понеделник, май 15, 2017

Шерлок Холмс: Изгубените случаи. Колекция загадки - Д-р Джон Уотсън

Книгата в луксозен вид (твърди корици, цветни илюстрации, ключ с отговори на края на книгата) преставя 167 загадки с различна трудност уж в духа на историите за Шерлок Холмс на невероятния Артър Конан Дойл. Защо уж? Защото корицата подвежда, че са написани още някога от д-р Уотсън, който също е литературен герой, а всъщност са измислени и рисувани днес от авторски колектив. Освен това голяма част от загадките не са криминални, а са в някаква степен математически - зависимости с числа, подредба на букви и най-общо т.нар. текстови задачи от прогимназията. Е, тук са пропуснали класическия случай с двете тръби, които пълнят басейн, но затова пък имаше множество влакове, велосипедисти и пешеходци, които тръгват от разни точки за други точки, а сборът от годините им е равен на 7/9 от годишния доход на икономката в лири стерлинги. Нещо такова, надявам се, че се ориентирахте.

Въпреки, че сега подхождам с една идея по-критично, имаше време (и по-точно от четвърти до седми клас), когато решаването на такива задачки ми доставяше искрено удоволствие. Под давлението на незабравимата ни класна се бяхме специализирали в такива гимнастики на приложната математика. Уви, днес вкусът ми се е променил в друга посока и предпочитам да откривам разминавания в показанията на свидетелите и фактите на местопрестъплението, или някакви логически противоречия, каквито гатанки бяха по-малко. Много хубава част беше, че след всяка задачка има указание на коя страница може да намериш отговора и след като се поблъскаш, може просто да отгърнеш, да си обясниш необяснимото и да запрашиш към следващия опит за разделяне на една бала чай на еднокилограмови пакети, при условие, че имаш само две тежести за везната, съответно от 2,5 и 4,5 кг.

Дори и в такъв тип книга успях да изнамеря цитат, който в русофилските среди може да мине за политнекоректен, но да е все така верен на фактите и науката:

- Абсолютно ясен случай. Следите на убийците водят към руския императорски двор. Не харесвали политиката на премиера. Помнете ми думите, Уотсън, тепърва ще си имаме неприятности с Русия. Това наистина е затвор на народите, а не държава.
- Не сте ли малко рязък, Холмс? Все пак това е велика империя.
- По-точно чудовищно огромна. Величието предполага извисеност на духа. В ония диви степи и предателски блата то не вирее. Там няма и зрънце свобода...

сряда, май 10, 2017

Когато бях армейски генерал - Михаил Вешим

Тези дни един агент от ДС, популярен популист и военен министър по съвместителство се изказа, че щял да връща наборната военна служба, което провокира и припомни доста смешки. Любима тема на целокупния български народ, или поне на мъжката половина, е да се коментира казармата - спомени, кусури, хули, възхвала, умиление, цяла палитра от емоции. Михаил Вешим е имал "честта" да служи на родината 2 години и 3 месеца, което му е дало достатъчно време за събиране на материал за фейлетони. Аз пък имах удоволствието да прочета сборника му на два дъха точно в сегашния злободневен момент.

Смешно си беше, не мога да си кривя душата. Във всичките истории има по нещо забавно, нелепо или от абсурдите на "Параграф 22". За пиянства, безотговорности, обикновена глупост, злоба, простащина. За това как след градска отпуска може да се събудиш облечен с чужди дрехи, а униформата ти я няма. Или как се пишат безсмислени доклади по политическата част по метода копи-пейст и с разместване на думите от ланшния доклад. Безчет методи за скатаване и напиване, без да те те хванат. Как дипломиран журналист обяснява устройството на тежка картечница. Може ли да поздравиш генерал с "Добро утро!". Неща, които не са непременно свързани със служба на Родината, но пък са основна част от времето в казармата. В тази връзка, паралелите с приключенията на храбрия войник Швейк са напълно неслучайни и ценителите ще останат доволни.

Михаил Вешим е може би най-точният човек, когото да послушате по въпроса трябва ли да има задължителна наборна военна служба. Мнението му е кратко, само 180 страници, аргументирано, достоверно и най-важното - забавно да бъде прочетено.:)

неделя, май 07, 2017

Воинът на светлината: Наръчник - Паулу Коелю

Наръчникът на Воина на Светлината е кратка книга без особени претенции за задълбоченост, точна логическа последователност на заключенията или някакви други такива сериозни неща. Тя е по-скоро за нещо по-общо като добротата и вътрешния мир.

Текстът представлява кратички съвети как да се държи човек, ако иска да попадне в категорията добър такъв. Прави това, не прави онова. Не е чак толква кратка и категорична като версията с десетте заповеди, защото тези на Коелю са по-скоро във вид на препоръки за праведен и успешен живот. Голяма част от тях са заимствани от древните мъдреци на Изтока (Лао Дзъ, Конфуций, Джубран...) и само са преразказани. Тук няма да откриете особена оригиналност, дори на няколко места в текста директно си пише откъде е взета споменатата мъдрост. Намекът обаче, че е освен целта, е много важно и по какъв път вървиш към нея, се разпознава отдалече.

Какво е интересното и ценното тогава, щом то не е оригинално като идеи, форма и съдържание? За мен това е неговата по-лесна смилаемост, по-голяма достъпност за масовия читател. Кой ще тръгне да издирва оригинални древни текстове, камо ли да почерпи нещо от тях и да им повярва? А когато е предадено по-лесно разбираемо и не непременно в контекста на войната е по-приемливо. Голяма част от действията на Воина дори си противоречат и Коелю казва: Спокойно, това е ОК. И читателят се успокоява, че дори и да греши, дори и да се колебае, да го е страх, да го бият, да отстъпва и да трупа какви ли не други негативи, това също е част от праведния път да си Воин на Светлината. Воинът на Светлината е нормален човек като всички нас, който иска и вярва, че може да бъде по-добър.

Затова аз харесвам това книжле и ми беше приятно да си го припомня с нов аудио-прочит. Спомням си даже, че когато излезе за пръв път преди години, вкъщи по едно време имаше 3 екземпляра за подаряване, правете си сметка.:)

Воинът на светлината никога не забравя да благодари.
По време на битката ангелите са му помогнали, небесните сили са поставили всяко нещо на мястото му и са позволили той да даде най-доброто нещо от себе си.
Другарите му отбелязват: „Има голям късмет!“ И наистина, понякога воинът успява да постигне много повече, отколкото му позволяват възможностите.
Ето защо, при залез слънце той коленичи и благодари на всички свои небесни покровители.
Благодарността му обаче не се ограничава само с духовния свят; той никога не забравя приятелите си, защото тяхната кръв се е смесила с неговата на бойното поле.
Не е нужно някой да напомня на воина за помощта, която другите са му оказали; той сам се сеща за нея и разделя с тях наградата. 
***
Няма воин на светлината, който да не се е боял да влезе в битка.
Няма воин на светлината, който да не е предавал и да не е лъгал в миналото.
Няма воин на светлината, който да не е тръгвал по чужди пътища.
Няма воин на светлината, който да не е страдал за маловажни неща.
Няма воин на светлината, който да не е смятал, че не е воин на светлината.
Няма воин на светлината, който да не е пропускал да изпълни моралните си задължения.
Няма воин на светлината, който да не е казвал „да“, когато всъщност е искал да каже „не“.
Няма воин на светлината, който да не е наранявал този, когото обича.
Затова е и воин на светлината; защото е минал през всичко това и въпреки всичко не е изгубил надеждата да стане по-добър.

четвъртък, май 04, 2017

Чук, чук! Кой е там? - Джеймс Хадли Чейс

Чейс е нещо като запазена марка за феновете на класическите криминалета с елементи на екшън. Бързо действие, напрежение, опасности и задължително драматична развръзка. 

Какво се случи на добрите герои този път:
Джони Бианда е лицето, което минава по заведенията да събира ежемесечната лепта от рекета, който всички плащат на местния бос Масино в малко градче на Източния бряг. И така много години, докато не идва един момент, когато мечтата му за собствена яхта, с която да ходи за риба, не натежава над смъртната опасност от това да посегне на парите на шефа. Става дума за инцидентно събрани много повече пари от обикновено - $180 000, което и днес не е малка сума. Съставен е план, осигурено е алиби, нещата са подготвени и изпипани. Тук идна едно "но", което изиграва ролята на малкото камъче, за което знаем, че е способно да преобръща всевъзможни превозни средства. Мистър Джони, както го нарича черният шофьор на боса, и явяващ се единствена негова дружка (на Джони, не на боса), носи завещан от майка му медальон с образа на свети Христофор. Според твърденията на същата тази майка нищо много лошо не може да му се случи, докато носи медальона. Заради неговото сваляне или по друга причина, обаче планът гръмовно се проваля и тръгва на все по-зле. Блед лъч надежда за измъкване от кашата, ръцете на мафията и прибиране на скритите пари проблясва, когато в един момент на бягството си Джони Бианда попада на млада руса шведка, с която прекарва не една и две нощи и която обещава да му помогне. Натам историята заприличва на нещо бонииклайдовско, барабар с трагичния завършек. 

Поуките, които се налагат, най-общо са от рода на:
  • Осмата Божия заповед - не кради.
  • В подсилен вариант - никога не кради от мафията.
  • Слушай майка си.
  • Не оставяй сигурния си живот, заради каквато и да е мечта, която се предполага да се сбъдне чрез откраднати от мафията пари. Това просто няма как да стане.
  • Нощите прекарани с млади русокоси шведки притъпяват чувството за самосъхранение.
  • Ако въпреки всичко ще правиш обира, не споделяй с никого, защото дойде ли да разпитва мафията, е трудно да си държиш езика зад зъбите, при условие, че току-що си си ги загубил всичките.
Корицата е ужасна, но какво да се прави, има и по-лоши неща в живота. Цитати няма да има, не очаквайте от Чейс особени духовитости или прозрения. Книгата прослушах в аудио версия благодарение на благородните и безкористни действия на лице с псевдоним Тъпанар Дрънкар. А заглавието идва от обяснението на главния герой, че потърси ли те, мафията винаги те намира, може да е след години, но един ден те непременно ще почукат на вратата ти.

понеделник, март 06, 2017

Антон и Точица - Ерих Кестнер

Странно хубава книга, макар ако се опирам на опита ми с други книги от Ерих Кестнер, би трябвало да кажа очаквано хубава. Приятна за четене, забавна, еднакво подходяща и разбираема за деца и възрастни. Всяка глава се редува с кратко Размишление за основните и важни неща, които са се случили в нея. И ако това ви се стори скучно, да знаете, че изобщо не е. Как може да е скучна история за малко момиченце с богато въображение и отличен най-добър приятел на име Антон, баща директор на фабрика за бастуни, майка, която не го уважава, понеже е прекалено добър, готвачка, която се казва дебелата Берта, гувернантка с лични проблеми и още няколко персонажи за фон. А, забравих и дакела Пифке! Фонът е Берлин през 1931-ва, когато градът е образец за развитие и процъфтяваща градска среда, нацисти още няма, по-голямата част от света и днес завижда за онзи ред и онези блага, които са имали хората там тогава.

В историята има заложени няколко по-маловажни случки и една основна интрига, която се разплита и разклонява на множество други. Къде изчезват всяка вечер малката Луиза Поге, наричана от всички Точица, защото била много дребна, и гувернантката й, докато родителите са навън, я на опера, я на прием? Защо всичко се случва тайно и по тъмна доба? Как ще се разплете загадката, кой е виновен и какво ще последва? Приятелите за какво са, ако не да помагат? Има ли непочтена работа? А справедливостта и смелостта има ли ги още?

Прочетете я, без да му мислите много, прочетете я и на децата си, много е смешна, изкушаващо кратка е и няма неподходяща възраст. По-добре да чуят тази история, отколкото модерни преводи на ужасиите на братя Грим. По книгата има два филма (от 1953 и 1999), но такъв език като на Кестнер е грехота да се губи и да не бъде прочетен.:)

Баща й, господин Поге, беше директор на фабрика за бастуни. Той печелеше много пари, но имаше и много работа. Обаче жена му, майката на Точица, беше на друго мнение. Според нея той печелеше прекалено малко пари, а работеше прекалено много. 
***
— Как мина в училище? — запита баща й.
И понеже Точица не отговори, а започна да бърка с лъжицата в супата си, той веднага й зададе втори въпрос:
— Колко е три по осем?
— Три по осем? Три по осем е сто и двайсет, делено на пет — каза момиченцето.
Господин директорът Поге не се учудваше вече от нищо. Той пресметна на ум и понеже резултатът се оказа верен, продължи да яде.
***
Точица взе бял конец от дебелата Берта и каза на кучето, което, малко поизморено, беше клекнало в кошничката си:
— А сега внимавай, малчо!
Пифке внимаваше. Когато беше изморен, той бе послушно куче.
Детето откъсна от макарата малко конец, завърза единия му край на възел около разклатения си зъб, а другия край върза за дръжката на вратата.
— Сега вече положението става сериозно! — каза Точица. — Бррррр!
След това постепенно се заотдръпва от вратата, докато конецът се опъна съвсем. Подръпна малко, изстена жално и отчаяно изкриви лице. Сетне отиде отново към вратата и конецът пак се разхлаби.
— Пифке, Пифке! — каза тя. — Не ме бива за тоя занаят!