четвъртък, януари 09, 2020

Децата на капитан Грант - Жул Верн

Стара приключенска история от 1867, която си припомних в аудио вариант през 2019.

Когато съм я чел за първи път, не помня да ми е направило впечатление, но излезе, че началото и средата на 19-тия век са били доста нагъчкани с географски открития. Затова и структурата на романа е такава - малко приключенска, малко познавателна. На сегашното ми аз приключенията вече се струват леко суховати и направо ретро, но пък откъм познавателната страна беше ок. Явно с годините забравям качествено.:)

Интересно ми беше да мога да проследявам къде минава 37-ия паралел и евентуално къде би могъл да е капитан Грант. Сега имам Гугъл Земя и мързеливо мога да зяпам навред, даже и не ми се ходи вече на повечето от посещаваните от героите места по света - кое ми се вижда прекалено далече и забутано, политически опасности, болести, зарази, природни катаклизми. Да не говорим дървената яхта с парен котел какъв писък на модата и техниката е била тогава, а сравнена с днешните технологии е направо антика. Оказа се, че и езиковата загадка с трите варианта на писмото вече що-годе ми е по силите и не ми е нужно да чакам някой да ми превежда. Комуникации, транспорт, цивилизация, светът става все по-малък.

Накратко, пътешествениците посетиха следните места, без да издавам подробности, за да не развалям изненадите. Нанесъл съм ги на карта от онази година, за да си представим как е изглеждал светът през очите на Жул Верн тогава. (Кликни върху картинката, ако искаш да я видиш по-голяма. С тънки червени линии съм отбелязал грубо пътя на кораба Дънкан, с тънки сини - маршрута на пътешествениците по суша, а другите черти е надраскал някой предишен собственик на картата и не отговарям за тях.)


Не помня също навремето да ми е направило впечатление как само французинът знае всичко и как никога не пропуска момент да изтъкне колко готини са тия хора. В което няма нищо лошо, като си спомня Карл Май какви хвалебствия сипеше за немците в Дивия запад.:) Забавно ми беше да си припомня и що за световна политика и география са преподавали английските пастори сред туземците в Австралия и по-света.

Бива да се прочете, но трудно ще има същия ефект върху читателите век и половина след написването си.

По книгата има българо-съветски филм от 1985, епизоди от който може да се видят тук. Помня, че беше голямо очакване и радост, когато започнаха да излизат по телевизията. Филмът като цяло си беше ок, индианците бяха по-хубави от истински, само помня, че кондорът, който открадна малкия Робърт, беше доста бутафорен.

И последно един непредставителен за книгата цитат, който обаче ми се стори интересен:
И най-съвършената жена си има определен брой недостатъци.

понеделник, януари 06, 2020

Киберпънк - Списание

Първото хартиено списание на "Шедоуденс" се оказа тематично ориентирано в сферата на киберпънка. Приятна изненада за жанр, обявен от някои за отмрял, но реално все по-близък и реален. Имаше предварителна кампания за набиране на средства, трепетно очакване. 

Екипът на списанието се е постарал да създаде красиво оформено и направо луксозно списание, богато на съдържание в традиционните за списанието категории: разкази (преводни и от български автори), ревюта на филми, сериали, музика, анимета, комикси, игри, запознаване с историята на жанра, подвидовете му, а даже и привидно доста странични теми, като тази за мястото на велосипедите в киберпънка.

Припомних си любими автори и истории ("Зимният пазар" на Гибсън), зарадвах се, че някакво местенце в калабалъка имаше и за Дълбината на Лукяненко и за Хакерите на Иван Попов.  Крайно любопитни автори като Брус Стърлинг, Нийл Стивънсън и Хараламби Марков също бяха намерили място в броя. Припомних си обаче и защо преди в "Шедоуденс" традиционно избягвах да чета повече от половината от материалите. Те или се разминаваха радикално с моя вкус (музика, игри), или стилът на някои от статиите се рееше някъде по-високо и встрани от моите понятия за приятен и разбираем текст. 

Не можа да не ми направи впечатление и направо озадачаващо настойчивото споменаване на филма "Блейд Рънър". Независимо от версията той присъстваше буквално навред. Вероятно ще съм един от последните хора, които да оспорят значението и разкошния кеф от историите на Филип Дик, но филмът е... хм, да кажем просто, че филмът има много по-малко достойнства, а пък и да не е само той, я що филми има за киберпънк, ами че то даже на "Матрицата" не беше отделена и 1/10 от възторга по Рънъра. На "МАТРИЦАТА"!:) Да не говорим колко други произведения пък изобщо не фигурираха в прегледа...

Накратко, удовлетворението ми от похарчените 20 лева беше на очаквано задоволително ниво. Дано авторите да запазят хъса и енергията си за нови издания и по други фантастични теми, при тях винаги има да се научи по нещо любопитно.:)

вторник, декември 31, 2019

Нощният пожар - Майкъл Конъли

Солената вода лекува всичко.

Книгите на Конъли не изтрайват дълго време непрочетени в мои ръце, а серията почивни дни допълнително предразполага към злоупотреби с любими криминални автори.

"Нощният пожар" е шарена отвсякъде - видове случаи, герои и опасностите, в които попадат. Този път Майкъл Конъли беше като уважителен бой-скаут, който гледа да обърне внимание на всички свои герои. От това романът изглежда малко претрупан с действие, имена и събития, но като се замисих, реших, че всъщност нещата в реалния живот никога не са излирани и не ни се сервират едно по едно за наше удобство и по-лесно храносмилане.

Хари не беше попадал на наемен убиец, но и това му дойде до главата, и пак в сенките около Бънкър хил, както в "Ейнджълс флайт". Имаше си традиционните напоследък разкрити стари случаи, достатъчно дилъри от Крипс, пандизчии, гейове, бездомници, адвокати и какви ли не други отрепки. Опасности за всички от сърце, а лошите си получиха полагаемото. Интересно беше да се научи как може да пострада човек с откраднати документи и какви може да ги натвори безнаказано фалшивата му самоличност.  

В този роман Хари слушаше Бен Уебстър с прякора "Красавеца и Звяра" (саксофон) и Чарлз Мингъс (контрабас) от Карнеги Хол, 1974-та ("Си Джем Блус" и "Пердидо"), а Рене - Мюз и някакви други такива глупости, но препратки за тях няма да има понеже не ми допадат. По подобни причини ще подмина и цитираните места за хранене, които вече ми се струват фрапиращи. Не че не търсих от любопитство разни каравани за тако с морски дарове в стрийтвюто на Google Maps, но като цяло рекламата на ресторантите ми дойде в повече.

Преводачът продължава да нарича магистралите автостради и това да не прави впечатление на никого, а кибритената клечка от корицата е прекалено общ намек за огньовете в книгата. Не знам, "Бард", не знам...

Холивуд беше доста различно място в малките часове, след като неонът и блещукащите светлини угасваха. Балард виждаше промяната всяка нощ. Тогава Холивуд се превръщаше в чиста проба територия на хищници и жертви - място, на което имащите се радваха на комфорт и сигурност зад заключените си врати, а нямащите бродеха на воля.
***
Бош погледна чинията ѝ. Напоследък като че всички ядяха авокадо. Противна работа.

неделя, декември 22, 2019

Как не станах екзистенциалист - Ерих Кестнер

Създава онзи, който създава порядък.

Малка книжка, която съдържа 18 кратки текста, условно ще ги наречем разкази, от великия майстор. Аз ги четох с нагласата от преди, че ако човешката душа беше арфа, то Ерих Кестнер щеше да е един от най-виртуозните ѝ изпълнители. Знае пределно добре кои струни да дърпа и го прави майсторски. Книжката е писана вероятно някъде между двете войни, а може и да не е била предвидена като самостоятелно издание, а да се е получило така впоследствие у нас. Не знам. Историите са доста различни, някои изглеждат дори като фрагменти, като нещо, което е записал, за да не забрави. Българското издание тук-там е украсено с илюстрации на Борис Димовски, което отначало ми беше трудно да възприема, защото някак съм свикнал неговите персонажи да са с увиснали мустаци, цървули и потури. А не да ходят да се забавляват по швейцарските курорти. Но както и да е, важното е, че обичаните език и стил са си тук, както и маниерът някои по-тежки истини да ги съобщаваме през устата на децата. Защото на тях им простено да казват всичко, нали още са малки и не разбират? Но пък понякога, както е казано в една по-популярна книга, устами младенца глаголит истина...

По-късно, когато бе вече тридесетгодишен, през едно краткотрайно посещение на града годеницата му - едно красиво като картинка и не особено умно момиче - избяга с един темпераментен скулптор - после и двамата съжаляваха за тази стъпка, както и за всички следващи.
***
Някога опитвалили сте се да си представите как може да се чувства човек, който знае, че му е отредено да диша само някакви си шестдесет години и след това се разпада на прах? Какво изпитва, когато някой ден стане на тридесет години и погледне към двата пътя, които има - пътя, водещ към нищото, и пътя, идващ от нищото? Когато стои на възвишението на живота си, разглежда своите планови, преценява своите желания. Тогава човек е сам, размисля за своите цели и скрива лице в ръка!

петък, ноември 22, 2019

И страж да бди на пост - Харпър Ли

Човек и добре да живее, се влюбва. Неприятно може да бъде, когато се влюбиш в жена, която е живяла толкова отдавна, че даже вече не е между нас. Казва се Нел Харпър Ли.

Историята в романа разказва за завършилата следването си и започнала работа в Ню Йорк Джин-Луиза Финч, която през лятото се връща за малко вкъщи - в Мейкомб, Алабама. Атикус е вече на години и страда от болежките си, без да се оплаква, Джем го няма, Калпурния - също, самата Скаут си има приятел, който няма търпение тя да се върне за постоянно, за да се оженят, а леля й Александра слага ред на всички. Макар за ужас на главната героиня градът да се променя с шеметна скорост,  югът още не е надживял някои проблеми, които на нея ще й подействат като шут в корема. Друг мъдър човек със само една написана книга беше казал, че не е възможно да имаш верни социални ценности, ако нямаш верни личностни ценности, и Джин-Луиза собственоръчно се уверява колко тежко и непоклатимо точно е това. Кои и какви сме ние и въобще можем ли да бъдем такива без най-близките ни? За изборите, които ни се налага да правим, както и за това как да живеем с решенията, които не ни е било приятно да вземем. За вярата и доверието.

Тази книга не е за деца. Биха могли да я прочетат и да им хареса, но у тях няма да дръпне тези струни, които ги има у възрастните. Тя има по-силен ефект при хора, които дори и само временно са напускали родното си място и са оставяли възрастни родители или са изпращали близки хора на онзи свят. У децата тези струни още не са пораснали, а и не им е време.

Понякога читателите се чудим защо някои от най-гениалните произведения, родени от човешки ум, са останали самотни като авторите си. Защо този човек, който е показал, че има какво да сподели и умее да го напише, защо се е спрял? Вероятно много пъти отговорът е, защото в първата си и единствена книга този човек е разказал себе си - открито, без преструвки, без да спести нищо. Изповядал се е на страниците и повече нищо не му е останало. Някой ще се сети, че Харпър Ли е написала и "Да убиеш присмехулник", но трябва да припомним, че всъщност "И страж да бди на пост" е просто много ранна чернова на "Присмехулника". Толкова ранна, че след годините жестока борба с редактори и издателства, е останала като нещо самостоятелно, издадено днес въпреки волята й от алчни близки. А то не е различно, то си е пак същото - една разказана Харпър Ли.

Тези дни разгледах много нейни снимки, но най-много ми хареса тази. Направена е през 1960 от приятеля й от детинство Труман Капоти.

Обичай когото си щеш, но се жени само за човек от твоята черга.
***
Всъщност мистър Стоун си беше съвсем наред, само дето притежаваше всички необходими качества за дипломиран експерт-счетоводител: не харесваше хората, умееше да смята бързо, нямаше чувство за хумор и беше удивително тъп.
***
Часовникът на съдебната зала изскърца, напъна се, изпъхтя и удари часа.
***
Здравомислие, хумор и търпение бяха трите най-подходящи думи за Атикус Финч.
***
Мога да понеса да ме наричат всякак, стига да не е вярно.