вторник, август 23, 2016

Отвъд играта - Иво Иванов

„Отвъд играта“ е по-стара книга от „Кривата на щастието“. Тиражът е бил изчерпан, добавени били някои нови истории и сега тя беше преиздадена след огромния успех на „Кривата“. Много ми хареса, че издателство „Вакон“ бяха предложили опция да те уведомят веднага щом излезе, за да можеш тутакси да си я поръчаш. Разбира се, продължават да доставят безплатно за цялата страна.:)

Насладата от несравнимия стил на разказване на Иво е налице. Десетките интересни истории зад фасадата на известните имена – също. 
Предполагам, че голяма част от силата на историите идва от това, че Иво най-искрено, по детски се вълнува от човешките постъпки и съдби, за които разказва. Никой не може да ме накара да повярвам, че ги пише просто така, като рутинна работа, която трябва да бъде свършена.

Десетки са незабравимите истории и трудно може да се фаворизира някоя. Красивата игра на Сан Антонио Спърс и "системата" на Грег Попович, за изоставеното русначе без крака, което става мега звезда, след като е осиновено в Америка, за нечовешката игра на Леброн, за скромния Федерер, който винаги оправдава победите си с късмет, за България, която е своеобразен рай, за спорните качества на Дейвид Бекъм, за многоликия Андре Агаси, за доктора, който откри защо състезателите по американски футбол се разболяват от Алцхаймер на 40 години, за епохата на Уилт Чембърлейн, разбира се за д-р Нейсмит, за това как се изкачва Килиманджаро без чужда помощ, когато нямаш ръце и крака, за още толкова много места и хора, които искам да видя. Дори нещо повече, след разказите на Иво аз вече имам нужда, вътрешна потребност да ги видя, да чуя как кънти залата на "Канзас", да оставя цвете на паметника на д-р Нейсмит, да надникна тук и там.

Това прави Иво с нас, пали и раздухва огньове, които съзнателно или не с годините сме забравили да поддържаме. Затрупали сме ги с рутина, ежедневие, оцеляване до уикенда, а всъщност можем и искаме много повече. Защото къртовският труд по гоненето на коя да е мечта не тежи, той не е препятствие, а страст, и колкото и да остаряваме, винаги ще сме жадни за нея.

понеделник, август 15, 2016

Съдбата на човека - Михаил Шолохов

Четох я тази история, защото бях забравил, че съм я чел преди, а даже и, че ми е четена на глас от преди епохата да познавам буквите. Смешно малка и с вид на детска книжка, но ужасно тъжна история за много война и малко човешка любов. Мушнах я в раницата на тръгване, колкото да имам нещо за четене, ако се наложи. Изчетох я една вечер с цел приспиване и после сума време на можах да заспя. Не знам дали са нужни войни, за да пишат хората по този начин, но това е доста съкрушително. 

Колко неща може да ти разкаже един случайно минаващ човек, който те заварва да си сушиш намокрените цигари на припека на един селски плет някъде край Дон. За трагедиите на семействата в колко... двайсет страници? Какво може да загубят големите, какво децата, как се справят след това и изобщо какъв живот е то това? Какво е нужно на човека? На онова обобщаващото понятие като представител на една цяла раса.

Наскоро някой коментираше около мен с решително несъгласие новонашумял американски филм, в който парализиран след катастрофа млад английски аристократ решава да иде в Швейцария, за да го приспят, понеже вече не може да гони мацки, кара мотори и сърф. Което може да се обобщи и с: "Да ви имам проблемите!"

Прочетете някой ден "Съдбата на човека", невинно кратка е, но ще ви стисне за сърцето. Шолохов ги умее тези работи.

четвъртък, юли 07, 2016

Немезида – Ю Несбьо

Всички цигани лъжат.

Хари още тъгува за колежката му Елен, която беше убита в „Червеношийката“, и продължава да рови по случая. Междувременно обаче се случват серия дръзки банкови обири, като в първия дори в жертва пада една от служителките в банковия клон. Обирът е изключително педантично подготвен и полицията не може да се хване за абсолютно нищо. Хари не може да се съсредоточи изцяло върху обирите, защото Ракел и Олег са в Москва заради делото за попечителство, а пък негова стара любов най-случайно го кани да се видят отново, просто „ей така“. Според чичо Ю есента в Норвегия е гадна и облачна, само че тези облаци са нищо, в сравнение с онези, които се струпват над главата на Хари, когато на другия ден след срещата със старата тръпка главата го цепи ужасно, не помни как се е прибрал и някои хора са отрити леко „самоубити“.

Точно когато си мислиш, че това е развръзката - имаме някакъв намерен извършител, мотив и възможност, Хари винаги се връща към онези 1-2 нещица, които не пасват и нямат обяснение и подхваща съвсем друг вариант, с друго обяснение на случилото се и с други заподозрени. И после пак, и пак. Докато накрая вече няма нито едно нещо, което не пасва.

Хари Хуле е алкохолик. Не слуша хубава музика, не яде в готини ресторанти. Обикновено се владее, но житейските му провали понякога го надвиват и тогава се отрязва до безпаметност.

Сега я усети: жаждата. Опъваше крайниците му като впряг от обезумели кучета.

И последно, уважаеми г-н Несбьо, никога повече не прави така да оставяш най-интересното от резервната сюжетна линия за след последното изречение на романа. Ок, интересно ни е какво ще се случи и ще прочетем и следващата ти книга, но не е никак джентълменско да ни изнудваш така грубо.

Имам професия, плащат ми, понякога смятам, че върша добра работа — оставям някакви следи.
***
Жените винаги имат намерения за бъдещето.
***
Справедливостта е като водата, каза веднъж Елен. Винаги намира път. 

понеделник, юли 04, 2016

Горящата стая – Майкъл Конъли

В отдела за разследване на стари случаи Хари има нова партньорка Лусия Сото - младо момиче с амбиции, лек показалец, когато е върху спусъка, и вече няколко трупа зад гърба. Разследваме застрелян мариачи, който умира от усложнения чак 10 години след изстрела. Нещастната му съдба е умело използвана от местни политици, а намесата на политика в разследванията е нещото, което Бош дълбоко ненавижда. Не стига това, ами и нещата се преплитат с още по-стар случай, в който при умишлен палеж на стара сграда загиват дечица от подслонената там детска градина за бедняци. Утежняващото обстоятелство е, че седемгодишната Лусия Сото е била една от малкото, които са оцелели в пожара на Бони Брей.  На едната й ръка са татуирани имената на загиналите приятелчета, а амбицията й да стане полицай мисля е ясна и на слепите. Картината се допълва още с няколко дръзки банкови обира и клиширано изкупление в манастир.

Този роман е крайъгълен камък в кариерата на любимия ни детектив Хари Бош - непослушното момче от ЕлЕй беше уволнено и окончателно пенсионирано с един удар. И в предишните няколко книги се забелязваше, че Конъли го е приготвил за раздяла, но там подозирах, че ще негов наследник ще бъде дъщеря му Мади. Лусия обаче като че ли е по-добър вариант, толкова много прилича на Бош - мизерното и нещастно детство, страстта в разследванията, преследването на "инерцията", лекомислените изстрели. Не искам да съм лош пророк, но засега има само още един роман за Бош, който не съм чел, и се надявам да не стане някоя беля с него и да го пременим за последно...

“Harry, what the hell were you doing?” she yelled. He didn’t answer at first. He watched the car until it turned right at the next block and disappeared. “Sending a message,” he finally said. “What message?” she said. “We don’t even know if they were Thirteenth.” “Doesn’t matter who they were. Our gang is bigger than theirs. That’s the message.”
***
“Okay, be ready.” 
“For what?” 
“Anything.”

четвъртък, юни 23, 2016

Крадецът на праскови – Емилиян Станев

Аз не харесвам особено Невена Коканова и затова и едноименният филм не ми е сред любимите. Написаната история обаче ми прозвуча по-различно, малко по-нормална и човешка. Тя си е пак същата - за жената на киселия полковник, която върти тайна кърска любов със сръбски военнопленник в лозето на полковника до Търново по време на Първата световна война. Бърза и драматична развръзка, да не кажа нелепо злощастна.

Емилиян Станев разказва много хубаво, толкова хубаво, както малцина български автори умеят. Бавно, красиво, с достатъчно внимание към детайлите, които сами те вселяват в света му без да са нужни много обяснения. Представяш си жегата, лозето, осите, птиците, комшиите. Разказва сякаш рисува живопис и веднага виждаш цветовете, усещаш миризмите, дори температурата в момента на действие. Не е никак случайно, че този човек е написал толкова красиви ловни разкази – та нали в тях това е основното, а не кой какво е казал или си е помислил.

Има и някаква характерна кротост, чувстваш се ок, безопасно и незастрашен от нищо сред страниците и героите му.

Цитати няма да има.