вторник, ноември 21, 2017

Чернобилска молитва. Хроники от бъдещето – Светлана Алексиевич

Светлана Алексиевич получи Нобеловата награда за литература през 2015. Произходът ѝ е белоруско-украински и тя познава прекрасно местата и хората, които са били засегнати от аварията в Чернобил. Книгата представлява разговори с тези хора - над 500 души.

Когато авторката получи наградата си и вестник „Дневник“ пуснаха кратък откъс, бях много силно впечатлен и решително се разтърсих, но книгата се намираше само в оригинал. Прежалих се, изтеглих я и зачетох. Бавно, борейки се с непривичния език и кошмара на събитията. За 14-те дни живот на първите притекли се да гасят авариралата АЕЦ, изпратени там, без да получат никаква информация или предпазни средства. Трагедиите на жертвите и още повече на тези, които са оцелели. Загуби, разруха, заболявания, счупени съдби.

Така я карах близо две години, докато днес случайно не видях, че книгата е излязла и на български (издателство „Парадокс“), но аз вече просто нямам сили да чета за трагедиите на войничетата, пожарникарите, вдовиците им, малформациите на сираците им, на всички изселени. Не мога повече и преустановявам, последната част ще остане недочетена. Може би за някои книги така е по-добре.

Още за книгата има при Паула, представителни откъси - в блога на dorichela, а за други неща от авторката има в блога Библиотеката

„Вдигнаха полка ни по тревога… Пътувахме дълго. Никой не казваше нищо конкретно. Едва в Москва, на Белоруската гара ни съобщиха направлението ни. Един, май от Ленинград, се възпротиви: „Искам да живея.“ Заплашиха го с трибунал. Командирът ни така и каза пред строя: „Или в затвора, или разстрел.“ Аз чувствах по друг начин. Всички наопаки. Исках нещо героично. Да изпитам характера си. Може би е било детински порив? Бяхме събрани момчета от всички краища на Съветския съюз. Руснаци, украинци, казаци, арменци… Беше тревожно и някак забавно. Е, докараха ни… Докараха ни до самата гара. Дадоха ни по един бял халат и бяла шапка. Марлени маски. Прочиствахме района. Един ден стържехме долу, един ден – горе, на покрива на реактора. Навсякъде с лопата. На тези, които се качваха горе, им викаха „щъркели“. Роботите не издържаха, техниката се побъркваше. А ние работехме. Понякога от ушите, от носовете ни потичаше кръв. Гърлото драска. Очите болят. В ушите постоянно кънти монотонен звук. Пиеше ни се, а апетит нямахме. Забранени бяха физзарядките, за да не дишаме напразно радиация, а на работа ни караха в каросериите на открити камиони. Но добре работехме. И много се гордеехме с това…“
***
„Не знам за какво да разказвам… За смъртта или любовта? Или това е едно и също… За какво?
…Бяхме се оженили неотдавна. Още ходехме по улицата и се държахме за ръка, даже и когато влизахме в магазина. Винаги заедно. Казвах му: „Обичам те“. Но още не знаех колко го обичам… Не си представях… Живеехме в общежитието на пожарната команда, където той служеше. На втория етаж. Там още три млади семейства, за всички една кухня. А долу, на първия етаж, стояха автомобилите. Червени пожарни автомобили. Това беше работата му. Аз винаги съм в курс: къде е, какво става с него? Посред нощ чувам някакъв шум. Викове. Погледнах през прозореца. Той ме видя. „Затваряй и лягай да спиш. В централата има пожар. Скоро ще се върна.“

Седем часа… В седем часа ми предадоха, че е в болницата. Хукнах, но болницата вече беше обградена от милиция, никого не пускаха. Милиционерите крещяха: не се приближавайте. Не само аз, бяха дотичали всички жени, чиито мъже през тази нощ бяха се оказали в централата. Хвърлих се да търся моя позната, тя работеше като лекарка в тази болница. Хванах я за халата, когато излизаше от колата: „Пусни ме вътре!“ „Не мога! Той е зле. Те всички са зле.“ Държа я: „Само да погледна.“ „Добре, – вика, – да тичаме тогава. За петнадесет-двадесет минути.“ Видях го. Целият отекъл, подул се… Очите почти не се виждат… „Мляко трябва. Много мляко! – каза ми една позната. – Трябва да пият поне по три литра“. – „Но той не пие мляко“. – „Сега ще пие“. Много лекари, сестри, особено санитарките от тази болница, след време ще заболеят. Ще умрат. Но тогава никой не знаеше това…

понеделник, ноември 20, 2017

Почти безобидна – Дъглас Адамс

„Почти безобидна“ е пета книга от поредицата за Пътеводителя на галактическия стопаджия („Пътеводител на галактическия стопаджия“, „Ресторант на края на Вселената“, „Животът, Вселената и всичко останало“, „Сбогом, и благодарим за рибките“ и тази). Героите са общи и хуморът е от същата марка. Ако ви е харесал стартът на поредицата, ще ви хареса и тази. Ако падате от небето и не знаете кои са вогоните и какво е станало със Земята, най-вероятно нищо няма да разберете. Особено, когато е гарнирано с характерните смешки на автора.

Има нещо английско в типа хумор на Дъглас Адамс, както и нещо, което го отличава от този тип. Да, да редиш неподхождащи си неща едно до друго може да е смешно с нелепостта си, но ако го правиш постоянно и дори се задълбочаваш в това си заболяване, то в един момент (находящ се още в първата четвърт на книгата) има риск да си кажеш: Този пък на какъв се прави? Защото Дъглас Адамс винаги се движи на една малка, но решаваща крачка отвъд границата на приемливия абсурд.

Сега си припомних какво ми беше приятно някога в Пътеводителя, както и защо общото впечатление не беше особено положително. Разберете ме правилно, трудно ще намерите по-голям почитател на английския хумор, но това на Дъглас Адамс вече е прекалено.

Иначе става дума за това, че Пътеводителят е с нов собственик, като промените засягат пряко Форд Префект, Артър Дент и Трилиън, като последните двама даже имат... нещо важно помежду си.:) Някои прекарват години в изгнание и правене на сандвичи, щото друго не могат, други се блъскат из време-пространствения континуум и паралелните вселени, трети съчиняват спасителни планове, докато падат от н-тия етаж, има си действие, не е като без хич.  А „Почти безобидна“ всъщност е всичко, което е отделено като описание за една цяла цивилизована синя планета, когато подробните сведения от командирования там журналист минат през редицата редактори и коректори, от които всеки реже по нещо.

Аудиокнига. Качествена работа.

Първото нещо, което трябва да се знае за Паралелните вселени, казва Пътеводителят, е, че не са паралелни.
***
— Бях астрофизик, разбирате ли? Човек не може да е астрофизик, ако е срещал човек от друга планета с две глави, едната от които се прави на папагал. Просто не може
***
— Зная, че астрологията не е наука — продължи Гейл. — Разбира се, че не е. Тя е просто набор от правила като в шаха, тениса или… как се казваше странното нещо, на което играете вие, англичаните?
— Мм? Крикет? Самоненавист?
— Парламентарна демокрация. Правилата някак си са се оказали там, където са. Те нямат никакъв смисъл извън самите себе си.

понеделник, ноември 06, 2017

Ъгъл на разследване - Майкъл Конъли

Какво по-хубаво има на този свят от това да прочетеш на спокойствие и с кеф нова книга от Майкъл Конъли? Правилен отговор - две книги от Майкъл Конъли!

Това е първият и единствен сборник с разкази на автора. Писани са през различни моменти от кариерата му и това си личи най-малкото по това на каква възраст заварваме Хари Бош и с кой партньор работи в полицията. Приятни, кратки и бързо развиващи се историйки в любимия ни стил. Да, трилър-моментите няма как да се получат в такъв малък обем, но криминалните загадки и предизвикателствата за разкриването им са си там.

Историите не са непременно за някой от познатите ни персонажи, обаче веднага се набива на очи характерното за Конъли чувство на справедливост и дори възмездие. Без значение дали от ръката на някой детектив, или по странна прищявка на съдбата, но лошите винаги си получават заслуженото. Ами така де, иначе за какво изобщо да се борим с тъмнината?

Леко е странно да четеш къси разкази от човек, когото познаваш единствено като гениален автор, на когото обикновено му са необходими към 300 страници, за да развие божествената си дарба. В обема на разказа същите истории седят някак сбутани, духът им е пренебрегнат и звучат като че някой е преразказал роман, ама без вълнуващите обрати и задънените улици. Прекалено лесно се сещаш кой какво е извършил.

Но както и да е, изключително приятно беше да се попълнят някои дупки от липсващи тухли в стената на съграденото от Конъли през годините. Сега остава само да изчакаме новата реколта от 2017 - The Late Show и Two Kinds of Truth - и да се върнем в добре картографираните води.

понеделник, октомври 30, 2017

От погрешната страна на раздялата - Майкъл Конъли

Отново попиваме роман за Хари Бош и за разнообразие този път Ел Магнифико ни разказва история без убийство. Май. 

Както подобава и този път историите са две, надбягват се една с друга, преплитат се и те обсебват. С любимите ни персонажи става също леко двойнствено - уж романът е за пенсионирания детектив Хари, който е приютен на почасова работа в почти провинциалния участък в Сан Фернандо, ама е и за Мики Холър, който веднага се отзовава на помощ, когато нещата завиват в опасна посока. И уж е основно за почасовата работа на Хари, който издирва сериен изнасилвач на млади и стройни мексиканки, обаче голямата опасност идва заради разследването му като частен детектив по поръка на местен стоманодобивен и авиационен магнат, който е в залеза на живота си и се чуди на кого да остави милиардите си. За белите и за латиносите. Романът е за настоящето, но и за миналото, което го е направило такова. И за ген, който е запазил една специфична крива усмивка през поколенията.

Не знам как Конъли успява да пише толкова интересно вече толкова много книги с този главен герой, но това не е нормално. Четеш, увлича те и не можеш да оставиш книгата. Засмуква те във водовъртежа от загадки, предположения, детективски разкрития. Ето и няколко думи от извора по въпроса как се случват нещата в ЕлЕй:


Имаше някои дреболии, които ми направиха впечатление в българския превод, а може би не би трябвало да го правят. Например навсякъде да наричаме магистралите "автостради". Защо е нужно? Ами Ехо Парк? Той пък защо в тази книга фигурира като Еко такъв? А когато Бош спря до колата на Мики Холър и пусна "мигачите", да не би да се има предвид аварийните светлини? Защо имената на някои улици са оградени с кавички, а други не са? По дяволите, даже малкото име на Бош беше изписано по някакъв по-особен начин...

неделя, октомври 29, 2017

Чамкория. Том 1 - Милен Русков

Да, знам. Поддадох се на шума, модата, обещанията. Не ме съдете прекалено строго. Ама пък от друга страна по произведенията на колко нови български автори се правят веднага и филми?

"Чамкория" засега е една книга, разделена на два тома. Засега, защото чух слухове, че щяла да бъде преработвана. Затова не може да прочетеш само единия том и да разбереш какво се случва накрая, защото историята си е една и тя е кратка и не особено специална - един шоп кара рейс от София за Боровец и коментира през личните си поглед и преживелици актуалните събития от 1925-та година. Толкова, останалите 350 страници от първия том отново са авторови размишления, прекарани през шопската призма. Защо отново ли? Ми защото то и във Възвишение си беше де факто същото, с разликата, че там беше смешен езикът, имаше справедлива национална кауза и въобще светлина и съпричастност. Докато в "Чамкория" тези работи отсъстват, а бабешкият маниер на предаване на събитията си е все същият, да ме прощава бачо Милен за израза. Да, в някой епизодичен случай може и да е интересно какво си е помислил един шофьор на рейс за политиката, управлението, финансите или каквото и да е, но в обем от ДВА ТОМА мен като цяло не ме е... интересува особено! И то барем псувните му да беха интересни, а то тоя път никаква фраза, дето да я запомниш. Чак се чудя за аргументи защо изобщо да го започвам втория том, освен да науча какво ще стане накрая с бай Славе и Джина.

Разбира се, горното е само едната страна. Като всеки шлифован скъпоценен камък романът си има и много други страни с къде по-обективни плюсове от субективния минус по-горе. В художествена форма ми бяха припомнени и изяснени събития, които в учебника по история се предадени толкова нагъсто, че не можеш да им схванеш сента. Партии, правителства, войни, дати. А така ти става по-ясно. Има интересни герои, за които ти пука какво ще им се случи. Вярно, имената бяха в повечко, пък и все с малко и фамилия, но с малко повече внимаване може и да не се изгуби човек.

Много изследване и събиране на фактология за ония години е паднало. Не знам колко години се е готвил Милен Русков, за да разкаже тая история, но добре е попълнил и уплътнил картината. Светът му е толкова истински, че няма повече накъде, то не са имена на фирми, дружества, марки, които са примесени с общоизвестните факти примерно за атентата на комунистите в "Света Неделя" или засадата им срещу царя в Арабаконак. Не знам дали хората са говорили и са се държали така по онова време, но изглежда доста достоверно.

Мале, това млад мъж е голема простотия! Това е много просто същество!
***
Младо ли е, то е тъпо, това е положението! Може много да му чатка главата за некои неща, но пак е тъпо!
***
А ония преди изборите подкупят един, натиснат друг, и разцепят опозицията, а после с малко фокуси по бюлетините спечелват изборите. Па и всичко, що е нагаждач и кариерист, гласува за тех.  Бря, бачо Милене, за такива приказки днешната власт може и да не те бие в мазето на полицията и скоропостижно да те опакова в чувал, ама като нищо ще ти прати данъчни и прокурори, а пък жълтата ѝ преса такъв мръсен образ ще ти извае, че само най-заклетите фенки няма да те ънфолнат.

четвъртък, октомври 26, 2017

Приключенията на Том Сойер - Марк Твен

Този пост уж е за Том Сойер, но и не съвсем. Той е малко повече за едно друго момче в предучилищна възраст, пак от малко провинциално градче, което предпочиташе да си играе по улицата с котки, камъни, пластмасови индианци и въженца, вместо да се учи да чете. Караха го, упорито, но опитите с "най-подходящата за него" книга поне три-четири пъти завършваха все до:
— Том!
Никакъв отговор.
— Том!
Никакъв отговор.
— Чудя се къде ли се дяна това момче? Хей, Том!
Никакъв отговор. 

След това следва чудовищно дълъг пасаж от шест реда без никаква пряка реч. Признайте си, че и вие да бяхте, бихте се почудили дали изобщо си струва усилието, нали? Що за начало на детски роман е това? Години по-късно при някой от поредните прочити и препрочити ми просветна, че всъщност тази книга май не е предназначена само за настоящи деца, ами и за бивши, които обаче си спомнят това-онова. Оказа се, че авторът си го е казал в прав текст още в предговора, ама кой да ти чете:

Макар че книгата ми е предназначена да забавлява най-вече малките момчета и момичета, надявам се, че вече порасналите мъже и жени няма да я пренебрегнат заради това, тъй като намеренията ми бяха отчасти и да напомня на големите по един забавен начин какви са били някога, какви са били чувствата и мислите им, как са разговаряли и с какви шантави начинания се е случвало да се захванат.

Авторът,
Хартфорд, 1876 г. 

Самата книга е доста готина, още повече като се има предвид кога е писана, което е само поредно доказателство за гения на Марк Твен. Приключения за калпазанлъците на малките момчета вероятно ще се пишат и ще се четат докато свят светува, но всички следващи ще се равняват по г-н Твен. Това търсене на съкровища, бой с пришълци от други градове, дошли за ваканцията, суеверия и джобни ножчета, вирове, риба, първи стъпки в бизнеса, ненаучени уроци, момчешка чест - списъкът не е безкраен, но вероятно всички се сещате какви неща вълнуват малките момчета. Конкретно този главен герой си е специфичен. Може и друг път да съм споменавал, че самият Том ми е малко като Мики Маус - уж приключения, уж непослушен, ама все е най-добър и за пример. Виж, Хък Фин е друга работа, по-истински, затова и книгата за него ми е по на сърце. Но за нея - друг път.

Но стига толкова, вероятно има десетки други места, където да се прочете за какво се разказва тази легендарна детска книга. Този пост нали щеше да е и за един друг мъченик на книжовното поприще? За онзи, който подпираше глава на старата лакирана и леко паянтова маса между каната за вода, завита с розово покривче, и черковното календарче за актуалната година и сричаше първите редове с пряка реч от омразна книга с твърди зелени корици. От първия път не му се получи, но с годините нещата така се измениха, че тогавашното му "аз" никога не би повярвало с каква страст ще поглъща написаното смешно слово в бъдеще. Затова и вие не бързайте, оставете четенето на приключенията на Том Сойер за периода между падането на млечните зъби и поръчката на първите изкуствени. Обещавам, няма да съжалявате!

понеделник, октомври 23, 2017

Азазел - Борис Акунин

"Азазел" е първата книга от поредицата за перипетиите на колежкия регистратор Ераст Фандорин. Жанр - приключенско-шпионски. Епоха - малко преди освобождението на България. Място - главно Москва, после Лондон, но скоро и в други страни. Карети и телеграфи разнасят хората и информацията, а московската криминална полиция разследва защо млади, знатни и богати младежи изведнъж решават да се самоубият, като оставят крайно особени завещания. Всъщност на полицията ѝ е все тая, но на хлапака Фандорин, който от един месец работи там и само му дават да преписва красиво разни документи, всичко друго му е по-интересно.

Разследването му е наивно и нескопосано, но чрез късмета на начинаещия и неразумната си смелост той все пак успява да дръпне някои нишки от сложна паяжина, която е оплела не само Москва, а и целия свят. Да, няма да повярвате какви работи ще изскочат, какви безскрупулни убийци, двойни агенти, красавици, авантюристи, въжета и револвери! Барабар и едни фалшиви мустаци.

Книгата е кратка и се чете за отрицателно време, а Борис Акунин е истински звяр, когато реши да ви сервира изненади. Тъкмо ще си поемете дъх, че на милия ни и симпатичен Ераст Фандорин едва му се размина, и той го накисва в нова и още по-страшна опасност. За финал имаше известна лирична компенсация от страна на автора, но в характерния си стил дори там не се отпусна особено щедро, защото силният герой вероятно трябва да бъде каляван във всяка книга. Или поне така беше в "Диамантената колесница", която четох преди време.

Ще се чете още, а най-вероятно и всичко.

неделя, октомври 08, 2017

Кардинала от Кремъл - Том Кланси

2620 страници прочетени на един дъх от екрана на смартфон. Ето такива неща може да си причини човек, когато не му се чете нищо, и след жокер от приятел вземе та попадне на четвъртия епизод приключения на Джак Райън.

Знаете как Кланси обича да плете плетката си на няколко шиша, които привидно сочат в различни посоки, в хода на действието обаче читателят сам започва да се догажда колко по колко е 25. От една страна имаме напрегнати преговори между СССР и американците за разоръжаване в ядрената сфера при първия повей на Перестройката, развойна дейност в сферата на противоракетните щитове, лазери, спътници, дълбоко засекретени агенти и от двете страни, които докладват всяка важна стъпка, но в един момент "леко" се похлъзват, един афганистански майстор на Стингърите и няколко други междинни звена, чиито действия следим с особено внимание.

И даже да махнеш характерите на (кофти) героите, които изгражда да са толкова реални и интересни, Том Кланси е просто брутален в жанра с шпионските екшън-романи. Джак Райън е не само агент на ЦРУ, той прави анализи, участва в дипломатически мисии, съветва президента, а най-якото е, когато противно на всички очаквания се включва и в полевата работа. Рискува лично, действа, печели. Много ми хареса и тънката игра между разузнаванията, при която всяко действие, на която и да е от страните, задължително има откик на някоко нива у врага отсреща. Провокират се разриви, сприятелявания, заговори и предателства, рисковани импровизации и всичко това без пряка намеса, а само чрез побутване на някой и друг невидим лост, чрез слух или намек...

Разкошно беше, адреналин на едро, безценно. След съвсем лека пауза за отрезвяване нападам следващата!

четвъртък, септември 28, 2017

Тъмната кула. Стрелецът - Стивън Кинг

"Тъмната кула" ме грабна като филм и реших, че стига толкова съм го отлагал и трябва да пробвам и книгата. Нахвърлих се на първия том без много мислене.

Веднага ми направиха впечатление разликите с филма. В него беше дестилирано нещо много по-голямо! Стивън Кинг пише някъде из предговора или послеслова, че това е особена книга за него, която е обмислял и писал много-много години наред. Имал е разни по-големички идеи, които обаче за мое леко разочарование не са успели да намерят особено място в първия том. На мен ми се стори малко неясна, с недомлъвки и без ясна посока за следващите томове. Героите са общо взето само два, защото всичко друго, което се мерне, скоропостижно загива. Учудващо е и колко малко научаваме за двамата главни персонажи. Следим единия, гоним го, пътуваме, живеем и се борим с другия, но в края на книгата те са си почти същото толкова загадъчни, както в началото. 

Да, има някакви универсално интересни неща за борбата на доброто със злото, за променящите се характери, за жертвите и белезите от тях, но като цяло историята един човек да гони друг през пустинята не предполага и кой знае пък какви изненади. Особено ако не ти се казва защо точно го прави...

Доста се почудих дали да продължавам с втори том, просто защото в първи нямаше заложено на практика нищо (случка, герой), което да ме грабне и да искам непременно да знам какво ще се случи с тях. Затова го оставям да изчакване с неопределен срок.

четвъртък, август 31, 2017

Уравненията на живота - Саймън Мордън

Малко е неловко да се чете първа част на нещо много яко, след като вече си прочел неволно втората и общо взето си наясно какво ще се случи. Може да го сторите, за да се насладите на стила на автора и за да видите как точно ще се развият събитията. Аз поне го направих затова.

Новата фантастика, която чета напоследък, сякаш умишлено избягва съвремените теми и сайбърпънкарските нотки. Липсваше ми бързото и брутално действие, мащабността на събитията, смелостта в действията на героите и смелостта на автора да изгради образ на нещо толкова гигантско като изкуствен интелект. Е, всичко това ще го намерите в тази книга.

Главният герой е млад руски физик, който оцелява някак в лондонската Метрозона, и е на прага на революционно научно откритие. Почти неволно се оказва въвлечен в осуетен опит за отвличане на единствената дъщеря на най-могъщия японски (престъпен) бос (там и изобщо, защото Япония вече я няма). Това му създава както нови врагове, така и нови приятели, като всички те са толкова опасни, че ти се иска изобщо да не ги беше познавал. Да, дори и приятелите. Предизвикателствата за и без това болното сърце на Самуил Петрович дори не се изчакват едно друго, а в навалицата от опасности се прибавят Новият джихад на машините и напълно реалната опасност от ядрен удар в сърцето на Лондон. Дребна, но решаваща компенсация Сами получава в лицето на 19-годишната амазонка, която впечатлява неясно с какво, но която застава на негова страна и го брани до дупка от плъзналите ужаси.

Та така, уверих се, че и първата книга е била супер и спокойно мога да се насоча към третата. Някой ден.

пп.
Имайте едно на ум и се пазете от машините. Добре де, това е трудно. Тогава поне от жени с катана.

сряда, август 30, 2017

Дунавският лодкар – Жул Верн

Приключенска история от лятото на 1876 в най-добрите традиции на жанра. 

Русенски рибар под унгарско прикритие неочаквано печели престижно риболовно състезание в Зигмаринген, Баден-Вюртемберг. Там той обявява и намерението си да преплува с рибарската си лодка Дунав по цялата му дължина чак до Черно море, като се прехранва само от риболов. Медиен шум и внимание съпътстват пътешествието, но това са по-бледите краски в картината, защото по-същественият акцент е върху: 

а) зверски потушеното въстание на българите от април същата година;
б) тайнствената и неуловима банда разбойници, която извършва дръзки грабежи по целия Дунав, и заради която е мобилизиран най-прочутият европейски детектив;
в) нещастната любов на един рус и синеок българин, който е принуден да бяга от турците и да остави младата си и много красива жена в родния им град, където тя е в ужасна опасност в лицето на местния злодей.

Произведението очаквано страда от класическите детски заболявания на жанра, ако изобщо на това може да се гледа като страдание – добрите герои са много добри, лошите са си лоши и заслужават всички нещастия, които ще им се случат най-накрая. Но докато стигнем до заслуженото тържество на правдата, добрият трябва да премине през множество изпитания за ума, физиката и морала му (побеждава в оспорвано съревнование, спасява враг от удавяне, бяга от затвора след нeзаслужен арест, спасява се от пиратски плен и т.н.), които ще ни убедят, че човек с такива положителни качества непременно заслужава да победи.

Българската нишка и пламенната защита на националната ни кауза трябва да е впечатлила през годините не един и двама млади читатели. Дори се чудя как така модерното днес притопляне на стара манджа като националната не е привлякло наново интереса на разни патреоти към книгата. Което не би било лошо, възпитателно е да се чете качествена литература.:)

Приятно беше да се прочете дори и извън тинейджърска възраст. 

четвъртък, август 17, 2017

Лешоядът е търпелива птица – Джеймс Хадли Чейс

Чудесен екземпляр на криминален трилър с приключенски елементи, професионални крадци, фото-моделки и психопат-садист.

Загадъчен африкански милионер има склонност да събира в частната си колекция скъпоценни предмети на изкуството, които краде от световните музеи. Предишният собственик на един конкретен пръстен на Борджиите обаче се оказва прекалено привързан към съкровището си, вика „контра“ и праща свои крадци, които да върнат пръстена от скритото в африканската джунгла имение на милионера. Трупата за обира е от разнообразни специалисти и се води от ослепителна манекенка, която трябва да омае чорбаджията. Да, ама не. Непредвидено изтичане на информация още в началната фаза на операцията довежда до неприятни усложнения на плана, включващи зулуски копия в гърба, заситени крокодили, задействани отровителски пръстени и други нетрадиционни видове транспорт към отвъдното. 

Стилът, в който е режисирано действието, може да изглежда съвсем леко нереалистичен, но ако си припомним, че произведението е романче, създадено за развлечение, нещата стават приемливи. Доволен съм, че и добрите, и лошите получиха каквото заслужаваха. Забавно беше и ще се чете/слуша още от автора. 

Аудиокнигата изразително чете Елена Кирилова.

Английската корица е била по-яка.

петък, август 11, 2017

Ех, магесническа му работа – Калоян Захариев

Това е забележителна книга, каквато не сте чели. Макар и да не стои като излят, романът е прекрасен, пък дори и да не достига висотите на Пратчет. (Защо го сравнявам ли? Вие да сте чели друго хумористично фентъзи? Точно така, и аз май не съм. Това ще бъде неизменната орис на всеки, който се пробва в жанра, и дори неволното сравняване няма как да бъде избегнато.) Но този роман има своите си достойнства като много хубава и богата на весели финтифлюшки дърворезба със страшно забавни образи, български народни мотиви, поука и излъчване, пък макар и с леко стърчащи тресчици от обратната страна. Но последното е нормално и дори желателно, защото, както добре знаем от майсторите занаятчии с философски уклон, материалът определя формата.

Защо изобщо да четем тази книга? Заради диалозите, казвам аз. О, диалозите, те компенсират всичко дребно и тленно и издигат българската хумористична традиция  минимум до билото на Гашербрум II! Вечните весели за читателя препирни на селския некромант Лазар и неговия всеотдаен слуга Григор са основната причина да се насладя на книгата до самия й край. Е, разбира се, интересно ми беше и дали ще спасят бебето Радостина, по петите на което, незнайно (в началото) защо, бяха плъзнали купища наемни убийци, че даже и един друг магьосник. Точно защо, как и кой ще ви е приятно да научите и сами, обещавам.

Хуморът на автора не е твърде класически, може би в него има нещо поп-артовско, което не би понесло на предните поколения. Но когато си бил закърмен с холивудска продукция от най-невинна възраст, обръгнал си на драма на 70-тия процент и дебелашки шеги със сексуален подтекст, а еталоните ти за смешност са дадени на съхранение у чернокожи актьори и евреи-сценаристи, то тогава нещата си идват по местата и този роман ще те зарадва истински. А някои сравнения бяха толкова оригинални, че ми се наложи да прочета в Уикипедията какво означава площадът да прилича на Ханой след офанзивата „Тет“!:)

Пак ще намекна, че романът си има своите дребни моментни колебания (кои въпрос на нерешителен стил, кои на побягнала факто-логика), но след толкова смях е нормално човек да махне с ръка и само да се настрои очаквателно за следващото произведение на автора от вселената на Лазар и Григор. Такива книги заслужават да попаднат във фокуса на голямо издателство, което да не жали човешки труд и рекламни средства, за да популяризира толкова забавно произведение на автор с толкова рядък талант. Тъй че, успех на Калоян Захариев и до най-скорошни срещи с героите му!:)

Положено на масата в лабораторията, обвито от лимонов аромат на дезинфектант, бебето плачеше по начин, който караше сирената за ядрена атака да гали ухото като песен на славейче, спечелило „Евровизия“. То не просто плачеше, нито пък ПЛАЧЕШЕ. Всъщност ПЛАЧЕШЕ и ако се съдеше от зачервеното му личице и широко отворена устичка, май нямаше никакво намерение да спира в следващите няколко хилядолетия.
– …
– КАКВО? – провикна се Григор.
– КАЗВАМ: ДОБРЕ, ЧЕ СМЕ ДАЛЕЧ ОТ ГРАДА!
– ДА, НО ЗА СМЕТКА НА ТОВА НИЕ СМЕ БЛИЗО! ЗАЩО НЕ ГО ОТВОРИШ ДА ВИДИШ КАКВО МУ ИМА?
– КАКВО???
– КАЗАХ…
– ЧУХ КАКВО КАЗА! И КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, ТРЯБВА ДА ЗНАЧИ „ЗАЩО НЕ ГО ОТВОРИШ“???
– АМИ ДА ГО ВИДИШ ОТВЪТРЕ. МОЖЕ НЕЩО ТАМ ДА НЕ МУ Е НАРЕД.
– АБЕ ТИ ЩО ЗА МАНИАК СИ?
– ЕЙ, ТИ ГО ПРАВИШ ПОСТОЯННО!
– ДА, НО С НЕЩА, КОИТО ВЕЧЕ СА БИЛИ НАЛАЗЕНИ ОТ ЛИЧИНКИ! НЕ С БЕБЕТА, УРОД ТАКЪВ!
– ТИ КОГО НАРИЧАШ УРОД, БЕ?
– ТЕБ!
– А ТИ ЗНАЕШ ЛИ КАКВО СИ, А?
– И КАКВО СЪМ?
– ОВЧИ НЕКРОМАНТ! ТОВА СИ ТИ!
– АМА НИ ПЛАТИХА, НАЛИ? СПОРЕД ТЕБ ОТКЪДЕ ЩЕ СИ ПОЛУЧИШ ЗАПЛАТАТА, А? ОТ СЪЩАТА ТАЯ ОВЦА! Я ЧАКАЙ МАЛКО!
– А ПЪК МИНАЛАТА СЕДМИЦА, ДЕТО ТИ…
– …
– КАКВО???
– КАЗАХ: Я ИЗЧАКАЙ МАЛКО!!!
– ДОБРЕ… А КАКВО ДА ИЗЧАКАМ?
– МОЖЕ ДА Е ГЛАДНО.
Възцари се тишина… ако не броим бебешкия вой, напукващ мазилката по стените.


Книгата можете да получите в електронен вид тук, а още мнения за нея има в блоговете на БлажевMy Fantasy Experience, Талиесин, Неандерталеца и много други.

неделя, юли 30, 2017

Мегре и сянката върху пердето - Жорж Сименон

Още една криминална загадка за Мегре из парижките потайности. След като я довърших, на по-преден план в съзнанието ми останаха да се носят няколко картини. 

Едната съдържа палта, ръкавици и лули. Мокри паважи, строги порядки и танцьорки от вариететата, които понякога се оказват по-принципни и консервативни в действията си дори и от законните съпруги, които пък понякога незаслужено и без да се усещат прекаляват с претенциите си към половинката.

Другата е на стара сграда на пощад Де Вож с множество наематели, високи тавани, портиерка и лабораторията на убития във вътрешния двор. Много прозорци гледат натам и със сигурност някой е видял и друго, освен сянката на трупа върху пердето. Кой, защо и как? Кой е убил богатия собственик на лаборатория за серуми и е опразнил касата му? Къде са изчезналите оттам триста хиляди франка? Какво се крие зад недомлъвките на всеки от разпитаните? Какво ценно знаят Лудата, Клюкарката и Портиерката?

Северната гара, площад Пигал, цинични служители на закона и едрият силует на Мегре, който е твърде жалостив за професията, която упражнява. Обаче елементарни препятствия като истерични кризи и странни завещания, които изскачат от нищото в последния момент, са последното нещо, което ще го отклони от вярната нишка.

Аудиокнигата чете Мира Михайлова.

понеделник, юли 24, 2017

Зеленият Марс - Ким Стенли Робинсън

50 години след събитията от „Червеният Марс“ заварваме планетата малко по-друга. Родили са се поколения хора, които познават само Марс. Тераформирането е напреднало достатъчно, за да може тук и там да се завъжда приспособена за местните условия растителност. По-свободолюбивите жители все още не се доверяват на властта след кървавото потушаване на бунта им от 2061-ва и се крият кой където може – под ледената шапка на южния полюс, из забутани пещери в каньоните, в магмени тунели от стари вулкани, където и да е, но само да са скрити от очите на спътниците. Различните фракции оцеляват самостоятелно, без да помислят вече за обединение и свобода от големите корпорации, които построяват нов асансьор и подновяват потока от имигранти. Или поне нещата продължават така до време, когато по стечение на обстоятелствата гоненията на нелегалните съвпадат с невероятен природен катаклизъм на Земята. Моментът плаче да бъде използван.

Единиците останали от първата стотица пак играят решаващи роли, но вече са подпомогнати и донякъде изместени от новото поколение марсианци, които поемат инициативата за новото освободително движение. Също в тази книга научихме истината за Койота, който беше такава мистерия в първия том. А пък гадната рускиня Мая най-после разбра кой уби Джон Буун.

Тънката нишка на алогичност, на действия мотивирани от догадки и усет я проследяваме в много от героите. Неслучайно една от главите се казва „Какво да се прави?“ по аналогия с книгата на Чернишевски за дилемата как да се развива руското общество след отмяната на крепостничеството. При толкова трудности с невидимо решение Червена планета е населена с разпокъсани общности от бегълци, политически екстремисти, еко-фундаменталисти и вездесъщи корпорации. Как да се развива тя и кой ще го реши?

Повествованието отново върви с явно характерния за автора странен стил, който е в състояние да ме приспи от половин страница. Ким Стенли Робинсън разказва твърде особено и за мен е леко странно как и тази му книга е била отличена с "Хюго" и "Локус" за 1994. Книгата не се чете лесно и не те увлича. Аз поне я довърших с големи усилия, само за да разбера как ще позеленее Марс в рамките на един том и съответно бях малко разочарован. Фокусът на вниманието на автора е далече от техническата страна на нещата, а е по-скоро върху социалните промени, екологията и как се взимат решения за проблеми, които не могат да се решат.

Мая разбираше, че прехваленото превъзходство на по-възрастните бе единствено въпрос на рани и белези.
***
Децата се разбягаха като подплашени бекаси.
***
Ужасно бе, че самият цикъл функционираше по този начин, че живееха един път, а умираха завинаги.
***
Властта е половината от робството.
***
Просто благодари на съдбата, че си мъж и си свободен като небето.
***
Това също е проява на свещената зелена сила viriditas. Да се концентрираш не върху онова, което сме създали, а върху онова, което предстои да създадем.
***
Не властта развращаваше хората, а глупаците развращаваха властта.

сряда, юли 19, 2017

Говорящата кожа - Карл Май

Отново сборник с няколко разказа ("Джо Бъркърз, Едноокия", "Говорящата кожа", "Синовете на упсарока", "Отмъщението на ери", "Канада Бил", "Ибн ел’ ам" и "Черното око"), пълен с любимите ни герои на Карл Май. Ще срещнем Поразяващата ръка, Винету, Олд Файерхенд и много други повече или по-малко известни, но еднакво храбри, справедливи и направо безсмъртни уестмени, че даже и самия Ейбрахам Линкълн. Последното представихте ли си го - в края на деветнайсти век един немски писател на уестърни е бил дотолкова впечатлен от величието на Линкълн, че му е отредил главна роля в два от разказите си! 

Освен за тържеството на справедливостта сред враждуващите бели и червенокожи, тук ще прочетете и няколко истории за проблемите на чернокожите в по-южните щати, истории за наказани престъпници, самородно злато, което намира истинския си собственик, природни катаклизми и универсални човешки добродетели. За това как дори да живееш в пустошта, може да се държиш като джентълмен. За цвят има даже и малко лъвове от суданската пустиня.

Приятни за припомняне истории, които днес са незаслужено непопулярни. Да се надяваме, че сегашното "днес" не е представително в по-дълъг времеви хоризонт и качествени истории на майстори разказвачи като този ще продължат да се четат, преразказват и ще вълнуват младите сърца, защото хората и това какво ги впечатлява не са се променили особено през последните няколко хиляди години.

През 1978 аудиокнигата е прочел Енчо Енчев.

понеделник, юли 17, 2017

Машина за истории - Антология

"Машина за истории" е доста особена книга. Рядко ще срещнете по книжарниците нещо подобно - като жанр, идея, тематика, оригиналност, брой произведения и автори.

В този сборник са събрани победителите от последните пет години в ежегодния конкурс на електронно списание "Сборище на трубадури" на името на Агоп Мелконян за къс фантастичен разказ. Елитна подборка от вероятно вече близо хиляда състезавали се разкази. Но ако не сте за пръв път в този блог, на вас това най-вероятно ви е добре известно. Защо? Защото като член на журито на конкурса всяка година не пропускам да разпространя информация за новото издание и да се насладя на поредната порция качествена българска фантастика. 

Освен като любител на фантастичното и мелконяновското в тези произведения, аз особено много се радвам и на формата им. Обожавам късите разкази! Голямо майсторство е да си разкажеш историята в такъв ограничен обем и освен това да намериш място и за всичко важно като смисъл, случка, послание, език, герои, диалози и т.н. А ако успееш да вкараш и някакви интересни обрати, изненади и неочаквани завършеци, можеш да си сигурен, че читателите ще питат за още твои произведения. 

Всички тези разкази съм ги чел по няколко пъти, но въпреки това пак ми беше приятно да ги прелистя и в новото им хартиено тяло с великолепно идейна корица. Бонусите за читателите обаче не се изчерпват само с нея, защото литературната реколта на лауреатите за всяка от петте години е допълнена и обогатена с интервюта, спомени и други интересни текстове, всички посветени на живота и творчеството на патрона на конкурса - Агоп Мелконян.

Моят екземпляр от сборника имаше честта да бъде превърнат в безценен чрез автографите на някои от най-характерните автори като Далия Ал-Халил ("Свежа вода"), Явор Цанев ("Селцето"), Мартин Петков ("Този човек дойде от Земята") и не на последно място Яница Христова, чийто разказ "Машина за истории" се превърна и в емблема за целия сборник.

Несправедливо, а и направо невъзможно е да се изтъкне само един или друг разказ, прелестите им са разнолики, историите са стройни (да се разбира и като "кратки"), безгрижни и натоварени с очаквания за бъдещето, те приличат на снимка на випуск абитуриенти от някоя девическа гимназия. 

Дайте им шанс! Други читателски блогове вече отдавна го направиха: Приумици, Книголандия, Марио, Вальо... 

вторник, юли 11, 2017

Артас: Възходът на Крал-лич - Кристи Голдън

Това е поредна книга, която разказва частица от историята на Азерот – светът, в който се развихря действието на Уоркрафт. А тази игра няма нужда от представяне, в нейния фентъзи свят милиони запленени от магията на Близард по цял свят прекарахме блажени години.

Книгата ми беше полезна, за да навържа парченцата история, които вече знаех. Премеждия на герои, кралства, раси и империи. На цели континенти и даже светове.

В този том проследяваме живота на Артас Менетил, наследник на трона на Лордерон. След нахлуването на орките през Тъмния портал и падането на Стормуинд, Лордерон вече също не е остров на спокойствието, но все пак е място, в което старите ценности се пазят. Паладините служат на Светлината, младите слушат старите и кралството е подходящо място за израстването и възпитаването на истински силен лидер с правилни ценности, който да предвожда човешката раса в борбата им с Ордата. Изкушенията на тъмната страна обаче са навред и в хода на действието проследяваме как малко по малко у един добродетелен младеж с бъдеще покълва злото, което в края на краищата ще го превърне в Крал-лич – предводител на опустошенията на пълчищата на немъртвите.

Сблъсъци на воля, древни магии и могъщи оръжия озаряват пътя на Артас към Замръзналия трон. Убийства, измяна и предадена любов са най-малкото, което го чака. Епична история, променила съдбата на целия свят. Любезно ни бяха оставени не една и две открехнати вратички (като например съдбата на любимата ни магьосница Джейна), през които да се гмурнем към следващия том от поредицата.

Вятърът виеше като наранено дете.
***
Фалшивата скромност е толкова лоша, колкото и фалшивата гордост. 


четвъртък, юли 06, 2017

Нощни птици – Сборник

Нямам представа кой е Лорънс Блок извън това, че е съставител на този сборник. Е, наистина после прочетох разни неща, но не те бяха причината да прежаля 19 лв и да си купя тази книга в първия момент, щом я видях. Тук правя по-голяма пауза, а вие питате: Добре, а защо тогава я взе? Заради една корица, една идея и три имена, казвам аз.

Заглавието и корицата на българската версия на сборника представляват едно и също – най-известната картина на американския художник-реалист Едуард Хопър. Преди години, когато тепърва започвах да поглъщам праведното слово на Майкъл Конъли без да си поема дъх, за пръв път забелязах колко голямо внимание обръща той на музиката и образите. Бях толкова впечатлен от мястото и смисъла на картината на Хопър „Нощни птици“ в романа, че сигурно над година картината ми стоя като тапет на компютъра.

И сега изведнъж научавам, че на някой си Лорънс Блок му дошла идея да покани известни автори от жанра (крими, мистъри, трилър) да напишат 17 разказа, които да са вдъхновени от други картини на същия художник, сред които автори аз забелязах първо имената на Майкъл Конъли, Стивън Кинг и Лий Чайлд.

Разказите очаквано са изключително разнородни. Забелязвал съм и друг път, че антологиите са като мелези - по-малко стойностни от чистопородните екземпляри с един автор, но по-обични и по-красиви. По-богати на литературни гени. И тук имаше текстове, които откровено не ми допаднаха, имаше и такива, които бяха точно това, което очаквах. Нарочно се упражнявах първо да погледам няколко секунди съответната картина, да се помъча да си създам някакъв свят около нея и чак тогава да прочета разказа. След това се връщах и пак я гледах. Малко бях разочарован да открия, че всъщност много малко от 17-те разказа могат да минат за криминални дори в най-широкия смисъл на думата. Приятно впечатление ми направи, че всички автори са имали някакви сантименти към определени картини на Едуард Хопър и са написали историите си с истинско чувство на съпричастност към времена, град, заведения, събития, нрави или дори само определена атмосфера. Това не са разкази, които са писани насила или за пари.

В сборника има истории за частни детективи, които откриват неща, които не са за съобщаване на клиента. Истории за Голямата депресия, за борбите на черните за равноправие. За самия Хопър и наследството му, за жени и мъже, които търсят нещо извън техните си семейства. За хотели и гари, за Града, за Пенсилвания стейшън. Истории за банки, кина, алкохол и пистолети, за прекалено млади хора, които се осмеляват да посегнат на чуждия живот, когато всички други са се парализирали от страх и ужас. Ако щете вярвайте, обаче има даже и разкази за призраци!

В заключение мога да кажа, че се чувствам удовлетворен, крастата ми по Хопър е начесана.:)


Оттогава научих, че не можеш да виниш някого, задето не те обича.
***
Смехът не се брои. Той е по-малко от усмивка.


понеделник, юли 03, 2017

Хайдути – Николай Хайтов

Тази книга представлява сборник с истории за различни хайдути от стари времена. Историите са сглобени от Хайтов от предания, приказки, легенди, а и от по-достоверни документи, спомени на очевидци, писма и други записи. Получила се е много приятна смес от факти и легенди, която дава вероятно най-изчерпателната информация за тези хора, която да става за четене от обикновени любопитни читатели.

Книгата всъщност аз я купих и четох заради филма за Румяна войвода, който излезе миналата зима. Филмът не беше кой знае какво и не е зле да се пропусне, историята на Румяна също не запомних особено, но като повод да прочета останалите истории явно си е струвало.:) Вътре има истории за известни хайдути и за забравени такива. Някои от най-пространните и подробни даже са за хора като отец Матей Преображенски – Миткалото, които никак не се вписват в категорията хайдути. Интересни ми бяха повечето очерци – за Чавдар и неговия байрактар Лулуш, за Ангел, за капитан Петко. Интересна ми беше както историческата страна, така и разните хитринки, които са ползвали благородните народни защитници в неравната си борба с турците. Някои от тях са били истински български версии на Робин Худ, други „играели“ по на дребно и са били по-близо до значението на думата айдуци. Трети пък са били надраснали времето си и са се борили и жертвали за каузи като просвета и освобождение, за които населението още не е било узряло.

Кой помни днес, че някога София е била превземана от хайдути? Или пък онзи номер на капитан Петко с чувалите с вълна? А гайдата на Ангел или просветителските и книжовни подвизи на Очматей? Хитростите и бабаитлъка? Геройствата и предателствата на хора без потекло или друго богатство, освен буден ум и смелост. Може би не е и нужно, макар днешните ни сънародници изпитват неясни за мен сантименти към славното минало, що такива излишни предавания има даже в национален ефир. Но ако на някой случайно му се дочете, Николай Хайтов е оставил прелестен материал за запознаване срещу скромните 2лв при букинистите.

понеделник, юни 19, 2017

Хвърчащата класна стая - Ерих Кестнер

Плачът е строго забранен.

Вероятно и преди мен милионите щастливи читатели са отбелязвали, че Ерих Кестнер е олицетворение на понятието хуманист. Толкова доброта има в действията на героите му, без да се захаросани или неестествени. 

Осмокласниците от мъжката гимназия в Кирхберг имат стара вражда с учениците от конкурентното реално училище. Историята започва с вероломното пленяване на един от "нашите" и нечувана гавра с тетрадките по диктовка, което довежда до война със снежни топки, освобождаване, странна училищна пиеса, преоткриване на стари приятелства, разни проявления на духа на наближаващата Коледа, заминаващи влакове, много чест, справедливост, мъжество и какво и още не, че направо не е за вярване как такава малка книжка може да събере толкова много важни и весели неща. И герои! Уж са деца, обаче с толкова отговорни характери и поведение, че ще засрамят повечето възрастни, които познавам.

Това е може би най-силната книга на Ерих Кестнер от всичките му романи за деца. Лично мнение. Много е трудно да се коментира такова съвършенство, то е малко като поезията, може само да се преживява и споделя. Припомнете си я и я прочетете и като възрастни, няма да съжалявате. 

Не искам да си развалям настроението и да коментирам безвкусните корици на издателство ПАН и затова прилагам оригиналната.

неделя, юни 11, 2017

#53 пъти любов и други важни неща - Михаил Караиванов

Михаил Караиванов има втора книжка с още по-изпипана поезия, която ще бъде и втората с подобно съдържание, коментирана в този блог. Първата е пак негова. Причината за това не е, че страстно съм залюбил жанра (не, с него все така се гледаме под вежди строго), а просто защото Мишо е написал интересни неща, и защото е страхотен човек, на когото е неприятно да се отказва. 

Дори и да го познавате, имайте едно на ум, че Михаил Караиванов ще ви излъже. Не, не в реалния живот, имам предвид само какво ще очаквате да напише. Ще ви подведе да повярвате в бронираната му с трезвост душа и после ще ви напише стих, завършекът на който ще разтопи нещо у вас. Нещо малко, но няма да го забравите. След това вече забелязали лиричното у него, ще бърза да ви заблуди, че изцяло е такъв (аха, още един поет...), че само целувки и рози са му в главата, и после ще ви сюрпризира с някаква математическа точност, научен факт, графична изненада или нещо друго, което да върне вниманието ви обратно от розовите облаци на грешната земя. Такива са стиховете му - разнообразни, неочаквани, приятни. Едновременно логични, дори в подредбата им, и нежни. Кратки. Точни. Мъжки. Очевидно е, че голяма част от тях са били вдъхновени от конкретни събития и конкретни жени. Предполагам, че авторът би могъл да сподели и по-пикантни подробности относно бройката на любовите му, с която ни шашка и ни кара да му завиждаме още от заглавието, но като се има предвид образцовото му джентълменство, едва ли ще разкрие каквото и да е. Тъй че, мили дами, не се притеснявайте, вашите романи с Мишо ще си останат само ваши.:)

Не едно и две от нещата в стихосбирката ми връщаха погледа, за да ги препрочитам, и то не от неразбиране, а просто защото ми харесаха. И съм почти сигурен, че и вие ще си намерите нещо, което да дърпа вашите тънки струни.

ОГЪРЛИЦА
нищо не стои
така добре
на една жена
както
красивите думи
на един мъж
***
ЛЮБОFF
каза ми
че ще се върнеш
да събереш
каквото е останало от теб

с книгите 
и старите касетки
с чашите с червило
вземи си и последното
обичам те

заема
прекалено много
място

понеделник, юни 05, 2017

Пентаграма - Ю Несбьо

Неофициалният крал на скандинавските страхотии продължава с приключенията на любимия ни алкохолизиран детектив Хари Хуле. И то как! 

Чичо Ю набързо ни припомни какво се беше случило в предишните две книги и ни захвърли в едно неочаквано горещо лято в Осло. Хари се развива алкохолически, личната му инициатива с разследването на убийството на любимата му колежка не стига до никъде, Ракел го напуска, а началството любезно го уведомява, че ще бъде уволнен, защото това неговото вече на нищо не прилича. При такава прелестна завръзка започнаха да валят убийства на млади жени, край които се въргалят петолъчки и по един отрязан пръст. Кой и как са въпросите, които си задават всички, а само Хари се пита защо. Защото отказва да повярва, че всичко е дело на откачен убиец, и се заравя да намери причината. Мяркащите се червени диаманти, източноевропейската следа и някои други неща го насочиха в правилната посока, макар нито той, нито аз до самия край да очаквахме невероятната развръзка.

Ако ви трябват снимки на заподозрян някъде около туристическите забележителности, конфискувайте фотоапаратите на групите туристи от Япония. Винаги ще изскочи нещо.;)

Чичо Ю очевидно е овладял майсторството да пише интересно и действието и съдбите на героите така да увличат читателя в жанр с толкова изострена конкуренция, че направо ти отнася главата. Не е за вярване как може да валят изненади, дори когато си мислиш, че вече си чел всичко.:)

Книгата се явява и нещо като минифинал на мерзостите на врага от предишните две книги, който за зла съдба все успяваше да се измъкне и да натвори още бели. Е, оди баба до намяра... А завършекът, о, прелест! Както отбеляза младата дама от щанда на издателството на Пролетния панаир на книгата, която ме обу да си купя книгата, с времето Ю Несбьо става все по-добър.

Нямах никакво намерение да купувам тази книга, но се поддадох на чара на продавачката, и сега не съжалявам за нито една похарчена стотинка. Непременно ще се чете още!

Още възторзи за същата книга ще намерите при Елица от Момичетата от града.

Усещаха единствената по рода си вечерна милувка на столичния въздух през юли.
***
В наши дни рядко редакция, уважаваща публицистиката, използваше въпросителен знак при заглавие на първа страница.
***
Носеше жълт бански. Такъв цвят бански отива на много малко жени. Ракел беше една от тях.

неделя, май 28, 2017

Претоварване - Артър Хейли

Както и друг път ми е правило впечатление, Хейли е рядка птица. Другите писатели едно си знаят, едно си баят - цял живот пишат за темите, които познават. Хейли от друга страна се задълбочава в нещо интересно, отделя му година-две от живота си, за да го опознае, пише невероятно компетентен роман по темата и... я зарязва, за да се задълбочи в нещо друго, което вече е обсебило вниманието му. Този път това са омайните дебри на енергетиката.

1979, Калифорния. Едно необичайно горещо лято става повод, но не и основна причина, за лавинообразно разразили се проблеми в най-голямата компания за производство и пренос на ток. Климатиците (или както е било увековечено от тогавашния преводач това чудо на техниката - кондиционерите) на щата работят на макс, а мощностите не стигат. Планови ремонти, мерзки саботажи на станции от еко-екстремисти, кражби на ток и съмнителни съвпадения довеждат до немислимото - рухване на системата. Може ли нещо да се направи днес, сега? Има ли хора и отрасли, за които спирането на електричеството е буквално въпрос на живот и смърт?

Като истински майстор на трилъра Хейли умело е смесил личните приключения на героите с големите корпоративни събития. Така става още по-интересно, защото е скучно да гледаш само турски сериали или само документални филмчета. Какви глобални решения взимат хората, когато са затрупани със собствените си семейни проблеми за мен е по-интересно. Колко любопитно може да бъде едно общо събрание на акционерите, да се убедиш във вредата от еко-фундаменталистите или да чуеш за невидимите герои зад пултове, генератори, турбини и тръбопроводи, които ежедневно и ежечасно ни осигуряват нещо, което имаме за даденост.

Интересна беше прогнозата от преди 40 години, че природният газ ще стигне на Северна Америка най-много за още 7 години, понеже континентът напълно е изчерпал запасите си, а нефтът също ще им свърши до началото на новия век. Ето как шистовата революция и развитието на технологиите като цяло може да опровергаят и най-запознатите и да се окаже, че към днешна дата Щатите са най-големия производител в света. 

Малко неочаквано и много приятно за мен тази книга разказва от страната на корпорациите. Днес не вярвам някой да напише нещо такова. Сега е по-трудно да вкараш едрия капитал в кожата на доброто момче. И не защото там моралът се е променил, просто е модерно да се говори за еко и био. По-популярно е да си Майкъл Мур, а не директор на енергото.

Както веднъж ми беше намекнато, на Хейли силата не са му героите. Не са особено интересни, нямат и кой знае колко достоверен вид, но явно на него целите му са други и оригиналните герои не са му приоритет.

Художествените достойнства на българската корица бяха съмнителни и затова прилагам тази.

четвъртък, май 25, 2017

Карти на масата - Агата Кристи

"Карти на масата" е истинско произведение на изкуството, един от най-добрите екземпляри за това как "малките сиви клетчици" на Поаро разкриват убийство, за което няма почти никакви улики.

На вечеря у богат и ексцентричен чужденец са поканени точно 8 души, подбрани по неясен признак. След вечерята се разделят на две карета за бридж в две стаи, като прави впечатление, че едната четворка включва детектив от Скотланд ярд, писателка на криминални романи, агент от Сикрет сървиз и мосю Поаро. Интересното се случва обаче в другата стая, където домакинът е убит с кинжал, а никой от играещите май не е забелязал нищо. Кой е виновен, как е станало и защо? Кой от майсторите на загадките ще разкрие случилото се?

Историята много ми хареса, защото акцентът беше върху методичната работа с фактите и последователното разкриване на нова информация за заподозрените. За миналото им, за действията им днес. Записът на резултата от играта на бридж помогна много, за да се ориентираме що за характери и поведение имат героите. Какво биха предприели и какво не биха се осмелили. Убивали ли са преди? В характерния си стил леля Агата с лекота ни демонстрира как всеки може да има възможност, че и мотив, както и защо няма начин да е бил той.

Искам и аз да се науча да играя бридж!

понеделник, май 15, 2017

Шерлок Холмс: Изгубените случаи. Колекция загадки - Д-р Джон Уотсън

Книгата в луксозен вид (твърди корици, цветни илюстрации, ключ с отговори на края на книгата) преставя 167 загадки с различна трудност уж в духа на историите за Шерлок Холмс на невероятния Артър Конан Дойл. Защо уж? Защото корицата подвежда, че са написани още някога от д-р Уотсън, който също е литературен герой, а всъщност са измислени и рисувани днес от авторски колектив. Освен това голяма част от загадките не са криминални, а са в някаква степен математически - зависимости с числа, подредба на букви и най-общо т.нар. текстови задачи от прогимназията. Е, тук са пропуснали класическия случай с двете тръби, които пълнят басейн, но затова пък имаше множество влакове, велосипедисти и пешеходци, които тръгват от разни точки за други точки, а сборът от годините им е равен на 7/9 от годишния доход на икономката в лири стерлинги. Нещо такова, надявам се, че се ориентирахте.

Въпреки, че сега подхождам с една идея по-критично, имаше време (и по-точно от четвърти до седми клас), когато решаването на такива задачки ми доставяше искрено удоволствие. Под давлението на незабравимата ни класна се бяхме специализирали в такива гимнастики на приложната математика. Уви, днес вкусът ми се е променил в друга посока и предпочитам да откривам разминавания в показанията на свидетелите и фактите на местопрестъплението, или някакви логически противоречия, каквито гатанки бяха по-малко. Много хубава част беше, че след всяка задачка има указание на коя страница може да намериш отговора и след като се поблъскаш, може просто да отгърнеш, да си обясниш необяснимото и да запрашиш към следващия опит за разделяне на една бала чай на еднокилограмови пакети, при условие, че имаш само две тежести за везната, съответно от 2,5 и 4,5 кг.

Дори и в такъв тип книга успях да изнамеря цитат, който в русофилските среди може да мине за политнекоректен, но да е все така верен на фактите и науката:

- Абсолютно ясен случай. Следите на убийците водят към руския императорски двор. Не харесвали политиката на премиера. Помнете ми думите, Уотсън, тепърва ще си имаме неприятности с Русия. Това наистина е затвор на народите, а не държава.
- Не сте ли малко рязък, Холмс? Все пак това е велика империя.
- По-точно чудовищно огромна. Величието предполага извисеност на духа. В ония диви степи и предателски блата то не вирее. Там няма и зрънце свобода...

сряда, май 10, 2017

Когато бях армейски генерал - Михаил Вешим

Тези дни един агент от ДС, популярен популист и военен министър по съвместителство се изказа, че щял да връща наборната военна служба, което провокира и припомни доста смешки. Любима тема на целокупния български народ, или поне на мъжката половина, е да се коментира казармата - спомени, кусури, хули, възхвала, умиление, цяла палитра от емоции. Михаил Вешим е имал "честта" да служи на родината 2 години и 3 месеца, което му е дало достатъчно време за събиране на материал за фейлетони. Аз пък имах удоволствието да прочета сборника му на два дъха точно в сегашния злободневен момент.

Смешно си беше, не мога да си кривя душата. Във всичките истории има по нещо забавно, нелепо или от абсурдите на "Параграф 22". За пиянства, безотговорности, обикновена глупост, злоба, простащина. За това как след градска отпуска може да се събудиш облечен с чужди дрехи, а униформата ти я няма. Или как се пишат безсмислени доклади по политическата част по метода копи-пейст и с разместване на думите от ланшния доклад. Безчет методи за скатаване и напиване, без да те те хванат. Как дипломиран журналист обяснява устройството на тежка картечница. Може ли да поздравиш генерал с "Добро утро!". Неща, които не са непременно свързани със служба на Родината, но пък са основна част от времето в казармата. В тази връзка, паралелите с приключенията на храбрия войник Швейк са напълно неслучайни и ценителите ще останат доволни.

Михаил Вешим е може би най-точният човек, когото да послушате по въпроса трябва ли да има задължителна наборна военна служба. Мнението му е кратко, само 180 страници, аргументирано, достоверно и най-важното - забавно да бъде прочетено.:)