петък, януари 27, 2012

Смях по български

Това е може би най-представителната компилация с най-добрите български хумористи, която съм срещал. Кои по-известни, кои не толкова, но всичките са доста добри. Дадена е почит на архаични звезди като Алеко, когото аз лично не харесвам особено, но явно и без това не може. Голяма част от хората са писали през разни периоди за вестник „Стършел”. В тази своеобразна алея на хумористичната слава са се наредили писатели като Чудомир, Елин Пелин, Ивайло Петров, Йордан Радичков, Георги Мишев, Странислав Стратиев, Петър Незнакомов, Генчо Узунов, Ясен Антов, Йордан Попов, Кръстьо Кръстев, Михаим Вешим, Чавдар Шинов, Весел Цанков и други, и други...

Хубава корица, хронологически подредени автори. За всеки от тях има по малко инфо, което включва освен кратка биографична справка и някакъв лаф или смешна случка с него. Книгата е чудесна и е много хубава като за подарък.:)

Такива разкази не могат да се преразказват. Кратките хумористични истории се построяват така, че са смешни само в този си вид. Не можеш да преразказваш виц. Затова ще препиша само малко цитати, пък дано все някой да я оцени.

В края на селото го срещна стара жена с коза и го попита кого търси. „Търся скандинавеца – каза полякът, - като че вдън земя е пропаднал.” Старата жена му каза: „Затуй требе да се връзва. Ако не го вържеш, после няма да го намериш.”
Радичков за изгубилия се турист в едно село
***
А там, където има привързаност, не може да няма и малко тъга, драги читателю! Радичков
***
Учителя Кръстев често поглеждал календара с голата манекенка, опечалявал се и размишлявал. Пийвал чай с гроздова и казвал:
- Старостта също има някои предимства.
После клател глава и добавял:
- Но младостта ги има всичките!
Кръстьо Кръстев
***
Когато рибарите хванат първия паламуд, когато в кафене „Пъци” започнат да сервират мелбите без малките кокетни чадърчета от разтегателна хартия, когато щъркелите се извият над плажа и тръгнат на юг, а баничарят край пощата започне да се успива сутрин, сезонът е свършил. Старият град натежава от есента като узряла смокиня.
Кръстьо Кръстев

Ей тука младите професионални книгоиздателки първи са казали добри думи за книгата.

петък, януари 20, 2012

Шпионинът, който дойде от студа - Джон льо Каре

В разгара на Студената война Берлин е фрашкан с шпиони като куче с бълхи, които се надпреварват да прескачат Стената час по час ту в едната посока, ту в другата. Британското разузнаване в един момент почва стремглаво да губи всичките си агенти, които биват разкрити на секундата от талантливия изверг, който седи начело на службите в ГДР. Решението на проблема е лесно – мекерето трябва да се премахне, трябва да бъде убит. Реализацията обаче е трудна и започва много отдалеч. Толкова далече географски и времево, че е много съмнително дали врагът въобще ще клъвне.

Освен приятните за проследяване разходки на главния герой из лондонския център едно от големите достойнства на автора е, че успява да развива сюжета си с доста подробности, но без да бъде предвидим, както ми беше подсказано ето тук.

Аз лично накрая доста се оплетох във финтовете на двете агентури. От едни момент нататък вече нямах представа кой е свой и кой чужд. Мундт или Фидлер? И двамата са лоши, или двамата са наши? Накрая дори не разбрах защо пуснаха Лиймас и момичето. И ако толкова искаха да ги спасят, защо ги зарязаха под прожекторите на Берлинската стена? Малко разочароващ мелодраматичен завършек, още повече, че аз очаквах шпионинът наистина да се завърне от студа, за какво иначе ще му слага такова заглавие на романа.

На едно място се споменаваше, че квартирата на главния герой била облепена с фотографии на Кловли и с бележка на преводача беше обяснено, че той е известен съвременен английски фотограф. Стана ми интересно и разузнах по темата (нали е шпионски роман, трябва да се разузнава), но не намерих и намек за такъв фотограф. За сметка на това намерих, че в Девън на брега на Бристолския канал има живописно английско село с това име, което минава за курорт. Прилагам фотография.
Лиймас никога не бе предполагал, че може да има жена за началник.
Че кой нормален човек би желал?:)

пп
Българската корица е от 1991, така че можете да си представите колко е отвратителна.

понеделник, януари 16, 2012

Блондинка в бетона – Майкъл Конъли

Никой на този свят не е такъв, какъвто казва, че е. Никой.

Бях започнал да чета книгите за Хари Бош хронологически. В един момент разбрах, че съм пропуснал една поради разминаване на поредността на писане и издаване у нас. А да четеш криминалета и да пропускаш важни следи, значи да се отнасяш абсолютно несериозно към материята. А този път тя беше следната:

Преди години Хари е издирил и убил Майстора на кукли – сериен убиец, който гримирал убитите от него проститутки със собствените им гримове. Годините минават, но изведнъж вдовицата на убиеца решава да съди Хари за превишаване на права. Съответно на него му се налага да дреме безучастен в съдебната зала, а в това време най-ненадейно се появява нова жертва на Майстора. Дали Бош не е сгрешил навремето и наистина не е застрелял невинен човек, както твърди обвинението? Или има имитатор, който повтаря всичко до най-малките подробности?

Докато дремеше в някакъв бар и не му се прибираше вкъщи да товари хубавата си жена със своите гнусотии от работата, Хари изслуша следните три парчета на Били Стрейхорн -
Lush Life, Blood Count и Raincheck. Беше изнервен, притеснен и полупиян и му дойдоха много добре. По-добре можеше да бъде само, ако бяха изкарали и "Take the "A" Train".:)

Книгите, които героите четоха, бяха пак „Денят на скакалеца“ на Натаниел Уест (във връзка с бунтовете след случая на Родни Кинг) и „Големият сън” на Чандлър (препратките бяха към Холивуд, евтините филми, евтини актриси, наркотици и насилствена смърт, които неща там винаги са били едно цяло).

Този път не познах кой е убиецът, но въпреки това бях много доволен, може би дори по-доволен, отколкото, ако бях уцелил. Със сигурност не е най-вълнуващата книга от серията, но е много важна, ако искаш да разбираш мотивите и действията на Хари.

Онзи, който се бори с чудовища, трябва да внимава да не се превърне сам в чудовище по време на борбата. Когато погледнете в бездната, тя също ви наблюдава…
Фридрих Ницше
***
Черното сърце не бие самотно.
***
Всяко ченге знаеше, че най-добрата защита е добрата ключалка или куче. Или и двете.

петък, януари 06, 2012

Леопардът от Рудрапраяг - Джим Корбет

Тази страхотна книга се води „четиво за юноши”, моля ви се! Един вид – детска работа, измишльотини, не е достатъчно сериозна за възрастни читатели. А съм сигурен, че е по-истинска и реална от почти всичко, което е излязло в България същата година. И не само.

Аз всъщност до съвсем скоро изобщо не подозирах, че на български има и друга книга от Джим Корбет, и си препрочитах за тигрите човекоядци до откат. Докато случайно не се поразтърсих из интернет и не изскочи и тази за леопарда от Рудрапраяг. Първоначално само подмятания от форумни капацитети, а после и самият текст цъфна в Читанката.

През 20те години на миналия век прочутият още тогава ловец е натоварен от властите да кръстоса джунглите на Индия, и по-конкретно на окръг Рудрапраяг (80 кв. км), за да убие най-опасния леопард-човекоядец, който в продължение на години е избил стотици местни хора. (Самоувереността на животното стигнала дотам, че разбивал вратите на паянтовите селски къщи и изваждал хората отвътре, за да ги изяде.) Задача се оказва с повишена трудност и в не един и два случая ролите се сменят и ловецът се оказва в ролята на плячка. Редицата неуспехи, провалените от невероятен малшанс засади, счупени капани, капризи на времето и голямата хитрост на животното са толкова изумителни, че не е чудно, че индийците провъзгласяват човекоядеца за зъл дух, когото не го лови ни куршум, ни отрова. До онзи последен изстрел в тъмнината край моста на Алакнанда, където и досега има паметна табела, местните всяка година правят курбан на 22ри май, а огромният резерват тигри наблизо е кръстен Национален парк "Джим Корбет".
Самият град Рудрапраяг (повторете си го на глас на срички няколко пъти и ще му свикнете) е особено място. Там се събират двете големи индийски реки Алакнанда и Мандакини, от които се образува свещената река Ганг. През Рудрапраяг, но в посока на север, нагоре в Хималаите, пък минава прочутия маршрут за поклонения на Шива в Кедарнат.

Банален извод, но ми е драго да го кажа: От книги като тази научаваш по интересен и качествен начин повече за света, животните, растенията и хората, отколкото при зубрене на учебници, само защото ще те изпитват върху тях.

Още едно мнение за книгата има при Петьо.

Движението, топлата вода и храната имат невероятно успокоително въздействие върху всякакви горчиви мисли.

И едно леко дълго, но пък хубаво пасажче, за края на човекоядеца от Рудрапраяг, което добре онагледява красотата на текстовете на Джим Корбет.

След като с Ибътсън измерихме и прегледахме леопарда, го оставихме на сянка под едно дърво и през целия ден хиляди мъже, жени и деца се извървяха покрай него, за да го видят.
Когато нашите планинци отиват на гости с някаква определена цел, например, за да изразят своята признателност и благодарност, те имат обичая да не изпълняват своята мисия с празни ръце. Една роза, едно невенче или дори само няколко венечни листенца от тези цветя са достатъчни за целта. Подаръкът се поднася с длани, събрани така, че да образуват нещо като чаша. След като получателят докосне подаръка с крайчеца на пръстите на дясната си ръка, този, който го поднася, прави движение с ръцете си, сякаш изсипва подаръка в нозете на получателя, както би направил, ако в шепите му имаше вода.
И при други случаи съм бил свидетел на признателността на хората, но нищо не може да се сравни с това, което се случи тогава в Рудрапраяг, най-напред в инспекторския пост, а сетне и при посрещането ми на пазара.
— Той уби нашия единствен син, сахиб, а ние сме вече стари и нашата къща сега е пуста.

— Той изяде майката на моите пет деца, а най-малкото, е само на пет месеца. Няма кой да се грижи за децата и да им готви.

— Синът ми се разболя посред нощ, никой не посмя да отиде до болницата за лекарства и той умря.

Трагедия след трагедия и докато слушах с чувство на състрадание, земята в краката ми се покри с цветя.


Ако знаете само как ми се ходи в североизточна Индия...

четвъртък, януари 05, 2012

Ловни разкази – Дончо Цончев

Това е една от най-странните книги, които съм чел, и ако не ми беше подарък и не засягаше лова, обидените ми пръсти щяха да й дръпнат такава критика, че да стане годна само за пълнене на конфети.

Помня, че някъде из тъмните дебри на основното образование в безметежните часове по изобразително изкуство г-жа Раленекова ни обясняваше и показваше как се прави всяка книга. Оформяхме, подреждахме, шихме с конец. Беше си интересно и сътветно съм позапомнил това-онова. После все се е случвало в ръцете да ми попадне някоя и друга книга, случи се дори да участвам във физическото създаване на 1-2.

Издателят на тази книга явно не само е бил при друга учителка, ами и през живота си усърдно е странил от книжнината. Като следствие произведението му си няма нищичко - издателство, тираж, година, редактор. Корица и веднага след нея първа страница. След последната страница – пак корица. Правописните грешки щом на мен са ми направили впечатление, значи са били повече от 1-2 на страница, а техническите и тези от форматиране бяха в пъти повече. Имена и нови изречения с малка буква, голяма буква в средата на думата и т.н. Текстове, които започват и не завършват, след 50 страници се повтарят и вече завършват, разместени абзаци. Силно се съмнявам тази книга да е издадена от Дончо Цончев, защото каквото и да си говорим, дори той не би допуснал такава работа през пръсти.

Единственото ми оправдание защо я дочетох е, че имаше няколко наистина интересни разказа.

Преустановявам интервенциите с творчеството на Дончо Цончев за неопределено време. Хау.

понеделник, януари 02, 2012

61 часа – Лий Чайлд

Книгата беше със специална препоръка като най-добър криминален роман на миналата година от ето тук (всъщност беше от един чудесен блог, който за съжаление вече май не съществува, но авторката е същата). На същото място може да се види за какво става въпрос най-общо. А това е моментът с наградата:
Като се поразрових, излезе, че Лий Чайлд бил всъщност британец, нищо че ползва такъв подвеждащ псевдоним и историите за любимия му герой се развиват все в Щатите. Приключенията на Джак Ричър ми бяха непозната територия и затова малко се изненадах от леко клиширания му образ, но пък всяка подобна поредица си иска своето и трябва да има изявен супер-герой – висок, як, непретенциозен, борави с всякакви оръжия, има ум като бръснач и някаква необяснима странност за чар. Джак Ричър няма дом и багаж. Живее просто така. На няколко дни си купува нови дрехи и хвърля старите, защото е изчислил, че поне за момента разходите за къща и пералня надхвърлят тези за нови дрехи.

Доволен бях от себе си, когато преди Джак се сетих, че шерифът е нашето момче, и че в старата сграда всъщност няма инсталация за производство на амфетки. Не ми дойде на акъла, че са стари държавни запаси, просто защото не знаех, че през войната официално са давали на пилотите дрога, за да ги държат във форма през дълги дежурства.

Книгата не блести с кой знае какви оригинално измислени неща като герой, местопрестъпление, оръдие или мотив, но пък е образцов пример за това как трябва да се изпипва един трилър. Изключително майсторска изработка. Премерено напрежение на точните места в правилните дози. Неизвестност, неочаквани опасности, причинени от мексикански престъпен бос и неговия таен наемник, и тук-там дупки от старинни револвери .38 калибър.

Плановете на аматьорите обиждат професионалистите.
***
В деветдесет и девет от сто случая надеждата е просто губене на време.

***

Плановете отиват по дяволите в момента, когато проехти първият изстрел.