петък, юли 29, 2011

Ловни разкази - Сборник

Това е някакъв стар сборник от соц времената, който ми попадна случайно в един форум за ловци. Заради времето, в което е издаван, в него има разкази само от братските европейски социалистически страни. Които, оказва се, са родили писатели с двата редки таланта – да уважават и да се възщават от лова и да умеят да разказват красиво. Досега не се бях замислял, но сигурно двете неща винаги са свързани, защото повечето стари ловци, които познавам, са толкова интересни събеседници, че неведнъж съм излизал с тях само за да ги слушам.:)

Открих също, че има неизвестни за мен български автори (Атанас Георгиев, Ради Царев), чиито разкази ми харесаха наравно с разказите на прочути в жанра майстори като Емилиян Станев, Дончо Цончев, Хайтов и Радичков.

Имаше и няколко разказа, които бяха само атмосфера, само дух, без да разказват почти никаква случка - „За диви патици край голямото езеро”, „Нощ край езерото”, „Резнак”, „Лгов” от Тургенев, „Ловец” на Чехов и може би те ми харесаха най-много. От тях лъхаше най-силно на кал, бурени, мокра козина и барут. А това са неща, които не се помнят, но пък са от най-важните. Да знаеш кой си, колко можеш и къде ти е мястото. Излизаш, отиваш в дивото, сливаш се с него, погледаш, послушаш, възхитиш се и се прибереш подновен.

Ловните разкази са много особена категория.

Старият Валицки отдавна се беше пенсионирал. Живееше самотно в това селце, за да бъде близо до гората. Обработваше парче земя край къщата, събираше гъби и орехи, дялкаше лъжици от мекото стъбло на трепетликата.
пп
Корицата много ми хареса.:)

четвъртък, юли 21, 2011

Пипи Дългото чорапче – Астрид Линдгрен

Историите за Пипи са от такава висша хумористична и премъдра класа, че за съжаление в момента изобщо не мога да измисля как да ги коментирам и възхваля достойно. Затова ще се огранича с цитати. Което също не е лека задача, да не си помислите обратното. Защото всъщност цялата книга си е един голям цитат и е ужасно трудно да си подбереш представителна извадка.

В този миг през портата нахълтаха двама полицаи в пълна униформа.
— Ой — възкликна Пипи, — и днес май че ми върви. След плодов крем най-много обичам полицаи.

И тръгна към тях с грейнало от радост лице.
— Ти ли си момичето, което се е настанило във Вила Вилекула? — попита единият полицай.

— Напротив — отвърна Пипи. — Аз съм една мъничка лелка, която живее на третия етаж в другия край на града.

Тя само искаше да се пошегува с полицаите. Но те решиха, че това никак не е смешно, и й казаха да не бъде нахална. После й съобщиха, че добри хора в града са уредили да й се даде място в детски дом.

— Аз вече си имам място в детски дом — каза Пипи.

— Така ли, уреди ли се вече? — попита единият полицай. — Къде е този детски дом?

— Тук! — отвърна гордо Пипи. — Аз съм дете, това е моят дом и следователно е детски дом. В него имам място, и то много място.

— Мило дете — усмихна се полицаят. — Не можеш да разбереш. Ти трябва да идеш в истински детски дом, където ще се грижат за теб.

— Може ли човек да си заведе кон във вашия детски дом? — попита Пипи.

— Не, разбира се — отвърна полицаят.

— Така си и мислех — каза мрачно Пипи. — А маймуна?

— Ами! Как може!
— Аха — каза Пипи, — тогава търсете си другаде деца за вашия детски дом. Аз там няма да ида.
— Ти не разбираш ли, че трябва да ходиш на училище — каза полицаят.

— А защо трябва да ходя на училище?

— За да се учиш на разни неща, естествено.

— Какви неща? — настояваше Пипи.

— Най-различни — отговори полицаят. — Цял куп полезни неща, като например таблицата за умножение.

— Девет години съм се справяла без някакви си таблици за уморение — каза Пипи. — Така ще си карам и занапред.

— Помисли си обаче колко тежко ще ти бъде, ако останеш неука. Нали когато пораснеш, някой може да те попита коя е столицата на Португалия и няма да знаеш какво да му отговориш?

— Как да не зная какво да му отговоря — възкликна Пипи. — Ей така ще му отговоря: «Щом като толкова ти се е приискало да узнаеш коя е столицата на Португалия, съветвам те да напишеш едно писмо до Португалия и да попиташ!»
— А няма ли да ти е мъчно, че ти самата не знаеш това?

— Твърде е възможно — допусна Пипи. — Понякога нощем, когато съм будна, ще се чудя и мая: «Ееех, как ли се казва столицата на Португалия?» Но в края на краищата човек не може да се забавлява — продължи Пипи и за разнообразие застана на ръце. — Между другото била съм в Лисабон с баща си — продължи тя, както си стоеше с главата надолу, защото и така можеше да говори.

***
— Защо държиш кон на верандата си? — попита Томи.
Всички коне, които знаеше, живееха в конюшни.
— Хм — отговори замислено Пипи. — В кухнята само ще ми се пречка, а пък в гостната не го свърта.

***
— Пипи — каза задъхано Томи, защото беше тичал много бързо. — Пипи, искаш ли да дойдеш с нас на цирк?

— Мога да дойда с вас къде ли не — каза Пипи. — Но дали мога да дойда на цирк, не знам, защото нямам представа какво е това цирк. Боли ли там?

— Колко си смешна — засмя се Томи. — Как ще боли! Знаеш ли колко е весело. Коне и палячовци и красиви жени, които ходят по въже!

— Но струва пари — каза Аника и разтвори ръчичките си, за да провери дали лъскавата монета от две крони и двете по 50 йоре са още там.

— Аз съм богата като вълшебник — заяви Пипи. — Все ще мога да си купя един цирк. Макар че ще стане тясно, ако имам повече коне. Палячовците и хубавите жени някак ще набутам в килера. Но тая работа с конете ще бъде по-трудна.

— Щуротии! — каза Томи. — Кой ти казва да купуваш цирка? Трябва да си платиш, за да гледаш, разбираш ли?

— Гледай ти! — възкликна Пипи и зажумя. — Та нима гледането струва пари? А аз по цял ден се разхождам и зяпам! Кой знае колко пари имам да давам за това!

След малко тя внимателно отвори едното си око и започна да го върти на всички страни.
— Да струва колкото си ще — каза тя, — но просто трябва да погледна!

Най-сетне Томи и Аника все пак успяха да обяснят на Пипи какво е това цирк и тя отиде да вземе няколко златни парички от своята чанта. После си сложи шапката, голяма колкото колело, и тримата се запътиха към цирка.
Навалицата се блъскаше пред купола, а пред гишето за билети се виеше дълга опашка. Постепенно дойде ред и на Пипи. Тя вмъкна глава в прозорчето, впери поглед в добродушната стара дама, която седеше зад гишето, и попита:
— Е, колко струва да те погледа човек?

Но старата жена беше чужденка, тъй че не разбра какво й каза Пипи, а отвърна:

— Малко момиче, штрува пет крона на хубав място, три крона на по-лош място и една крона на правощоящ.

— Аха — каза Пипи, — но тогава ще обещаеш да ходиш и по въже.

Тук се намеси Томи, който обясни, че Пипи иска билет от по-евтините. Пипи подаде една златна паричка и старата жена я заоглежда недоверчиво. Дори я захапа, за да се убеди дали наистина е златна, и едва тогава Пипи получи своя билет. Освен това получи и много сребърни пари като ресто.
— Какво ще ги правя тия грозни малки бели монети? — негодуваше Пипи. — Я си ги задръж, а аз ще те погледна два пъти. На правощоящ.


пп
Маюшке, тези цитати са и специален поздрав за теб, защото доскоро тази книга беше кажи-речи единствения ми извор на познание за Швеция и нейните обитатели.:)

понеделник, юли 18, 2011

Адвокатът с линкълна - Майкъл Конъли

„Няма по-страшен клиент от невинния.“

Особена история, поне за мен. Романът, подобно на другите 4-5, които съм чел от Майкъл Конъли, пак е фрашкан с действие, неочаквани разкрития, обрати и опасни престъпници. Приятно ми беше да видя, че съгласно всички изисквания за съвременен трилър, главният герой съвсем примерно загази в личния си живот още в края на първата третина от книгата. Неочакваното този път беше от коя страна на престъплението бяхме ние с него този път - страната на адвокатът защитник на престъпниците. В предишните истории за детектив Хари Бош нещата бяха малко по-леко смилаеми и горе-долу в духа на кучешката логика: там някъде има престъпник - намери го и го хвани. Тук обаче събитията бяха пренесени в любимата на целокупния американски народ съдебна зала. Хитър и опитен защитник, млад и злобен прокурор, брутален съдия и обвиняем плейбой, който е толкова нееднозначно да бъде съден, а още по-трудно да бъде защитаван. Засукана работа.

Нашето момче този път е адвокат и се казва Мики Холър. Защитава единствено и само платежоспособни отрепки. Отявлени и доказани престъпници, срещу които обаче органите на реда в някой момент са действали незаконосъобразно, било то неволно или не. Тези пукнатини ползва Холър, за да печели делата си. Освен това има и наследената от баща му (също адвокат) слабост понякога да защитава с съда за без пари арестувани проститутки. Противно на молбите на втората му бивша жена, която работи при него като секретарка.

По кината до скоро вървеше едноименен филм с някакъв симпатяга в главната роля (оказа се Матю Макконъхи), за който запознати споделиха, че се бил вживял и ролята му паснала идеално.

Любимите песни на главния герой пак са много ключови, защото най-изненадващо нашето момче се оказа, че редовно слуша албум на 2Pac, подарен му от клиент. Другите хора се стряскат, не вярват и мислят, че се шегува, че слуша такава музика, но всъщност тези песни просто помагат на Мики Холър да разбира клиентите си по-добре.

Трябва да се споменат и трите еднакви линкълна, които притежава Мики, като номерът на този, който е в движение е: "NTGLTY".:)

Publishers Weekly казва, че Майкъл Конъли е еквивалентът на Достоевски в модерната криминална литература. Което не знам дали на мен ми звучи изобщо похвално. Защото всъщност Конъли е много по-добър от това.:)

Каква е разликата между сома и адвоката?
— Хммм, не знам, детектив.
— Единият обира лайната по дъното, а другият е риба.