сряда, юни 06, 2007

Всеки за себе си - Александра Маринина

Е, воала! Тарзан се завърна сред хората!
И както подобава за случая, четивото е по-различно. Нали се сещате как “Чудовищната команда” на Тери хем е за Диска, хем не е като предишните му книги по въпроса? И “Всеки за себе си” е такава. (Имам предвид, че е различна, а не, че не е за диска.;) Не знам точно защо се сетих за него...)
Тука няма нито Анастасия Каменская, нито Татяна Томилина, а само една прислужница от Ташкент – Вероника Амировна Кадирова. Не е ли прелестно авторите на крими-романи да си имат един такъв резервен герой, за моменти, когато титулярите вече се конкурират с Батман, Спайдърмен и Костенурките нинджа по успеваемост при изнамирането и наказването на злодеите, а също и по предвидимост на използваните средства и похвати? „Петровка“ се споменава бегло, а методите за решаване на случая са меко казано по-нестандартни.
Имаше и други ценни неща за цитиране, ама късно се сетих да си ги отбележа, така че останаха само:

„Кой твърди, че светът принадлежи на младите? Лъжа! Светът принадлежи на онези, които са на петдесет и пет. Те взимат решенията как да живеем, а ние, младоците, просто им играем по свирката и самонадеяно смятаме, че сме много ловки и смели. Дръжки.“
***
„Всички са хора и всички - освен стомах – имат и сърце.“
***
„Разказвам ви толкова дълго за размислите си
(7 страници, бел. моя), но всъщност те ми отнеха не повече от петнадесетина минути, защото когато мисли, човек не довършва изреченията докрай.“
***
„Когато изгубиш съзнание, общо взето, има шанс да го намериш. И аз го намерих. Намерих го и го върнах в собствената си глава.“


Трупове няма, но пак е напрегнато. (Всъщност, може само на мен да ми е било напрегнато, докато се чудех като как точно авторката ще обедини трите независими в началото сюжетни линии...) Завръзката е доста неубедителна, но това само допринася за споменатия вече по-друг вид на романа. Зрелищният (а може би и захаросан?) хепиенд се очертава отчетливо още 40 страници преди края (т.е. с 39 по-рано от любимото ми) и допринася за по-различния послевкус, който остава.
Абе, книгата е като домашна вишновка, която е с една идея по-силна от общоприетото. А и корицата е една такава на цвят, като шишето от шкафа под кухненската мивка. Нали споменах вече за шери-внушението?

4 коментара:

Светлана каза...

Ако ти кажа, че Маринина ми омръзна точно след втората книга, ще ми повярваш ли? Или по-точно малко преди края й :) Сега не помня дали бяха 40 страници, ама... Иначе за развлечение и други нейни книжки бих прочела. Беше ми приятна с това, че жените бяха не някакви супермацки, които винаги трябва да са хем хубавки, хем прегледни и спретнати, много усмихнати, много влюбени, от всичко по много, и същевременно - много железни, бетер от мъжете. При нея това най-ме кефеше - краката им отичаха, ходеха ужасно облечени, влачеха се бременни, имаха наднормено тегло, любовта им не вървеше и все се чудеха обичат ли всъщност, нито пък умираха да е любимият им цялата вселена, а въпреки/поради това - симпатични. Интересно, дали мъж би се изказал така за Еркюл Поаро? И той не е идеал за мъжка красота, пък и Агата Кристи е за мен една несправедливо подценявана писателка, която пише страшно добре, докато Маринина е около средно-приличното ниво, ама...

Цонко каза...

Ще ти повярвам.:)
Иначе и аз не съм и чак такъв фен, просто случайно се подредиха две нейни една след друга.
И аз съм съгласен, че героините и повече печелят с неглежирания си вид. Може да не съм прав, (ама кюфтета без лук?) ама това ги прави по-реални(по-свои?) и привлекателни, особено за женската аудитория.
А за леля Агата две мнения няма, тя си е еталон и само хора без сериозен поглед върху жанра могат да я подценяват.
За мен даже Еркюл не е много убедителен на първото място и ми се конкурира с мис Марпъл, той малко ми снобее, ама само малко. Пак лично мнение...

lindyhopper каза...

Ако ще гласуваме (с малко опит, но непременно аутсайдер в изборите), аз съм за Авакум Захов. :)

Анонимен каза...

Хамче как няма да ти снобее, като е сноб отвсякъде. То и затова се курдисва до него Хейстингс, за равновесие. Нещо като Шерлок и Уотсън, но на мен Агата Кристи повече ми харесва, не се повтаря чак толкова често, както Дойл по всъщност малкото написани от него (в сравнение с нея) страници.
sol_lam