вторник, януари 24, 2017

Кръстоносец - Тим Северин

Най-накратко тази книга е пътепис за двама души, които изминават на коне целия път по стъпките на Първия кръстоносен поход от Буйон, Белгия до Ерусалим, Израел. Дори и само това да беше, пак не е малко, но това вероятно е най-пленителния пътепис, който някога съм чел. В него е преплетена колкото съвременната гледна точка, толкова и историята на оригиналния Първи кръстоносен поход. Перипетиите на участниците тогава и сега са разказани толкова живо, интелигентно и с чувство за хумор, че човек инстинктивно усеща кога и какви са били проблемите и емоциите, които са вълнували участниците.

Първият кръстоносен поход е бил доста интересно събитие във всякакъв план - религиозен, социален, исторически, икономически, военен и какъв ли още не. Това е било нечувано предизвикателство за онова време и макар да има съмнения в користните намерения на някои от организаторите, за масата участници той си е бил единствено изпитание за вярата и поклонническо пътешествие към Светите земи. Това е установил и видният изследовател на древни загадки Тим Северин като е бил запленен особено от личността на един от основните предводители и главна фигура на северозападното разклонение на похода - херцог Годфроа дьо Буйон. Заинтригуван бил дотолкова, че през 1988 решил да провери изпитанието на собствен гръб.

Три години (1096-1098) са били необходими тогава на западноевропейците, за да стигнат до Божи гроб. Разбира се, жертвите и лишенията на днешните пилигрими не могат да се сравняват с глада и мизерстването на предшествениците им, но замислете се дали и днес с лекота може да се изминат няколко хиляди километра в компанията на своенравен арденски тежковоз - 800kg живо тегло, сприхав нрав и отмъстителни копита, колкото супени чинии. А ако такъв жребец се засили на бойното поле, бихте ли искали да сте му насреща?

Като книжно тяло книгата също представлява истинско бижу - твърди корици, плътна гланцирана хартия, цветни илюстрации. Самият й вид внушава: "Аз имам стойност и съм тук, за да остана. А ти?"

Хиляди благодарности към Д., чийто радар по неведом начин е засякъл точното време, когато бих имал нужда да прочета нещо толкова специално! Иска ми се да споделя, да разкажа, да говоря още за тази книга, защото прочетеното беше толкова хубаво.:)

Най-добрата екипировка за прекосяване на България изглежда е доброто храносмилане и няколко номера по-големи панталони.
***
Последното впечатление, което което отнесох със себе си, беше колко необикновено и богато бяха надарени всички страни, през които бяхме преминали. Зелена и плодородна, земята от Белгия до България споделяше като обща черта естественото богатство на хубавия климат и добрата почва. С редки изключения белгиецът, люксембургчанинът, германецът, австриецът, унгарецът, югославянинът и българинът бяха показали черти като трудолюбие и гостоприемство, както и едно общо усещане за удовлетвореност.

На предложението на възторжените маси Годфроа да стане крал на Ерусалим, той отговорил с останалата в историята велика фраза, която за последно ни показва що за натура е бил: Не мога да нося корона от злато там, където Исус е носил трънен венец. Загинал е там година по-късно, а гробът му не е отбелязан с нищо друго, освен една обикновена каменна пейка по пътя към Голгота.

На един лист си записвах имената на всички населени места, през които минават героите. Нанесох на картата имената на всички, които намерих, и се получи следната пътека:

неделя, януари 22, 2017

Зовът на далечния Север – Ким Хафез

Ким Хафез е французин от Мароко. Бил е във Френския чуждестранен легион и после решава да прекоси с кану цялата територия на Канада по диагонал – от Отава в цивилизования югоизток, та чак до Tuktoyaktuk на брега на Северния ледовит океан на северозапад. През реки и езера, половината път гребе срещу течението, където не може - влачи лодката и багажа по сушата. Жестока работа. Приключение като за две лета, защото през зимата в Канада всичко замръзва и няма къде да се плува.

Книгата има един съществен недостатък - Ким Хафез не може да разказва интересно. Има хора, сигурно и вие познавате такива, ще ви разкажат нещо уж тривиално, като как днес са отишли до пазара, и ще изпокапете от смях. Или най-малко ще ги слушате с отворена уста. Има други, които преминават през цял див континент, срещат бобри, мечки и лосове, преодоляват бързеи и водопади, срещат се с индианци и трапери, и въпреки всичко очите ви ще се затварят на всяко споделено изречение. Да беше дал Ким някой да му напише книгата по спомени и записки, като че ли щеше да е по-добре.

събота, януари 14, 2017

Червеният Марс – Ким Стенли Робинсън

В духа на най-новите тенденции в сферата на космическите пътешествия и аз като Илон Мъск обърнах поглед към Марс. Накъде по-точно – към Ким Стенли Робинсън, който от десетилетия се е посветил на темата за Марс и цветовете му, а за цялата си трилогия за Марс („Червеният Марс“, „Синият Марс“ и „Зеленият Марс“) е получил купища от най-престижните награди.

Пристига, значи, първата експедиция със сто заселници на Марс и започват да живеят в лишения, всеотдайно да работят, да създават жилища, блага, условия за живот. Експерти, специалисти в най-разнообразни области, толерантни и способни на компромиси в името на общото благо и оцеляването. С годините обаче инфраструктурата се развива, построяват даже космически асансьор и тълпите от Земята започват да пристигат с хиляди дневно. Различията се натрупват, конфликтите се задълбочават и в един момент напрежението избухва в разрушителна гражданска война. Какво ще се случи с любимите ни герои от първата стотица, как и накъде ще поемат? И още по-важно – какво ще се случи с Марс?

Долових някаква аналогия с „Луната е наставница сурова“ на Хайнлайн, макар тази книга да изглежда може би малко по-научна, а хайнлайновата по-романтична. Приликите не са малко, за да ги пропуснем - небесно тяло е колонизирано от хората, създава се нещо като отделна цивилизация, логично тя има различни интереси от тези на хората от Земята, следва революция с много разрушения и жертви.

Моменти, които не са определящи за действието, но ми направиха впечатление:
  • Нещо неслучайно – ислямски фундаменталисти от арабски произход убиха Джон Буун, което предполагам, че авторът е вмъкнал неволно, но е доста актуално към днешна дата. Бива ли да занесем на Марс и такива глупости?
  • Нещо от личните истории на главните герои, което ме подразни – двама американци, лидерите на първата стотица заселници, които не могат да си поделят една руска красавица. Хайде, моля ви се!
  • Действието има доста дълъг времеви хоризонт благодарение на най-новите генни терапии първите заселници вече могат да живеят стотици, а защо не и хиляди години.
Колкото и интересни, сериозни и научно обосновани да са прогнозите на автора за Марс, то относно Земята те са останали май в 80-те. Само 20 години по-късно цялата сила и значимост на Русия като фактор (човешки, научен, технически, финансов, всякакъв) от представите на автора са се стопили до неузнаваемост и само един Господ знае за колко дълго. Русия вече не е в състояние да колонизира каквото и да било, а частните компании, чиято алчност чичо Ким толкова критикува, изглеждат най-близо до целта. Която пак си е отчайващо далече – на цели 80 милиона километра в най-добрия случай на всеки две години.

Много ми се искаше докато чета романа да следя по картата на Марс къде се развива действието и откъде минават героите, ама не успях. Ще се пробвам обаче с втория том, да се готви „Синият марс“! (Така или иначе в историко-политически план синьото е орисано да идва да спасява нещата след червения батак.)

Марс. Той лежеше под тях като мръсна баскетболна топка.
***
Аналогиите с историята са последното убежище на хората, които не могат да осъзнаят положението в настоящия момент.
***
По-голямата част от невежеството е личен избор.

сряда, януари 11, 2017

Чужденецът - Албер Камю

След прочита на такива книги губя всякакво желание да се интересувам от авторите им. Може би е пропуск и те са дали и нещо хубаво на света, но аз не държа да го знам.

Поведението на героя през цялото време е меко казано странно и неадекватно на събитията, които му се случват. Държи се хем като някакъв дървен философ, хем като тъпанар. Може ли нормален човек да е толкова инфантилен и безразличен, независимо в каква ситуация е попаднал? Защото според мен не може. Майка му умряла - той отива на плаж с мадама. Повишават го от службата в Париж - той философства и отказва без смислени аргументи. Тръгва да се разхожда по плажа - застрелва непознат арабин. Пращат го в затвора - на него му все тая. Съдят го - той мълчи като пукал, приказва си само с пазачите и дава зор да се прибира в затвора. Осъждат го на обезглавяване, той пак философства за някакви глупости наум. Ненормалник.

Камю бил казал някъде, че се интересува единствено от абсурда. А защо изобщо е нужно това и какво ми дава то на мен? Дано при евентуален следващ сблъсък с Камю да запомня поне това, че никак не ми харесва, за да не се мъча трети път. Изобщо, какво хубаво е можело да се очаква от роман, който започва с "Мама умряла днес."?

сряда, януари 04, 2017

Теории за полета - Саймън Мордън

Представете си случка - получаваш като подарък от колеги роман от автор, когото не познаваш, и сам не би си купил, който роман на всичкото отгоре е втора част от някаква свързана история. Не започва много добре, нали? И после това нещо ти отвява главата! Невероятно!

Петрович е физик от руски произход, който освен гениални открития и купища цветисти псувни на майчин език, има още много какво да покаже. Заварваме го в суматохата на това, което е останало от Лондон след бунта на машините. Точно така, автоматизирането на автомобилите и интернетът на нещата са много хубави поне до момента, когато не се появи достатъчно могъщ изкуствен интелект, който има свои виждания как да управлява огромното си царство. Има обаче и добри новини, оцелялото от първата част електронно същество е първа дружка на Петрович и с негова помощ нашето момче вече има повече шансове да спаси жена си и останалото от града, когато врагове като ЦРУ и Външните решат да турят пепел на града в буквалния смисъл. Надбягване с опасности, препускане из улиците на метрополията, битки, загадки, шпионски игри, още битки и приятен полъх от далекоизточна екзотика. Петрович понася незаслужено много, но въпреки щетите ще ви изненада приятно. 

След сайбърпънк прозренията на Гибсън си мислех, че никога няма пак да се пише толкова фантастично. Е, по едно време Нийл Стивънсън решително ме опроверга, но като че ли мини-жанрът наистина вече не беше на мода. Дори бардовете от "Бард" пристанаха на по-лесно смилаемото фентъзи и издаване на по-слабите и неизвестни творби на големите майстори. А през цялото време Саймън Мордън си е бил тук, ама кой да му обърне внимание? Кой ли - странно, но до него първи у нас са допърхали от "Колибри". Саймън Мордън се оказа англичанин, има докторска титла по геофизика, пише отдавна, а за тази си поредица е получил наградата на името на Филип Дик. Преводът е работа на Васил Велчев, за който съм сигурен, че освен професионално предизвикателство е било и голямо забавление да слаломира из гъсталака от руски псувни. Накрая на книгата даже си има и легенда!:):):)

Не знам дали ако бях чел предисторията щеше да ми бъде толкова загадъчно-интересно, но и така беше супер. Чете се за няколко часа. Още от Саймън Мордън? О, да!

Те [медиите] търсеха сензация, а не просвещение.