Всеки си има любим номер. И може изобщо да не е луд, а да е виден писател на криминалета. Номерът на Чандлър са смешките. Уж всичко е сериозно, опасно и драматично, а частният детектив Филип Марлоу ръси лафове с лекота и вдъхновение, все едно са го наобиколили впечатлителни гимназистки.Смешките му биха били перфектни като за моренце, плаж, чадъри и задрямали паузи, в които да подхвърляш на компанията оглозгани цитати като този:
Тъмносивите й очи ме гледаха и както обикновено създаваха впечатлението, че надничат иззад дулото на пистолет. Тя се усмихна. Малките й остри зъби блеснаха.
— Готина съм, а?
Казах грубо:
— Готина си като филипинец в събота вечер.
Отидох до един лампион и го светнах. Върнах се да загася лампата на тавана и отново пресякох стаята до шахматната дъска, поставена на масичката за игра на карти под лампиона. На дъската бях наредил шахматна задача с шест хода. Не можех да я реша, както и толкова много от проблемите си. Протегнах ръка и преместих един кон, сетне си свалих шапката и палтото и ги хвърлих някъде. През всичкото това време тихото кискане продължаваше да се чува откъм леглото, съшият този звук, който ми напомняше за мишки зад ламперията в някоя стара къща.
— Бас държа, че не можеш дори да се сетиш как се вмъкнах.
Изрових една цигара и я изгледах мрачно.
— Бас държа, че мога. Влязла си през ключалката също като Питър Пан.
— Кой е тоя?
— Ами един образ, който навремето познавах от игралния дом.
Иначе работата е такава. Марлоу е нает от пенсиониран генерал да се справи с някакъв тип, който изнудва дъщеря му. Само че докато нашето момче разузнае какво става и започват да валят трупове. Другата дъщеря на изветрелия генерал също се е замесила с някакви мафиози, мяркат се компрометиращи снимки, револвери и един безследно изчезнал зет за фон. Марлоу за нула време разнищи работата като не пропусна да се накваси порядъчно, както външно, така и вътрешно, без обаче по никакъв начин да посяга на сестрите. Джентълмен същий.
Та така с Филип Марлоу. Лъже, бие, стреля и пие от сутринта. Все е смачкан, мокър от дъжда, недоспал, понабит и не спира с майтапите.
Другото обаче е по-слабо. Другото, което аз търся в едно криминале, е загадка, логика в разследването, интрига, която и аз мога да следвам. Изобретателност, набито око, навързване на фактите, докато заедно с детектива разкрием престъпника. Това му е по-слабо на Чандлър, но какво пък, човекът си е избрал друга ниша.
9 коментара:
Наскоро издирвах цитати от Чандлър и малко се изненадах, като не ми се сториха чак толкова много и достатъчно качествени. Забелязал съм, че Марлоу като персонаж просто се скапва извън оригиналните няколко романа и канибализираните разкази. Наскоро не съм го препрочитал и карам само на топли спомени -- не е дребна риба и може да се каже, че е уникален герой, като Мегре и Поаро, но като че ли не е толкова многофункционален. Прав като талпа, да речем :)
Аз пък харесвам Чандлър и то много :)
Изборът на цитат е готин, но според мен е малко тенденциозен, за да може да илюстрира добре колко е силен. На мен винаги ми е лъхала една тъга, но някак си скрита. Не онова веднага набиващо се на око "виж ме какъв съм самопризнал се прошляк".
Не съм сигурен дали този би свършил работа, но е една идея по-близо:
"На излизане не я докоснах. Шофираше прекрасно. Когато една жена е добър шофьор, тя е много близо до съвършенството." Край на главата.
А
А., точно затова се изненадах. Търсих в една база данни с цитати и изборът ми се стори ограничен, не съвпадаше с представите ми за Марлоу като герой. Чандлър си е свършил чудесно работата. Мисля, някъде се съгласяваше, че писателят трябва да изобретява жаргона, на който говорят героите му (иначе рискува езикът да остарее още преди книгата да е отпечатана) и го прави. Не е малък подвиг, и на фона червената нишка "Марлоу" му е спечелил верни почитатели, които правят подборка на лафовете и оттам-нататък стесняват допълнително един не особено многоречив, но много опак и благороден персонаж.
"Големият сън" ми е любимият от романите, понеже описва Марлоу идеално. Съгласен съм със Стоян за логиката. Сега пак се разтърсих и си припомних историята как режсиьорът на екранизацията се обърква кой убива един от второстепенните герои и пита сценариста Сценаристът не знае и се обажда на Чандлър, който отговаря, че няма никаква представа :) Следващите романи само уплътняват, а "Плейбек" е краят, там Марлоу и сам осъзнава, че е започнал да се превръща в анахронизъм.
На мен ми е любим долният цитат. Харесвам хумора, но мисля, че има и част от онова, за което ти говориш:
"Над входните врати, през които би могло да мине цяло стадо индийски слонове, имаше голям витраж, изобразяващ рицар в тъмни доспехи, който освобождава завързана за дърво дама, съвсем без дрехи, но с дълги коси, много удобни за случая. За да бъде по-общителен, рицарят бе вдигнал забралото на шлема си и човъркаше възлите на въжетата, с които дамата бе вързана за дървото, но никак не му вървеше в това начинание. Застанах там и си помислих, че ако живеех в тази къща, рано или късно трябваше да се покатеря при него и да му помогна. Не приличаше на човек, който си дава много зор."
Аз също го харесах, много даже, съжарявам, ако съм го написал така, че да не личи. Наистина Марлоу доста позира, но в никой случай не е прекалено. Просто ролята му е такава.
Много си прав и за тъгата. Дори като че ли има и някаква нотка на обреченост. Марлоу съзнава предопределеността на ситуацията, въпреки това отива да свърши това, което се очаква от него.
Цитатът с рицаря и аз си го бях отбелязал! Много характерен, още повече, че при последното си връщане в къщата, пак го коментираше, че доникъде не е стигнал с развързването.:)
пп
Още няколко цитата ще пусна в отделен коментар, че стана много дълго, блогър се намуси и това го пиша за втори път.
Прозрачните и чорапи бяха също така невидими, както и предния ден, но краката й не се показваха много. Черната й коса блестеше под кафявата шапка модел „Робии Худ“, която вероятно и беше струвала петдесет долара, по изглеждаше все едно че сама си я беше направила от попивателна преса, и то с една ръка.
***
Приближи се към мен със сексапилна походка, която би могла да накара група бизнесмени да довършат бързата си закуска с паническа скорост, наклони глава, за да оправи с пръст едно не дотам непокорно тънко кичурче от меко сияеща коса. Усмивката й беше колеблива, но човек можеше да я склони да стане любезна.
— Какво обичате? — осведоми се тя.
Бях с тъмните си очила с рогови рамки. Наострих гласа си на горен регистър и започнах да чуруликам превзето.
— Случайно да ви се намира някое издание на „Бен Хур“ от 1860 година?
Тя не каза „А?“, но й се прииска да го стори. Усмихна се мрачно.
— Първо издание?
— Трето — казах аз. — Онова с печатната грешка на страница 116.
— Страхувам се, че го нямаме? в момента.
— А да имате „Шевалие Одюбон“ от 1840 година, всички томове, разбира се.
— Ъ-ъ, в момента не — рече тя с дрезгав глас.
Сега усмивката й едва се крепеше на лицето и вероятно се чудеше какво ли ще удари, когато падне долу на пода.
— Нали продавате именно книги? — казах аз с учтивия си фалцет.
Лафове на Чандлър се изнамират трудно, защото те са интересни в контекста на всичко останало. Най-вече на настроението му.
И, разбира се, съм твърде несъгласен с извода, че номерът на Чандлър са смешките. Дори реших, че това е някакъв виц :)
Сега, за да не се караме, молбата ми е да намериш "Дългото сбогуване" и да го прочетеш. Ама наистина е молба.
После ще си говорим за Чандлър, номерата му и Марлоу, който се прави на интересен ;)
Хм... винаги съм се чудел на хората които смятат "Големият сън" за върха на Чандлър.. може и аз да греша, не знам, може би защото съм го чел само 3-4 пъти. Определено за мен върха е "Дългото сбогуване"
Уникален стил.. всъщност криминалното в романите му е най-малкото на което набляга въпреки че се случват по 2-3 убийства на ден. А за тези които обичат ребусите: има доста голям избор от автори. Чандлър не е сред тях.
"Другото обаче е по-слабо. Другото, което аз търся в едно криминале, е загадка, логика в разследването, интрига, която и аз мога да следвам. Изобретателност, набито око, навързване на фактите, докато заедно с детектива разкрием престъпника. Това му е по-слабо на Чандлър, но какво пък, човекът си е избрал друга ниша."
Всичко това го има в романите на Чандлър(без изключение). Просто Марлоу не е лесно смилаемия Поаро (и слава богу). Повечето неща изискват препрочитане. Самият Чандлър е правил многократни редакции на романите си. Майтапите са запазена марка на героя, но не и най-отличителната. Това го твърдя от гледната точка на човек, чел поне по 10-тина пъти всичко, преведено на български от този автор.
Нормално е да прави редакции, кой професионалист не прави?:) А като цяло е истинско щастие, че има толкова различни по стил на писане криминални автори. Така имаме повече причини за харесване.:)
Публикуване на коментар