Приятна вечер - Джеймс Хадли Чейс

Приятна история отново от слънчевото крайбрежие на Флорида, където в най-луксозния хотел на света (тогава Дубай още не е изобретен) освен скучаещи богаташки съпруги с диаманти за милиони, се срещат и няколкото сюжетни линии. Опитни крадци на скъпоценности замислят дързък обир, кубински голтаци също се канят да отхапят скромно късче за себе си, обречен баща търси как да осигури няколко години живот на детето си, а детектив Сам Лепски трябва да се справя едва ли не сам с всичко това. 

Скучното ежедневие на Лепски да пие уиски Къти Сарк на аванта и да прави служебни проверки на клуб "Монокини", където според сигнал служителките били без монокини, е нарушено от неочаквана престрелка в съседен блок. Той се намесва спонтанно и решително, в резултат на което му се струпват 1,5 трупа, разследване, странно мълчалива кубинска диаспора и сума други грижи. Жена му продължава все така трудно и рядко да готви.

Хареса ми, че беше даден равен шанс на всички участници в състезанието за домогване до нещо чуждо, съответно и резултатите бяха удовлетворителни.

Забавен момент беше, че кантората на нелегалната агенция за подбор на кадри за нуждите на подземния свят се криеше зад официална табела "Международно обединение на кръжоците тълкуващи Библията".:)

- Ти гледаш ли телевизия?

- Горе-долу, не много често. Според мен телевизията е тъпо нещо.

Хикъри Дикъри Док - Агата Кристи

В частното студентско общежитие на г-жа Николетис започват да изчезват някои предмети на обитателите, кои по-ценни, кои - учудващо безполезни. Това започва да касае и мосю Поаро, когато управителката на общежитието и сестра на неговата секретарка се обръща за съвет и помощ. Както се случва понякога обаче, едно престъпление води до друго и уж невинните кражби са последвани от убийство, а трагедиите изобщо не спират дотам. Кой, как и защо? При условие, че на практика всеки от обитателите крие нещо, отговорите на тези въпроси никак не са лесни.

След като това е роман на Агата Кристи, можете да не се съмнявате, че всички обитатели бяха заподозрени, а почти всеки имаше или възможност, или мотив. Само чрез разговори със студентите Поаро започна да разплита купчината подозрения, сплетни и недомлъвки, за да разкрие накрая цялата история. Методът е познат и от другите книги на авторката, но тук още по-затрудняващо обстоятелство беше, че всички замесени бяха на практика на една възраст и първоначално толкова си приличаха. Както се казва обаче, дяволът е в детайлите. Възможно е и само една нарязана на парчета раница да подскаже страшно много на наблюдателното око.

"Хикъри Дикъри Док" е фраза от популярна английска детска песничка, с която децата да научат числата и да познават часовника. Не успях да хвана друга препратка, освен очевидната, че адресът на общежитието беше на ул. Хикъри роуд, 24-26. 

Мъдри хора са го казали отдавна - винаги казвайте истината, така няма да ви се налага да помните какво сте казали преди.

Такива неща стават постоянно. Тези момичета са толкова глупави, когато става дума за любов. Като че ли любовта има някакво значение! Една година, две години  - и всичко свършва.

Чаровна стръв - Джеймс Хадли Чейс

Никога не се проявявай като скъперник, дори наистина да си такъв.

Действието отново е в Парадайз сити и Флорида е все така пълна с чудесно време, яхти, блондинки, скъпи ресторанти и казина, но този път главен герой е частният детектив от агенция "Парнъл" Барт Андерсън, който освен едно мазерати, има само дългове. Крайно неприятно, особено за човек, който така обича да харчи. Нова служебна задача го изпраща да следи младата съпруга на известен писател, който я подозира в изневяра, но нещата, които открива при следенето ѝ, вкарват детектива в такава спирала от престъпления, че никак не е сигурно дали изобщо ще се измъкне жив. Кълбото от замесени безскрупулни типове е украсено дори с италиански терористи от "Червените бригади", които явно при написването на романа са били много актуални, за разлика от сега, когато едва ли някой помни, че Италия освен от коронавирус, е била сполетявана и от други беди.

Основният интерес и тръпка е около съдбата на главния герой и неговите разкрития. Макар и откровен женкар, пияница и пройдоха, човекът върши греховете си със стил и лесно става симпатичен на читателя. 

Приятно романче, което не ангажира вниманието прекалено много и спокойно може да бъде изслушано като аудио книга, прелистено в чакалня или застинал във времето курорт. И забравено. Забавно беше, че на едно място в романа дори се споменаваше авторът Джеймс Хадли Чейс.:)

Оригиналното заглавие A Can of Worms се е трансформирало по трудно обясним начин в "Чаровна стръв", но още по-трудно беше да намеря по-прилична корица.

Черешови води - Георги Божинов

Пролет - и всичко се подновява. Гнездата и нивите, дрехите на земята, дрехите и на хората. И хората, самите.

Разказите от този сборник на Георги Божинов представляват нещо като пътепис за места из България от север на юг, от Дунава до Беласица, на които той е бил и живял на младини. Какво изпитва човек, когато се върне там след десетилетия и види настъпилите промени. Романтиката на спомените от отминалото се сблъсква с по-суровите вълни на настоящето, които никога не са чак толкова весели. 

Никъде другаде не съм чел толкова красиви описания за места като Лом, Мъглиж или Сандански. Сега е обичайно да се говори за "северозападнала" България, но в разказа "Черешови води" съвсем не е така. Неволно и неизбежно се сетих за "Мартенските води" на Елис Режина, която отдавна ми е слабост, както и за обяснението на Божинов, че за хората от този край река е нещо, което можеш да прегазиш, да преплуваш, а Дунавът си е просто Дунав. Русе може да е бил дунавската столица, входната врата на европейското влияние у нас, но Лом е бил веднага след него.

Мъчно се четат книгите на Георги Божинов, но не защото са слабо написани, а защото са богати на тъга. Човек се стяга, сърцето му е свито и несъзнателно въздиша по-често. Четем за авторовата носталгия, тъга по отминала младост и живот. Как тези обични места, градове, ниви, къщи и хора от миналото, понятия, които са значели много и всичко, вече са променени и не познаваме никого. Няма го това, което сме обичали, отишло си е по естествения си път и хем ни е тъжно от липсата, хем сме наясно, че това е нормалният ход на времето - най-страшната стихия. Отминава, тече, влачи, отнася старото и донася нови хора с техните си безгрижни младости, които обаче за всяка възрастна душа са чужди и не драги.

В послеписа пише, че Георги Божинов пише така, сякаш е художник импресионист, и това е толкова точно. Изписва не документални образи, а майсторски подрежда впечатления, малки петънца от цветове, ухания, звуци, които образуват истинската картина. Измисля или припомня къде диалектни, къде остарели думи, защото са по-точни, по-звучни и дори да не знаеш точно какво значат, пак ти се струват по-подходящи от книжовните. Една богата многосетивна картина на България, каквато се съмнявам, че някой друг би могъл да нарисува.

Това е народ гурбетчийски, главно дюлгерски. По три тримесечия на годината се губи из белия свят, гради градове, но не обича градовете и не иска да живее в тях. Тук си му е по-добре. Последното тримесечие непременно ще се прибере тук, в колибите. Да се окъпе и преоблече като хората, да преброи кяровете и да се почерпи в бакалницата кръчмарница с достовете от другите тайфи. Па и да побарне малко жената, да умножи децата, да заварди някоя лисича кожа около безбройните лисичи дупки, за да украси челядта с кюркове и калпаци. А напролет пак. Бичкия на шия, тесла у пояс - тръгва да гради градове...
***
Бях при него в Пловдив, ама не ми арекса - смърдеш много в тоя град и ще ме потъпкат колята...
***
Като минах край тях, ме питаха защо съм сам и къде ми е булчето, откъде съм. "От града съм", рекох. "Добре де, викат, ами като си от града, познаваш ли Станчо наш?" "Кой Станчо?" "Ми Станчо бе, Станчо не го ли знаеш? Той готвач в оня ресторан, дека е на кръстопъта, дека точно на средата на кръстопъта седи милиционера с една маалка и маа да дава път?..."
- Не - рекох, - не го познавам тоя Станчо, в града има хиляда Станчовци.
- Ма наш Станчо е един, бре, как тъй да не го познаваш?... Добре де... Ми Пенка наша знаеш ли, бре? Она мете училището.
- Кое училище?
- Ми кое... онова, дека е на оная улица, дека излаза на две улици. Баш там е!
- Не - викам, - не познавам и Пенка.
- Как тъй да не я знаеш, бре, на такова лесно место е?! Тогава ти не си от града! Той не е от града, мари, манете го, тоя лъже, че е от града! Кой го знае откъде е на майната си!

Warcraft: Последният пазител - Джеф Груб

Тази трета книга от поредицата за Warcraft осветлява някои моменти, за които бяхме останали в неведение след едноименния филм, който излезе преди няколко години. В нея проследяваме съдбата на магьосника Медив в ролята му на последния Пазител на Тирисфал - орден на най-могъщите магьосници на Азерот, които единствени са способни да удържат демоните да не нахлуят отново на тази земя. След като майката на Медив успешно е отблъснала някога Сарджерас и неговия Пламтящ легион, днес тежката задача да бъде Пазител тегне на плещите на сина ѝ. Но изглежда това не е единственото, което го гнети, както се убеждаваме през очите на чирака му Каджар, който е главното действащо лице в книгата. Загадките около най-могъщия магьосник започват полека да се разплитат една по една пред любопитния поглед да чирака, и така чак до самия драматичен финал. 

Кой и защо е помогнал на оркския предводител Гул'дан да отвори портала и е тласнал орките през него? Как човек може да хвърля две сенки? Защо един по един измират най-талантливите магьосници в кралството? 

Обърканата съдба на невинен човек, който успява да причини огромни беди на цял един свят. Или на два, ако броим и Дренор. Отново ми направи приятно впечатление, че чрез образа на Гарона на читателите беше припомнено, че орките не са някакви безмозъчни и кръвожадни зверове, а интелигентни същества, които изпитват същите чувства като хората.

Изненадващо се оказа, че преводът е дело на Петър Тушков, чиято професионална работа заслужава само адмирации. Повече за него и книгите му можете да откриете чрез връзката по-горе.