петък, декември 28, 2007

Убийството на механика Ролфсен – Мауриц Хансен

Всяка страна си има гордости, които се изтъкват обикновено на маса пред чуждестранни гости. По-голямата част обикновено изобщо не са верни, като онези за родината на киселото мляко или изобретателя на компютъра, обаче идеята тук е не за нашите, а за норвежките. Става дума за първия криминален роман в света. Книгата е издадена през 1839 г., което давало две години преднина на автора пред "Убийствата на улица Морг" (1841 г.) на Едгар Алън По. Не знам, може и да е така, но едва ли това е най-важното. По-важното може би са забавните напъни да се получи завоалирането на интригата от един жител на 19-ти век, който не е чел Конан Дойл, Агата Кристи, Хърбърт Уелс или пък Чейс, и същевременно да ни разхожда из бита на скандинавците от това време. Казвам скандинавци, защото наистина езиците и обитателите на романа прескачат през немски, норвежки, шведски, че даже и френски. И на този полуостров май не са много наясно кое чие е…

Иначе книгата е забавна, чете се леко, кратка е и накрая има изненадващ обрат в действието, който и мен ме изненада, но пък последната сцена ми остана неясна и не разбрах какво е искал да каже авторът.

Предлагам на четивото да се гледа по-скоро като на исторически паметник и културен феномен, а не с критичното око на крими-фен с широки познания в световното развитие на жанра.

p.s.

И естествено огромни благодарности и похвали за преводачката Веселка Попадийна, на която дължа удоволствието от запознанството с Мауриц Хансен.;)

четвъртък, декември 20, 2007

Черният принц - Едгар Уолъс

Не съм сигурен дали е прилично да се говори така леко, както той пише. Сещам се за неща от рода на think fast, speak slow. Също романчето има вид на нещо писано и непроверявано. Просто ей така, от воле, пише на кило, защото седмичниците и издателите го притискат, а хонорарите той вече отдавна ги е похарчил, за да обядва вкусно в очарователна компания в ресторанта на скъп лондонски хотел. Нищо не е изпипано, просто взима клиширани идеи и ги разказва добре.

Какво може да се очаква от такова четиво:

• възрастен изследовател на диви земи с една ръка, който задължително ще върши неща в способностите само на млад двурък атлет;

• най-строгия полицай от Скотланд Ярд – от него следва да се очаква нещо сантиментално;

• най-сивата и скучна секретарка – смелост, изобретателност и героични дела;

• благороден и даровит провинциален писател, щастливо омъжен за най-кротката и красива жена в Англия – грандиозно семейно нещастие, причинено от тъмен балкански субект;

• добрите са англичани – злодеят е чужденец и за по-неутрално – албанец. Чиста работа, никой не е обиден.

Изданието е ужасно, преводът куца и като цяло всичко е толкова недодялано, че е страшно смешно и помага да не бъде взимано на сериозно романчето. Изобщо не знам защо ги чета такива неща, предполагам защото харесвам тази Англия, защото мога да чета без да се замислям или ако не внимавам, не ми се налага да се връщам. А пък си е и крими, все пак си е предизвикателство да се сетиш сам как може да е извършено убийство в стая без тайни врати и прозорци, която е заключена отвътре, и в наличност е само един брой труп и никакви извършители или оръжия.:)
Приготвил съм си още две парчета от същото.

петък, декември 14, 2007

Лисабонският договор

Лисабонският договор е нещо като олекотена версия на глупаво подиграната и неуспяла европейска конституция. Той засега има всички изгледи да успее и да поведе Европа в посока, в която тя никога не е стъпвала през цялата си история. Наистина смятам, че е важна тема и не го пиша, само за да си попълня блога. Като гражданин и участник в този съюз аз се чувствам длъжен да знам къде се намирам, каква е играта и какви са правилата. Още повече, че всичко е лесно достъпно и е на български език. А пък и грандиозността и мащабността на идеите и промените замислени в начинанието са от мащабите, с които обикновено работи само фантастиката. Свободата и големите перспективи лесно ме опияняват.:) Само 287 страници са, а повечето хора изобщо не се замислят колко голямо е всичко това. В добавка може да се запознаете и с Харта на основните права на Европейския съюз, също интересно четиво, доста по-кратко и увлекателно.:)

Естествено, може да не четете всичко наред, а само по-веселите пасажи с пряка реч и картинки, и изобщо да не обръщате внимание на дребните букви в края.;)

неделя, декември 02, 2007

Кървава музика - Грег Беър

Грег пак ми взе акъла. И ми е особено приятно, че така се получи. Нали знаете, четете нещо, което много ви се харесва, и после търсите още от същия автор, за да си набавите следващата доза щастие. Е, при мен се получи прекрасно, след „Радиото на Дарвин“ последва разказът „Музика на кръвта“. На Грег Беър обаче му се видяла малка тази форма за многото, което има да каже по въпроса с разумните нооцити. И взел та впоследствие го преправил на роман. Ама така аз ще знам какво става накрая, нали четох разказа?!!! Нищо подобно, разказа си разказа за 20 странички, а останалите 200 до края си бяха съвсем ново действие, продължение на сериала един вид. С нови герои, събития, места и размисли.
От "Камея" някога са представили действието така:
"
В “Генетрон” разработват микробиочипове. А един техен гениален служител тайно създава разумни кръвни клетки. След няколко дни кръвта вече мисли как да промени световния ред и дали човечеството трябва да се запази като вид…"
Но не казват какво се случва, когато малките генийчета
наистина завладяват целия материален свят, не казват какво се случва с хората, което за мен беше по-интересното.

Към края авторът според мен излишно се набута да променя реалността и Вселената като цяло, при условие, че почти през цялата книга се занимаваше почти само със Северна Америка, но пък от друга страна май нямаше друг изход от момента, когато въведе разума и информацията в субатомно ниво.

Хареса ми и страничката за завършек, в която продължаваше да доказва и отстоява не само, че човешкия разум си го бива и ще пребъде, и че човешкото тяло не го е ограничавало да се развива, ами и даваше начин за поправка на безвъзвратно отишло си минало. Пропуснати хора, събития и радости, които вече могат да се наваксат.

„Не е загубено нищо. Нито е забравено.

Има го в кръвта, в плътта.

Сега и във вечността.“

Силна книга, силна по онзи прав и категоричен начин, по който са умеели да поднасят горчивите истини Айзък и другите пионери на твърдото сай-фай. И за такова качество - "Хюго" и "Небюла" в комплект, разбира се...

неделя, ноември 18, 2007

Краят на дъгата – Върнър Виндж

Старанието ми да чета избирателно този път ме прецака. Понеже не знаех нищо за Виндж и книгите му, се доверих на множество източници. При всички тях обаче правех една и съща грешка – чета и запомням само това, което ми се стори интересно. И в резултат разполагах с една много лустросана и невярна представа за книгата.

Какво се бях подготвил да очаквам:

Сан Диего, Калифорния, 2025...
компютърните системи, интегрирани в дрехите и контактните лещи.

Робърт отново тръгва на училище заедно с мнозина като него и неволно се замесва в мащабна конспирация, целяща световно господство чрез новите технологии. В свят, в който всеки чип изпраща данни към държавна сигурност, тази конспирация обърква и най-добрите аналитици...”

(Някаква онлайн-книжарница.)

Kopo не падаше по-долу: Много добра книга! Още Прологът е зашеметяващ - не се сещам за други 6 страници в НФ-книга, които да имат сходно съдържание от разнообрази идеи за бъдещето - технологични и политически.

Краят на дъгата” е посткиберпънк – с това пък ме привлече De3tuss тук, който с петия си абзац се оказа и основният виновник да си купя и прочета книгата.

Забелязахте ли какви впечатления остави у мен рекламата?

Какво всъщност видях в книгата аз:

  • 200-300 страници за това как някакъв дядка се мъчи да влезе в крак с новите технологии, лигавите дечурлига около него и психарското си семейство;

  • Липса дори на намек какво се случва с Големия заговор и участниците в него. Почти през цялата книга ние гледаме само през очите на пионките.

  • Интересен герой, който търпеше развитие и донякъде движеше действието, ако някой се вълнува от такива неща.

  • Малко конспирация, разузнавания, които се надцакват едни други и един “свободен агент”, който ги води всичките за носа.

  • Оскъдни намеци за оръжия за контрол над умовете на масите и преобилни размишления докъде ще се развива Мрежата в близките 20 (поне 30 според мен) години.

  • И други работи видях, ама като че ли не бяха толкова впечатляващи.

Като цяло очаквах нещо много, много по-различно и до последно се надявах авторът да се вземе в ръце и в последните 10 страници да се извини за предишните 390 стр. лиготии и отвличане на вниманието и да довърши историята с конспирацията и управлението на умове по начина, по който я започна. Ако книгата беше слаба и безидейна нямаше да съм толкова разочарован, а тя бъка от идеи и умели похвати, които обаче не отиват в желаната от мен посока. Ех, Виндж, защо така се разминахме? Трябва у мен да е вината, хората са ти дали “Хюго” за 2007-ма…

п.п. Алвинът естествено пак е бил най-обективен, ама кой да се сети и при него да провери?

събота, ноември 10, 2007

Шовинист и Глинени крака - Тери Пратчет



2хТери Пратчет

Благодарим ти, Т.П., че ни насити с твоите блага от света на Диска. Не ни лишавай и от непреведените си дарове.

Шовинист
(Отбелязвах си страниците с визитната картичка на г-ца Киара, която се трудеше за Survey of international tourism на летището;).
След вещерското общество се запознах с много/скалоликия състав на Анкхмоpпоркската градска стража. Номинирам за любими:
-Духчето от персоналния дезорганизатор на командир Ваймс, категория дебют,
-Леонардо ди Куирм за професионализъм,
-Ефрейтор Ноби Нобс в ролята на клачианска красавица за принос в изобличаването на безполезността на дезодорантите унисекс.


Глинени крака
Писана преди Шовинист. Така ми се струва по отношенията на Керът и Ангуа. Дава всички възможни практически решения на проблемите от Шовинист. Как оцелява джудже сред върколаци, върколак сред хора, човек сред тузари, патриций сред убийци. Г.К. е и криминална история (достатъчно добре замесена интрига, подправена с купища смешки и изпечена във фурна за джуджешки хляб => убийствено добра:) освен всичко останало. И си признавам, че в разследването напредвах на равно с командира на стражата (но не и по-бързо). Естествено, лейди Сибил не беше уведомена за това:). Магьосниците от НУ също бяха държани на страна от събитията. Собствено не усетих отсъствието им, защото скоро четох Музика на душата, а там присъствието им е повече от колоритно. "Роден за руни", а?;).


Цитатите си търсете сами някъде между страници 9:404,5:465.

Ще възхваляват Т.П., които го търсят и ще бъдат вечно ухилени лицата им.

п.п. Малко и от елдъра ;)

"Друг говорител беше привлякъл доста по-голяма тълпа. Той стоеше изправен пред огромен плакат: ДОЛО МРАСНИТЕ ЧУЖДИ РЪЦЕ ОТ ЛЕШП.
***
„Аз ви обещавам - извика той. - че ако победим, никой няма да ни запомни. Но ако загубим, никой няма да го забрави!“ (капитан Керът)
***
„Събирането на данъци, господа, в голяма степен прилича на млеконадоя. Номерът е да изстискаш максимално количество мляко при минимум мучене.“
***
„Хм. Косата ми се е разредила... По-малко за сресване, от една страна, но повече лице за миене...“
................
Капитан Керът от Градската стража на Анкх-Морпорк имаше почивен ден. И си бе създал навици. Отначало закусваше в някое от по-близките кафенета. После написваше писмото до домашните си. Тези писма неизменно го затрудняваха. Посланията от родителите му винаги бяха интересни, пълни със статистика за добивите от мините, както и с вълнуващи новини за нови шахти и перспективни залежи. А той можеше да им разкаже само за убийства и подобни дреболии.
***
Не личеше господин Хопкинсън да приема много посетители в музея. Имаше прах по пода, по музейните витрини и особено по експонатите. Повечето бяха с класическата форма на кравешки изпражнения, намекваща и за вкуса им, но се виждаха също кифлички, понички за близък бой, смъртоносни метателни банички и всевъзможни други разновидности, измислени от раса, която отдавна знаеше колко решаващ е въпросът с изхранването на бойното поле."

понеделник, ноември 05, 2007

Другият мой живот – Сидни Шелдън

Не бях чел нито една негова книга, не съм гледал нито едно негово произведение, не знаех любопитни историйки за кариерата му, не знаех нищо за него и въпреки това бях убеден, че трябва да прочета книгата за живота му. Не знам защо, магия някаква. Аз по принцип не обичам да чета подобни житиеописания. Колкото и интересен да ми е изглеждал човекът, след като сам се разголи в мемоарите си, започвам почти да го съжалявам. Не обичам такива книги. Но тази ме теглеше, магия ви казвам, за два дни я прочетох, като между тях ми се събраха 3,5 часа сън.

Странната история на един шеметен живот, който може да се случи само света на американския шоубизнес. Дори пишейки за всички известни хора, с които съдбата го е срещала, Сидни Шехтъл сякаш все още не може да повярва и всеки път разказва за онези години с учудване и радост, а не със самохвален и горделив тон. Разказва като момче, което от зрител, е станало участник във филма. Бил е с великите, но не да яде и пие на една маса с тях, като някои други и после да се хвали с това, а с тях той е творил историята на Бродуей и Холивуд. Всеки път на свой риск. Сам, без покровители. С колеги и приятели като Ървинг Бърлин, Бинг Кросби, Кари Грант, Дейвид Селзник, Айра Гершуин, Кърк Дъглас, Джуди Гарланд. Оскар за най-добър оригинален сценарий за 1948-ма, водеща фигура в МГМ и Парамаунт…

Маниакалната депресия, от която страдал може би донякъде обяснява стремглавите му начинания, успехи и провали, но не всичко. Много енергичен човек, хвърлил много, много труд. Вманиачен да работи умствен творчески труд, ако можете изобщо да си представите какво значи това. Да приема поръчка след поръчка, дори когато обективно няма да има физическата възможност да свърши всичко. И тогава идват дързостта, импровизацията и волята. Късметът колкото дава, толкова и взима, той не влиза в сметката.

Романи прописал чак през 1979-та и то от желание да се отърве от една история, която все му била в главата и която така и не успял да постави. Написал я и дори платил повече за рекламата на книгата, отколкото приходи получил. И после се почнало. Как кое, романите с които станал известен и които по някое време го направили най-превеждания автор в света. Романи, които може би никога няма да прочета, но които са били оценени от легиони домакини.

“Кариерите в шоубизнеса са като асансьори – вървят нагоре-надолу. Номерът е да не слизаш, когато асансьорът е долу.”

вторник, октомври 30, 2007

Невромансър – Уилям Гибсън

Стана почти случайно, но резултатът беше много силен. Намерих книгата из кашоните при телефоните на СУ и скоро след това ме нагази някаква ОВИ. Не спрях да чета, когато мозъкът ми взе да се блъска в стените на черепа от високата температура, и кошмарът на гибсъновия свят стана мой буквален кошмар. През деня четех, а през нощта сънувах град Чиба с нелегалните клиники за транспланти, зловещото настояще, в което всичко се диктува от някакъв може би изперкал ИИ. Хакери-жокеи, които се друсаха май с всичко друго, освен халюциногенни гъби и лепило, спасяваха чужди каузи с риск да си изпържат мозъците в сблъсъка със защитния софтуер на въпросния ИИ. Освен него (изкуствения интелект) в графата на любими закачки от фантастиката имаше пънкарски терористични групи, запис на човешка личност в цифров вид, пътуване в космоса, костюми, които приемат цвета на околната среда и те правят невидим, контакт с разум от друга планета и хакери, партизани, борци, маргинални типове от помията на предградията.

Книгата е просто еталон, образец за майсторство, новаторство и стил. Учудващо истинска за скептичната ми натура. Предполагам, че на повечето хора с реална представа за нещата им се струва, че точно такова сиво-гнило ще бъде бъдещето, а не розово-захаросана леко подобрена версия на настоящето, каквато е общоприетата представа. Може да кажете, че всички които харесват киберпънка са донякъде мазохисти, и може би ще има и малко нещо вярно. Или са просто хора, които имат силата, свободата и смелостта да допуснат абсолютно всичко, да дадат равен шанс и на грозното.

Гибсън, за когото уикипедията казва, че го наричали "черния пророк", е поставил основите и е написал буквара на киберпънка, а Гришата го е превел на български. „Хюго“, „Небюла“, „Локус“ и „Филип К. Дик“ за 1984-та. Книга-явление. Започва директно потапяйки те в новия свят, изпълнен с недоразбиране и много въпроси и след катаклизмичното действие те оставя в същия свят с още повече въпроси. Няма нито една бележка под линия, въпреки десетките специфични термини. Който разбрал – разбрал, който не – пропуска изумителното представление. Какво повече?

И за да не кажете, че въздействието е било толкова силно, та чак зашеметяващо, само заради настинката ми, ще спомена, че това ми е втори прочит и пак ме държи здраво за гърлото.

Прочетете книгата, ако не ви е страх да видите бъдещето, защото това е прогноза, която вече се сбъдва. Да не я познавате е нещо като да не сте гледали първата „Матрица“.

четвъртък, октомври 25, 2007

Синорът на живите - Дончо Цончев

Това е заглавието на последния разказ от едноименното сборниче. Хитър трик, цяла книга се чудиш на заглавието и накрая се окаже нещо просто. Цялото писане на Дончо Цончев е такова – триковете на един хитрец.

За формата, в която пише, даже не знам дали разказ е най-подходящото име. Текстовете му са обикновено от по една-две старнички и изглеждат като писани, за да излизат по вестниците. На места се повтаря, т.е. използва едни и същи мотивчета в различни истории. Много държи да се фука как е ходил на лов с Емилиян Станев, Йордан Радичков и Ивайло Петров. Как младите момичета си падат по него и на 70 години, как бил републикански шампион по бокс, как се имал със силните на деня. Това леко ме подразни, защото не обелваше нито дума какви ги е вършел, за да оправдае това височайшо благоволение. И макар критиките ми да се отнасят за човека Дончо Цончев, а не за писателя, мисля че заради хубавите разкази, които пише, можем да си позволим да разглеждаме по отделно двете страни.

За ловджийскте му истории обаче не мога да кажа лоша дума. И то не защото се чувствам по някакъв начин съпричастен на идеята, ами защото наистина добре ги пише. Звучат истински и красиви, естествено и по ловджийски украсени и понякога невероятни, но пък приятни за четене. Приятно четиво, неангажиращо с дълбока философия или познания в някаква професионална област, точно като разговор с автора му.

понеделник, октомври 15, 2007

Свръхнова - Самюъл Дилейни

Обичам да довършвам започнатото. Удоволствието, което придобивам от това, надминава по сила неудоволствието, ако въпросното нещо е неприятно, безмислено или откровено глупаво. В този случай, приключвайки своеобразната трилогия (защото това май ми е третото негово произведение, което чета) на Самюъл Дилейни, изобщо не ми се наложи да състезавам двете крайности, защото книгата наистина е обективно силна.

Особено ми харесаха някои моменти, като този с "розетките" по крайниците и вратовете на мачтовите киборги. И изобщо идеята, че когато се направят вход-изходи от човешката нервна система към управлението на каквито и да е машини, човеците по-лесно ще се приспособят към галопиращата вълна нововъведения в техническата сфера. Когато тялото ти само говори с машините, без посредничеството на сетивата, те стават естествени негови продължения.

Визията, която лъхаше за костюмите на героите, оръжията им, (механичната ръка на Принс и кухият зъб със стрихнин на Руби) и държанието им, ми приличаха на екранизацията на "Дюн" от 1984. Едни такива ... неубедителни, даже не и смешни, просто като ги гледа човек и не проумява защо някой би допуснал, че такава безвкусица ще предизвика някакъв интерес у читателя. Предполагам, че през тия години (1968 за писателите и 1984 за кинаджиите) просто такава е била модата.

Стори ми се, че завръзката за конфликта между Лорк ван Рей и Принс не беше достатъчно убедителна и аз през цялото време се чудех защо изобщо са един против друг. Иначе странните неща си бяха по местата. Черният звяр от рамото на Себастиан се включи, когато трябваше, сириксът на Мишока също спаси живота на капитана. Почти нямаше закачени пушки, които да не се обадят.

Преводът беше „особен“, но като се има предвид годината на издаване (1993) и особеният стил на автора, почти всичко може да му бъде простено на преводача.

И един свиреп цитат, който за мен беше ключов, но и достатъчно дълъг, за да се почудя дали изобщо да го сервирам тук. Изглежда отегчително дълъг за блог, но си струва, честна дума.

„- Катин, защо когато хората сменят работата си винаги споменават Аштън Кларк? Ha Купър ни казаха, че човекът, който е изобретил розетките, се е казвал Сокет или нещо такова.
- Соке - отвърна Катин. - Предполагам, че и той самият е приел това съвпадение като нещастно стечение на обстоятелствата. Аштън Кларк е философ и психолог от двадесет и трети век, чиято дейност е помогнала на Владимир Соке да разработи своите невро-розетки. Допускам, че отговорът трябва се търси в понятието „труд". Трудът такъв, какъвто е бил познат на човечеството преди Кларк и Соке, е бил нещо твърде различно от днешния, Мишок. Човекът е можел да отиде в някаква канцелария, да управлява някакъв компютър, който съвместявал и организирал огромни бази данни, обобщаващи докладите за продажби, примерно, на копчета или нещо не по-малко архаично, за да им осигури пазар в определени райони на страната. Този човешки труд е бил жизнено важен за производството на копчета: необходимо е било да се знае всичко това, за да се вземе решение, колко копчета да се произведат през следващата година. И макар човекът да е вършел много важна работа в производството на копчета, той е бил назначаван, получавал e заплата, бил е уволняван от същата тази промишленост и в същото време седмици наред той можел да не види истинско копче. Давали му определена сума пари за управлението на компютъра. C тези пари жена мy купувала храна и дрехи за него и семейството му. Липсвала пряката връзка между неговия начин на работа, начина му на хранене и начина му на живот в извънработно време. Заплатата не му била давана в копчета. C намаляване процента на хората, които се занимавали със земеделие, лов и риболов, това разделение между естеството на труда и начина на живот - на хранене, обличане, спане - започнало да става все по-неприемливо за все повече хора. Аштън Кларк показа колко вредно е това за човечеството от психологическа гледна точка. Сериозно било застрашено чувството за самоконтрол, за лична отговорност, които хората притежавали още от времето на Неолитната революция, когато човек за пръв се е научил да отглежда зърно, да опитомива животни, да живее на едно място пo собствен избор. Опасността се появила след индустриалната революция и много хора още преди Аштън Кларк са я виждали и предупреждавали за нея. Ho Аштън Кларк направил крачка напред. Ако положениеrо в едно технологично общество е такова, че освен парите, липсва друга директна връзка между труда на човека и неговия modus vivendi, той трябва да поне да има съзнанието, че именно неговият труд променя нещата, формира нещата, прави неща, каквито не е имало дотогава, премества нещата от едно място на друго. В труда си той трябва да влага енергия и да вижда промените със собствените сu очи. B противен случай, ще има усещането, че животът му е минал напразно. Ако човек бе продължил да живее по предишния начин още сто години, едва ли днес някой щеше да е чувал нещо за Аштън Кларк. Ho развитието на техниката и технологиите достигнало нивото, когато можело да се направи нещо за онова, което твърдял Аштън Кларк. Соке изобретил своите розетки и куплунги, невро-реагиращите вериги и цялата основна технология за контрол нa машините с помощта на директни нервни импулси, същите тези импулси, които карат ръката или крака ти да се движат. И тогава настъпила революция в концепцията за труда. Основните производствени процеси били разделени на отделни видове дейности, които можели да бъдат механизирани „направо" от човека. Дотогава имало множество фабрики, управлявани от един единствен човек, незаангажиран субект, който сутрин включвал нещо, проспивал половината ден, по обед проверявал няколко индикатора и завъртал няколко копчета вечер, преди да си тръгне. Сега човек отива във фабриката, включва се и с левия си крак може да вкарва суровините във фабриката, с едната си ръка да прави стотици хиляди детайли, при това изключително прецизни, с другата да ги сглобява и с десния си крак да изважда цялата партида готова продукцияция, като през цялото това време ги оглежда парче по парче със собствените си очи. Така работникът получи удовлетворение. Поради характера на труда, всяка работа може да бъде превърната в розетъчни манипулации и да бъде свършена много по-ефективно от преди. B редките случаи, когато този начин на производство се е оказвал по-неефективен, Аштън Кларк изтъквал пред обществото чисто психологическите мy преимущества. Твърди се, че Аштън Кларк е философ, който върнал човещината на работника. При тази система обществото се освободило от повечето ендемични психически заболявания, причинени от чувството за отчуждение. Преобразуванията превърнаха войните от нещо рядко, в нещо невъзможно и след първоначалния стрес стабилизираха икономическите връзки между световете за последните осемстотин години. Аштън Кларк се превърна за работниците в пророк. Затова дори днес, когато човек сменя работата си, му се пожелава Аштън Кларк или неговия дух да му помага.“

И нека Аштън Кларк да бъде с вас, ако сте чели всичко дотук в работно време.
п.п.
И един друг прочит на същото.

неделя, октомври 07, 2007

Цветът на магията - Тери Пратчет

Като за начало на серията книгата не е лоша. Личи си, че впоследствие Тери си е шлифовал отделен стил за Света на диска и си го е ползвал наготово. Както спомена almaak, в първите му книги има доста повече физика, а последните му са по-социо-хуманитарни, което е с оглед на търсенето и най-вече на продажбите. Няма лошо, ще си препрочитаме началото, т.е. когато са се наливали основите. Ще се презапознаем с Ринсуинд, Двуцветко - първият турист на Диска, който запознава гражданите на Анкх-Морпорк с термина за-страх-уловка и смисъла му и така предизвиква Големия пожар, Багажа (!!!), какво се случва, ако поискаш да паднеш от ръба на Диска и най-важното - от какъв пол е Великата А'Туин.
***

"Бравд и Невестулката погледнаха към фигурата, която сега подскачаше по пътя с единия крак в стремето.

— Подпалвач, така ли? — най-сетне попита Бравд.

— Не. Не съвсем. — започна Ринсуинд. — Нека по-добре да кажем, че ако пълният и абсолютен хаос е светкавицата, той е просто този, който ще застане насред бурята горе на хълма, облечен в мокра медна броня, и ще се развика, че всички богове са копелета. Имате ли нещо за ядене?"

***

"Ринсуинд се втурна като хала към «Пробития Барабан» и стигна там точно навреме, за да се сблъска с някакъв мъж, който излезе заднешком и много бързо. Припряността на непознатия се дължеше отчасти на копието, което стърчеше от гърдите му. Той изклокочи бурно и се строполи мъртъв в краката на магьосника."

***

"Ринсуинд клекна на едно коляно, за да нагласи по-добре снимката, и натисна омагьосаната ръчка.

Кутията каза:

— Не става. Свърши ми се розовото.

И пред очите му се отвори незабелязана досега вратичка. Малка, зелена и покрита с отвратителни брадавици човекоподобна фигура се подаде навън, посочи с една ръка с дълги нокти към палитра с най-различни цветове и закрещя срещу него.

— Няма розово! Виждаш ли? — пронизително пищеше малкото хуманоидче. — Няма никаква полза да продължаваш да натискаш ръчката щом няма повече розово, ясно ли ти е? Ако искаше розово, не трябваше да снимаш всичките тези млади госпожици, разбра ли? Отсега нататък е монохром, братле. Ясно?

— Ясно. Да, добре — отговори Ринсуинд. Стори му се, че в едно тъмно ъгълче на малката кутия вижда статив и миниатюрно неоправено легло. Пожела си да се е излъгал.

— Да сме наясно, дотук беше — кресна дяволчето и затръшна вратата. Ринсуинд си помисли, че чува приглушения шум от недоволно мърморене и стържене на столче, което влачеха по земята."

петък, септември 21, 2007

Сидхарта – Херман Хесе

Не знам защо, обаче напоследък, колкото четива започвам, и все се изненадвам, когато в началото си книгата ми се струва една (скучна, глупава и безполезна), а като я довърша – съвсем друга (мъдра). Все едно за пръв път чета произведения от майстори разказвачи.

Всеки знае нещо за Сидхарта. Някои са чели Зелазни, други са гледали Малкия Киану, трети си падат по йога, източни религии и учения. Обаче се басирам, че такъв Сидхарта, като този на Хесе, не познавате. За моя приятна изненада въпреки притчо-приказния си характер и оскъдицата на диалози, книгата е много приятна. И въпреки, че се разправя за спокойната и пацифистка натура на хубавеца Сидхарта, мисля, че си е една много мъжка книга, мъжки начин на мислене има вътре.

Кой друг иначе би се похвалил, че разбира силата и прелестта на двуредието от разговора на Сидхарта с Камала?

 Но какво всъщност умееш?
 Умея да мисля, да чакам, да постя.

Хареса ми също твърдението, което убягва на толкова много хора - светът е съвършен във всеки един миг.

А пък вкъщи взеха да ме подиграват, когато им казах, че Сидхарта е прекарал три години при саманите – мършави и дрипави мизерници, които си въобразяват, че се занимават с най-висшата наука. (Апропо, редовната докторантура в българските университети е три години.;)
Има някаква прилика с Empire Star и с различните видове съзнание, през които еволюираше главният герой, само че тук са различни видове разбиране на света. На един и същи свят. Защото едни и същи обективни неща човек може да ги разбира по различен начин през различни периоди от живота си. Какви са хората, какъв е смисълът на живота, какво е познанието, кое е ценно и кое не, как се стига до най-висшата истина, как се лекува заблудена душа, за единствената дума ОМ и други подобни. Сигурно и на вас ви се е случвало да имате различно схващане по тези въпроси през годините.

Силна книга, над която може много да се мисли, но самостоятелно, без диалог, защото както Сидхарта казва на най-добрия си приятел Говинда:

Мъдростта е несподелима.

петък, септември 14, 2007

Звездните рейнджъри - Робърт Хайнлайн

В началото книгата ми приличаше на това как малките деца преразказват военен филм или как режисьорите на касови екшъни си представят света, което е същото. В изложението и на двете групи се отделя много внимание на оръжията, униформите (тук – на костюмите на десантчиците), тренировките в лагерите за подготовка, строгите, но справедливи началници и злите глупави буболечки, които искат да ни завладеят. Дотук добре, казвам си аз. Впоследствие ще му намерят на главния герой и една блондинка от разузнаването, а пък най-добрият му приятел ще се спомине във финалната битка за вселенско надмощие. Защо да се занимаваме с морал и щекотливи въпросчета като това “Има ли въобще смисъл войната и ако да, какъв е?” и “Кой да има право на глас и защо?”.
Оказа се, че съм бил леко в грешка. Ама само леко, защото в книгата ги има и двата нюанса. Оказа се, че се спомина майката на героя, а всички жени по корабите бяха отделени от пехотинците до такава степен, че даже и на снимка не можеха да се видят. Най-добър приятел нямаше, но пък финалната битка си я биваше, защото хем имаше много жертви, хем нашият се прояви. А враговете не само, че бяха някакви противни безмозъчни инсекти, ами директно бяха кръстени Дървеници.
По-интересното за мен обаче беше философията на този военен епос. Имаше някои много интересни за обсъждане и размисъл твърдения и затова всичките ми цитати са в този дух.
Според Хайнлайн например, право на глас трябва да имат само хората отслужили доброволна военна служба.

“При нашата система всеки гласоподавател и всеки държавен чиновник е човек, който е доказал чрез своята тежка доброволна служба, че поставя благоденствието на колектива над личната изгода.
И в това се състои единствената съществена разлика.
Той може да не блести с мъдрост, може да греши и да се отклонява от гражданската добродетел. Но средното му постижение в голяма степен е по-добро от това на всеки друг клас управници в историята.”
***
“Майор Рид саркастично се ухили.
— Никога не съм бил в състояние да разбера как един тридесетгодишен тъпанар може да гласува по-благоразумно от един петнадесетгодишен талант… но така е било във времената на «божественото право на обикновения човек». Няма значение, те са платили за глупостта си.”

Също много ми хареса, че от възпитателната система не бива да се изключват физическите наказания, защото болката е един от най-съвършените възпитателни механизми, които природата ни е дала. Тълпите социални работници, психолози и т.н. сволоч са сбирщина от бездарни идиоти, които по никакъв начин не биха могли да помагат при възпитаването на подрастващите. И не само това, ами те ще бъдат и една от причините за срива на настоящата система, като са допуснали да се появи едно почти изцяло неграмотно, необразовано и малокултурно поколение. (А да видим!)
Моралното и нравствено ценното пък ги обясняваше като производни на животинския инстинкт за самосъхранение.

“Нравствеността — всички валидни морални норми — произтича от инстинкта за самосъхранение; моралното поведение е поведение на оцеляването, което стои над индивидуалното равнище — както е при бащата, който умира, за да спаси децата си. Но тъй като напрежението поради пренаселване се получава в резултат на процеса на оцеляване за сметка на другите, то тогава войната, понеже и тя започва в резултат на демографския натиск, произтича от същия наследствен инстинкт, който поражда всички морални норми, приемливи за човешките същества.”

Или пък:

“Обществената отговорност над семейно, или най-вече над племенно равнище, изисква въображение, защото тя предполага преданост пред абстракции, каквито се явяват себеотдаването, вярността и всички по-висши добродетели, които един човек сам трябва да развие в себе си; ако те му бъдат наложени насила, той ще ги отхвърли.”

Имаше и много други интересни твърдения, но стига толкова, че и без друго пак се олях с обема.

събота, септември 01, 2007

GENERATION "П" - Виктор Пелевин

Наскоро се хвалех как обичам в книгите да има разказана случка. Е, в тази няма или по-точно има малко някакви случки, но те са между другото. Ще питате как така, между кое друго, а аз няма да мога да отговоря.

Книгата е феноменално добра, пророческа, дори “добра” изобщо не подхожда за това четиво. Бих го нарекъл учебник, ако думата не беше обременена със значението на глупава омразна книга, издадена за пари и съдържаща неща, които почти всички знаят, а които не ги знаят, пък никога няма да им потрябват, но никой от всички тези хора не държи да бъде изпитван върху съдържанието. Учебник, в смисъла на книга, която те учи на неща, които със сигурност не си знаел, или най-много да си подозирал част от тях. Факти, умения, които задължително ЩЕ използваш, ако искаш да се спасиш, да оцелееш и да запазиш собственото си независимо съзнание, живеейки в Матрицата. Книгата е много по-близо до философски разсъждения за рекламата, медиите, управлението на света и това, което движи и мотивира хората в действията им. Просто Пелевин, Пелевин, братя блогъри!

Всичко е полято с водка, религия, стрити сушени мухоморки и разни други психостимулатори, но то е само за спойка и по-лесно преглъщане на материята. Нещо като да скриеш горчиво хапче в лъжица с нещо по-познато, за да се излъже детето-пациент да го изпие.

Има едно много добре синтезирано обяснение на орануса и философията му, но въпреки огромното ми желание, мястото в блога няма да стигне за постването му. Това описание за мен беше и основната полза и радост от прочетеното. Толкова е добро, че всеки опит за сравнение може само да намали блясъка му. И естествено, най-хубавото му е, че тази философия е абсолютно вярна. Без изключения, без смекчаване – едно към едно – а никой не и обръща сериозно внимание, дори с лечебна цел. Простете, ако съм по-неясен от обикновеното, цитатите наистина са прекалено обемни. Ето все пак и малко трохи:

Най-важният откъс, при Иван Попов. Не смейте да го пропускате!!!

***
“Да ти кажа, на простаците, дето не знаят как стават тия работи, им е по-лесно. Те даже си мислят, че има различни канали, различни телевизионни компании... Обаче простакът затова си е простак, нали така?”
***
“Настроението му се скапа съвсем; дощя му се късче жива човешка топлинка. Той отби от потока коли към близката автобусна спирка и спря. На пейката под козирката седяха една неподвижна бабичка с кошница в скута и четирийсетинагодишен къдрав мъж с мокра военна куртка и шише бира в ръка. Като прецени, че в мъжа е останала достатъчно жизнена сила, Татарски свали стъклото, опря небрежно лакът на него и каза:
- Прощавай, боец, знаеш ли наблизо магазин за ризи?
Мъжът вдигна глава. И очевидно разбра всичко, защото в очите му заблестя студена бяла ярост. Краткото споглеждане бе изключително наситено с информация - Татарски разбра, че мъжът е разбрал. А мъжът очевидно бе разбрал дори че Татарски е разбрал, че е разбран.
- Кандахар беше по-кофти - каза мъжът.
- Простете, не разбрах.
- Казах - каза мъжът и хвана шишето за гърлото, - че Кандахар беше по-кофти. И никаква прошка за тебе.”
***
“Често става така - говориш с някого и наглед уж думите му ти харесват и ти се струва, че в тях има някаква истина, а после внезапно забелязваш, че фланелката му е излиняла, че обущата му са скъсани, панталоните му са кърпени на коляното, а мебелите в стаята му са евтини и охлузени. Вглеждаш се по-внимателно и виждаш навсякъде невидените дотогава следи на унизителна бедност, и разбираш, че всичко, което събеседникът ти е направил през живота си, и всичко, което е мислил и ремислял, не му е донесло онази единствена победа, която си желал така пламенно през онова далечно майско утро, когато, стиснал зъби, си се зарекъл да не изгубиш, макар още да не ти е било съвсем ясно с кого играеш и какъв е залогът. И макар оттогава тези неща да не са ти станали по-ясни, веднага губиш интерес към думите на събеседника си и ти се ще да му кажеш за довиждане нещо приятно и по-бързо да си тръгнеш, та най-сетне да се заемеш с нещо, което си струва. Така действа в душите ни изтласкващият уау-фактор.”
***
“- И изобщо - бързо добави Морковин - нищо не издава принадлежността на един човек към долните слоеве на обществото така, както способността му да се ориентира в скъпите часовници и скъпите автомобили.”


п.п. Четох и писах с ясното съзнание, че с преводача сме роднини, а не го потърсих за хартиен екземпляр и похвали за добре свършената работа, а четох всичко от монитора.

четвъртък, август 30, 2007

Гара за двама - Елдар Pязанов

"Когато филмът стане лош - виновен е сценарият, когато стaнe хубав - филмът е на режисьора." Братя Мормареви, 1993г.

За малко лятото да свърши, а не съм прочела до края нито една книга. Само табелите по пътищата, менютата в ресторантите и няколко КХП. Е, случи се с "Гара за двама". Сборник със сценарии, подписан Емил Брагински - Елдар Pязанов.

Героите са малко, но достатъчно. Не се връщаш на съдържанието да проверяваш на кое име каква роля отговаряше (авторите разбират, че театрите разполагат с ограничен брой артисти, но зрителите трябва да останат с впечатление, че събитията се развиват в голям колектив). Завръзката е допустимо абсурдна, не прелива в перверзен дадаизъм. А развръзката - като новогодишно шампанско - малко горчи, гъделичка, замайва главата, на здраве и честито! Между тях какво се случва няма да издавам:).

1. Ирония на съдбата или честита баня. Сигурно повечето сте гледали филма около нова година.

Есента попитах аз, где е тя, любимата?
Есента отвърна ми със проливен дъжд.
И дъжда попитах аз, где е тя любимата?
Рукнаха по-горестно сълзи изведнъж...

2. Пази се от автомобил (особено съветски).

3. Старци разбойници
Човекът, дето му се плаща да не работи, се нарича пенсионер.

4. Служебен роман
Дори в едно статистическо учреждение им интриги. Искам да кажа любовни. Пардон, най-вече на това място и такива интриги:).

5. Гара за двама (не знаете колко полезно е в някои ситуации да можете да свирите на акордеон...)

Народна култура, 1988. Приятно търсене.

вторник, август 21, 2007

Тайнственият убиец - Едгар Уолъс

Едгар Уолъс(1875–1932) си го представям да е бил от ония първи автори на криминални романи, които са прокарали основното трасе и отчасти са оставили у хората асоциацията за леко четиво, когато се сещат за жанра.
Спомням си и за някой от племенниците на господин Мълинър, който, докато пътувал с влак към провинциално гостуване си забравил наченатото романче в купето. А тъкмо бил стигнал до най-интересното, където Главорезът… И се беше принудил, горкичкият, да крои страшни планове за отнемане на същата книга от друг гост на имението, само и само да си я дочете и да разбере какво става накрая. Напълно го разбирам…

Аз започнах да го чета случайно и от скука. Но за късмет налетях право на едно от книжлетата му, което най-добре ми прилягаше на моментното състояние и настроение и много ми хареса. Ама наистина много!

"Тайнственият убиец" не е на чак такова ниво, но е много пивка и може да се потренира с нея, докато човек си чака транспортното средство. Предполагам, че е писана на един дъх и се чете също за толкова. Има купища недоизпипани неща, в превода включително, но за четива от тази непретенциозна порода това изобщо не решаващо. Има млада и обещаваща актриса в опасност, сериен убиец-главорез, възрастен благородник, който на младини е изтрепал стада от редки екзотични животни и ги е направил още по-редки. "Нашият" пък е отзован по спешност от строго секретна външно-шпионска задача и е натирен в провинцията да реши проблема. Има много действие, ама много! Аз точно това му харесвам и на автора, де. Просто взимаш и филмираш. Не е от ония кримки, където детективът си седи през цялото време в любимото кресло като пет пари в кесия и напряга сивите клетки, а пък кухи полицаи подприпкват наоколо и се правят на идиоти. Тука нашето момче тичаше, бореше се, дегизираше се, стреляше безпогрешно, разкри всичко сам и разбира се спечели мадамата. Има много герои, но не толкова, че да се омотаеш кой, кой беше. Тъкмо да има и предизвикателство за читателя да разгадава заедно с детектива.
Лека и освежаваща е като… не знам,... изстудена мента?

понеделник, август 20, 2007

Хари Потър и Реликвите на Смъртта - Джоан Роулинг

Още от предишната, ХП6, бях надушил една много благородна инициатива на клуб “Хари Потър” в дира, където феновете веднага след излизането на книгата на английски, се бяха разделили на двойки – преводач и редактор, и си бяха разпределили главите от съдържанието. Резултатът от превода беше, че сума ти хора прочетоха книгата безплатно в интернет, и то месеци преди да се натутка официалната версия. Всяка глава беше със собствен стил, собствени грешки и собствена красота. От мерак го правеха хората и беше прекрасно!
Тази година бяха още по-експедитивни, аз – също. Проверявах по няколко пъти на ден, за да видя дали няма пуснати нови глави. Защо, ще попитате, не може да е толкова прекрасна, че да не изчака човек още някой месец, ако въобще я чете? Ами тръпката, ще контрирам аз?

Хареса ми като цяло. Със сигурност първата половина беше поразводнена за обем или пък терзанията на младия Потър не бяха предадени достатъчно образно, ако това е бил целеният ефект. Втората половина обаче си я биваше и авторката приличаше повече на себе си от предишните книги. Хареса ми също, че никой от най-първостепенните герои не погина, както гласяха слуховете. Ако аз пишех развръзката, от семейството на Лупин и Тонкс бих затрил само майката, но авторката очевидно обича всичко да върви в комплект и предполагам затова беше и кратичкият епилог, пълен с изпоженили се и наплодили се съученици. На възпитателния ефект, предназначен за невръстната публика, ще отдам това, че “добрите” използваха по време на войната и на финалната битка в Хогуортс само обезвреждащи, но не и убиващи магии, за разлика от привържениците на Сигурно-Вече-Ви-Е-Омръзнало-Кой. Намирам го съвсем подходящо за случая. Авторката се беше постарала и умело да включи възможно най-много ключови моменти и зарязани глухи улички от действието в предишните книги за обясняване и преодоляване на препятствията, възникнали пред Хари в тази книга. Тактически оправдано – обединява и придава завършен вид като ти припомня в резюме разни забравени моменти.
Малко по-епични моменти, повече приказност, разлъка на влюбени и други такива.
А, имаше тук-там и някоя смешка, винаги го ценя.

/Също ще се изкуша да натякна, че никъде нямаше намеци за коректни прически, оскубани вежди, за плитки дънки и въобще съвременни тинейджърски модни тенденции, за разлика от екранизацията, акцентираща прекалено силно на тази част, и която не възнамерявам някога да гледам доброволно./

Аз това четох. Ако някой е чел за Смъртоносни светии или пък нещо съвсем друго, то си е негова работа.

понеделник, август 13, 2007

Трудно е да бъдеш бог - Аркадий и Борис Стругацки

Руско фентъзи чели ли сте? Аз не бях и бях много силно предубеден, а то пък какво се оказа. Странно добра книга, хубава до нереалност. В нея има толкова много любими за мен теми, че нямаше как да не ми хареса. Но пък на мен лесно ми се угажда, трябва в книгата да има само:
- бъдеще несъвършено;
- въпросът за намеса или не в делата на изгряваща чуждоземна цивилизация;
- може ли да бъде обективен и безпристрастен хлътналият дълбоко в новото си "аз" агент под прикритие;
- кое е за предпочитане - близка лична и лесна радост или постоянни жертви в името на далечна благородна и може би невъзможна кауза;
- прозрения, родени от вечно съмняващия се дори в себе си;
- справедлива кауза, благородни обноски и милостиво сърце у един и същ човек;
- тежки мечове, арбалети, червенокоса девица за спасяване и могъща черно-сива сила за надвиване;
- щипка високи технологии за вкус и стил у главния герой;
- приятни тук-тамъчета руска реч, прозираща през превода.

Трудно е да бъдеш бог. Трудно, но не и невъзможно. Аз отдавна го проповядвам това и ми беше много драго, че и братята Стругацки са на същото мнение.

Ето и една тяхна версия по въпроса що е добро и зло:
"Сега вече не ми е до теории, помисли си Румата. Зная само едно: човекът е обективен носител на разум и всичко, което пречи на човека да развива разума, е зло и това зло трябва да се отстранява в най-кратки срокове и на всяка цена."

Има и препоръки към съдържателите на хранително-питейни заведения:
"- Отлично! - каза баронът и хвърли на собственика няколко жълтици. - Донесете на мен и на този дон всичко най-хубаво и нека ни прислужва не някоя лигла и стърчиопашка, а почтена възрастна жена."

И последно:
"- Същността на човека - дъвчейки бавно, говореше Будах - е в удивителната му способност да свиква с всичко. Няма в природата нещо, с което човекът не може да свикне."

А ето тук и един гачев прочит на същата книга.

понеделник, август 06, 2007

Последният континент - Тери Пратчет

Тази книга не е за Австралия. О, не! Тя е за съвсем друго място, което по някаква случайност тук-там е малко... австралийско. И все пак... Няма проблеми, нали?
***
Пондър си знаеше, че не биваше да показва невидимите писмена на Ридкъли. Нали едно от основните правила е никога да не осведомяваш началника си с какво всъщност се занимаваш по цял ден?
Но каквито и предпазни мерки да измисляш, все някога шефът влиза в стаята, започва да ровичка и да мести разни неща по бюрото ти. И подхвърля смущаващи реплики:
- А, ти тук ли работиш?
- Май сложих на таблото за обяви бележка да не се внасят саксии...
- Как наричате това нещо с клавиатурата отпред?
***
- Като малък имах една книжка – намеси се Професорът. – Беше за един корабокрушенец на островче досущ като нашето. Мислеше си, че е съвсем сам, но един ден откри следа на пясъка. Имаше и картинка.
- Една следа ли? – изпъшка Деканът, който седна предпазливо и се хвана за главата.
- Ами да... Щом я видя, той разбра, че...
- ...на острова има и смахнат еднокрак шампион на дълъг скок? – довърши кисело Деканът.
***
- Я слушай – наежено започна деканът, - нали вчера претърсихме острова и установихме, че липсва библиотека. Нелепо е! Как ще свършим работата
(построяване на кораб, бел. моя), без да поглеждаме в справочника?
- А... защо... да не опитаме направо? – заекна Старшият наставник. – Да проверим... кое се държи на водата, а кое – не.
- Ето, започнахме да си приказваме простотии...
***
Ринсуинд не бе запознат отблизо с жените. Голяма част от живота си прекара в завидно ускорение, а през останалото време си стоеше зад стените на Невидимия университет, където поставяха жените в една категория с тапетите и музикалните инструменти – интересни по своему и с несъмнена дребна, но не особено съществена роля в правилно уредената цивилизация.

понеделник, юли 30, 2007

Закуска в "Тифани" - Труман Капоти

Труман Капоти. Име, нали? От ония големите, които се подмятат от начинаещи снобари, за да покажат колко точно са над плебса. Аз пък ще ви кажа, че е бил глезен фуклив глупак. Да, с несъмнен писателски талант, но така опропастен в опитите да се докара различен и трагично неразбран, че освен глупак, другояче не знам как да го кръстя.

Скот Фитцджералд го знаете, нали? Е, този му диша във врата и дори, ако позволите едно еретично мнение, го води с обиколка. Някак историята му е по-истинска, според моите разбирания, естествено. Аз си умирам да има добре разказана случка и тази в "Тифани" макар и да не беше от най-интригуващите, беше не лоша. Имаше си и загадъчна и безпардонна млада красавица с момчешка прическа, богати обожатели, начинаещ писател, безнадеждно влюбен барман. Арест, бягство от страната, едноок котарак и уплашен за кариерата си кандидат-жених. Не е ли достатъчно? Ако не беше леко дразнещият нюанс на самосъжаляващия се главен герой и автор, книгата щеше да има едно достойнство в повече. Кратка е и бързо се чете. Обемът много точно съответства на обема и скоростта на случката, ако това интересува някого...

Ако досега "Закуска в "Тифани" нещо ви е убягвала по тъча, не се косете, не е образователен пропуск.

вторник, юли 10, 2007

Малкият Никола - Рене Госини

Рене Госини e божи наместник, а „Малкият Николá“ (нали схванахте, че името е френско и затова ударението е накрая? Да не го търся това ударение всеки път...) е евангелието Му! И който се съмнява в това е тъпак и ще го перна по носа, защото книгата е „адски щура“, както казва въпросният Никола.
Гениалното, както е известно, винаги е просто.
Историите за Никола, семейството и съучениците му са смешни, защото са много истински и малко позабравени от тези, които още(вече) нямат деца(братовчеди, племенници) в началното училище. Разните нелепи битови проблеми и ситуации, обикновено съдържащи малки момчета в началото на образователната стълбица, са ужасно забавни, когато уж ти ги разказва главният невръстен герой. Забавни са и самите калпазанлъци, неизменно добрите намерения на извършителя, реакциите на възрастните и тълкуването на случката в последното изречение. Прегрешенията на героите са толкова невинни и чаровни, колкото са и самите те, а скъсаните нерви на възрастните около тях само трогват и поучават. Историйките са кратички, лесни за четене и така увличат, че човек не може да се откъсне от книгата само след първата. Както се казва, „мога без нито една, но само с една – не“!
Също като се сетиш след време да продължиш да четеш и се чудиш какво пък толкова смешно си намирал в някаква детска книжка, още в първия абзац набързо си припомняш и започваш да проклинаш земя и небо, звяр и природа, и най-вече себе си, как може да си такъв тъпанар и да забравиш кое е най-важното. Квинтесенцията. Подправката на живота, без която всичко е блудкаво и постно.
И понеже не върви да постна цялата книга като цитат, с огромно неудовлетворение от компромиса, ще се огранича само с няколко пасажа:

Директорът ни каза, че трябва да следваме примера на Анян (Анян е първенец на класа и любимец на учителката, не е приятелче, обаче не го бием често, защото е с очила), че сме калпазани, че всички ще отидем в затвора и на родителите ни ще им бъде много мъчно, понеже сигурно имат други планове за нас. После си отиде.
***
Мама има рожден ден и аз реших да й купя подарък. От една година все така правя — преди това бях малък. Взех стотинките от касичката си, за щастие бяха доста, понеже мама случайно ми беше дала пари вчера.
***
Учителката също получи награди (
за края на годината, бел. моя). Всеки от нас и поднесе по един подарък, купен от родителите. Събраха й се четиринайсет химикалки и осем пудриери. Беше адски доволна; каза, че никога не е имала толкова много наведнъж, даже и през предишните години.
***
Вчера пристигна новият учител по гимнастика.
— Казвам се Ектор Дювал — рече той. — А вие?
— Ние не — отвърна Фабрис и всички изпокапахме от смях.

сряда, юли 04, 2007

Морт - Тери Пратчет

Горкичкия Морт, накрая го „уредиха“ с дъщерята на шефа, а и всичко живо се чифтоса подобаващо според ръст, килграми и емоционални нагласи. Смърт продължи да си гледа работата сам (без помощници) и у читателя, демек мен, остана веселото, но и малко смущаващо чувство на хлад и движение из стомаха – и защо ги ручахме жабетата?
Книгата не е в никой случай неприятна, но след досега ми с други върхове в творчеството на автора, този роман ми се видя като малък и почти обезлесен хълм, за който археолози отдавна точат зъби и кирки.
Веселите лафове, естествено, са на ниво и спасяват хумористичния имидж на Тери.
Ако сте начинаещ в историите от света на Диска, по-добре започнете с друга книга, за да няма нелепо подхлъзване и фал-старт.

"It would seem that you have no useful skill or talent whatsoever," he said. "Have you thought of going into teaching?"
***
Only one creature could have duplicated the expressions on their faces, and that would be a pigeon who has heard not only that Lord Nelson has got down off his column but has also been seen buying a 12-bore repeater and a box of cartridges.

сряда, юни 20, 2007

Нанотех - фантастична антология

Чакай, блогъре, и аз да кажа. За наното. Нали било (още от началото на 90-те) много модерно и доста писатели, които закъсвали с решенията на създадени от самите тях проблеми, започнали да се изкушават да хвърлят бремето на малките богове-машини и да ги оставят да се оправят кой както знае. Имало обаче и смислени творби, които занимавйки се с нано-машинки, се отнасяли по-сериозно и разглеждали разни страни на въпроса. С разкази на такива англоезични автори е напълнена тази антологийка. Сред тях блестят и някои известни имена (Грег Беър, Стивън Бакстър), а има и съвсем непознати такива. Аз обаче нямаше и да чуя за тази книга, ако не бяха имената на камарад Гачев, геносе Зарков и другарката Павлова в преводаческия екип, които пък мернах съвсем случайно. Това, естествено, беше достатъчно да наклони везните, почти без оглед на автори и съдържание.:)
Като във всяка компилация има и по-добри разкази, има и по-слабички, но като цяло е добра. Личните ми фаворити са:

„Музика на кръвта“, Грег е на ниво, готов и на човешки жертви в името на самоусъвършенстването;
„Допустима грешка“ на Нанси Крес - много „женствен“ разказ, в хубавия смисъл, хем със сложен проблем, хем с лесно решение;
„Аксиоматик“ от някой си Грег Егън имаше много свежа закачка накрая в духа на това, че това, което си пожелаваш, не винаги е точно това, което искаш. И ако се сбъдне...;
„Спомен за целувки“ от М. Ф. Флин е може би най-силното парче от компилацията, просто е феноменално добър. Човекът е открил нещо толкова фундаментално като това, че „Машинката не може да бъде по-малка от информационното си съдържание“ и после е измислил как да може! Рекурсивни формули, теория на хаоса и това, че „случайността е вградена в самото устройство на Вселената“. Интелигентен, човешки, написан с чувство;
„Записващият ангел“, Йън Макдоналд – доста реален изглежда, дори не прилича на фантастика, нищо, че има ксеноформиране на Земята от нано-буби.

И въпреки, че са доста различни, все пак от тези разкази ми остана едно чувство на тъга, на обреченост, обезателна и неизбежна вредна страна на нано-машинките. Аз си мисля, че можеше и по-ведро да го докарат. Особено, ако наистина е толкова неизбежна ситуацията, то барем да се посмеем.:)
Също ми направи впечатление, че авторите почти не обръщаха внимание на методите и средствата за построяване на функциониращо и управляемо нано, което засега като че ли е единствената спънка за забавянето на нано-цунамито. (Аз колкото и да плювам, че Крайтън става все по-елементарно-комерсиален, не мога да не му дам заслуженото по тази точка за „Жертвата“.)
Приятна книга, навежда на някои мисли за безсмъртие на тялото и корекция на плодовете на еволюцията (защото никой не може да ме убеди, че от „проба-грешка“ по-хубаво няма).

понеделник, юни 18, 2007

Пиксел - Весел Цанков

Така. Ровя си аз из бунището и налитам на черупка, която обещава бисерче. Весел Цанков отдавна ми е сред кумирите, а сега пък и нов роман написал. И то не просто роман, ами киберпънк даже. Весел киберпънк чели ли сте? Нали? И аз не бях, то си е противоестествено, така да се каже. И не само, че го е написал, ами и онлайн го закачил. (Тук правя благодарствена пауза, защото ако не беше личната му щедра намеса, трета и четвърта глава щях да ги чакам в хартиен вид.:)
Романът ми се видя много странен. Първите три глави са съвсем различни една от друга и кажи-речи само четвъртата ги обединява. Иначе всяка от тях си е като пример за различен тип(или поне различна страна на) киберпънк. Едната е за задкулисните игри на корпоративното управление, друга – за живота на един пиксел от Матрицата, а третата – за културата на алкохолопиенето в хакерския стан. Различни, но всяка със свой чар. На мен лично най-много ми допадна стила и действието в първите две, погълнах ги на един дъх, като очаквах да последва някакво Грандиозно разкритие, прозрение за Истината и едва ли не Освобождение на поробените пиксели. В този ред, третата ми беше малко разочароваща и самоцелна, за да видят свят свежите лафове на автора по въпроса за ракиените мезета. По принцип няма лошо, ама на мен ми се уби инерцията сред тенекиените бараки и ракията от компоти. Някак грандиозността и мащабността на събитията (както аз дотогава си въобразявах) се спихна и всичко стана едно битово и нашенско – все едно беше друга книга. А четвъртата глава пък беше, за да се развърже историята и толкова.
Държа пак да обърна внимание на стила и веселите лафове. Според мен в тях и първите две глави е кажи-речи цялата сила на романа. Много майсторска работа в това отношение и си личи професионалният хумористичен опит. Браво, Цанков, браво, Весел!:)

п.п.
Това по-долу са някои любими изречения от романа „Пиксел“ на Весел Цанков. Крилатите фрази всъщност са много, много повече, но ще им се насладите, когато прочетете сами цялата книга.


***
Oldfish отиде до барчето, наля си два пръста уиски и един пръст леденостудена пречистена вода, върна се на стола си, запали цигара, а мозъкът му бе зает като мравка в захарница.
***
...да се ококори посред нощ и да гледа стари филми и видеоклипове до сутринта, а на другия ден главата му да е като след неуспешна трансплантация на мозък.
***
- Ох, майко… - цитира той най-популярната в историята на човечеството сутрешна фраза.
***
Като гледаше бицепсите й, пикселът бе сигурен, че от нейното ръкостискане Конан Варваринът ще приклекне.
***
Преди векове киселинните дъждове са дупчели чорапогащниците на жените, после чадърите на минувачите, след това покривите на колите, а сега вече разяждат всичко, което не се е омотало в противохимическа защита от първо ниво.
***
Първата глътка след работа. На нея се крепи психичното здраве на човечеството в часовете между 17:05 и 19:05 часа. Тя е причината по това време да няма масови бунтове, революции и метежи (те се разразяват или доста по-късно, след шестото питие, или рано сутрин, когато големи групи хора осъзнават, че след малко са на работа).
***
Втората глътка се държеше по-културно в устата, но през хранопровода премина като варварин през западаща империя, опожарявайки всичко по пътя си.

***
Мързеше го да иде да си вземе някакво мезе, затова само отпиваше по малко вода. Така ракията не вървеше, но нима винаги трябва да ни е лесно?

неделя, юни 10, 2007

Морета: Dragonlady of Pern - Aн Маккафри

Книгата е със сложно заглавие, защо е част от поредица. Предупреждавам, че и да не сте чели предишните книги, не се чувствате все едно пристигате със закъснение по средата на действието. Подзаглавие Епидемията - на петата страница всички герои започнаха да кашлят.

В празник мъжете участват в танци, когато се говори за хомеопатия, не се подразбира боарон. А лекарствата са... безплатни. Три причини да се замислиш къде се развива действието.
Планетата е Перн, а годината...късно след колонизирането. Няколко думи от Orfia-bg:

"Благодатната планета Перн, заселена от дълбока древност със земни колонисти, е подложена на периодични бедствия - космическо нашествие на сребристите нишки. Това е една странна форма на живот, унищожаваща всяка жива материя. Жителите на планетата, забрави техническите постижения на предците си, се спасяват от заплахата в каменни градове - Холдове. Но основното средство за защита са могъщите, благородни дракони - полуразумни същества, чието огнено дихание изгаря смъртоносните нишки. Единствено надарени с телепатични способности хора могат да осъществяват контакт с драконите. И само те могат да спасят прекрасния Перн."

Драконите за съвсем истински, генномодифицирани животни, специално оборудвани, за да могат да летят и бълват огън. С това авторката претендира, че книгата е СциФи, а не фентъзи. Не се споменава дали на мъжете, които фенотипно се проявяват на дансинга, не им е сбъркан геномът:).

Ако се върнем на заглавието, Морета заема команден пост в гражданската защита и й се полага да спаси света заедно с драконицата Орлит, която е в напреднала бременност. Разбира се, с помощ на Капиам, главният лечител, които прогресира с обезоръжаващата невинност на др Куин и безкрайния оптимизъм на лекари без граници.

Феминизъм, билкология, действие. Това е Aн Маккафри. Признавам се за подвластна на всичките й писателски техники, фокуси и примамки и питам за ОЩЕ!!

сряда, юни 06, 2007

Всеки за себе си - Александра Маринина

Е, воала! Тарзан се завърна сред хората!
И както подобава за случая, четивото е по-различно. Нали се сещате как “Чудовищната команда” на Тери хем е за Диска, хем не е като предишните му книги по въпроса? И “Всеки за себе си” е такава. (Имам предвид, че е различна, а не, че не е за диска.;) Не знам точно защо се сетих за него...)
Тука няма нито Анастасия Каменская, нито Татяна Томилина, а само една прислужница от Ташкент – Вероника Амировна Кадирова. Не е ли прелестно авторите на крими-романи да си имат един такъв резервен герой, за моменти, когато титулярите вече се конкурират с Батман, Спайдърмен и Костенурките нинджа по успеваемост при изнамирането и наказването на злодеите, а също и по предвидимост на използваните средства и похвати? „Петровка“ се споменава бегло, а методите за решаване на случая са меко казано по-нестандартни.
Имаше и други ценни неща за цитиране, ама късно се сетих да си ги отбележа, така че останаха само:

„Кой твърди, че светът принадлежи на младите? Лъжа! Светът принадлежи на онези, които са на петдесет и пет. Те взимат решенията как да живеем, а ние, младоците, просто им играем по свирката и самонадеяно смятаме, че сме много ловки и смели. Дръжки.“
***
„Всички са хора и всички - освен стомах – имат и сърце.“
***
„Разказвам ви толкова дълго за размислите си
(7 страници, бел. моя), но всъщност те ми отнеха не повече от петнадесетина минути, защото когато мисли, човек не довършва изреченията докрай.“
***
„Когато изгубиш съзнание, общо взето, има шанс да го намериш. И аз го намерих. Намерих го и го върнах в собствената си глава.“


Трупове няма, но пак е напрегнато. (Всъщност, може само на мен да ми е било напрегнато, докато се чудех като как точно авторката ще обедини трите независими в началото сюжетни линии...) Завръзката е доста неубедителна, но това само допринася за споменатия вече по-друг вид на романа. Зрелищният (а може би и захаросан?) хепиенд се очертава отчетливо още 40 страници преди края (т.е. с 39 по-рано от любимото ми) и допринася за по-различния послевкус, който остава.
Абе, книгата е като домашна вишновка, която е с една идея по-силна от общоприетото. А и корицата е една такава на цвят, като шишето от шкафа под кухненската мивка. Нали споменах вече за шери-внушението?

вторник, май 15, 2007

Смърт заради смъртта - Александра Маринина

Не знам точно как го прави Александра Маринина, обаче те принуждава да четеш на един дъх. Забавиш ли темпото, останяш ли си по независещи от теб причини и за утре, и ти се разваля удоволствието. Почти тотално, на 90%. За нея изглежда е много важно не само да не спираш да четеш, а и да върви стихийно. Или всичко, или нищо...
В нейните книги няма частни детективи махмурлии със смачкани шлифери, с плоски бутилки царевичен дестилат по джобовете, които шишета по неведом начин остават здрави, нищо, че съдържанието на шлифера злодеите го млатят на почивки. Това което го има е оперативно-следствената работа на „Петровка“. И няма нищо скучно в това, нищо че така звучи. Има интелигентни и изобретателни престъпници, които трябва да бъдат надцакани на тяхната игра. Има организации с огромни ресурси, срещу които, нека не се заблуждаваме, успяваш да постигнеш нещо, само ако те по някаква причина решат така. Има я достоверната гледка от кухнята на следствието, методите за събиране на сведения, за попълване на картината, на белия лист, от който се започва при всяко престъпление.
В „Смърт заради смъртта“ пък има и допълнителни екстри. Има и цианид, с който противно на теоремата на Агата Кристи, щедро черпи не женска ръка. Има престъпник, който така умело замаскира следите си с огромни копи сено, но Настя Каменская ги преравя търпеливо и открива и най-мижавите карфички. Има и по-голяма доза драматизъм от обичайното за роман с убийства, която впрочем само придава още чар и читателят не скърби прекомерно за загиналия и животоспасител и помощник. Ех, само да не беше толкова млад и влюбен, това му изяде главата. (Като на бистришки глухар през май.;)
Ако можех да срещна авторката на живо единствената ми забележка би била да си намери съветник за техническата страна на романите, защото колкото пъти се стигне до споменаване на компютри, антени и комуникации (а те в случая бяха от решаващо значение) и всеки път се свивах като слаб ученик пред черна дъска от неудобство как претупва пасажите с апаратурата, колкото за отбиване на номера. А не върви така, щом всичко друго е изпипано майсторски.:)

събота, май 05, 2007

Победете умората с йога - Фиона Агомбар


Пролетното време е подходящо за пласиране на писмени трудове с отслабващи, разхубавяващи и други измамни идеи. Аз се обърнах към йога с цел да си помирявам тялото и духа през едната седмица, лишена от lindy. По липса на истински йогиец с добре сплъстена брада (те се къпели рядко и не гледали жилет суперспорт), който да ме въведе в тайнството на йога, взех да чета наръчник с най-полезното в резюме.
Книгата е ефикасна, въпреки че не я ползвам по предназначение. Не че не я взимам на сериозно. Напротив. Вътре се казва, че най-препоръчително е серията от упражнения да започва с позата на пълната почивка. Тъкмо в това положение се унасям и всеки път заспивам:). Като разтоварващия ефект на киното, когато се събуждаш на финалните надписи...

вторник, май 01, 2007

Космически лечители - Джеймс Уайт

Въодушевление, какво друго? След няколко архаични автори, които не са имали представа какво е бързина на действието и мащабност на картината, Джеймс Уайт ми дойде много добре. Благородство и героизъм, или както беше версията на Удхаус – ноблес оближ и колкото повече ноблес, толкова повече оближ.

Много приятно и увлекателно четиво. Напрежение и интрига до самия финал, никакви пошлости и компромиси с джентълменския тон, просто – еталон.

Любимата на всички ни многолика болница се оказа в средата на бойно поле. Ами сега? Бум на прииждащите пациенти, повечето лекари са евакуирани, а някой трябва да спасява положението. Как кой, естествено, че Конуей и Мърчисън! И тук го имаше друг мой любим момент, а именно, какво могат да направят едни „обикновени“ хора, поставени в необикновени обстоятелства, с много натрупана умора и изтощение, никакъв сън и мозъци така задръстени с информация, че са пред изпържване, а им се налага да взимат решения за съдбата на хиляди хора. В такива обстоятелства са блестяли и Ендър, и Харисън Форд, и Брус Уилис (но само в ролите, където играе по потник). Вива ГБГЖ! (Отговарям - класификацията на човеците;)

Много оригинални идеи, много проблеми за решаване пред главния герой, много „живи“ персонажи, подходящ хумор (в това число и задължителният служебен сарказъм на О'Хара).
Също ми хареса, че Конуей все не успяваше (дори за финал!) да постигне успех със сестра Мърчисън. Иначе щеше да е една блудкава американска картинка, в която те се отдалечават прегърнати към залеза, а той леко накуцва, което е да се покаже колко е било опасно, а междувременно е загинал и най-добрият му приятел – негър. Айде няма нужда и пардон за отклонението...

Благодаря Ви, Джеймс!