неделя, септември 25, 2016

Фантастични светове – Сборник

Този малък сборник с фантастични разкази е дело на пловдивския клуб по фантастика „Соларис”. Самата книжка е замислена като списание за преводни разкази и това се явява нейният пилотен брой. Вътре са намерили място непревеждани досега на български разкази от най-големите имена в жанра. Всички знаете колко е трудно да се издават разкази, а пък фантастичните са още по-непродаваеми. Заради такива пазарни недъзи читателите, които обичаме и дори предпочитаме тази кратка форма, оставаме без особени шансове да се запознаем със стотиците и хиляди произведения на най-големите майстори.
В тази книжка ще се насладите на:
  • Станция Хоксбил - Робърт Силвърбърг – отдалечен в миналото мъжки затвор за политически изгнаници, които са заточени с еднопосочен билет там, за да не нанасят вреда в настоящето. За по-безопасно – преди Камбрийския взрив.
  • Виещата кула – Фриц Лейбър – страхотен фентъзи епизод от поредицата истории за Фафрд и Сивия мишелов. Мрачна и героична история за границите на мистичното и как братски подадената ръка в случай на нужда може да надвие всяка опасност, дори извън нашия свят.
  • Издихание – Тед Чианг – освен измрелите класици тук виждаме и един сравнително млад и по-непопулярен такъв. В „Издихание” Тед Чианг отново ни провокира да откриваме фантастични светове чрез самопознавателните опити на главния герой. Благодарение на неговите записки и изследвания ние научаваме кой е той, в какъв свят живее и какво ли още не, и то само чрез основен набор от логически инструменти. Силен магьосник на фантастичното слово и неочакваните конструкции! Още впечатления от неговите разкази има тук, а в Сборище на трубадури пък се намира единственият друг негов разказ, публикуван на български онлайн.
  • Червени като кръв – Танит Ли – уж позната приказка за сираче, мащеха и вълшебно огледало, но с някои неочаквани подобрения като подозрителна непоносимост към светена вода, кръстове и дневна светлина и други такива работи.
  • Всемогъщите – Филип Дик – класическа история за космонавти, покоряване на космическото пространство, жертвите, които падат при тази опасна дейност, и доста въпроси без отговор. Изкушенията на човешката душа могат ли да бъдат овладени? Ако природата ти даде шанс, в каква посока би го използвал? Кое е човешко и кое признак на универсален вселенски разум?
  • Парникови цветя – Майк Резник – Тук ми се струва най-удачно просто да цитирам автора:
Фактът, че през последните три века сме удължили човешкия живот над два пъти, е забележителен. И няма съмнение, че медицината ще продължи да го удължава. Но това повдига някои въпроси за качеството на този удължен живот. Опитах се да им отговоря в разказа „Парникови цветя”, който беше номиниран за Хюго през 2000г.
  • Малко преди края – Лари Нивън – прекрасна фентъзи история за могъщ меч и хитър магьосник, която дава и доста поуки.  Як варварин или могъщ магьосник - кой кого, меч или магия?
Много силна подборка на автори и разкази, професионално преведени и поднесени на вечно гладния за такова високо качество читател.

Успех на списанието и съставителите му и до нови броеве!

Бездействието на ръцете води до бездействие на ума... до болести на ума...
***
Не можеш да се откажеш от знанието. Винаги идва време, когато го използваш, защото така трябва, защото го има.

понеделник, септември 19, 2016

През джунглата на времето – Димитър Дънеков

Димитър Дънеков е инженер, работи и живее в Панагюрище, но е по-известен с книгите които пише. „През джунглата на времето“ е биографично произведение три части, излезли съответно през 2008, 2009 и 2010, което разказва за гастарбайтерството му в Ангола.

Гледано така, човек може да си каже, че това не е интересно четиво. Човекът не е известен, не го познаваме, защо да му четем биографията? Не би ли било интересно такова четиво само за децата и внуците му? По принцип да, но донякъде и не, защото тук изникват въпросите как и за какво пише той:

-          Как: Димитър Дънеков умее да разказва интересно и весело. С това нямам предвид, че всяка негова дума е смешка, а че успява да привлече и задържи интереса на читателя и има изисканите изказ и леко насмешлива гледна точка към несгодите от живота на истински английски джентълмен. Нали казват, че самоиронията е висша форма на интелект, тъй че не се съмнявайте във високите интелектуални нива на книгата.
-          За какво: Като фон на неговите приключения в комунистическа България и комунистическа Ангола ние научаваме и много неща за места, на които никога не сме били и най-вероятно няма и да бъдем, както и за времена, спомените за които доста често днес се лустросват до неузнаваемост.

С ръка на сърцето си признавам, че досега не знаех нищо за Ангола, освен безценните факти, че там се говори на португалски и е една от държавите с най-много болни от СПИН на глава от населението.

От тези страници ще си припомним за безумията на комунистическата държава, за Възродителния процес, за начините за сдобиване със заветните долари, за Корекомите, за това как може да заминеш да работиш в чужбина. За безхаберието и усвояването на едни чужди пари, които две разпадащи се държави (България и Ангола) прибират, и подхвърлят по някоя троха на изгладнели български специалисти, които да идат и да въдворяват ред някъде там в дивата Африка. За скатаването и надлъгването, за черната борса, гражданската война, оцеляването въпреки несгодите, но и без човек да оскотее и да загуби съвестта и морала си.

В заключение, това е едно приятно и познавателно четиво, към което спокойно можете да посегнете с моя препоръка.:)

Още един коментар за същата книга има тук.

четвъртък, септември 15, 2016

Вавилонска хроника - Станислав Стратиев

Станислав Стратиев е рядко явление, гениален автор, талант, материализация на божествената искра в човешко тяло. Неговите смешки продължават да разсмиват в театрите, „Оркестър без име“ се върти по телевизиите през седмица, а отбрани крилати фрази циркулират даже из реклами и общата култура на граждани, за които последното посетено културно събитие е било тържеството за края на учебната година в техникума.

Той е изискан и фин и същевременно универсален и разбираем за всеки. Смехът, който създава, е толкова натурален, че чак био. Няма нищо фалшиво и изкуствено, усмихнеш се леко, после разтегнеш широко устни, захихикаш, па накрая се разхълцаш волно и неудържимо. Такива ги разправя.

Историите от „Вавилонска хроника“ са все за Паскал и съселяните му от загубеното селце от Северозапада. С нотка философски уклон, но все инициативни, все любопитни и богати на новаторски идеи за измъкване от блатото. Хора опитни в оцеляването, които... абе не мога повече! Какво славословие можеш да съчиниш, като след неговите истории всичко бледнее? Човекът е световен гений, точка. Четете и се наслаждавайте!:)

Миро и Анани, дето живеят по-нататък, точат ножове и всичко живо, дето има пера и сланина, е адски изнервено.
***
Паскал е постигнал една относителна нирвана — изпил е две кани от младото вино и жена му е при майка си, — когато пристига Йеремия.
Има разтревожен вид и е озадачен.
— Прасето иска да ме целуне! — заявява той още от вратата. — Не знам какво става.
— Кое прасе? — налива му вино Паскал. — Дето ще го колиш другата седмица?
— Същото — казва Йеремия и изпива чашата на един дъх. — Непрекъснато ме прегръща.
— Откога? — пита Паскал.
— Петнайсетина дена вече — отвръща Йеремия. — Като започна от Йордановден — не е спирало.
— Ами да — казва Паскал. — То те е обикнало.
— Кой ме е обикнал? Прасето?!?!
— Прасето — казва Паскал. — Стокхолмски синдром.
— Как стокхолмски? — казва Йеремия. — То е купено в Берковица.
— Обяснявам ти стокхолмския синдром — казва му Паскал. — Когато нещата много се проточат, както при тебе, щото ти това прасе го колиш вече два месеца, и палач и жертва живеят заедно, жертвата постепенно обиква своя палач.
***
Тук картината се губи за Паскал, явява се едно голямо бяло петно, на моменти замествано от неземна музика, предимно кларнети и акордеон.
След това Паскал си спомня, че му става жал за всичко, с изключение на жена му, отива при кучето и се извинява за мъките, които му е причинил.
Кучето, което знае две и двеста, приема извиненията с много силното подозрение, че това е само увертюра към превръщането му в обувки или кожа за барабан.
***
Покрай празниците и именните дни виното се свършва и Паскал участва в телевизионна игра с импулси.
Печели пътуване до Австралия.
Цялото село го убеждава да не ходи, защото е далече.
И точно сега се агнят агнетата.
***
След седмица се връща.
Обаче това не е Паскал.
Говори тихо, гледа някак си навътре и в косата му има бял кичур.
Кучето не го познава и не го пуска в двора.
Друг път боят не му мърда, но сега Паскал само го поглежда с отнесената си усмивка и го погалва зад ушите.
От това жена му се изплашва до смърт.
Скрива се в плевника и прави три-четири магии против уроки.
И една за ухапване от зла речна муха.
***
— Всичко, което не може да бъде, го има! — произнася неясно Паскал. — Разхожда се и може да се пипне!…
Селяните се споглеждат.
— Какво, Паскале? Какво може да се пипне? — пита Йеремия.
— Отде да знам! — още по-неясно изрича Паскал. — Гледаш го, че лети във въздуха, обаче е катерица. И има джоб!…
Селяните се споглеждат пак.
— Какъв джоб? — пита Миро.
— Преден — казва Паскал. — И в него двайсет и седем цицки!…
— Не е добре Паскал! — прошепва Йеремия на кмета. — Нещо му е станало!…
— И там си държат децата — довършва Паскал. — Виждам го, че не може да бъде и няма начин да съществува, обаче то си съществува!… Наяве!…
***
— Наученото — отвръща Паскал — е несигурна работа. Може да го забравиш, да го объркаш или да излезе, че не е така. Докато ненаученото не се забравя. Не знаеш ли нещо — не го знаеш за цял живот.
***
— За украса е мъжът! — отсича Паскал. — А жената трябва да си е жена!…
***
В Северозападна България е следобед и Паскал, Миро и Йеремия са на масата пред кръчмицата.
Обсъждат как селцето да се измъкне от тресавището, в което е нагазило.
Стоят в бедност до шия и перспективи отникъде не се задават.
Работата е огледана от всички страни и кажи-речи всички варианти са прехвърлени, а изход няма.
Когато изпиват и третата мастика, Паскал казва:
— Трябва да инвестираме в чудовище.
Двамата го поглеждат, сякаш го виждат за първи път.
— Ако искаш, да минеме на бира! — казва Йеремия.
***
Паскал мисли за дълбочинните животни, когато в двора влиза Миро.
Връща му ситото за пясък.
— Здравей, Паскале! — казва той. — Какво правиш?
— Съществувам — отвръща Паскал.
— Естествено, че съществуваш — непредпазливо казва Миро. — Всички съществуваме.
— Нищо подобно — казва Паскал. — Ти например не съществуваш.
— Що? — интересува се Миро.
— Ако онова, което казва Декарт, е вярно, ти изобщо не съществуваш.
— И какво казва Декарт? — пита Миро.
— Декарт казва: „Мисля, следователно съществувам!“ Ако това е вярно, половината село изобщо не съществува. В това число и ти.
Миро оставя ситото и се обижда.
— Излиза — казва той, — че само ти съществуваш!… Така ли?!?!
— И аз съществувам от дъжд на вятър — отвръща Паскал. — Но има хора, които не съществуват от рождение.
— Йеремия може и да не съществува — казва Миро, — а съм сигурен, че и Анани не съществува, обаче това, което казваш за мене, не е вярно.
— Но и ти не си виновен — продължава мисълта си Паскал. — Кога да съществуваш? Вдигаш къща, копаеш лозе, бъхташ до мръкнало. Като се прибереш вкъщи, хич не ти се съществува, удряш двеста грама и заспиваш.
— Горе-долу е така — съгласява се Миро. — Бедният човек не може много-много да съществува.
— То това е и целта! — казва Паскал. — Да не съществуваме!… Щото, вземем ли да съществуваме, току-виж сме объркали сметките на някой. Ще вземем да задаваме въпроси, да се съмняваме, да псуваме…
— Аз си псувам и без да съществувам! — казва Миро.
— Но без адрес! — подчертава Паскал. — Ти засягаш една имагинерна майка! Липсва ти конкретност!…
— Така е! — признава Миро. — Прав си. Псувам много общо.

сряда, септември 14, 2016

Държавата – Платон

Смята се, че античното трио от Аристотел, неговия учител Платон и неговия пък учител Сократ са основоположниците на съвременната световна наука. Представяте ли си? За кажи-речи 25 века основите на най-универсалното човешко познание за света не са мръднали.

От доста години издирвах този том от Диалозите на Платон, обаче все удрях на камък. Единственият екземпляр в панагюрската библиотека беше взет отдавна от една госпожа, печално известна с това, че не връща книгите с години. Времето си минаваше, аз подпитвах по столичните сергии, докато накрая от „Изток-запад“ се смилиха над мен и просто преиздадоха книгата. 

От тази творба на Платон, писана 380 г. пр.н.е., се заинтересувах, защото според мен тя е съществена част от прочитния материал, който е нужен, за да може човек да си създаде ясна и обективна представа как функционират държавите. Разбира се, мнозинството хора не изпитват нужда от четене на стотици страници антична литература, за да дават препоръки за устройството на държавите, а само една-две бири с приятели. На мен явно освен бирата ми трябва и книга.

Защо диалози? За да е по-лесно смилаем текстът и сравнително абстрактните му размисли и заключения, авторът си е избрал за маниер да представя всичко това като разговор между двама души – учителя Сократ и някой друг, който не знае нищо и само задава въпросчета. Тактиката е подобна на избора на днешните телевизионни водещи, които явно се селектират измежду банда деградирали селски идиоти, за да му е драго след това на драгия зрител колко много ги превъзхожда. 

Но ето и някои по-интересни неща, каквито трябва да има (или да няма) в идеалната държава според Платон:
  • Да няма привилегии и богатства за стражниците (армия, полиция).
  • Без неподходяща поезия, която да разваля младежта.
  • Жените и децата са общи.(?)
  • Младежите задължително трябва да изучават: а) гимнастика (физическо възпитание), б) музика, в) аритметика, г) геометрия и д) астрономия
  • Видовете държави лесно могат да преминават от една форма на управление в друга и Платон показва как, независимо олигархия, демокрация, тирания или нещо друго.
Имаше и още доста разсъждения по какви ли не теми, както намекват и цитатите по-долу, но като цяло книгата се оказа доста по-абстрактна от очакваното и изискваше не малко усилия за нарочно съсредоточаване върху текста, защото иначе мисълта волно побягва като слаб ученик от час по математика. Заключението е, че е просто невероятно колко отдавна хората са мислили по тези теми и са стигнали до непоклатими изводи, които на човека от 21-век е трудно да осмисли и приеме. От обаче което те не стават по-малко верни. Затова, ако политиката ви изкушава, прочетете това томче, полезно ще ви е.:)

Простотата в музиката създава в душата мъдрост, а простотата в гимнастиката създава здраве в тялото.
***
Мълчание на по-младите пред по-старите, както е прилично, отстъпване на място за сядане, ставане на крака, почитане на родителите, стригане на косите, обличане и обуване, цялата грижа за външността на тялото и други подобни неща.
***
Но ти би ли намерил нещо по-близко до мъдростта от истината?
***
[Какви качества трябва да имат хората, които ще управляват държавата:] Любознателност, памет, мъжество и благородство.
***
Всички мнения без знание са негодни.
***
Способността за разбиране, както изглежда, най-много от всичко друго има божествено естество.
***
За управлението на държавата са непригодни както тия хора, които не са просветени и не са опитни в истината, така също и тези, на които е позволено без никакви ограничения да се занимават с наука. Първите поради това, че нямат в живота си определена цел, по която трябва да вършат всичко, което биха правили частно и публично, а последните поради това, че доброволно нищо не ще направят и смятат, че още приживе са се наредили в островите на блажените. 
***
Тимокрацията - стремежът към честолюбие и славолюбие поради господстването на изпълнен с дързост управник.
***
При олигархията - младежите им живеят разгулно и не полагат грижи нито за тялото си, нито за душата си, а са неиздръжливи и безсилни при наслади и при понасяне на скърби.
***
Демокрацията - на първо място тия граждани са свободни. Изглежда, че тази държавна уредба е най-добрата от всички видове държавни уредби.

сряда, септември 07, 2016

Големите надежди - Чарлз Дикенс

Засилих се да прочета книгата само защото навремето много харесах едноименния филм с Гуинет Полтроу и Итън Хоук, но основно с Гуинет. Наистина осъвременен и може би доста по-различен, но доста хубав. Което ми е по-трудно да кажа за книгата.

Дикенс вероятно разказва точно както е трябвало в онова време, но на мен ми се видя доста мудно. Да, в началото и в края на романа събитията бяха достатъчно нагъсто за вкуса на читателя от 21-ви век, но в средата си беше изпитание. Твърде много монотонни описания кой къде живеел, как бил облечен, как говорел, какво ядели всички. Вероятно това е било нужно на тогавашните читатели и е обогатявало света им, но според мен днес такъв текст не би се радвал на особена възхита.

Иначе Дикенс пише из целия роман и с един твърде неочакван от мен хумор. Обикновено човек очаква от такива белобради класици да са сериозни като гранитни паметници. А чичо Чарли не само разправя за разни забежки, извънбрачни деца и т.н. изкушения по тънката част, ами и по останалите теми не се свени да се подиграва с хората, даже на места може би и леко пресолява манджата.

Историята - завръзка, събития, развръзка - доста ми заприлича на нещо шекспирово - разни нелепи недоразумения тласкат героите да вършат крайности, които ги поставят в странни ситуации, в които ние виждаме истинската им природа. Нали. Каква е природата им всъщност може да се каже от самото начало като ги видим как реагират на случайно паднала им от небето финансова благодат. Ама кой, как, защо, не е важно, дай да похарчим овреме тука едни пари. Големите надежди (или очаквания, както е в оригинал) са тези на сирачето Пип, което ненадейно е измъкнато от мизерията на английската провинция и пратено в Лондон да се учи на джентълменство (ядене, пиене и харчлък) по волята на анонимен благодетел. Е, нещата не се развиха точно според очакванията на Пип, а и на благодетеля, но нали затова е интересно да се прочете.

Хареса ми разликата между оригиналната развръзка и тази във филма. Филмът беше може би твърде захаросан и с дразнещо голям превес на любовната история. А в реалния живот такива работи се случват сравнително по-рядко, обикновено кой каквото си надроби, такова го сърба. Затова имайте едно на ум как се държите с хората, дори и в момента да не зависите с нищо от тях.

Доста време ми отне да дочета този роман и не мога да кажа с ръка на сърцето, че не съжалявам за изгубеното време. По-жизнерадостен прочит може да се открие тук.