хвалеха, или го заплюваха горещо. Разцеплението в страстите се оказа напълно оправдано. (Ако не искаш да знаеш какво точно ще се случи, не чети следващия абзац.)

Войните на топящите се рояци новоизлюпени крале из Вестерос продължаваха, но за мое огромно съжаление, все с лек превес на скапаните Ланистъри („скапани Ланистъри” е устойчиво словосъчетание). По островите Денерис се заигра с едни неприятни типове-робовладелци, но успя да ги надцака с мега слаби карти и в следващия момент се оказа предводителка на десетки хиляди освободени роби от бойните ями, с които овърша свободните градове на юг. Момето трупа сила за тържествено завръщане, но още е рано. Останките от рода Старк продължиха да се борят самосиндикално за оцеляване в пълно неведение за съдбите роднините си. Аря така и не успя да избяга кой знае колко далеч и единственото й постижение беше да попада от едни разбойници на други. Санса отбеляза по-голям напредък, защото хем успя да избяга от натрапения й безнос съпруг Тирион, ами и за огромнейша моя радост присъстваше и дори неволно участваше в убийството на отвратителното лигавото добиче „крал” Джофри. Предстои да видим какви ядове ще бере тепърва с Кутрето, който уреди нейното спасяване и бягство до Орлово гнездо. Роб и Кат отнесоха най-големия дял от жестокостите на автора – това, да те изколят предатели барабар с цялата ти армия по време на специално нагласена за целта сватба, вече на нищо не прилича. Съдбите на Бран и Рикон в тази книга тактично спряхме да следим още откакто ги обявиха за умрели. Джон Сняг обаче превзе симпатиите ми, пребори се с диваците на Манс Райдър на север, прегреши с една червенокоса дивачка (този цвят сигурно се очакваше да го оневини донякъде в очите на читателите), удържа Вала и на всичкото отгоре Черните плащове го избраха за лорд-командир! Изобщо, той ми оправи настроението след батака с роднините му.

Истината е, че с „Вихър от мечове” наистина рискувате да се откажете навеки от поредицата. Привидно изглеждаше, че Джордж Мартин си вкарва страхотен автогол – кой е толкова луд, та да избие фамилията, на която ни накара да симпатизираме от самото начало, единствените носители на повече добродетели и извършители на по-малко мискинлъци. Което, като се замисли човек, може да излезе и доста хитър ход, защото прекалено добродетелните хора никому не са драги. Ситуацията на войни и кралска немилост не би им позволила продължително време да са все така добри и затова авторът им спести мъките. Изпитвам и неясните подозрения, че тези Старки, които все пак оцеляха, ще станат най-жестоките палачи на този онеправдан континент. Просто толкова много хора в тази история сами си го просят...

***
- Кой си ти? – попита портата.
- Аз съм мечът в тъмнината – каза Самуел Тарли. – Аз съм стражът на стените. Аз съм огънят, който гори срещу студа, светлината, що носи зората, рогът, що разбужда спящите. Аз съм щитът, който пази владенията човешки.
- Мини тогава – каза портата.
***
Има стари наемници и храбри наемници, но няма стари храбри наемници.
***
Дръж винаги враговете си объркани. Ако никога не знаят кой си или какво искаш, те няма да разберат какъв ще е следващият ти ход. Понякога най-добрият начин да ги объркаш е като правиш безцелни ходове или дори като действаш против себе си.

сряда, май 04, 2011

Големият сън – Реймънд Чандлър

Всеки си има любим номер. И може изобщо да не е луд, а да е виден писател на криминалета. Номерът на Чандлър са смешките. Уж всичко е сериозно, опасно и драматично, а частният детектив Филип Марлоу ръси лафове с лекота и вдъхновение, все едно са го наобиколили впечатлителни гимназистки.

Смешките му биха били перфектни като за моренце, плаж, чадъри и задрямали паузи, в които да подхвърляш на компанията оглозгани цитати като този:

Тъмносивите й очи ме гледаха и както обикновено създаваха впечатлението, че надничат иззад дулото на пистолет. Тя се усмихна. Малките й остри зъби блеснаха.
— Готина съм, а?

Казах грубо:
— Готина си като филипинец в събота вечер.

Отидох до един лампион и го светнах. Върнах се да загася лампата на тавана и отново пресякох стаята до шахматната дъска, поставена на масичката за игра на карти под лампиона. На дъската бях наредил шахматна задача с шест хода. Не можех да я реша, както и толкова много от проблемите си. Протегнах ръка и преместих един кон, сетне си свалих шапката и палтото и ги хвърлих някъде. През всичкото това време тихото кискане продължаваше да се чува откъм леглото, съшият този звук, който ми напомняше за мишки зад ламперията в някоя стара къща.

— Бас държа, че не можеш дори да се сетиш как се вмъкнах.

Изрових една цигара и я изгледах мрачно.

— Бас държа, че мога. Влязла си през ключалката също като Питър Пан.

— Кой е тоя?

— Ами един образ, който навремето познавах от игралния дом.


Иначе работата е такава. Марлоу е нает от пенсиониран генерал да се справи с някакъв тип, който изнудва дъщеря му. Само че докато нашето момче разузнае какво става и започват да валят трупове. Другата дъщеря на изветрелия генерал също се е замесила с някакви мафиози, мяркат се компрометиращи снимки, револвери и един безследно изчезнал зет за фон. Марлоу за нула време разнищи работата като не пропусна да се накваси порядъчно, както външно, така и вътрешно, без обаче по никакъв начин да посяга на сестрите. Джентълмен същий.

Та така с Филип Марлоу. Лъже, бие, стреля и пие от сутринта. Все е смачкан, мокър от дъжда, недоспал, понабит и не спира с майтапите.

Другото обаче е по-слабо. Другото, което аз търся в едно криминале, е загадка, логика в разследването, интрига, която и аз мога да следвам. Изобретателност, набито око, навързване на фактите, докато заедно с детектива разкрием престъпника. Това му е по-слабо на Чандлър, но какво пък, човекът си е избрал друга ниша.

петък, април 29, 2011

Ейнджълс Флайт – Майкъл Конъли

Гневът и насилието запълват празнотата, оставена след загубата на надеждата.


В центъра на ЕлЕй има хълм, Бънкър Хил, по който върви смешна старовремска железница, казва се Ейнджълс Флайт. Състои се от една къса и права отсечка по склона на хълма и две мотриси, които са вързани с въже. Когато едната се качва, другата слиза и се разминават по средата. Едната се казва Синай, а другата Оливет. Стари вагончета, корави дървени пейки, в едната посока е 25 цента, романтика.

Защо го разказвам всичко това? Защото и тази книга четох с отворен Гугъл Мапс и Стрийт Вю и вече познавам района също толкова добре, колкото и холивудското управление на ул. "Уилкокс", всичките полицейски кафенета, паркинга отзад, на който ченгетата излизат да пушат. Всички описани пресечки, автомивката на "Сънсет", където беше работил заподозреният, автобусната спирка до долната спирка на Ейнджълс Флайт, забутаната звезда на Синатра на "Вайн стрийт", сградата с офиса на убития, дори изрисуваната на отсрещния калкан физиономия на Антъни Куин. Какво ли не. Мисля си, че по-подробно впечатление бих имал единствено, ако съм лично в Лос Анжелис. С кола.

Преди да заключи влакчетата на Ейнджълс Флайт една вечер пазачът намира в Оливет два трупа. Простреляните са една отрудена чистачка-мексиканка и най-скандалният адвокат в града. Винаги защитава само чернокожи престъпници, съди полицаите и прави луди пари. Черните в бедните квартали веднага настръхват, медиите подклаждат работата и само питат: Полицай ли го е убил? Нали е полицай? Тогава се намесва Хари Бош и започва да разплита нещата. Щом една посока се окаже без перспективи, веднага скача на следващата най-вероятна и продължава да рови. Започват да изплуват нови заподозрени, нови престъпления, неподозирани мръсници, нови опасности. Само че Хари не се дава.

Харесва ми отношението на Майкъл Конъли към музиката, живописта, а вече и към литературата.:)

Хари споменава на едно място сравнение на бунтовете в ЕлЕй с нещо прочетено - Денят на скакалеца на Натаниъл Уест. Намира се в топ 100 на англоезичните книги евър и се учи в американските училища. Което му изписва вежди макар той да се оправдава с бившата си приятелка от Черен лед, която помним, че беше учителка по литература, демек, тя била виновна. Това обаче не е всичко.

— Хумбърт Хумбърт… — замислено повтори Бош.
— Това е литературен герой — или поне някои хора го смятат за литература — каза Ентренкин. — От „Лолита“ на Набоков.

Песента този път е Lullaby на Франк Моргън от вече споменавания албум Mood Indigо, явно е любим на Майкъл Конъли.

пп
Внушенията за летящи ангели са толкова много, целенасочени и важни, че е грехота книгата да се издава на български със затрогващото с простотата и безсмислието си заглавие Хари.

неделя, април 24, 2011

Сблъсък на крале - Джордж Р. Р. Мартин

Властта е там, където хората вярват, че е.

Мътна и кървава. Това е обобщението на тази увлекателна и бърза за четене книга.

Защо мътна? Защото малко или направо никоя от започнатите в първата книга нишки не беше завършена. Нещата само се дозаплетоха и отложиха. Имаше, разбира се, някакви междинни решения и приключения, но основните въпроси останаха. Какво ще дойде от север със зимата? Кой от владетелите ще оцелее и ще стане крал? Какво ще стане с трите дракона? Ами Аря, вълчищата?

Защо кървава? Многото секс и насилие в първата част от „Песен за огън и лед” бяха изненадващи, но нищо чак толкова фрапиращо. В тази вече те са основен елемент. Много клане, много изнасилени, много нещо и то предадено в смущаващи детайли. Като че ли не беше необходимо, но все пак човекът има тиражи да продава.

Обобщението може да бъде и друго. (Ако не искаш да знаеш какво точно ще се случи, не чети.)
Денерис продължи безотговорно да се мотка в тежка чужбина с невръстните си дракончета, без изгледи от някъде да намери пустата армия, дето й трябва, за да се върне вкъщи и да набие всички. Братята на умрелия крал Робърт излязоха същите рогачи, сбиха се помежду си и изпоизмряха, вместо да се обединят и да разкарат гадните Ланистъри от Кралски чертог. Аря Старк се запиля в пълна анонимност между фронтовете. Зимен хребет беше предаден, завзет и опожарен заради неблагодарното шиле Теон Грейуотър. Джон Сняг замина на експедиция отвъд Вала, но намери само още загадки, колегите му бяха избити, а той самият най-доброволно се присъедини към ордите на Манс Райдър, които масово се изселват и тръгват на юг. Гнъсното джудже Тирион напук на всичко продължава да си разиграва коня и да преуспява във всичките си начинания.

Казват, че третата книга била най-добра и е в интерес на Джордж Мартин това да е така, защото в противен случай спирам да му чета обидното на моменти протакане. Долен печалбар! А пък разни изменници с по 11 тома бозяви продължения пък хич не мога да ги разбера. Нито пък читателите им.

Пред очите на Аря пожарът погълна едно дърво, пламъците пропълзяха по клоните му и то изпъкна на фона на нощта, облечено в халат от побеснял оранж.
***

Най-много всички да измрем. Това ще спечели време за братята ни на Вала. Време да се попълнят гарнизоните и да се замразят портите. Време да се наточат брадвите и да се поправят катапултите. Животът ни ще е добре похарчена монета.

***

Дотраките не се доверяваха на солената вода и на нищо, което се движи из нея. С вода, от която конят не може да пие, не искаха да си имат работа.

***

Ако Валът падне, ще загаснат всички огньове.


Старо мнение, но пък фенско.

понеделник, април 18, 2011

Не се страхувайте – Александър Кат

Първото по-дълго произведение на Кат е приятно оформено като безплатна електронна книга с оригинални шрифт и постройка.

Програмистчето, което е и главен герой, вижда над Витоша нещо, което най-вероятно не е със земен произход и се свързва с някои стари приятели, за да разплетат нещата. Любознателните им намерения идват леко наивни на фона на последвалата бъркотия от труп във вана, преследване, отвличане, истински ИИ и една оставаща загадка. Цялата история обаче служи и за фон на противопоставянето на Инженера срещу Философа и присъщите им начини на мислене.

Езикът. Хареса ми, че програмистките неща бяха обяснени нормално и разбираемо за лаици като мен. Харесах и разговорните думички и изрази от диалозите на Инженера и Любопитния, които придават достоверност на ситуациите. Че кой би очаквал такива герои да си говорят на висок стил?

Хареса ми как се поддържа интересът на читателя и напрежението до края с отделни малки случки като тази с бягството от сауната. Сигурно всеки е сънувал кошмари как го преследват непознати костюмирани типове и не може да се изплъзне от преследвачите. Или поне е гледал филми за това. Затова номерът на Инженера в сауната с кърпата върху панталон с навити крачоли ми се видя хитър.

Номерът с периодичните бележки в тефтера беше як, до края им се чудих. Малко се разочаровах от самата развръзка, очаквах нещо по-конкретно, но сигурно е защото все пак съм малко повече инженер и по-малко философ.:)

Изобщо цялата идея с два непримирими един с друг образи е доста ловка като писателска примамка, защото един от популярните и лесно приемани митове е, че човек не може да бъде едновременно и любопитен творец с развинтено въображение, и логичен и последователен прагматик. Хората лесно кълват на това. Има обаче едно „но”...

В действителност в инженерната мисъл задължително трябва има малко философия, за да не се превърне тя в обикновено занаятчийство. Инженерът трябва да разбира смисъла, да знае отговора на въпроса „защо”, а не само да копира нещата по начина, по който са ги правили предците му. Разбирането на принципите на нещата му позволява да тласка приложната наука напред.

Философът пък, ако държи да бъде смислен и да прави философия за хората извън тесния кръг негови колеги, задължително трябва да има от инженерната приложност. Иначе размишленията му го отнасят в някакви негови си измерения, където може да се забавлява с какви ли не умствени гимнастики, които обаче за жалост нямат никаква връзка с действителността. А философията е нужна и важна, защото, както казва Лонганлон, тя дава начина по който разсъждаваме и по който стигаме до познанието и вземаме решения.

Харесаха ми и много отделни пасажи, които придават достоверност на действието, от рода на:

Сауната беше градски еквивалент на риболов - оправдание да си седиш половин час без да правиш абсолютно нищо.
***

Странно е, но се чувстваме истински свободни, само когато сме далече от нормалната ни среда. Пътуването е приятно. А най-приятният вид пътуване е пътуването към дома...

***

Който не желае да бъде третиран като част от цялото, ще направи така, че да се диференцира от него.


По-голямата сила на Кат засега като че ли още са разказите с неочакван край. Неговото „Момиче на име Иванка”, което за пръв път видях в Капитал Лайт, продължава да е първото негово нещо, което хваля на незапознатите.

сряда, април 13, 2011

Божията формула - Жозе Родригеш душ Сантуш

Животът е софтуер.

Насам, народе! Португалският Дан Браун ще ви обясни нещата! Нерде науката, нерде религията. От мухлясала Португалия през умопобъркан Техеран, та чак до вмирисания на биволско масло Тибет просторите са все негови! Има разбити супер яки шифри от две думи на кръст, взлом по нощите в иранско министерство и разшифроване на най-важната тайна на Все... wait for it ...лената! И всичко това, извършено от задръстен университетски преподавател!

Изпитвам безпочвените подозрения, че авторът наскоро е бил огрян от изцелителната сила на обучението по физика в горните класове на гимназията и магията на наученото го е опиянила дотолкова, че е решил да престане да ограничава разказваческия си талант до журналистически дописки и е прехвърлил възхитата си от физиката в истински дебел роман. Само че книгата прилича на роман само по дебелината си. Липсва почти всякаква художествена стойност, фабулата е съшита с бели конци, а диалозите... о, диалозите са просто прелест. В общи линии представляват следното:

Герой А: Една страница монологичен плътен текст с история на физиката.
Герой Б: Нима?
Герой А: Една страница монологичен плътен текст с история на физиката.
Герой Б: Аха, разбирам.
Герой А: Една страница монологичен плътен текст с история на физиката.
Герой Б: Ясно.
Герой А: Една страница монологичен плътен текст с история на физиката. После мъдрецът с физичните познания логично се изморява и отива да спи. На другия ден инквизицията продължава.

Въпреки всички подозрения Герой Б не е селския идиот, а се зове професор Нороня - преподавател и стар ерген по съвместителство. Безценното светило на португалската криптографска наука се оказа вербуван едновременно от иранските тайни служби и ЦРУ за „разшифроването” на секретен документ, писан от самия Айнщайн по поръчка на Бен Гурион. По всички подозрения това трябваше да е рецепта за създаване на евтина гараж-мейд атомна бомба, но се оказа нещо къде по-тривиално – „доказателство” за съществуването на Бог, разбираш ли.

Не мога да се сдържа и да не обърна внимание на колектива, който е имал грижата тази белетристична перла да украси рафтовете и на българските книжарници. 5 души са си написали имената на предпоследната страница и 5те са мацки. Не, че е нещо, ама да бяха дали поне на един мъж със средно образование да прочете книгата и да им обърне внимание на някои очевидности. Феминизацията вече достига такива размери, че дори природният газ от страница 35 вече е сменил резбата и сега си тече като природна газ.

Някъде из блогосферата преди време срещах следната крилата мисъл, която доста точно пасва на господина душ Сантуш. Който не е чел фантастика на младини, после му се налага цял живот да живее в нея.

Обобщение: Рядко наивна и некадърна книга, която на места откровено лъже, като се маскира зад уж научни истини.

Един бърз сърч постфактум показа някои изненадващи и дори подвеждащи данни за същата творба. Ел, честно, не го очаквах от теб.:)