Зъбите на тигъра - Том Кланси

Ислямски атентатори планират да проникнат във вътрешността на САЩ чрез необичаен за тях канал на южноамериканските кокаинови трафиканти, за да извършат пъкленото си дело сред нищо неподозиращото цивилно население. Кой би могъл да им се противопостави и да им потърси сметка освен Колежът - секретната частна разузнавателна организация, която има на практика неограничени ресурси и черпи информация отвсякъде?

За пръв път ми се случи да съм разочарован от роман на Том Кланси. Историята беше доста тромава и едвам набираше скорост, след това ислямските терористи се задействаха, героите от Колежа се развихриха да отмъщават по твърде театрален начин на първите случайно попаднали им терористи и в един момент текстът просто свърши. Ей така, в нищото. Нищо не научихме за главния организатор и поръчител, нищо не се случи на помагачите от Колумбия, които така любезно съдействаха на атентаторите, никакво развитие не получиха и тримата младежи, които все пак бяха главни герои в този фарс - Джак Райън младши и двамата му братовчеди Карузо. Нямаше никаква генерална развръзка, която да придаде завършен вид, а финалът по-скоро беше оставен за евентуалното продължение. Героят си натъпка лаптопа с шифрована информация от компютъра на врага, хвана самолета за вкъщи и изпи четири малки уискита. А че читателите искахме да разберем кой и какъв е Емирът и какво е имало на скапания компютър, ами много пък искаме! В Уикипедията открих, че все пак наистина има продължение на този роман, и то се казва Dead or alive, но мисля да го оставя за неопределеното бъдеще.

Том Кланси определено може много повече.

И какво, по дяволите, търси този самолет на корицата?

Повечето добри компютърни програмисти бяха алчни копелета. Също като адвокатите, но не толкова цинични.

***

Беше твърде любознателен, което обикновено е признак за интелигентност, а тя беше единственото нещо, от което винаги ще има нужда на този свят.

***

Трудно е да си богат и самотен.

***

От всички прояви на могъщество и власт въздържанието впечатлява най-много хората. Тукидид

Погрешен удар - Харлан Коубън

Ново приключение за Майрън Болитар - настоящ спортен агент и самозван детектив по съвместителство, остроумен майтапчия и близък приятел с хора, които бият лошо. След като в "Под прикритие" съвсем оправдано си припаднах по свежите смешки, обратите в сюжета и способността на Майрън да се измъква сух след накисване, очаквах същото безгрижие да цари и в този роман. Което излезе доста жалко очакване, защото това е една твърде, твърде тъжна история, дори майсторското разкриване на която не разведри с нищо общото минорно настроение. Кофти е да го отнасят все по-слабите и беззащитните, но вероятно има някаква причина за това вселенско правило.

Професионалната задача на Майрън беше да представлява и защитава интересите на млада баскетболистка, която се очертава да стане най-голямата звезда на женската лига. Местни мафиоти имат известни възражения срещу това, но това бяха от малкото му бели кахъри, защото се оказа, че основните проблеми за заплетени преди двайсет години с още по-неприятни субекти, които обичат да режат хорските ахилеси с лозарска ножица. Хора изчезваха, някои ги намираха с дупки от куршуми, други не ги намираха хич, годеници се караха, професионални конфликти с най-близките допълваха хаоса, баща му плака, а злото дебнеше на най-неподозирани места.

Напоследък е модерно да се говори за расовото разделение в Щатите и книги като тази предлагат някои добри илюстрации по темата. Което не бива да се разглежда като критика на страната, в която бият негрите, а наистина просто като факт. Проблемите са се трупали с векове и не знам как някой може да очаква решаването им да отнеме десетилетия.

Мислех си веднага да започна нова книга от Харлан Коубън, но вероятно ще изчакам малко да се разреди напрежението във въздуха.

Тя се облегна назад и кръстоса крака, по-дълги от опашка пред гишето за даване на шофьорски книжки.

***

- Здрасти - каза Майрън, който се гордееше с гениалните си реплики.

***

Майка му изтича на улицата и го прегърна, сякаш току-що бе освободен от терористи на "Хамаз".

***

Голямата Синди [настояща секретарка на Майрън и бивша звезда от кеча] издаде звук, който сигурно трябваше да мине за кикот. Децата в целия щат изпищяха и се хванаха за майките си.

Смешните цитати можеше да са ужасно много, дори бях отделил един за Голямата Синди как показвала новия си тоалет и приличала на Годзила, която отстъпва заради изстрелите, но реших, че мярката е важно нещо и е по-добре да оставя издаването на всички хубави места в произведението за авторите на филмови трейлъри.

Трагедия в три действия - Агата Кристи

Когато човек чете една след друга няколко книги от един и същ автор, неминуемо рискува да попадне в капана на скуката, особено ако авторът пише в един и същ жанр, стил, маниер на действието, че и за един и същ главен герой. Оказва се обаче, че Агата Кристи има солидна застраховка срещу този риск, когато пише за Еркюл Поаро, просто защото случаите му са толкова различни!

На импровизирано парти в крайбрежната къща на известен актьор се събират 14 души, някои известни личности от сцената, други са съседи, приятели от детинство, обожатели и обожаеми, дори местният свещеник, жена му и една икономка. И докато още се запознават, грабват по един коктейл и чрез светски разговори опипват почвата, на един от тях рязко му прилошава, залитва и за нула време си заминава. Естествена причина? Не и в криминален роман. Отговорите на въпросите кой, как и защо ще се улеснял леко от това, че скоро почти същата компания ще бъда събрана по весел повод на друго място, но за съжаление с още по-загадъчна развръзка.

Признавам си, както и Поаро, впрочем, че никога не бях срещал такъв мотив, като този за първото убийство. По време на прочита понякога си давах кратки паузи, за да обмисля новите факти и да преценя кой би могъл да бъде убиецът, отсях някои очевидно неподходящи кандидатури, но все ме спъваше въпросът защо. Защо му е на когото и да е да убива благ и безобиден стар селски свещеник? Преговарях си стандартните предразсъдъци, че отровата е женско оръжие, а основните мотиви в повечето случаи са любов и/или пари, но този път загадката надскочи дори самонадеяно тренираното ми чувство на уж познавач на авторката.

Самото заглавие "Трагедия в три действия" дава известна насока за размишление, особено към средата на действието, но няма да ви развалям удоволствието с повече подсказки, извън тези, които е заложила леля ви Агата.:)

Момичетата винаги биват привличани от мъже на средна възраст с интересно минало.

***

Според мен младите трябва да виждат много хора и места, особено места.

***

Пазете се от деня, в който мечтите ви ще се сбъднат.

***

- Бях толкова глупаво момиче - всички момичета са глупави, мистър Сатъртуеът. Толкова са самонадеяни, така убедени в своето благоразумие. Много се пише и говори за "женската интуиция". Аз не вярвам, мистър Сатъртуейт, че има такова чувство.

***

Невъзможно е да шокираш една мила викторианка. Те говорят толкова малко, а винаги мислят най-лошото...

***

- Шерито, аз го предпочитам пред коктейла... и милион пъти пред уискито. Ah quell horreur е уискито. Когато пиеш уиски, разваляш, напълно разваляш вкуса си.

Мисия Земя: Черно сътворение - Л. Рон Хабърд

След "Планът на нашествениците" Мисия Земя продължава с втората част от декалогията (знам, ужасно звучи) и премеждията на злодея Солтан Грис и нищо неподозиращата му жертва Джетеро Хелър, но вече на Земята. Точно така, абстрактните кроежи приключиха и вече сме в базата на извънземните в Турция, където те от години организират и ръководят производството на опиум и хероин! Тук е и некадърният злодей, през монитора на който проследяваме какви ги дроби Джет в Америка, защото предварително на зрителните му и слухови нерви бяха монтирани тайни предаватели.

А пилотът-инженер не се помайва! Въпреки всички заложени препятствия и капани, целящи директното му ликвидиране, той най-невинно започна да опознава света, страната и хората и да се интегрира по най-ефикасния начин. Съответно първите му запознанства със земляните бяха с квартални биячи, наркоманки, корумпирани ченгета и ФБР-ейци, подли адвокати, италианската мафия и дори борсата и университетското образование. Навсякъде Джет се намъкваше с усмивка и добри намерения, като според случая някъде му отвръщаха със същото, а другаде се опитваха да го пребият или пречукат, като и в двата последни варианта опиталите се завършваха помлени и захвърлени безразборно по терена. За да наблегне на това колко е заслужил топло отношение героят му, Рон Хабърд настани Джет в президентския апартамент на най-луксозния публичен дом в Ню Йорк, който обслужва само дипломатите от ООН. Вратата му не се заключваше, а видеовръзката от очните му нерви удобно прекъсваше, за ужас на Солтан Грис, точно когато при мишената нахълваше някоя от труженичките.

Смешките са все така приятни, а е интересно и да се проследи по ирониите какви неща са процъфтявали в САЩ през 1986, кое се е отплащало и с кое не е имало смисъл да се занимава човек. Въпреки всичко обаче останалите 8 части от поредицата вероятно ще си останат недочетени. Твърде много ми се вижда, а като сумарна стойност не изглежда достатъчно, че човек да му посвети дните и седмиците си.

Походих малко из двора. Две от децата беряха грозде и аз ги обвиних, че ядат повече, отколкото берат и след като ги разплаках хубавата, ги ритнах и се почувствах по-добре.

пп

Забравих да добавя, че традиционно всяка нецензурна дума в текста е заменена с "бибип", което продължава да е яко. Оказа се, че авторът е приключил житейския си път в същата тази 1986, когато е излязла книгата, без да успее да я види. Номинирана е за наградата "Хюго" през 1987.

Лакираният параван - Роберт ван Хюлик

Разкошна история за премеждията на съдията Ди, докато е във ваканция и инкогнито извън своя район. Макар и на чуждо място, където не познава никого, и подпомаган единствено от верния си сътрудник Цяо Тай (когото от "Златното божество" помнех като Цял Алтай), съдията успя за броени дни да затъне точно толкова в местните бъркотии и криминални среди, колкото да разнищи няколко изневери, едно привидно самоубийство, едно очевидно убийство, 2-3 изнудвания и безброй заговори, кои успешни, кои - не, и да въздаде справедливост на най-неочаквани места. Как да не изградиш могъща империя с такива държавни служители!:)

Прелестните образи, на които не мога да се нарадвам, започват още от заглавието - има ли нещо по-китайско, по-поетично и по-загадъчно? Както установих още при запознанството си с автора, Роберт ван Хюлик е шлифовал до съвършенство природния си усет към красивото и уменията си да разказва майсторски изпипани криминални истории на фона на древен Китай с цялата му мъдрост, бордеи, естетика, жестокост, държавност и философия. Интересно ми беше да науча, че част от традиционната за тогава покъщнина са четири големи сандъка, в които се прибират дрехите за съответния сезон. Видя ми се практично, а очевидно и на една от измамниците, която беше натъпкала в един такъв сандък заклания си мъ... ау, неволно ми се изплъзна.:)

Тук съдията почти никъде не злоупотреби с физическата си сила, но лъжеше така наедро, че направо е чудно как накрая успя да навърже всичките си спекулации така, че да излезе сух.

Възторгът ми от висотата на умението на Роберт ван Хюлик може да бъде потушен само с още от книги същия автор. А може пък те да го разпалят още повече?:)