четвъртък, юли 18, 2013

Денят не си личи по заранта - Богомил Райнов

Нелегална търговия с оръжие на немска територия, американски агенти с променливи идеи и един окован от обстоятелствата нашенски разведчик. В този епизод Емил Боев по принуда се утешава в прегръдките на американка с фигура на борец полутежка категория, а при официалните преговори се жабури с уиски. Без да се напива, разбира се. Разгледахме Кьолнската катедрала, сума барове, кафенета и даже една крайно упадъчна дискотека с неонови светлини. 

За мое голямо разочарование се оказа, че не само историята куца поради неясната си и нестройна фабула, ами и е заровена под тонове безсъдържателни разговори. Много монолози, диалози и въобще многолози. Едно близо двестастранично упражнение по преливане от пусто в празно, в което въоръжени с две туби от по 3 и 5 литра, трябва да придобием 4 литра пустота под формата на пряка реч. Или празнота, все тая. Липсваха почти каквито и да е изобретателни шпионски похвати, комбинации и преследвания. Цяла книга се разхождаме, закусваме, обядваме и вечеряме по разни древни немски ресторанти. То не бяха пържоли, то не бяха тортички и сладоледи с каймак?! Ама моля ви се, това какво е - шпионски роман или турски сериал? Доста съм обиден. 

А книгата ми беше предоставена специално (мерси, Ивайло), за да се уверя, че има такава, в която вездесъщият агент с хладен ум и горещо сърце вилнее из ФРГ-то и по-конкретно в известният мюнхенски магазин Кауфхоф. Защото аз като неосведомен, но пък инатлив ценител, упорито твърдях, че няма такава. 

Единствен плюс – интересната идея, че уиски може да се разрежда със спрайт – една от многобройните марки американска лимонада

 Албер, закусихте ли? - Прозвучава в слушалката приятен женски глас. 
 Не – отвръщам. – По време на сън никога не закусвам. 
*** 
Хората винаги стават по-любезни, когато предстои да получават пари. 
*** 
Заради една лъжа от чисто сърце никой не е отишъл в ада.

вторник, юли 02, 2013

Великият Гетсби – Франсис Скот Фицджералд

След години отбягване се наканих и я прочетох, вероятно влияние оказа и това, че наскоро излезе и филм по нея. 

С две думи историята, която схванах аз, е следната. Анонимен богаташ организира пищни партита, на които се канят и самопоканват редовно стотици хора. Самият организатор стои малко встрани и повече мълчи дълбокомислено. Негова стара любов живее с мъжа си съвсем наблизо и богаташката къща на Гетсби и партитата му са организирани само с цел да се сближи отново с нея. Изневери, заблуди, недомлъвки, коли блъскат пешеходки и револверна саморазправа довършват нещата. Историята завършва с двама герои по-малко, но все в същия разбъркан и недоизяснен вид. Да имаше някакви картини, природи, описания или просто красив за четене стил, пак щеше да има нещо, което да отвлече вниманието от нестройното действие. А така - нищо на лице. 

Объркваща постройка, неясна фабула, герои с шантави действия, неразбираеми за мен поука и смисъл от разказването на цялата история. Защо беше изобщо цялото това упражнение? За да демонстрираме някакъв претенциозен стил? Защото е било модерно да се пише така омотано през 1925? Аз не знам, не мога да кажа, но не ми харесва особено. Чух, че филмът с Лео ди Каприо, бил по-добър и без да съм го гледал мога смело да го допусна за възможно.

Винаги е тъжно да гледаш с нови очи на неща, към които вече напълно си се приспособил. 
***
Няма по-голям смут от смута на един прост ум.
***
— Аз съм трийсетгодишен — рекох аз. — Прехвърлил съм с пет години възрастта, когато човек може да лъже сам себе си и да нарича това почтеност.