Станислав Стратиев е рядко явление, гениален автор,
талант, материализация на божествената искра в човешко тяло. Неговите смешки
продължават да разсмиват в театрите, „Оркестър без име“ се върти по телевизиите
през седмица, а отбрани крилати фрази циркулират даже из реклами и общата
култура на граждани, за които последното посетено културно събитие е било
тържеството за края на учебната година в техникума.
Той е изискан и фин и същевременно универсален и разбираем за всеки. Смехът, който
създава, е толкова натурален, че чак био. Няма нищо фалшиво и изкуствено, усмихнеш
се леко, после разтегнеш широко устни, захихикаш, па накрая се разхълцаш волно
и неудържимо. Такива ги разправя.
Историите от „Вавилонска хроника“ са все за Паскал и
съселяните му от загубеното селце от Северозапада. С нотка философски уклон, но все инициативни, все любопитни и богати на новаторски идеи за измъкване
от блатото. Хора опитни в оцеляването, които... абе не мога повече! Какво славословие
можеш да съчиниш, като след неговите истории всичко бледнее? Човекът е световен гений,
точка. Четете и се наслаждавайте!:)
Миро и Анани, дето
живеят по-нататък, точат ножове и всичко живо, дето има пера и сланина, е адски
изнервено.
***
Паскал е постигнал
една относителна нирвана — изпил е две кани от младото вино и жена му е при
майка си, — когато пристига Йеремия.
Има разтревожен вид
и е озадачен.
— Прасето иска да
ме целуне! — заявява той още от вратата. — Не знам какво става.
— Кое прасе? —
налива му вино Паскал. — Дето ще го колиш другата седмица?
— Същото — казва
Йеремия и изпива чашата на един дъх. — Непрекъснато ме прегръща.
— Откога? — пита
Паскал.
— Петнайсетина дена
вече — отвръща Йеремия. — Като започна от Йордановден — не е спирало.
— Ами да — казва
Паскал. — То те е обикнало.
— Кой ме е обикнал?
Прасето?!?!
— Прасето — казва
Паскал. — Стокхолмски синдром.
— Как стокхолмски?
— казва Йеремия. — То е купено в Берковица.
— Обяснявам ти
стокхолмския синдром — казва му Паскал. — Когато нещата много се проточат,
както при тебе, щото ти това прасе го колиш вече два месеца, и палач и жертва
живеят заедно, жертвата постепенно обиква своя палач.
***
Тук картината се
губи за Паскал, явява се едно голямо бяло петно, на моменти замествано от
неземна музика, предимно кларнети и акордеон.
След това Паскал си
спомня, че му става жал за всичко, с изключение на жена му, отива при кучето и
се извинява за мъките, които му е причинил.
Кучето, което знае
две и двеста, приема извиненията с много силното подозрение, че това е само
увертюра към превръщането му в обувки или кожа за барабан.
***
Покрай празниците и
именните дни виното се свършва и Паскал участва в телевизионна игра с импулси.
Печели пътуване до
Австралия.
Цялото село го
убеждава да не ходи, защото е далече.
И точно сега се
агнят агнетата.
***
След седмица се
връща.
Обаче това не е
Паскал.
Говори тихо, гледа
някак си навътре и в косата му има бял кичур.
Кучето не го
познава и не го пуска в двора.
Друг път боят не му
мърда, но сега Паскал само го поглежда с отнесената си усмивка и го погалва зад
ушите.
От това жена му се
изплашва до смърт.
Скрива се в
плевника и прави три-четири магии против уроки.
И една за ухапване
от зла речна муха.
***
— Всичко, което не
може да бъде, го има! — произнася неясно Паскал. — Разхожда се и може да се
пипне!…
Селяните се
споглеждат.
— Какво, Паскале?
Какво може да се пипне? — пита Йеремия.
— Отде да знам! —
още по-неясно изрича Паскал. — Гледаш го, че лети във въздуха, обаче е
катерица. И има джоб!…
Селяните се
споглеждат пак.
— Какъв джоб? —
пита Миро.
— Преден — казва
Паскал. — И в него двайсет и седем цицки!…
— Не е добре
Паскал! — прошепва Йеремия на кмета. — Нещо му е станало!…
— И там си държат
децата — довършва Паскал. — Виждам го, че не може да бъде и няма начин да
съществува, обаче то си съществува!… Наяве!…
***
— Наученото —
отвръща Паскал — е несигурна работа. Може да го забравиш, да го объркаш или да
излезе, че не е така. Докато ненаученото не се забравя. Не знаеш ли нещо — не
го знаеш за цял живот.
***
— За украса е
мъжът! — отсича Паскал. — А жената трябва да си е жена!…
***
В Северозападна
България е следобед и Паскал, Миро и Йеремия са на масата пред кръчмицата.
Обсъждат как
селцето да се измъкне от тресавището, в което е нагазило.
Стоят в бедност до
шия и перспективи отникъде не се задават.
Работата е огледана
от всички страни и кажи-речи всички варианти са прехвърлени, а изход няма.
Когато изпиват и
третата мастика, Паскал казва:
— Трябва да
инвестираме в чудовище.
Двамата го
поглеждат, сякаш го виждат за първи път.
— Ако искаш, да
минеме на бира! — казва Йеремия.
***
Паскал мисли за
дълбочинните животни, когато в двора влиза Миро.
Връща му ситото за
пясък.
— Здравей, Паскале!
— казва той. — Какво правиш?
— Съществувам —
отвръща Паскал.
— Естествено, че
съществуваш — непредпазливо казва Миро. — Всички съществуваме.
— Нищо подобно —
казва Паскал. — Ти например не съществуваш.
— Що? — интересува
се Миро.
— Ако онова, което
казва Декарт, е вярно, ти изобщо не съществуваш.
— И какво казва
Декарт? — пита Миро.
— Декарт казва:
„Мисля, следователно съществувам!“ Ако това е вярно, половината село изобщо не
съществува. В това число и ти.
Миро оставя ситото
и се обижда.
— Излиза — казва
той, — че само ти съществуваш!… Така ли?!?!
— И аз съществувам
от дъжд на вятър — отвръща Паскал. — Но има хора, които не съществуват от
рождение.
— Йеремия може и да
не съществува — казва Миро, — а съм сигурен, че и Анани не съществува, обаче
това, което казваш за мене, не е вярно.
— Но и ти не си
виновен — продължава мисълта си Паскал. — Кога да съществуваш? Вдигаш къща,
копаеш лозе, бъхташ до мръкнало. Като се прибереш вкъщи, хич не ти се
съществува, удряш двеста грама и заспиваш.
— Горе-долу е така
— съгласява се Миро. — Бедният човек не може много-много да съществува.
— То това е и
целта! — казва Паскал. — Да не съществуваме!… Щото, вземем ли да съществуваме,
току-виж сме объркали сметките на някой. Ще вземем да задаваме въпроси, да се
съмняваме, да псуваме…
— Аз си псувам и
без да съществувам! — казва Миро.
— Но без адрес! —
подчертава Паскал. — Ти засягаш една имагинерна майка! Липсва ти конкретност!…
— Така е! —
признава Миро. — Прав си. Псувам много общо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар