неделя, май 28, 2017

Претоварване - Артър Хейли

Както и друг път ми е правило впечатление, Хейли е рядка птица. Другите писатели едно си знаят, едно си баят - цял живот пишат за темите, които познават. Хейли от друга страна се задълбочава в нещо интересно, отделя му година-две от живота си, за да го опознае, пише невероятно компетентен роман по темата и... я зарязва, за да се задълбочи в нещо друго, което вече е обсебило вниманието му. Този път това са омайните дебри на енергетиката.

1979, Калифорния. Едно необичайно горещо лято става повод, но не и основна причина, за лавинообразно разразили се проблеми в най-голямата компания за производство и пренос на ток. Климатиците (или както е било увековечено от тогавашния преводач това чудо на техниката - кондиционерите) на щата работят на макс, а мощностите не стигат. Планови ремонти, мерзки саботажи на станции от еко-екстремисти, кражби на ток и съмнителни съвпадения довеждат до немислимото - рухване на системата. Може ли нещо да се направи днес, сега? Има ли хора и отрасли, за които спирането на електричеството е буквално въпрос на живот и смърт?

Като истински майстор на трилъра Хейли умело е смесил личните приключения на героите с големите корпоративни събития. Така става още по-интересно, защото е скучно да гледаш само турски сериали или само документални филмчета. Какви глобални решения взимат хората, когато са затрупани със собствените си семейни проблеми за мен е по-интересно. Колко любопитно може да бъде едно общо събрание на акционерите, да се убедиш във вредата от еко-фундаменталистите или да чуеш за невидимите герои зад пултове, генератори, турбини и тръбопроводи, които ежедневно и ежечасно ни осигуряват нещо, което имаме за даденост.

Интересна беше прогнозата от преди 40 години, че природният газ ще стигне на Северна Америка най-много за още 7 години, понеже континентът напълно е изчерпал запасите си, а нефтът също ще им свърши до началото на новия век. Ето как шистовата революция и развитието на технологиите като цяло може да опровергаят и най-запознатите и да се окаже, че към днешна дата Щатите са най-големия производител в света. 

Малко неочаквано и много приятно за мен тази книга разказва от страната на корпорациите. Днес не вярвам някой да напише нещо такова. Сега е по-трудно да вкараш едрия капитал в кожата на доброто момче. И не защото там моралът се е променил, просто е модерно да се говори за еко и био. По-популярно е да си Майкъл Мур, а не директор на енергото.

Както веднъж ми беше намекнато, на Хейли силата не са му героите. Не са особено интересни, нямат и кой знае колко достоверен вид, но явно на него целите му са други и оригиналните герои не са му приоритет.

Художествените достойнства на българската корица бяха съмнителни и затова прилагам тази.

четвъртък, май 25, 2017

Карти на масата - Агата Кристи

"Карти на масата" е истинско произведение на изкуството, един от най-добрите екземпляри за това как "малките сиви клетчици" на Поаро разкриват убийство, за което няма почти никакви улики.

На вечеря у богат и ексцентричен чужденец са поканени точно 8 души, подбрани по неясен признак. След вечерята се разделят на две карета за бридж в две стаи, като прави впечатление, че едната четворка включва детектив от Скотланд ярд, писателка на криминални романи, агент от Сикрет сървиз и мосю Поаро. Интересното се случва обаче в другата стая, където домакинът е убит с кинжал, а никой от играещите май не е забелязал нищо. Кой е виновен, как е станало и защо? Кой от майсторите на загадките ще разкрие случилото се?

Историята много ми хареса, защото акцентът беше върху методичната работа с фактите и последователното разкриване на нова информация за заподозрените. За миналото им, за действията им днес. Записът на резултата от играта на бридж помогна много, за да се ориентираме що за характери и поведение имат героите. Какво биха предприели и какво не биха се осмелили. Убивали ли са преди? В характерния си стил леля Агата с лекота ни демонстрира как всеки може да има възможност, че и мотив, както и защо няма начин да е бил той.

Искам и аз да се науча да играя бридж!

понеделник, май 15, 2017

Шерлок Холмс: Изгубените случаи. Колекция загадки - Д-р Джон Уотсън

Книгата в луксозен вид (твърди корици, цветни илюстрации, ключ с отговори на края на книгата) преставя 167 загадки с различна трудност уж в духа на историите за Шерлок Холмс на невероятния Артър Конан Дойл. Защо уж? Защото корицата подвежда, че са написани още някога от д-р Уотсън, който също е литературен герой, а всъщност са измислени и рисувани днес от авторски колектив. Освен това голяма част от загадките не са криминални, а са в някаква степен математически - зависимости с числа, подредба на букви и най-общо т.нар. текстови задачи от прогимназията. Е, тук са пропуснали класическия случай с двете тръби, които пълнят басейн, но затова пък имаше множество влакове, велосипедисти и пешеходци, които тръгват от разни точки за други точки, а сборът от годините им е равен на 7/9 от годишния доход на икономката в лири стерлинги. Нещо такова, надявам се, че се ориентирахте.

Въпреки, че сега подхождам с една идея по-критично, имаше време (и по-точно от четвърти до седми клас), когато решаването на такива задачки ми доставяше искрено удоволствие. Под давлението на незабравимата ни класна се бяхме специализирали в такива гимнастики на приложната математика. Уви, днес вкусът ми се е променил в друга посока и предпочитам да откривам разминавания в показанията на свидетелите и фактите на местопрестъплението, или някакви логически противоречия, каквито гатанки бяха по-малко. Много хубава част беше, че след всяка задачка има указание на коя страница може да намериш отговора и след като се поблъскаш, може просто да отгърнеш, да си обясниш необяснимото и да запрашиш към следващия опит за разделяне на една бала чай на еднокилограмови пакети, при условие, че имаш само две тежести за везната, съответно от 2,5 и 4,5 кг.

Дори и в такъв тип книга успях да изнамеря цитат, който в русофилските среди може да мине за политнекоректен, но да е все така верен на фактите и науката:

- Абсолютно ясен случай. Следите на убийците водят към руския императорски двор. Не харесвали политиката на премиера. Помнете ми думите, Уотсън, тепърва ще си имаме неприятности с Русия. Това наистина е затвор на народите, а не държава.
- Не сте ли малко рязък, Холмс? Все пак това е велика империя.
- По-точно чудовищно огромна. Величието предполага извисеност на духа. В ония диви степи и предателски блата то не вирее. Там няма и зрънце свобода...

сряда, май 10, 2017

Когато бях армейски генерал - Михаил Вешим

Тези дни един агент от ДС, популярен популист и военен министър по съвместителство се изказа, че щял да връща наборната военна служба, което провокира и припомни доста смешки. Любима тема на целокупния български народ, или поне на мъжката половина, е да се коментира казармата - спомени, кусури, хули, възхвала, умиление, цяла палитра от емоции. Михаил Вешим е имал "честта" да служи на родината 2 години и 3 месеца, което му е дало достатъчно време за събиране на материал за фейлетони. Аз пък имах удоволствието да прочета сборника му на два дъха точно в сегашния злободневен момент.

Смешно си беше, не мога да си кривя душата. Във всичките истории има по нещо забавно, нелепо или от абсурдите на "Параграф 22". За пиянства, безотговорности, обикновена глупост, злоба, простащина. За това как след градска отпуска може да се събудиш облечен с чужди дрехи, а униформата ти я няма. Или как се пишат безсмислени доклади по политическата част по метода копи-пейст и с разместване на думите от ланшния доклад. Безчет методи за скатаване и напиване, без да те те хванат. Как дипломиран журналист обяснява устройството на тежка картечница. Може ли да поздравиш генерал с "Добро утро!". Неща, които не са непременно свързани със служба на Родината, но пък са основна част от времето в казармата. В тази връзка, паралелите с приключенията на храбрия войник Швейк са напълно неслучайни и ценителите ще останат доволни.

Михаил Вешим е може би най-точният човек, когото да послушате по въпроса трябва ли да има задължителна наборна военна служба. Мнението му е кратко, само 180 страници, аргументирано, достоверно и най-важното - забавно да бъде прочетено.:)

неделя, май 07, 2017

Воинът на светлината: Наръчник - Паулу Коелю

Наръчникът на Воина на Светлината е кратка книга без особени претенции за задълбоченост, точна логическа последователност на заключенията или някакви други такива сериозни неща. Тя е по-скоро за нещо по-общо като добротата и вътрешния мир.

Текстът представлява кратички съвети как да се държи човек, ако иска да попадне в категорията добър такъв. Прави това, не прави онова. Не е чак толква кратка и категорична като версията с десетте заповеди, защото тези на Коелю са по-скоро във вид на препоръки за праведен и успешен живот. Голяма част от тях са заимствани от древните мъдреци на Изтока (Лао Дзъ, Конфуций, Джубран...) и само са преразказани. Тук няма да откриете особена оригиналност, дори на няколко места в текста директно си пише откъде е взета споменатата мъдрост. Намекът обаче, че е освен целта, е много важно и по какъв път вървиш към нея, се разпознава отдалече.

Какво е интересното и ценното тогава, щом то не е оригинално като идеи, форма и съдържание? За мен това е неговата по-лесна смилаемост, по-голяма достъпност за масовия читател. Кой ще тръгне да издирва оригинални древни текстове, камо ли да почерпи нещо от тях и да им повярва? А когато е предадено по-лесно разбираемо и не непременно в контекста на войната е по-приемливо. Голяма част от действията на Воина дори си противоречат и Коелю казва: Спокойно, това е ОК. И читателят се успокоява, че дори и да греши, дори и да се колебае, да го е страх, да го бият, да отстъпва и да трупа какви ли не други негативи, това също е част от праведния път да си Воин на Светлината. Воинът на Светлината е нормален човек като всички нас, който иска и вярва, че може да бъде по-добър.

Затова аз харесвам това книжле и ми беше приятно да си го припомня с нов аудио-прочит. Спомням си даже, че когато излезе за пръв път преди години, вкъщи по едно време имаше 3 екземпляра за подаряване, правете си сметка.:)

Воинът на светлината никога не забравя да благодари.
По време на битката ангелите са му помогнали, небесните сили са поставили всяко нещо на мястото му и са позволили той да даде най-доброто нещо от себе си.
Другарите му отбелязват: „Има голям късмет!“ И наистина, понякога воинът успява да постигне много повече, отколкото му позволяват възможностите.
Ето защо, при залез слънце той коленичи и благодари на всички свои небесни покровители.
Благодарността му обаче не се ограничава само с духовния свят; той никога не забравя приятелите си, защото тяхната кръв се е смесила с неговата на бойното поле.
Не е нужно някой да напомня на воина за помощта, която другите са му оказали; той сам се сеща за нея и разделя с тях наградата. 
***
Няма воин на светлината, който да не се е боял да влезе в битка.
Няма воин на светлината, който да не е предавал и да не е лъгал в миналото.
Няма воин на светлината, който да не е тръгвал по чужди пътища.
Няма воин на светлината, който да не е страдал за маловажни неща.
Няма воин на светлината, който да не е смятал, че не е воин на светлината.
Няма воин на светлината, който да не е пропускал да изпълни моралните си задължения.
Няма воин на светлината, който да не е казвал „да“, когато всъщност е искал да каже „не“.
Няма воин на светлината, който да не е наранявал този, когото обича.
Затова е и воин на светлината; защото е минал през всичко това и въпреки всичко не е изгубил надеждата да стане по-добър.

четвъртък, май 04, 2017

Чук, чук! Кой е там? - Джеймс Хадли Чейс

Чейс е нещо като запазена марка за феновете на класическите криминалета с елементи на екшън. Бързо действие, напрежение, опасности и задължително драматична развръзка. 

Какво се случи на добрите герои този път:
Джони Бианда е лицето, което минава по заведенията да събира ежемесечната лепта от рекета, който всички плащат на местния бос Масино в малко градче на Източния бряг. И така много години, докато не идва един момент, когато мечтата му за собствена яхта, с която да ходи за риба, не натежава над смъртната опасност от това да посегне на парите на шефа. Става дума за инцидентно събрани много повече пари от обикновено - $180 000, което и днес не е малка сума. Съставен е план, осигурено е алиби, нещата са подготвени и изпипани. Тук идна едно "но", което изиграва ролята на малкото камъче, за което знаем, че е способно да преобръща всевъзможни превозни средства. Мистър Джони, както го нарича черният шофьор на боса, и явяващ се единствена негова дружка (на Джони, не на боса), носи завещан от майка му медальон с образа на свети Христофор. Според твърденията на същата тази майка нищо много лошо не може да му се случи, докато носи медальона. Заради неговото сваляне или по друга причина, обаче планът гръмовно се проваля и тръгва на все по-зле. Блед лъч надежда за измъкване от кашата, ръцете на мафията и прибиране на скритите пари проблясва, когато в един момент на бягството си Джони Бианда попада на млада руса шведка, с която прекарва не една и две нощи и която обещава да му помогне. Натам историята заприличва на нещо бонииклайдовско, барабар с трагичния завършек. 

Поуките, които се налагат, най-общо са от рода на:
  • Осмата Божия заповед - не кради.
  • В подсилен вариант - никога не кради от мафията.
  • Слушай майка си.
  • Не оставяй сигурния си живот, заради каквато и да е мечта, която се предполага да се сбъдне чрез откраднати от мафията пари. Това просто няма как да стане.
  • Нощите прекарани с млади русокоси шведки притъпяват чувството за самосъхранение.
  • Ако въпреки всичко ще правиш обира, не споделяй с никого, защото дойде ли да разпитва мафията, е трудно да си държиш езика зад зъбите, при условие, че току-що си си ги загубил всичките.
Корицата е ужасна, но какво да се прави, има и по-лоши неща в живота. Цитати няма да има, не очаквайте от Чейс особени духовитости или прозрения. Книгата прослушах в аудио версия благодарение на благородните и безкористни действия на лице с псевдоним Тъпанар Дрънкар. А заглавието идва от обяснението на главния герой, че потърси ли те, мафията винаги те намира, може да е след години, но един ден те непременно ще почукат на вратата ти.

понеделник, март 06, 2017

Антон и Точица - Ерих Кестнер

Странно хубава книга, макар ако се опирам на опита ми с други книги от Ерих Кестнер, би трябвало да кажа очаквано хубава. Приятна за четене, забавна, еднакво подходяща и разбираема за деца и възрастни. Всяка глава се редува с кратко Размишление за основните и важни неща, които са се случили в нея. И ако това ви се стори скучно, да знаете, че изобщо не е. Как може да е скучна история за малко момиченце с богато въображение и отличен най-добър приятел на име Антон, баща директор на фабрика за бастуни, майка, която не го уважава, понеже е прекалено добър, готвачка, която се казва дебелата Берта, гувернантка с лични проблеми и още няколко персонажи за фон. А, забравих и дакела Пифке! Фонът е Берлин през 1931-ва, когато градът е образец за развитие и процъфтяваща градска среда, нацисти още няма, по-голямата част от света и днес завижда за онзи ред и онези блага, които са имали хората там тогава.

В историята има заложени няколко по-маловажни случки и една основна интрига, която се разплита и разклонява на множество други. Къде изчезват всяка вечер малката Луиза Поге, наричана от всички Точица, защото била много дребна, и гувернантката й, докато родителите са навън, я на опера, я на прием? Защо всичко се случва тайно и по тъмна доба? Как ще се разплете загадката, кой е виновен и какво ще последва? Приятелите за какво са, ако не да помагат? Има ли непочтена работа? А справедливостта и смелостта има ли ги още?

Прочетете я, без да му мислите много, прочетете я и на децата си, много е смешна, изкушаващо кратка е и няма неподходяща възраст. По-добре да чуят тази история, отколкото модерни преводи на ужасиите на братя Грим. По книгата има два филма (от 1953 и 1999), но такъв език като на Кестнер е грехота да се губи и да не бъде прочетен.:)

Баща й, господин Поге, беше директор на фабрика за бастуни. Той печелеше много пари, но имаше и много работа. Обаче жена му, майката на Точица, беше на друго мнение. Според нея той печелеше прекалено малко пари, а работеше прекалено много. 
***
— Как мина в училище? — запита баща й.
И понеже Точица не отговори, а започна да бърка с лъжицата в супата си, той веднага й зададе втори въпрос:
— Колко е три по осем?
— Три по осем? Три по осем е сто и двайсет, делено на пет — каза момиченцето.
Господин директорът Поге не се учудваше вече от нищо. Той пресметна на ум и понеже резултатът се оказа верен, продължи да яде.
***
Точица взе бял конец от дебелата Берта и каза на кучето, което, малко поизморено, беше клекнало в кошничката си:
— А сега внимавай, малчо!
Пифке внимаваше. Когато беше изморен, той бе послушно куче.
Детето откъсна от макарата малко конец, завърза единия му край на възел около разклатения си зъб, а другия край върза за дръжката на вратата.
— Сега вече положението става сериозно! — каза Точица. — Бррррр!
След това постепенно се заотдръпва от вратата, докато конецът се опъна съвсем. Подръпна малко, изстена жално и отчаяно изкриви лице. Сетне отиде отново към вратата и конецът пак се разхлаби.
— Пифке, Пифке! — каза тя. — Не ме бива за тоя занаят!

вторник, февруари 28, 2017

Изкуството на войната – Сун Дзъ

Тази книжка е стара, една от най-старите на света, а това, че е интересна и днес, означава, че значи все пак има универсални истини. Че докато има хора, те ще воюват. Кое е добро, градивно и ще ти донесе успех, и кое не. Някой може да подцени силата на простите инструменти и да си каже: „Какво толкова, това всеки го знае?“  Добре, пренебрегни ги тогава.:)

Книгата е от 6. век преди Христа и до днес са запазени 13 глави, които са посветени на различни моменти от воюването между хората. Постулатите на книгата са толкова прости и общовалидни, че спокойно може да се приеме за писана днес – какво да правим, за да победим в коя да е компютърна игра. Текстът има голямо влияние в древния свят, а даже и по-ново време и дори в спорта. 

Авторът Сун Дзъ е китайски пълководец от времената, когато дори още не е имало Китай, а главите от неговата книга, които са оцелели до днес, са посветени на:

  • Планиране
  • Водене на война
  • Въведение в атаката
  • Тактика
  • Използване на силите
  • Силни и слаби страни
  • Борба за инициатива
  • Тактически варианти
  • Армията в поход
  • Теренът
  • Варианти на терен
  • Нападение с огън
  • Използването на шпиони

Хубаво е да се прочете, все някога.

Ако познаваш врага и познаваш себе си, не трябва да се страхуваш дори от хиляди битки. Ако познаваш себе си и не познаваш врага, за всяка победа ще получиш страхотно поражение. Но ако не познаваш себе си и не познаваш врага, то тогава ти си глупак и ще търпиш поражение във всяка една битка.
***
Военното дело е базирано на заблудата. Ако наистина можеш нещо, прави се пред противника, че не го можеш, ако си близко, прави се, че си далеко. Ако си далеко, прави се, че си близо.
***
Да спечелиш сто победи в сто битки не е върхът на умението. Да се подчини на врага без борба е върхът на умението.

вторник, януари 24, 2017

Кръстоносец - Тим Северин

Най-накратко тази книга е пътепис за двама души, които изминават на коне целия път по стъпките на Първия кръстоносен поход от Буйон, Белгия до Ерусалим, Израел. Дори и само това да беше, пак не е малко, но това вероятно е най-пленителния пътепис, който някога съм чел. В него е преплетена колкото съвременната гледна точка, толкова и историята на оригиналния Първи кръстоносен поход. Перипетиите на участниците тогава и сега са разказани толкова живо, интелигентно и с чувство за хумор, че човек инстинктивно усеща кога и какви са били проблемите и емоциите, които са вълнували участниците.

Първият кръстоносен поход е бил доста интересно събитие във всякакъв план - религиозен, социален, исторически, икономически, военен и какъв ли още не. Това е било нечувано предизвикателство за онова време и макар да има съмнения в користните намерения на някои от организаторите, за масата участници той си е бил единствено изпитание за вярата и поклонническо пътешествие към Светите земи. Това е установил и видният изследовател на древни загадки Тим Северин като е бил запленен особено от личността на един от основните предводители и главна фигура на северозападното разклонение на похода - херцог Годфроа дьо Буйон. Заинтригуван бил дотолкова, че през 1988 решил да провери изпитанието на собствен гръб.

Три години (1096-1098) са били необходими тогава на западноевропейците, за да стигнат до Божи гроб. Разбира се, жертвите и лишенията на днешните пилигрими не могат да се сравняват с глада и мизерстването на предшествениците им, но замислете се дали и днес с лекота може да се изминат няколко хиляди километра в компанията на своенравен арденски тежковоз - 800kg живо тегло, сприхав нрав и отмъстителни копита, колкото супени чинии. А ако такъв жребец се засили на бойното поле, бихте ли искали да сте му насреща?

Като книжно тяло книгата също представлява истинско бижу - твърди корици, плътна гланцирана хартия, цветни илюстрации. Самият й вид внушава: "Аз имам стойност и съм тук, за да остана. А ти?"

Хиляди благодарности към Д., чийто радар по неведом начин е засякъл точното време, когато бих имал нужда да прочета нещо толкова специално! Иска ми се да споделя, да разкажа, да говоря още за тази книга, защото прочетеното беше толкова хубаво.:)

Най-добрата екипировка за прекосяване на България изглежда е доброто храносмилане и няколко номера по-големи панталони.
***
Последното впечатление, което което отнесох със себе си, беше колко необикновено и богато бяха надарени всички страни, през които бяхме преминали. Зелена и плодородна, земята от Белгия до България споделяше като обща черта естественото богатство на хубавия климат и добрата почва. С редки изключения белгиецът, люксембургчанинът, германецът, австриецът, унгарецът, югославянинът и българинът бяха показали черти като трудолюбие и гостоприемство, както и едно общо усещане за удовлетвореност.

На предложението на възторжените маси Годфроа да стане крал на Ерусалим, той отговорил с останалата в историята велика фраза, която за последно ни показва що за натура е бил: Не мога да нося корона от злато там, където Исус е носил трънен венец. Загинал е там година по-късно, а гробът му не е отбелязан с нищо друго, освен една обикновена каменна пейка по пътя към Голгота.

На един лист си записвах имената на всички населени места, през които минават героите. Нанесох на картата имената на всички, които намерих, и се получи следната пътека:

неделя, януари 22, 2017

Зовът на далечния Север – Ким Хафез

Ким Хафез е французин от Мароко. Бил е във Френския чуждестранен легион и после решава да прекоси с кану цялата територия на Канада по диагонал – от Отава в цивилизования югоизток, та чак до Tuktoyaktuk на брега на Северния ледовит океан на северозапад. През реки и езера, половината път гребе срещу течението, където не може - влачи лодката и багажа по сушата. Жестока работа. Приключение като за две лета, защото през зимата в Канада всичко замръзва и няма къде да се плува.

Книгата има един съществен недостатък - Ким Хафез не може да разказва интересно. Има хора, сигурно и вие познавате такива, ще ви разкажат нещо уж тривиално, като как днес са отишли до пазара, и ще изпокапете от смях. Или най-малко ще ги слушате с отворена уста. Има други, които преминават през цял див континент, срещат бобри, мечки и лосове, преодоляват бързеи и водопади, срещат се с индианци и трапери, и въпреки всичко очите ви ще се затварят на всяко споделено изречение. Да беше дал Ким някой да му напише книгата по спомени и записки, като че ли щеше да е по-добре.

събота, януари 14, 2017

Червеният Марс – Ким Стенли Робинсън

В духа на най-новите тенденции в сферата на космическите пътешествия и аз като Илон Мъск обърнах поглед към Марс. Накъде по-точно – към Ким Стенли Робинсън, който от десетилетия се е посветил на темата за Марс и цветовете му, а за цялата си трилогия за Марс („Червеният Марс“, „Синият Марс“ и „Зеленият Марс“) е получил купища от най-престижните награди.

Пристига, значи, първата експедиция със сто заселници на Марс и започват да живеят в лишения, всеотдайно да работят, да създават жилища, блага, условия за живот. Експерти, специалисти в най-разнообразни области, толерантни и способни на компромиси в името на общото благо и оцеляването. С годините обаче инфраструктурата се развива, построяват даже космически асансьор и тълпите от Земята започват да пристигат с хиляди дневно. Различията се натрупват, конфликтите се задълбочават и в един момент напрежението избухва в разрушителна гражданска война. Какво ще се случи с любимите ни герои от първата стотица, как и накъде ще поемат? И още по-важно – какво ще се случи с Марс?

Долових някаква аналогия с „Луната е наставница сурова“ на Хайнлайн, макар тази книга да изглежда може би малко по-научна, а хайнлайновата по-романтична. Приликите не са малко, за да ги пропуснем - небесно тяло е колонизирано от хората, създава се нещо като отделна цивилизация, логично тя има различни интереси от тези на хората от Земята, следва революция с много разрушения и жертви.

Моменти, които не са определящи за действието, но ми направиха впечатление:
  • Нещо неслучайно – ислямски фундаменталисти от арабски произход убиха Джон Буун, което предполагам, че авторът е вмъкнал неволно, но е доста актуално към днешна дата. Бива ли да занесем на Марс и такива глупости?
  • Нещо от личните истории на главните герои, което ме подразни – двама американци, лидерите на първата стотица заселници, които не могат да си поделят една руска красавица. Хайде, моля ви се!
  • Действието има доста дълъг времеви хоризонт благодарение на най-новите генни терапии първите заселници вече могат да живеят стотици, а защо не и хиляди години.
Колкото и интересни, сериозни и научно обосновани да са прогнозите на автора за Марс, то относно Земята те са останали май в 80-те. Само 20 години по-късно цялата сила и значимост на Русия като фактор (човешки, научен, технически, финансов, всякакъв) от представите на автора са се стопили до неузнаваемост и само един Господ знае за колко дълго. Русия вече не е в състояние да колонизира каквото и да било, а частните компании, чиято алчност чичо Ким толкова критикува, изглеждат най-близо до целта. Която пак си е отчайващо далече – на цели 80 милиона километра в най-добрия случай на всеки две години.

Много ми се искаше докато чета романа да следя по картата на Марс къде се развива действието и откъде минават героите, ама не успях. Ще се пробвам обаче с втория том, да се готви „Синият марс“! (Така или иначе в историко-политически план синьото е орисано да идва да спасява нещата след червения батак.)

Марс. Той лежеше под тях като мръсна баскетболна топка.
***
Аналогиите с историята са последното убежище на хората, които не могат да осъзнаят положението в настоящия момент.
***
По-голямата част от невежеството е личен избор.

сряда, януари 11, 2017

Чужденецът - Албер Камю

След прочита на такива книги губя всякакво желание да се интересувам от авторите им. Може би е пропуск и те са дали и нещо хубаво на света, но аз не държа да го знам.

Поведението на героя през цялото време е меко казано странно и неадекватно на събитията, които му се случват. Държи се хем като някакъв дървен философ, хем като тъпанар. Може ли нормален човек да е толкова инфантилен и безразличен, независимо в каква ситуация е попаднал? Защото според мен не може. Майка му умряла - той отива на плаж с мадама. Повишават го от службата в Париж - той философства и отказва без смислени аргументи. Тръгва да се разхожда по плажа - застрелва непознат арабин. Пращат го в затвора - на него му все тая. Съдят го - той мълчи като пукал, приказва си само с пазачите и дава зор да се прибира в затвора. Осъждат го на обезглавяване, той пак философства за някакви глупости наум. Ненормалник.

Камю бил казал някъде, че се интересува единствено от абсурда. А защо изобщо е нужно това и какво ми дава то на мен? Дано при евентуален следващ сблъсък с Камю да запомня поне това, че никак не ми харесва, за да не се мъча трети път. Изобщо, какво хубаво е можело да се очаква от роман, който започва с "Мама умряла днес."?

сряда, януари 04, 2017

Теории за полета - Саймън Мордън

Представете си случка - получаваш като подарък от колеги роман от автор, когото не познаваш, и сам не би си купил, който роман на всичкото отгоре е втора част от някаква свързана история. Не започва много добре, нали? И после това нещо ти отвява главата! Невероятно!

Петрович е физик от руски произход, който освен гениални открития и купища цветисти псувни на майчин език, има още много какво да покаже. Заварваме го в суматохата на това, което е останало от Лондон след бунта на машините. Точно така, автоматизирането на автомобилите и интернетът на нещата са много хубави поне до момента, когато не се появи достатъчно могъщ изкуствен интелект, който има свои виждания как да управлява огромното си царство. Има обаче и добри новини, оцелялото от първата част електронно същество е първа дружка на Петрович и с негова помощ нашето момче вече има повече шансове да спаси жена си и останалото от града, когато врагове като ЦРУ и Външните решат да турят пепел на града в буквалния смисъл. Надбягване с опасности, препускане из улиците на метрополията, битки, загадки, шпионски игри, още битки и приятен полъх от далекоизточна екзотика. Петрович понася незаслужено много, но въпреки щетите ще ви изненада приятно. 

След сайбърпънк прозренията на Гибсън си мислех, че никога няма пак да се пише толкова фантастично. Е, по едно време Нийл Стивънсън решително ме опроверга, но като че ли мини-жанрът наистина вече не беше на мода. Дори бардовете от "Бард" пристанаха на по-лесно смилаемото фентъзи и издаване на по-слабите и неизвестни творби на големите майстори. А през цялото време Саймън Мордън си е бил тук, ама кой да му обърне внимание? Кой ли - странно, но до него първи у нас са допърхали от "Колибри". Саймън Мордън се оказа англичанин, има докторска титла по геофизика, пише отдавна, а за тази си поредица е получил наградата на името на Филип Дик. Преводът е работа на Васил Велчев, за който съм сигурен, че освен професионално предизвикателство е било и голямо забавление да слаломира из гъсталака от руски псувни. Накрая на книгата даже си има и легенда!:):):)

Не знам дали ако бях чел предисторията щеше да ми бъде толкова загадъчно-интересно, но и така беше супер. Чете се за няколко часа. Още от Саймън Мордън? О, да!

Те [медиите] търсеха сензация, а не просвещение.

понеделник, януари 02, 2017

Ритуали на съзряването - Октавия Бътлър

Тази книга е посветена на Акин, почти човешки изглеждащият син на Лилит - главната героиня от първия том. Хората вече са се завърнали на Земята и започват да се борят за оцеляването си сред амазонската джунгла, само че разделени. Тези, които са избрали да живеят с извънземните са в едни селища, а сепаратистите-"патриоти" - в други. Животът на Акин, като един от първите родили се на Земята мелези, се стича така, че още от невръстна възраст започна да опознава и едните, и другите, проблемите, желанията, мечтите им. И решава да помогне, да даде шанс на хората, които не искат да споделят гените си с извънземните, да заживеят самостоятелно, необезпокоявани и да могат там да имат деца по старовремския си начин. За съжаление на Земята това е невъзможно и борбата на Акин е да убеди извънземните, че Марс може да бъде пригоден за целта. Цялото това лутане, опознаване и радетелстване за човешката кауза обаче е преплетено с личното порастване на момчето и много често премеждията, знанията, които придобива, и решенията, които взима, са съизмерими с периодите, през които преминава и се развива самият той. Какво ще се случи в резултат от нечовешките усилия и способности на Акин остава да разберем в последната книга от трилогията.

Очаквано отзивите в блогосферата за втората част от поредицата са видимо по-малко от нереално масовото внимание около първата. Интересни ревюта може да прочетете при Ирина, Книгозавъра и Антон.

Втора част от трилогията Ксеногенезис е в превод на Владимир Полеганов. Споменавам го неслучайно, защото именно благодарение на неговите похвали и препоръки, както и тези на Джовани Чемишанов, аз изобщо открих авторката и романите й. А те, романите, не са нещо, което може току-така да бъде пропуснато. Благодаря, момчета!:)

И "Колибри", топката все още е във вашето поле, обещаното го чакаме като завещано: "Имаго" кога ще излезе?:)