понеделник, март 06, 2017

Антон и Точица - Ерих Кестнер

Странно хубава книга, макар ако се опирам на опита ми с други книги от Ерих Кестнер, би трябвало да кажа очаквано хубава. Приятна за четене, забавна, еднакво подходяща и разбираема за деца и възрастни. Всяка глава се редува с кратко Размишление за основните и важни неща, които са се случили в нея. И ако това ви се стори скучно, да знаете, че изобщо не е. Как може да е скучна история за малко момиченце с богато въображение и отличен най-добър приятел на име Антон, баща директор на фабрика за бастуни, майка, която не го уважава, понеже е прекалено добър, готвачка, която се казва дебелата Берта, гувернантка с лични проблеми и още няколко персонажи за фон. А, забравих и дакела Пифке! Фонът е Берлин през 1931-ва, когато градът е образец за развитие и процъфтяваща градска среда, нацисти още няма, по-голямата част от света и днес завижда за онзи ред и онези блага, които са имали хората там тогава.

В историята има заложени няколко по-маловажни случки и една основна интрига, която се разплита и разклонява на множество други. Къде изчезват всяка вечер малката Луиза Поге, наричана от всички Точица, защото била много дребна, и гувернантката й, докато родителите са навън, я на опера, я на прием? Защо всичко се случва тайно и по тъмна доба? Как ще се разплете загадката, кой е виновен и какво ще последва? Приятелите за какво са, ако не да помагат? Има ли непочтена работа? А справедливостта и смелостта има ли ги още?

Прочетете я, без да му мислите много, прочетете я и на децата си, много е смешна, изкушаващо кратка е и няма неподходяща възраст. По-добре да чуят тази история, отколкото модерни преводи на ужасиите на братя Грим. По книгата има два филма (от 1953 и 1999), но такъв език като на Кестнер е грехота да се губи и да не бъде прочетен.:)

Баща й, господин Поге, беше директор на фабрика за бастуни. Той печелеше много пари, но имаше и много работа. Обаче жена му, майката на Точица, беше на друго мнение. Според нея той печелеше прекалено малко пари, а работеше прекалено много. 
***
— Как мина в училище? — запита баща й.
И понеже Точица не отговори, а започна да бърка с лъжицата в супата си, той веднага й зададе втори въпрос:
— Колко е три по осем?
— Три по осем? Три по осем е сто и двайсет, делено на пет — каза момиченцето.
Господин директорът Поге не се учудваше вече от нищо. Той пресметна на ум и понеже резултатът се оказа верен, продължи да яде.
***
Точица взе бял конец от дебелата Берта и каза на кучето, което, малко поизморено, беше клекнало в кошничката си:
— А сега внимавай, малчо!
Пифке внимаваше. Когато беше изморен, той бе послушно куче.
Детето откъсна от макарата малко конец, завърза единия му край на възел около разклатения си зъб, а другия край върза за дръжката на вратата.
— Сега вече положението става сериозно! — каза Точица. — Бррррр!
След това постепенно се заотдръпва от вратата, докато конецът се опъна съвсем. Подръпна малко, изстена жално и отчаяно изкриви лице. Сетне отиде отново към вратата и конецът пак се разхлаби.
— Пифке, Пифке! — каза тя. — Не ме бива за тоя занаят!

вторник, февруари 28, 2017

Изкуството на войната – Сун Дзъ

Тази книжка е стара, една от най-старите на света, а това, че е интересна и днес, означава, че значи все пак има универсални истини. Че докато има хора, те ще воюват. Кое е добро, градивно и ще ти донесе успех, и кое не. Някой може да подцени силата на простите инструменти и да си каже: „Какво толкова, това всеки го знае?“  Добре, пренебрегни ги тогава.:)

Книгата е от 6. век преди Христа и до днес са запазени 13 глави, които са посветени на различни моменти от воюването между хората. Постулатите на книгата са толкова прости и общовалидни, че спокойно може да се приеме за писана днес – какво да правим, за да победим в коя да е компютърна игра. Текстът има голямо влияние в древния свят, а даже и по-ново време и дори в спорта. 

Авторът Сун Дзъ е китайски пълководец от времената, когато дори още не е имало Китай, а главите от неговата книга, които са оцелели до днес, са посветени на:

  • Планиране
  • Водене на война
  • Въведение в атаката
  • Тактика
  • Използване на силите
  • Силни и слаби страни
  • Борба за инициатива
  • Тактически варианти
  • Армията в поход
  • Теренът
  • Варианти на терен
  • Нападение с огън
  • Използването на шпиони

Хубаво е да се прочете, все някога.

Ако познаваш врага и познаваш себе си, не трябва да се страхуваш дори от хиляди битки. Ако познаваш себе си и не познаваш врага, за всяка победа ще получиш страхотно поражение. Но ако не познаваш себе си и не познаваш врага, то тогава ти си глупак и ще търпиш поражение във всяка една битка.
***
Военното дело е базирано на заблудата. Ако наистина можеш нещо, прави се пред противника, че не го можеш, ако си близко, прави се, че си далеко. Ако си далеко, прави се, че си близо.
***
Да спечелиш сто победи в сто битки не е върхът на умението. Да се подчини на врага без борба е върхът на умението.

вторник, януари 24, 2017

Кръстоносец - Тим Северин

Най-накратко тази книга е пътепис за двама души, които изминават на коне целия път по стъпките на Първия кръстоносен поход от Буйон, Белгия до Ерусалим, Израел. Дори и само това да беше, пак не е малко, но това вероятно е най-пленителния пътепис, който някога съм чел. В него е преплетена колкото съвременната гледна точка, толкова и историята на оригиналния Първи кръстоносен поход. Перипетиите на участниците тогава и сега са разказани толкова живо, интелигентно и с чувство за хумор, че човек инстинктивно усеща кога и какви са били проблемите и емоциите, които са вълнували участниците.

Първият кръстоносен поход е бил доста интересно събитие във всякакъв план - религиозен, социален, исторически, икономически, военен и какъв ли още не. Това е било нечувано предизвикателство за онова време и макар да има съмнения в користните намерения на някои от организаторите, за масата участници той си е бил единствено изпитание за вярата и поклонническо пътешествие към Светите земи. Това е установил и видният изследовател на древни загадки Тим Северин като е бил запленен особено от личността на един от основните предводители и главна фигура на северозападното разклонение на похода - херцог Годфроа дьо Буйон. Заинтригуван бил дотолкова, че през 1988 решил да провери изпитанието на собствен гръб.

Три години (1096-1098) са били необходими тогава на западноевропейците, за да стигнат до Божи гроб. Разбира се, жертвите и лишенията на днешните пилигрими не могат да се сравняват с глада и мизерстването на предшествениците им, но замислете се дали и днес с лекота може да се изминат няколко хиляди километра в компанията на своенравен арденски тежковоз - 800kg живо тегло, сприхав нрав и отмъстителни копита, колкото супени чинии. А ако такъв жребец се засили на бойното поле, бихте ли искали да сте му насреща?

Като книжно тяло книгата също представлява истинско бижу - твърди корици, плътна гланцирана хартия, цветни илюстрации. Самият й вид внушава: "Аз имам стойност и съм тук, за да остана. А ти?"

Хиляди благодарности към Д., чийто радар по неведом начин е засякъл точното време, когато бих имал нужда да прочета нещо толкова специално! Иска ми се да споделя, да разкажа, да говоря още за тази книга, защото прочетеното беше толкова хубаво.:)

Най-добрата екипировка за прекосяване на България изглежда е доброто храносмилане и няколко номера по-големи панталони.
***
Последното впечатление, което което отнесох със себе си, беше колко необикновено и богато бяха надарени всички страни, през които бяхме преминали. Зелена и плодородна, земята от Белгия до България споделяше като обща черта естественото богатство на хубавия климат и добрата почва. С редки изключения белгиецът, люксембургчанинът, германецът, австриецът, унгарецът, югославянинът и българинът бяха показали черти като трудолюбие и гостоприемство, както и едно общо усещане за удовлетвореност.

На предложението на възторжените маси Годфроа да стане крал на Ерусалим, той отговорил с останалата в историята велика фраза, която за последно ни показва що за натура е бил: Не мога да нося корона от злато там, където Исус е носил трънен венец. Загинал е там година по-късно, а гробът му не е отбелязан с нищо друго, освен една обикновена каменна пейка по пътя към Голгота.

На един лист си записвах имената на всички населени места, през които минават героите. Нанесох на картата имената на всички, които намерих, и се получи следната пътека:

неделя, януари 22, 2017

Зовът на далечния Север – Ким Хафез

Ким Хафез е французин от Мароко. Бил е във Френския чуждестранен легион и после решава да прекоси с кану цялата територия на Канада по диагонал – от Отава в цивилизования югоизток, та чак до Tuktoyaktuk на брега на Северния ледовит океан на северозапад. През реки и езера, половината път гребе срещу течението, където не може - влачи лодката и багажа по сушата. Жестока работа. Приключение като за две лета, защото през зимата в Канада всичко замръзва и няма къде да се плува.

Книгата има един съществен недостатък - Ким Хафез не може да разказва интересно. Има хора, сигурно и вие познавате такива, ще ви разкажат нещо уж тривиално, като как днес са отишли до пазара, и ще изпокапете от смях. Или най-малко ще ги слушате с отворена уста. Има други, които преминават през цял див континент, срещат бобри, мечки и лосове, преодоляват бързеи и водопади, срещат се с индианци и трапери, и въпреки всичко очите ви ще се затварят на всяко споделено изречение. Да беше дал Ким някой да му напише книгата по спомени и записки, като че ли щеше да е по-добре.

събота, януари 14, 2017

Червеният Марс – Ким Стенли Робинсън

В духа на най-новите тенденции в сферата на космическите пътешествия и аз като Илон Мъск обърнах поглед към Марс. Накъде по-точно – към Ким Стенли Робинсън, който от десетилетия се е посветил на темата за Марс и цветовете му, а за цялата си трилогия за Марс („Червеният Марс“, „Синият Марс“ и „Зеленият Марс“) е получил купища от най-престижните награди.

Пристига, значи, първата експедиция със сто заселници на Марс и започват да живеят в лишения, всеотдайно да работят, да създават жилища, блага, условия за живот. Експерти, специалисти в най-разнообразни области, толерантни и способни на компромиси в името на общото благо и оцеляването. С годините обаче инфраструктурата се развива, построяват даже космически асансьор и тълпите от Земята започват да пристигат с хиляди дневно. Различията се натрупват, конфликтите се задълбочават и в един момент напрежението избухва в разрушителна гражданска война. Какво ще се случи с любимите ни герои от първата стотица, как и накъде ще поемат? И още по-важно – какво ще се случи с Марс?

Долових някаква аналогия с „Луната е наставница сурова“ на Хайнлайн, макар тази книга да изглежда може би малко по-научна, а хайнлайновата по-романтична. Приликите не са малко, за да ги пропуснем - небесно тяло е колонизирано от хората, създава се нещо като отделна цивилизация, логично тя има различни интереси от тези на хората от Земята, следва революция с много разрушения и жертви.

Моменти, които не са определящи за действието, но ми направиха впечатление:
  • Нещо неслучайно – ислямски фундаменталисти от арабски произход убиха Джон Буун, което предполагам, че авторът е вмъкнал неволно, но е доста актуално към днешна дата. Бива ли да занесем на Марс и такива глупости?
  • Нещо от личните истории на главните герои, което ме подразни – двама американци, лидерите на първата стотица заселници, които не могат да си поделят една руска красавица. Хайде, моля ви се!
  • Действието има доста дълъг времеви хоризонт благодарение на най-новите генни терапии първите заселници вече могат да живеят стотици, а защо не и хиляди години.
Колкото и интересни, сериозни и научно обосновани да са прогнозите на автора за Марс, то относно Земята те са останали май в 80-те. Само 20 години по-късно цялата сила и значимост на Русия като фактор (човешки, научен, технически, финансов, всякакъв) от представите на автора са се стопили до неузнаваемост и само един Господ знае за колко дълго. Русия вече не е в състояние да колонизира каквото и да било, а частните компании, чиято алчност чичо Ким толкова критикува, изглеждат най-близо до целта. Която пак си е отчайващо далече – на цели 80 милиона километра в най-добрия случай на всеки две години.

Много ми се искаше докато чета романа да следя по картата на Марс къде се развива действието и откъде минават героите, ама не успях. Ще се пробвам обаче с втория том, да се готви „Синият марс“! (Така или иначе в историко-политически план синьото е орисано да идва да спасява нещата след червения батак.)

Марс. Той лежеше под тях като мръсна баскетболна топка.
***
Аналогиите с историята са последното убежище на хората, които не могат да осъзнаят положението в настоящия момент.
***
По-голямата част от невежеството е личен избор.