Дълга тъмна нощ - Майкъл Конъли

Дори и заглавието ни насочва в тази книга - кой работи през нощта? Рене Балард, разбира се. В добвака обаче към всичко, което вече знаем за нея и начина й на работа от предишната книга ("Късното шоу"), тук се намесва и старото пенсионирано куче, което нищи стари случаи в Сан Фернандо. Точно така, Хари Бош още е в играта.

Преплитащите се спирали от случаи, по които работят двамата, се оказват свързани от преки мостчета, за да заприлича историята на истинска ДНК. Бош рови през свободното си време изстинал случай за загиналата дъщеря на наркоманката, която спаси при предишните си приключения под прикритие в "Два вида истина". Рене пък откликва на всякакви повиквания през нощните си дежурства, включително неволни инциденти с подхлъзнали се бабички, обири на картини от Анди Уорхол от загриженост и даже фалшив опит за изнасилване - в Холивуд е така. Тършуването на Бош около стари следи обаче привлече и нея и в един момент, най-неочаквано за мен, старанието им се отплати. Да, Хари не би бил той, ако не загази драматично, но хубавото сега беше, че има някой като него, който не жали сили за своите и не прощава на лошите.

При превода на заглавието някъде е изпаднала святостта от Dark sacred night, но поне българската корица този път е удачна - хем не издава нищо, хем съдържа достатъчно мрак.

Ето така си представих, че е изглеждала изчезналата картина, устните били на Мерилин Монро:

Убиецът на Шута - Робин Хоб

След подозрително дълга пауза Робин Хоб изкарва на пазара трета трилогия за Фиц и Шута и това е първата книга от нея. Знам, че писателите на фентъзи често се изкушават да прекаляват с обемите и продълженията, но това наистина дойде малко неочаквано. В края на втората трилогия събитията и съдбите на героите бяха доведени до логичен финал и може би дори не ми се искаше да чета още за тях. Не знам.

В тази книга Фиц е малко преди, на и след 50-те си години. С Моли изживяват циганското си лято оставени на спокойствие в провинциалното им имение. Никой не ги тормози за нищо, но както е известно, каквото човек сам си направи, никой не може да му го направи. И те си правят дете. Невъзможно, странно, способно. И ела да видиш в какъв филм се вкарват, вече нито те, нито имението, абе нищо не остава същото! Да, за финал шутът също се намесва решително в действието, но тази книга почти изцяло е посветена на порастването на Пчеличка Беджърлок. Която тепърва предстои да се развихри из Шестте херцогства, но като гледам как стартира в живота, Бог да е на помощ на враговете й.

Робин Хоб е авторка, за която отдавна сме се убедили, че умее да разказва приятно, знае как да направи така, че да харесаш героите й, защото са натурални, да залага капани, да пласира универсални житейски истини, независимо от чие лице разказва. А в тази книга лицата се сменят и това доста разнообразява текста. Имаме си нови персонажи, на които да симпатизираме, нищо старо не е забравено, а лошите така и не придобиват лице, макар деянията им са достатъчно скверни. Имаше толкова заложени примки и заредени оръжия, че не знам как ще й стигне мястото на тази жена да развърже всичко в оставащите две книги. 

Дали е интересна? Не знам, аз я четох до два през нощта, при условие, че обикновените книги ме приспиват от половин страница още в девет.:)

Спри да хленчиш. Ако си уплашена, мълчи. Хленчът е за плячка. Привлича хищници. А ти не си плячка.

Фондацията - Айзък Азимов

Като искрен фен на книгите на Азимов от най-крехки младини насам може да изглежда странно как така досега не съм посягал да чета "Фондацията". Дали ще го наречем предчувствие, интуиция или уплах от големия обем, но при всички случаи мога да потвърдя, че е било основателно. Тази книга не е за мен. 

Романът има особена постройка. Той не предлага интригуваща история, привлекателни герои, наука, изобретения, роботи, логика, загадки. Той предлага разсъждения върху една схема - през какви етапи протича развитието на една цивилизация, независимо в коя епоха, планета или галактика се намира. И за да онагледи разсъжденията си по темата Айзък Азимов прави така: 

Настоящата империя, която е просъществувала в разцвет 12 000 години, ще рухне. Това прогнозира видният учен Хари Селдън, който е измислил науката психоистория. Чрез изключително сложни изчисления, той определил с много голяма доза на вероятност защо това ще стане и колко продължителен ще е хаосът, докато се въздигне нова империя. За да намали срока на хаоса и благоденствието да дойде по-скоро, само след нищо и никакви 1000 години, той предлага да се изпратят учени на една затънтена и иначе безлюдна и бедна на ресурси планета и да ги оставят там да систематизират човешкото познание. Той записва няколко послания до тези учени, които те ще получават в точно определени моменти от времето, когато според неговите изчисления там настъпи някаква предречена от него криза. Все в повратни моменти от покълването на това зрънце човешка цивилизация, което е в крайно неизгодно положение спрямо съседите си. И действието започва да прескача във времето напред и ние като читатели надничаме любопитно, за да видим какво се случва с учените. Как науката по планетите около тях запада и настъпват тъмни векове. Как тъмата по-лесно се разпръсква, а масите лесно се контролират, когато преоблечеш науката като религия. Как религиозната власт може да бъде победена от взаимоизгодната търговия. Как търговските ползи могат да бъдат надвити от...

Не бих се учудил, ако теорията на Азимов е вярна и това се окажат напълно естествени процеси. Само че така фрагментирано поднесени, без да се задълбочаваме никъде, без да опознаваме героите и без да се наслаждаваме на някакви техни по-интересни действия или поне разговори, не намерих какво да ме притегли към историята. Затова прекратявам опитите и си отдъхвам, че поне продълженията няма да ми се налага да ги чета. 

Островът на делфините - Артър Кларк

Това е малка приключенска и познавателна книжка от далечната 1963. Казвам го така, защото е разказана в онзи позабравен стил, в който възрастните са писали за деца, във възраст, когато явно вече добре са забравили как мислят въпросните деца и какво ги вълнува. Съвсем накратко действието може да се предаде така:

Момче в зората на тинейджърските си години бяга от къщи и се озовава на остров в Тихия океан близо до Големия бариерен риф и съответно до източния бряг на Австралия. Не е важно как и защо. Важни са неговите приключения там и делфините. Двете неща са много тясно свързани, защото и самото му пристигане там е свързано с делфини, които го спасяват от корабокрушение, като го избутват до брега на острова. А островът не е никак случаен - той е научно-изследователска база, която се занимава почти изключително с опознаването на тези същите делфини. Главният герой заживява безгрижно там, намира си приятели, там учи и опознава тропическите флора и фауна, като за финал дори извършва нечуван подвиг, като рискува живота си за спасението на другите. 

Приятно кратко четиво, което обаче изглежда безвъзвратно остаряло от техническа и стилистична гледна точка. Трудно днешни момчета биха се запалили да четат още книги от Артър Кларк, ако са започнали с тази, макар пък за поостарелите момчета като нас да е все така приятна и дори романтична. Кой не би искал да прекара детството си сред делфини в южните морета?:)

Благодарностите за така любезно предоставеното четиво са изцяло към Добри, а откъси от книгата можете да откриете тук.

Истанбулска загадка - Лорънс О'Брайън

Интересно ми се стори, когато човек пише такива трилъри, да посегне към място на действието от рода на Истанбул, където църквата "Света София" в продължение на хиляда години е била най-големия християнски храм в света. Или пък да ни запрати в Мосул, който днес е в Ирак и го свъзваме с радикални ислямисти, но в миналото е бил най-ранния християнски град извън територията на Израел, а целият район наоколо е истинска съкровищница за находки от древността.

И така, използвайки този екзотичен фон, така богат на податки за загадъчност, забравено познание, съкровища и опасности, авторът е успял да сътвори едно голямо нищо. Американски учен препуска из тези земи, съпровождан от очарователната си партньорка от британското консулство, но за разлика от персонажите на Дан Браун, в приключенията на тези герои липсва притегателна сила, последователност, интрига, а понякога дори и логика. Дай да препускаме, да бягаме от някого, да се мушим навред из разни мазета и тунели, църкви и коридори, да подмятаме тук-там по нещо от историята на Византия, християнството и завоеванията на турците и то току-виж станало бестселър. Да, ама не баш. Да, имаше интересни моменти, но отговорите на въпроса "защо" липсваха на прекалено много места. И това, че заговорите и опасностите накрая ни доведоха до развръзка в Лондон (защо пък не?), не помогна особено много за засилване на положителните качества на романа. Не знам авторът друго дали е писал и дали си общува със сериозни редактори, но от читателска гледна точка би било хубаво да се замисли по въпроса.

В послеписа фигурираха дори имена и имейли на истанбулски хотели и ресторанти, които да посетим, барабар с цените. Дори и това да стане някой ден, трудно заслугата би била на Лорънс О'Брайън.