четвъртък, август 31, 2017

Уравненията на живота - Саймън Мордън

Малко е неловко да се чете първа част на нещо много яко, след като вече си прочел неволно втората и общо взето си наясно какво ще се случи. Може да го сторите, за да се насладите на стила на автора и за да видите как точно ще се развият събитията. Аз поне го направих затова.

Новата фантастика, която чета напоследък, сякаш умишлено избягва съвремените теми и сайбърпънкарските нотки. Липсваше ми бързото и брутално действие, мащабността на събитията, смелостта в действията на героите и смелостта на автора да изгради образ на нещо толкова гигантско като изкуствен интелект. Е, всичко това ще го намерите в тази книга.

Главният герой е млад руски физик, който оцелява някак в лондонската Метрозона, и е на прага на революционно научно откритие. Почти неволно се оказва въвлечен в осуетен опит за отвличане на единствената дъщеря на най-могъщия японски (престъпен) бос (там и изобщо, защото Япония вече я няма). Това му създава както нови врагове, така и нови приятели, като всички те са толкова опасни, че ти се иска изобщо да не ги беше познавал. Да, дори и приятелите. Предизвикателствата за и без това болното сърце на Самуил Петрович дори не се изчакват едно друго, а в навалицата от опасности се прибавят Новият джихад на машините и напълно реалната опасност от ядрен удар в сърцето на Лондон. Дребна, но решаваща компенсация Сами получава в лицето на 19-годишната амазонка, която впечатлява неясно с какво, но която застава на негова страна и го брани до дупка от плъзналите ужаси.

Та така, уверих се, че и първата книга е била супер и спокойно мога да се насоча към третата. Някой ден.

пп.
Имайте едно на ум и се пазете от машините. Добре де, това е трудно. Тогава поне от жени с катана.

сряда, август 30, 2017

Дунавският лодкар – Жул Верн

Приключенска история от лятото на 1876 в най-добрите традиции на жанра. 

Русенски рибар под унгарско прикритие неочаквано печели престижно риболовно състезание в Зигмаринген, Баден-Вюртемберг. Там той обявява и намерението си да преплува с рибарската си лодка Дунав по цялата му дължина чак до Черно море, като се прехранва само от риболов. Медиен шум и внимание съпътстват пътешествието, но това са по-бледите краски в картината, защото по-същественият акцент е върху: 

а) зверски потушеното въстание на българите от април същата година;
б) тайнствената и неуловима банда разбойници, която извършва дръзки грабежи по целия Дунав, и заради която е мобилизиран най-прочутият европейски детектив;
в) нещастната любов на един рус и синеок българин, който е принуден да бяга от турците и да остави младата си и много красива жена в родния им град, където тя е в ужасна опасност в лицето на местния злодей.

Произведението очаквано страда от класическите детски заболявания на жанра, ако изобщо на това може да се гледа като страдание – добрите герои са много добри, лошите са си лоши и заслужават всички нещастия, които ще им се случат най-накрая. Но докато стигнем до заслуженото тържество на правдата, добрият трябва да премине през множество изпитания за ума, физиката и морала му (побеждава в оспорвано съревнование, спасява враг от удавяне, бяга от затвора след нeзаслужен арест, спасява се от пиратски плен и т.н.), които ще ни убедят, че човек с такива положителни качества непременно заслужава да победи.

Българската нишка и пламенната защита на националната ни кауза трябва да е впечатлила през годините не един и двама млади читатели. Дори се чудя как така модерното днес притопляне на стара манджа като националната не е привлякло наново интереса на разни патреоти към книгата. Което не би било лошо, възпитателно е да се чете качествена литература.:)

Приятно беше да се прочете дори и извън тинейджърска възраст. 

четвъртък, август 17, 2017

Лешоядът е търпелива птица – Джеймс Хадли Чейс

Чудесен екземпляр на криминален трилър с приключенски елементи, професионални крадци, фото-моделки и психопат-садист.

Загадъчен африкански милионер има склонност да събира в частната си колекция скъпоценни предмети на изкуството, които краде от световните музеи. Предишният собственик на един конкретен пръстен на Борджиите обаче се оказва прекалено привързан към съкровището си, вика „контра“ и праща свои крадци, които да върнат пръстена от скритото в африканската джунгла имение на милионера. Трупата за обира е от разнообразни специалисти и се води от ослепителна манекенка, която трябва да омае чорбаджията. Да, ама не. Непредвидено изтичане на информация още в началната фаза на операцията довежда до неприятни усложнения на плана, включващи зулуски копия в гърба, заситени крокодили, задействани отровителски пръстени и други нетрадиционни видове транспорт към отвъдното. 

Стилът, в който е режисирано действието, може да изглежда съвсем леко нереалистичен, но ако си припомним, че произведението е романче, създадено за развлечение, нещата стават приемливи. Доволен съм, че и добрите, и лошите получиха каквото заслужаваха. Забавно беше и ще се чете/слуша още от автора. 

Аудиокнигата изразително чете Елена Кирилова.

Английската корица е била по-яка.

петък, август 11, 2017

Ех, магесническа му работа – Калоян Захариев

Това е забележителна книга, каквато не сте чели. Макар и да не стои като излят, романът е прекрасен, пък дори и да не достига висотите на Пратчет. (Защо го сравнявам ли? Вие да сте чели друго хумористично фентъзи? Точно така, и аз май не съм. Това ще бъде неизменната орис на всеки, който се пробва в жанра, и дори неволното сравняване няма как да бъде избегнато.) Но този роман има своите си достойнства като много хубава и богата на весели финтифлюшки дърворезба със страшно забавни образи, български народни мотиви, поука и излъчване, пък макар и с леко стърчащи тресчици от обратната страна. Но последното е нормално и дори желателно, защото, както добре знаем от майсторите занаятчии с философски уклон, материалът определя формата.

Защо изобщо да четем тази книга? Заради диалозите, казвам аз. О, диалозите, те компенсират всичко дребно и тленно и издигат българската хумористична традиция  минимум до билото на Гашербрум II! Вечните весели за читателя препирни на селския некромант Лазар и неговия всеотдаен слуга Григор са основната причина да се насладя на книгата до самия й край. Е, разбира се, интересно ми беше и дали ще спасят бебето Радостина, по петите на което, незнайно (в началото) защо, бяха плъзнали купища наемни убийци, че даже и един друг магьосник. Точно защо, как и кой ще ви е приятно да научите и сами, обещавам.

Хуморът на автора не е твърде класически, може би в него има нещо поп-артовско, което не би понесло на предните поколения. Но когато си бил закърмен с холивудска продукция от най-невинна възраст, обръгнал си на драма на 70-тия процент и дебелашки шеги със сексуален подтекст, а еталоните ти за смешност са дадени на съхранение у чернокожи актьори и евреи-сценаристи, то тогава нещата си идват по местата и този роман ще те зарадва истински. А някои сравнения бяха толкова оригинални, че ми се наложи да прочета в Уикипедията какво означава площадът да прилича на Ханой след офанзивата „Тет“!:)

Пак ще намекна, че романът си има своите дребни моментни колебания (кои въпрос на нерешителен стил, кои на побягнала факто-логика), но след толкова смях е нормално човек да махне с ръка и само да се настрои очаквателно за следващото произведение на автора от вселената на Лазар и Григор. Такива книги заслужават да попаднат във фокуса на голямо издателство, което да не жали човешки труд и рекламни средства, за да популяризира толкова забавно произведение на автор с толкова рядък талант. Тъй че, успех на Калоян Захариев и до най-скорошни срещи с героите му!:)

Положено на масата в лабораторията, обвито от лимонов аромат на дезинфектант, бебето плачеше по начин, който караше сирената за ядрена атака да гали ухото като песен на славейче, спечелило „Евровизия“. То не просто плачеше, нито пък ПЛАЧЕШЕ. Всъщност ПЛАЧЕШЕ и ако се съдеше от зачервеното му личице и широко отворена устичка, май нямаше никакво намерение да спира в следващите няколко хилядолетия.
– …
– КАКВО? – провикна се Григор.
– КАЗВАМ: ДОБРЕ, ЧЕ СМЕ ДАЛЕЧ ОТ ГРАДА!
– ДА, НО ЗА СМЕТКА НА ТОВА НИЕ СМЕ БЛИЗО! ЗАЩО НЕ ГО ОТВОРИШ ДА ВИДИШ КАКВО МУ ИМА?
– КАКВО???
– КАЗАХ…
– ЧУХ КАКВО КАЗА! И КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, ТРЯБВА ДА ЗНАЧИ „ЗАЩО НЕ ГО ОТВОРИШ“???
– АМИ ДА ГО ВИДИШ ОТВЪТРЕ. МОЖЕ НЕЩО ТАМ ДА НЕ МУ Е НАРЕД.
– АБЕ ТИ ЩО ЗА МАНИАК СИ?
– ЕЙ, ТИ ГО ПРАВИШ ПОСТОЯННО!
– ДА, НО С НЕЩА, КОИТО ВЕЧЕ СА БИЛИ НАЛАЗЕНИ ОТ ЛИЧИНКИ! НЕ С БЕБЕТА, УРОД ТАКЪВ!
– ТИ КОГО НАРИЧАШ УРОД, БЕ?
– ТЕБ!
– А ТИ ЗНАЕШ ЛИ КАКВО СИ, А?
– И КАКВО СЪМ?
– ОВЧИ НЕКРОМАНТ! ТОВА СИ ТИ!
– АМА НИ ПЛАТИХА, НАЛИ? СПОРЕД ТЕБ ОТКЪДЕ ЩЕ СИ ПОЛУЧИШ ЗАПЛАТАТА, А? ОТ СЪЩАТА ТАЯ ОВЦА! Я ЧАКАЙ МАЛКО!
– А ПЪК МИНАЛАТА СЕДМИЦА, ДЕТО ТИ…
– …
– КАКВО???
– КАЗАХ: Я ИЗЧАКАЙ МАЛКО!!!
– ДОБРЕ… А КАКВО ДА ИЗЧАКАМ?
– МОЖЕ ДА Е ГЛАДНО.
Възцари се тишина… ако не броим бебешкия вой, напукващ мазилката по стените.


Книгата можете да получите в електронен вид тук, а още мнения за нея има в блоговете на БлажевMy Fantasy Experience, Талиесин, Неандерталеца и много други.

неделя, юли 30, 2017

Мегре и сянката върху пердето - Жорж Сименон

Още една криминална загадка за Мегре из парижките потайности. След като я довърших, на по-преден план в съзнанието ми останаха да се носят няколко картини. 

Едната съдържа палта, ръкавици и лули. Мокри паважи, строги порядки и танцьорки от вариететата, които понякога се оказват по-принципни и консервативни в действията си дори и от законните съпруги, които пък понякога незаслужено и без да се усещат прекаляват с претенциите си към половинката.

Другата е на стара сграда на пощад Де Вож с множество наематели, високи тавани, портиерка и лабораторията на убития във вътрешния двор. Много прозорци гледат натам и със сигурност някой е видял и друго, освен сянката на трупа върху пердето. Кой, защо и как? Кой е убил богатия собственик на лаборатория за серуми и е опразнил касата му? Къде са изчезналите оттам триста хиляди франка? Какво се крие зад недомлъвките на всеки от разпитаните? Какво ценно знаят Лудата, Клюкарката и Портиерката?

Северната гара, площад Пигал, цинични служители на закона и едрият силует на Мегре, който е твърде жалостив за професията, която упражнява. Обаче елементарни препятствия като истерични кризи и странни завещания, които изскачат от нищото в последния момент, са последното нещо, което ще го отклони от вярната нишка.

Аудиокнигата чете Мира Михайлова.

понеделник, юли 24, 2017

Зеленият Марс - Ким Стенли Робинсън

50 години след събитията от „Червеният Марс“ заварваме планетата малко по-друга. Родили са се поколения хора, които познават само Марс. Тераформирането е напреднало достатъчно, за да може тук и там да се завъжда приспособена за местните условия растителност. По-свободолюбивите жители все още не се доверяват на властта след кървавото потушаване на бунта им от 2061-ва и се крият кой където може – под ледената шапка на южния полюс, из забутани пещери в каньоните, в магмени тунели от стари вулкани, където и да е, но само да са скрити от очите на спътниците. Различните фракции оцеляват самостоятелно, без да помислят вече за обединение и свобода от големите корпорации, които построяват нов асансьор и подновяват потока от имигранти. Или поне нещата продължават така до време, когато по стечение на обстоятелствата гоненията на нелегалните съвпадат с невероятен природен катаклизъм на Земята. Моментът плаче да бъде използван.

Единиците останали от първата стотица пак играят решаващи роли, но вече са подпомогнати и донякъде изместени от новото поколение марсианци, които поемат инициативата за новото освободително движение. Също в тази книга научихме истината за Койота, който беше такава мистерия в първия том. А пък гадната рускиня Мая най-после разбра кой уби Джон Буун.

Тънката нишка на алогичност, на действия мотивирани от догадки и усет я проследяваме в много от героите. Неслучайно една от главите се казва „Какво да се прави?“ по аналогия с книгата на Чернишевски за дилемата как да се развива руското общество след отмяната на крепостничеството. При толкова трудности с невидимо решение Червена планета е населена с разпокъсани общности от бегълци, политически екстремисти, еко-фундаменталисти и вездесъщи корпорации. Как да се развива тя и кой ще го реши?

Повествованието отново върви с явно характерния за автора странен стил, който е в състояние да ме приспи от половин страница. Ким Стенли Робинсън разказва твърде особено и за мен е леко странно как и тази му книга е била отличена с "Хюго" и "Локус" за 1994. Книгата не се чете лесно и не те увлича. Аз поне я довърших с големи усилия, само за да разбера как ще позеленее Марс в рамките на един том и съответно бях малко разочарован. Фокусът на вниманието на автора е далече от техническата страна на нещата, а е по-скоро върху социалните промени, екологията и как се взимат решения за проблеми, които не могат да се решат.

Мая разбираше, че прехваленото превъзходство на по-възрастните бе единствено въпрос на рани и белези.
***
Децата се разбягаха като подплашени бекаси.
***
Ужасно бе, че самият цикъл функционираше по този начин, че живееха един път, а умираха завинаги.
***
Властта е половината от робството.
***
Просто благодари на съдбата, че си мъж и си свободен като небето.
***
Това също е проява на свещената зелена сила viriditas. Да се концентрираш не върху онова, което сме създали, а върху онова, което предстои да създадем.
***
Не властта развращаваше хората, а глупаците развращаваха властта.

сряда, юли 19, 2017

Говорящата кожа - Карл Май

Отново сборник с няколко разказа ("Джо Бъркърз, Едноокия", "Говорящата кожа", "Синовете на упсарока", "Отмъщението на ери", "Канада Бил", "Ибн ел’ ам" и "Черното око"), пълен с любимите ни герои на Карл Май. Ще срещнем Поразяващата ръка, Винету, Олд Файерхенд и много други повече или по-малко известни, но еднакво храбри, справедливи и направо безсмъртни уестмени, че даже и самия Ейбрахам Линкълн. Последното представихте ли си го - в края на деветнайсти век един немски писател на уестърни е бил дотолкова впечатлен от величието на Линкълн, че му е отредил главна роля в два от разказите си! 

Освен за тържеството на справедливостта сред враждуващите бели и червенокожи, тук ще прочетете и няколко истории за проблемите на чернокожите в по-южните щати, истории за наказани престъпници, самородно злато, което намира истинския си собственик, природни катаклизми и универсални човешки добродетели. За това как дори да живееш в пустошта, може да се държиш като джентълмен. За цвят има даже и малко лъвове от суданската пустиня.

Приятни за припомняне истории, които днес са незаслужено непопулярни. Да се надяваме, че сегашното "днес" не е представително в по-дълъг времеви хоризонт и качествени истории на майстори разказвачи като този ще продължат да се четат, преразказват и ще вълнуват младите сърца, защото хората и това какво ги впечатлява не са се променили особено през последните няколко хиляди години.

През 1978 аудиокнигата е прочел Енчо Енчев.

понеделник, юли 17, 2017

Машина за истории - Антология

"Машина за истории" е доста особена книга. Рядко ще срещнете по книжарниците нещо подобно - като жанр, идея, тематика, оригиналност, брой произведения и автори.

В този сборник са събрани победителите от последните пет години в ежегодния конкурс на електронно списание "Сборище на трубадури" на името на Агоп Мелконян за къс фантастичен разказ. Елитна подборка от вероятно вече близо хиляда състезавали се разкази. Но ако не сте за пръв път в този блог, на вас това най-вероятно ви е добре известно. Защо? Защото като член на журито на конкурса всяка година не пропускам да разпространя информация за новото издание и да се насладя на поредната порция качествена българска фантастика. 

Освен като любител на фантастичното и мелконяновското в тези произведения, аз особено много се радвам и на формата им. Обожавам късите разкази! Голямо майсторство е да си разкажеш историята в такъв ограничен обем и освен това да намериш място и за всичко важно като смисъл, случка, послание, език, герои, диалози и т.н. А ако успееш да вкараш и някакви интересни обрати, изненади и неочаквани завършеци, можеш да си сигурен, че читателите ще питат за още твои произведения. 

Всички тези разкази съм ги чел по няколко пъти, но въпреки това пак ми беше приятно да ги прелистя и в новото им хартиено тяло с великолепно идейна корица. Бонусите за читателите обаче не се изчерпват само с нея, защото литературната реколта на лауреатите за всяка от петте години е допълнена и обогатена с интервюта, спомени и други интересни текстове, всички посветени на живота и творчеството на патрона на конкурса - Агоп Мелконян.

Моят екземпляр от сборника имаше честта да бъде превърнат в безценен чрез автографите на някои от най-характерните автори като Далия Ал-Халил ("Свежа вода"), Явор Цанев ("Селцето"), Мартин Петков ("Този човек дойде от Земята") и не на последно място Яница Христова, чийто разказ "Машина за истории" се превърна и в емблема за целия сборник.

Несправедливо, а и направо невъзможно е да се изтъкне само един или друг разказ, прелестите им са разнолики, историите са стройни (да се разбира и като "кратки"), безгрижни и натоварени с очаквания за бъдещето, те приличат на снимка на випуск абитуриенти от някоя девическа гимназия. 

Дайте им шанс! Други читателски блогове вече отдавна го направиха: Приумици, Книголандия, Марио, Вальо... 

вторник, юли 11, 2017

Артас: Възходът на Крал-лич - Кристи Голдън

Това е поредна книга, която разказва частица от историята на Азерот – светът, в който се развихря действието на Уоркрафт. А тази игра няма нужда от представяне, в нейния фентъзи свят милиони запленени от магията на Близард по цял свят прекарахме блажени години.

Книгата ми беше полезна, за да навържа парченцата история, които вече знаех. Премеждия на герои, кралства, раси и империи. На цели континенти и даже светове.

В този том проследяваме живота на Артас Менетил, наследник на трона на Лордерон. След нахлуването на орките през Тъмния портал и падането на Стормуинд, Лордерон вече също не е остров на спокойствието, но все пак е място, в което старите ценности се пазят. Паладините служат на Светлината, младите слушат старите и кралството е подходящо място за израстването и възпитаването на истински силен лидер с правилни ценности, който да предвожда човешката раса в борбата им с Ордата. Изкушенията на тъмната страна обаче са навред и в хода на действието проследяваме как малко по малко у един добродетелен младеж с бъдеще покълва злото, което в края на краищата ще го превърне в Крал-лич – предводител на опустошенията на пълчищата на немъртвите.

Сблъсъци на воля, древни магии и могъщи оръжия озаряват пътя на Артас към Замръзналия трон. Убийства, измяна и предадена любов са най-малкото, което го чака. Епична история, променила съдбата на целия свят. Любезно ни бяха оставени не една и две открехнати вратички (като например съдбата на любимата ни магьосница Джейна), през които да се гмурнем към следващия том от поредицата.

Вятърът виеше като наранено дете.
***
Фалшивата скромност е толкова лоша, колкото и фалшивата гордост. 


четвъртък, юли 06, 2017

Нощни птици – Сборник

Нямам представа кой е Лорънс Блок извън това, че е съставител на този сборник. Е, наистина после прочетох разни неща, но не те бяха причината да прежаля 19 лв и да си купя тази книга в първия момент, щом я видях. Тук правя по-голяма пауза, а вие питате: Добре, а защо тогава я взе? Заради една корица, една идея и три имена, казвам аз.

Заглавието и корицата на българската версия на сборника представляват едно и също – най-известната картина на американския художник-реалист Едуард Хопър. Преди години, когато тепърва започвах да поглъщам праведното слово на Майкъл Конъли без да си поема дъх, за пръв път забелязах колко голямо внимание обръща той на музиката и образите. Бях толкова впечатлен от мястото и смисъла на картината на Хопър „Нощни птици“ в романа, че сигурно над година картината ми стоя като тапет на компютъра.

И сега изведнъж научавам, че на някой си Лорънс Блок му дошла идея да покани известни автори от жанра (крими, мистъри, трилър) да напишат 17 разказа, които да са вдъхновени от други картини на същия художник, сред които автори аз забелязах първо имената на Майкъл Конъли, Стивън Кинг и Лий Чайлд.

Разказите очаквано са изключително разнородни. Забелязвал съм и друг път, че антологиите са като мелези - по-малко стойностни от чистопородните екземпляри с един автор, но по-обични и по-красиви. По-богати на литературни гени. И тук имаше текстове, които откровено не ми допаднаха, имаше и такива, които бяха точно това, което очаквах. Нарочно се упражнявах първо да погледам няколко секунди съответната картина, да се помъча да си създам някакъв свят около нея и чак тогава да прочета разказа. След това се връщах и пак я гледах. Малко бях разочарован да открия, че всъщност много малко от 17-те разказа могат да минат за криминални дори в най-широкия смисъл на думата. Приятно впечатление ми направи, че всички автори са имали някакви сантименти към определени картини на Едуард Хопър и са написали историите си с истинско чувство на съпричастност към времена, град, заведения, събития, нрави или дори само определена атмосфера. Това не са разкази, които са писани насила или за пари.

В сборника има истории за частни детективи, които откриват неща, които не са за съобщаване на клиента. Истории за Голямата депресия, за борбите на черните за равноправие. За самия Хопър и наследството му, за жени и мъже, които търсят нещо извън техните си семейства. За хотели и гари, за Града, за Пенсилвания стейшън. Истории за банки, кина, алкохол и пистолети, за прекалено млади хора, които се осмеляват да посегнат на чуждия живот, когато всички други са се парализирали от страх и ужас. Ако щете вярвайте, обаче има даже и разкази за призраци!

В заключение мога да кажа, че се чувствам удовлетворен, крастата ми по Хопър е начесана.:)


Оттогава научих, че не можеш да виниш някого, задето не те обича.
***
Смехът не се брои. Той е по-малко от усмивка.


понеделник, юли 03, 2017

Хайдути – Николай Хайтов

Тази книга представлява сборник с истории за различни хайдути от стари времена. Историите са сглобени от Хайтов от предания, приказки, легенди, а и от по-достоверни документи, спомени на очевидци, писма и други записи. Получила се е много приятна смес от факти и легенди, която дава вероятно най-изчерпателната информация за тези хора, която да става за четене от обикновени любопитни читатели.

Книгата всъщност аз я купих и четох заради филма за Румяна войвода, който излезе миналата зима. Филмът не беше кой знае какво и не е зле да се пропусне, историята на Румяна също не запомних особено, но като повод да прочета останалите истории явно си е струвало.:) Вътре има истории за известни хайдути и за забравени такива. Някои от най-пространните и подробни даже са за хора като отец Матей Преображенски – Миткалото, които никак не се вписват в категорията хайдути. Интересни ми бяха повечето очерци – за Чавдар и неговия байрактар Лулуш, за Ангел, за капитан Петко. Интересна ми беше както историческата страна, така и разните хитринки, които са ползвали благородните народни защитници в неравната си борба с турците. Някои от тях са били истински български версии на Робин Худ, други „играели“ по на дребно и са били по-близо до значението на думата айдуци. Трети пък са били надраснали времето си и са се борили и жертвали за каузи като просвета и освобождение, за които населението още не е било узряло.

Кой помни днес, че някога София е била превземана от хайдути? Или пък онзи номер на капитан Петко с чувалите с вълна? А гайдата на Ангел или просветителските и книжовни подвизи на Очматей? Хитростите и бабаитлъка? Геройствата и предателствата на хора без потекло или друго богатство, освен буден ум и смелост. Може би не е и нужно, макар днешните ни сънародници изпитват неясни за мен сантименти към славното минало, що такива излишни предавания има даже в национален ефир. Но ако на някой случайно му се дочете, Николай Хайтов е оставил прелестен материал за запознаване срещу скромните 2лв при букинистите.

понеделник, юни 19, 2017

Хвърчащата класна стая - Ерих Кестнер

Плачът е строго забранен.

Вероятно и преди мен милионите щастливи читатели са отбелязвали, че Ерих Кестнер е олицетворение на понятието хуманист. Толкова доброта има в действията на героите му, без да се захаросани или неестествени. 

Осмокласниците от мъжката гимназия в Кирхберг имат стара вражда с учениците от конкурентното реално училище. Историята започва с вероломното пленяване на един от "нашите" и нечувана гавра с тетрадките по диктовка, което довежда до война със снежни топки, освобождаване, странна училищна пиеса, преоткриване на стари приятелства, разни проявления на духа на наближаващата Коледа, заминаващи влакове, много чест, справедливост, мъжество и какво и още не, че направо не е за вярване как такава малка книжка може да събере толкова много важни и весели неща. И герои! Уж са деца, обаче с толкова отговорни характери и поведение, че ще засрамят повечето възрастни, които познавам.

Това е може би най-силната книга на Ерих Кестнер от всичките му романи за деца. Лично мнение. Много е трудно да се коментира такова съвършенство, то е малко като поезията, може само да се преживява и споделя. Припомнете си я и я прочетете и като възрастни, няма да съжалявате. 

Не искам да си развалям настроението и да коментирам безвкусните корици на издателство ПАН и затова прилагам оригиналната.

неделя, юни 11, 2017

#53 пъти любов и други важни неща - Михаил Караиванов

Михаил Караиванов има втора книжка с още по-изпипана поезия, която ще бъде и втората с подобно съдържание, коментирана в този блог. Първата е пак негова. Причината за това не е, че страстно съм залюбил жанра (не, с него все така се гледаме под вежди строго), а просто защото Мишо е написал интересни неща, и защото е страхотен човек, на когото е неприятно да се отказва. 

Дори и да го познавате, имайте едно на ум, че Михаил Караиванов ще ви излъже. Не, не в реалния живот, имам предвид само какво ще очаквате да напише. Ще ви подведе да повярвате в бронираната му с трезвост душа и после ще ви напише стих, завършекът на който ще разтопи нещо у вас. Нещо малко, но няма да го забравите. След това вече забелязали лиричното у него, ще бърза да ви заблуди, че изцяло е такъв (аха, още един поет...), че само целувки и рози са му в главата, и после ще ви сюрпризира с някаква математическа точност, научен факт, графична изненада или нещо друго, което да върне вниманието ви обратно от розовите облаци на грешната земя. Такива са стиховете му - разнообразни, неочаквани, приятни. Едновременно логични, дори в подредбата им, и нежни. Кратки. Точни. Мъжки. Очевидно е, че голяма част от тях са били вдъхновени от конкретни събития и конкретни жени. Предполагам, че авторът би могъл да сподели и по-пикантни подробности относно бройката на любовите му, с която ни шашка и ни кара да му завиждаме още от заглавието, но като се има предвид образцовото му джентълменство, едва ли ще разкрие каквото и да е. Тъй че, мили дами, не се притеснявайте, вашите романи с Мишо ще си останат само ваши.:)

Не едно и две от нещата в стихосбирката ми връщаха погледа, за да ги препрочитам, и то не от неразбиране, а просто защото ми харесаха. И съм почти сигурен, че и вие ще си намерите нещо, което да дърпа вашите тънки струни.

ОГЪРЛИЦА
нищо не стои
така добре
на една жена
както
красивите думи
на един мъж
***
ЛЮБОFF
каза ми
че ще се върнеш
да събереш
каквото е останало от теб

с книгите 
и старите касетки
с чашите с червило
вземи си и последното
обичам те

заема
прекалено много
място

понеделник, юни 05, 2017

Пентаграма - Ю Несбьо

Неофициалният крал на скандинавските страхотии продължава с приключенията на любимия ни алкохолизиран детектив Хари Хуле. И то как! 

Чичо Ю набързо ни припомни какво се беше случило в предишните две книги и ни захвърли в едно неочаквано горещо лято в Осло. Хари се развива алкохолически, личната му инициатива с разследването на убийството на любимата му колежка не стига до никъде, Ракел го напуска, а началството любезно го уведомява, че ще бъде уволнен, защото това неговото вече на нищо не прилича. При такава прелестна завръзка започнаха да валят убийства на млади жени, край които се въргалят петолъчки и по един отрязан пръст. Кой и как са въпросите, които си задават всички, а само Хари се пита защо. Защото отказва да повярва, че всичко е дело на откачен убиец, и се заравя да намери причината. Мяркащите се червени диаманти, източноевропейската следа и някои други неща го насочиха в правилната посока, макар нито той, нито аз до самия край да очаквахме невероятната развръзка.

Ако ви трябват снимки на заподозрян някъде около туристическите забележителности, конфискувайте фотоапаратите на групите туристи от Япония. Винаги ще изскочи нещо.;)

Чичо Ю очевидно е овладял майсторството да пише интересно и действието и съдбите на героите така да увличат читателя в жанр с толкова изострена конкуренция, че направо ти отнася главата. Не е за вярване как може да валят изненади, дори когато си мислиш, че вече си чел всичко.:)

Книгата се явява и нещо като минифинал на мерзостите на врага от предишните две книги, който за зла съдба все успяваше да се измъкне и да натвори още бели. Е, оди баба до намяра... А завършекът, о, прелест! Както отбеляза младата дама от щанда на издателството на Пролетния панаир на книгата, която ме обу да си купя книгата, с времето Ю Несбьо става все по-добър.

Нямах никакво намерение да купувам тази книга, но се поддадох на чара на продавачката, и сега не съжалявам за нито една похарчена стотинка. Непременно ще се чете още!

Още възторзи за същата книга ще намерите при Елица от Момичетата от града.

Усещаха единствената по рода си вечерна милувка на столичния въздух през юли.
***
В наши дни рядко редакция, уважаваща публицистиката, използваше въпросителен знак при заглавие на първа страница.
***
Носеше жълт бански. Такъв цвят бански отива на много малко жени. Ракел беше една от тях.

неделя, май 28, 2017

Претоварване - Артър Хейли

Както и друг път ми е правило впечатление, Хейли е рядка птица. Другите писатели едно си знаят, едно си баят - цял живот пишат за темите, които познават. Хейли от друга страна се задълбочава в нещо интересно, отделя му година-две от живота си, за да го опознае, пише невероятно компетентен роман по темата и... я зарязва, за да се задълбочи в нещо друго, което вече е обсебило вниманието му. Този път това са омайните дебри на енергетиката.

1979, Калифорния. Едно необичайно горещо лято става повод, но не и основна причина, за лавинообразно разразили се проблеми в най-голямата компания за производство и пренос на ток. Климатиците (или както е било увековечено от тогавашния преводач това чудо на техниката - кондиционерите) на щата работят на макс, а мощностите не стигат. Планови ремонти, мерзки саботажи на станции от еко-екстремисти, кражби на ток и съмнителни съвпадения довеждат до немислимото - рухване на системата. Може ли нещо да се направи днес, сега? Има ли хора и отрасли, за които спирането на електричеството е буквално въпрос на живот и смърт?

Като истински майстор на трилъра Хейли умело е смесил личните приключения на героите с големите корпоративни събития. Така става още по-интересно, защото е скучно да гледаш само турски сериали или само документални филмчета. Какви глобални решения взимат хората, когато са затрупани със собствените си семейни проблеми за мен е по-интересно. Колко любопитно може да бъде едно общо събрание на акционерите, да се убедиш във вредата от еко-фундаменталистите или да чуеш за невидимите герои зад пултове, генератори, турбини и тръбопроводи, които ежедневно и ежечасно ни осигуряват нещо, което имаме за даденост.

Интересна беше прогнозата от преди 40 години, че природният газ ще стигне на Северна Америка най-много за още 7 години, понеже континентът напълно е изчерпал запасите си, а нефтът също ще им свърши до началото на новия век. Ето как шистовата революция и развитието на технологиите като цяло може да опровергаят и най-запознатите и да се окаже, че към днешна дата Щатите са най-големия производител в света. 

Малко неочаквано и много приятно за мен тази книга разказва от страната на корпорациите. Днес не вярвам някой да напише нещо такова. Сега е по-трудно да вкараш едрия капитал в кожата на доброто момче. И не защото там моралът се е променил, просто е модерно да се говори за еко и био. По-популярно е да си Майкъл Мур, а не директор на енергото.

Както веднъж ми беше намекнато, на Хейли силата не са му героите. Не са особено интересни, нямат и кой знае колко достоверен вид, но явно на него целите му са други и оригиналните герои не са му приоритет.

Художествените достойнства на българската корица бяха съмнителни и затова прилагам тази.

четвъртък, май 25, 2017

Карти на масата - Агата Кристи

"Карти на масата" е истинско произведение на изкуството, един от най-добрите екземпляри за това как "малките сиви клетчици" на Поаро разкриват убийство, за което няма почти никакви улики.

На вечеря у богат и ексцентричен чужденец са поканени точно 8 души, подбрани по неясен признак. След вечерята се разделят на две карета за бридж в две стаи, като прави впечатление, че едната четворка включва детектив от Скотланд ярд, писателка на криминални романи, агент от Сикрет сървиз и мосю Поаро. Интересното се случва обаче в другата стая, където домакинът е убит с кинжал, а никой от играещите май не е забелязал нищо. Кой е виновен, как е станало и защо? Кой от майсторите на загадките ще разкрие случилото се?

Историята много ми хареса, защото акцентът беше върху методичната работа с фактите и последователното разкриване на нова информация за заподозрените. За миналото им, за действията им днес. Записът на резултата от играта на бридж помогна много, за да се ориентираме що за характери и поведение имат героите. Какво биха предприели и какво не биха се осмелили. Убивали ли са преди? В характерния си стил леля Агата с лекота ни демонстрира как всеки може да има възможност, че и мотив, както и защо няма начин да е бил той.

Искам и аз да се науча да играя бридж!

понеделник, май 15, 2017

Шерлок Холмс: Изгубените случаи. Колекция загадки - Д-р Джон Уотсън

Книгата в луксозен вид (твърди корици, цветни илюстрации, ключ с отговори на края на книгата) преставя 167 загадки с различна трудност уж в духа на историите за Шерлок Холмс на невероятния Артър Конан Дойл. Защо уж? Защото корицата подвежда, че са написани още някога от д-р Уотсън, който също е литературен герой, а всъщност са измислени и рисувани днес от авторски колектив. Освен това голяма част от загадките не са криминални, а са в някаква степен математически - зависимости с числа, подредба на букви и най-общо т.нар. текстови задачи от прогимназията. Е, тук са пропуснали класическия случай с двете тръби, които пълнят басейн, но затова пък имаше множество влакове, велосипедисти и пешеходци, които тръгват от разни точки за други точки, а сборът от годините им е равен на 7/9 от годишния доход на икономката в лири стерлинги. Нещо такова, надявам се, че се ориентирахте.

Въпреки, че сега подхождам с една идея по-критично, имаше време (и по-точно от четвърти до седми клас), когато решаването на такива задачки ми доставяше искрено удоволствие. Под давлението на незабравимата ни класна се бяхме специализирали в такива гимнастики на приложната математика. Уви, днес вкусът ми се е променил в друга посока и предпочитам да откривам разминавания в показанията на свидетелите и фактите на местопрестъплението, или някакви логически противоречия, каквито гатанки бяха по-малко. Много хубава част беше, че след всяка задачка има указание на коя страница може да намериш отговора и след като се поблъскаш, може просто да отгърнеш, да си обясниш необяснимото и да запрашиш към следващия опит за разделяне на една бала чай на еднокилограмови пакети, при условие, че имаш само две тежести за везната, съответно от 2,5 и 4,5 кг.

Дори и в такъв тип книга успях да изнамеря цитат, който в русофилските среди може да мине за политнекоректен, но да е все така верен на фактите и науката:

- Абсолютно ясен случай. Следите на убийците водят към руския императорски двор. Не харесвали политиката на премиера. Помнете ми думите, Уотсън, тепърва ще си имаме неприятности с Русия. Това наистина е затвор на народите, а не държава.
- Не сте ли малко рязък, Холмс? Все пак това е велика империя.
- По-точно чудовищно огромна. Величието предполага извисеност на духа. В ония диви степи и предателски блата то не вирее. Там няма и зрънце свобода...

сряда, май 10, 2017

Когато бях армейски генерал - Михаил Вешим

Тези дни един агент от ДС, популярен популист и военен министър по съвместителство се изказа, че щял да връща наборната военна служба, което провокира и припомни доста смешки. Любима тема на целокупния български народ, или поне на мъжката половина, е да се коментира казармата - спомени, кусури, хули, възхвала, умиление, цяла палитра от емоции. Михаил Вешим е имал "честта" да служи на родината 2 години и 3 месеца, което му е дало достатъчно време за събиране на материал за фейлетони. Аз пък имах удоволствието да прочета сборника му на два дъха точно в сегашния злободневен момент.

Смешно си беше, не мога да си кривя душата. Във всичките истории има по нещо забавно, нелепо или от абсурдите на "Параграф 22". За пиянства, безотговорности, обикновена глупост, злоба, простащина. За това как след градска отпуска може да се събудиш облечен с чужди дрехи, а униформата ти я няма. Или как се пишат безсмислени доклади по политическата част по метода копи-пейст и с разместване на думите от ланшния доклад. Безчет методи за скатаване и напиване, без да те те хванат. Как дипломиран журналист обяснява устройството на тежка картечница. Може ли да поздравиш генерал с "Добро утро!". Неща, които не са непременно свързани със служба на Родината, но пък са основна част от времето в казармата. В тази връзка, паралелите с приключенията на храбрия войник Швейк са напълно неслучайни и ценителите ще останат доволни.

Михаил Вешим е може би най-точният човек, когото да послушате по въпроса трябва ли да има задължителна наборна военна служба. Мнението му е кратко, само 180 страници, аргументирано, достоверно и най-важното - забавно да бъде прочетено.:)

неделя, май 07, 2017

Воинът на светлината: Наръчник - Паулу Коелю

Наръчникът на Воина на Светлината е кратка книга без особени претенции за задълбоченост, точна логическа последователност на заключенията или някакви други такива сериозни неща. Тя е по-скоро за нещо по-общо като добротата и вътрешния мир.

Текстът представлява кратички съвети как да се държи човек, ако иска да попадне в категорията добър такъв. Прави това, не прави онова. Не е чак толква кратка и категорична като версията с десетте заповеди, защото тези на Коелю са по-скоро във вид на препоръки за праведен и успешен живот. Голяма част от тях са заимствани от древните мъдреци на Изтока (Лао Дзъ, Конфуций, Джубран...) и само са преразказани. Тук няма да откриете особена оригиналност, дори на няколко места в текста директно си пише откъде е взета споменатата мъдрост. Намекът обаче, че е освен целта, е много важно и по какъв път вървиш към нея, се разпознава отдалече.

Какво е интересното и ценното тогава, щом то не е оригинално като идеи, форма и съдържание? За мен това е неговата по-лесна смилаемост, по-голяма достъпност за масовия читател. Кой ще тръгне да издирва оригинални древни текстове, камо ли да почерпи нещо от тях и да им повярва? А когато е предадено по-лесно разбираемо и не непременно в контекста на войната е по-приемливо. Голяма част от действията на Воина дори си противоречат и Коелю казва: Спокойно, това е ОК. И читателят се успокоява, че дори и да греши, дори и да се колебае, да го е страх, да го бият, да отстъпва и да трупа какви ли не други негативи, това също е част от праведния път да си Воин на Светлината. Воинът на Светлината е нормален човек като всички нас, който иска и вярва, че може да бъде по-добър.

Затова аз харесвам това книжле и ми беше приятно да си го припомня с нов аудио-прочит. Спомням си даже, че когато излезе за пръв път преди години, вкъщи по едно време имаше 3 екземпляра за подаряване, правете си сметка.:)

Воинът на светлината никога не забравя да благодари.
По време на битката ангелите са му помогнали, небесните сили са поставили всяко нещо на мястото му и са позволили той да даде най-доброто нещо от себе си.
Другарите му отбелязват: „Има голям късмет!“ И наистина, понякога воинът успява да постигне много повече, отколкото му позволяват възможностите.
Ето защо, при залез слънце той коленичи и благодари на всички свои небесни покровители.
Благодарността му обаче не се ограничава само с духовния свят; той никога не забравя приятелите си, защото тяхната кръв се е смесила с неговата на бойното поле.
Не е нужно някой да напомня на воина за помощта, която другите са му оказали; той сам се сеща за нея и разделя с тях наградата. 
***
Няма воин на светлината, който да не се е боял да влезе в битка.
Няма воин на светлината, който да не е предавал и да не е лъгал в миналото.
Няма воин на светлината, който да не е тръгвал по чужди пътища.
Няма воин на светлината, който да не е страдал за маловажни неща.
Няма воин на светлината, който да не е смятал, че не е воин на светлината.
Няма воин на светлината, който да не е пропускал да изпълни моралните си задължения.
Няма воин на светлината, който да не е казвал „да“, когато всъщност е искал да каже „не“.
Няма воин на светлината, който да не е наранявал този, когото обича.
Затова е и воин на светлината; защото е минал през всичко това и въпреки всичко не е изгубил надеждата да стане по-добър.

четвъртък, май 04, 2017

Чук, чук! Кой е там? - Джеймс Хадли Чейс

Чейс е нещо като запазена марка за феновете на класическите криминалета с елементи на екшън. Бързо действие, напрежение, опасности и задължително драматична развръзка. 

Какво се случи на добрите герои този път:
Джони Бианда е лицето, което минава по заведенията да събира ежемесечната лепта от рекета, който всички плащат на местния бос Масино в малко градче на Източния бряг. И така много години, докато не идва един момент, когато мечтата му за собствена яхта, с която да ходи за риба, не натежава над смъртната опасност от това да посегне на парите на шефа. Става дума за инцидентно събрани много повече пари от обикновено - $180 000, което и днес не е малка сума. Съставен е план, осигурено е алиби, нещата са подготвени и изпипани. Тук идна едно "но", което изиграва ролята на малкото камъче, за което знаем, че е способно да преобръща всевъзможни превозни средства. Мистър Джони, както го нарича черният шофьор на боса, и явяващ се единствена негова дружка (на Джони, не на боса), носи завещан от майка му медальон с образа на свети Христофор. Според твърденията на същата тази майка нищо много лошо не може да му се случи, докато носи медальона. Заради неговото сваляне или по друга причина, обаче планът гръмовно се проваля и тръгва на все по-зле. Блед лъч надежда за измъкване от кашата, ръцете на мафията и прибиране на скритите пари проблясва, когато в един момент на бягството си Джони Бианда попада на млада руса шведка, с която прекарва не една и две нощи и която обещава да му помогне. Натам историята заприличва на нещо бонииклайдовско, барабар с трагичния завършек. 

Поуките, които се налагат, най-общо са от рода на:
  • Осмата Божия заповед - не кради.
  • В подсилен вариант - никога не кради от мафията.
  • Слушай майка си.
  • Не оставяй сигурния си живот, заради каквато и да е мечта, която се предполага да се сбъдне чрез откраднати от мафията пари. Това просто няма как да стане.
  • Нощите прекарани с млади русокоси шведки притъпяват чувството за самосъхранение.
  • Ако въпреки всичко ще правиш обира, не споделяй с никого, защото дойде ли да разпитва мафията, е трудно да си държиш езика зад зъбите, при условие, че току-що си си ги загубил всичките.
Корицата е ужасна, но какво да се прави, има и по-лоши неща в живота. Цитати няма да има, не очаквайте от Чейс особени духовитости или прозрения. Книгата прослушах в аудио версия благодарение на благородните и безкористни действия на лице с псевдоним Тъпанар Дрънкар. А заглавието идва от обяснението на главния герой, че потърси ли те, мафията винаги те намира, може да е след години, но един ден те непременно ще почукат на вратата ти.

понеделник, март 06, 2017

Антон и Точица - Ерих Кестнер

Странно хубава книга, макар ако се опирам на опита ми с други книги от Ерих Кестнер, би трябвало да кажа очаквано хубава. Приятна за четене, забавна, еднакво подходяща и разбираема за деца и възрастни. Всяка глава се редува с кратко Размишление за основните и важни неща, които са се случили в нея. И ако това ви се стори скучно, да знаете, че изобщо не е. Как може да е скучна история за малко момиченце с богато въображение и отличен най-добър приятел на име Антон, баща директор на фабрика за бастуни, майка, която не го уважава, понеже е прекалено добър, готвачка, която се казва дебелата Берта, гувернантка с лични проблеми и още няколко персонажи за фон. А, забравих и дакела Пифке! Фонът е Берлин през 1931-ва, когато градът е образец за развитие и процъфтяваща градска среда, нацисти още няма, по-голямата част от света и днес завижда за онзи ред и онези блага, които са имали хората там тогава.

В историята има заложени няколко по-маловажни случки и една основна интрига, която се разплита и разклонява на множество други. Къде изчезват всяка вечер малката Луиза Поге, наричана от всички Точица, защото била много дребна, и гувернантката й, докато родителите са навън, я на опера, я на прием? Защо всичко се случва тайно и по тъмна доба? Как ще се разплете загадката, кой е виновен и какво ще последва? Приятелите за какво са, ако не да помагат? Има ли непочтена работа? А справедливостта и смелостта има ли ги още?

Прочетете я, без да му мислите много, прочетете я и на децата си, много е смешна, изкушаващо кратка е и няма неподходяща възраст. По-добре да чуят тази история, отколкото модерни преводи на ужасиите на братя Грим. По книгата има два филма (от 1953 и 1999), но такъв език като на Кестнер е грехота да се губи и да не бъде прочетен.:)

Баща й, господин Поге, беше директор на фабрика за бастуни. Той печелеше много пари, но имаше и много работа. Обаче жена му, майката на Точица, беше на друго мнение. Според нея той печелеше прекалено малко пари, а работеше прекалено много. 
***
— Как мина в училище? — запита баща й.
И понеже Точица не отговори, а започна да бърка с лъжицата в супата си, той веднага й зададе втори въпрос:
— Колко е три по осем?
— Три по осем? Три по осем е сто и двайсет, делено на пет — каза момиченцето.
Господин директорът Поге не се учудваше вече от нищо. Той пресметна на ум и понеже резултатът се оказа верен, продължи да яде.
***
Точица взе бял конец от дебелата Берта и каза на кучето, което, малко поизморено, беше клекнало в кошничката си:
— А сега внимавай, малчо!
Пифке внимаваше. Когато беше изморен, той бе послушно куче.
Детето откъсна от макарата малко конец, завърза единия му край на възел около разклатения си зъб, а другия край върза за дръжката на вратата.
— Сега вече положението става сериозно! — каза Точица. — Бррррр!
След това постепенно се заотдръпва от вратата, докато конецът се опъна съвсем. Подръпна малко, изстена жално и отчаяно изкриви лице. Сетне отиде отново към вратата и конецът пак се разхлаби.
— Пифке, Пифке! — каза тя. — Не ме бива за тоя занаят!

вторник, февруари 28, 2017

Изкуството на войната – Сун Дзъ

Тази книжка е стара, една от най-старите на света, а това, че е интересна и днес, означава, че значи все пак има универсални истини. Че докато има хора, те ще воюват. Кое е добро, градивно и ще ти донесе успех, и кое не. Някой може да подцени силата на простите инструменти и да си каже: „Какво толкова, това всеки го знае?“  Добре, пренебрегни ги тогава.:)

Книгата е от 6. век преди Христа и до днес са запазени 13 глави, които са посветени на различни моменти от воюването между хората. Постулатите на книгата са толкова прости и общовалидни, че спокойно може да се приеме за писана днес – какво да правим, за да победим в коя да е компютърна игра. Текстът има голямо влияние в древния свят, а даже и по-ново време и дори в спорта. 

Авторът Сун Дзъ е китайски пълководец от времената, когато дори още не е имало Китай, а главите от неговата книга, които са оцелели до днес, са посветени на:

  • Планиране
  • Водене на война
  • Въведение в атаката
  • Тактика
  • Използване на силите
  • Силни и слаби страни
  • Борба за инициатива
  • Тактически варианти
  • Армията в поход
  • Теренът
  • Варианти на терен
  • Нападение с огън
  • Използването на шпиони

Хубаво е да се прочете, все някога.

Ако познаваш врага и познаваш себе си, не трябва да се страхуваш дори от хиляди битки. Ако познаваш себе си и не познаваш врага, за всяка победа ще получиш страхотно поражение. Но ако не познаваш себе си и не познаваш врага, то тогава ти си глупак и ще търпиш поражение във всяка една битка.
***
Военното дело е базирано на заблудата. Ако наистина можеш нещо, прави се пред противника, че не го можеш, ако си близко, прави се, че си далеко. Ако си далеко, прави се, че си близо.
***
Да спечелиш сто победи в сто битки не е върхът на умението. Да се подчини на врага без борба е върхът на умението.

вторник, януари 24, 2017

Кръстоносец - Тим Северин

Най-накратко тази книга е пътепис за двама души, които изминават на коне целия път по стъпките на Първия кръстоносен поход от Буйон, Белгия до Ерусалим, Израел. Дори и само това да беше, пак не е малко, но това вероятно е най-пленителния пътепис, който някога съм чел. В него е преплетена колкото съвременната гледна точка, толкова и историята на оригиналния Първи кръстоносен поход. Перипетиите на участниците тогава и сега са разказани толкова живо, интелигентно и с чувство за хумор, че човек инстинктивно усеща кога и какви са били проблемите и емоциите, които са вълнували участниците.

Първият кръстоносен поход е бил доста интересно събитие във всякакъв план - религиозен, социален, исторически, икономически, военен и какъв ли още не. Това е било нечувано предизвикателство за онова време и макар да има съмнения в користните намерения на някои от организаторите, за масата участници той си е бил единствено изпитание за вярата и поклонническо пътешествие към Светите земи. Това е установил и видният изследовател на древни загадки Тим Северин като е бил запленен особено от личността на един от основните предводители и главна фигура на северозападното разклонение на похода - херцог Годфроа дьо Буйон. Заинтригуван бил дотолкова, че през 1988 решил да провери изпитанието на собствен гръб.

Три години (1096-1098) са били необходими тогава на западноевропейците, за да стигнат до Божи гроб. Разбира се, жертвите и лишенията на днешните пилигрими не могат да се сравняват с глада и мизерстването на предшествениците им, но замислете се дали и днес с лекота може да се изминат няколко хиляди километра в компанията на своенравен арденски тежковоз - 800kg живо тегло, сприхав нрав и отмъстителни копита, колкото супени чинии. А ако такъв жребец се засили на бойното поле, бихте ли искали да сте му насреща?

Като книжно тяло книгата също представлява истинско бижу - твърди корици, плътна гланцирана хартия, цветни илюстрации. Самият й вид внушава: "Аз имам стойност и съм тук, за да остана. А ти?"

Хиляди благодарности към Д., чийто радар по неведом начин е засякъл точното време, когато бих имал нужда да прочета нещо толкова специално! Иска ми се да споделя, да разкажа, да говоря още за тази книга, защото прочетеното беше толкова хубаво.:)

Най-добрата екипировка за прекосяване на България изглежда е доброто храносмилане и няколко номера по-големи панталони.
***
Последното впечатление, което което отнесох със себе си, беше колко необикновено и богато бяха надарени всички страни, през които бяхме преминали. Зелена и плодородна, земята от Белгия до България споделяше като обща черта естественото богатство на хубавия климат и добрата почва. С редки изключения белгиецът, люксембургчанинът, германецът, австриецът, унгарецът, югославянинът и българинът бяха показали черти като трудолюбие и гостоприемство, както и едно общо усещане за удовлетвореност.

На предложението на възторжените маси Годфроа да стане крал на Ерусалим, той отговорил с останалата в историята велика фраза, която за последно ни показва що за натура е бил: Не мога да нося корона от злато там, където Исус е носил трънен венец. Загинал е там година по-късно, а гробът му не е отбелязан с нищо друго, освен една обикновена каменна пейка по пътя към Голгота.

На един лист си записвах имената на всички населени места, през които минават героите. Нанесох на картата имената на всички, които намерих, и се получи следната пътека:

неделя, януари 22, 2017

Зовът на далечния Север – Ким Хафез

Ким Хафез е французин от Мароко. Бил е във Френския чуждестранен легион и после решава да прекоси с кану цялата територия на Канада по диагонал – от Отава в цивилизования югоизток, та чак до Tuktoyaktuk на брега на Северния ледовит океан на северозапад. През реки и езера, половината път гребе срещу течението, където не може - влачи лодката и багажа по сушата. Жестока работа. Приключение като за две лета, защото през зимата в Канада всичко замръзва и няма къде да се плува.

Книгата има един съществен недостатък - Ким Хафез не може да разказва интересно. Има хора, сигурно и вие познавате такива, ще ви разкажат нещо уж тривиално, като как днес са отишли до пазара, и ще изпокапете от смях. Или най-малко ще ги слушате с отворена уста. Има други, които преминават през цял див континент, срещат бобри, мечки и лосове, преодоляват бързеи и водопади, срещат се с индианци и трапери, и въпреки всичко очите ви ще се затварят на всяко споделено изречение. Да беше дал Ким някой да му напише книгата по спомени и записки, като че ли щеше да е по-добре.

събота, януари 14, 2017

Червеният Марс – Ким Стенли Робинсън

В духа на най-новите тенденции в сферата на космическите пътешествия и аз като Илон Мъск обърнах поглед към Марс. Накъде по-точно – към Ким Стенли Робинсън, който от десетилетия се е посветил на темата за Марс и цветовете му, а за цялата си трилогия за Марс („Червеният Марс“, „Синият Марс“ и „Зеленият Марс“) е получил купища от най-престижните награди.

Пристига, значи, първата експедиция със сто заселници на Марс и започват да живеят в лишения, всеотдайно да работят, да създават жилища, блага, условия за живот. Експерти, специалисти в най-разнообразни области, толерантни и способни на компромиси в името на общото благо и оцеляването. С годините обаче инфраструктурата се развива, построяват даже космически асансьор и тълпите от Земята започват да пристигат с хиляди дневно. Различията се натрупват, конфликтите се задълбочават и в един момент напрежението избухва в разрушителна гражданска война. Какво ще се случи с любимите ни герои от първата стотица, как и накъде ще поемат? И още по-важно – какво ще се случи с Марс?

Долових някаква аналогия с „Луната е наставница сурова“ на Хайнлайн, макар тази книга да изглежда може би малко по-научна, а хайнлайновата по-романтична. Приликите не са малко, за да ги пропуснем - небесно тяло е колонизирано от хората, създава се нещо като отделна цивилизация, логично тя има различни интереси от тези на хората от Земята, следва революция с много разрушения и жертви.

Моменти, които не са определящи за действието, но ми направиха впечатление:
  • Нещо неслучайно – ислямски фундаменталисти от арабски произход убиха Джон Буун, което предполагам, че авторът е вмъкнал неволно, но е доста актуално към днешна дата. Бива ли да занесем на Марс и такива глупости?
  • Нещо от личните истории на главните герои, което ме подразни – двама американци, лидерите на първата стотица заселници, които не могат да си поделят една руска красавица. Хайде, моля ви се!
  • Действието има доста дълъг времеви хоризонт благодарение на най-новите генни терапии първите заселници вече могат да живеят стотици, а защо не и хиляди години.
Колкото и интересни, сериозни и научно обосновани да са прогнозите на автора за Марс, то относно Земята те са останали май в 80-те. Само 20 години по-късно цялата сила и значимост на Русия като фактор (човешки, научен, технически, финансов, всякакъв) от представите на автора са се стопили до неузнаваемост и само един Господ знае за колко дълго. Русия вече не е в състояние да колонизира каквото и да било, а частните компании, чиято алчност чичо Ким толкова критикува, изглеждат най-близо до целта. Която пак си е отчайващо далече – на цели 80 милиона километра в най-добрия случай на всеки две години.

Много ми се искаше докато чета романа да следя по картата на Марс къде се развива действието и откъде минават героите, ама не успях. Ще се пробвам обаче с втория том, да се готви „Синият марс“! (Така или иначе в историко-политически план синьото е орисано да идва да спасява нещата след червения батак.)

Марс. Той лежеше под тях като мръсна баскетболна топка.
***
Аналогиите с историята са последното убежище на хората, които не могат да осъзнаят положението в настоящия момент.
***
По-голямата част от невежеството е личен избор.

сряда, януари 11, 2017

Чужденецът - Албер Камю

След прочита на такива книги губя всякакво желание да се интересувам от авторите им. Може би е пропуск и те са дали и нещо хубаво на света, но аз не държа да го знам.

Поведението на героя през цялото време е меко казано странно и неадекватно на събитията, които му се случват. Държи се хем като някакъв дървен философ, хем като тъпанар. Може ли нормален човек да е толкова инфантилен и безразличен, независимо в каква ситуация е попаднал? Защото според мен не може. Майка му умряла - той отива на плаж с мадама. Повишават го от службата в Париж - той философства и отказва без смислени аргументи. Тръгва да се разхожда по плажа - застрелва непознат арабин. Пращат го в затвора - на него му все тая. Съдят го - той мълчи като пукал, приказва си само с пазачите и дава зор да се прибира в затвора. Осъждат го на обезглавяване, той пак философства за някакви глупости наум. Ненормалник.

Камю бил казал някъде, че се интересува единствено от абсурда. А защо изобщо е нужно това и какво ми дава то на мен? Дано при евентуален следващ сблъсък с Камю да запомня поне това, че никак не ми харесва, за да не се мъча трети път. Изобщо, какво хубаво е можело да се очаква от роман, който започва с "Мама умряла днес."?

сряда, януари 04, 2017

Теории за полета - Саймън Мордън

Представете си случка - получаваш като подарък от колеги роман от автор, когото не познаваш, и сам не би си купил, който роман на всичкото отгоре е втора част от някаква свързана история. Не започва много добре, нали? И после това нещо ти отвява главата! Невероятно!

Петрович е физик от руски произход, който освен гениални открития и купища цветисти псувни на майчин език, има още много какво да покаже. Заварваме го в суматохата на това, което е останало от Лондон след бунта на машините. Точно така, автоматизирането на автомобилите и интернетът на нещата са много хубави поне до момента, когато не се появи достатъчно могъщ изкуствен интелект, който има свои виждания как да управлява огромното си царство. Има обаче и добри новини, оцелялото от първата част електронно същество е първа дружка на Петрович и с негова помощ нашето момче вече има повече шансове да спаси жена си и останалото от града, когато врагове като ЦРУ и Външните решат да турят пепел на града в буквалния смисъл. Надбягване с опасности, препускане из улиците на метрополията, битки, загадки, шпионски игри, още битки и приятен полъх от далекоизточна екзотика. Петрович понася незаслужено много, но въпреки щетите ще ви изненада приятно. 

След сайбърпънк прозренията на Гибсън си мислех, че никога няма пак да се пише толкова фантастично. Е, по едно време Нийл Стивънсън решително ме опроверга, но като че ли мини-жанрът наистина вече не беше на мода. Дори бардовете от "Бард" пристанаха на по-лесно смилаемото фентъзи и издаване на по-слабите и неизвестни творби на големите майстори. А през цялото време Саймън Мордън си е бил тук, ама кой да му обърне внимание? Кой ли - странно, но до него първи у нас са допърхали от "Колибри". Саймън Мордън се оказа англичанин, има докторска титла по геофизика, пише отдавна, а за тази си поредица е получил наградата на името на Филип Дик. Преводът е работа на Васил Велчев, за който съм сигурен, че освен професионално предизвикателство е било и голямо забавление да слаломира из гъсталака от руски псувни. Накрая на книгата даже си има и легенда!:):):)

Не знам дали ако бях чел предисторията щеше да ми бъде толкова загадъчно-интересно, но и така беше супер. Чете се за няколко часа. Още от Саймън Мордън? О, да!

Те [медиите] търсеха сензация, а не просвещение.