сряда, май 04, 2011

Големият сън – Реймънд Чандлър

Всеки си има любим номер. И може изобщо да не е луд, а да е виден писател на криминалета. Номерът на Чандлър са смешките. Уж всичко е сериозно, опасно и драматично, а частният детектив Филип Марлоу ръси лафове с лекота и вдъхновение, все едно са го наобиколили впечатлителни гимназистки.

Смешките му биха били перфектни като за моренце, плаж, чадъри и задрямали паузи, в които да подхвърляш на компанията оглозгани цитати като този:

Тъмносивите й очи ме гледаха и както обикновено създаваха впечатлението, че надничат иззад дулото на пистолет. Тя се усмихна. Малките й остри зъби блеснаха.
— Готина съм, а?

Казах грубо:
— Готина си като филипинец в събота вечер.

Отидох до един лампион и го светнах. Върнах се да загася лампата на тавана и отново пресякох стаята до шахматната дъска, поставена на масичката за игра на карти под лампиона. На дъската бях наредил шахматна задача с шест хода. Не можех да я реша, както и толкова много от проблемите си. Протегнах ръка и преместих един кон, сетне си свалих шапката и палтото и ги хвърлих някъде. През всичкото това време тихото кискане продължаваше да се чува откъм леглото, съшият този звук, който ми напомняше за мишки зад ламперията в някоя стара къща.

— Бас държа, че не можеш дори да се сетиш как се вмъкнах.

Изрових една цигара и я изгледах мрачно.

— Бас държа, че мога. Влязла си през ключалката също като Питър Пан.

— Кой е тоя?

— Ами един образ, който навремето познавах от игралния дом.


Иначе работата е такава. Марлоу е нает от пенсиониран генерал да се справи с някакъв тип, който изнудва дъщеря му. Само че докато нашето момче разузнае какво става и започват да валят трупове. Другата дъщеря на изветрелия генерал също се е замесила с някакви мафиози, мяркат се компрометиращи снимки, револвери и един безследно изчезнал зет за фон. Марлоу за нула време разнищи работата като не пропусна да се накваси порядъчно, както външно, така и вътрешно, без обаче по никакъв начин да посяга на сестрите. Джентълмен същий.

Та така с Филип Марлоу. Лъже, бие, стреля и пие от сутринта. Все е смачкан, мокър от дъжда, недоспал, понабит и не спира с майтапите.

Другото обаче е по-слабо. Другото, което аз търся в едно криминале, е загадка, логика в разследването, интрига, която и аз мога да следвам. Изобретателност, набито око, навързване на фактите, докато заедно с детектива разкрием престъпника. Това му е по-слабо на Чандлър, но какво пък, човекът си е избрал друга ниша.

9 коментара:

cellfourteen каза...

Наскоро издирвах цитати от Чандлър и малко се изненадах, като не ми се сториха чак толкова много и достатъчно качествени. Забелязал съм, че Марлоу като персонаж просто се скапва извън оригиналните няколко романа и канибализираните разкази. Наскоро не съм го препрочитал и карам само на топли спомени -- не е дребна риба и може да се каже, че е уникален герой, като Мегре и Поаро, но като че ли не е толкова многофункционален. Прав като талпа, да речем :)

Анонимен каза...

Аз пък харесвам Чандлър и то много :)

Изборът на цитат е готин, но според мен е малко тенденциозен, за да може да илюстрира добре колко е силен. На мен винаги ми е лъхала една тъга, но някак си скрита. Не онова веднага набиващо се на око "виж ме какъв съм самопризнал се прошляк".

Не съм сигурен дали този би свършил работа, но е една идея по-близо:

"На излизане не я докоснах. Шофираше прекрасно. Когато една жена е добър шофьор, тя е много близо до съвършенството." Край на главата.

А

cellfourteen каза...

А., точно затова се изненадах. Търсих в една база данни с цитати и изборът ми се стори ограничен, не съвпадаше с представите ми за Марлоу като герой. Чандлър си е свършил чудесно работата. Мисля, някъде се съгласяваше, че писателят трябва да изобретява жаргона, на който говорят героите му (иначе рискува езикът да остарее още преди книгата да е отпечатана) и го прави. Не е малък подвиг, и на фона червената нишка "Марлоу" му е спечелил верни почитатели, които правят подборка на лафовете и оттам-нататък стесняват допълнително един не особено многоречив, но много опак и благороден персонаж.

"Големият сън" ми е любимият от романите, понеже описва Марлоу идеално. Съгласен съм със Стоян за логиката. Сега пак се разтърсих и си припомних историята как режсиьорът на екранизацията се обърква кой убива един от второстепенните герои и пита сценариста Сценаристът не знае и се обажда на Чандлър, който отговаря, че няма никаква представа :) Следващите романи само уплътняват, а "Плейбек" е краят, там Марлоу и сам осъзнава, че е започнал да се превръща в анахронизъм.

На мен ми е любим долният цитат. Харесвам хумора, но мисля, че има и част от онова, за което ти говориш:

"Над входните врати, през които би могло да мине цяло стадо индийски слонове, имаше голям витраж, изобразяващ рицар в тъмни доспехи, който освобождава завързана за дърво дама, съвсем без дрехи, но с дълги коси, много удобни за случая. За да бъде по-общителен, рицарят бе вдигнал забралото на шлема си и човъркаше възлите на въжетата, с които дамата бе вързана за дървото, но никак не му вървеше в това начинание. Застанах там и си помислих, че ако живеех в тази къща, рано или късно трябваше да се покатеря при него и да му помогна. Не приличаше на човек, който си дава много зор."

Стоян каза...

Аз също го харесах, много даже, съжарявам, ако съм го написал така, че да не личи. Наистина Марлоу доста позира, но в никой случай не е прекалено. Просто ролята му е такава.

Много си прав и за тъгата. Дори като че ли има и някаква нотка на обреченост. Марлоу съзнава предопределеността на ситуацията, въпреки това отива да свърши това, което се очаква от него.

Цитатът с рицаря и аз си го бях отбелязал! Много характерен, още повече, че при последното си връщане в къщата, пак го коментираше, че доникъде не е стигнал с развързването.:)

пп
Още няколко цитата ще пусна в отделен коментар, че стана много дълго, блогър се намуси и това го пиша за втори път.

Стоян каза...

Прозрачните и чорапи бяха също така невидими, както и предния ден, но краката й не се показваха много. Черната й коса блестеше под кафявата шапка модел „Робии Худ“, която вероятно и беше струвала петдесет долара, по изглеждаше все едно че сама си я беше направила от попивателна преса, и то с една ръка.
***
Приближи се към мен със сексапилна походка, която би могла да накара група бизнесмени да довършат бързата си закуска с паническа скорост, наклони глава, за да оправи с пръст едно не дотам непокорно тънко кичурче от меко сияеща коса. Усмивката й беше колеблива, но човек можеше да я склони да стане любезна.
— Какво обичате? — осведоми се тя.
Бях с тъмните си очила с рогови рамки. Наострих гласа си на горен регистър и започнах да чуруликам превзето.
— Случайно да ви се намира някое издание на „Бен Хур“ от 1860 година?
Тя не каза „А?“, но й се прииска да го стори. Усмихна се мрачно.
— Първо издание?
— Трето — казах аз. — Онова с печатната грешка на страница 116.
— Страхувам се, че го нямаме? в момента.
— А да имате „Шевалие Одюбон“ от 1840 година, всички томове, разбира се.
— Ъ-ъ, в момента не — рече тя с дрезгав глас.
Сега усмивката й едва се крепеше на лицето и вероятно се чудеше какво ли ще удари, когато падне долу на пода.
— Нали продавате именно книги? — казах аз с учтивия си фалцет.

alvin каза...

Лафове на Чандлър се изнамират трудно, защото те са интересни в контекста на всичко останало. Най-вече на настроението му.
И, разбира се, съм твърде несъгласен с извода, че номерът на Чандлър са смешките. Дори реших, че това е някакъв виц :)

Сега, за да не се караме, молбата ми е да намериш "Дългото сбогуване" и да го прочетеш. Ама наистина е молба.
После ще си говорим за Чандлър, номерата му и Марлоу, който се прави на интересен ;)

Анонимен каза...

Хм... винаги съм се чудел на хората които смятат "Големият сън" за върха на Чандлър.. може и аз да греша, не знам, може би защото съм го чел само 3-4 пъти. Определено за мен върха е "Дългото сбогуване"
Уникален стил.. всъщност криминалното в романите му е най-малкото на което набляга въпреки че се случват по 2-3 убийства на ден. А за тези които обичат ребусите: има доста голям избор от автори. Чандлър не е сред тях.

Biser Iliev каза...

"Другото обаче е по-слабо. Другото, което аз търся в едно криминале, е загадка, логика в разследването, интрига, която и аз мога да следвам. Изобретателност, набито око, навързване на фактите, докато заедно с детектива разкрием престъпника. Това му е по-слабо на Чандлър, но какво пък, човекът си е избрал друга ниша."

Всичко това го има в романите на Чандлър(без изключение). Просто Марлоу не е лесно смилаемия Поаро (и слава богу). Повечето неща изискват препрочитане. Самият Чандлър е правил многократни редакции на романите си. Майтапите са запазена марка на героя, но не и най-отличителната. Това го твърдя от гледната точка на човек, чел поне по 10-тина пъти всичко, преведено на български от този автор.

Стоян каза...

Нормално е да прави редакции, кой професионалист не прави?:) А като цяло е истинско щастие, че има толкова различни по стил на писане криминални автори. Така имаме повече причини за харесване.:)