Самотният бегач на дълги разстояния – Алън Силитоу

Бях забравил, но всъщност това е заглавието само на първия от общо девет разказа в книжката. Другите са от същата категория – тъжните истории на разни нещастници от работническите квартали на Нотингам по мизерните времена около Втората световна война. В тях подобно на “Бегача” или главните герои са деца, или пък те разказват историята.

Препрочитах книгата, за да си припомня онзи малолетен престъпник, който бягаше сутрин около затвора. Сетих се, че и преди ми беше правило впечатление как авторът забелязва точно важните неща в тичането и живота. (Наистина е много добър в това.) Какво е да тичаш в здрачкаво време и хладен въздух, да ти е леко на краката и с увеличаване на дистанцията, все по-леко и на ума. Как точно тогава започваш да мислиш все едно по-равномерно и на по-висока предавка от обичайното. Кроиш планове, строиш въздушни замъци и после ги събаряш, водиш какви ли не диалози с хора, които не са до теб. Крайниците ти олекват, ръцете измръзват, челото се изпотява, та трябва да го бършеш с ръкав и искаш да не спираш да тичаш. Runner's high. Бял дроб и сърце, това остава от теб, всичко друго не го усещаш.

А иначе останалото са угнетяващи истории, не бих ги препрочитал, ако следващия път помня поне това. За 20 години “преход” съм се наслушал и нагледал на прекалено много истински такива.

Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на ценностите) - Робърт М. Пърсиг

Материалът и мислите на майстора се променят плавно и ритмично, докато накрая съзнанието отдъхне тъкмо в онзи миг, когато от материала се е получило точно каквото е нужно.

Какво да прочета? Когато на всеки няколко дни започваш нова книга, това си е доста чест и съществен въпрос. И за да не се мине човек, често се залага на класиката. Като сега. Не е заглавие, което да можеш да забравиш.:)

Социалните ценности са верни само ако личностните ценности са верни.

Това е философска книга, учебник по смисъла на Пелевинските книги. Много общо има с него, няколко пъти ми прави впечатление, сигурно е заради абстракциите. Разсъжденията на една глава, която не споделя, не пита другите, а само себе си. Моторите и пътешествието на героите са само фон, още един повод за размишление и самовглъбяване от страна на разказвача. Но това не е дефект, всеки интеигентен човек в един момент от саморазвитието си спира да пита околните. Първо, защото няма кого, и второ, защото всичко необходимо за размисъл вече си го е набавил отдавна. Самодостатъчност в мислите.

Подсъзнателното Аз разглежда голям брой отговори на даден проблем, но само интересните си пробиват път до владенията на съзнанието.

Учудващо е как повечето хора може да изпитват приятен гъдел от сблъсъка с философски изложени идеи и да не може сами да ги извличат от случващото се в живота им. Самите философски идеи не придобиват смисъл когато някой ги изложи в стройна логическа поредност, а когато ги извлечеш и приложиш от хаоса към хаоса.

Задачата на научния метод е да избере едничка истина измежду много хипотетични истини. Това, повече от всичко друго, е основното предназначение на науката.

В един момент случайно обърках двата файла, този на книгата и този с нахвърляните мои бележки по време на четенето, и усетих, че нещо не е в ред чак на втория абзац. С това не искам да кажа, че пиша толкова добре като Робърт Пърсиг, а че излагането на мисли с високо ниво на абстракция изисква повече време и толеранс откъм обем, за да може човек да си състави цялостно мнение. Сваляш гарда на съмнението и доверчиво попиваш чакайки.

Всяко усилие, което има самопрославата за крайна цел, е обречено да завърши с катастрофа.

И малко странична критика почти без връзка с книгата. Преклонението пред такъв тип текст може да заприлича на преклонение пред неразбираемото, без оглед колко струва то. Когато нещо ни води към предела на моментната ни способност да разбираме и изведнъж прехвърли този ръб, ние автоматично го класифицираме като нещо превъзхождащо ни, заради убеждението, че то беше вярно и прекрасно докато успявахме да издържаме на темпото му, значи завинаги ще бъде такова. Но щом се скрие зад хоризонта на собствената ни сингулярност, ние вече не знаем нищо за него и по най-проста екстраполация допускаме, че е продължило в същата посока. По-вярна и по-мъдра отколкото сме в състояние да понесем в момента, което е основна грешка. А аз одобрение и награда за качествено изпълнение давам само при разумно претегляне на стойността, а не заради недолавянето и изобщо. Или както казват предприемачите – плащам само за свършена работа.

Онова, което всъщност се изисква в храма на разума, не е способност, а неспособност. Тогава човек бива считан подходящ за обучение.

Експериментът с премахването на оценките на студентите ми напомни нещо лично преживяно. Учителят ни по физика в гимназиалния курс никога не изпитваше и не правеше контролни. Три години никога не пишеше никакви оценки, а на края на срока всички имаха оценки, които удивително точно отговаряха на познанията им. Има само двама души, които са причина след това да реша да уча именно машинно инженерство и нищо друго, и този учител е първият по важност.

Романтичен модел или класически? Тук е източникът на бедата. Хората имат склонност да мислят и чувствуват изключително в рамките на единия модел, като по този начин проявяват неразбиране и подценяване на ролята на другия. И никой няма желание да предаде истината такава, каквато я разбира, и доколкото ми е известно, никой жив човек не е измислил начин да сдобри тези истини или модели. Няма точка, в която тези мирогледи да се срещат.

Много е важно да се отбележи, че класически-романтичен, не е същото като разум-чувства. Просто е друго. Едното е по-скоро логика-качество (два изгледа, две проекции на една и съща мисъл), а другото – човек-животно (два типа на мислене за едно и също нещо).

Разрешението на проблема не се състои в отказ от рационалността, а в разширяване на нейната същност, така че да стане способна да предложи някакво разрешение.

Обичам безумно еднозначните изводи от философски разсъждения, които кристализират малко преди финала. Те не се тълкуват, подлагат на съмнение или оспорват. За тях стига един поглед и нищо повече. Всичко е ясно. Те обикновено са толкова корави и ръбати, че човек не може да прави нищо друго с тях, освен да замеря. И горко на онзи опонент, който бъде уцелен с такава фраза, използвана на място. Ако философията е красива, то реториката е като Мис Свят.

Покоят на духа е необходимо условие за възприемане на онова качество, което е над романтичното качество и класическото качество и което обединява двете и което трябва да съпътствува работата, докато тя напредва.

Много силна книга. Изчетох я на фона на 76-минутен сет на Carbon Based Lifeforms + големи дози боса. Сега разбирам, че това, което ме грабна, беше дзен, а не изкуството и мотоциклетите. Ще си потърся още.

Наумиш ли си да правиш шътокуа, изключително трудно е да не я натрапваш на невинни хора.

пп
За пръв път ми се случва да подбера три страници А4 пълни със забележителни цитати, а махането на всеки от тях да ми се струва равно на това, да кажеш на близък приятел, че няма да идеш на рождения му ден.
пп2
Ето още някои по-различни ценители на красиво изложените философски размисли на Робърт Пърсиг. На мен и двамата ми повлияха съществено.

Българи от старо време – Любен Каравелов

Ако и да е горещина, ако и да се потеет като ковач, ако и да ти е тежко да ходиш, а кожух трябва да носиш!

Заклевам се, че не е нарочно, обаче така стана, че продължих да се залисвам с архаичен български и да газя малцината посетители на този блог с възрожденския валяк. Този път вече попадението е от висока, дори направо елитарна класа и на всичкото отгоре е в хумористичната категория. Не знам като ученик къде съм блял (във всеки случай не съм пасъл мисирките на директора), но не помнех нито дума от тази прекрасна хумореска. Но...

Такава е човеческата натура! Хората заборавят всичко, даже и угризението на своята собствена совест.

Смях, ама смях ви казвам.:) Любен Каравелов не си поплюва и ако някой ви каже, че това е сериозна философска, народопсихологическа или познавателна за онези времена книга, няма да му вярвате. Ама хич! Човекът просто е бил насъбрал един чувал качествени смешки и си е сглобил фейлетон от тях, ама понеже се е получил малко по-дълъг, та затова е станал на самостоятелна книжка. Вътре няма нищо като “неутолима обич към родния край”, “изобличаване на недостатъци на българското общество” и други такива скверни превзетости и ако чуете някой да твърди обратното, предайте му от двама ни с Любен Каравелов, че е гущер, змей и богопродавец.:)

Единственото сериозно нещо, което харесах и вече преразказах на няколко души, е малко по-долу. Знам, че е длъжко, но пък ужасно много ми се иска повече хора да го прочетат и като се убедят в дълбоките корени на джентълменството и почтеността по нашите земи, да запретнат ръкави и да започнат пак да ги демонстрират. Думите са много силно нещо.

На читателя ни може да се покаже чудно, че дъщерята на хаджи Генчо е отишла за вода на чучура нощеска, когато дядо Либен и хаджи Генчо вече успели и да повечерят. В България, дето няма гърци и турци, момичетата и младите невести почти всякога ходят за вода после захожданието на слънцето: стоят там дълго време, весело разговарят с другарките си и с посестримите си и разгледват юнаците, които дохаждат да си огледват невести. На българския ергенин всеки честен баща е готов да довери дъщеря си и никога няма да му дойде в главата, че тоя ергенин ще да злоупотреби даденото му доверие. С една дума, българският народ няма донжуани и затова момичетата и жените до късна вечер могат да ходят по улиците така също безопасно, както би тия ходили и в своята собствена къща. Тежко и горко томува, който би посмеял да ги оскьрби с каквато и да е недобра или нечестна дума! Ако се случи това нещо, то момичето или жената трябва само да повикат проходящите на помощ и тия страшно щат да накажат безобразника; понякогаж честните българи и съвсем го махват от света.

Много добра книжка, струва си да се чете въпреки срамния контекст на първите недодялани пионерски опити за художествена литература у нас. Но само с уточнението, че е просто смешно четиво и никоя нейна част или герой да не служи за пример и подражание.

п.п.
Цона не е поклонница.

Сава Радулов - Юлия Николова

Това е биографична книжка за един възрожденски учител от Панагюрище. Няма да ви хареса, тя даже и на мен не ми хареса. Не познавате никой, който да я е чел, аз също. Не е художествена, а по-скоро научна справка. Защо тогава я четох?

Това моето е нещо като данък патриотизъм. Знам, че е ужасно остаряла категория, да, националните държави си отидоха заедно с милениума, но все пак… Първият ми цял ден в училище някога беше именно в НУ “Сава Радулов”, за съжаление – неуспешен, защото твърдо отказах да имам нещо общо с такова сериозно и възвишено заведение и затова ме записаха ученик от следващата година и то в друго училище. А от следващата есен ги закриват и двете...

Имаше и някои по-забавни клюкарски бележки от рода на тази как Христо Данов запалил едно от най-луксозните класни училища в България, също така за преподавателските методи на поп Харалампи, по-известен като Плешката, и натуралните описания на случващото се с човека при пясъчна буря в пустинята, извадени от учебника по землеописание на Сава Радулов.

Скромен, упорит и отдаден на работата си учител, преводач, издател. Дори приживе не е бил изключителна личност, за разлика от някои свои по-буйни съвременници. Просто ренесансов (разбирай възрожденски) човек.