петък, ноември 22, 2019

И страж да бди на пост - Харпър Ли

Човек и добре да живее, се влюбва. Неприятно може да бъде, когато се влюбиш в жена, която е живяла толкова отдавна, че даже вече не е между нас. Казва се Нел Харпър Ли.

Историята в романа разказва за завършилата следването си и започнала работа в Ню Йорк Джин-Луиза Финч, която през лятото се връща за малко вкъщи - в Мейкомб, Алабама. Атикус е вече на години и страда от болежките си, без да се оплаква, Джем го няма, Калпурния - също, самата Скаут си има приятел, който няма търпение тя да се върне за постоянно, за да се оженят, а леля й Александра слага ред на всички. Макар за ужас на главната героиня градът да се променя с шеметна скорост,  югът още не е надживял някои проблеми, които на нея ще й подействат като шут в корема. Друг мъдър човек със само една написана книга беше казал, че не е възможно да имаш верни социални ценности, ако нямаш верни личностни ценности, и Джин-Луиза собственоръчно се уверява колко тежко и непоклатимо точно е това. Кои и какви сме ние и въобще можем ли да бъдем такива без най-близките ни? За изборите, които ни се налага да правим, както и за това как да живеем с решенията, които не ни е било приятно да вземем. За вярата и доверието.

Тази книга не е за деца. Биха могли да я прочетат и да им хареса, но у тях няма да дръпне тези струни, които ги има у възрастните. Тя има по-силен ефект при хора, които дори и само временно са напускали родното си място и са оставяли възрастни родители или са изпращали близки хора на онзи свят. У децата тези струни още не са пораснали, а и не им е време.

Понякога читателите се чудим защо някои от най-гениалните произведения, родени от човешки ум, са останали самотни като авторите си. Защо този човек, който е показал, че има какво да сподели и умее да го напише, защо се е спрял? Вероятно много пъти отговорът е, защото в първата си и единствена книга този човек е разказал себе си - открито, без преструвки, без да спести нищо. Изповядал се е на страниците и повече нищо не му е останало. Някой ще се сети, че Харпър Ли е написала и "Да убиеш присмехулник", но трябва да припомним, че всъщност "И страж да бди на пост" е просто много ранна чернова на "Присмехулника". Толкова ранна, че след годините жестока борба с редактори и издателства, е останала като нещо самостоятелно, издадено днес въпреки волята й от алчни близки. А то не е различно, то си е пак същото - една разказана Харпър Ли.

Тези дни разгледах много нейни снимки, но най-много ми хареса тази. Направена е през 1960 от приятеля й от детинство Труман Капоти.

Обичай когото си щеш, но се жени само за човек от твоята черга.
***
Всъщност мистър Стоун си беше съвсем наред, само дето притежаваше всички необходими качества за дипломиран експерт-счетоводител: не харесваше хората, умееше да смята бързо, нямаше чувство за хумор и беше удивително тъп.
***
Часовникът на съдебната зала изскърца, напъна се, изпъхтя и удари часа.
***
Здравомислие, хумор и търпение бяха трите най-подходящи думи за Атикус Финч.
***
Мога да понеса да ме наричат всякак, стига да не е вярно.

четвъртък, октомври 31, 2019

Разговори с Бога – Нийл Доналд Уолш

Още от античността е познат форматът размишления с високо ниво на абстрактност да се поднасят под формата на диалог. Така читателят може да се ангажира по-пълно ту с гледната точка на ученика, ту с тази на учителя, като има възможност да запази концентрацията си върху текста. В тази книга последното не е много лесно. Текстът на места е доста отвлечен, върти и преповтаря едни и същи твърдения, някъде дори леко си противоречи, а в голяма част от написаното липсва всякаква конкретика. 

Най-общо книгата разказва как един човек разговаря мислено с Бога и записва този разговор. Разглеждат се посланията и тълкуванията на божественото и всички други въпроси, които хората обичаме да си задаваме откакто ни има, като са поднесени по достъпен за разбиране начин - за съвременни хора със сегашни проблеми. Внушенията са дадени внимателно, за да не бъде накърнено нечие различно схващане, независимо дали става дума за това дали човек вярва и в какво, за ценностите ни, за успеха и измеренията му, за силата ни сами да направляваме живота си в желаната от нас посока, за семейството, за любовта, за секса, за парите, че даже и за извънземните.:) Вероятно това е част от причините книгата да е толкова популярна по света.

За мен лично книгата ми беше трудна и леко отегчителна за четене, а ползите от нея вероятно могат да се обобщят единствено в потвърждението на много ценности, в които съм вярвал, без да съм си поставял за задача да ги формулирам в писмен вид. Винаги е успокоително да чуеш от другиго, че си прав или поне, че пътят ти не е грешен.

Книгата може да бъде изслушана безплатно в аудио вариант ето тук.

Ако можеш да кажеш на света кой си и в какво вярваш, без да се спреш и без да се поколебаеш, значи ти си щастлив и доволен от себе си.
***
Първата ти природа е да обичаш безусловно. Втората ти природа е да изявяваш първата (истинската си природа) по свой избор и съзнателно.
***
Животът е творчество, а не откривателство. Ти живееш всеки ден, не за да откриеш какво съдържа той за теб, а за да го сътвориш.
***
Изхвърли всички отрицателни мисли от умствените си построения, Откажи се от всякакъв песимизъм. Освободи се от всякакви съмнения. Отхвърли всички страхове. Дисциплинирай разума си де се придържа към първоначалната творческа мисъл. 
***
Тревогата е почти най-лошата умствена дейност, която съществува - наред с омразата, която е дълбоко себеразрушителна.

четвъртък, октомври 24, 2019

It's Not about the Bike: My Journey Back to Life - Lance Armstrong

Move. If you can still move, you aren’t sick.

Това е автобиографична книга на големия колоездач Ланс Армстронг. Когато е на 25 години, той се разболява от рак, а книгата разказва за живота му преди това, за борбата с болестта и за част от успехите му след това. На български книгата е преведена като "Пътуване обратно към живота", но нещо в текста ме провокира да я потърся в оригинал.

Казано просто така, книгата може да изглежда и тъжно-скучна. Но на практика тя е изключително увлекателна и в Америка и по света се препоръчва като наръчник за мотивация. Какво може да постигне един младеж, оцелял от последен стадий на рак, операции и химиотерапия, който преди това не е умеел нищо друго, освен да кара колело. Това е и книга за силната воля за живот, за ината, който може да бъде овладян и впрегнат в някаква градивна посока, за отказа да се предадеш, за яростта и агресията, които могат да бъдат контролирани и в правилния момент да ти дадат онзи тласък, който те издига над масата и те прави победител.

Навремето, след като оздравя, Армстронг спечели Тур дьо Франс рекордните седем пъти, като вероятно е един от най-проверяваните за допинг спортисти в света. Никога не е имал положителна проба, но това не попречи години след титлите му в Тура да бъде наказан, а титлите отнети само по показания на негови бивши съотборници.

Шосейното колоездене е гладиаторски спорт. Дори ако човек се е интересувал поне малко от съвременните състезания, той ще знае, че е напълно изключено човешко тяло да издържи на такива натоварвания, без подкрепа от постиженията на съвременната медицина. Дори и да успее един колоездач да пробяга в състезателно темпо 100-200 километра дневно, то обезателно ще трябва да му се помогне във възстановяването, защото това трябва да го повтори на следващия ден, и на по-следващия и така три седмици. И това само за една титла. Ланс по природа е бил супер атлет, а жестоките тренировки още повече са шлифовали това природно предимство - максималният му аеробен капацитет (VO2max) е нечовешки - 85, а в пика на кариерата му пулсът му в покой е бил около 34! Това са факти, които не са резултат от допинг, затова за голяма част от феновете на спорта отношението към Ланс Армстронг беше прекалено. Защото най-малкото той направи този спорт много по-популярен и запали огромно количество любители да го практикуват.

И макар да е бил такова чудо на природата и там горе някой да му е намигнал, дори Ланс има проблеми със завръщането към нормалния живот. Защото след болестта не започва автоматично да печели всичко, дори за момент хвърля кърпата и решава да се откаже завинаги от спорта. Вероятно само приятелите, майка му и жена му са тези, които носят отговорността за това постепенно да закърпят психиката му, за да може да си повярва пак и от развалина с пенсия за инвалидност, да стане истински гладиатор.

Ланс, за нас ти винаги ще бъдеш шампион!:)

- Why don’t you just quit?
- Son, you never quit.
***
If there is a defining characteristic of a man as opposed to a boy, maybe it’s patience. 

вторник, октомври 15, 2019

Ваканциите на малкия Никола̀ - Госини

Отново за малкия Никола̀, но не за последен път - тези истории са истинско откровение! За съжаляване е единствено, че под формата на аудио книга човек пропуска веселите илюстрации (затова и карикатуристът Семпе го няма в заглавието), но пък много приятно беше да се слуша доброволката Наталия Тодорова, която чете текста. За пръв път срещам човек, който да употребява "Их!", когато неволно сбърка два пъти поред една и съща думичка. Много други хора лесно се изнервят и изричат всевъзможни матерни сквернословия. 

Адски яко е и когато чувството за хумор на автора и читателите съвпада. Това винаги си личи и е много красиво споделеното усещане, когато някой чете и в същото време се усмихва на същото, на което се смее и слушателят. Емпатията има много канали за въздействие и малко граници.

В това томче са събрани само онези истории, които касаят прекарването на лятната ваканция и почивките като цяло на море с родителите или в детски лагер.

Вчера пристигна новият учител по гимнастика.
— Казвам се Ектор Дювал — рече той. — А вие?
— Ние не — отвърна Фабрис и всички изпокапахме от смях.
Бях на плажа заедно с останалите приятелчета от хотела: Блез, Фрюктьо, Мамер (ей много е тъп тоя!), Иреней, Фабрис и Ком. За часа по гимнастика бяха надошли още сума ти типове; те обаче са от хотел „Мер“ и от хотел „Плаж“, а ние, дето сме от „Бо Риваж“, не можем да ги понасяме.
Като се нахилихме, учителят си сгъна ръцете и наду едни адски големи мускули.
— Искате ли да развиете такива бицепси? — попита учителят.
— Мпхъ — отвърна Иреней.
— Според мен не е красиво — каза Фрюктьо.
Ком обаче заяви, че може пък да си струва труда, бил навит да си има такива буци на ръцете, та да шашва приятелите в училище. Тоя Ком много ме дразни, все гледа да се покаже. 
***
Неприятното с момичетата е, че хич не умеят да играят, плачат непрекъснато и винаги оплескват нещата. В хотела има три момичета.
Трите момичета в хотела се казват Изабел, Мишлин и Жизел. Жизел е сестра на моето приятелче Фабрис, двамата непрекъснато се бият. Фабрис ми каза, че е адски загубена работа да имаш момиче за сестра и че ако това продължава така, той ще се махне от къщи.
Когато времето е хубаво и сме на плажа, момичетата не ни пречат. Играят на разни тъпи игри, правят формички от пясък, разказват си разни приказки и си боядисват ноктите с червени моливи. А ние с приятелите измисляме страхотни неща. Състезаваме се, премятаме се, играем футбол, плуваме, бием се. Все щури работи.
Обаче като се развали времето, става по-различно, понеже трябва да стоим заедно в хотела. А вчера времето беше лошо, непрекъснато валеше. След обяда — ядохме равиоли, пък те бяха много по-вкусни от мусаката — татковците и майките легнаха да подремнат. Ние с Блез, Фрюктьо, Мамер, Иреней, Фабрис и Ком — това са все приятели от хотела — си седяхме във фоайето и играехме карти, без да вдигаме шум. Не се правехме много-много на тарикати, защото завали ли, татковците и майките хич не разбират от шега. През тази ваканция татковците и майките твърде често преставаха да разбират от шега.
След това във фоайето влязоха трите момичета.
— Искаме да играем с вас — каза Жизел.
— Остави ни на мира, Зезел, защото иначе ще ти лепна някой шамар! — каза Фабрис.
Това никак не се хареса на Жизел.
— Знаеш ли какво ще направя, ако не ни пуснете да играем с вас, Фафа? — попита Жизел. — Чисто и просто отивам да ви обадя на татко и мама, после ще те накажат, приятелите ти също ще ги накажат и няма да ядете десерт.
— Хубаво де — каза Мамер, обаче тоя човек е много тъп. — Можете да играете с нас.
— Тебе никой не те пита — каза Фабрис.
Тогава Мамер се разплака, рече, че не искал да го наказват, че не е честно и ако не му дадат да яде десерт, ще се самоубие. Ние се попритеснихме, защото покрай целия този шум, който вдигаше Мамер, татковците и майките можеха да се събудят.
— Е, какво ще правим сега? — обърнах се аз към Иреней.
— Мпхъ — отвърна ми Иреней и решихме да оставим момичетата да играят с нас.
— На какво ще играем? — попита Мишлин.
Тя е много дебела, винаги ми напомня за Алсест, едно приятелче от училище, което все яде.
— Ще играем на магазин — каза Изабел.
— Абе ти луда ли си? — попита Фабрис.
— Добре, Фафа — обади се Жизел, — отивам да събудя татко. Нали знаеш какво става, като го събудят?
Тогава Мамер се разплака и каза, че искал да играе на магазин. Блез заяви, че ако ще трябва да играе на магазин, по-добре да отиде сам да събуди таткото на Фабрис. Фрюктьо обаче забеляза, че май тази вечер щяло да има за десерт шоколадов сладолед и тогава всички се предадохме.
Жизел застана зад една от масичките във фоайето, сложи отгоре картите и пепелниците и каза, че тя ще бъде продавачката, масата ще бъде щанд, а разните неща на масата ще бъдат стока, а пък ние трябва да идваме и да купуваме стоката.
— Точно така — каза Мишлин, — а пък аз съм много красива и много богата дама, имам кола и сума ти кожени палта.
— Точно така — каза Изабел, — а пък аз съм друга дама, още по-богата и още по-красива, колата ми е с червени седалки като колата на чичо Жан-Жак и нося обувки с високи токове.
— Точно така — каза Жизел, — а пък Ком е мъж на Мишлин.
— Не ща — рече Ком.
— А защо не щеш? — попита Мишлин.
— Защото смята, че си много дебела, ей затова — каза Изабел. — Той иска на мен да ми бъде мъж.
— Не е вярно! — каза Мишлин и лепна един шамар на Ком, а Мамер ревна да плаче.
За да накара Мамер да млъкне, Ком заяви, че е готов да бъде мъж на когото и да било.
— Хубаво — рече Жизел, — тогава да почваме да играем. Ти, Никола̀, ще бъдеш първият клиент, обаче си много беден и няма с какво да си купиш ядене. Пък аз съм много благородна и ще ти дам храна без пари.
— Аз не играя — каза Мишлин. — След тия работи, дето ми ги наговори Изабел, не искам да приказвам с никого.
— Я виж ти, госпожицата се прави на много важна — рече Изабел. — Мислиш, че не знам какво си казала на Жизел за мене, когато ме нямаше!
— Ах, лъжкиня такава! — извика Мишлин. — След всички работи, дето ми наприказва за Жизел!
— Какво си разправяла на Мишлин за мен, Изабел? — попита Жизел.
— Нищо не съм казвала на Мишлин, нищо, това е — каза Изабел.
— Ей че си нахална — викна Мишлин, — каза ми го пред онази витрина, дето беше изложен черният бански костюм с розовите цветенца, дето толкова ще ми отива, нали се сещаш?
— Не е вярно — извика Изабел, — обаче пък на мен Жизел ми разказа какво си й говорила за мен на плажа.
— Ей, момичета — обади се Фабрис, — ще играем ли, или не?
Тогава Мишлин каза на Фабрис да не се бърка, където не му е работа, и го одраска.
— Я да оставиш брат ми на мира! — каза Жизел и издърпа плитките на Мишлин.
Мишлин се развика и лепна един шамар на Жизел, а Фабрис се захили, обаче Мамер ревна да плаче, момичетата вдигаха страхотен шум и във фоайето слязоха сума ти татковци и майки и попитаха какво се е случило.
— Момчетата не ни оставят да си играем на магазин — каза Изабел.
И всички бяхме наказани да останем без десерт.
А пък Фрюктьо беше прав — тази вечер имаше шоколадов сладолед!

четвъртък, октомври 10, 2019

Пияната гора - Джералд Даръл

"Пияната гора" разказва за перипетиите на Джералд Даръл, жена му Джеки и техния преводач Рафаел докато обикалят Аржентина и Парагвай да събират диви животни за зоологическите градини в Англия. Книгата е доста приятна за четене заради характерния английски хумор, както и познавателна - заради подробностите, които научаваме за животните и нрава им. Косвено научаваме и за природата там, хората и начина им на живот. 

Независимо дали в Аржентина или Парагвай, обичайната практика на главните герои е като се установят в някое село, да съобщят на местните, че събират и заплащат щедро за всякакви интересни диви животни, и те започват да ги ловят и да им ги носят. Всякакви "бичос", като Джери споменава, че много се радвал, когато чуе тази дума, защото значела "животни". Всевъзможни птици, броненосци, змии, жаби, лисици, папагалчета и какво ли не! Не мога да си представя как са прекарали след това успешно всичките купища с клетки с камиони, кораби и т.н. до предназначението им. Това, чистене, хранене, лекуване, не искам да се замислям...

Много често Джери и Джеки си говорят един на друг или описват питомците си чрез щедри дози от вече споменатия островен хумор. Един път плачът на бебе мравояд приличал на настинала параходна сирена, а пък опашката му - на обрасло с косми гребло за лодка... Което прави запознанствата с дивите животни на Южна Америка още по-забавни. Една жаба щеше да му отхапе палеца на ръката, а в друг случай един ибис за малко да го клъвне право в окото. Имаше и други неочаквани източници на емоции от типично южноамерикански характер като непредвидени революции, временно самоуверени полицейски шефове, нестабилни малки самолетчета и грижовни аржентинки.

Преди време, когато четох "Моето семейство и други животни", несправедливо се разгневих на автора с какво право ходи по света да залавя редки животни, за да ги затваря в зоопаркове. От гледната точка на днешната етика това е доста съмнително начинание. Наскоро на един американски зъболекар медии и активисти му провалиха живота заради това, че съвсем законно е отишъл на сафари в Африка и е убил диво животно. Времето, в което се развива действието в книгата, обаче е друго. Тогава зоологическите градини са били по-голяма рядкост, да не говорим, че съвсем не е било възможно просто да вземеш дистанционното и да смениш канала с Енимал планет, Дискавъри или Нешънъл джиографик, където да наблюдаваш диви животни от други континенти от комфорта на дивана си. Тогава нещата са били други и начинът природните науки да се развиват и достиженията им да стигат до хората е бил чрез хора като Джералд Даръл. Още повече, че при него любовта към всяка малка гадинка е толкова определяща.

Тъй че, моля да бъда извинен, не съм бил справедлив, Джералд Даръл е добър човек!:)