Черният обелиск - Ерих Мария Ремарк

Разчувства ме тази книга. И затова не беше виновен мъчният живот не героите. По никакъв начин. Отбелязах го като важен факт, прибавих подробности, които бяха нови за мен. И това беше. Явно Ремарк много майсторски е премерил количествата - животът си е там пълноценно, но същественото е друго. Клише, но факт.

Перфектна история, невероятно добре пасващи ситуации и герои. Дори неодушевените предмети са така подбрани, че да допринасят за историята и цялото усещане. Цигарите, списанията на Георг Крол, парите, препиканият обелиск, херингата и гулашът. Разкошно разказана.

Не обърнах много внимание на момента със "закъснялата младост", сигурно защото вече съм подминал възрастта. Не мисля, също така, и че Ремарк е толкова убедителен в представянето и. Не изключвам и изобщо да не е искал да мрънка по темата, а подзаглавието - "Историята на една закъсняла младост" - да е изостанало от някоя по-ранна версия на книгата. И в двата случая, много добре е направил.

Също така стоят нещата и с мотива за несподелената любов. Ако някой иска да чете за такива неща, да се обърне към Фицджералд. Ремарк е доста по-фундаментален и не се занимава само със сърдечните проблеми на героите си. Затрит живот заради несподеленя любов? Пфффф! Не съм допускал, че ще изрека такива слова за моя любимец, още повече в сравнение с немски писател. Но падението ми не спира до тук.

Цинизмът беше чиста наслада за душата. Достатъчно е само да спомена разказа за размяната на мъртъвци между комендантите на военни гробища. Абсолютен шедьовър.

Това което ме цапардоса и буквално зашемети беше горчивата мисъл, че тази Германия никога повече няма да я има. От тук до края на света, в границите на държавата ще цари железен ред, рутина, изкуствено създадено самочувствие, подкопано от комплекси и предпазлива, натрапена незаинтересованост, що се отнася до заобикалящия свят и близките хора, защото проявата на любопитство само може да вкара човека в беля. Твърде тъжно и до голяма степен незаслужено. Успокои ме само свежата мисъл, че Германия не винаги е била такава, каквато е сега.

Улица без име – Капка Касабова

Коя е Капка Касабова и защо това е важно?

Родена през 1973 г. в София. През 1990 г. семейството й се премества в Англия, а по-късно в Нова Зеландия. Преди няколко години се връща да живее във Великобритания. Издала е четири стихосбирки, два романа и много пътеписи - все на английски. Тази книга също е издадена на английски и това у нас е неин превод.

Важно е, защото книгата разказва нейната версия за нещата. Гледната точка на един от онези милион българи, които емигрираха през първите години на промените. За които България е било повече името на държавата-мащеха, от която искат да се спасят, и по-малко сбор от няколко милиона себеподобни, родени и осъзнали се на едно и също много специално географско място.

Хареса ми, приятно ми беше да чета огорчението и дори леката злоба, които извираха от страниците й, описващи периода “преди”. За детството на последните комсомолци. Бедните инженери, Младост 3, мизерията, безсилието, срама. Много от гнусотиите на соц-а. Не знам защо, ирационално е, но точно този тон ми хареса. Като да напсуваш в лицето някой, който дълго те дразнил. Ама ей така, юнашката. Не искам да казвам, че това е обективната версия, или че е имало и по-лоши неща, или пък много по-хубави. Това е просто една лична гледна точка за това време и ми хареса как е разказана. Частна обърканост и безпътица, не държавна, не политическа, а на едно момиче, което доста време се е упражнявало да бяга и е предпочитало повече да чувства и по-малко да анализира нещата по принцип. Или поне на мен така ми се стори.

Пътеписната част обаче беше откровено слаба – безинтересна и чужда. За какъв бяс ми е да ходя по музеите, джамиите и черквите на татковината? Какво изобщо могат да ми дадат те? Отчаяно търсеното чувство на принадлежност може би? Рилския манастир ли по-точно, който повече мирише на слънцезащитен крем, отколкото на манастир, или онези гротески Етъра и Копривщица? Че какво българско има в тях въобще? А като видя в добавка и фотоапарати, коли под наем, биволско мляко и смокини в чашка и вече съвсем ми идва в повече. Мерси, но нямам нужда от “такава” България...

Авторката е симпатяга, а книгата... Малко повече горчилка и по-малко удовлетворение ще ви донесе, но е интересна.

Ето тука и едно малко по-друго мнение.;)

Джак от Сенките – Роджър Зелазни

Има нещо, което изглежда аз не разбирам у Зелазни и затова не мога да го оценя. Като изключим дивата ми еуфория от “Една нощ през самотния октомври”, всичко друго от Зелазни ме е оставяло в неудобно озадачено състояние. Все ми се струва, че историята му е била прореждана през ред, през два и затова не я схващам. Уж е на български, уж чета внимателно, връщам се назад, обаче не става. Нищо не му разбирам! Хващам тук-там някакви идеи, които са ми познати и от други автори-фантасти, забелязвам и някои диалози, които ми харесват за цитиране, пък и други приятни идеи, обаче като цяло все едно е някаква шутска дреха, скърпена от космонавтски скафандър с шушлякова качулка от детско яке, крачоли от мъжки панталон с ръб, шифонена дамска блуза и всичкото препасано с каубойски колан с тока колкото капак на боклуджийски варел от някогашните.

Така объркан съм го хулил друг път, заключавайки, че щом аз не вдявам какво иска да ми каже, значи направо няма какво интересно да сподели или пък не умее да разказва. Което очевидно (“Една нощ през самотния октомври”!!!) изобщо не е така. Много странна работа… Постарах се, наистина положих усилия, хем хората го хвалят и препоръчват, обаче се получава неловко… И затова реших да обявя, че повредата сигурно е в моя телевизор. Амнистия за Зелазни и дълбоки съмнения за прехвалената ми способност да разбирам всичко.

Завръщането на инженер Надин. Случаят Ставрев – Андрей Гуляшки

Ново подобие измислих и този път си мисля, че е по-точно. Андрей Гуляшки пише като Рей Бредбъри! Дори на моменти ми се струва, че като рови из човешката душа, той го прави с по-остър скалпел от Рей, реже по чувствата на читателя една идея по-дълбоко, не го жали толкова. Рей малко сантиментално се отнася по минали неща, които още му витаят из главата и му влияят върху взимането на решения за настоящето. Което не е лошо, но е различно от по-активния в настоящето Андрей, той мисли, мисли, мисли, но накрая и действа.

Но все пак аз чистосърдечно си признавам, че вече от две прочетени книги и съм пристрастен.:)

В тази миниатюрна книжка има две повести. Странни едни такива. Не са криминални, а по-скоро фантастични антиутопии. Почти не дразни, че действието се развива все във времето на победилия в световен мащаб комунизъм, а електрификацията, индустриализацията и роботизацията са на верху. Кибернетични машини пишат художествената литература, по сладкарниците ти сервират роботки, въобще – “предвиждам такъв живот”… И в тази прелестна поредица от благодат трябва задължително да има поне едно голямо “но”. Някакъв голям проблем, от който цялата “хубост” започва да нагарча, който не може да има еднозначно решение, а героите-интелектуалци (инж.-химик и инж.-кибернетик) се мъчат да излязат наясно със себе си и тогава да решат проблема. Бърз растеж на индустрията или екология? Сърдечна животоспасяваща операция при 95% шанс за неуспех или отказ от интервенция и още година гарантиран живот на пациентката? Кое е по-важно, общия ред или малкото лично щастие? Вкъщи при бременната жена или в Нова Каледония на мечтаната цял живот високо доходна работа? Ясно е, че не може и двете едновременно. Или трябва да избереш едното, или да се направи компромис и с двете. Сложни избори, но пък според мен поднесени по увлекателен начин. Рядко ми харесва, когато ситуацията е безизходна и авторът не прави нищо, за да ти помогне да си избереш решение. Описва ти ситуацията, детайлите, драмите, а оттам нататък - оправяй се сам.

Хареса ми, ще чета още от автора.

Шегувам се, разбира се, но и най-повърхностната шегичка е една врата, през която лошото настроение започва да се измита.

МИДАС или възкресението на плътта - Волфганг Йешке

Скоро четох друга книжка от него и понеже много ми хареса, взех та потърсих още. Намерих (аудио)книга, която през 1981ва е получила престижната немска награда за фантастика на името на Курд Ласвиц. Изслушах я и останах леко разочарован. Видя ми се толкова посредствено скалъпена, че направо нямам думи...

Цялата работа в романа се въртеше около това, че в близкото бъдеще изобретили метод за копиране на кажи-речи всякаква материя, който бил заплануван едва ли не като разрешение на световния глад. Обаче малко по-късно учените от уж провалилия се проект започват един по един да загиват при различни "случайни" "инциденти". Като начало, разбира се, беше загинал основният мозък на цялата идея. С напредването на действието и разкриването на мистерията (някаква кино-звезда беше забелязана да ходи да пазарува няколко дни след официалното и погребение) се оказа, че групата гении са можели да правят не само перфектни копия на всичко живо, но и да записват мозъци в "кристална форма", каквото и да значи това. Нали си представяте бляскавите бизнес възможности пред тартора на групата, който естествено не е беше съвсем умрял? Имаше телефонни разговори с тези записи на човешки личности (правени в различни времеви моменти и никоя от тях не знаеше предишните какво са говорили:), секретни планове, завери и престрелка, плюс признанието, че цялата история се разказва от един такъв конструкт...

Хм, сега даже взе да ми се струва по-хубаво от преди...