петък, декември 02, 2016

Еманципирана магия – Тери Пратчет

Един ден, или по-скоро една нощ, в къщата на селския ковач от затънтеното планинско село му се ражда осми син. Работата е там, че ковачът също е осми син и съгласно преданието на новопоявилото се бебе му се полага да бъде магьосник. Ритуали са извършени, жезъл е връчен и чак тогава се установява, че бебето всъщност е момиченце. А жените не могат да бъдат магьосници, то си се знае открай време, само дето магията това не я интересува и тя вече си е там, вътре у новородената Ескарина Смит. Как ще се справи тя с магията, света и предразсъдъците и може ли изобщо?

В самото начало на фентъзи-образованието ми прочетох за еманципирането на магията и оттогава серията за вещиците ми стана най-любимата от историите за Света на Диска. Оказва се, че е било съвсем навреме, защото тя по принцип си се явява изначална – само №3 в поредицата – и предоставя основни сведения за деянията на магията и човеците в този свят. Защо жените стават вещици, а мъжете магьосници и каква е разликата.

„Вузев“ са издали това бижу още през 1994, когато аз още хабер съм си нямал от такава възвишена литература. По тези времена още не са превеждали имената на героите и Баба Вихронрав фигурира като Баба Уедъруекс, планините Овнерог са Рамптоп и други такива. А да, също така на едно място пише, че поотрасналата Ескарина била запозната с особеностите на междуполовото общуване, защото вече била помагала при раждания, както и да водят козите на коч. Което пише черна точка в досието на преводачката, защото ни праща директно при междувидовата любов. Отделно, че на друго място пък не различава силиций от силикон, но да кажем, че на това вече сме обръгнали, макар да си е все така неприемливо.

В крайна сметка реших, че има нужда от намесата на различни преводачи при поредиците, те ти дават така нужния поглед отстрани, защото човек свиква лесно с разкоша и започва да го приема за даденост. С подобна лекота приемахме и редовната поява на новите произведения на гения Тери, докато един ден и той не чу безплътен глас да му говори с главни букви. Защо тогава да не се върнем и да си припомним основите – ранните, зрелите, късните или просто които и да е от неговите книги? Какво от това, че го няма? Нима без него някой щеше да се осмели да пише забавно и мъдро фентъзи?

Аудиокнигата чете Стаси. Не знам коя е тя, но за всеки случай нека боговете от Главината да й помагат, за да прочете още книги на глас.:)

По-добри ревюта на същата книга има при Лонганлон, Ламот и Червенокосата лисица.

Баба страдаше от ужасно здрави зъби, нещо, което тя смяташе за голям недостатък у една вещица. Тя наистина завиждаше на Леля Анапъл, вещицата отвъд планината, която бе успяла да изгуби всичките си зъби до двайсетгодишна възраст и беше придобила авторитетния вид на истинска стара вещица. Това означаваше, че трябва да ядеш много супа, но и, че също така много те уважават.
***
 Разправят, че малкото знания били опасни, обаче от мен да знаеш - голямото невежество си е далеч по-страшно.
***
Днешните вълци бяха наследници на поколение, оцеляло само, защото се беше научило, че човешкото месо причинява и болка.

сряда, ноември 30, 2016

Под прикритие - Харлан Коубън

Криминална загадка и баскетбол? Че какво по-хубаво!:) 

Майрън Болитар е бивш баскетболист и нереализирана звезда в НБА заради едно счупено коляно, но понастоящем е юрист и спортен агент. Поканен е от собственика на нюйоркски баскетболен клуб да издири изчезнал играч, който е сред най-големите знаменитости и близък познат на Майрън. Всичко трябва да бъде извършено тихо и дискретно, сакън да не научат медиите. Нещата се заплитат сериозно, когато в аферата се включва и неизвестна брюнетка с големи бомби, известни количества пролята кръв и няколко стари гаджета. Това все пак е Ню Йорк, там такива работи са ежедневие, да не кажем и еженощие! Има доволни количества шарени емигранти, бездомници, стара терористична нишка и какво ли още не, а Майрън Болитар на всичкото отгоре трябва да играе с отбора, за да изкопчи някаква следа от съотборниците. Униженията на терена обаче бяха най-миловидното нещо, което го сполетя, защото неприятните изненади валяха от най-неочаквани места. Все пак, на тях нали това им е работата.

Действието, както вече споменах, се развива в Ню Йорк сред всичките му номерирани авенюта и булеварди, паркове и плъхове, лимузини и хинди-говорящи таксита, небостъргачи и мазни закусвални. А пък остроумните лафчета приличат на онези от "Белите не могат да скачат", нали се сещате - "Майка ти е толкова дебела, че...". Не, всъщност са още по-добри, те са като от по-добрите ситкоми като "Бар Наздраве", "Такси" или "Приятели", "Луд по теб" и т.н. Хитри, бързо разменени реплики по конкретна ситуация и толкова, продължаваме към следващата такава. Толкова бъзици и смешки в криминале никога не съм чел! То не бяха подигравки, то не бяха иронии. Ами сравненията - кое от кое по-нестандартни и удачни. Най-забавната криминална история, която някога ми е попадала!

Прекрасното и наситено с подтекст оригинално заглавие Fade Away се е превърнало в безличното Под прикритие. А фейдауей е ето това:


Няма нищо по-мрачно и безжизнено от празна спортна зала.
***
Жените не представляваха предмети за Уин. Предметите понякога получаваха неговото уважение.
***
Майрън откри телефонния секретар в стаята, която навремето се наричаше дневна, а сега кръщаваха с разни измислени имена като „калифорнийска стая“ или „главната стая“.
***
Слуховете твърдяха, че е черен, но беше трудно да се забележи каквато и да била следа от кожа под творбите на художника, който го бе татуирал.
***
Кип носеше карирано сако, около три номера по-малко от необходимото. Ръкавите му бяха прекалено къси, шкембето му стърчеше напред. Приличаше на фермер, издокаран за ежегодните танци.
***
Майрън влезе и бе посрещнат от познатата и все пак неопределена миризма на манхатънски ресторант. Из въздуха витаеше мазнина. Поеми си дълбоко дъх и някоя от артериите ти ще се запуши.
***
Майрън се огледа наоколо с най-доброто си отегчено изражение. Беше го научил, докато чакаше на опашка в отдела за моторни превозни средства.
***
По принцип Майрън не мразеше рап. Знаеше, че има и по-лоша музика — Джон Теш и Яни го доказваха всеки ден.
***
Ванът бавно приближи към него. Някакъв мъж излезе от близката кооперация и без колебание също се приближи. Носеше черно поло под черно палто. Той насочи пистолет към Майрън. Ванът спря и страничната врата се отвори.
— Влизай вътре, задник — заповяда мъжът с пистолета.
Майрън посочи към гърдите си.
— На мен ли говориш? — запита той.
— Веднага, задник. Мърдай!
— Това поло ли е или жабо? — попита Майрън.
Мъжът с пистолета пристъпи по-наблизо.
— Казах вече. Веднага!
— Няма защо да се ядосваш — каза Майрън, като пристъпи към вана. — Ако е жабо, въобще не си личи. Изглежда съвсем спортно.
***
Различните хипотези се въртяха в главата на Майрън като гумени патета във вана. 

Великият Майкъл Конъли казал, че Коубън е майстор на остроумния език и сюжети и светът на криминалетата имал нужда от него. Заклевам се, че е така!

неделя, ноември 27, 2016

Десет малки негърчета - Агата Кристи

На частен остров близо до английския бряг срещу Девън са поканени по различен повод десет души, които привидно нямат нищо общо един с друг – възрастен съдия, млад любител на автомобилите и високите скорости, семейство от готвачка и иконом, военен, полицай, лекар, гувернантка... Поканите са любезни, всички герои се отзовават с радост и надежда за няколко приятно прекарани дни като на курорт. Посрещането наистина е безупречно, къщата на острова се вписва в категория лукс, а ястията и напитките – изобилни. Липсват само каквито и да е други хора, освен поканените. Остров с десет души, които не знаят кой точно ги е поканил. Защо ги е поканил се разбира съвсем скоро, когато гостите чуват запис на грамофонна плоча, в който се изброява доста точно кой от тях какво убийство е извършил и как това му се е разминало. Разбира се, всички започват да отричат, лодка за напускане на острова не се очаква скоро, а порцелановите фигурки на негърчета, подредени в гостната, започват една по една да изчезват в пълен синхрон със „случайно” загиващите един по един гости. Кавичките около случайно са там, защото още първите случаи със загинали гости подозрително точно съвпадат с детската песничка, която намират оставена там:

Десет малки негърчета похапваха добре,
задави се едното, сега са девет те.
Девет малки негърчета до късно поседяха,
заспа едното непробудно и вече осем бяха.
Осем малки негърчета пътуваха из Девън,
едното там остана и върнаха се седем.
Седем малки негърчета сякоха дърва,
съсече се едното, остана без глава.
Шест малки негърчета гощаваха се с мед,
жилна го пчела едното – ето ти ги пет.
Пет малки негърчета правото увлече,
едното стана съдия и четири са вече.
Четири малки негърчета поеха по море,
заплесна се едно и три са само те.
Три малки негърчета с животните играят,
мечокът смачка там едно, та две са най-накрая.
Две малки негърчета подскачат край водата,
едно издъхна на брега – такава му била съдбата.
Едно малко негърче останало само,
обеси се и ето вече, че няма ни едно.

Ако десетимата са сами на острова, то кой от тях е мистериозният убиец, защо ги наказва и как ще завърши всичко?

"Десет малки негърчета" (Ten Little Niggers) се счита за най-продаваната книга на Агата Кристи. Класическо криминале, майсторски потапящо ни казан от страх, подозрения и изненади, поднесено този път в аудио вариант. Чете Катрин Кунчева. Благодаря!

Тук и там можете да прочетете още интересни неща за Агата Кристи и негърчетата. 

вторник, ноември 22, 2016

Патриотични игри – Том Кланси

Човек може да бъде полицай или войник, но не и двете.

Джак Райън, бивш лейтенант от морската пехота, а сега преподавател по история във военната академия, е на екскурзия в Лондон с жена си и дъщеря си. В този роман все още сме в началото на опитите на Джак Райън да служи на родината и предложенията от ЦРУ засега не са го изкушавали особено. Още през първия си лежерен ден в Англия той става случаен свидетел на въоръжено нападение над луксозен автомобил и понеже се намира най-близо, решава да помогне – обезврежда единия нападател, с оръжието му застрелва другия, третият избягва и като краен резултат Джак се оказва ранен в рамото и спасител на ...(драматична пауза)... престолонаследника, жена му и детето им! И тогава се започва една дълга и широка, защото излиза, че терористите от ИРА и сродните им крила и формации освен перфекционисти в организацията на атентати, са и доста злопаметни. Дори в сърцето на Америка педантичните злодеи могат да организират чудовищни акции. 

В началото трябваше да изчета близо 200 страници, за да препусне действието така, както го обичам. Дотогава имаше твърде много подготовка, завръзка, запознаване със ситуацията, героите и местата, въобще – малко по-скучна работа, но като цяло книгата е на характерното за автора супер ниво и те грабва с лекота. Прекрасна смес от разузнаване, тероризъм, див екшън с преследвания и престрелки и много други вълнуващи моменти. Не се продават току-така стотици милиони бройки...

Ще се чете още, като следващата най-вероятно ще бъде Кардиналът от Кремъл.

По Патриотични игри има доста успешен филм с Харисън Форд, Шон Бийн и Самюъл Джаксън от 1992.

Благородството е душевно състояние, а не идва с титлите.
***
Провериха и Райън, който беше толкова изненадан от интимността на претърсването, та поиска да каже на офицера, че като за първа среща отива прекалено далеч.
***
За щастие Господ пази глупаците, пияниците и малките деца.
***
След още два-три дни щяха да наместят костите на счупените й крака.
— Ще остане ли саката? — тихо попита Джек.
— Не. Не се тревожете. Детските кости — ние имаме поговорка, че ако детските кости са поне в една и съща стая, ще зараснат.
***
Омразата не е хубаво нещо. Тя може да ти стори неща, за които да съжаляваш, неща, които могат да променят това, което си.

Когато Том Кланси си е отишъл без време през 2013 само на 66 години в Инвестор и Аз чета са написали интересни неща за него. 

понеделник, ноември 14, 2016

Златното божество – Роберт ван Хюлик

Млад енергичен и амбициозен съдия избира назначение в съдилище извън столицата, директно в дълбоката провинция на мястото на убития му предшественик. Първото и най-важно нещо е да открие кой, как и защо го е извършил. Ще кажете, какво толкова, в днешно време криминалета да искаш. И тук е заровено кучето, защото действието се развива през първата половина на 7-ми век в Китай. Нали си представяте на какво е приличала по това време България? О, пардон, то тогава още не е имало България. А в тази книга за фон на загадката забелязваме  още и сложна държавна структура, разделение на властите, законодателство, литература...

Убийството на предшественика на съдията Ди се оказа обвързано с някои други загадъчни събития, които нашите герои започнаха лека-полека да разплитат. Срещнахме малко привидения, известни клопки, контрабанда, плаващи по реката бардаци, още убийства, малко страст, малко повече чест, преследвания, издебвания и отзвуци от скорошната неуспешна завоевателна война в Корея. Накрая, разбира се, съдията разкри всичко и виновниците си получиха заслуженото. Невинно пострадалите пък бяха овъзмездени.

Историята има много характерен източен привкус. Това не е просто криминале, в което имената на героите са заменени с китайски. Тези персонажи мислят, разговарят и действат по онзи екзотичен начин за нас, който и сега озадачава западняците, и предполагам, че това е заслуга не само на дуото Буда&Конфуций. Много ми хареса и тази тяхна правораздавателна система, в която съдията е и следовател, и прокурор, и полицай. Има си служители, които праща да арестуват, преследват, подслушват и разузнават, а накрая решава и отсъжда сам.

След кратка справка се оказа, че съдията Ди е истинска историческа личност, която авторът Роберт ван Хюлик е използвал, за да надгради в романите си. Ще кажете, а на него пък какво му разбира главата от китайски приказки? Работата е там, че биографията на ван Хюлик (1910-1967) е не по-малко интересна от самия роман. Най-накратко човекът е забележителен холандски интелектуалец и дипломат, който е живял и работил твърде дълго из Източна Азия, за да не остане незасегнат от тамошния тип познание и отношение към света. Оказва се, че едно от хобитата му е било да се опита да напише истории в духа на традиционния китайски съдебен роман, за да изтъкне колко по-високо стои той в сравнение с евтините криминалета, които заливали пазара по негово време. Трябва да му се признае, че не просто е успял, ами е постигнал нещо изключително. Чак ми се иска веднага да започвам следващата история за съдията!

(Помощниците на съдията Ди ми звучаха като Маджун и Цял Алтай. По-лесно ми беше да ги запомня.)

Аудио книга, прочетена отново от Тъпанар Дрънкар. Благодаря му и дано да продължи да записва!:)