понеделник, юли 28, 2014

Прах при прахта – Петър Тушков

...а металният грохот на безкрайната колона от мръсни танкове в далечината разчупваше ледения въздух на заранта и ме караше да си мечтая за кикота на жена под войнишко одеяло.

Сравнително нов мини-собрник с шест разказа от Петър Тушков. Ще кажете, знаем ги тези. Да, ама или е не съвсем, или направо хич нищо не знаете. Шест броя стегати, пременени и изобретателни с оригинални сюжет и метафори. Напрежение и забавление, толкова просто звучи като цел за авторите на проза и много често напълно недостижимо от българските такива. Но не и в този случай. :)

  • „Паганини” е ок. Нашенско разузнаване, лежал в затвора касоразбивач с фини пръсти на цигулар и нови задачи, дух като за Емил Боев, но с по-добри описания на Банишора и по-интересен образ на проверяващия офицер. :)
  • За мен „Добруджа” безспорно води по точки, с обиколки, а за по-сигурно и с тухнически туш. Разположен е в любимата ни вселена на отделите И и З, а нашето момче пак образцово се набива между шамарите, докато за прикритие се придвижва из калищата и мъглите на североизточна България с камион пълен със зомбита, които са му най-малкия проблем. Завладяващият стил и маниер на предаване на опасности и бойни действия на Тушков за пореден път ни залепя за облегалките и пуска оная страшната мелодия на долби съраунд. Ах, онзи момент с пистолета под носа, ах, тези фонтани кал от веригите на танковете, а влажния студ, а сравненията... Споменах ли, че е готово за филмиране?
Хвърлих поглед наляво тъкмо навреме, за да видя как към нас по диагонал връхлита тичащ мъж — зъл дух с липсваща долна челюст и нездраво жълти белтъци на очите. Мъжът се добра достатъчно близо, преди да бъде смачкан с тигров скок от друга планината с оръдие и петолъчка на ламарината, която ни подмина. Танкът го натъпка в земята, разруши единия ъгъл на хана и продължи да се носи напред, докато в същия момент и ние излизахме на полето заедно с разгърнат фронт от жилави, пъргави мъже с огнехвъргачки и побеснели съветски мотострелковаци подире ни.
— Ураааааааааа...
Летяхме в челото на атаката. Докато пружинирахме през угарта, лейтенантът се обърна, все така здраво заловен за кулата, и ми се усмихна.

  • „Прах при прахта” продължава да разказва за инвазията на зомбитата от север и проблемите на Кригер. Добро, но кратко, а и като форма (действието е преразказано от друг участник) не предполага същото напрежение, както в „Добруджа”.
  • В „До последния мъртвец” пак заварваме Кригер вързан за стол и с цицина на главата. На него взе да му става навик да го изненадват, а проблемите му съвсем не свършват с боя, защото около него обикаля размазан силует на жена със спринцовка в ръка и много неприятни въпроси.
  • „Фрийдъм тънел” е твърде различен от другите разкази. Раздвоение, личности и объркване кой кой е. Аз си признавам, че чаках с нетърпение основно новите приключения за разузнавачи&зомбита и този разказ просто не го оцених по достойнство.
  • „Корабокрушение” има интересна форма – записите в телефона на оцелял корабокрушенец от туристически лайнер. Нещата обаче започват да стават съмнителни, когато половин месец след корабокрушението, че и повече, в мобилния телефон все още има ток и героят продължава да записва все по-странните си наблюдения.
Авторът продължава да демонстрира невероятната комбинация от талант и щедрост и на това място в неговия сайт можете да намерите кодове за безплатно сваляне на сборниците с разказите му.
ps.
Никога не съм вярвал, че повествование, съдържащо зомбита, може да ми харесва толкова много. :) Ту би континуед...

събота, юли 19, 2014

Момиче на пружина – Паоло Бачигалупи

Както вероятно добре знаете, Паоло Бачигалупи е американски писател, който през 2010 печели наградите „Хюго” и „Небюла” с дебютния си роман „Момиче на пружина”, а поради неустановени причини аз го четох чак сега.

В началото на книгата се опасявах, че ще се удавя в пороя от герои и авторови термини от псевдо-историята, езика, религиите, професиите, модата и всички други измислени детайли на този бъдещ Тайланд, които авторът си е съчинил. Създавал е щедро, за да те убеди, че този свят го има и трябва просто да го приемеш за даденост. Е, успял е. Благодарен съм му също, че се овладя навреме и щом се запознахме с най-насъщното (в може би първата половина от романа), от там нататък човекът се ограничи с непознатата терминология и се съсредоточи върху действието, което аз така обичам.

Интересен и богато изграден свят, увлекателно действие. Стийм пънк, съчетан с високи биотехнологии. Книгата по нещо бегло напомня на Нийл Стивънсън и „Диамантената ера“, вероятно по това, че разказва за бъдещето на югоизточна Азия, пък макар и по тотално различен начин. Тук проследяваме бъдещето на Индокитай след епохата на Разрастването, след свършека на изкопаемите горива, глобалната търговия и други познати ни глезотии и след появата на лабораторно разработените болести, които унищожават на практика почти цялата флора, а оттам и фауна. Създават се нови видове, възкресяват се стари. Енергията в оцелелите фабрики се взима от впрегнати мегодонти, а после вместо в батерии, се съхранява в усъвършенствани механизми с пружина.

Мрежата от политически и икономически интереси, канализирана корупция, религиозни изстъпления и обикновени предразсъдъци задвижва редица задкулисни игри, които очаквано много бързо минават равновесната точка и избухват в брутално предкулисни. Разбира се, с цената на много опасности и рискове от страна на главните герои, че и отнети животи. 

Повече подробности за този прелестен роман ще намерите при Данте, Тери и Копо

И няколко съвсем дребни кусура, които за кратко привлякоха вниманието ми, но ще бъдат споменати. Не че са толкова важни, просто книгата може да ги понесе. На няколко места в текста има фактологически разминавания, които, както правилно ми беше обърнато внимание, едва ли може да се обяснят с преводаческа небрежност. Климатът и температурите в Тайланд в пряк смисъл бяха наричани ту тропически, ту екваториални. Касата, за чието съдържание бленуваше Хок Сенг, беше описана като направена от желязо и стомана (каквото и да означава това), а отварянето й било възможно само с използването на дрелка (остарял русизъм за бормашина) с диамантено свредло. Тънкият момент е, че обработването на стомана с диамант от химическа и технологична гледна точка е доста невъзможна мисъл за фантастика, която претендира за званието научна.

Толкова много неща можеха да се преборят единствено чрез чакане.
 
ps1. Благодарностите този път са за Мишев, който най-благородно ме снабди с книгата.
ps2. Корицата не е ли яка?!