четвъртък, септември 12, 2019

Вярата на прокудения (първа част) - Тери Гудкайнд

Това е шеста книга от поредицата на Тери Гудкайнд за Меча на истината. Ако случайно не сте ги чели, книгите са от онзи тип епично фентъзи, в който нищо неподозиращо селянче неочаквано за всички се оказва с такива магически способности, че за няма и 1000 страници може да се превърне в господар на света. В тази книга събитията са напреднали доста, но в началото й има преразказано достатъчно количество от предисторията, за да не е лозето на случайно попадналия читател съвсем небрано.

Ричард и Калан са в период на бягство и укриване от злите сили на Ордена. Ричард е повярвал на някакво пророчество, което казва, че независимо дали се съпротивлява или не, тази битка е изгубена. И той предпочита да не жертва животите на хората си безсмислено, а да се оттегли и подготви за следващия етап от борбата. Паралелно с това авторът ни запознава с ключовата роля на Ничи и израстването й от любезно малко момиченце, притежаващо дарбата, до една от най-могъщите  и жестоки Сестри на мрака.

Действието е провлачено и мудно през по-голямата част от книгата, та чак до момента, когато нишка "Ничи" и нишка "Ричард" се срещат. Там се включва машината за екшън и ставаме свидетели на някои доста кървави битки и дори план за примитивно оръжие за масово поразяване. За зла съдба Калан е фатално разделена от Ричард, но това пък я настройва достатъчно войнствено, за да води отряди и да коли враговете като пилета. Книгата завършва по средата на екшъна и едва ли не на битката, което навява съмнения, че едва ли в оригинал е мислена за издаване в два тома.

Преди много години едни бедни състуденти дебнеха сестрата на единия, която си купуваше цялата поредица за Меча на истината, и попивахме жадно от нейните запаси. После ветровете на времето ни разпиляха, но хубавото чувство остана.:)

Изслушах този роман като аудио книга, любезно прочетена от актрисата Диа Мантова (какво име, а!). Не знаех досега за нея и многостранните й изяви, но пристрастно потвърждавам, че гласът й е много приятен, богат и вероятно професионално школуван, за да умее да изразява думите така, че да личат вложените в текста емоции. Бонус е широката обща култура, която помага за гладкото четене, като ликвидира непознатите думи, защото такива просто няма. (Може би на едно място имаше "хоругви" с грешно ударение, но какво е едно ударение за цял роман, и то в такава застреляна дума?) Разчитаме да чете и записва още!:)

вторник, август 13, 2019

Суперкомандос - Ричард Морган

Винаги съм харесвал бруталността и безкомпромисността на киберпънка, както в действието, така и в поднасянето на текста. Няма милост към героите, няма и към читателя. Тоновете чисто нова терминология се изливат без обяснения. Други планети с цитати от тяхна философия или религия? Ок, дайте ги насам. Технологични подобрения, които позволяват съживяването на човек в ново тяло, ако нещо му се случи? Оръжия, които да го причинят? Войни, страни, участници, длъжности, обучения и други истински гаври с условно познатото ни човешко тяло? Дайте ги всички тях, Ричард Морган е намерил подходящото място и така е дозирал всичко, че ще ви вземе дъха и ще забрави да ви го върне!

Такеши Ковач е бивша частица от Емисарския корпус на ООН - елитно обучено съзнание, защото както разбрахте, телата са по-тленни от всякога, и ако имате достатъчно пари, често може да се сменят. След неприятна криминална издънка, Ковач се свестява в ново тяло на Земята - място, където никога не е бил. Местен мултимилиардер е финансирал довеждането му тук, за да може Ковач като частен детектив да проведе разследване и да установи кой наскоро е убил милиардера и защо въобще му е било да го прави, след като съживяването му в ново тяло е било въпрос на часове. Постепенно в играта на сляпо се намесват полицията, безскрупулни криминални елементи, други наемници, сенки от миналото на Ковач и дори един изкуствен интелект, който държи хотел и се казва Хендрикс, като Джими Хендрикс. На нашето момче му се наложи да изпати повече страдание, отколкото може да издържи човек, само по простата причина, че след това го съживяваха в ново тяло и се почваше отначало. Известна компенсация представляваха дребните греховни радости, които можаха да предложат съвършените тела на две от героините, но дори и при толкова архаични забавления, изпълненията им бяха меко казано фантастични. Както виждате фантазията на Морган е летяла със страшна скорост и вероятно само писателският му опит му е позволил да я озапти в рамките на текст, който може да бъде разбран и оценен и от други човешки същества.

Ако харесвате как Марлоу разкрива случаи, има шанс да харесате и как го прави Ковач. Разликата е от няколко века в полза на втория, Ковач по-често бие, отколкото него го бият, а средата е толкова високотехнологична и трансчовешка, че вероятно само Уилям Гибсън и Нийл Стивънсън биха могли да я надцакат. А може и да не успеят.

Всички хора, с които съм говорил за тази книга и които са я харесали, не я наричат с българското й заглавие, а с оригиналното. "Бард", правете си сметка колко е зле.

По книгите за Ковач имало и филми. Ама имало разлики, та не били точно по книгите, а и не били точно по киното, а по нещото нетфликс. Филмът не бил шведски, а съветски... Вероятно просто няма смисъл да се пробва снимането на нещо по Морган, ако не претендира да бие по бюджет и зрелище поне "Матрицата".

Затова ако някой тъп политик, някой играч във властта се опитва да провежда политика, която вреди на вас или на близките ви, ПРИЕМЕТЕ ГО ЛИЧНО. Разгневете се. Машината на правосъдието няма да ви помогне - тя е бавна, студена и на всичко отгоре е тяхна, както програмно, така и материално. Само дребните хора страдат от ръката на Правосъдието; всемогъщите се изплъзват от нея с лукава усмивка. Ако искате правосъдие, трябва да го изкопчите със сила. Превърнете го в ЛИЧЕН въпрос. Нанесете им колкото можете повече удари. НАКАРАЙТЕ ГИ ДА ГО ПРОУМЕЯТ.
***
Разговорът е евтино развлечение, по-евтино от пиенето.
***
Нощем полицаите са по-впечатляващи.
***
Добрата лъжа трябва да минава тъй плътно край истината, че да извлича сила от нея.
***
Тълпата обезумя. Вдигнах очи към лицата в полумрака и видях как пада тънката кожа на цивилизацията, а отдолу като окървавена плът надниква яростта.
***
— Земята? — Лазерни изстрели отвън озаряват ухиленото му лице, нашарено с черни ивици. — Помийна яма, мой човек. Най-скапаното закостеняло общество, все едно се връщаш половин хилядолетие назад. Нищо не става там. 
***
Дори когато разговаряш с някого, всъщност говориш на себе си. Другият просто отбива топката. Трябва да излееш каквото ти е на душата.
***
Последва ново дълго мълчание и аз разбрах, че примамката ще подейства. Бях изработил многобройните й слоеве с цялата грижовност на най-фина емисарска измама. 
***
„Взимаш каквото ти се предлага“, изрече незнайно къде Вирджиния Видаура. „И понякога това стига.“

вторник, юли 30, 2019

Живот без край - Фредерик Бегбеде

Фредерик и творчеството му ги избягвам старателно, но този път бях изненадан от упор и книгата ми беше връчена с големи препоръки. Досега странях от него, защото все ми се е струвало, че основен и най-важен момент за автора е да бъде модерен, да звучи адски актуално към днешната дата, да провокира, да разбунва духовете и чак накрая да разкаже интересна или важна история. Обективните факти отстъпват на интерпретацията. Което би могло и да е ок.

Какво установих след прочита.

Не беше ок. Подозренията се потвърдиха, като към тях се добави това, че суетата на главния герой, егото и неговата самовлюбеност нямат край. Книгата е някакъв апотеоз на всичко, което мен не ме интересува.  Герои, които в български вариант биха препълнили форматите подобни на Биг Брадър. Някакви набедени медийни звезди, които живеят, за да бъдат снимани, заради рейтинги, селфита, автографи и лайкове. 

В кризата на средната си възраст, когато клишето за американците казва, че те си купуват поршета, някакъв 50-годишен френски чичак-телевизионер (нали си го представяте - тесни панталонки,  партита, всякакви видове дроги, а здравословен живот и спорт са мръсни думи) се сеща, че е смъртен, разведен и с едно дете. Тези работи явно му създават вътрешен конфликт, защото тръгва да ги бори ударно и още в първата четвърт от книгата вече е забременил една докторантка и се е юрнал по лекари, учени и врачки, за да му помогнат да живее 500 години. Или поне 200. По възможност навсякъде влачи новата жена и двете деца, като страниците са препълнени с мрънкане, самосъжаление и суета, които заместват действието. Ами, човек, това си си постлал...

Прочетох някъде, че авторът ли, героят ли, бил романтичен егоист. Това безспорно е точно, като важното според мен е, че акцентът е върху егоист и никакво определение не може да го смекчи.

Няколко допълнителни дреболии за ремонт в евентуално следващо издание:
  • Химичният елемент Ti на български се казва титан, а не титаний. Това е също толкова (мало)важно както и другото популярно да се бъркат силиций със силикон. 
  • Химичен елемент селений няма, има селен. Даже онези с шампоаните от "Хед&шолдърс" го знаят.
  • На GPS-ите не им трябва интернет, за да работят. Те получават сигнал от мрежа от спътници.
  • Принтерите имат тонер, а телевизорите тунер. Разликата е доста съществена.
  • "Компютърът консумира 100 000 вата [100 киловата? Бахти компютъра, майна!], докато човешкият мозък работи само с 20 вата." Това е доста интересно твърдение, защото не е казано за колко време, а това провокира любопитните за факти хора да го проверят. Всъщност, както може да се прочете на много места, включително и в Брейн фактс, човешкият мозък е доста енергоемък уред. Интересно за него е, че той не спира да консумира енергия, дори когато спим. Накратко, макар да представлява само 2% от теглото на човека, той консумира цели 20% от енергийния разход на тялото, което било около 500 калории дневно. Тук идват едни превръщания на единиците, но пак не излиза сметката, дори приблизително.
За книга, която се е прицелила да запознава читателя с най-новите постижения на науката и техниката, такива неща не правят добро впечатление.

понеделник, юли 15, 2019

Най-богатият човек във Вавилон - Джордж Самюъл Клейсън

Книжката ми я препоръча познат, който се занимава с финансови консултации. За пръв път е издадена през 1926, няма и 150 страници, дебела хартия, притчообразно съдържание. Самите притчи не изглеждат много интересни или достоверни, но те все пак са измислени и са подчинени само на една цел - да илюстрират авторовите идеи за забогатяване. Чрез примери с камили, роби и сребърници научаваме как хората в най-богатия град са станали такива. Има няколко основни принципа, които главният богаташ проповядва на всички, които искат да почерпят от мъдростта му, и те не са някакви кой знае какви дълбоки тайни, а по-скоро универсални и логични неща, за които може да се сети и всяко дете:

  • Спестявай поне десет процента от доходите си; 
  • Контролирай разходите си;
  • Направи така, че спестеното да започне да ти носи приходи;
  • Не харчи от натрупаното;
  • Погрижи се разходите ти да са печеливши инвестиции;
  • Осигури си доходи за в бъдеще;
  • Увеличавай приходите си;
  • Стой далече от алкохола и хазарта;
  • Работи усърдно!
Смята се, че авторът на книгата е и автор на максимата Плащай първо на себе си. Търсих, но не открих доказателства, че той самият е натрупал богатство благодарение на съветите, които проповядва.

Ей тук произведението може да се чуе като безплатна аудио книга. Със същото заглавие съществува и песен, част от едноименен албум на Thievery Corporation, който има доста повече художествени достойнства и може прекрасно да се слуша паралелно с книгата, макар да няма абсолютно нищо общо с нея.

събота, юли 06, 2019

И други истории - Георги Господинов

Тази кратка книжка престоя у мен и чака реда си незаслужено дълго време. Дадена ми беше с препоръка от една добра жена, но преди да я прочета, поскита из ръцете на други по-нетърпеливи от мен читатели. Накрая се върна, аз я прочетох и харесах. А в понеделник ще я върна на собственичката с кутия бонбони Merci.

Разказите са за разни градски особи, провинциални и столични ("Жива душа"), разбира се, за красиви любови ("Божури и незабравки"), за един мъж, който простирал нощно време, и неговите комшии ("Белите гащи на историята"), за разни неразбрани и неоценени чешити ("Гаустин", "Човекът с многото имена"), за гари и влакове, за страховете и надеждите на хората ("Л.", "Сляпата Вайша", "Третият"), за промените... За неща уж дребни, а понякога обсебващо важни, за обикновени хора, чиито умове и околни обстоятелства са ги вкарали в необикновени ситуации, които да запомнят за цял живот. Това е книга за нещата, които могат да се случат на всеки човек, и само от него да зависи дали ще им сложи такъв акцент, че да станат важни и за някого другиго.

Бях по средата на книгата, когато отговорих на много добър приятел, че чета едни средняшки разкази от Георги Господинов. Приятелката му, изключително добър човек и изключително бременна към момента на настоящите юлски жеги, се засегна, когато той й предал, защото била фенка на автора, та трябваше да се извинявам. Тази непредвидена пауза ме накара да се замисля и докато довършвах втората половина на книгата, се убедих, че не съм бил прав. Стойността на историите наистина е над средното. Те може да не разказват за някакви изключителни събития, които ти е любопитно да проследиш, защото са направо нечувани, но затова пък начинът, по който са разказани, винаги намира нещо оригинално - дума, фраза, сравнение, размишление, исторически пример, нещо, чрез което авторът да ти прошепне: Ей, виж какво нестандартно нещо открих! Не е ли готино?

Струва си да се прочете. Далеч не са много съвременните български писатели (1989 - 2019), които умеят да пишат на такова ниво. А и са само 132 страници.