понеделник, декември 29, 2014

Корпорация "Безсмъртие". Цивилизация на статуса - Робърт Шекли

Както се вижда от заглавието, в тази книга са побрани две романчета от именития Шекли. Не помня да съм чел много от другите му книги, но аз досега имах доста положително мнение за него. Не и след тези двете. Толкова отвратителни неща трудно можете да си представите. Разбирам всичко, писани са много отдавна (1959-1960), може и на мен да ми е минало времето да чета такива неща, но тези двете са мъчение за читателя. Някакви идеи имат, но реализацията има е меко казано слаба - скучни герои, плосък и предвидим сюжет, елементарна и понадупчена от пропуски логика на събитията, а пък да не говорим за стил и други такива залъгалки за по-напреднали читатели. Дълбоко съм разочарован и се чудя с какъв акъл "Колибри" скоро са го преиздавали същото томче (понеже аз четох някакво издание от 1992 на издателство "Отечество"). 

"Корпорация "Безсмъртие" разказва за това как в бъдещето хората измислили технологии, които да позволяват на съзнанието да оцелее, дори след като тялото умре. Как точно не става ясно, има си машини с копчета и кабели. Какво става със съзнанието - също не става съвсем ясно. Можеш да го посадиш в друго тяло, да го оставиш да се рее за известно време или да го пратиш някъде си, където ще остане завинаги. Малко мъглява работа, както за нас като читатели, така и за главния герой, който уж умира през 1958, но е спасен в бъдещето и се сблъсква челно с Новите технологии. 

Втората история пък е една идея по-абстрактна с изпращането на всички затворници от Земята на друга планета - Омега. Там обществото е обърнато наопаки по отношение на добро и зло. Светът има доста карикатурен вид, но това не спира главния герой, който макар и от "добрите", се справя просто чудесно на Омега. Прави някои открития, които макар и много интересни за него, за мен бяха просто... абе нямам думи.

Прилагам две американски корици. Също и коментари от Ирина и Христо.

четвъртък, декември 25, 2014

Възвишение – Милен Русков

Това е роман, който преди няколко години беше хит в литературните среди и появата му беше широко отразена навред. Скептичната ми натура за пореден път устоя на хвалбите и дадох времеви толеранс, за да се убедя, че не става дума за поредната безстойностна еднодневка, жадна за евтина слава. Никога не държа да съм в крак с най-новото, предпочитам да чета доказано хубави книги.

В случая с Възвишението на Милен Русков в крайна сметка се оказах по-скоро доволен от разхода и прочита. Книгата е безспорно оригинална, но подозирам, че всичките награди, с които справедливо е бил награден Милен Русков, са били предимно за стила и езика на книгата. Такова нещо нито е писано, нито някой друг е в състояние днес да напише. Хем се обляга на познати и достоверни исторически факти, хем е премерено смешно, хем има понятни и днес размишления за обществото, философията и какво ли още не. Но едва ли ще да е било за случката. Защото събитията в този роман може да се разкажат върху максимум 50 страници, а авторът щедро и напоително ги е разпрострял върху цели 400. Мен това малко ме смущаваше и леко ми спъваше четенето, но много малко. Иначе по постройка романът си е образцов и всички намеци от началото намериха местата си до края. Но като темпо на разказване и събития, които се случват, си е едно доста бабешко повествование.

След подобаваща проверка се оказа, че авторът е академичен специалист по диалектите и не е чудно защо така вещо борави с езика на възраждането и котленските абаджии. Богатството от псувни и волната им употреба в словата на главния герой е така благотворно за веселото настроение на читателя, че изпъква като основен плюс. Да не кажа и най-голям.

Романът дава и някои ценни сведения за исторически личности като Раковски, Димитър Общи, Бенковски и т.н., които са доста живи и ярки. Сведенията де. Такова представяне обичам аз, а не сухата енциклопедична информация от учебниците, която единствено канонизира такива исторически звезди. Затова в заключение мога да обобщя, че книгата е приятна и е хубаво да се прочете, пък макар и да не влиза в категорията Задължителна за всеки дом.

Повече и по-подробна информация за романа можете да прочетете при Алвин, Тери, Христо, Лора, Изу и още много други, нали ви казах, че книгата стана изключително популярна. Все пак хората не са обръгнали на такъв език. А тук пък има интересно интервю с автора, където той демонстрира напълно осъзнатата си увереност, че създава правилни и красиви текстове.

[За любовта:] ... главно сред мома ходи, сред красний пол, и то доде са още млади. А после ся научават да смятат и почват парици да броят...
***
И ся българска реч насякъде носи, а тоже праскови мощно растат.
***
... после ся реши по вишегласие, кое е на простотията основно оръдие,...
***
Ибах та! Мисли малко!
***
– Мамка й да иба и река Осъм! – извиках аз и ся изплюх от тоз ибан мост в пустата река. – Пфу, да ти иба майката загубена! – извиках тоз път направо надолу и ся наведох да метна някой камък в нея, но пусто на моста няма камъни. Асенчо обаче, дето беше
застанал накрая му, намери един и вика:
– Аз – кай – ще метна вместо тебе, бачо Гичо – и аслъ метна, да бу иба майката и на него.
– Ей – извиках, – сичкото българско е такова! Умряла работа! Сичкото е сбъркато в тая България – и мостовете, и реките, и полята и сичко! Зафанали къща – построили курник! После сложили там коня!
Като казах коня, та ся сетих за него. Гледам го, откачил ся от юларите и застанал на стотина крачки на брега и ма гледа с тъпата си мутра.
– Ах, мамичката ти да иба и на тебе, катър мръсен! – рекох аз и тръгнах с бодра мъжеска стъпка към него, но той, като ма забеляза, че вървя към него, веднага побягна нататък по брега. Животните много ги усещат тез работи.

петък, декември 19, 2014

Петата поправка – Майкъл Конъли

„Ще валят сълзи“ и „Бедняшката Шангри Ла“ на вече добре познатия ни от книгите на Конъли китарист Рай Кудър в началото на романа подготвиха атмосферата на съпричастност към онеправданите – както към бедняците от песента, чиито коптори са били изринати, за да се построи новият и по-лъскав ЕлЕй, така и към хилядите американци, които загубиха домовете си при спукването на ипотечния балон в Америка. С такива чувства се хвърлихме да защитаваме самотната домакиня, която не само, че ще загуби жилището си, ами е обвинена и в убийството на банковия управител, който по случайност се е занимавал с нейния случай. Косвените доказателства на агресивната прокурорка се сблъскаха челно с най-доброто представление, което Мики Холър е в състояние да изнесе като защитник на дребничка учителка, която сама гледа сина си, след като съпругът й ги е изоставил. За да подсили основателните съмнения на съдебните заседатели, Мики им сервира и версията за алтернативния убиец, защото случайно или не, се оказа, че злополучният банков управител преди да получи три отпечатъка по темето от дърводелски чук е проявил глупостта писмено за заплашва бизнеса на човек, който е пряка издънка на фамилията Гамбино. Нали се сещате италианската мафия по източното крайбрежие каква слава има? Е, това намекна и Холър и така поведе нещата, че въпросният свидетел да откаже да отговаря и да се позове на Петата поправка. За много хора това е достатъчно съмнително и Холър се надяваше заседателите да са от този тип.

Към финала на драматичната развръзка и прозрението на Мики слушахме „Страшният съд“ на Ерик Клептън. Това ни подготви донякъде за преломното решение на адвоката да зареже защитаването на отрепки и да се кандидатира за окръжен прокурор.

пп
Пазете се от дребни учителки!;)

понеделник, декември 01, 2014

Американски снайперист – Крис Кайл

Започна се с това, че случайно гледах трейлър на филм на Клинт Истууд с Брадли Купър в главната роля, който играе легендарен американски снайперист от Ирак. Веднага ме грабна, емоциите се засилиха, когато разбрах, че е правен по книгата-бестселър, написана от истинския снайперист – Крис Кайл. Нещата придобиха още по-драматични нотки, когато се разрових да прочета що за човек е той, но за игрите на съдбата малко по-късно.

Крис Кайл четири пъти е пращан на различни места в Ирак, бил е както на земята, където е водил пехотинците, които прочистват Фалуджа и Рамади къща по къща, така и по високите етажи и покривите, откъдето невидим поразява врагове от половин километър разстояние. Стрелят по него, взривяват го, раняват го, РПГ удря стаята, от която стреля, и едната стена пада върху него. За главата му обявяват награда, викат му Дявола от Рамади. И с изключение на дребни контузии всичко му се разминава, сякаш в най-опасните ситуации някой горе пази точно него. След края на кампанията се прибира вкъщи при жена си и децата. Тук книгата свършва и на ред идват вестниците. През 2013 Крис Кайл и негов добър приятел са застреляни на място от момче с психическо разстройство, придобито пак в боевете в Ирак, докато на чисто доброволни начала по молба на майка му се опитвали да го развличат и успокояват. Героят от войната, неуязвимият, рекордьорът. Искреният патриот, онзи, който е спасил стотици животи, простоватият тексаски каубой с черен пикап, който живее в родното си градче. Прощалната церемония е на стадиона на Далас Каубойс, за да има достатъчно място за всички желаещи да го изпратят.
В самата книга има малко от младежките му години, от изпитанията като „тюлен“, преживелиците на фронта, запознанството с жена му, децата, другарите от взвода. Написаното е толкова силно, че Беър Грилс с неговите смехотворни изпитания за влизане в британските специални части е направо жалък. Премерено, подбрано, интересно и разнообразно – ето така пише един потомствен каубой, който дори не е завършил университет. На разбираем език, винаги с нужните обяснения на термините от армията, на оръжията, калибрите и ситуациите. Не е майстор в писането, но все пак неговата професия е била убиването. Снайперистът с най-голям брой потвърдени убийства в американската история.

Американска история, която впечатлява искрено. Или поне мен, който нямам търпение да излезе и филмът.

понеделник, ноември 24, 2014

Гласове от „Стършел“


Вестник „Стършел“ е много рядко и ценно явление. Успял е да затвърди своето стабилно съществуване през най-различните периоди на упадък и възход в България без да загуби стойност и ниво. Плеяда други уж сериозни вестници изгряха, залязоха и се забравиха, а само смешният и привидно несериозен „Стършел“ остана на своя пост да информира и критикува всичко важно в държавата. Няма майтап, изключително малко са местата в днешната българска преса, на които можете да прочетете коментар за важните новини в правилната им и обективна светлина. Барабар с прегледа на смехотворния ни печат, абсурдите в борбата на гражданите с държавата, карикатурите на Ивайло Нинов (и не само), който с три щриха създава моментално разпознаваеми физиономии, вицовете на последната страница (откъдето аз обикновено започвам вестника). Ами фейлетоните на четвърта и пета страница, пътеписите, самостоятелните книжки? На кого дължим целия този неспирен хумористичен бриз от нормалност? Сега ще ви кажа. През 1986 това са били:


Добри Жотев, Петър Незнакомов, Дамян Бегунов, Димитър Дублев, Йордан Попов, Румен Балабанов, Чавдар Шинов, Алекси Андреев, Любомир Кънчев, Румен Белчев, Христо Пелитев, Ясен Антов, Мирон Иванов, Георги Друмев, Любомир Янов, Валентин Пламенов, Кунчо Грозев и Сергей Трайков.

30-тина къси техни хумористични произведения са били записани на грамофонна плоча, като всеки чете своето. Неповторимо преживяване да чуеш гласовете им как акцентират на точния момент на комичното, което те лично са конструирали.

Благодарение на сайта „Грамофонче“ на филантропа Свилен Добрев съкровища като тези не са изгубени, а са цифровизирани и сега всеки може да им се наслади ето тук. Приятно слушане! :)

понеделник, ноември 17, 2014

Адски тъп – Томи Яуд

Каква е разликата между турист и расист? Две седмици.

Кой е Томи Яуд? Томи е една от най-големите звезди на немската комедийна сцена и то не от онези, които само претендират, че пишат оригинално, а никой не ги разбира. Той е от тези, които продават милионни тиражи. Логично и с право можете да предположите, че е млад (70-ти набор), и че има връзка с телевизията (сценарист е на ситкоми и предавания в Sat.1). Той е от тези млади комедийни сценаристи, познати и по нашите телевизии, които могат да си позволят да се подиграват с всичко свято за съвремения германец/българин. Дори и случайно да следите какво се случва в тези среди, Томи няма да го видите по писателски партита, да дава интервюта или въобще публично да се перчи с каквото и да било. Силата му е, когато седне да пише, а статията за него в „Шпигел“ е със заглавие: „Хронист на неудобството“.

Млада двойка се записва на организирана екскурзия до Намибия. Разочарованията и мрънкането започват още на летището при запознаването с останалите екскурзианти, които са, както при всяка организирана екскурзия, истинска менажерия. Главният герой Матиас (на галено Маце) също дава солиден принос към шантавостта на компанията, когато се сеща, че е забравил да капарира току-що намереното и тъй дълго търсено ново жилище. Да, ама в намибийската пустиня интернетът и мобилните услуги не са особено изобилни, да не говорим, че човек трябва да се бори и с разни адаптери, зарядни, ухажори на жена си, досадни провинциални типове и всичкото това тайно, защото не смее да признае на половинката си своя заплес. Сложни и пресложни планове се сгромолясват гръмовно, както обикновено става с такива като тях. Постепенно главният герой така задобрява в излагациите си откъм честота и сила, че в един момент вече и жена му не може да го трае. Така беше оплел конците, че ми заприлича на удхаусовите смотани стари ергени, които също така обичат сложните планове с благородна цел и самонакисването в ужасни неприятности като междинен резултат. По същата аналогия накрая, разбира се, всичко е цветя и рози, можете да не се съмнявате.

Книгата „Адски тъп“ (Hummeldumm) е обявена за най-успешен немски роман за 2010, а аудиоверсията й я чете лично Томи. В нея има доста диалект, езикови и расистки подигравки, както и бъзици с младите консуматори, митичните немски пенсионери, които пътуват по организирани екскурзии по цял свят и всяка друга достатъчно обемна група, за да е представителна и да се сетим кого иронизира. Всичко това я прави едновременно близка нам и също така труден клиент за превод и издаване в България.
 
Знайте също, че ако случайно някъде прочетете нещо за тази книга, тя най-вероятно ще бъде с друго заглавие. Това е така, защото оригиналното Hummeldumm няма единствен точен и еднозначен превод на български. 

пп. Ако мислите да я четете, моля ви, запишете се първо на една организирана екскурзия. После ще ви бъде адски... смешно, обещавам.:)

четвъртък, ноември 13, 2014

Плашило – Майкъл Конъли

Още едно попълнение от кратката поредица с журналистически разследвания на криминалния репортер Джак Макавой.

След сума ти години в „Таймс“ Джак е уволнен и докато си подрежда нещата за напускане и въвежда в работата заместничката си, решава да разчисти един последен материал – с убитата и заключена в багажника на собствената си кола стриптизьорка и уж справедливо обвинения млад гангстер. Обаче ето ти изненада – щом Макавой усеща, че нещата не са точно такива, каквито изглеждат в очите на полицията, и влиза в дирите на истинския убиец, още в същия момент се оказва изолиран от света, с анулирани кредитни карти, изключен телефон, хакнат имейл и лишен всички други блага на електронната цивилизация. Убиецът освен, че идва от най-тъмното на мрака, е и безкрайно предпазлив, планирал е всичко и владее съвременните технологии на изключително ниво. Всяка заплаха се отстранява умно и дори се превръща в предимство. Тук вероятно може да вмъкнем това, че пияните Господ ги пази даже и в Америка, защото освен с късмет и някаква сила свише няма как да обясним защо на Макавой и Рейчъл Уолинг (агентката от ФБР, която работеше с Поета, нали помните?) на два пъти им се размина на косъм.

Малко се подразних на характерния за Конъли момент, когато при обграден убиец и приближаващи сирени на полицията, нашето момче не оставя нещата на професионалистите и вместо да изчака подкреплението, се втурва сам да залавя лошия. Нямам данни това някога да е донесло нещо добро.

Музиката в романа този път беше на The Doors, убиецът често си пускаше техни песни, от което вече Riders on the Storm не ми е особено забавна.

Изключително интересен и притегателен роман, който се чете максимум за два дни.

За по-детайлно представяне на историята може да надникнете при Копо, който всъщност ми я препоръча и на мен.

Задният двор беше толкова малък, че даже чихуахуа би се чувствала натясно в него.
***

Чувствах се като човек без дом и служба. Ала все още имах кола, а в Лос Анджелис колата е всичко.

понеделник, ноември 10, 2014

Старопланински легенди – Йордан Йовков

Историите на бае ви Йордан не ги бях поглеждал от ученик. Тогава ги четох, понеже нали е задължително, а не че чак толкова са ми харесвали. Малко лигави ми се виждаха, все на романтика, драматична любов и саможертви ми се струваше, че избиват. Още повече, че по принцип голяма част от разказите му като че ли са за равното, за хората от голямото добруджанско поле. А в тоя сборник, ако обърнете внимание, са все за планината - за Котел, Жеруна и тъдява. То и заглавието му такова, предполага истории за митични хайдути и други такива правилни хора. И ако човек си има някаква времеемка работа, като да речем гладене на пране или дялкане на дървени лъжици, не е никак лошо, ако вземе и си пусне една такава аудиокнига да му разнообразява тишината. А пък и тематиката на възрожденските истории някак се връзва с дървените лъжици.

Някои от разказите и сега ми бяха откровено неприятни, като например „Шибил“. Хайдутин, дето е изтрепал сума ти народ, и ще иде да се предава зарад една лигла. Ама хубава била, ама хубаво се смеела, дрехите й били скъпи - глупости на търкалета, кифла, да не е само тя?!

В „Кошута“ и „Божура“ разните несподелени любовни истории продължиха с все така прозрачен и отегчителен нещастен край. Вероятно обаче според Йордан Йовков така се полага на легендите – малко да бият на турски сериал по сладникавост и драматизъм.

Други пък ми харесаха без изобщо да се сетя, че и преди съм ги чел. Чисто ново усещане на удовлетворение от разказаните събития в „Най-вярната стража“, „Юнашки глави“, че даже и в „Индже”.

„През чумавото” ме подразни с пълната липса на логика и някакво разумно обяснение на събитията, а „Игликина поляна” макар леко да позаглади нещата, накрая остави същия неприятен дъх на непонятност. 

Най-случайно се оказа, че вчера също е била бележита дата – две години след Освобождението на този ден се е родил същият този Йордан Йовков. Такива дати вероятно могат да се разглеждат и като удобен повод за припомняне на позабравени класики, пък макар и леко спорни откъм наслада от прочита. Ако се престрашите, аудиокнигата можете да изтеглите безплатно от Либривокс ето тук, а текстът го има тук.

понеделник, ноември 03, 2014

Лорд Златен – Робин Хоб

Избий ги всички.

Установих, че четенето на фентъзи е за хора, които повече обичат самия процес на разказването. Фентъзи поредиците или нямат, или рядко предлагат отговори на въпроси от рода на „И какво ще стане накрая?“. Там край няма. А аз обичам да знам как ще свърши случката и разтягането и препълването на повествованието с не особено важни разговори и събития ме отегчава. Чета, за да видя какво ще се случи, а то нищо съществено не се случва.

В този том Фиц пак пострада почти фатално, намери помощници в Умението и смени няколко работни места. Скара се лошо с някои хора, с част от тях после се сдобри и все така продължи да кара без животно, с което да споделят Осезанието. Осезаващите от кралството се поукротиха и се постигна началото на някакъв мир и спокойствие. Някои хора научиха кой е Том Беджърлок, но засега това остана да виси без последици и всички дела и развръзки бяха оставени за третия и последен том от поредицата – „Съдбата на шута“. Самият Шут продължава да е все такава загадка, каквато си е от самото начало. Ще чета и последната, но вече ентусиазмът ми е бледа сянка на онзи от началото на историята за придворния убиец Фицрицарин.

Както Джордж Мартин обича (като всеки дебел човек) да описва какво са яли героите му, така пък Робин Хоб обича да пише какво са носили героите й, какви дрехи, украшения... То не бяха материи, цветове и шарки, накити, че даже и две суперзагадъчни татуировки, като цялата суета около външния вид на персонажите мен грам не ме интересува, но какво да се прави.

Споделеният товар е не само по-лек; той може да създаде връзка между споделящите.
***
Толкова много хора, и всеки иска да му отделиш време.
***
Хвърли се напред като ловджийско куче, намерило здрава почва под краката си.
***
Мъже. Ако завали супа, ще излязат навън с вилици в ръце.
***
Не отричаш, пускаш подвеждащи коментари и остроумия и окуражаваш човека да си състави погрешно мнение.

понеделник, октомври 27, 2014

Боговете на вината – Майкъл Конъли

Остаряването не е за слабите.

Мики Холър защитава интернет-сводник, който е обвинен в убийството на Глория Дейтън. Нали помните, това беше онази проститутка, към която Холър имаше слабост и й помагаше като я защитава без пари, също като баща си някога. Е, явно било каквото било, защото Глори Дейс вече я няма. Не стига това, ами обвиняемият по всичко изглежда, че е невинен, само дето някой здраво го е натопил. Кой и защо би отстранил една залязваща „компаньонка”? Старият адвокат, при когото нашето момче ходеше на консултации, винаги повтаряше нещо, в което и аз открай време съм убеден. Най-важният от всички въпроси е защо. Отговаряш на него и всичко останало са подробности.

Романът започва вяло, може би леко разпиляно, докато се усетим кои са важните нишки, за които си струва да внимаваме. Няма ресторанти, няма джаз. Майкъл Холър е минималистичен както откъм офис (задната седалка на неговия линкълн), така и откъм храна – хамбургерите са неговото верую. За сметка на това паяжината, която изгражда, за да поведе и подведе прокурори, съдебни заседатели, свидетели, че даже и извършители, е толкова красива в своята сложност, че няма да можете да й се нарадвате. Едно постижение води до следващото, то служи за база на третото, а чрез него доказваме четвъртото и т.н. и т.н. Финтовете му в съдебната зала неочаквано, но пък може би логично, докараха солидни неприятности лично на неговата глава, но в какви опасности се накисна сам ще си прочетете сами. Мога да ви уверя, че книгата се чете за един ден – вечер, сутрин, даже и с фенерче под юргана. Направо няма да можете да я оставите, а особено втората й половина ще ви вземе акъла. Няма шега, това все пак е Майкъл Конъли във върхова форма.:)

Освен всички хубави неща, с тази книга Бард са се опитали да си заслужат и шепа дребен чакъл в градинката им. Би ми било интересно да разбера какво са имали предвид със споменаването на „газови дърворезачки” (стр. 97, извинявай, вуйчо Ваньо), защото всъщност подозирам, че се имат предвид бензинови. Интересно ми е също какъв е този човек на високото столче на корицата, защото макар да изчетох книгата на един дъх, съм готов да се обзаложа, че в нея няма важна такава сцена, персонаж или дори намек. Също така и дали ползват услугите на коректор, който да проверява за дреболии като случайно натисната буква два пъти (например гг) или хипотетична обърквация в диалог с две поредни реплики на единия герой, които обаче по смисъл принадлежат на двама различни такива. Допускаме, че всичко това се е случило в бързината, защото са искали да издадат най-новата книга на Майкъл Конъли възможно най-бързо и да зарадват многобройните му читатели. А като такъв аз съм предимно дълбоко благодарен.:)

пп. Боговете на вината е прозвището, с което Холър нарича 12-те съдебни заседатели, защото  на практика те решават кой е виновен и кой невинен.

четвъртък, октомври 16, 2014

Чудовището Хоклайн. Едно сомбреро пада от небето - Ричард Бротиган

Открай време подозирам авторите от поредицата малки бели книжки „Панорама“ в наднормени количества шантавост. Имам чувството, че изискването, за да те издадат в тази поредица, е било да те бие сачмата в една или друга посока. Ричард Бротиган не само, че не прави изключение, ами и направо изпъква.

Наричат първото произведение за чудовището „готически уестърн“. На мен такова название ми се види лекичко неподходящо, защото макар да има двама наемни убийци, които са пазарени за специална мокра поръчка, то уестърнското начало като че ли приключва дотук. А пък готическото е още по-малко. Ненормално, психеделично повествование, с което уж на майтап се пълни главата на читателя с разни абсурди. Някои от тях наистина са смешни, но явно за мен не достатъчно, че да компенсират цялостното чувство на ненужно объркване. Близначки, които остават без дрехи или си забравят мисълта по волята на Чудовището, родено от Химикалите (може би все пак трябва да отбележим, че близначките светкавично оставаха по без дрехи и без чужда помощ, а беше достатъчно само да се мерне някой отзивчив каубой наоколо), гигантски иконом, погребан в куфар, къща, в която цари студ и мраз, а около нея времето е нормално и други такива. Уикипедията обяснява някои неща, потвърждавайки, че Бротиган е бил дългогодишен образцов алкохолик със самоубийствени мании. А, и понеже това му е било малко – пръв приятел на Керуак, разбираш ли.


Историята за сомбрерото не пада по-долу и затвърждава впечатлението за хлопащата дъска на Бротиган. В едно американско градче от небето паднало сомбреро, а кметът, неговият братовчед и един безработен били единствените свидетели, после се побъркали и всички в града се сбили. Дошла полиция, армия и в калабалъка паднали хиляди убити, докато през цялото време кметът не спирал да рецитира номера на колата си. Всичко това се родило на листа на някакъв писател, който не можел да спи, защото го било яд, че една японка, която му се явява бивша приятелка, го е зарязала. През цялото действие периодично се откъсваме от боевете и наблюдаваме ту писателя, който се чуди какво да яде, ту японката, която през цялото време спи. Нали усещате, че нещо не е баш като както си ги мислим тия работи ние с вас?

Върхът на всичкото е някакъв идиотски коментар на задната корица, който трябва да засили класовата ни омраза към загниващия капитализъм:

Във фантасмагоричния свят на Бротиган е скрит ключ към истината за Америка на 70-те години, истината за обезчовечаването, насилието и краха на хуманистичните илюзии.

Преустановявам четенето на книжки от библиотека „Панорама“. Срок – безсрочен.

Ало, мамо, ало, татко – Вили Брайнхолст

Тъничко смешно книжле от името на едно хипотетично бебе, което книжле на всичкото отгоре наполовина се състои от весели картинки. „Случайно“ ми беше набутана в ръцете. Текстът и картинките са преснимани и може да се видят тук. Засегнатите теми са за яденето, спането и ... други такива основни бебешки занимания.:)

Вили Брайнхолст се оказа, че е бил някакъв датски писател на смешни неща. Не мога да кажа в България по каква линия е попаднал, но по едно време в зората на демокрацията пазарът и домовете ни бяха залети от детските му книжки. Смешни са по оня безобиден и добродушен начин, по който са смешни само малки деца и животни.

Размислите на бебето като цяло са забавни и книгата може да се чете повече от веднъж, като не се учудвайте, ако се сдобиете с любими цитати за споделяне в приятелска компания. Независимо с или без деца.:)

понеделник, октомври 13, 2014

Телефонните разговори – Джони Пенков

Лицето Джони Пенков е познато на мнозина ценители на хумора от преддемократичната епоха къде от филми, къде покрай шоуто на Тодор Колев и писанията на Радой Ралин, а и от много други места. С нотка на критичен за соц-реалността хумор в тези три пакета можете да изслушате митичните му Телефонни разговори. Те представляват 14 смешни истории, които до скоро са разпространявани апокрифно, а сега вече също като мен можете да ги свалите напълно безплатно от книжарницата за аудиобуци, наречена Аудио книги.

За какво става въпрос.

През 1960та Джони и негови приятелчета по неведоми пътища се сдобили с магнетофон марка Телефункен и като видни безделници и зевзеци, взели та го вързали към телефона и почнали да се обаждат на разни непознати хора и да ги записват. Сега изглежда недопустимо и дори подсъдно, ще те нарекат телефонен терорист и какво ли още не, обаче тогава явно е минавало. В разговорите с непознатите Джони се представя за какъв ли не, но обикновено леко простоват и наивен, и ги лъже за каквото се сети, само смях да пада.

Историите са разделени в отделни файлове като началото или краят им са разкрасени с парченца от пропагандни песни, лозунги и други такива щуротии от ефира на националните радио и телевизия, които показват духа на епохата и слушани сега разсмиват още повече.

Любими ми станаха „Върнете ми сакото“, „Продуцент от  класа“, „Забранените шарани“, „Колетчето с оливията“, „Квартирни проблеми“...

Ако решите да се позабавлявате, в трите пакета ще намерите съответно:

1. Времената
2. Върнете ми сакото
3. Продуцент от класа
4. Любовна история
5. Забранени шарани

1. Колетчето с оливията
2. Съседи
3. Мюзикфест Горубляне
4. Виртуалната Стефка
5. Колониална история

1. Кастинг по социалистически
2. Квартирни проблеми
3. Номенклатурата музицира
4. Флирт
5. Деликатна гинекология


Приятно слушане!:)

понеделник, октомври 06, 2014

Само напред - Майкъл Маршал Смит

Романът е ефектен, спор няма. Стилът е доста раздвижен и поради това много интересен. Харесаха ми много ретроспективните отклонения, пъхнати в най-напечените моменти и това, че героят спира лентата, за да обясни някои неща на читателя. Изобилието от идеи също е осезаемо, но все пак накрая остана някакво неудовлетворително усещане, че съм прочел психологическа драма, чието действие просто се развива някъде в бъдещето. Системите с изкуствен интелект, джаджите, които манипулират гравитацията, странната обществена организация и структури, откачените професии на хората са само фон. На преден план имаме герой със силно изострени инстинкти, за който в Града няма тайни. Старк познава точните хора, запознат е с всички особености и потайности на Кварталите и йерархията на Центъра, приятел е с Котките и едновременно с това е единственият оцелял, от общо двамата (другият е убит; към края на романа става ясно и от кого), които знаят какво трябва да се прави в Страната на Шънищата (в българския превод е Страната на Звездите; не мога да преценя, кое е по-добро, но тъй като в книгата има специално обяснение на името, ми се струва по-коректно да бъде Шънища), а там положението е наистина сериозно и доста странно. Сериозно е, защото там хората се сблъскват челно с всичките си неразрешени проблеми от миналото, а е странно, защото този свят е изграден отчасти по правилата на Кастанеда и отчасти по правилата на Фройд. Хем имаш контрол върху него, хем вероятността да те изненада някой твой кошмар е голяма и това не подлежи на промяна. Точно тази част от сюжета, която всъщност се простираше в цялата втора половина на книгата, аз не можах да приема.

Книгата не е лишена от силни моменти и неща, над които може да се разсъждава. Длъжен съм също така да отбележа, че това е първият роман на Майкъл Маршал Смит и да обърна внимание на факта, че книгата "Боен клуб" се появява две години след "Само напред", а филмът - след пет. Бих прочел още от автора.

"This is very easy", I said, soothingly, looking into his eyes. "We're not climbing at all. We're just going somewhere that happens to be upward."


"The maps are cool, actually; I think they should have them everywhere. What they are is a small tablet about six inches square, which has a screen in it. As you walk, it shows a scrolling digital map of the area you're in, telling you what each store you pass sells, who lives in what block..."

"...For a little while you can feel yourself whole, feel all of your years, feel the child and the adult in you suddenly join hands and stand together, gripping each other so tightly that they melt into one.
And that feels so very good because the child is always there inside in you, but it's locked away in some dark cell where it can't see any light, where it has nothing to do and no one to talk to. This isn't some 'inner child' psychobabble I'm giving you. This is literally the way it is. The child sits there alone, in the damp and the cold, thousands of miles away inside you, still hoping that one day you'll come for it, take its hand and lead it out in the light, out to some stream where you can play together. And you never do."

петък, октомври 03, 2014

Детективи – Артър Хейли

Силен и завладяващ полицейски трилър с неочаквано и за мен отчетлив хепиенд. В типичния си маниер Артър Хейли се е задълбал в нова актуална тема – престъпленията и наказанията. Детективът от полицейското управление в Маями Малкълм Ейнсли е бивш католически пастор и настояща звезда в разследванията на какви ли не убийства. Най-голямо предизвикателство се оказва разкриването на сериен убиец, който необезпокоявано коли двойки пенсионери навред из щата. Зловещите престъпления обаче далеч не биха се изчерпали с неговото залавяне и смъртната му присъда - във Флорида ги пращат на електрически стол. Популярността, богатството и публичната власт може като фасада да изглеждат съвсем различни от вида, мотивите и действията на такъв звяр, но нищо не гарантира, че в страната, в която е по-лесно да си купиш пистолет, отколкото бира, популярните хора от екрана нямат и друга страна, тъмна една такава. Каква, на кого и как ще се измени творческата биография на детектив Ейнсли ще си прочетете сами. Ще ви хареса, обещавам.

В един момент маниерът на дозирано разкриване на престъпленията ми хареса толкова много, че го сравних с този на Майкъл Конъли. Разбира се, после сцените и развитието се промениха и Хейли се прояви като къде по-човечен оптимист. Няма лошо, аз също съм съгласен, че на добрите хора трябва да им се случват хубави неща. :)

Книгата е написана през 1997, което вероятно само потвърждава, че на Хейли не само не са му били свършили интересните теми (като имаме предвид, че пише от 50те), ами и е писал все по-завладяващо. Което обаче не е било за кой знае колко дълго, защото през 2004 е умрял, както си е спал в къщата му на Бахамите, бил е на 84.

понеделник, септември 29, 2014

Затворът – Жорж Сименон

Роман от Жорж Сименон, в който обаче не участва Мегре. Влажен и хладен сив парижки пейзаж, населен с безлични и отчуждени хора. Те не се интересуват нито едни от други, нито сами от себе си. Главният герой, чиято жена е застреляла сестра си, винаги иска двоен скоч, мята се на колата и отива към следващото заведение. Има заучени пренебрежителни обръщения към персонала и всички по-долу стоящи от него в обществената стълбица, независимо дали ги познава – „зайче“, „коте“... Като собственик на жълто списание с години спи с която му попадне, включително и с балдъзата, като последното навява полицията на мисълта, че може той да е причината за убийството. Дали е така, или не съвсем, и как ще завърши всичко аз няма да ви кажа, за да остане поне някаква загадка, както подобава на криминален роман. (Който всъщност като съдържание на мен никак не ми хареса и не бих го препоръчал никому.)

Изслушах този роман под формата на аудио книга, записана от един добър непознат човек на име Енчо Енчев преди повече от 30 години. Странно, нали?

вторник, септември 23, 2014

Зад нас е Москва – Баурджан Момиш-ули

Момиш-ули е казах, командир на батальон по време на битката за Москва през Втората световна, а впоследствие и писател.

В неговата книга няма почти нищо художествено. Няма почти никаква пропаганда, само разкази за битките от първо лице. Делово, по същество. С всичките му удачни или погрешни решения и последвали от това успехи или усложнения. Събитията обаче са толкова интензивни и толкова драматични, че няма нужда от никаква украса. Отчаяната отбрана на хора, които знаят, че вече няма накъде да отстъпват. Там в битката те още не са никакви герои, но са достатъчно измъчени и озверели. Хилядите самоубийствени камикадзе-акции на хора, които едва говорят руски, са помогнали да се забави по-добре подготвената и въоръжена немска армия дотолкова, че да настъпи разгарът на руската зима. Заповедите за задържане на дадена позиция, село или мост са се измервали с дни. „Дръжте тази 4 дни, после отстъпете и дръжте следващата още 2. По-следващата още 3...“ И така, докато в списъка на генералите с най-голям принос за обръщане на хода на войната не било включено и името на Генерал Мороз.

Направи ми впечатление какви хора са бранили последната отсечка преди Москва в прочутия полк на генерал Панфилов, как са го черпили пилаф и водка от манерката и на какви езици са се разбирали. Киргизи, казаци, узбеки, татари, казахи, украинци, таджики са мрели като мухи докато бранят нещо абстрактно - град, в който дори не са ходили. Няма да коментирам какво са получили по-късно тези народи от Москва.

Битката за Москва е една от най-мащабните битки в историята на човечеството по брой на участниците и по понесени загуби. Тя е и единствената от големите битки през Втората световна, която немската армия губи, въпреки че има числено преимущество в хора и техника.

Ще се чете още по темата и най-вероятно ще продължа пак с боевете по Волоколамското шосе.

петък, септември 19, 2014

Врагът – Ерих Мария Ремарк

Оръжията превръщат хората във врагове.

Заваля, захладня и заприлича на есен. В мъгливото и кално време според мен е удачно да се чете за Първата световна война с цялата й „прелест“ от окопи, въшки, химически оръжия и други фронтови новости. И да не забравяме жертви, независимо загинали или не.

В тази книжка са събрани шест ранни разказа на Ремарк за Първата световна, за които светът научи сравнително скоро. Причината е, че скоро след грандиозния успех на „На западния фронт нищо ново“ Ремарк получава поръчка да ги напише за някакво американско списание. Излезли там през 1930-1931 и са били забравени дълго време, та чак до 1993, когато са преоткрити и излизат на немски.

Стилът е така характерният за младия Ремарк – суров, почти документален и едновременно лиричен от декорацията с жалостта на младия интелектуалец за опустошените от войната хора и места. За враговете, които са просто другари, но с оръжия, за осакатените семейства. За прекършените младежи, за срутената психика на възрастни, които са оцелели само телом. За невероятно ускорените животи и съдби, които само войната може да изчерпи толкова бързо и после да ги захвърли.

За Ремарк в родината му масово казват, че е „военен пацифист“, така пишело и в музея в родния му град Оснабрюк, където много ми се иска да ида някой ден. Другото, което не казват, е, че в Германия всъщност не го тачат особено. Вероятно защото е така силно свързан с войните, за които там е така неудобно да се говори.

Може вече да ви е втръснало да го споменавам и на други места, но при желание ето тук можете да прочетете и шестте разказа в преводи на български, които носят моето име:


Тези преводи не са съвсем мои. Те са на един впечатлителен стажант по машиностроене, който преди десетина години събота и неделя засищаше физическия си глад с фрикадели, варени картофи и бира „Рекс“, а интелектуалния с персонализирана наслада от жонглирането с редки текстове на любим автор, които преводи записваше с молив в тетрадка с твърди корици.

Приятно ви четене и дано ви харесат. Аз си признавам, че най-любим ми е „Жената на Йозеф“. :)

понеделник, септември 15, 2014

Повелителят на мухите – Уилям Голдинг

Антиутопията трябвало да показва колко е фалшива утопията.  Тази е написана през 1954, а авторът Уилям Голдинг получава Нобеловата си награда 30 години по-късно. Макар статията за книгата в Уикипедията да е ужасна, в нея пак има и нещо полезно. Аз, както вероятно и повечето читатели, не бях разбрал какво е значението на заглавието. Връзката е с името на Велзевул (идва от еврейска дума, която значи Повелител на мухите), т.е. синоним на дявола.

Книгата е много силна и страшна. Хем се вижда, че е измислица, хем е страшна, защото всички герои са деца. Когато разказваш на какви страхотии е способен човек и ги разкажеш от името на възрастен, не е същото, както ако злото пълзи без контрол из детските души. Ама как е възможно? Много просто, поставяш група момчета сами на изолиран остров и им гледаш сеира как ще оскотеят и ще се избият. Нали беше много хубаво да си сам, да нямаш възрастни над главата, да правиш, каквото си решиш? И какво ще направиш? Опитът показва, че правиш предимно глупости. Тогава в главите на малцината трезво мислещи се възцарява ужасът от безсилието, когато знаеш, че си прав, но никой не те слуша и неслушащите започват да погубват себе си и което е по-важното – теб.

Интересно ми беше да видя развръзката, която не предложи идеи за решаването на такива проблеми. „Богът от машината“ даде само някакъв изход, моментно спасение, но не и лечение на пагубните мисли и деяния, които доведоха до разложението на малкото островно общество.

Препоръчвам да се чете само от възрастни хора и особено във времена около избори.


Мненията за същата книга при Христо, Станислава и в Четива.

понеделник, септември 08, 2014

Кръв – Майкъл Конъли

Един от по-ранните романи на Конъли, в който се запознаваме с Тери МакКейлъб (после ще го срещнем в Примката на совата и Завръщането на Поета, така че не се плашете, засега ще издържи)  – бивш агент от ФБР за ЕлЕй и региона, ловец на серийни убийци, който без време е пенсиониран по болест, защото се е наложило да оперират болното му сърце и да му трансплантират ново. Тери няма къща, роднини, приятели и живее на старата си яхта на кея срещу остров Каталина. В един хубав ден два месеца след операцията при него идва жена, която го моли да разследва убийство. Как, като какъв, защо? Ами защото носиш сърцето на сестра ми, която беше застреляна при обир на магазин... И Тери се захваща, нещата, естествено, се оказват съвсем не такива, каквито изглеждат в началото,  и всяка нова информация застрашава чисто новото му сърце.

Конъли е във вихъра си, умело създава нови образи, които да експлоатира дълго след завършека на романа, но не и прекалено дълго, за да станат предвидими и скучни. Смесва познати и вече любими места от ЕлЕй (ресторантът „Мусо&Франк“) с любима музика, булеварди, пейзажи. Балансирана смес от философски размишления, екшън, загадки и истински същестуващи хора и места за реализъм. Винаги личната история на героя да бъде омесена с разследването и проблемите и опасните ситуации да се прехвърлят от едната линия на другата. Винаги правдата се отстоява дори с риск да застраши личното щастие.

По книгата има филм от 2002 с Клинт Истууд, казва се пак Blood Work.

вторник, септември 02, 2014

Мечката и драконът – Том Кланси

 Страните нямат приятели, а само интереси.
Кисинджър

Това е книга за шпиони, войни и политика с обем от над 1200 страници. Авторът е дългогодишен спец по шпионските трилъри, от който аз досега не бях чел нищо (срам, срам...), а само бях гледал няколко пъти екранизацията на „Ловът на Червения октомври“.

Изключително мащабно, детайлно и реалистично представяне на поводите и причините, които може да доведат до световна война с ядрен уклон в наши дни, днес и сега. Без измислици-премислици, не, сър. От тънкостите на дипломатите при преговори, през шпионската дейност, взимането на политически решения със световно значение и не на последно място стратегията на бойните действия. Ах, тези танкови колони, ами въздушните боеве, артилерията, „умните“ бомби, дроновете... Прекрасна романтична симбиоза от стари дизелови танкови двигатели и ъпгрейди на софтуера на ракети земя-въздух. Напрежение и изненади от какъв ли не вид, от моретата от дизел по формата на стратегически резерви от времената на Хрушчов, до предаване на бойни действия на живо в интернет.

Поради нещастно стечение на случайни обстоятелства рутинни търговски преговори между Щатите и Китай завършват със затръшване на врати и изтегляне на американските дипломати от Китай. Страната на свободните, която се явява и дом на смелите, се затваря за всички китайски стоки и най-голямата по население държава на света изведнъж остава без долари, без които не може да си купи дори най-насъщното – нефт и пшеница. По същото време в източната част на Сибир руснаците имат нещастието да открият две гигантски находища на нефт и злато. Решението на китайското политбюро е да се завземат с военна сила тези две находища и така да се решат възникналите проблеми на страната им. Самата Русия (особено в азиатската си част) е в състояние на полуразпад и от славната им армия не е останало почти нищо. За броени дни хиляди китайски танкове нахлуват през река Амур и навлизат на стотици километри навътре в Сибир. Ще има ли кой да им се противопостави, с какво, как и с какъв резултат?

В заключение: Том Кланси е шибан гений, а преводачите му Павел Талев и Борис Христов са феноменални. Точка. Дори глобалните войни стават буквално заради едно нищо. Две точки.

Препоръка - намерете си някаква причина и я прочетете тази книга. Според мен е много важно, а освен това ще ви бъде и интересно.

Разликата между умния и глупавия е в големината на техните грешки. Никой не поверява на глупака нещо важно. Но на умния ще го повери.
***
Животното, което трябваше да се пази в клетка, беше войната и то се пуска от нея, когато времето за това е подходящо.
***
Главното изискване за влизане в политиката е способността да бъдеш любезен с хора, които презираш, и да правиш бизнес с тях, като че ли са ти най-близки приятели. 
***
Това, което се виждаше на екрана на монитора, й приличаше на нещо, което би се получило, ако се натопят краката на няколко пияни петли в мастило и след това ги пуснат да се разхождат върху бял лист хартия. (Как изглежда на западняците китайската писменост.) 
***
Талантът отиваше там, където бяха парите.

понеделник, август 25, 2014

Кал, пот и сълзи – Беър Грилс

Тази книга на Беър Грилс може да бъде наречена чудесен лош пример как не бива да се пише за приключения. Защото дори и да си имал интересни и опасни преживелици, съвсем друго е да ги разкажеш по интересен начин. Ако пък от заглавието се очаква да пробуди у читателите представи за тежък живот, то тогава спокойно можем да го наречем подвеждащо.

В тази своя автобиографична книга "Беър" (или Едуард, както се казва по паспорт) е избрал да постави акцента върху някои от най-рискованите неща в живота си – кандидатстването му за специалните части на Великобритания (SAS), неуспешния скок с парашут, който прави за удоволствие и в резултат е целия почупен, включая три прешлена от гръбнака, и изкачването на Еверест. А, и как се е оженил! Точка. За тримата му сина има няколко думи, за родителите и баба му - малко повече. Историята приключва когато става известен и започва да прави предавания. За самите тях обаче - джунгли, пустини и разни други такива диви и интересни места, не е написал нито дума и вероятно на тях има посветена някоя друга книга.

SAS - Десетки страници скука и безинтересни детайли, които за сметка на това пък са в изобилни количества. Ок, бил е там, станал е командос, напуснал е, но от цялото кандидатстване и служба ние научаваме основно как е ходил безчет километри с тежка раница на гърба в мокро, тъмно и студено. Това ли са командосите, нещо средно между планинари и шерпи?

Може ли човек с три счупени прешлена да проходи и малко след това да изкачи Еверест? Ето това вече е по-интересно, но ако имате неблагоразумието да разкажете историята на изкачването с акцент върху най-безинтересните детайли, и вашата ще се получи трудна за четене като тази на Беър.

Беър Грилс е завършил може би най-престижното училище в света – Итън. И с това изглежда се изчерпват образованието, културата, речникът му. От книгата се запознаваме с един безгрижен и наистина много упорит и здрав млад човек. Който обаче освен това и не обича да се замисля особено много, рискува често и като цяло има доста авантюристичен живот. Колкото е интересно за гледане на филм неговото „Оцеляване на предела“, толкова е скучновата и автобиографичната му книга. Но може би такива са били и някогашните английски откриватели и приключенци, защото тогава Беър Грилс чудесно би се вписал в редиците им.

И една картинка, която намерих преди време и специално си я запазих.

петък, август 22, 2014

Бряг – Станислава Ивкова

Стъпките към прошката са безшумни.

Наскоро четох някъде, че съвременната българска литература страда от хроничен недостиг на къси литературни форми и разнообразие. Споделям и двете. Книгата на Станислава Ивкова притежава и двете изброени достойнства – кратка е (само 126 странички) и е различна (нов за мен маниер на поднасяне на сюжетната нишка и акцентиране на важното). Може да се разказва почти само за жени и техните гледни точки за нещата от живота, но в никой случай няма да ви хрумне да я класифицирате като чик-лит. Защото на никой чик няма да хрумне да чете и хареса такъв лит.

Преразказването на тази книга може да бъде също кратко – две приятелки с кариери и не толкова със семейства периодично си лекуват душите при дърта бабичка-гъркиня на гръцкото море. Тя ги слуша и им говори, а морето някак ги успокоява, за да се завърнат към нормалния си живот. Няма единствена драма, пикове, обрати. Действието се развива преди ние да се включим и ще продължава и след като прочетем книгата.

А може да бъде и по-сложно, ако човек се замисли върху акцентите и смисъла на основополагащата изненада на финала. Описанията на двете главни героини са толкова убедителни и с толкова реалистичен привкус, че човек вероятно с право може да предположи, че голяма част от разказаното е и преживяно. Няма значение дали лично или чрез близки хора, но е факт, че създава ефект на съзаклятническа атмосфера между авторката и читателя. На доверие, че разказаното е истинско, че тези работи ги има и се случват на нормалните хора. Да си създават сами проблеми и да живеят с тях с години. За събиранията и разделите, за децата и родителите, за прошката, за битовата магия на лобното място на разбунтувалите се титани, което днешните българи заобичахме под името Халкидики.

Много приятно впечатление правят стилната корица и положеният труд от страна на редактор, художник, графичен дизайнер. Може би чашата на щастието би била с един пръст по-пълна, ако към тяхната компания е бил привлечен и коректор.

И понеже отвсякъде се вижда колко много авторката обича и умее да разказва за и на хората, вероятно скоро след успеха на тази (виж страничката на книгата във фейсбук) може да очакваме и нова нейна книга. Затова - успех и до скоро! :)

P.S. Благодарностите ми към Станислава Ивкова освен за така любезно предоставената книга са и за сероизното отношение. Най-общо към начинания, хора и дори герои.

Вярваш, че правиш нещо за другите, а те си страдат през цялото време.

понеделник, август 18, 2014

Това се случи на 35. май – Ерих Кестнер

Когато преди много години за пръв път се сблъсках лично с образователната система, забелязах известно количество термини, които учителките ни употребяваха, без да ни ги обясняват. Явно се приемаха за даденост и нещо, което се подразбира. Едното от тях бяха Топлите страни. Когато дойде есен, лястовичките отиват в Топлите страни. Къде живеят негрите – в Топлите страни. Откъде идват зелените банани за Нова година – от Топлите страни. Това си беше истинска мистерия. Защото аз като практичен младеж бях проверил и двата източника на географско познание за света и нито в атласа с географски карти на баба, нито на глобуса, който имаха у леля, имаше държава с име Топли страни. Кои, по дяволите, са те и защо това се премълчава така упорито, това искам да знам?!

Защо споделих това по-горе ли? Защото тази книга всъщност е приказка, в която едно момче трябва за домашно да пише съчинение за Южните морета, а то хабер си няма какво да напише. Любимият му чичо, който е аптекар и го гледа всеки четвъртък, се намесва и с помощта на един говорещ кон и един от онези вълшебни шкафове, познати ни от Нарния, в рамките само на един ден правят доста шантаво пътешествие, от което може да се събере материал за минимум 15 съчинения.

Кратичко четиво, което макар и предназначено за деца, може да зарадва и доста възрастни. Както може да се уверите от приложените цитати, характерните за Ерих Кестнер смешки са налице и опитът показа, че човек остава доволен след прочита. Някои моменти седят странно и дори изкуствено, но няма да му връзваме кусур, ами директно ще се отправим към препрочитане на любимите ни негови детски романи.

След като се нахраниха, те позяпаха четвърт час от прозореца, в очакване да им прилошее. Обаче нищо не им стана.
***
Но в този момент влакът се раздвижи и след миг се понесе като светкавица през бетонната галерия. Рингелхут падна от седалката.
— Изглежда, че не ще доживеем всичко — каза той. — Мили племеннико, ако ме сполети нещо лошо, не забравяй въпреки скръбта си по мен, че наследяваш аптеката ми.
— А ако ти ме надживееш, драги чичо — каза момчето — на теб принадлежат учебниците и кутията с пергелите ми.
— Горещо ти благодаря! — отвърна чичо му.
После двамата, трогнати, си стиснаха ръцете.
— Не се размеквайте! — рече конят и погледна през прозореца на вагона.
Чичо Рингелхут седна на пейката и каза с отчаяние:
— Ако ми се случи нещо, пропада нощното ми дежурство в аптеката!
***
А когато пред тях се изпречи табела с надпис: „Моля, не дразнете акулите“, сърцата им паднаха направо в гащите. Даже и на коня, който нямаше гащи.
***
— Ако не ми беше племенник, щях непременно да те произведа в такъв — каза чичото на Конрад с разтреперан глас.
***
Но най-интересно беше стадото кенгура, които почиваха под сянката на едно дърво. Мъжките играеха на карти, а женските плетяха чорапи. Вълнените им кълба бяха сложени в торбите пред коремите им. Вътре имаше и храна. А също и шишета с мляко за малките, които бяха насядали в тревата, белеха банани и прескачаха едно опънато въже.
***
Конят, който ги чакаше на пътеката и тъкмо, за да убие времето, правеше гимнастика.